Джули Гарууд
Чест и величие (23)

Двадесет и трета глава

„Праведните са благословени, а името на нечестивите ще изгние.“

Старият Завет, Притчи, 10:7

Над множеството се спусна тишина, докато Уилям II вървеше към трона си, поставен на платформата. Когато кралят седна, всички сведоха глави.

Смехът вече бе изчезнал от очите на Маделин. Тя стоеше сама в центъра на стаята. Хенри я бе оставил и сега говореше с брат си.

Каквото и да му казваше, кралят не изглеждаше особено доволен. Тя видя как крал Уилям изведнъж поклати глава и вдигна ръка пред лицето на брат си. Очевидно бе, че го освобождава.

Маделин затвори очи и започна да се моли за кураж. Хенри й бе казал, че пръв ще говори Лоудън, Дънкън щеше да е втори, а тя последна.

Отвори очи и откри Дънкън в другия край на стаята. Той я гледаше, докато бавно вървеше към нея. Никой не каза и дума, но двамата се гледаха дълго един друг. Маделин се почувства така, сякаш той й дава част от своята сила. Повдигна се на пръсти и целуна съпруга си пред погледа на всеки, който ги гледаше.

О Господи, колко много го обичаше. Дънкън изглеждаше толкова уверен, толкова спокоен. Той дори й намигна, когато един от воините извика името му.

— Стой тук, докато те повикат — каза й той и погали с ръка бузата й, преди да се обърне и да тръгне към краля.

Маделин не искаше да му се подчини. Тя тръгна след него, но Едмънд, Гилард, Джералд и още няколко барона, които не познаваше, я обградиха и образуваха кръг около нея.

Тълпата се раздели, пропускайки Дънкън да мине между тях, за да застане пред своя водач, където беше и Лоудън. Двамата мъже се гледаха от тридесет стъпки разстояние.

Кралят проговори, обръщайки се към тълпата. Той изрази недоволството си от това, че двама от бароните му воюват; тъгата и гнева си, заради убитите воини, и раздразнението си от различните слухове, изопачаващи истината. Кралят завърши речта си, като поиска да узнае истината. След това кимна на всеки от бароните и даде знак на Лоудън да започне пръв.

Той веднага обяви, че е невинен по всички обвинения. Обвини Дънкън в предателство, заявявайки, че баронът е унищожил крепостта му, убил е повече от двеста добри, верни мъже и е пленил сестра му, което едва не я бе съсипало.

След това Лоудън започна да се защитава, като каза, че Дънкън го обвинява за нещо, което друг мъж е сторил на сестра му Адела. Той започна да плете мрежа от лъжи около краля и изглеждаше съвсем искрен, когато заяви, че дори не е подозирал, че барон Уекстън ще го предизвика. И как би могъл? Той бил в кралския двор, когато Дънкън и воините му нападнали крепостта и имал свидетели, които щели да потвърдят, че това е самата истина.

Лоудън завърши обвиненията си, като настоя, че Дънкън няма никакви доказателства за твърденията си, докато той самия притежавал такива, за да подкрепи твърденията си.

Бе хлъзгав като змиорка и лъжеше краля като блудница. След това започна да се подмазва. Обясни, че разбира колко трудно ще бъде на краля да реши на кого от двамата да повярва, затова можел да повика трима мъже, които да свидетелстват за случилото се.

Когато кралят кимна, всеки мъж, когото Лоудън повика, падна на колене и започна да рецитира лъжите си. Маделин не позна никой от тези мъже, но пък знаеше, че носят едно и също име. И то бе Юда.

Последният воин свърши с очевидно преувеличената си история и застана зад Лоудън. Маделин сграбчи туниката на Едмънд и започна да усуква края й. Той се обърна, освободи дрехата си и хвана ръката й, а Гилард сграбчи другата.

По този начин те искаха да я успокоят. Нито един от братята не бе очаквал кралят да приеме свидетели. И двамата бяха вбесени и разтревожени и се опитваха да скрият чувствата си от Маделин.

Лоудън отново пристъпи напред. Той се поклони, добави няколко от гнусните си лъжи и завърши драматично с надеждата, че истината ще възтържествува.

Беше ред на барон Уекстън. Кралят очевидно бе благосклонен към васала си, защото го повика по име, когато му нареди да каже своята версия.

Дънкън бе мъж, който се изразяваше с няколко думи. Той изложи бързо всички факти. Не повика свидетели, но обясни, че Лоудън е злоупотребил с Адела, опитал се е да го убие и той му е отмъстил. За всички в залата бе очевидно, че Дънкън не моли за справедливост, той я изискваше.

— Имате ли свидетели, които да потвърдят истинността на думите ви? — попита кралят.

— Казах ви истината — отвърна Дънкън. Гласът му бе твърд, и контролиран. — Нямам нужда от свидетели, които да потвърдят моята чест.

— Вие се обвинявате умело един друг. Все още има въпроси, на които не съм получил отговори.

— Хванаха го на тясно — прошепна Гилард на Едмънд.

Едмънд кимна. Всеки мъж опровергаваше другия. Едмънд смяташе, че кралят иска да отсъди в полза на Дънкън. Но Лоудън бе наклонил везните в своя полза, водейки лъжливи свидетели. Дънкън бе лоялен васал и велик воин, който можеше да се обърне срещу своя водач, ако решеше, че кралят го е предал.

Беше голяма обида да изискат от Дънкън да предостави други, които да свидетелстват наред с него. Той бе казал истината. Кралят или щеше да повярва или не.

Едмънд въздъхна гневно. Дънкън нямаше да си играе игрички. Той твърдо вярваше, че се е държал достойно в миналото и кралят ще му повярва.

И все пак Лоудън имаше някои добри попадения в лъжите си. Дънкън се бе оженил за Маделин без позволението му. Това бе нещо незначително, но унищожаването на крепостта на друг барон и убиването на двеста воина бе много по-сериозно обвинение.

Дънкън бе посочил, че Лоудън му бе залагал капан на два пъти, но това нямаше как да се докаже. Гилард можеше да свидетелства за една от атаките, но все пак не можеше да каже със сигурност, че Лоудън е бил замесен.

Джералд бе свидетел на втората, но за нея можеше да бъде обвинен Мърсър. Лоудън отново не присъстваше на нападението.

Едмънд спря да мисли, когато извикаха името на Маделин. Той се обърна към нея.

Маделин изправи рамене и бавно тръгна към краля. Спря пред платформата и коленичи с наведена глава.

— Брат ти ми обясни, че си преминала през прекалено много болка, за да свидетелстваш пред мен днес — обяви кралят. — По тази причина те освобождавам от този дълг.

Маделин се изправи и погледна удивена краля. Сега разбираше защо Лоудън изглеждаше толкова уверен през цялата вечер. Вече се бе погрижил да не й позволят да говори.

— Аз съм един от лоялните ви поданици — обяви тя. Със сигурност бе привлякла вниманието на краля, защото очите му се разшириха от изумление. — И макар да нямам армия от васали, които да ви предоставя, бих направила всичко, което е по силите ми, за да ви служа. Бих искала да отговоря на въпросите ви.

Кралят веднага кимна.

— Никак не изглеждаш обезумяла, както твърдеше брат ти — обяви той. Наведе се към нея и попита тихо: — Предпочиташ ли да изпразня залата, преди да ми разкажеш какво те е сполетяло?

Маделин бе изненадана от нежния, тон, с който й говореше кралят.

— Не, не предпочитам — прошепна тя.

— Тогава ми кажи всичко, което знаеш за тази заплетена ситуация.

Маделин се подчини. Стисна ръце пред себе си, пое дълбоко дъх и започна да разказва.

В залата бе толкова тихо, че можеше да се чуе и най-незначителния шум.

— Ако ми позволите, ще започна от нощта, в която бе атакувана крепостта на брат ми — каза тя.

— Така ще е най-добре — каза кралят. — Знам, че ще ви е трудно, нежна лейди, но бих искал да хвърлите малко светлина върху случилото се.

На Маделин й се прииска кралят да не беше толкова мил към нея. Така правеше задачата й много по-трудна.

— Съпругът ми казва, че сте мъж на честта — прошепна тя.

Уилям се облегна на стола си. Той бе единствения, който чу думите й.

— Аз съм много неща за много хора — каза той. Говореше толкова тихо, колкото и Маделин, за да може само тя да чуе думите му. — Иска ми се да вярвам, че постъпвам честно към всички, дори и към нежните дами, които нямат армия, с която да помогнат на каузата ми.

Маделин му се усмихна.

— Сега започни да говориш — каза кралят и гласът му бе достатъчно силен, за да го чуят всички.

— Бях на път към спалнята си, когато един от воините на брат ми дойде и съобщи на Лоудън, че е пристигнал барон Уекстън и желае да разговаря с него.

— Лоудън е бил там? — попита кралят.

— Да, беше — каза Маделин. — Чух го да казва на воина да вдигне знамето за временно примирие и да пусне Дънкън в крепостта. Беше капан, разбира се, защото щом Дънкън влезе вътре, бе заловен. Лоудън каза на васала си, че смята да убие Дънкън. Разбирате ли, брат ми се мисли за прекалено умен и бе изготвил план — да завърже барона навън, за да умре от студ.

Лоудън се задъха. Той тръгна към Маделин, но спря, когато видя, че Дънкън хваща меча си.

— Тя не знае какво говори — изкрещя Лоудън. — Маделин е прекалено побъркана, за да знае какво казва. Освободете я от това мъчение!

Кралят вдигна ръка, карайки го да замълчи. Лоудън си пое дълбоко дъх. Успокои се, когато осъзна, че останалата част от историята на Маделин ще наклони везните в негова полза.

— Няма да има повече прекъсвания — изкрещя кралят. Обърна се към Маделин и й кимна. — Продължавай, моля те, обясняваше за умния план барона да умре от студ. Не разбирам.

— Лоудън не желаеше да използва оръжие срещу барона. Когато Дънкън умреше от студ, заради ниските температури, воините на Лоудън щяха да отнесат тялото му далеч от земите ни, докато някой не го намери или докато дивите животни не го разкъсат. Те съблякоха дрехите му и го вързаха за един стълб в средата на двора.

Маделин спря, за да си поеме дъх.

— Лоудън замина за Лондон. Той остави няколко от воините си да пазят Дънкън, но на тях им стана студено и се прибраха в крепостта. Когато се махнаха, аз развързах Дънкън.

— Тогава ли воините на барон Уекстън нападнаха крепостта?

— Те се прехвърлиха през крепостните стени, за да влязат. Техен дълг бе да се погрижат за сигурността на господаря си — каза Маделин.

— Разбирам.

Тя не знаеше какво има предвид, погледна към Лоудън и видя самодоволната му усмивка. После погледна към Дънкън. Съпругът й кимна окуражително.

— Казахте, че са влезли, нали? — попита кралят след минута.

— И боят започна — каза Маделин.

— И тогава са ви пленили?

— Истината е, че бях освободена от тиранията на брат си. Той обичаше да ме наранява и, Господ ми е свидетел, беше ми омръзнало да ме малтретира.

От тълпата долетя изненадан шепот.

— Барон Уекстън ме взе със себе си. Страхувах се от Лоудън и искам да ви призная, че за пръв път в живота си, се почувствах в безопасност. Дънкън е мъж на честта. Държеше се добре с мен. Никога не съм се страхувала, че би могъл да ме нарани. Никога.

Кралят се загледа в Лоудън за минута и после се обърна към Маделин.

— Кой срина крепостта със земята? И беше ли въобще изгорена?

Гласът му бе станал по-силен.

— Дънкън унищожи крепостта ми — изкрещя Лоудън.

— Тишина — изръмжа кралят. — Сестра ти е тази, която говори, и искам да чуя само нейните думи. Отговори на въпроса — нареди той на Маделин.

— Лоудън сам разруши крепостта си, като не зачете временното примирие — обяви Маделин.

Кралят въздъхна. Сега изглеждаше разтревожен.

— Предполагам, че добродетелността ви е не е била отнета?

Маделин почти изкрещя отговора си.

— Той не ме е докоснал.

Още веднъж през тълпата се понесе учуден шепот. Всички бяха объркани от думите й.

До този момент Маделин не бе казала нито една лъжа.

— Дънкън не ме докосна, но тъй като обещах да казвам цялата истина, трябва да призная, че се възползвах от добрия му характер. Истината е, че на края аз го съблазних.

Шепотът стана много по-силен. Маделин си помисли, че чу Дънкън да простенва. Кралят изглеждаше готов да се разкрещи. Неочаквано Дънкън застана до Маделин и сложи ръка на устата й. Тя реши, че иска да я накара да замълчи.

Когато избута ръката му, Дънкън я отпусна на рамото й.

— Разбирате ли, че се опозорявате, скъпо момиче? — попита кралят.

— Обичам Дънкън — отвърна Маделин. — А и не успях да го съблазня, преди да се венчаем.

Кралят се обърна, за да погледне към Лоудън.

— Обвинението ви, че сестра ви е била опетнена, току-що бе отречено. Само трябва да я погледна, за да разбера, че ми казва истината.

Кралят попита Маделин:

— Ами обвинението на съпруга ви, че Лоудън е опетнил сестра му?

— Вярно е — каза Маделин. — Адела ми разказа какво се е случило с нея. Мърсър я е нападнал, но и Лоудън е бил там. Планът е бил негов и поради тази причина, той също е отговорен.

— Разбирам — кралят изглеждаше вбесен.

Още дълго той продължи да задава въпроси на Маделин. Тя му отвръщаше, като винаги казваше истината.

— Моят съпруг действаше честно и с кураж, докато брат ми си послужи с измама — каза Маделин.

Тя се облегна на Дънкън, когато най-после приключи.

— Имаш ли да добавиш нещо друго? — обърна се кралят към Лоудън.

Лоудън едва говореше. Лицето му бе станало на петна от гняв.

— Сестра ми най-грозно ви излъга — изръмжа той.

— Това не е ли същата сестра, за която се кълняхте, че винаги казва истината? — изкрещя кралят.

Лоудън не му отговори. Кралят се обърна към Маделин:

— Ти си лоялна към съпруга си. Това е възхитителна черта. Сега каза ли ми истината, или се опита да защитиш Дънкън?

Преди Маделин да отговори, кралят погледна към Дънкън.

— Имаш ли нещо друго, което би искал да добавиш?

— Само едно, що се отнася до съблазняването сме равни — рече Дънкън. Сега гласът му бе по-сладък и от мед. — И напълно задоволени.

Вълна от аплодисменти и подвиквания заля залата. Кралят се усмихна.

Той се изправи и отсъди.

— Лоудън, ти предаде доверието ми в теб. От този миг ти се отнемат всички отговорности и си прогонен от двора ми.

После се обърна към Дънкън.

— Брат ми Хенри предложи да ти дам време да охладиш гнева си. Ядосан съм ти заради материалните вреди и погубените животи, но съм съгласен, че е трябвало да отмъстиш за това, което е било сторено на сестра ти. Смятам, че един месец прекаран в Шотландия ще бъде достатъчно наказание.

Маделин усети как Дънкън настръхна до нея. Тя хвана ръката му и я стисна, умолявайки го да замълчи.

— Ако, когато се завърнеш, все още искаш да предизвикаш Лоудън и мъжете, които са били с него в деянията му, ще позволя двубой на живот и смърт. Изборът дали да се биете ще се падне на теб.

Дънкън не прие, нито отказа веднага заповедта. Не желаеше да чака, за да предизвика Лоудън.

Почувства как Маделин трепери. Страхът й го накара да вземе решение.

— Веднага ще тръгна.

Кралят кимна.

— Освободих Лоудън от задълженията му, Дънкън. Давам му един месец да се скрие от теб — обяви той.

— Ще го намеря.

Кралят се усмихна.

— Не се и съмнявам в това.

Дънкън се поклони на краля си. Уилям напусна залата, а Лоудън тичаше след него.

— Бих искал да ти кажа няколко думи, съпруго моя — прошепна Дънкън.

Маделин се опита да се усмихне на съпруга си, но лицето му бе безизразно и тя не можеше да прецени дали е ядосан или раздразнен.

— Много съм изморена, Дънкън. А ти каза на краля, че тръгваме веднага.

— Ние ли?

— Няма да ме оставиш тук, нали? — попита тя, напълно ужасена.

— Не, няма.

— Не се шегувай с мен — промърмори тя. — Преминах през такова изпитание.

Барон Рейнхолд прекъсна разговора им.

— Съпругата ти притежава толкова смелост, колкото и ти, Дънкън. Тя се изправи пред краля ни и му разказа цялата история. А гласът й дори не потрепери.

— А какво му каза? — попита мило Дънкън.

Барон Рейнхолд се ухили.

— В това е въпросът, нали? Чух всяка една нейна дума и още не мога да разбера кой какво е изгорил, кой кого е нападнал и кой е отмъстил… все още нямам ни най-малка представа какво се е случило.

— Току-що описа живота ми с Маделин — обяви Дънкън. Сега гласът му звучеше огорчено.

Той погледна надолу към Маделин и видя как тя наблюдава барона.

— Забравих да ви представя един на друг — осъзна той. — Бароне, това е съпругата ми, Маделин. Разбрах, че си познавал майка й.

Баронът кимна.

— Жена ти изглежда също като Рейчъл — каза той. — За мен е удоволствие да се запознаем, баронесо.

Той имаше красива усмивка. Маделин усети как всеки миг ще се разплаче. Насили се да се усмихне и каза.

— Бих искала да говоря с вас за майка ми, бароне. Може би, когато се върнем от временното ни изгнание, бихте могли да ни посетите.

— За мен ще е чест — каза той.

Нямаха повече време да говорят с барона. Другите съюзници на Дънкън дойдоха, за да изразят удоволствието си от това, което се бе случило. Маделин стоеше до него, държеше ръката му и желаеше той да й каже какво мисли за тази среща.

Дънкън я игнорира. Обърна се, когато Джералд застана до тях и им каза, че ще тръгнат след час.

— Дънкън? Ще има ли време да си събера нещата? — попита Маделин.

— Ще тръгнеш с дрехите, с които си облечена, съпруго.

Маделин въздъхна.

— Значи си ядосан? — попита тя.

Дънкън погледна надолу към нея. Погледът й бе замъглен и бе прехапала долната си устна. Той бавно поклати глава.

— Съблазнила си ме? Милостиви Боже, каза на краля, че си ме съблазнила. Когато решиш да лъжеш, въобще не си поплюваш — ухили й се той, докато я мъмреше.

— Не излъгах — каза Маделин. — Наистина обичам да ме целуваш и никога не ми харесва, когато спираш. Това е вид съблазняване, нали, Дънкън? А и аз те целунах първата нощ. Ти просто отвърна както подобава, съпруже. Да, това е истината. Аз те съблазних.

— Ако беше казала пълната истина, сега щях да мога да предизвикам Лоудън, без да чакам цял месец — заяви й Дънкън.

— О, знам как се прави — каза Маделин. — Двамата ще се предизвикате един друг. Кралят щеше да те хвърли в някое дълбоко езеро със завързани за ръцете и краката ти камъни. Ако потънеш на дъното, кралят ще знае, че си казал истината. Разбира се, тогава щеше да си мъртъв, но поне честта ти щеше да е непокътната. Е, аз не желая да си лягам всяка нощ само с честта ти за компания. Какво ще кажеш за това, съпруже?

Макар да се опита, тя не успя да спре сълзите си.

Дънкън я гледаше изумен.

— Маделин — каза той, а името й прозвуча като въздишка. — Воините не се подлагат на такива изпитания. Църквата използва този метод, не кралят.

— Оо!

Дънкън се разсмя, прегърна я и се усмихна отново, когато тя каза:

— Преминах през такова изпитание.

— Имаш златно сърце — каза й той. — Ела, съпруго моя. Нямам търпение да те оставя да ме съблазниш.

Маделин бе напълно съгласна с този план.

 

 

Четири часа по късно направиха лагер за през нощта. Маделин бе изтощена до смърт. Клариса се бе изпречила на пътя й точно когато двамата с Дънкън потегляха. Злите, яростни думи още ехтяха в ума й.

Дънкън я остави до потока, който бе открил, когато оглеждаше дали мястото е безопасно за лагеруване. Маделин през цялото време бе в полезрението му. Докато Лоудън бе жив, никога нямаше да я изпусне от поглед.

Маделин се изкъпа, доколкото позволяваха обстоятелствата и се върна в лагера. Дънкън тъкмо бе приключил с издигането на палатка за двамата. Беше на известно разстояние от воините, които ги придружаваха.

— Дали отец Бертон ще бъде в безопасност? Или смяташ, че ще трябва да изпратим още мъже да го защитават? — попита тя Дънкън.

— Той е в безопасност — отвърна той. — Оставих при него най-добрите си воини. Не се тревожи, любима моя.

Маделин кимна.

— Помниш ли първата нощ, която прекарахме заедно.

— Много добре си я спомням.

— Мислех си, че огънят е прекалено близо и се тревожех пламъците да не подпалят палатката — каза тя.

— Ти се тревожиш за всяко нещо — каза й Дънкън. Той развърза плетения колан на кръста й. — Онази нощ ти спа с дрехите си.

— Пазех девствеността си — каза Маделин. — Тогава още не знаех, че всъщност искам да те прелъстя — тя се разсмя при вида на недоволното му изражение.

— Аз опазих девствеността ти — възрази Дънкън.

Маделин се изтегна върху животинските кожи. Беше хладна, приятна нощ. Бризът освежаваше въздуха, а ярката луна им осигуряваше мека светлина.

— Съблечи си дрехите, Маделин — каза й Дънкън. Вече бе свалил туниката и ботушите си.

Тя искаше да направи точно това, но се тревожеше заради мъжете отвън. Докосна ръката на Дънкън и когато той се наведе към нея, му прошепна:

— Не можем да се любим тази нощ. Воините ти ще ни видят.

Дънкън поклати глава.

— Никой не може да ни види, съпруго. Желая те. Веднага.

Той й показа намерението си, като я целуна страстно. Маделин въздъхна в устата му и обви ръце около тила му. Отвори устни, езикът й се преплете с неговия и инстинктивно изви тялото си към него.

— Много си шумен — каза тя, когато Дънкън спря да я целува и гризна леко ухото й.

Тя потрепери от удоволствието, което й доставяше. Дънкън се засмя.

— Ти си тази, която крещи, когато достига върха, любима моя — каза й Дънкън. — Аз съм прекалено дисциплиниран, за да издам някакъв звук.

— Наистина ли? — попита тя. Ръката й бавно се плъзна по напрегнатата му до болка мъжественост.

Дънкън забрави за какво говореха. Отново плени устата й диво, докато се опитваше да съблече роклята й. Искаше я гореща, и когато пръстите му докоснаха сатенените листенца, криещи входа на сърцевината й, откри, че е готова за него. Тя бе ужасно гореща и влажна и се изви към него, когато той потопи пръсти в тялото й.

Бързо смъкнаха дрехите й. Дънкън не желаеше да сдържа своя плам. Искаше Маделин веднага и от буйния й отклик, знаеше, че този път и тя не копнее за нежности. Да, тя искаше съпругът й да загърби всичките си задръжки.

Дънкън заглушаваше стенанията й, като притисна устата си към нейната. Той се настани между бедрата й и проникна в нея. Тя бързо го доведе до върха с еротичните си движения и с един силен тласък той изля семето си в нея, очарован как в този миг ноктите й се забиха в раменете му. Дънкън провря ръка между слетите им тела и й помогна да намери освобождението си.

Когато тя свърши, на Дънкън му се прииска да изкрещи от удоволствие. Не го направи, разбира се, а притисна устните към нейните, улавяйки вика й.

— Обичам те, съпруго моя — прошепна й малко по-късно, когато тя се сгуши на гърдите му.

— И аз те обичам, Дънкън — каза Маделин. Тя полежа няколко минути в прегръдките му, преди да попита: — Засрамих ли те, като казах, че съм те прелъстила?

Дънкън се засмя над главата й. Маделин се обърна и го удари леко.

— Не бях засрамен — каза той, но гласът му беше много арогантен. — Жените се засрамват.

Маделин се усмихна.

— А какво правят воините?

— Изморяват се — каза той. — Стават наистина изтощени, след като правят любов със съпругите си.

— Да не би сега да предлагаш да заспивам?

— Да.

— Е, тогава аз, разбира се, ще се подчиня на заповедта ти, но само ако ми отговориш на още един въпрос — тя го чу да въздъхва, но не му обърна внимание. — Кои бяха тези мъже, които излъгаха заради брат ми? Барони ли бяха?

— Не, не са барони, само няколко мъже, които се съюзиха с брат ти срещу мен — отвърна той.

— Значи те нямат свои поддръжници? Нямат свои армии?

Дънкън замълча за минута.

— Те нямат армии, Маделин. Но са безскрупулни мъже, които биха се присъединили към всеки, който им заплати добре. Но Лоудън няма достатъчно злато, за да успее да ги купи, затова не представляват особена заплаха.

Маделин се успокои от отговора му. Тя реши да не се тревожи повече заради Лоудън.

— Дънкън? Ще можем да се срещнем с братовчедка ми Едуайт, когато отидем в Шотландия. Възнамерявах да живея при нея. Такъв бе планът ми, преди да те срещна.

— Ще можеш да се срещнеш със сестра ми Катрин — каза Дънкън. Гласът му звучеше сънливо.

— Сестра ти е омъжена за шотландец? — попита тя. По гласа й личеше, че не може да повярва.

— Да.

— Дали съпругът й…

— Не, той няма червена коса — прекъсна я Дънкън.

— Не исках да попитам това — ядоса се Маделин. — Просто се чудех, дали Катрин и съпругът й познават Едуайт.

Дълбокото дишане на Дънкън й показа, че е заспал. Когато той започна да хърка, беше сигурна, че спи. Маделин се притисна към него.

Тази нощ тя имаше най-хубавия сън. Сънят на невинните.