Джули Гарууд
Чест и величие (5)

Пета глава

„Нечестивите бягат, без да ги гони някой, а праведните са смели като млад лъв.“

Старият завет, Притчи, 28:1

Мили Боже, щяха да ги нападнат. Маделин бе толкова изумена, че не можеше да помръдне. Само стоеше и гледаше, треперейки от страх. Това, че загуби толкова лесно контрол, я разяри. Изпъна рамене, решена да мисли логично. Пое дълбоко дъх и чак тогава си каза, че трябва да реши какво да прави.

О, как й се искаше да бъде по-смела. Осъзна, че ръцете й треперят. Толкова силно бе сграбчила наметалото си, че пръстите започваха да я болят от силния натиск.

Маделин поклати глава, надявайки се това действие да й помогне да възвърне поне за миг разума си.

Като пленница на Дънкън със сигурност не беше неин дълг да го уведомява за надвисналата опасност. Можеше да си замълчи и щом битката започнеше да избяга.

Веднага отхвърли тази възможност, щом осъзна, че това ще доведе до още безсмислена смърт. Ако кажеше на Дънкън, може би той щеше да заповяда да побързат и да се махнат от това място. Да, ако тръгнеха веднага, щяха да изминат достатъчно разстояние, за да избегнат битката. Все пак бе много по-важно да се спасят стотици животи в замяна на провалената й възможност за бягство, нали?

Маделин реши да ги предупреди. Тя повдигна полите на роклята си и хукна да търси похитителя си. Докато тичаше си помисли каква ирония бе, че именно тя щеше да ги предупреди за предстоящото нападение.

Дънкън стоеше в кръга от воини, а Гилард бе точно до него. Маделин заобиколи мъжете, докато не застана зад гърба на похитителя си.

— Бароне, трябва да ти кажа нещо — намеси се Маделин. Гласът й бе тих, дрезгав и леко задъхан. Със сигурност това бе причината той да не й обърне никакво внимание. Не я бе чул. — Трябва да говоря с теб — повтори тя, този път по-силно. След като отново не й отговори, тя доби кураж да го сръчка в рамото.

Дънкън обаче продължаваше да я игнорира.

Маделин отново го сръчка, този път по-силно.

Дънкън повиши тон и продължи да говори с мъжете на тема, за която Маделин бе сигурна, че е незначителна в сравнение с това, което се опитваше да му каже. Господи, колко упорит бе само. Стисна здраво ръцете си, изключително притеснена, че воините, които видя да се качват по хълма, всеки момент щяха да ги нападнат.

Едва понасяше напрежението, докато чакаше да й обърне внимание. Гневът пое контрол над действията й. Като използва цялата сила, която притежаваше, тя го ритна. Целта й бе задната част на дясното му коляно, а мерникът й бе доста точен.

Но когато усети пронизваща болка в крака си, осъзна колко прибързани бяха действията й. След удара сигурно си бе счупила пръстите, но поне имаше ефект, защото бе успяла да привлече вниманието му. И то доста бързо. Дънкън се завъртя към нея със скоростта на вълк, готов за нападение.

Но на лицето му се четеше по-скоро учудване, отколкото гняв. Тя не можа да не забележи, че свитите му в юмруци ръце са подпрени на хълбоците. Маделин осъзна, че да го гледа в очите е същото толкова мъчително, колкото и болката, която изпитваше. Затова реши да гледа към Гилард и това наистина й помогна да превъзмогне неудобството си, защото лицето на по-малкия брат имаше най-странното и нелепо изражение, което някога бе виждала.

— Бих искала да разменим няколко думи насаме — най-после успя да каже тя и погледна към Дънкън.

Той бе любопитен заради тревогата, която долови в гласа й. Хвана ръката й и я завлече до другия край на лагера.

Маделин се спъна два пъти.

Той въздъхна дълго и шумно, а тя знаеше, че е заради нея.

Не я интересуваше дали Дънкън се опитва да я накара да се почувства незначителна като треска под кожата му. Със сигурност нямаше да мисли, че го е прекъснала ненужно, след като му обяснеше. Той можеше дори и да й благодари, макар че дълбоко в себе си тя се съмняваше, че е способен на това.

А най-важното бе, че щеше да се избегне кръвопролитието. Тази мисъл й даде кураж да го погледне право в очите.

— Откъм долината се задават мъже — каза тя.

Очакваше той да реагира веднага, но Дънкън просто продължи да я гледа без дори да помръдне.

Затова тя бе принудена да повтори думите си.

— Цяла войска се качва нагоре по хълма. Видях как слънцето се отразява в броните им. Не трябва ли да направиш нещо по този въпрос?

Цяла вечност ли щеше да мине, преди да предприеме нещо? Маделин обмисли тази възможност, докато чакаше отговор от Дънкън.

Той се взираше в нея по много обезпокоителен начин, а по твърдото му, изсечено лице ясно личеше, че е объркан. Стори й се, че видя и капка цинизъм в тези негови ледено сиви очи. Затова си помисли, че той вероятно се опитва да реши дали му казва истината или не.

— Никога през живота си не съм лъгала, бароне. Ако дойдеш с мен, ще ти докажа, че говоря истината.

Дънкън наблюдаваше внимателно прелестната жена, застанала толкова гордо срещу него. Широко отворените й сини очи го гледаха с безмерно доверие. Къдрици кестенява коса обрамчваха лицето й. Петънце прах от едната страна на носа й, привлече вниманието му.

— Защо ме предупреждаваш? — попита я той.

— Как защо? За да се махнем от тук — отвърна Маделин. Тя се намръщи на странния му въпрос. — Не искам да се пролива още кръв.

Дънкън кимна, удовлетворен от отговора й. След това направи знак на Гилард. По-малкият му брат стоеше наблизо и се опитваше да чуе за какво си говорят.

— Лейди Маделин току-що осъзна, че ни следят — рече Дънкън.

Гилард беше видимо изненадан. Изобщо не бе разбрал, че ги следят. Затова бързо се обърна да я погледне.

— Следят ни? От колко време знаеш, Дънкън?

— Още от обяд — отвърна баронът и сви рамене.

— Разбойници ли са? — попита Гилард. Той смекчи гласа си и опита да имитира безгрижната поза на брат си. Но вътрешно, бе раздразнен, задето брат му си бе мълчал през целия следобед. Освен това беше объркан и се чудеше защо Маделин ги бе предупредила.

— Не са разбойници, Гилард.

Проточи се дълъг безмълвен миг, в който двамата само стояха и се гледаха един друг, преди Гилард най-после да разбере думите на брат си.

— Да не би плъхът да преследва вълка? — попита той.

— По Божията воля, може би именно той води воините си.

Гилард се усмихна. Дънкън кимна.

— Бях решил да ги причакаме по-близо до дома, на тесния завой при Крийк Кросинг, но хълмистата местност тук ще ни даде по-голямо преимущество. Кажи на мъжете да се приготвят.

Гилард се обърна и забърза към останалите, като крещеше заповеди на мъжете да яхват конете.

Маделин бе прекалено ужасена, за да говори. Планът й да избегне кръвопролитието, като ги предупреди, се разби на парчета щом чу смеха на Гилард. Досега не бе разбрала, какво точно си бяха казали братята. Говореха с гатанки, за плъхове и вълци, които нямаха никакъв смисъл.

— Значи бях права? — изкрещя Маделин. — Ти не си по-добър от Лоудън, нали?

Дънкън се направи, че не забелязва гневното й избухване.

— Качвай се на коня ми, Маделин. Ще посрещнем брат ти заедно.

Тя бе прекалено разгневена, за да спори. Трябваше по-рано да осъзнае, че Дънкън не би обърнал гръб, бягайки от битката. Не си ли бе научила урока след безуспешния й опит да го накара да напусне възможно най-бързо земята на Лоудън?

Преди да осъзнае какво прави, се озова на гърба на Силенус. Гневът й я бе накарал да забрави за страха си. Дори не можеше да си спомни от коя страна бе възседнала коня.

Дънкън пристъпи напред, хвана юздите и поведе коня през поляната.

Маделин се беше вкопчила с такава сила в седлото, че след минута раменете я заболяха ужасно. Краката й не бяха достатъчно дълги, за да стигат стремената, и с всяка стъпка, която правеше коня, дупето й се удряше болезнено в седлото. Знаеше, че изглежда жалка в неумението си да язди и бе благодарна, че Дънкън не гледа към нея.

— Как наричаш коня си? — попита Маделин.

— Кон — отвърна през рамо Дънкън. — Все пак животното е кон и така го наричам.

— Както и подозирах. Толкова си студен и безсърдечен, че дори не си си направил труда да дадеш име на верния си жребец. Но аз го кръстих. Силенус. Как мислиш, отива ли му? — попита тя.

Дънкън отказа да й отговори. Трябваше да е раздразнен, че Маделин бе имала нахалството да кръсти жребеца му, но сега умът му бе насочен към предстоящата битка. Нямаше да си позволи да се разсейва с нещо толкова незначително.

Маделин се усмихна на себе си, заради начина, по който току-що му се бе опълчила. Ансел се появи до тях, водейки друг кон. Петнистият сив жребец изглеждаше много по-кротък от Силенус. Дънкън се обърна, подаде юздите на Маделин и се метна на гърба на сивия жребец.

Усмивката замръзна на лицето й. Тя стисна юздите и едва не падна от седлото, когато осъзна, че той очаква сама да направлява животното. Жребецът очевидно бе доловил притеснението й, защото започна да танцува на едно място. Копитата му се забиваха в земята с такава сила, че всеки момент би могъл да я хвърли на земята. Тя съжали, задето се бе справила добре, оставяйки го с впечатление, че има опит в ездата.

Гилард се появи отнякъде на кафявия си кон и застана до нея. Той се приближи до жребеца, който яздеше Маделин, и блокира неспокойните му движения.

— Все още са на доста голямо разстояние от нас — каза Гилард над главата на Маделин. — Ще ги чакаме ли, братко?

— Не — отвърна Дънкън. — Ще ги пресрещнем по средата на пътя.

Останалите воини се наредиха в редица зад тях, предизвиквайки суматоха. Маделин реши, че Дънкън ще изчака шумът да стихне, преди да даде заповед за тръгване.

— Аз смятам да остана тук, докато се върнеш — каза Маделин на барона. По гласа й си личеше, колко е ужасена. Дънкън я погледна, поклати рязко глава и отново се обърна към долината пред себе си. — Ще остана тук — повтори тя.

— Не, няма да останеш — той дори не си направи труда да я погледне, когато изрече отказа си.

— Можеш да ме вържеш за някое дърво — предложи тя.

— О, лейди Маделин, нали не искате да откажете на Лоудън честта да види прекрасното ви лице? — попита Гилард и лека усмивка изкриви устните му. — Обещавам ви, че това ще е последното нещо, което ще види, преди да умре — добави той.

— И двамата се наслаждавате извънредно на битките, нали? — попита Маделин. Тя бе толкова ужасена, че гласът й трепереше.

— Да, наистина се наслаждавам — отвърна Гилард, свивайки рамене.

— Смятам, че и ти си толкова побъркан, колкото и брат ти, Гилард.

— Много добре знаеш, че имаме причина да желаем смъртта на брат ти — изръмжа той. Усмивката бавно напусна лицето му. — Точно както ти със сигурност желаеш нашата смърт — в гласа му се промъкнаха подигравателни нотки и тя бе сигурна, че го е направил умишлено.

Маделин се обърна към Дънкън, за да види как ще реагира на подмятанията на брат си, но баронът явно не се интересуваше ни най-малко от разговора им. Тя отново се обърна към Гилард.

— Разбирам защо искате да убиете Лоудън. Но не искам нито ти, нито брат ти да умрете по време на този сблъсък, Гилард — добави тя. — Защо реши, че желая смъртта ви?

Гилард се намръщи объркан.

— За такъв глупак ли ме мислиш, лейди Маделин? Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си на страната на Лоудън. Та той е твой брат!

— Нямам намерение да взимам ничия страна — каза Маделин. — Не искам никой да умира.

— О, сега виждам какъв е планът ти — отвърна Гилард. Всъщност, той почти й изкрещя. — Ще изчакаш да видиш кой ще спечели и тогава ще направиш избора си. Доста хитро от твоя страна.

— Вярвай, в каквото си искаш — каза му тя и добави, клатейки глава: — Ти си съвсем същият като брат си.

Когато Гилард се ухили към нея, тя осъзна, че е приел думите й като комплимент.

— Не те лаская, Гилард. Дори напротив. Доказа, че си твърдоглав и безмилостен точно като Дънкън. Сигурна съм, че изпитваш удоволствие да убиваш също толкова, колкото и той — завърши тя.

Вътрешно Маделин беше ужасена от начина, по който умишлено се опитваше да накара Гилард да изгуби контрол, но Господ да й е на помощ — просто не можеше да се спре.

— Можеш ли честно да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не ме мразиш? — попита Гилард. Бе толкова разярен, че вената в основата на шията му пулсираше бясно.

Маделин бе сигурна, че умира от желание да я удари.

— Не те мразя — каза тя. — Бих искала, признавам си, но не те мразя, Гилард.

— И защо не? — попита той учудено.

— Защото обичаш сестра си.

Гилард тъкмо смяташе да й каже, че е най-объркващата жена, която е срещал през живота си, когато Дънкън привлече вниманието му. Той веднага обърна гръб на Маделин и извади меча си.

Дънкън най-после даде сигнал. Маделин изведнъж се ужаси толкова много, че дори не успя да си спомни някоя от стотиците молитви, които знаеше.

Дали борбата щеше да бъде на живот и смърт? Знаеше, че баронът е прекалено упорит, за да се интересува от това дали са по-малобройни от врага или не.

Тя се опита да преброи мъжете, идващи откъм хълма, но не успя. Те връхлетяха бързо и покриха земята като ято скакалци.

Дали мъжете на Дънкън бяха повече?

Щеше да настане жестоко клане, помисли си тя, и всичко това, защото Дънкън щеше да приеме предизвикателството с чест, за разлика от Лоудън. Това не бе трудно за осъзнаване, но на барона явно му убягваше. Очевидно беше забравил, че Лоудън го бе подмамил, карайки го да повярва, че ще зачете временното им примирие. Така бе успял да го плени чрез измама.

Маделин познаваше Лоудън много по-добре, отколкото Дънкън някога щеше да го опознае. Брат й щеше да се бие като разярено животно, ако надушеше, че има дори малък шанс, победата да бъде негова.

Младата жена си каза, че въобще не се интересува кой ще излезе победител в тази схватка. Ако всички се избиеха, тогава така да бъде. Те щяха да загубят живота си, не тя.

— Не ме интересува — зашепна тя, отново и отново, докато думите й започнаха да звучат като отчаяна молитва.

Въпреки това, колкото и пъти да си го повтаряше, не успя да си наложи да повярва, че това е истина.