Джули Гарууд
Чест и величие (1)

Първа глава

„Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно,

що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно,

за това, що е добродетел, що е похвала

само за него мислете.“

Новият завет, Филипияни, 4:8

Англия, 1099

Те смятаха да го убият.

Воинът стоеше в центъра на пустия двор, ръцете му бяха завързани една за друга и пристегнати зад гърба му. Той гледаше втренчено напред с изражение, лишено от всякакви емоции, видимо пренебрегващ врага си.

Пленникът не се бе съпротивлявал и бе позволил да го съблекат, без да вдигне юмрук или да изкрещи дори една дума в протест. Скъпото му, направено от щавена кожа, зимно палто, тежката ризница, памучната риза, чорапите и кожените му ботуши бяха свалени от тялото му и захвърлени на замръзналата земя пред него. Намерението на врага беше ясно. Воинът щеше да умре, но без нови белези по тялото. Изложен на погледите на нетърпеливата публика, той можеше да вижда единствено дрехите си, докато бавно замръзваше до смърт.

Беше обграден от дванадесет мъже. Рицари, с извадени кинжали за кураж, които обикаляха около пленника и му се подиграваха, крещейки обиди и неприлични забележки, докато потропваха с обутите си в ботуши крака, за да прогонят ужасният студ. Въпреки това нито един от тях не дръзваше да се приближи до него от страх, че той може да успее да се освободи и да ги нападне. Никой от тях не се съмняваше, че воинът е способен на такъв подвиг, защото бяха чували за херкулесовата му мощ. Някои дори бяха ставали свидетели на тази сила по време на не една или две битки. И ако той се освободеше от въжетата, мъжете щяха да бъдат принудени да използват ножовете си срещу него, но не и преди той да убие трима или дори четирима от тях.

Водачът на дванадесетте не можеше да повярва какъв късмет бяха извадили. Бяха заловили Вълка и скоро щяха да станат свидетели на смъртта му.

Успяха да го хванат благодарение на някаква голяма, нелепа грешка. Да, Дънкън, могъщият барон от Уекстън, буквално бе паднал сам в ръцете им, влизайки в крепостта на врага си, без нито едно оръжие, с което да се защити. Наивно бе повярвал, че Лоудън, барон, който му бе равностоен в притежанието на земи и титли, ще уважи временното им примирие.

Сигурно бе повярвал в собствената си репутация, помисли си водачът. Явно наистина се смяташе за недосегаем, както разказваха историите за великите битки. Със сигурност това бе причината да изглежда толкова незаинтересован от сегашното си положение.

Водачът изпита някакво чувство на безпокойство, докато наблюдаваше пленника си. Те го бяха лишили от достойнството му и разкъсаха синьо-белия му герб, за да са сигурни, че не е останало нищо от цивилизования благородник. Барон Лоудън искаше пленникът му да умре без достойнство и чест. Въпреки това полуголият воин стоеше толкова гордо пред тях, че желанието на Лоудън нямаше да се изпълни. Той не се държеше като мъж, който знаеше, че ще умре. Не, пленникът не се молеше за живота си нито хленчеше за бърз край. Изобщо не приличаше на смъртник. Кожата му не бе пребледняла и настръхнала от студа, а позлатена от слънцето и загрубяла от променливото време. Проклятие, та той дори не трепереше от мразовития въздух. Да, бяха съблекли благородника, но въпреки това под пластовете изтънченост се криеше горд воин, толкова примитивен и страшен, колкото го описваха предаваните от ухо на ухо истории. Вълкът се бе разкрил пред очите им.

Подигравките спряха. Сега на двора можеше да се чуе само виенето на вятъра. Водачът погледна към хората си, застанали един до друг съвсем близо до него. Всеки от тях се бе втренчил в земята. Той знаеше, че се стараят да избягват погледа на пленника. Но не можеше да ги вини, задето показват страха си, защото и на него му бе трудно да срещне открито очите на воина.

Барон Дънкън от Уекстън бе поне с една глава по-висок от най-високия воин, който го пазеше. Освен това бе и много едър, с широки мускулести рамене. Дългите му мощни крака, на които в момента балансираше, заемаха разкрачена позата, която загатваше, че е способен да убие всички тях… в мига, в който решеше.

Навън се смрачаваше, из въздуха затанцуваха снежинки. Воините започнаха да се оплакват от времето.

— Не е нужно и ние да стоим тук и да замръзваме заедно с него — промърмори един от тях.

— Ще умре чак след часове — оплака се друг. — Барон Лоудън го няма от цял час. Няма да разбере дали сме стояли отвън или не.

Останалите закимаха енергично в съгласие и мърморенето им разколеба водача. Студът започваше да тормози и него. Освен това и смущението му нарастваше, защото той ги бе убедил, че барон Уекстън не е по-различен от всеки друг мъж. Беше сигурен, че досега щеше да се е пречупил и да крещи от болка. Арогантността на мъжа го разгневи. Господи, та той изглеждаше по-отегчен и от воините, които го пазеха. Водачът бе принуден да признае, че е подценил противника си. Не му бе лесно да приеме този факт и се разгневи още повече. Собствените му крака, защитени от лошото време благодарение на кожените ботуши, в момента бяха премръзнали до болка, граничеща с агония, докато барон Дънкън стоеше бос върху замръзналата земя, и дори веднъж не бе помръднал, след като бе заловен. Все пак сигурно във всичките истории, които се говореха за него имаше и малко истина.

Водачът прокле подозрителната си природа и даде заповед на всички да се оттеглят. След като и последния от воините му се прибра в замъка, той провери дали въжетата все още са здраво вързани и щом се увери в това, застана срещу пленника.

— Всички казват, че си коварен като вълк, но истината е, че си просто един обикновен мъж и ще умреш като такъв. Лоудън държи да нямаш скорошни рани по тялото си. На сутринта ще завлечем тялото ти на километри от тук. Никой няма да успее да докаже, че той стои зад смъртта ти — водачът изговаряше пренебрежително думите, бесен на пленника, че дори не си прави труда да сведе поглед към него. — Ако зависеше от мен, щях да изтръгна сърцето ти и да се свърши — той събра слюнка в устата си и се изплю в лицето на воина, надявайки се с тази поредна обида да накара пленника да реагира по някакъв начин.

Тогава плененият мъж бавно сведе поглед. Очите му срещнаха тези на врага му. Това, което водача видя в тях, го накара да преглътне измъчено. Той страхливо отстъпи назад. Прекръсти се, макар това да не можеше да го защити от тъмната закана в сивите очи на воина, и промърмори сам на себе си, че той само изпълнява това, което му е било наредено. След което се обърна и се затича към крепостта.

 

 

Маделин ги наблюдаваше от сенките зад стената. Тя изчака още няколко минути, за да се убеди, че никой от воините на брат й няма да се върне, и да се помоли на Господ да й даде достатъчно смелост, за да осъществи плана, който бе измислила.

Рискуваше всичко. Но в сърцето си бе убедена, че няма друг избор. Сега тя бе единствения човек, който можеше да го спаси. Маделин приемаше отговорността и последиците, знаейки много добре, че ако някой разбереше за стореното от нея, щеше да плати с живота си.

Ръцете й трепереха, но стъпките й бяха бързи и непоколебими. Колкото по-скоро изпълнеше плана си, толкова по-скоро щеше да се успокои. Щеше да има достатъчно време да се притеснява за последствията, след като освободи глупавия пленник.

Беше обвита от глава до пети в черното си наметало и баронът не я забеляза, докато не застана срещу него. Силен порив на вятъра отметна качулката от главата й и дългата кестенява коса се разпиля по раменете й. Тя отмести един кичур от лицето си и погледна към пленника.

За миг той реши, че умът му си прави шеги с него. Дънкън дори поклати глава в опит да отрече видяното. Тогава до него достигна гласа й и той вече бе сигурен, че жената не е само плод на въображението му.

— Сега ще те развържа. Гледай да не издадеш и звук, преди да се махнем от тук.

Той не можа да повярва на ушите си. Гласът на спасителката му бе чист като мелодия на арфа и приканващ като топъл летен ден. Дънкън затвори очи, опитвайки да не се разсмее, заради странните прищевки на съдбата. Помисли си дали да не изкрещи бойният си рев, за да сложи край на тази заблуда, но веднага се отказа. Любопитството му бе прекалено силно. Реши да изчака още малко, докато спасителката му разкриеше истинските си намерения.

Изражението му остана неразгадаемо. Мълчаливо я загледа, как вади малък кинжал от наметалото си. Тя стоеше достатъчно близо до свободните му крака, и ако думите й бяха лъжа и острието се насочеше към сърцето му, той щеше да бъде принуден да я обезвреди.

Маделин не подозираше за евентуалната заплаха, която я грозеше. Възнамеряваше да го освободи, затова се доближи до него и започна да реже въжето, с което бе завързан. Дънкън забеляза, че ръцете й треперят. Но не можеше да реши дали е заради студеното време, или от страх.

Обгърна го ухание на рози. Когато усети свежия аромат, той реши, че студът е повредил мозъка му. Рози посред зима и ангел, живеещ в тази адска крепост… той не виждаше смисъл в нито едно от тези неща, но въпреки това тя миришеше на пролетни цветя и изглеждаше като ангелско видение.

Дънкън отново поклати глава. Логичната част от мозъка му знаеше много добре коя е тя. Описанието, което му бяха дали съвпадаше до последния детайл. Казаха му, че сестрата на Лоудън е средна на ръст, с кестенява коса и сини очи. И приятна на външен вид, спомни си той. О, тук имаше някаква грешка, реши той. Сестрата на дявола не бе нито приятна, нито красива. Тя бе великолепна.

Въжето най-после поддаде и ръцете му бяха свободни, но той остана неподвижен, с добре прикрито изражение. Момичето отново застана пред него и му се усмихна леко, преди да се обърне и да коленичи, за да събере дрехите му.

Страхът направи тази лесна задача много по-трудна. Тя се спъна щом се изправи и се обърна към него.

— Моля те последвай ме — каза му.

Той не помръдна, а остана там, като наблюдаваше и чакаше.

Маделин се намръщи на колебанието му и си помисли, че сигурно студът пречи на способността му да мисли. Тя притисна вещите му до гърдите си и като хвана с пръсти тежките му ботуши, преметна ръката му около раменете си.

— Облегни се на мен — прошепна. — Ще ти помогна, обещавам ти. Но моля те, трябва да побързаме — погледът й беше насочен към вратите на крепостта, а в гласа й се долавяше паника.

Дънкън откликна на страха й. Искаше да й каже, че не е нужно да се крият, защото в момента хората му се катереха по крепостните стени, но размисли. Колкото по-малко знаеше, толкова по-голямо преимущество щеше да има той, когато му дойдеше времето.

Тя едва стигаше до раменете му, въпреки това се опитваше да поеме част от теглото му, като хвана ръката му и я обви около раменете си.

— Ще отидем в сградата зад църквата, където отсядат свещениците, които ни посещават — прошепна му тя. — Това е единственото място, където никога няма да те потърсят.

Воинът не обръщаше особено внимание на думите й. Погледът му бе насочен към северната стена. Полумесецът осветяваше снега със зловещ блясък, и прикриваше воините му, които пълзяха по върха на стената. Не се чуваше никакъв звук, докато те се прехвърляха през ръба, а броят им се увеличаваше все повече.

Воинът кимна доволен. Хората на Лоудън бяха също толкова големи глупаци, колкото и техния лорд. Лошото време бе изпратило пазачите на портата вътре в крепостта, оставяйки стените незащитени и уязвими. Врагът бе показал слабостите си. И всички щяха да умрат заради тях.

Той се отпусна още малко върху жената, за да я забави, докато свиваше вкочанените си пръсти отново и отново в опит да върне силата им. Едва чувстваше краката си, а това бе много лош знак, макар да бе наясно, че няма какво да стори, за да поправи това точно сега.

Дънкън чу тихо подсвиркване и вдигна ръка във въздуха, за да даде сигнал на хората си да чакат. Погледна надолу към жената, за да види дали е усетила движението му. Бе готов да запуши устата й, ако покаже и най-малък признак, че е разбрала какво се случва. Но тя бе заета да се бори с теглото му и въобще не осъзнаваше, че врагът се промъква в дома й.

Те достигнаха до тясната врата и Маделин, убедена, че пленникът е в много лошо състояние, опита да го подпре на стената с едната си ръка, докато с другата се мъчеше да отключи вратата.

Баронът, разбрал намеренията й, охотно се облегна на стената и я загледа как се мъчи да задържи вещите му в ръце, докато се бори със замръзналата верига, с която бе заключено.

Щом успя да я отвори, тя хвана ръката му и го поведе в тъмнината. Полъх леден въздух премина покрай тях, докато си проправяха път към втората врата в края на дългия, влажен коридор. Маделин бързо отвори и му помогна да влезе вътре.

Стаята, в която влязоха, беше без прозорци, но вътре горяха няколко свещи, хвърляйки мека светлина. Въздухът бе застоял. Подът бе покрит с прах, а от ниския таван висяха големи паяжини. Няколко цветни роби, които обличаха свещениците, висяха на куки, а в центъра на малкото помещение бе поставен сламеник, до който имаше две дебели одеяла.

Маделин затвори вратата и въздъхна облекчено. За момента бяха в безопасност. Тя му помогна да седне на рогозката.

— Когато видях какво ти сториха, приготвих тази стая — обясни тя и му подаде дрехите. — Името ми е Маделин, аз съм… — беше на път да му обясни връзката си с брат й Лоудън, но тогава размисли. — Ще остана с теб до изгрев-слънце и след това ще ти покажа изхода през таен проход. Дори Лоудън не знае за съществуването му.

Баронът седна и изпъна краката си напред. След това облече ризата си, докато я слушаше. Помисли си, че смелата й постъпка определено усложни живота му и се зачуди как ли щеше да реагира, щом разбереше какъв е истинският му план. Реши, че вече не може да промени намеренията си.

Веднага щом ризницата покри масивните му гърди, Маделин зави раменете му с одеяло и коленичи пред него. Приседна на петите си и му направи знак да протегне краката си към нея. Когато той изпълни желанието й, тя грижливо се зае да го прегледа и се намръщи загрижено. Дънкън посегна към ботушите си, но Маделин го спря.

— Първо трябва да стоплим краката ти — обясни му.

Тя си пое дълбоко въздух, докато обмисляше какъв е най-бързият начин да върне към живот вкочанените крайници. Главата й бе наведена, в опит да скрие лицето си от наблюдателния поглед на воина.

Маделин вдигна второто одеяло и започна да го увива около краката му, но след миг поклати глава и промени мнението си. Без да му каже и дума, остави одеялото на краката му, свали наметалото си и бавно повдигна кремавата роба, с която бе облечена над коленете си. Посегна към плетеното въже, което използваше за декоративен колан и за да придържа една малка кама, скрита в гънките на зелената й рокля, развърза го и го остави до воина.

Любопитството му бе разпалено от странното й поведение и той зачака обяснението й. Но Маделин не му каза и дума. Тя си пое отново дъх, хвана краката му и бързо, преди да е размислила, ги мушна под дрехата си, притискайки ги към топлата кожа на стомаха й.

Тя простена тихо, когато ледената му кожа докосна горещата й плът, след което оправи роклята си и обви ръка около краката му, притискайки го до себе си. Раменете й започнаха да треперят и воина се почувства така, сякаш жената изсмуква целия студ от тялото му и го приема в своето.

Това бе най-самопожертвователният акт, който някога бе виждал.

Чувствителността бързо започна да се връща в краката му. Дънкън сякаш усети хиляди остриета да се забиват в стъпалата му със сила, която бе трудна за пренебрегване. Опита да смени позата си, но тя не му позволи, стягайки хватката си с изненадваща сила.

— Ако чувстваш болка, това е добър знак — каза му тя, а гласът й бе само дрезгав шепот. — Скоро ще премине. Освен това си истински щастливец, че въобще можеш да почувстваш нещо.

Порицанието в гласа й изненада Дънкън и той повдигна въпросително едната си вежда. Маделин го погледна точно в този момент и улови изражението му. Затова побърза да обясни:

— Нямаше да си в това състояние, ако не бе действал толкова безразсъдно. Надявам се да си се поучил от този ден. Няма да мога да те спася втори път.

Маделин смекчи тона си. Дори се опита да му се усмихне, но бе безуспешно.

— Знам, че си вярвал, че Лоудън ще постъпи честно. Но точно в това беше грешката ти. Той не знае какво е чест. Запомни това за в бъдеще и може би ще доживееш още една година.

Тя снижи поглед и си помисли за високата цена, която щеше да плати, когато брат й узнае, че е освободила врага му. На Лоудън нямаше да му отнеме много време да разбере, че тя стои зад бягството. Маделин каза благодарствена молитва затова, че Лоудън бе напуснал крепостта и й бе дал време да обмисли плана за собственото си бягство.

Но първо трябваше да се погрижи за барона. Щом той си тръгнеше от тук в безопасност, щеше да има време да се тревожи за глупавата си постъпка. Но сега бе решена да не мисли за това.

— Стореното е сторено — прошепна тя, позволявайки на агонията и отчаянието да отекнат в гласа й.

Дънкън не отвърна на думите й и тя не каза нищо повече. Мълчанието лежеше между тях като бездънна пропаст. Маделин искаше той да й каже нещо, каквото и да е, за да разсее безпокойството й. Беше засрамена, че краката му я докосваха толкова интимно и с ужас осъзна, че ако той раздвижи пръстите си, ще докосне голите й гърди. Тази мисъл я накара да се изчерви. Рискува да хвърли един бърз поглед към него, за да види каква е реакцията му към странния й метод за лечение.

Той я чакаше да го погледне и веднага бързо и лесно улови погледа й. Помисли си, че очите й са сини като небето в ясен, слънчев ден, и реши, че въобще не прилича на брат си. Знаеше, че външният вид няма особено значение, въпреки че се чувстваше като хипнотизиран от омайния й невинен поглед. Наложи му се да си напомни, че тя е сестра на врага му и нищо повече. Красива или не, тя бе стръвта, с която щяха да хванат демона.

Маделин погледна към очите му и си помисли, че те изглеждат сиви и студени като камите й. Лицето му сякаш бе изсечено от камък, защото на него не можеха да се уловят нито някакви чувства, нито емоции.

Косата му бе тъмнокестенява, неприлично дълга и леко къдрава, но това не омекотяваше чертите му. Устата му изглеждаше сурова, брадичката прекалено четвъртита и тя забеляза, че в ъгълчетата на очите му няма никакви бръчки. Той въобще не приличаше на мил мъж, който се смее или усмихва често. Не, призна тя потръпвайки знаещо. Изглеждаше толкова твърд и студен, колкото подсказваше и стойката му. На първо място бе воин и чак тогава барон, и тя бе сигурна, че в живота му няма място за смях.

Изведнъж осъзна, че няма ни най-малка представа за какво си мисли той. Това я разтревожи. Тя се прокашля, като се опита да прикрие неудобството си и реши отново да започне разговор. Може би, ако й проговореше, няма да й изглежда толкова заплашителен.

— Смяташ ли отново да се изправиш сам срещу Лоудън? — попита тя.

Изчака за отговор и след като осъзна, че няма да й отвърне въздъхна от раздразнение. Явно воинът бе толкова твърдоглав, колкото и глупав, каза си Маделин. Току-що му бе спасила живота, а той дори не й бе благодарил. Държанието му доказваше, че е толкова груб, колкото изглеждаше и колкото говореше репутацията му.

Той я плашеше. Веднъж щом призна този факт пред себе си, тя се раздразни. Порица се заради реакцията си и помисли, че започва да се държи също толкова глупаво. Мъжът не бе казал и дума, а тя трепереше като дете пред него.

Реши, че сигурно бе заради височината му. Да, точно заради нея, кимна Маделин. В ограниченията на малката стая, Дънкън й изглеждаше огромен.

— Да не си и помислил да се върнеш за Лоудън. Това ще бъде най-голямата ти грешка. И следващият път той със сигурност ще те убие.

Воинът не й отговори. Но се раздвижи, издърпвайки краката си от топлината, която предлагаше тялото й. Въпреки това не бързаше и потърка леко ходилата си в чувствителната кожа на бедрата й по много провокативен начин.

Маделин продължи да стои коленичила пред него, докато го наблюдаваше как обува чорапите и ботушите си.

Когато свърши с тази задача, той вдигна плетеният й колан и го поднесе пред нея.

Маделин инстинктивно посегна да го поеме с две ръце. Тя се усмихна, защото си помисли, че действията му са предложение за мир, и зачака най-после да й проговори, за да изрази благодарността си.

Воинът действаше със скоростта на мълния. Той грабна лявата й ръка и завърза въжето за нея. Преди тя дори да помисли да се отдръпне, той обви колана около дясната й китка и ги пристегна двете една до друга.

Маделин погледна удивена ръцете си и вдигна обърканият си поглед към него.

От изражението на лицето му я побиха ледени тръпки. Тя поклати глава в опит да отрече случващото се.

Воинът най-после проговори.

— Не дойдох тук заради Лоудън, Маделин. Дойдох за теб.