Джули Гарууд
Чест и величие (16)

Шестнадесета глава

„Любовта побеждава всичко, нека даряваме любов.“

Вергилий, „Еклоги“, том 10

След като Маделин даде указания на Гърти за вечерята, отиде в стаята си в кулата.

Бяха изминали две седмици, откакто Дънкън бе разбил вратата и една седмица, откакто бе сложена нова. Железните халки от двете й страни обаче липсваха и всеки път щом ги видеше, Маделин се усмихваше. Съпругът й бе наредил да ги махнат, за да не може отново да го заключи отвън.

Прерови целия си гардероб и накрая избра една красива риза в кралско син цвят. Новата дълга до глезените одежда, прекрасно контрастираше с дългата до под коляното бяла рокля, която бе облякла отгоре. Маделин умишлено се облече в цветовете на Уекстън. Все пак бе съпруга на Дънкън и домакиня на барон Джералд. Искаше Дънкън да се гордее с нея. После дълго разресва косата си, като остави красивите къдрици да се спускат по гърдите й. И тъй като имаше още доста време, седна на леглото и започна да сплита три дълги сини панделки, за да направи красив колан. Омота го около кръста си, но не го стегна много, за да може той да се спусне леко около ханша й, което според Адела бе много модерно, а малката сестра на Дънкън бе доста по-запозната с модата, отколкото Маделин. Завърши тоалета си като скри камата за рязане на месо в наскоро пришитото си скрито джобче.

На Маделин й се прииска да има огледало, за да види как изглежда, но веднага реши, че подобно разточителство е ненужно.

Вече бе на половината път до стаята на Адела, когато се спря притеснена. Дали барон Джералд щеше да гледа на нея като съпруга на Дънкън, или като сестра на Лоудън? Господ й бе свидетел, той имаше достатъчно причини, за да мрази брат й. Лоудън бе унищожил възможността Джералд и Адела да имат общо бъдеще. Дали баронът, щеше да се обърне срещу нея в гнева си?

Пред очите на Маделин една след друга се заизреждаха ужасяващи сцени. Когато си представи как барон Джералд я стисва за гърлото, младата жена си наложи да се успокои. Наистина бе изплашена, но страхът й помогна да запази хладнокръвие. Постара се лицето й да придобие спокойно изражение.

Каза си, че се е измъквала невредима от доста по-страшни ситуации. Тази мисъл й вдъхна кураж. А колкото и ужасно да се държеше с нея баронът, Дънкън никога нямаше да му позволи да я нарани.

Адела бе готова, когато Маделин най-после почука на вратата й. Младото момиче бе облечено с тъмно розова рокля, върху светлорозова риза. Косата й бе сплетена на венец около главата й. Маделин си помисли, че е много хубава.

— Адела, гълъбче, изглеждаш възхитително.

Младата жена се усмихна.

— Наричаш ме с толкова смешни имена, все едно съм по-млада от теб, като много добре знаеш, че съм по-голяма с почти две години.

— Това не е начин да приемаш комплименти — смъмри я Маделин, игнорирайки темата за разликата в годините им. Все пак Адела може и да беше по-възрастна на години, но Маделин се чувстваше така, сякаш тя имаше много повече житейски опит. Изобщо не бе толкова деликатна като приятелката си, а и беше омъжена жена.

— Благодаря ти, че ми каза, че изглеждам великолепно — каза Адела. — Маделин и ти си невероятно красива. И носиш цветовете на Дънкън. Брат ми няма да може да откъсне поглед от теб.

— Вероятно няма дори да забележи, че съм в стаята — отвърна тя.

— О, ще забележи — предрече Адела с усмивка. — Вече свикна ли да имаш съпруг?

Адела понечи да седне на леглото, за да поговорят, сякаш разполагаха с цялото време на света. Но Маделин я спря, хващайки я за ръката, преди да я поведе към вратата.

— Никога не съм знаела, какво да изпитвам към брат ти — призна тя, докато двете вървяха една до друга. — В един момент Дънкън се държи така, сякаш бракът ни ще бъде успешен и двамата ще живеем щастливо заедно, а в следващия, сякаш му се иска да се отърве от мен. Не съм глупачка, Адела. Разбирам защо се ожени за мен.

— За да отмъсти на брат ти? — попита намръщено Адела.

— Виждаш ли? И ти си го осъзнала — възкликна Маделин.

Игнорира факта, че Адела бе задала въпрос, а не го бе казала като факт. Адела искаше да се доизкаже, защото бе сигурна, че Дънкън не би се оженил, само за да отмъсти на някого, но Маделин започна да говори и я разсея.

— Твърде глупаво е да мисля, че Дънкън ще свикне с това да бъда негова съпруга и знам, че положението е само временно. Кралят със сигурност ще поиска църквата да анулира брака ни.

Адела кимна. И на нея й бе хрумнала тази възможност.

— Чух Гилард да казва, че кралят отново е в Нормандия, за да потуши нов бунт.

— И аз чух същото — каза Маделин.

— Маделин, какво имаше предвид, когато каза, че се надяваш Дънкън да свикне с теб? — попита Адела.

— Брат ти направи жертва като се ожени за мен. Той се отказа от лейди Еленор. Просто не искам да бъде нещастен.

— Смяташ, че се е жертвал? — попита Адела. — Не осъзнаваш ли колко важна стана ти за всички нас?

Когато Маделин не отговори, тя попита.

— Обичаш ли брат ми?

— Не съм глупачка — отвърна Маделин. — Всеки, когото някога съм обичала ми е бил отнеман. Освен това не смятам да дам любовта си на вълк. Просто искам да живеем в мир и разбирателство през времето, което ни е отредено.

Адела се усмихна.

— Дънкън не е вълк, Маделин. Той е мъж. И смятам, че не ми казваш истината.

— Винаги казвам истината — отвърна тя, поразена, че Адела мисли противното.

— Значи, лъжеш самата себе си — каза Адела. — Може би се опитваш да защитиш сърцето си, като не искаш да се влюбваш в Дънкън, но смятам, че вече си започнала да го обичаш, иначе нямаше да се разстроиш толкова от въпроса ми.

— Въобще не съм разстроена — озъби се Маделин. Но на момента съжали за гневното си избухване. — О, Адела, животът не е толкова прост, колкото би трябвало да бъде. Почти съжалявам Дънкън. Трябваше да промени бъдещето си само за да си отмъсти и сега се сдоби със съпруга, която не желае. Вярвам, че вече се разкайва за прибързаността си. Просто е прекалено упорит, за да си го признае.

— Дънкън никога не е правил нещо прибързано в живота си — възрази Адела.

— За всичко си има първи път — отвърна Маделин, повдигайки рамене.

— Мод го е видяла да те целува навън — прошепна Адела.

— И веднага изприпка, за да ти го каже, така ли?

— Разбира се — засмя се Адела. — Мод и Гърти се състезават една с друга. Всяка от тях иска да е първата, която ще ми съобщи последните клюки.

— Беше най-странната случка, Адела. Дънкън ме целуна пред очите на всички — Маделин замълча и въздъхна. — Мисля си, че може би се е разболял.

В този момент стигнаха до подножието на стълбището и влязоха в коридора, водещ до голямата зала. Адела спря.

— Господи, ужасно се страхувам, Маделин.

— Аз също, Адела — призна Маделин.

— Ти? Изобщо не изглеждаш изплашена — каза Адела и бе толкова изненадана от признанието на приятелката си, че забрави страха си. — Защо се страхуваш?

— Защото барон Джералд със сигурност ме мрази. Аз съм сестра на Лоудън. Вечерята ще бъде голямо изпитание за мен.

— Дънкън не би му позволил да те обиди, Маделин. Сега ти си съпруга на брат ми.

Маделин кимна, макар въобще да не бе убедена. Когато Адела хвана ръката й и я стисна, тя се усмихна на приятелката си.

Те спряха отново, когато застанаха на прага на залата. Адела вече стискаше болезнено ръката на Маделин.

Причината беше очевидна. Дънкън и Джералд стояха един до друг пред камината и се взираха в тях. Странното бе, че според Маделин и двамата изглеждаха леко смаяни. И въобще не бяха ядосани.

Маделин се усмихна на барон Джералд и веднага отмести поглед към съпруга си. Дънкън я наблюдаваше доста внимателно, без да се усмихва. Взорът му я накара да се изчерви. Тя разпозна погледа много добре. Дънкън винаги придобиваше това изражение, след като я целунеше.

Скоро стана доста неудобно, тъй като четиримата просто стояха и се гледаха един друг. Маделин първа си спомни добрите маниери. Тя направи лек реверанс, смушка Адела да направи същото и бавно премина през залата. Младата жена я последва с нежелание.

Изражението й бе ведро. На пръв поглед изглеждаше напълно спокойна. Маделин вървеше гордо, но същевременно и много женствено, затова Дънкън мигновено разбра, че нещо не е наред. Той посрещна жена си по средата на залата и застана толкова близо до нея, че туниката му се докосна до ръката й.

— От какво се страхуваш? — попита я и се наведе, докато лицето му не се озова на милиметри от нейното.

Гласът му бе толкова тих, че й се наложи леко да се повдигне на пръсти към него, за да го чуе. Беше изненадана, че е разбрал, че се страхува.

— Барон Джералд знае ли, че съм сестра на Лоудън, Дънкън? — попита тя. Страхът се промъкна в шепота й.

Тогава Дънкън разбра всичко. Той кимна в отговор и след това обви ръка около раменете й. Притисна я до себе си и я представи на барона.

Джералд изобщо не изглеждаше обиден от присъствието й. Той й се усмихна топло и се поклони, след като ги представиха.

Беше привлекателен мъж, но Маделин не можеше да го нарече красавец, не и когато стоеше рамо до рамо с Дънкън. Съпругът й бе много по-красив от барона. В интерес на истината, той сигурно би засенчил всеки мъж в Англия.

Маделин погледна нагоре към него, с намерението да му каже да помогне на Адела. Разбира се смяташе да го прошепне тихо, за да не я чуе Джералд, но щом го видя мислите й се объркаха и тя забрави, какво искаше да каже. Дори не можеше да се усмихне. Очите му имаха най-великолепния сив цвят, който бе виждала, напръскани със сребърни точици.

— Защо ме гледаш така? — попита Дънкън.

Носът му почти се допря до нейния. Беше толкова близо, че можеше да го целуне.

— Как те гледам? — попита Маделин.

Звучеше така, сякаш едва успява да си поеме дъх. Изчерви се толкова силно, че Дънкън без проблем прочете мислите й. Прииска му се да я вдигне на ръце и да я отнесе горе. Да, искаше да я люби до настъпването на утрото.

Спокойното изражение бе напуснало лицето на съпругата му и Дънкън се подсмихна доволно.

Едмънд влезе в залата точно когато той се канеше да целуне жена си. Адела се взираше в пода, Джералд в нея, а Маделин изглеждаше като хипнотизирана от съпруга си.

— Добър вечер — извика Едмънд в притихнала зала.

Всички се раздвижиха едновременно. Маделин подскочи, удряйки се в носа на Дънкън. Той отстъпи назад и побърза да я подхване, преди да се е строполила на колене на пода. Адела се завъртя и се насили да се усмихне на Едмънд. Барон Джералд кимна, отвръщайки на поздрава.

— Прекрасна вечер, не мислиш ли, Дънкън? Господи, Джералд, доста си се променил от последния път, когато те видях. Приличаш на грозен старец — засмя се весело Едмънд.

Умът на Дънкън се избистри. Той все още изгаряше от желание да грабне жена си и да я изнесе от залата, но намери достатъчно самоконтрол в себе си да изчака да мине вечерята.

— Време е за вечеря — обяви той. Сграбчи ръката на Маделин и я поведе към масата.

Тя не можеше да разбере защо се е разбързал. Мислеше, че ще си поговорят малко, преди да започнат да се хранят. Но щом видя погледа на съпруга си, реши да не спори с него.

Дънкън се настани начело на масата, а Маделин от лявата му страна. Беше истински изненадан, когато Ансел се появи от дясната му страна и започна да му сервира. Въпреки че един оръженосец трябваше да е запознат с всички възможни задължения, за да може да служи добре на своя господар, той бе научил момчето само как да се бие.

Това явно бе още една промяна, която Маделин бе направила, разбира се, без да поиска позволението му. Той поклати примирено глава, кимна на Ансел и погледна жена си.

Тя прояви дързостта да му се усмихне.

— Знаеш ли, Дънкън, че това е първата вечеря, която споделяме? — попита го тихо, опитвайки се да отвлече вниманието от оръженосеца.

Той не сметна за нужно да й отговори. В интерес на истината едва проговори по време на вечерята. Гилард закъсня и това накара Дънкън да се намръщи. Маделин обаче бе благодарна, че съпругът й се задоволи само с това и не започна да се разправя с брат си пред госта им.

Отец Лоурънс изобщо не се появи по време на вечерята. Маделин бе единствената, която не се изненада от липсата му. Освен това не вярваше, че се е разболял, макар Едмънд да бе казал така. Според нея свещеникът просто се боеше от Дънкън. Не можеше да го вини. Без значение, че бе божи и църковен служител, той бе прекалено млад, за да изпълнява свещения си дълг пред Дънкън.

Едмънд и Гилард поддържаха разговора по време на вечерята, задавайки въпроси на Джералд за изминалата година, защото бе минало доста време от последната им среща.

Маделин слушаше разговора им, очарована от начина, по който те се заяждаха приятелски един с друг. На пръв поглед сякаш се нагрубяваха, но на Маделин не й отне много време, за да разбере, че по този начин, показваха привързаността си. Това й се стори доста интересно.

Барон Джералд очевидно бе добър приятел на братята Уекстън, а освен това притежаваше и чувство за хумор. Когато Едмънд му се присмя, че е слабак и разказа една история как Джералд изпуснал меча си в разгара на важна битка, баронът само се разсмя и се включи с друга история, която поставяше Едмънд в не по-добра светлина.

Адела седеше срещу Маделин със забит в масата поглед, но на няколко пъти не можа да скрие усмивката си, докато слушаше забавните подмятания от събеседниците на масата. По време на вечерята Джералд не можеше да вижда добре Адела, тъй като Едмънд стоеше между тях, затова Маделин си помисли, че той ще си изкриви врата, докато правеше опити да я поглежда.

Едмънд най-после се смили над ухажора на Адела. Той се изправи и заобиколи масата, преструвайки се, че иска да си налее халба ейл. Това не заблуди никого, най-малко Адела, защото точно до чинията на Едмънд имаше пълна халба.

— Как си, Адела? — попита вежливо Джералд. — Съжалявам, че ме нямаше, когато си била…

Лицето на Джералд пламна, но това на Адела бе още по-червено. Баронът, без да иска щеше да спомене за инцидента.

Настъпи тягостно мълчание. Накрая Дънкън въздъхна и каза.

— Тя също съжалява, че сте се разминали в Лондон, Джералд. Адела, баронът те пита как се чувстваш — напомни той на сестра си.

Гласът бе нежен и пълен с разбиране. Господи, ставаше й все по-лесно да го обича. Прекалено лесно. Дали наистина се бе влюбила в мъжа си, но бе прекалено упорита, за да го признае?

Маделин се притесни и въздъхна толкова шумно и нетактично, че щом звукът отекна в стаята, тя веднага се разкая. Дънкън се обърна към нея и й се усмихна. След това я изненада, като бавно и палаво й намигна, прогонвайки тревогата й.

— Чувствам се отлично, Джералд — каза Адела.

— Изглеждаш чудесно.

— Така и се чувствам, благодаря ти.

Маделин забеляза как мъжът й завъртя отегчено очи и бе сигурна, че счита разговора за абсурден.

— Маделин, никога не съм опитвал толкова добре приготвена храна — каза Джералд и отвлече вниманието й от съпруга й.

— Благодаря ти, Джералд.

— Ядох много и от всичко — каза й баронът. След това се обърна към Адела. — Би ли желала след вечеря да се разходиш с мен из вътрешния двор, Адела? — той погледна Дънкън и побърза да добави: — Ако брат ти позволи, разбира се.

Преди тя да успее да откаже, Дънкън даде позволението си и младата жена побърза да погледне към Маделин за помощ.

Тя не знаеше какво би могла да направи, но бе решена да промени мнението на Дънкън и леко го настъпи по крака. След като Дънкън не реагира и дори не я погледна, тя го настъпи отново, този път по-силно. Но той отново не й обърна внимание и търпението й се изчерпа.

Тя го ритна, но всичко, което успя да постигне бе да изгуби пантофката си накъде под масата. Дънкън продължаваше да не й обръща внимание, но в следващия миг се пресегна под масата, хвана крака й и го сложи в скута си. Тя осъзна, че позата й е много неприлична, но слава Богу, никой не видя какво се случва отдолу; нито някой забеляза, как стисна силно с ръце ръба на масата пред себе си, когато Дънкън леко започна да гали с ръка свода на ходилото й. Опита да се отдръпне, но изгуби равновесие.

Едва не падна от стола си и седящия до нея Гилард я изгледа озадачено, когато се блъсна в него, но я прихвана за ръката, като й помогна да седне стабилно. Усети как се изчервява. Адела се бе втренчила в нея, явно искаше да й напомни да я измъкне от разходката и Маделин реши, че е крайно време да се намеси.

Дънкън може и да държеше крака й, за да не го ритне отново, но нямаше как да й попречи да мисли.

— Каква прекрасна идея, да се разходим навън след вечеря — докато го казваше, тя гледаше към съпруга си.

Дънкън се намръщи, а Маделин се усмихна, предвкусвайки победата си.

— Дънкън и аз с удоволствие ще ви придружим, нали така, съпруже? — попита тя.

Покрай него винаги трябваше да се стъпва на пръсти, дори и тези пръсти да бяха в скута му. Той не би й отказал пред госта им. Маделин се обърна към Адела, която изглеждаше истински облекчена и двете споделиха по една усмивка.

— Не, няма да го направим — обяви съвсем спокойно Дънкън.

При отказа му двете млади жени се намръщиха.

— Защо пък не? — предизвика го Маделин и му се усмихна, защото знаеше, че Джералд ги наблюдава.

Дънкън отвърна на усмивката й, макар да личеше, че точно сега му се иска да я метне през прозореца. Беше забелязала, че той не обича да обяснява решенията си. Според Маделин тази черта от характера му беше много дразнеща. Но тя със съчувствие си каза, че това беше за негова сметка, защото нямаше намерение да престава да оспорва заповедите му, когато намереше за добре. Не би могла да се въздържи да не го прави.

— Защото, Маделин, след вечеря искам да си поговорим насаме.

— За какво искаш да си поговорим? — попита тя и го погледна недоволно.

— За мъжете и техните коне — каза й Дънкън.

Едмънд изсумтя. Гилард се разсмя шумно. А Маделин ги погледна намръщено, преди да се обърне към Дънкън. И на нея, както и на братята му, тази причина й се струваше напълно безсмислена. Мъжете и конете им. Да… несъмнено. Посланието бе кристално ясно. Той явно смяташе да я накаже, задето го бе предизвикала. Прииска й се да му отвърне дръзко, но не се сети за нищо и предпочете да не го дразни повече. Иначе той можеше да направи нещо, с което да я засрами.

Маделин реши да го игнорира и затова му обърна гръб. Беше много грубо, но освен това и ужасна грешка, защото бе забравила, че кракът й е в скута му. На Гилард му се наложи отново да я подпре, за да не падне.

Дънкън знаеше, че тя се опитва да го игнорира. Усмивката му се разшири и този път си пролича и в очите му. Когато се обърна, за да кимне на Джералд, той осъзна, че приятелят му също е разбрал какви са били намеренията й. Баронът се опитваше всячески да не се разсмее.

— С разрешението на Дънкън, искам да ти дам един подарък, Адела.

— Подарък ли? — тя бе изненадана от жеста му. — О, не мога да приема нищо от теб, Джералд. Не е трябвало да си създаваш проблеми, за да ми носиш нещо.

— Какво си й донесъл? — попита Гилард.

Въпросът му прозвуча нахално, но барон Джералд не изглеждаше обиден. Той просто се ухили и поклати глава.

— Е? — нетърпеливо попита Гилард.

— Музикален инструмент — отвърна Джералд. — Псалтерий.

— Катрин имаше такъв — каза Гилард. Той се обърна към Маделин. — По-голямата ни сестра не успя да овладее изкуството да свири на него. Слава богу, че го взе със себе си, когато се омъжи — добави той с палава усмивка. — Само с една песен успяваше да ни накара да заскърцаме със зъби — Завъртя се към Джералд и каза: — Жестът ти е много мил, Джералд, но само ще събира прах. Адела не знае как да свири на него, а Господ да ни е на помощ, ако Катрин реши да се върне, за да я учи.

— Маделин може да свири — избъбри Адела. Ненадейно си бе спомнила, че младата жена й бе разказала как е свирила на вуйчо си всяка вечер. Засрамена от начина, по който брат й се опитваше да омаловажи подаръка, продължи: — И тя ще ме научи да свиря, нали, Маделин?

— Разбира се — отвърна тя. — Много мило от твоя страна да донесеш такъв подарък, бароне.

— Да — извика Адела. — Благодаря ти.

— Е, в такъв случай? — попита Джералд, но когато видя, че Дънкън кимна, се ухили. Адела също се усмихна неочаквано, а Маделин въздъхна. — Веднага ще отида да го донеса — обяви Джералд. Скочи на крака и се насочи към вратата, подвиквайки през рамо: — Може би ще успеем да убедим Маделин да ни изсвири една или две песни, преди да излезем на разходка, Адела. Ако, разбира се, разговорът на Дънкън за мъжете и конете им може да почака още малко.

Джералд чу смеха на Дънкън, преди да излезе от залата. Гилард също се изправи.

— Къде хукна така? — попита Едмънд.

— Да взема друг стол за Маделин. Май има нещо нередно в този, на който седи — добави той. — Няколко пъти за малко да падне от него.

Маделин бавно се обърна към Дънкън и го погледна. Ако посмееше да изрече дори само една дума, щеше да го изхвърли през прозореца.

Адела реши, че идеята Маделин да им посвири, е прекрасна и за това я помоли горещо да го направи. Беше съгласна с всичко, което щеше да отложи разходката й с Джералд.

— О, Адела не смятам, че тази вечер е подходящото време да…

— Толкова ли си нетърпелива да останеш насаме със съпруга си? — прошепна нежно Дънкън.

Тя се обърна отново към него, за да му се намръщи и бе възнаградена с една от редките му, секващи дъха усмивки. Трапчинката отново се появи на бузата му. И тогава той пак й намигна пред погледите на всички.

Дънкън разчупваше парче хляб на две, а тя го гледаше зашеметена, докато не й просветна, че той вече не държи крака й. От колко ли време и двете му ръце бяха върху масата?

Веднага издърпа крака си от скута му.

— Ами ако крякам като жаба, Дънкън, ще те посрамя ли? — попита тя.

— Никога не би могла да ме посрамиш — отвърна той.

Беше толкова мило от негова страна да й го каже. Маделин не знаеше как да реагира. Дали само я дразнеше или й казваше истината?

— Ти си моя жена, Маделин. Нищо, което направиш, не би могло да ме засрами.

— Защо? — попита тя, навеждайки се към него, за да не може останалите да чуят.

— Защото аз избрах теб — отвърна Дънкън и също се наведе към прелестната си съпруга. — Това е толкова просто, дори и за…

— Само да си посмял да ме наречеш глупачка, кълна се, ще бъда принудена да взема подаръка на Адела и да те ударя с него по главата.

Маделин беше много по-ужасена от заплахата, отколкото Дънкън. Той хвана ръката й и я дръпна към себе си.

— Спри да ме докосваш — прошепна яростно тя.

Погледна към останалите членове на клана Уекстън. Едмънд разказваше някаква забавна история и Гилард, и Адела го слушаха внимателно.

— Не.

Тя изви очи обратно към съпруга си, когато го чу да й отказва.

— Това не ми харесва, Дънкън.

— О, напротив, харесва ти, Маделин. Когато си в обятията ми, харесваш всичко, което правя. Стенеш и ме молиш…

Тя притисна ръка към устата му, а страните й пламнаха като огъня в камината. Дънкън се разсмя и весел, бумтящ звук изпълни залата с топлина. Едмънд и Гилард настояха да научат защо се смее, а той изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да им каже. Маделин започна да се моли и задържа дъха си.

Пое си въздух едва когато Дънкън просто повдигна рамене и смени темата на разговора.

Маделин неочаквано забеляза, че Адела оправя ръкавите на роклята си, а миг след това приглади и косата си.

И тогава разбра. Господи, наистина бе глупачка. Адела искаше да изглежда добре заради Джералд. Тя се кипреше и гласеше, за да му се хареса.

Сега, като се замисли над това, Маделин осъзна, че Джералд все още е привлечен от Адела. Начинът, по който я гледаше беше най-красноречивото доказателство.

Сърцето й се стопли, когато й хрумна, че той сигурно още я желае, и това я накара да изпита истинска симпатия към барона.

Но след миг отново се притесни, защото Адела бе решена да остане при семейството си, а Дънкън й бе дал думата си. Това бе голямо усложнение.

— Защо се мръщиш така, Маделин? — попита Гилард.

— Просто си мислех, че колкото повече остаряваме, толкова по-сложен става животът ни — отвърна Маделин.

— Не може вечно да си останем деца — намеси се Едмънд и както винаги сви рамене, карайки я да се усмихне.

Напомни й за вуйчо й, който също като него приемаше спокойно всичко, което му поднесеше съдбата.

— Обзалагам се, че и ти си се мръщил, когато си се сбогувал с детството си — каза тя.

Едмънд я погледна слисано. Понечи да се намръщи, но се отказа и това разсмя Маделин.

— Не си спомням много добре какво е било детството ми — каза той. — Но кристално ясно помня Гилард като малко момче. Брат ни постоянно се забъркваше в неприятности.

— Ти забърквала ли си се в каши, когато си била малко момиченце? — обърна се Гилард към Маделин, в опит да отвлече вниманието им от своите лудории. Не беше нужно тя да научава за дивото му детство. Срамуваше се от това и предпочиташе за нея да е такъв, какъвто бе сега.

Маделин поклати глава.

— О, не, никога не съм правила пакости, Гилард. Бях доста тиха и кротка. Никога не съм вършила нещо нередно.

Дънкън и братята му се разсмяха. Маделин не ги прекъсна, докато не осъзна, че звучи така, сякаш се прави на светица.

— Е, имам някои недостатъци — заекна тя.

— Ти? Не може да бъде — прекъсна я Едмънд с усмивка.

Маделин се изчерви. Не беше сигурна как да отвърне на коментара му. Все още не се доверяваше на точно този Уекстън, макар вече да бе привикнала с усмивките му. Тя се обърна, за да погледне Дънкън.

— Не засрамвай Маделин — той смъмри брат си.

— Кажи ни какви са недостатъците ти, Маделин — попита Адела с окуражителна усмивка.

— Е, може да не ми повярвате, но бях много несръчно дете, непохватно.

На никой не му бе трудно да го повярва. Дънкън поклати глава към Гилард, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в смях. Едмънд се задави с питието си и едва успя да го преглътне, докато Маделин срамежливо признаваше недостатъка си. Адела се кискаше, докато тупаше брат си по гърба.

Барон Джералд се завърна с подаръка и го постави на масата пред Адела точно когато Едмънд спря да кашля. Триъгълният инструмент бе направен от светло дърво. Струните бяха дванадесет и Маделин проследи със завист как Адела прокарва пръсти по тях.

— Отец Лоурънс трябва да благослови инструмента — каза Адела.

— Да, на литургията утре сутрин — намеси се Гилард. — Дънкън, наредих на свещеника да изнася литургията в залата всяка сутрин, докато ремонтират параклиса.

Той кимна, изправи се и, без да каже и дума, сложи край на вечерята.

Маделин изчака всички да станат и да се преместят до столовете срещу камината. Веднага щом й обърнаха гръб, тя коленичи на пода и се пъхна под масата, за да потърси липсващата си обувка.

Дънкън обви ръце около кръста й, издърпа я, изправяйки я пред себе си, и размаха обувката пред лицето й.

Маделин се завъртя, опитвайки да я хване.

— Защо ми се мръщиш? — попита Дънкън. Повдигна я, сложи я да седне на края на масата и хвана крака й, за да я обуе.

— И сама можех да се обуя — прошепна тя. — И се мръщя, защото се закачаш с мен, Дънкън. Въобще не ми харесва.

— Защо? — той я повдигна отново и я сложи да стъпи на земята. Но не я пусна, ръцете му останаха обвити около кръста й, и макар да не желаеше да си го признае, това доста я притисни.

— Защо? — повтори тя, като правеше опити да се сети за какво говореха. Разбира се, той бе виновен, че си бе забравила мисълта, защото я гледаше така, сякаш желаеше да я целуне и тя не можеше да мисли за нищо друго, освен как й се иска да му отвърне.

— Защо не ти харесва да се закачам с теб? — попита я, навеждайки се близо до лицето й.

— Защото, когато се закачаш с мен, не мога да предвидя какъв ще е следващият ти ход — отвърна Маделин. — Ти си като стръкче трева през зимата, Дънкън. Студен, твърд и суров — опита се да направи крачка назад, но той не й позволи, стисна я по-силно и я дръпна към себе си, докато се облегна на гърдите му. — А сега се държиш като стръкче трева през лятото, извиваш се по този начин и…

Изглеждаше толкова объркана, че той не посмя да се засмее.

— Никога не са ме сравнявали със стръкче трева — каза й. — А сега, кажи ми истината, цялата истина, а не само празни приказки, ако обичаш.

— Ако обичаш? — тя изглеждаше ужасена от думите му. — Дънкън, не обичам да се закачаш с мен, защото това ме кара да мисля, че ти се държиш мило с мен. Искам да си предвидим и ядосан — промърмори тя. — Ще си счупя врата, ако продължа да те гледам така.

Жената изобщо не говореше смислено. Но това не биваше да го изненадва, каза си той. Съпругите бяха много по-неразбираеми, отколкото бе очаквал.

— Не ти ли харесва да бъда мил с теб? — попита я недоверчиво.

— Не — гласът й се повиши.

— По дяволите, защо не? — Дънкън вече не шептеше. Напълно бе забравил за семейството и госта си. Всичко, за което можеше да мисли, бе да вземе противоречивата си жена в обятията си и да прави любов с нея.

Маделин не искаше да му отговори, защото щеше да й се наложи да бъде искрена.

— Ще стоим тук, ако трябва и цяла нощ, докато не ми отговориш — закани се Дънкън.

— Ще ми се смееш.

— Маделин, щом не ти се присмях, когато ме сравни със стръкче трева, каквото и да кажеш, то едва ли ще ме накара да се разсмея.

— О, добре — каза тя. — Когато си мил с мен изпитвам желание да те обичам. Ето, доволен ли си?

Бе повече от доволен. И ако Маделин бе посмяла да го погледне, щеше да разбере колко са му харесали думите й.

Мили Боже, тя му ги бе изкрещяла. Маделин усети как всеки миг ще се разплаче, пое си дълбоко дъх и заби поглед в гърдите му, преди да прошепне:

— И сърцето ми ще бъде разбито, нали?

— Аз ще го пазя — отвърна Дънкън.

Думите му прозвучаха толкова арогантно, че Маделин го погледна раздразнено. Дънкън просто не успя да се сдържи. Устата му бе близо до нейната, прекалено близо, за да се спре. Цялата му дисциплина се изпари и той се наведе и плени устата й в гореща целувка.

— За Бога, Дънкън, ние тук стоим и чакаме Маделин да ни посвири на псалтерий — извика Едмънд.

Дънкън въздъхна срещу устните й, преди да се отдръпне. Палецът му нежно разтърка долната й устна.

— Забравих, че не сме сами — каза той и й се ухили.

— Аз също — прошепна Маделин. Тя се изчерви и задъхано си пое въздух.

Дънкън хвана ръката й и я заведе до един свободен стол.

— Но тук трябва да седиш ти — каза му Маделин и добави: — Този стол има най-високата облегалка.

Когато стана ясно, че няма да започне, докато той не седне там, Дънкън се подчини. Дори й се усмихна.

Едмънд избута друг стол към нея.

— На този ще ти бъде ли по-удобно?

Маделин му благодари и седна, а Джералд й подаде псалтерия. Ръцете й трепереха, когато постави инструмента в скута си. Чувстваше се невероятно нервна, защото мразеше да е центъра на вниманието. Много по-удобно бе да си незабележим.

Джералд бе застанал зад стола на Адела с отпуснати на облегалката ръце. Гилард и Едмънд също стояха прави от двете страни на камината. И всички до един гледаха към Маделин.

— Мина толкова много време — каза тя. Сетне погледна надолу към инструмента. — Досега съм пяла само за вуйчо ми и за приятели му. Не съм обучавана.

— Сигурна съм, че вуйчо ти и приятелите му са смятали, че си чудесна — прекъсна я Адела. Бе забелязала, че ръцете на Маделин треперят и се опитваше да я успокои.

— О, те наистина мислеха, че съм чудесна — призна Маделин, усмихвайки й се. — Но все пак повечето от тях бяха почти глухи.

Дънкън веднага се наведе напред, така че всички да го видят добре. Изражението му ясно предупреждаваше никой да не се смее.

Барон Джералд се покашля. Гилард се обърна и погледна към огъня. Маделин си помисли, че вече се е изморил да я чака да започне.

— Мога да пея няколко песни на латински, пеехме ги около Великден — каза тя.

— Не знаеш ли някоя песен, в която се пее за стръкчета трева? — поинтересува се Дънкън.

Маделин го погледна притеснено и той й се ухили.

— Стръкчето трева през зимата може да се счупи на две, ако го настъпиш — каза му сладко тя. — А стръкчето през лятото може да бъде смачкано, ако го настъпиш и стоиш известно време върху него — добави тя.

— За какво говорите? — попита подозрително Гилард.

— За една тъжна песен — отвърна Дънкън.

— За предвидимостта — отвърна в същото време Маделин.

— Предпочитам да изпееш нещо за Полифем — прекъсна ги Едмънд.

— Какво или кой е Полифем? — попита барон Джералд.

— Едноок великан — отвърна Едмънд и се ухили на Маделин.

— Той е бил водача на циклопите — каза тя. — Знаеш ли историята за Одисей? — попита тя Едмънд.

— Много малко — отвърна той. Не добави, че всичко, което знаеше, го бе научил от нея, докато бе изгаряла от треската.

— Джералд, Маделин може да разказва най-прекрасните истории — каза Адела. В ентусиазма си, тя се пресегна и докосна ръката му.

— Никога не съм чувал за този Одисей — обяви той. — И защо според теб?

Маделин се усмихна. Джералд звучеше раздразнен, че не е информиран. Изглеждаше така, сякаш търси кого да обвини за това.

— Няма нищо срамно в това, че не си осведомен — отвърна Маделин. — Може би си чувал за Гърбърт от Улрих?

— Монахът? — попита Джералд.

Маделин кимна. Тя погледна към Адела, за да й обясни. Със сигурност малката сестра на Дънкън не бе чувала за този мъж.

— Гърбърт е живял преди много години, Адела. Мисля, че преди почти сто години. Той напуснал манастира си и отишъл да учи в Испания. Когато се завърнал във Франция, основал църковно училище в Реймс и преподавал на учениците всички древни истории, които бил превел. Някакъв мъж на име Омир, написал историята за митологичния воин Одисей и Гърбърт я превел от гръцки на латински.

— Как мислиш Омир и Гърбърт били ли са приятели? — попита Адела.

— Не — отвърна Маделин. — Омир е живял в древни времена на място, наречено Гърция и е умрял стотици години преди Гърбърт да се роди. Историите на Омир били запазени от монасите. Някои от тях не биха се харесали на нашата църква, но аз не показвам никакво неуважение, когато разказвам тези истории. В интерес на истината те са прекалено странни, за да вярваме, че наистина са се случили.

Всички изглеждаха заинтригувани. Маделин се обърна към Дънкън, видя го, че й кима и засвири на псалтерия.

В началото направи няколко доста дразнещи грешки. Но след това баладата, разказваща за Одисей, който среща циклопите, погълна цялото й внимание. Маделин погледна надолу към псалтерия и си представи, че стои пред вуйчо си Бертон и му пее. Веднъж щом си го представи, ръцете й спряха да треперят. Гласът й се извиси силно и ясно и историята за воина сякаш оживя.

Поемата заплени слушателите. Дънкън си помисли, че гласът й е омаен. Това бе истинската същност на жената, която сега наричаше своя съпруга.

Маделин сякаш плетеше своята магия около тях. И той, мъж, който никога не си губеше времето в мързелуване, сега се отпусна назад в стола и се усмихна със задоволство.

Тя започна историята от там, откъдето Полифем заловил Одисей и хората му, точно както бе пожелал Едмънд. Полифем бил решен да изяде всеки един от тях. Едноокият гигант ги държал в плен, дълбоко в своята пещера, блокирайки входа с голям скален блок. И тъй като в същата тази пещера той държал през нощта овцете си, всяка сутрин му се налагало да маха камъка, за да ги пуска да пасат. Веднъж Одисей ослепил циклопа и показал на хората си как да се прилепят към коремите на овцете. Полифем отворил входа и пуснал животните, като махал с ръце във въздуха над тях, за да попречи на воините да излязат. Умният план на Одисей ги спасил.

Когато Маделин свърши рецитала, публиката й започна да моли за още.

Всеки се изреди да каже коя е била частта, която най-много му е харесала, като се прекъсваха един друг.

— Било брилянтно от страна на Одисей да каже на Полифем, че името му е Никой — каза Гилард.

— Да — съгласи се Джералд. — И когато останалите циклопи чули Полифем да крещи, след като Одисей го ослепил, и го извикали в пещерата, за да го попитат дали има нужда от помощ и да му кажат името на мъчителя му.

Едмънд се разсмя, присъединявайки се към останалите.

— И когато той казал, че Никой го измъчва, приятелите му го оставили на мира.

Маделин се усмихна, зарадвана от ентусиазма им към историята й. Тя се обърна, за да погледне към Дънкън и го видя да се взира в огъня. Усмихваше се, а на лицето му бе изписано доволно изражение.

Имаше красив профил и докато го гледаше, усети как я залива топла вълна. Изведнъж осъзна на кого й напомня Дънкън. На Одисей. Да, той бе точно като митологичния воин, за когото мечтаеше още откакто бе малко момиченце. Одисей се бе превърнал в неин въображаем изповедник, приятел, довереник; тя му споделяше всичките си страхове, когато се чувстваше изплашена и самотна. Обичаше да си мечтае как един ден Одисей ще се появи магически и ще я отведе със себе си. Той ще да се бие за нея, да я пази от Лоудън и да я обича.

Когато Маделин порасна, прогони детинските си мечти. И до този момент бе забравила своя таен блян.

Но сега, в този прекрасен миг, взирайки се в съпруга си, осъзна, че мечтата й се е сбъднала. Дънкън бе нейният Одисей. Той бе неин любовник, защитник, спасителят, избавил я от брат й. Господи, тя бе влюбена в него.