Джули Гарууд
Чест и величие (3)

Трета глава

„Да вършиш неправди, е много по-позорно, отколкото да ги преживяваш.“

Платон

Отправиха се на север. Препускаха бясно през остатъка от нощта и по-голямата част от следващия ден. Спряха само два пъти, за да могат конете да си отпочинат от лудото темпо, което им налагаше баронът. На Маделин й бяха позволени само няколко минути на усамотение, а краката й едва успяваха да я издържат права достатъчно дълго, за да задоволи личните си нужди по време на мъчителното изпитание. Но винаги, преди дори да успее да раздвижи малко схванатите си мускули, Дънкън я вдигаше отново на коня си.

Тъй като бяха в безопасност, заради голямата си численост, баронът реши да яздят по главния път. Той представляваше жалка, разрушена пътека, обрасла с гъсталак, чиито голи клони, представляваха постоянно предизвикателство за повечето рицари. През по-голямата част от времето мъжете се движеха с вдигнати щитове. Маделин, сгушена в прегръдката на Дънкън, бе защитена от бронята и наметалото му.

Плътно покрити с тежки си доспехи, повечето от воините носеха и шлемове върху лицата си и макар докато яздеха, непокритите им ръце се нараняваха, дивият пущинак не можеше да забави придвижването им по никакъв начин.

Мъчителната езда продължи цели два дни. Маделин бе напълно убедена, че Дънкън не е човек, докато той не обяви, че ще пренощуват в малката изолирана долина, която беше забелязал. Тя бе чула хората му да се обръщат към господаря си с „Вълка“ и много добре разбираше защо. На гърдите на Дънкън, в средата на синьо-белия му герб, бе изобразен този ужасен звяр. Маделин започна да си фантазира, че майката на похитителя й е демон от Ада, а баща му грамаден, грозен вълк и това е единствената причина той да може да поддържа това бързо и безмилостно темпо.

Когато спряха да пренощуват, девойката усети, че умира от глад. Тя седна на един голям, заоблен камък, за да изчака мъжете да се погрижат за конете си. Помисли си, че това е първата им грижа, защото без конете си рицарите губеха голяма част от ефективността си. Да, конете бяха на първо място.

После дойде ред на огньовете. Около един се събираха от осем до десет мъже и накрая имаше малко повече от тридесет огньове, които да стоплят изморените мъже, приготвящи се да починат. Накрая раздадоха и храната, чиито оскъдни порции се състояха от корав хляб и жълто сирене. Наоколо се подаваха и рогове със солен на вкус ейл. Маделин забеляза, че воините отпиваха по съвсем малко от напитката. Реши, че това е доста предвидливо от тяхна страна. Воините трябваше да се трезви, защото лагеруването ги поставяше в уязвима позиция.

Винаги имаше опасност да попаднат на разбойници, които бяха като лешояди и само чакаха възможност да нападнат някой по-слаб от тях, а освен това имаше и диви животни, обикалящи наоколо със същата цел.

На оръженосеца на Дънкън му бе наредено да се погрижи за нуждите на Маделин. Името му бе Ансел и по намръщеното му изражение, тя отсъди, че задачата не му допадаше особено.

Маделин затвърди убеждението си, че всеки километър, който изминаваха на север, я приближаваше до тайната й цел. Преди барон Уекстън да се намеси в плановете й, тя бе планувала своето собствено бягство. Бе решила да се отправи към Шотландия, до дома на братовчедка си Едуайт. Но сега разбра, колко наивна е била да мисли, че е способна на такова начинание. Да, сега осъзна глупостта си и призна пред себе си, че едва ли би могла да издържи и ден сама, яздейки единствената кобила от конюшнята на Лоудън, която нямаше да я изхвърли от гърба си. Животното бе с неестествено хлътнал гръб и толкова старо, че в никакъв случай нямаше да издържи пътуването. Без силен кон и подходящо облекло, бягството й щеше да бъде чисто самоубийство. А с набързо нарисуваната карта, направена по неточните спомени на Саймън, само щеше да се върти кръг.

Въпреки че планът й бе глупав, тя бе решила да се придържа към него. Поддържаше тази крехка надежда само защото тя бе всичко, което имаше. Дънкън сигурно живееше близо до Шотландската граница. Колко ли далеч от дома му живееше братовчедка й? Може би щеше да успее да отиде до там и пеша.

Пред нея имаше толкова много препятствия, че ако се отпуснеше дори за миг, щяха да я смажат. Маделин избута тези мисли встрани и започна да обмисля следващите си действия. На първо място й трябваше надежден кон, на второ провизии и на последно Божията благословия. Реши да направи промени в списъка си и да сложи Господ на първо място, а конят на трето, щом забеляза как Дънкън се придвижва към центъра на лагера. Боже, не беше ли той най-огромната от всичките й пречки? Да, Дънкън, наполовина мъж и наполовина вълк, щеше да бъде най-голямото препятствие, което щеше да й се наложи да преодолее.

Баронът не й бе проговорил, откакто напуснаха крепостта на Лоудън. Маделин се поболяваше заради думите му, че сега му принадлежеше. Какво въобще означаваше това? Искаше й се да има смелостта да му поиска обяснение, но той бе толкова студен и далечен, че я бе страх дори да се доближи до него.

Господи, беше изтощена до смърт. Точно сега не можеше да се притеснява заради него. Когато си починеше, щеше да има достатъчно време да открие начин да избяга. Все пак това бе главният дълг на всеки пленник, нали така?

Знаеше, че не е достатъчно подготвена, за да се справи. Каква полза от това, че можеше да чете и пише? Никой никога нямаше да научи за необичайните й способности, защото бе напълно неприемливо една жена да е образована. И то само защото по-голямата част от благородниците не можеха да напишат дори собственото си име. Те разчитаха на свещениците да вършат тези безсмислени според тях задачи.

Маделин със сигурност не обвиняваше вуйчо си за начина, по който я бе обучил. Добрият свещеник бе предоволен да я научи на всички древни истории, които знаеше. Любимата й бе за Одисей. Митичният воин бе станал най-добрата й компания, докато беше още малко и през повечето време уплашено момиченце. Представяше си как Одисей стои до нея през дългите тъмни нощи и й помага да превъзмогне страха, че Лоудън ще дойде и ще я отведе в дома си.

Лоудън! Дори черното му име караше стомаха й да се преобръща. Да, той бе истинската причина Маделин да не усвои всички умения, от които се нуждаеше, за да оцелее. За Бога, та тя дори не можеше да язди. И само той бе отговорен за това. Брат й я бе водил на езда няколко пъти, когато бе шестгодишна, и тя още си спомняше всичко, сякаш се бе случило вчера. Беше се направила на глупачка или поне така бе изкрещял Лоудън, защото подскачаше на седлото като чувал с картофи.

И когато той осъзна колко е изплашена, я завърза за седлото и плесна силно коня, който се втурна из околността.

Брат й бе невероятно развълнуван от ужаса, който бе изпитала в онзи ден. И чак след като Маделин се научи да крие чувствата си, Лоудън спря садистичните си игри.

Откакто се помнеше Маделин знаеше, че брат й и баща й я ненавиждат, и за това тя правеше всичко, което бе по силите й, за да ги накара да я заобичат поне малко. Когато навърши осем години, я изпратиха при отец Бертон, по-младия брат на майка й, за да му погостува уж за малко, но остана там няколко дълги, спокойни години. Отец Бертон бе единственият жив роднина от семейството на майка й. Свещеникът даде най-доброто от себе си, за да я отгледа, и постоянно й повтаряше, докато тя почти му повярва, че само баща й и брат й губят от това, че не са до нея.

О, вуйчо й бе добър, любящ мъж, чиято нежност бе повлияла на характера й. Той я научи на много неща, всяко от които би могло да й послужи, и я обичаше толкова силно, колкото всеки истински баща би могъл да обича дъщеря си. Бе й обяснил, че Лоудън ненавижда всички жени, но в сърцето си Маделин не му вярваше. Брат й се грижеше за по-големите си сестри. Клариса и Сара бяха изпратени в представителните си имения, за да надзирават своята собственост, и всяка от тях имаше впечатляваща зестра, въпреки че само Клариса бе омъжена.

Отец Бертон й бе обяснил, че баща й не иска да има нищо общо с нея, защото прилича твърде много на майка си, нежната жена, за която се бе оженил, и на която бе обърнал гръб почти веднага след произнасянето на брачните клетви. Вуйчо й не знаеше каква е причината баща й така да се промени, но въпреки това му прощаваше.

Маделин едва помнеше ранните си години, но се изпълваше с топлина, щом си спомнеше за майка си. Лоудън не се връщаше често у дома, а когато беше там, тя бе добре защитена от майчината любов.

Само брат й можеше да отговори на въпросите й. Може би един ден той щеше да й обясни всичко и тя да успее да разбере. А когато научеше истината, вероятно щеше да може да се възстанови.

Маделин реши, че на всяка цена трябва да избие тези мрачни мисли от главата си. Скочи от камъка и тръгна през лагера, като се стараеше да избягва мъжете.

Когато се обърна и влезе в гъстата гора, никой не я последва, и тя най-после можеше да задоволи естествените си нужди. Тъкмо се връщаше към лагера, когато забеляза малко поточе. Повърхността му бе замръзнала, но Маделин проби леда с пръчка. Коленичи и изми лицето и ръцете си. Водата бе достатъчно студена, за да й замръзнат пръстите, но бе чиста и имаше прекрасен вкус.

Изведнъж почувства, че някой стои зад нея. Тя се завъртя толкова бързо, че едва не загуби равновесие. Над нея се извисяваше Дънкън.

— Ела, Маделин. Време е да си починем.

Той не й даде време да отговори, а посегна надолу и я вдигна на крака. Голямата му мазолеста длан обхвана и двете й ръце. Хватката му бе здрава, но все пак нежна и не я пусна, докато не стигнаха до входа на палатката му, която изглеждаше странно и бе направена от кожи на диви животни, опънати върху свод от дебели, здрави клони, за да спрат усилващия се вятър. Още една сива кожа бе постлана на земята вътре, която очевидно трябваше да замести леглото. Отблясъците на най-близкият огън хвърляха сенки върху кожите и правеха палатката топла и приветлива.

Дънкън й направи знак да влезе вътре. Тя веднага се подчини, въпреки че нямаше да може да се настани удобно. Животинските кожи бяха поели голяма част от влагата на земята и Маделин се почувства така сякаш е легнала върху голям къс лед. Дънкън просто стоеше, скръстил ръце на масивните си гърди и я наблюдаваше как се върти, без да може да си намери място. Тя се насили да изглежда спокойна. Закле се, че по-скоро би умряла, отколкото да се оплаче.

Изведнъж Дънкън отново я издърпа на крака и почти не разруши палатката в бързината си. Свали наметалото от раменете й, коленичи с единия си крак на земята и разстла дрехата върху кожите.

Маделин не разбра какви са намеренията му. Беше помислила, че палатката е за нея, но Дънкън се настани вътре, изтягайки дългото си тяло, като зае почти цялото място. Тя се обърна, за да се махне ядосана, че той бе взел наметалото й, за да му е по-удобно. Защо просто не я бе оставил да умре от студ в разрушената крепост на Лоудън, вместо да я завлича на другия край на света?

Не й остана време дори да въздъхне. Дънкън я сграбчи с мълниеносна бързина. Изведнъж се оказа просната върху него и изстена протестиращо. Едва успя да поеме достатъчно въздух, с който да изпълни дробовете си наново, когато Дънкън се претърколи на една страна, повличайки я със себе си. Той зави и двама им с наметалото си, придърпвайки я в прегръдките си. Лицето й се притисна в основата на врата му, а върха на главата й докосваше брадичката му.

Маделин веднага се опита да се отдръпне от него, ужасена от интимната поза. Тя се бореше с цялата енергия, която имаше, но Дънкън я държеше прекалено здраво, за да успее да се измъкне.

— Не мога да дишам — измърмори тя срещу врата му.

— Напротив, можеш — отвърна й Дънкън.

Бе почти сигурна, че долови весели нотки в гласа му. Това я разгневи също толкова силно, колкото и арогантното му държание. Как смееше да решава вместо нея дали може да диша или не?

Маделин бе прекалено разстроена, за да се страхува. Изведнъж осъзна, че ръцете й все още са свободни. Започна да го удря по раменете, докато не я заболяха дланите. Дънкън бе свалил ризницата си, преди да влезе в палатката. Сега масивният му гръден кош бе покрит само с памучна риза. Тънкият плат се бе опънал по широките му рамене, подчертавайки мощните му мускули. Маделин можеше да почувства силата, която излъчваше през мекия плат. Господи, по тялото му нямаше и грам мазнина, която би могла да сграбчи и да защипе. Кожата му бе непробиваема, също като непреклонната му природа.

Но въпреки това съществуваше една особена разлика. Гърдите на Дънкън бяха топли, почти горещи срещу бузата й и по невероятен начин я примамваха да се сгуши върху тях. Ухаеше приятно на кожа и мъж и въпреки опитите си, Маделин не можа да възпре тялото си да откликне. Беше безкрайно изтощена. Да, точно заради това близостта му имаше такъв опустошителен ефект над нея и караше сърцето й да тупти така лудешки.

Дъхът му стопли шията й и я успокои. Как беше възможно? Беше толкова объркана, че вече не намираше смисъл в нищо, което й се случваше. Маделин поклати глава, решена да прогони сънливостта, която щеше да попречи на намеренията й, сграбчи ризата му и започна да я дърпа. Дънкън сигурно се отегчи от опитите й да се бори. Тя го чу как въздъхна само миг, преди да сграбчи ръцете й и да ги мушне под ризата си, притискайки дланите й към гърдите си. Меките косъмчета, с които бе покрита горещата му кожа, накараха пръстите й да потръпнат.

Как можеше да й е толкова топло, когато навън бе ужасно студено? Близостта му дразнеше сетивата й по един еротичен и чувствен начин, изпълвайки я с чувства, каквито дори не бе предполагала, че притежава. Да, беше еротично, което от своя страна го правеше грешно и скверно, защото тазът му се притискаше към местенцето, където се съединяваха краката й. Тя можеше да почувства твърдостта му, настанена там толкова интимно. Роклята й осигуряваше недостатъчна защита срещу мъжествеността му, а и тя не притежаваше никакъв опит и нямаше представа как да се пребори със странните, смущаващи чувства, които той предизвикваше в нея. Защо не й призляваше от докосването му? Всъщност Маделин не бе отвратена, а само напрегната.

Една ужасна мисъл се мерна в съзнанието й и тя ахна. Не беше ли това начина, по който мъжете се съединяваха с жените? Маделин се замисли за минута и после решително прогони страха. Спомни си, че за да бъде с мъж, жената трябва да лежи по гръб и въпреки че не беше много запозната с процеса, смяташе, че не се намира в особена опасност. Беше чувала от Марта за посещенията й при останалите слуги; сети се, че разказите на грубата жена за похотливите й приключения винаги започваха с пояснението, че е лежала по гръб. „Да“, каза си Маделин с облекчение, Марта бе много конкретна. Винаги започваше „Бях легнала по гръб и…“. Сега Маделин съжаляваше, че не бе оставала да чуе остатъка от безсрамните разкази на жената.

Господи, дори когато растеше и се учеше, не се бе сетила да се поинтересува за тези неща. И тогава се ядоса, защото една благопристойна дама не трябва да се тревожи за такива неща.

За всичко, разбира се, бе виновен Дънкън. Дали наистина се притискаше толкова интимно до нея, само за да я усмири? Тя беше достатъчно близо, за да почувства как мощните му крака се преплитаха с нейните. Държеше я толкова силно към себе си, че ако решеше можеше да й счупи костите. Маделин потръпна при тази мисъл и веднага спря да се съпротивлява. Не искаше да предизвиква варварина. Поне ръцете й бяха скръстени защитно пред гърдите й. Беше благодарна дори само за това. Но успокоението й бе твърде кратко, защото Дънкън се премести, така че гърдите й се притиснаха към него. Зърната й се втвърдиха и това я накара за пореден път да почувства неудобство и срам.

Той отново се размърда.

— Какво, по дяволите… — изкрещя точно в ухото й.

Тя не знаеше, каква е причината за избухването му, но бе сигурна, че ако изкрещеше отново така, щеше да остане глуха до края на дните си.

Когато Дънкън подскочи ругаейки, Маделин побърза да се отмести от него. Продължи да го наблюдава с ъгълчето на окото си. Похитителят й се повдигна от постелята, подпря се на лакея и започна методично да претърсва мястото, на което бе лежал досега.

Маделин си спомни за кинжала на оръженосеца, който бе скрила в наметалото си, в същия миг, в който Дънкън го откри.

Тя не можа да се сдържи и се намръщи.

Дънкън не се стърпя и се ухили.

Маделин бе толкова изненадана от спонтанната му усмивка, че едва не му се усмихна в отговор. Тогава обаче забеляза, че усмивката не бе достигнала до очите му. Затова реши въобще да не му отвръща.

— За толкова плахо същество, понякога действаш доста находчиво, Маделин.

Гласът му бе невероятно кротък. Дали я хвалеше, или й се присмиваше? Маделин не можеше да реши. Затова предпочете да не му казва, че бе забравила за оръжието. Със сигурност щеше да си помисли, че е глупава, ако му споделеше истината.

— Ти си този, който ме плени — напомни му тя. — Ако съм доказала, че съм находчива, то е защото съм твърдо решена да избягам. Това е задължението на пленника.

Дънкън се намръщи.

— Да не би откровеността ми да те обижда, милорд? — попита Маделин. — Тогава може би ще е по-добре въобще да не ти говоря. А сега бих искала да поспя — добави тя. — И дори ще се опитам да забравя, че си тук.

За да му докаже, че наистина го мисли, тя легна и затвори очи.

— Ела тук, Маделин.

От меката му заповед, по гръбнака й пробягаха тръпки от страх, а стомаха й се стегна на възел. Той го правеше отново, реши тя, нарочно я плашеше до смърт. А на нея вече й бе омръзнало. Маделин не вярваше, че в нея бе останала дори частица страх. Отвори очи, за да го погледне и щом видя, че камата е насочена срещу нея, осъзна, че все пак страхът й не я бе напуснал.

Каква страхливка съм, помисли си Маделин, докато бавно се приближаваше към Дънкън. Тя легна на една страна близо до него и го погледна.

— Ето, доволен ли си? — попита го.

Реши, че вероятно въобще не е доволен, защото изведнъж се оказа просната по гръб с Дънкън, надвесен над нея. Беше толкова близо, че Маделин можеше да види сребристите точки в сивите му очи.

Очите отразяваха мислите на човека, или поне така бе чувала, но въпреки това не можеше да каже какво точно си мисли Дънкън в момента. Това я разтревожи.

Той стоеше и я наблюдаваше. Бе едновременно развеселен и раздразнен от палитрата от емоции, които му показваше, макар и против волята си. Знаеше, че се страхува от него. Въпреки това нито плачеше, нито го умоляваше. Господи, колко бе красива. По нослето й имаше цяло съзвездие от лунички. Дънкън си помисли, че са много привлекателни. Устата й също бе привлекателна. Зачуди се какъв ли е вкусът й и само мисълта за това го накара да се възбуди.

— Цяла нощ ли ще се взираш в мен? — попита Маделин.

— Може би — отговори Дънкън. — Ако пожелая — добави той, усмихвайки се на начина, по който тя се мъчеше да не му се намръщи.

— Значи ще ми се наложи и аз да те гледам цяла нощ — отвърна тя.

— И защо така, Маделин? — попита я с мек и дрезгав глас.

— Ако си решил да се възползваш от мен, докато спя, много си сгрешил, бароне.

Тя изглеждаше невероятно възмутена.

— И как мислиш, че ще се възползвам от теб, Маделин?

Сега й се усмихваше, но този път истински, защото усмивката достигна до очите му.

Прииска й се да си бе мълчала. Господи, сама му даваше неприлични идеи.

— Предпочитам да не обсъждаме това — заекна тя. — Да, ако обичаш, забрави всичко, което съм казала.

— Да, обаче не обичам — отвърна й Дънкън. — Да не би да си мислиш, че ще задоволя похотта си, и ще те обладая, докато спиш?

Той наведе главата си надолу, докато лицето му почти се докосна до нейното. Беше му приятно да я гледа как се изчервява, дори изсумтя одобрително.

Маделин бе тиха като изплашена кошута, пленена от собствените си страхове.

— Няма да ме докоснеш — неочаквано избъбри тя. — Със сигурност си прекалено изморен, за да мислиш за нещо толкова… а и сме вън, на открито… не, няма да ме докоснеш — довърши тя.

— Може би.

И какво всъщност значеше това? Тя забеляза загадъчен блясък в очите му. Дали наистина изпитваше удоволствие от неудобството й.

Реши, че няма да му се даде без борба. С тази мисъл на ум, тя го блъсна, прицелвайки се с юмрук под дясното му око. Мерникът й беше точен, но нея я заболя много повече, отколкото него. Тя бе тази, която изплака от болка. Дънкън дори не мигна. Господи, сигурно си бе счупила ръката и то за нищо.

— Направен си от камък — оплака се Маделин.

— Защо го направи? — попита я с любопитство.

— За да ти покажа, че ще се бия до смърт, ако опиташ да ме насилиш — заекна тя. Реши, че това бе доста смело заявление, но въздействието му бе съсипано от треперещия й глас. Въздъхна обезсърчена.

Дънкън отново се усмихна.

— До смърт ли, Маделин?

По изражението на лицето му тя реши, че намира идеята за много приятна.

— Правиш си погрешни заключения — каза Дънкън. — Това е недостатък.

— Държиш се заплашително — отвърна му Маделин. — Това е по-голям недостатък.

— Не — възрази той. — Само така си мислиш.

— Аз съм сестра на твоя враг — напомни му Маделин, доволна, че той се намръщи, провокиран от изказването й. — Не можеш да промениш този факт — добави.

Напрежението й намаля. Трябваше много по-рано да използва този аргумент.

— Но ако си затворя очите, няма да знам дали си сестрата на Лоудън или не — каза Дънкън. — Освен това се носят слухове, че си живяла с един доста пъргав свещеник и си била неговата курва. Но в тъмното това няма да ме притеснява. Всички жени са напълно еднакви в леглото.

Прииска й се да може да го удари отново. Бе толкова възмутена заради грозната клюка, че очите й се напълниха със сълзи. Искаше да му изкрещи, да му каже, че отец Бертон бе отдаден на Господ и църквата, и че също така й е вуйчо. Свещеникът бе единственият човек, който го бе грижа за нея. Единственият, който я обичаше. Как смееше Дънкън да поставя под въпрос репутацията му.

— Кой разказва тези истории? — попита тя с дрезгав шепот.

Той видя как я нараниха думите му. И вече знаеше, че тези истории са точно такива, каквито подозираше. Лъжи. Маделин не можеше да скрие болката си. Освен това вече бе разбрал, колко е невинна.

Тя бе съкрушена от думите му.

— Да не би да мислиш, че ще се опитам да те убедя, че слуховете, които си чул не са истина? — попита тя. — Е, помисли си отново, бароне. Можеш да вярваш в каквото си искаш. Щом си мислиш, че съм курва, добре, нека съм такава.

Избухването й бе пламенно и за пръв път откакто я бе пленил тя показа истински гнева си. Той бе хипнотизиран от тези невероятни сини очи, блестящи от възмущение. Да, тя бе много невинна.

Реши да сложи край на разговора, за да не я разстройва още повече.

— Заспивай — нареди й той.

— Как мога да заспя, като се страхувам, че през нощта може да се възползваш от мен? — попита тя.

— Наистина ли мислиш, че ако реша да те взема, ще проспиш всичко? — невярващо попита Дънкън. Господи, тя го обиждаше, но той осъзнаваше, че е прекалено наивна, за да го знае и само поклати глава. — Ако реша да се възползвам от теб както предполагаш, обещавам първо да те събудя. Сега затваряй очи и заспивай.

Той я придърпа в прегръдката си и притисна гърбът й до гърдите му. Ръцете му я обгръщаха интимно, положени върху гърдите й. После зави и двама им с наметалото си и реши да я пропъди от ума си.

Беше много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. От Маделин се носеше аромат на рози и бе толкова мека. Близостта й го опияняваше. Дънкън знаеше, че ще мине доста време, преди сънят да го пребори.

— Ти как би го нарекъл? — дочу гласа й под наметалото. Звучеше приглушено, но все пак чу ясно думите й.

Дънкън трябваше да прехвърли през ума си целият им разговор, за да разбере какво има предвид.

— Възползването ли? — попита, пояснявайки въпроса й.

Тя кимна в отговор.

— Изнасилване — промърмори той над главата й.

Маделин вдигна рязко глава и в бързината го удари по брадичката. Търпението му почти се бе стопило. Помисли си, че въобще не трябваше да й говори.

— Никога не съм се натрапвал на жена, която не ме желае, Маделин. Целомъдрието ти е в безопасност. Сега заспивай.

— Никога ли? — прошепна Маделин.

— Никога — изкрещя й в отговор.

И тя му повярва. Странното бе, че изведнъж се почувства в безопасност и бе сигурна, че той няма да я нарани, докато спи. Близостта му отново започваше да я успокоява.

Скоро сгряна от топлината, излъчваща се от тялото му, тя започна да се унася. Притисна се по-близо до Дънкън и чу стона му, щом намести дупето си срещу него, за да й стане по-удобно, като се зачуди какво ли го притеснява. Когато той хвана бедрата й и ги застопори на едно място, тя реши, че движенията й му пречат да заспи.

Обувките й се бяха изхлузили и тя мушна стъпалата си между прасците му, за да стопли краката си, внимавайки да не шава много, за да не го раздразни отново.

Топлият му дъх помилва шията й. Маделин затвори очи и въздъхна. Знаеше, че трябва да устои на изкушението, но топлината му я привличаше и успокояваше. Спомни си една от любимите й истории за Одисей — приключението със сирените. Да, топлината на Дънкън я привличаше по същия начин, както песните на митологичните нимфи бяха примамили Одисей и воините му да поемат по пътя на унищожението. Одисей бе успял да се спаси от сирените, като бе натъпкал восък в ушите на воините си, за да не могат да чуват примамващия ги зов.

На Маделин й се искаше да бъде умна и находчива като епичния воин.

Вятърът свиреше и стенеше около нея, но тя бе добре защитена, притисната здраво в ръцете на своя похитител. Затвори очи и най-после си призна. Бе пленена от магическата песен на сирените.

Тя се събуди само веднъж през нощта. Гърбът й бе стоплен, но гърдите и ръцете й замръзваха. Много бавно, за да не обезпокои Дънкън, Маделин се завъртя в ръцете му. Положи глава на рамото му и плъзна ръце под ризата му.

Не бе напълно будна, и когато Дънкън потърка брадичката си в челото й, Маделин въздъхна доволно и се сгуши по-близо до него. Наболата му брада погъделичка носа й. Тя наклони глава назад и бавно отвори очи.

Дънкън я гледаше. Сега изражението му не бе прикрито, от чертите му се излъчваха топлина и нежност. Устата му изглеждаше все така твърда, но тя се зачуди какво ли ще изпита, ако я целунеше.

Без да каже и дума, Маделин се помръдна напред, а Дънкън я пресрещна накланяйки се към нея.

Бе толкова вкусна, колкото си бе представял. Господи, тя бе невероятно мека и приканваща. Не беше напълно будна и по тази причина дори не й бе хрумнало да му се противопостави, въпреки че устните й не бяха достатъчно отворени, за да се плъзне в нея. Дънкън бързо реши този проблем, като натисна с палец надолу брадичката й и мушна езика си в устата й, преди Маделин дори да предположи какво е намислил.

Той я чу как се задъха и изстена в отговор.

Когато Маделин плахо посрещна езика му със своя, Дънкън я претърколи по гръб и се настани между бедрата й. Ръцете му обгърнаха лицето й, за да я задържат на място, докато я покоряваше с нежността си.

Ръцете й все още бяха притиснати под ризата му. Тя започна нежно да милва гърдите му, карайки кожата му да пламва при всяко докосване.

Дънкън искаше да научи всичките й тайни, искаше да й се наслади, точно тук и сега, и то само защото Маделин отвръщаше на целувките му с такъв плам.

Целувката станат толкова гореща и всепоглъщаща, че Дънкън осъзна, че бе на път да загуби контрол. Устните му се притискаха към нейните отново и отново, езикът му потъваше в сладката й уста, изучаваше я и взимаше всичко, което бе способна да му даде. Господи, просто не можеше да й се насити.

Това бе най-невероятната целувка, която някога бе преживявал, и нямаше да я прекрати, ако не бе усетил как цялото й тяло бе разтърсено от тръпки. Нежна въздишка се изтръгна дълбоко от гърлото й. Чувственият звук едва не изтика целия разум от главата му.

Маделин бе твърде зашеметена, за да реагира, когато ненадейно Дънкън се отдръпна от нея. Той легна по гръб, затвори очи и единствено неравното му и тежко дишане свидетелстваше за страстната им целувка.

Тя не знаеше какво да стори. Господи, бе толкова засрамена от себе си. Какво я бе прихванало? Бе се държала като някаква… лека жена. И по намръщеното лице на Дънкън можеше да предположи, че държанието й със сигурност не му се е понравило.

Почувства, че всеки миг ще се разплаче.

— Дънкън? — прошепна тя и си помисли, че гласа й звучи така, сякаш вече плаче.

Той не й отговори, но въздишката му й показа, че я е чул.

— Съжалявам.

Учуден от мъката в гласа й, той се обърна настрани и я погледна. Напрежението и болката в слабините му бяха толкова силни, че не успя да прикрие намръщената си гримаса.

— За какво съжаляваш? — попита той, раздразнен, че гласът му звучи толкова грубо.

Разбра, че я е изплашил, защото Маделин на момента му обърна гръб. Тя трепереше толкова силно, че Дънкън просто нямаше как да не забележи. Тъкмо се канеше да се пресегне и да я придърпа отново в обятията си, когато тя най-после му отговори.

— Съжалявам, че се възползвах от теб.

Той не можа да повярва на ушите си. Това бе най-абсурдното извинение, което някога му бяха отправяли.

Лека усмивка изтри намръщеното изражение от лицето му. Господи, ако Маделин не звучеше толкова дяволски искрено, щеше да започне да се смее с цяло гърло още в този миг. Но тъй като искаше да пощади чувствата й, успя да сдържи надигащият се в гърлото му смях. Дънкън не можеше да разбере, защо изпитва потребност да щади чувствата й, но бе факт, че това чувство съществува и трябваше да се съобрази с него.

Простена измъчено. Маделин го чу и веднага реши, че е абсолютно отвратен от нея.

— Обещавам ти, Дънкън, няма да се повтори.

Той обви ръце около кръста й и я придърпа към себе си.

— А аз ти обещавам, че ще се повтори, Маделин.

Тя си помисли, че думите му прозвучаха като клетва.