Джули Гарууд
Чест и величие (21)

Двадесет и първа глава

„Отговаряй на безумния според безумието му, за да не се има за по-мъдър в очите си.“

Стария Завет, Притчи, 26:5

Дънкън разбра, че нещо не е наред в мига, в който премина през външните стени на крепостта. Антъни не бе там да го посрещне, Маделин също я нямаше.

В сърцето му се прокрадна вледеняващ страх. Той пришпори жребеца си напред, преминавайки през моста във вътрешния двор.

Адела се появи от крепостта и се затича към двамата мъже, когато слязоха от конете си. Тя се спря недалеч от тях колебаейки се, но най-накрая се реши и се хвърли в обятията на Джералд. Прегърна го и започна да плаче.

Трябваше им доста търпение и няколко дълги минути, за да измъкнат някаква информация от нея.

Вторият по командване след Антъни, огромен мълчалив мъж на име Робърт, се приближи към тях тичешком, за да докладва. Докато Джералд успокояваше Адела, Робърт обясни, че воините на краля са дошли за Маделин.

— Съобщението носеше ли печата на краля? — попита Дънкън.

Робърт се намръщи при въпроса.

— Не знам, бароне. Не съм видял кога е пристигнало. А съпругата ви настоя да вземе писмото със себе си — той снижи гласа си и добави: — Тя не даде на никой да прочете писмото, за да не разбере сестра ви какво пише в него.

Дънкън не знаеше защо съпругата му е постъпила така. Предположи, че в писмото е пишело нещо, което е засягало Адела и Маделин се е опитала да я защити.

Кралят не би я застрашил. Не, Уилям не би се държал с един от своите най-лоялни барони по този начин. Дънкън имаше пълна вярва в своя крал и вярваше, че той ще изчака, за да чуе неговото обяснение.

Дънкън можеше да заложи живота си, че зад всичко това стои Лоудън.

Веднага изкрещя на хората си, че отново ще тръгват на път. Бе толкова ядосан, че не можеше да мисли логично. Единственото успокоение бе, че Антъни бе тръгнал с Маделин. Лоялният му васал бе взел със себе си няколко от най-добрите воини на Дънкън. Робърт обясни, че той не е посмял да вземе прекалено много, да не би кралят да си помисли, че е недоверчив.

— Значи Антъни вярва, че кралят е изпратил писмото? — попита Дънкън.

— Не съм посветен в предположенията му — отвърна Робърт.

Дънкън поиска да му доведат отпочинал жребец. Когато главният коняр му доведе Силенус, той го попита защо Маделин не е взела жребеца си, за да отиде в Лондон.

Джеймс, който не бе свикнал да говори с господаря си, изпелтечи:

— Тя се тревожеше, че ако Лоудън разбере, че Силенус е ваш, ще го убие, милорд. Това бяха точните й думи.

Дънкън кимна, приемайки обяснението. Колко типично за нежната му съпруга да помисли за коня.

— Тя взе един от конете на краля — добави Джеймс.

Адела буквално им се молеше да тръгне с тях. Дънкън вече се бе качил на седлото си, но заради истериите на сестра си, изгуби няколко ценни минути, докато Джералд се занимаваше с годеницата си.

След като отказа да й разреши да тръгне с тях, Джералд бе принуден да се закълне в гроба на майка си, че ще се върне при нея без драскотина. Дънкън знаеше, че клетвата му е лъжа, тъй като майка му бе жива, но не каза нищо, защото видя как обещанието на Джералд успокои сестра му.

— Ще успеете ли да настигнете милейди? — попита Джеймс.

Дънкън се обърна, за да погледне главния коняр и бе стоплен от загрижеността в погледа му.

— Те имат седмица преднина — каза му той. — Но ще върна господарката ти отново у дома, Джеймс.

Това бяха последните думи, които изрече до средата по пътя за Лондон. Ако конете не се нуждаеха от почивка, помисли си Джералд, Дънкън нямаше да спре и за миг.

Барон Уекстън се отдели от хората си и Джералд го остави сам за няколко минути, но след това отиде да поговори с него.

— Ще се осмеля да ти дам един съвет приятелю.

Дънкън се обърна към него.

— Спомни си реакцията ми, когато видях Мърсър. Не позволявай на яростта да те води. Макар че, кълна се, ще ти пазя гърба, докато сме в кралския двор.

Дънкън кимна.

— Ще се успокоя веднага, щом видя Маделин. Тя е в Лондон почти от седмица. Само един Бог знае какво й е сторил Лоудън. Кълна се в Бога, Джералд, ако я е докоснал, аз ще…

— Лоудън ще изгуби прекалено много, ако я нарани, Дънкън. Той има нужда от подкрепата й, не от гнева й. Прекалено много хора ще ги наблюдават. Лоудън ще се преструва на любящ брат.

— Моля се да си прав — отвърна Дънкън. — Аз… се тревожа за нея.

Джералд го потупа приятелски по рамото.

— По дяволите приятелю, ти се боиш да не я изгубиш, точно както и аз се страхувах да не изгубя Адела.

— Каква арогантна двойка сме само — каза Дънкън. — Не се тревожи за гнева ми. Когато видя жена си, ще се върна в нормалното си състояние.

— Да, е, има и друг проблем, с който трябва да се справим — призна Джералд. — Адела ми каза за писмото, което си получил от манастира.

— Как е узнала за него? — попита Дънкън.

— Твоята Маделин й е казала. Очевидно е открила писмото и го е прочела.

Раменете на Дънкън увиснаха. Тревогите му току-що се увеличиха. Не беше сигурен какво щеше да стори жена му.

— Адела каза ли ти как е реагирала Маделин? Била ли е ядосана? О Господи, надявам се да е била.

Джералд поклати глава.

— Защо предпочиташ да е била ядосана?

— Аз я излъгах, Джералд и се надявам, че е била ядосана заради лъжата. Не искам да мисли, че аз съм… съм я предал — Дънкън въздъхна. Беше му ужасно трудно да изрази чувствата си с думи. — Когато срещнах за пръв път Маделин, тя се опита да ме убеди, че Лоудън няма да тръгне след нея. Каза ми, че не е ценна за него. Маделин не се опитваше да ме измами в онзи момент, Джералд. Господ ми е свидетел, тя наистина вярваше в думите си. Разбира се, Лоудън е виновникът тя да се чувства по този начин. Била е под опеката му почти две години.

— Две години?

— Да, от момента, в който майка й е починала, до този, в който са я изпратили при вуйчо й, Лоудън е бил единствения й опекун. Ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, на какви жестокости е способен той. С всеки изминал ден Маделин израстваше пред очите ми все по-силна, но тя все още е много… уязвима.

Джералд кимна.

— Знам, че ти искаше да й кажеш, че Лоурънс не е бил истински свещеник, но ако се замислиш, е по добре, че сама е научила, отколкото Лоудън да й го каже.

— Да, щеше да я хване неподготвена — призна Дънкън. — Знаеш ли, че Маделин ме помоли да я науча как да се защитава. Нямах време. Не, не намерих време. Ако нещо се случи с нея…

Дънкън страдаше. Невинната му съпруга бе отново в ръцете на дявола. Само мисълта за това бе достатъчна да смрази душата му.

Джералд не знаеше какво да каже, за да го успокои.

— Луната ни осигурява достатъчна светлина, за да яздим през нощта — предложи той.

— Тогава ще се възползваме от тази светлина.

Не проговориха повече, докато потегляха.

 

 

Маделин се мъчеше да заспи. Беше заключена в стаята, която бе точно до тази на сестра й Клариса. Стените бяха много тънки и тя се опитваше да не слуша за какво говорят Лоудън и Клариса.

Вече бе чула достатъчно. Маделин бе толкова отвратена от сестра си и брат си, че й бе призляло. Стомахът й не желаеше да задържи никаква храна, а главата й туптеше от болка.

Лоудън бе много предсказуем. Посрещна я пред воините на краля, целуна я по бузата, дори я прегърна. Да, той играеше ролята на любящ брат, особено пред Антъни. Обаче, щом останаха насаме в стаята й, той се бе преобразил пред очите й. Яростта го бе погълнала, крещеше, обвиняваше и я удари толкова силно по лицето, че я запрати на пода. Беше ударил същата буза, по която я целуна за поздрав.

Брат й веднага съжали за избухването си, защото осъзна, че лицето й ще посинее. След като знаеше, че някои от враговете му ще обвинят него за това, той я държеше заключена в стаята й и обясняваше на всеки, че сестра му е преживяла такива мъки в ръцете на барон Уекстън, че има нужда от няколко дни, за да възстанови силите си.

И все пак, докато Лоудън бе предсказуем, Клариса се оказа истинско разочарование за Маделин. След като бе имала достатъчно време, за да помисли над това, тя осъзна, че досега не е и подозирала каква е по-голямата й сестра. Маделин беше искала да вярва, че Клариса я е грижа за нея. И все пак, когато и да изпратеше писмо на някоя от сестрите си, нито Клариса, нито Сара някога си направиха труда да й отвърнат. Маделин извиняваше поведението им, но сега осъзна истината. Клариса винаги е била егоцентрична също като Лоудън.

Сара не беше в Лондон. Клариса й бе съобщила, че сестра им наскоро се е омъжила за барон Ручърс и не желае да го оставя. Маделин дори не бе чула, че Сара е била сгодена за някой.

Маделин се отказа от опитите си да заспи. Гласът на Клариса отекваше писклив и остър като на креслив петел. Сега сестра й почти виеше, докато се оплакваше на Лоудън за унижението, което Маделин й е причинила.

Когато обаче смениха темата на разговора, тя се приближи до свързващата врата. Клариса говореше за Рейчъл. Гласът й бе пълен с ненавист, докато хулеше майката на Маделин. Тя знаеше, че Лоудън винаги е мразел Рейчъл, но никога не бе мислела, че и сестрите й изпитват същото.

— Пожела тази курва от деня, в който тя прекрачи прага на дома ни — изкрещя Клариса.

Маделин леко открехна вратата. Видя сестра си да седи на възглавничките в нишата на прозореца. Лоудън стоеше пред нея с гръб към Маделин. Клариса гледаше към брат си. И двамата държаха чаши в ръцете си.

— Рейчъл беше много красива — каза Лоудън. Гласът му бе груб. — Когато татко се обърна срещу нея, бях изумен. Рейчъл бе толкова привлекателна жена. Той я принуди да се омъжи за него, Клариса, когато научи, че барон Рейнхолд я иска за себе си.

Кралиса изсумтя. Маделин проследи как жената отпи голяма глътка от чашата си. Тъмночервеното вино се разплиска по роклята й, но тя очевидно не се обезпокои от това и я напълни отново от каната, която държеше в другата си ръка.

Сестрата й бе красива като Лоудън, със същата светлоруса коса и лешникови очи. Изражението й, когато бе гневна, бе точно толкова грозно, колкото и на Лоудън.

— Рейнхолд не беше хапка за устата на баща ни по онова време — каза Клариса. — Но той се правеше на глупак, нали? Накрая Рейчъл се смя последна. Чудя се, Лоудън, дали Рейнхолд е знаел, че Рейчъл е носела детето му, когато се е омъжила за баща ни?

— Не — отвърна Лоудън. — На нея не й бе позволено да вижда Рейнхолд. Когато Маделин се роди, баща ни дори не я погледна. Рейчъл бе наказана заради измяната си.

— А ти се надяваше, че тя ще се обърне към теб за утеха, нали така, Лоудън? — попита Клариса. Засмя се, когато той я погледна. — Ти беше влюбен в нея — захили се тя, — но Рейчъл те смяташе за противен? Тя не желаеше дори да те погледне и си мисля, че ако нямаше дете, за което да се грижи, наистина би се самоубила. Господ знае, че много често й предлагах този изход. Може би, мили братко, тя не е паднала по стълбите. Може би някой я е блъснал.

— Винаги си й завиждала, Клариса — сряза я Лоудън. — Точно както сега завиждаш на дъщеря й, незаконна или не.

— Не завиждам на никой — изпищя тя. — Господи, живея само за мига, в който всичко това ще приключи. И тогава, кълна се, ще кажа на Маделин за Рейнхолд. Може би дори ще й кажа, че ти уби майка й.

— Няма да й казваш нищо — изкрещя Лоудън и изби чашата от ръката на Клариса. — Ти си глупачка, сестро. Не съм убил Рейчъл. Тя се спъна и падна по стълбите.

— Тя се опитваше да избяга от теб, когато падна — отвърна презрително Клариса.

— Остави тази тема — озъби се Лоудън. — Никой не трябва да научава, че Маделин не е една от нас. Позорът ще засегне и теб, и мен.

— Дали малката кучка ще прави всичко, което й наредиш? Дали Маделин ще се държи пред краля така, както ти искаш? Или ще се обърне срещу теб, Лоудън?

— Тя ще прави всичко, което й наредя — заяви той. — Ще ми се подчини, защото се страхува. Тя е истинска страхливка, още от дете си беше такава и не се е променила. Освен това нашата малка Маделин знае, че ще убия Бертон, ако ме разочарова.

— Колко жалко, че Мърсър умря — каза Клариса. — Той щеше да ни плати много, за да се ожени за Маделин. Сега никой няма да я поиска.

— Грешиш, Клариса. Аз я искам. Няма да позволя на никого да се ожени за нея.

Маделин затвори вратата, когато Клариса се разсмя противно. Успя да намери нощното гърне точно преди да повърне.

Плака за майка си, заради ада, в който Лоудън и баща му бяха превърнали живота й. Изпита ужас, когато научи, че Рейчъл бе легнала в брачното ложе, носейки под сърцето си детето на друг мъж. И чак тогава истината я бе осенила. Разплака се от радост, защото осъзна, че не е кръвна роднина на Лоудън.

Беше чула името на Рейнхолд от Дънкън и знаеше, че са съюзници. Зачуди се дали барон Рейнхолд е в кралския двор. Искаше й се да види как изглежда. Дали се бе оженил? Лоудън бе прав, никой не трябваше да узнава и все пак Маделин знаеше, че ще да каже истината на Дънкън. Със сигурност и той щеше да бъде толкова доволен, колкото беше и тя.

Вече можеше да усмири емоциите си. Точно сега трябваше да е спокойна. Да, а също и да намери начин да защити отец Бертон и Дънкън. Лоудън вярваше, че Маделин ще пожелае да предаде единия, за да спаси другият. Съществуваше и проблема с Адела, разбира се, но тя вече не се тревожеше за сестрата на Дънкън.

Не, Джералд много скоро щеше да се ожени за Адела, и когато това се случеше, кралят нямаше да може да даде Адела на Лоудън.

Маделин прекара голяма част от нощта в съставяне на план. Молеше се Лоудън да продължи да е предвидим, молеше се Дънкън да бъде в безопасност, както и Господ да й даде сили, за да се справи с битката, която й предстоеше.

Малко по-късно си позволи да затвори очи, за да заспи. Отново се престори, че играе на същата игра, както когато беше малко момиче. Ако си лягаше със страха, че Лоудън ще дойде и ще я отведе със себе си, тя си представяше, че Одисей ще застане до нея и ще я пази. Но вече тази представа се бе променила. Вече не Одисей, а Дънкън бе до нея и я защитаваше.

Да, бе открила някой много по-могъщ от Одиесй. Вече имаше вълк, който да я пази.

На следващата сутрин, Маделин придружи Лоудън на срещата с краля. Когато приближиха до личните покои на Уилям, той се обърна към нея и й се усмихна.

— Разчитам на честността ти, Маделин. Трябва само да кажеш на краля какво се случи в дома ти и с теб. Аз ще се погрижа за останалото.

— А истината ще обрече Дънкън, на това ли се надяваш? — попита го Маделин.

Лоудън се усмихна кисело. Изобщо не му допадна тона, с който говореше сестра му.

— Вече не си страхливо безгръбначно същество, а, Маделин? Спомни си за безценния ти вуйчо. Още сега имам хора, готови да потеглят. Само да кажа една дума и гърлото на Бертон ще бъде прерязано.

— Откъде да знам, че вече не си го направил? — възрази Маделин. — Да — каза тя, когато той сграбчи грубо ръката й. — Не можеш да контролираш темперамента си, Лоудън. Никога не си могъл. От къде да знам, че вече не си убил вуйчо ми?

Той доказа, че не може да се контролира, отстъпи крачка назад и я зашлеви през лицето. Тежкият пръстен, който носеше разряза долната й устна и по брадичката й потече кръв.

— Виж какво ме накара да направя — изкрещя Лоудън. Вдигна ръка, за да я удари отново, но неочаквано се озова прикован към стената до Маделин.

Антъни се бе появил от сенките. В момента стискаше Лоудън за гърлото и Маделин осъзна, че ако не го спре, той ще удуши брат й.

Нарочно го бе провокирала да избухне. Господ й бе свидетел, дори не бе благодарна на Антъни за намесата му.

— Антъни, пусни брат ми — каза Маделин. Гласът й бе рязък, но тя смекчи заповедта, като постави ръка на рамото на воина. — Моля те, Антъни.

Васалът трепереше от гняв, но пусна Лоудън и проследи как баронът се срина, кашляйки на пода.

Маделин се възползва от моментната слабост на брат си и се наведе, прошепвайки в ухото на Антъни:

— Време е да задействам плана си. Каквото и да направя или кажа, не ми противоречи. Защитавам Дънкън.

Той кимна в знак, че е разбрал. Едва се сдържа да я попита дали планът й не е бил да се остави на Лоудън да я убие. И защо си мислеше, че защитава Дънкън? Бе очевидно, че господарката му не се е загрижила за собствената си безопасност.

Антъни стисна зъби, да не покаже никаква реакция, когато Маделин помогна на Лоудън да се изправи на крака. Той не желаеше тя да докосва това копеле.

— Лоудън, не вярвам, че не си наранил вуйчо ми — каза Маделин, когато брат й се опита да я издърпа далеч от Антъни. — Ще решим този проблем точно тук и сега.

Лоудън бе изумен от самоувереността й. Сега сестра му изобщо не изглеждаше уплашена.

— Какво смяташ да кажеш на краля за раните по лицето ми?

— Няма да се видиш с краля — изкрещя той. — Промених решението си. Връщам те обратно в стаята ти. Сам ще говоря с краля ни, не е нужно и ти да присъстваш.

Маделин се отскубна от хватката му.

— Той ще иска да ме види и да чуе моето обяснение — каза тя. — Днес, утре или следващата седмица, Лоудън, ти просто го караш да чака. И знаеш ли какво ще му кажа?

— Истината — изрева Лоудън. — Твоята честност ще погуби барон Уекстън — той започна да се смее, след като изрече това. — Просто няма да можеш да се сдържиш, Маделин.

— Ако говоря с краля, наистина ще кажа истината. Но аз не смятам да обеля и дума. Просто ще стоя там и ще те гледам, докато той задава въпроси. Кълна се в Господ, няма да изрека и дума.

Лоудън бе толкова разярен от заплахата й, че за малко да я удари още веднъж. Когато вдигна ръка, Антъни пристъпи заплашително напред и Лоудън веднага се спря.

— Ще говорим за това по-късно — каза той. После погледна злобно към Антъни. — Когато останем насаме, обещавам ти, че ще си промениш мнението.

Маделин прикри страха си.

— Ще говорим за това точно сега Лоудън, или ще изпратя Антъни да каже на краля как се отнасяш с мен.

— Мислиш ли, че Уилям ще се заинтересува от това? — изкрещя Лоудън.

— Аз съм толкова негов поданик, колкото и ти — отвърна Маделин. — Освен това ще кажа на Антъни да предаде на краля колко разтревожена съм от факта, че искаш да убиеш вуйчо ми Бертон. Съмнявам се, че Уилям ще се зарадва на реакцията на църквата, когато един от бароните му убие свещеник.

— Кралят няма да ти повярва. И много добре знаеш, че безценният ти свещеник е жив. Но ако ме предадеш, ще наредя да го убият. Продължавай да ме предизвикваш, кучко и аз…

— Ще ме изпратиш да живея отново с вуйчо Бертон. Това ще направиш.

Очите Лоудън се разшириха и лицето му стана моравочервено. Не можеше да повярва на тази коренна промяна в поведението на сестра си. Тя се опълчваше срещу него и то пред очите на свидетели. Това го притесни. Без нейното съдействие, щеше да е невъзможно да убеди краля да му позволи да действа против Дънкън. Разчиташе Маделин да разкаже как Дънкън е разрушил крепостта му и я е пленил. Изведнъж тя бе станала непредсказуема.

— Очакваш от мен да кажа само някои истини, нали? А какво ще стане ако реша да кажа как се опита да убиеш барон Уекстън?

— Ще отговаряш само на въпросите, които ти зададат — изръмжа Лоудън.

— Тогава направи това, което пожелах. Остави ме да отида при вуйчо си. Аз ще остана при него, а ти ще се справиш сам с проблема с барон Уекстън.

Маделин усещаше, че всеки миг ще се разплаче заради тези думи. Проблемът беше наистина голям. Лоудън ламтеше да види унищожението на Дънкън.

— Кълна ти се, мога да те съсипя, ако се явя пред краля. Истината може да навреди на Дънкън, но мълчанието ми ще закопае теб.

— Когато всичко това приключи… — започна Лоудън.

— Предполагам, че ще ме убиеш — заяви Маделин, свивайки безразлично рамене. Гласът й бе лишен от емоции, когато добави: — Не ме интересува, Лоудън. Покажи най-лошото, на което си способен.

Лоудън не мислеше да обръща внимание на заплахата на Маделин. Реши, че тя веднага трябва да напусне кралския двор. Единственото, за което съжаляваше, бе, че нямаше време да я пребие както заслужаваше.

Само преди два дни беше научил, че опитът на Мърсър да убие Дънкън се е провалил. Мърсър бе мъртъв и Дънкън със сигурност скоро щеше да пристигне в Лондон.

Може би щеше да позволи на сестра си да стори това, което искаше. Реши, че напускането й щеше да е в негова полза.

— Тръгваш след час — обяви Лоудън. — Но моите мъже ще те придружат, Маделин. Не е необходимо хората на Уекстън да те следват — добави той, като погледна към Антъни. — Баронът вече няма думата за това, което ще се случва с теб. Сестра му е при него, а ти принадлежиш на мен.

Маделин се съгласи, преди Антъни да успее да възрази.

Васалът размени поглед с господарката си и кимна в съгласие.

Разбира се, той нямаше никакво намерение да уважи това споразумение. Антъни щеше да последва Маделин каквото й да кажеше Лоудън. Щеше да бъде дискретен и да го остави да смята, че е станало както е искал.

— Тогава се връщам в крепостта Уекстън — заяви той, преди да се обърне и да се оттегли.

— Трябва да отида, за да разменя няколко думи с краля — промърмори Лоудън. — Той ни очаква. Ще ти позволя тази малка прищявка, Маделин, но и двамата знаем, че все някога ще трябва да се изправиш пред Уилям.

— Когато това стане, ще му кажа цялата истина — отвърна Маделин. Лоудън я погледна подозрително и тя побърза да добави: — И разбира се, ще подкрепя твоята кауза.

Лоудън изглеждаше много доволен.

— Да… е може би едно посещение при вуйчо ти не е толкова лоша идея. И като се видиш с него, ще си спомниш къде ти е мястото.

Кучката има нужда да й се напомни колко важен е за нея вуйчо й, реши Лоудън. Явно бе забравила колко стар и крехък мъж е Бертон и колко трудно ще му е да се защити. Да, тя трябваше отново да види стареца. Тогава щеше отново да се сдобие със страхливата и кротка сестричка, каквато винаги бе искал да бъде.

— Винаги има шанс да успея да се справя с Дънкън, преди да се върнеш в двора. Сега върви в стаята си и си събери жалките вещи. Ще изпратя воин да те придружи до външния двор.

Маделин се престори на смирена, наведе глава и прошепна с признателност:

— Наистина преминах през такова изпитание — каза тя на брат си. — Надявам се кралят да не отхвърли молбата ти и да ми позволи да замина…

— Молбата ми? — Лоудън се разсмя грозно. — Той дори няма да узнае за това, Маделин. Не се нуждая от позволението на Уилям за такива незначителни въпроси.

След тези думи Лоудън се обърна и се отдалечи. Маделин гледа след него, докато зави зад ъгъла. После се обърна и тръгна към стаята си. Антъни я чакаше, скрит в сенките и бързо й прегради пътя.

— Прекалено много рискувате, милейди — промърмори той. — На вашия съпруг това въобще няма да му се хареса.

— И двамата знаем, че Дънкън не ми е съпруг — каза Маделин. — Важно е да не се намесваш, Антъни. Лоудън трябва да повярва, че наистина си е върнал сестрата.

— Маделин, знам, че искаш да защитиш Адела, но Джералд има дълг…

— Не, Антъни — прекъсна го тя. — Просто искам да спечеля време. Трябва да отида при вуйчо си. Той ми е като баща. Лоудън ще го убие, ако аз не го защитя…

— Трябва да защитиш себе си — възрази Антъни. — Вместо да се опитваш да защитиш целия свят. Няма ли да се вслушаш в разума? Ще си уязвима, ако напуснеш стените на замъка.

Тя потупа ръката му и каза:

— Ще бъда уязвима само докато Дънкън разреши този проблем. Ти ще му кажеш къде съм отишла, Антъни, и тогава той ще трябва да реши.

— Какво да реши? — попита той.

— Дали да дойде за мен или не.

— Нима наистина се съмняваш, че…

Маделин въздъхна.

— Не, не се съмнявам — каза тя, поклащайки глава. — Дънкън ще дойде за мен и когато го стори, ще остави няколко от воините си да защитават вуйчо ми. Само се моля да побърза.

Антъни не можеше да осъди Маделин за плана й.

— Ще ви държа под око през цялото време — закле се той. — Само извикайте и ще бъда до вас.

— Трябва да останеш и да кажеш на Дънкън…

— Ще възложа тази задача на друг — каза Антъни. — Дадох дума на господаря си, че ще защитавам съпругата му — добави той, наблягайки на думата „съпруга“.

Макар че не си го призна, Маделин се почувства облекчена, че Антъни ще я пази. След като свърши със събирането на вещите си, тя се запъти към кралските конюшни. Трима от воините на Лоудън я очакваха, за да я придружат. Те я оставиха сама, докато подготвяха конете си.

Маделин бе благодарна, че не се сблъска повторно с Клариса. А Лоудън бе все още на аудиенция при краля… и със сигурност му пълнеше главата с лъжи за Дънкън.

Любопитна тълпа се бе събрала, за да присъства на отпътуването на Маделин. Следите от ударите по лицето й бяха доста забележими и тя можеше да чуе коментарите на множеството зад гърба си.

Висока, червенокоса жена се отдели от групата и тръгна към нея. Бе красива жена с царствена, елегантна осанка, доста по-висока от Маделин и леко по-пълна. Тя не й се усмихна, а я погледна враждебно.

Маделин срещна погледа й и попита:

— Има ли нещо, което желаете да ми кажете?

— Поемам голям риск, като говоря с вас — започна жената. — Разбирате ли, трябва да мисля за репутацията си.

— И като говорите с мен, ще я накърните? — попита Маделин.

Жената изглеждаше изненадана от въпроса.

— Но, разбира се — призна тя. — Със сигурност разбирате, че вече не сте желана…

Маделин прекъсна опита й да я обиди.

— Казвайте, каквото искате да кажете и си вървете.

— Аз съм лейди Еленор — Маделин не успя да скрие изненадата си. — Предполагам сте чула за мен? Може би барон Уекстън е споменал…

— Да, чувала съм за вас — прошепна тя и гласът й потрепери. Не можеше да се насили да не се чувства по-нисша до тази жена. Дамата бе облечена прекрасно и с вкус, докато роклята на Маделин бе обикновена пътна дреха в избелял син цвят.

Бившата годеница на Дънкън изглежда бе всичко, което Маделин не бе. Изглеждаше толкова сдържана, толкова изпълнена с достойнство. Маделин се съмняваше тази жена някога да е била непохватна, дори и като малко момиче.

— Баща ми трябва да се срещне официално с барон Уекстън, за да доуточнят датата на венчавката ни. Искам само да ти кажа, че те съжалявам, горкичко детенце. Но не виня за нищо бъдещия си съпруг. Той е искал да си отмъсти. Само се чудя дали барон Уекстън се е отнесъл лошо с теб?

При тези думи Маделин побесня.

— Щом ми задавате този въпрос, явно изобщо не познавате барон Уекстън.

Тя обърна гръб на жената и яхна коня, който един воин й бе довел. Когато се настани, погледна надолу към жената.

— Той не се е държал лошо с мен. И след като имате отговор на въпроса си, нека и аз ви задам един.

Лейди Еленор се съгласи с кимане.

— Обичате ли барон Уекстън?

След един дълъг миг тишина Маделин разбра, че лейди Еленор няма да й отговори. Тя повдигна едната си вежда, а презрението в погледа й показа, че въпросът изобщо не й се е понравил.

— Аз не съм дете, лейди Еленор — обяви Маделин, позволявайки на гнева си ясно да си проличи. — Дънкън няма да се ожени за вас. Няма да зачете уговорката. Той няма да се откаже от най-голямото си съкровище, в замяна на брака си с вас.

— И какво е това съкровище? — поиска да узнае лейди Еленор с мазен глас.

— Аз съм най-голямото съкровище на Дънкън. Той ще е истински глупак, ако се откаже от мен — добави тя. — А дори и вие трябва да знаете, че Дънкън е всичко друго, но не и глупак.

След тези думи Маделин пришпори коня си напред. Лейди Еленор отскочи от пътя й, преди да бъде съборена на земята. Лицето на глупавата жена се покри с прах.

Вече не изглеждаше толкова високомерна. Да, лейди Еленор беше истински бясна. Гневът й накара Маделин да се почувства прекрасно. Младата жена си помисли, че току-що е спечелила много важна битка. Беше победа, помисли си тя, детинска, груба, но все пак, победа.