Джули Гарууд
Чест и величие (8)

Осма глава

„Всичко изпитвайте, но на доброто си дръжте.“

Новият завет, Солуняни, 5:21

Маделин седна на края на леглото, решена да се изправи на крака. Само няколко минути, след като Дънкън напусна стаята, на вратата се чу леко потропване. Тя извика и в стаята влезе прислужница. Жената бе съсухрена като пергамент и доста измършавяла на вид, с приведени рамене и дълбоки бръчки, които бяха набраздили челото й. Щом доближи до леглото стъпките й се забавиха.

Прислужницата изглеждаше готова да побегне и Маделин си помисли, че сигурно се страхува. Изпълненият с копнеж поглед към вратата, само потвърждаваше мислите й.

Маделин се усмихна, за да намали безпокойството на жената, въпреки че бе озадачена от плахото държание на прислужницата.

Жената държеше нещо зад гърба си. Тя бавно показа чантата и побърза да обясни.

— Донесох багажа ви, милейди.

— Много мило от твоя страна — отвърна Маделин.

Комплиментът очевидно успокои жената и вече не изглеждаше разтревожена, а само леко объркана.

— Не знам защо толкова много се страхуваш от мен — каза Маделин, решена да се изправи срещу проблема. — Няма да те нараня, обещавам ти. Какво са ти казали братята Уекстън, че така да те наплашат?

Прямотата й накара слугинята да й отговори искрено.

— Нищо не са ми казали, милейди, но не съм глуха. Можех да чуя виковете ви, чак долу в мазето, огласяхте цялата крепост.

— Викала ли съм? — Маделин бе ужасена. Със сигурност жената бъркаше.

— Да, така е — отвърна слугинята и кимна за по-голямо потвърждение. — Знам, че имахте треска и не знаехте какво правите. Гърти всеки миг ще ви донесе нещо за ядене. Ако желаете, аз ще ви помогна да се преоблечете.

— Гладна съм — отбеляза Маделин. Тя протегна крака, изпробвайки силата им. — Също така съм слаба като пеленаче. Как е името ти?

— Кръстена съм Мод като кралицата — отговори тя. — Онази мъртвата де, защото крал Уилям не се е оженил още.

Маделин се усмихна.

— Мод, мислиш ли, че бих могла да се изкъпя? Чувствам, че тялото ми лепне.

— Да се изкъпете ли, милейди? — Мод изглеждаше ужасена дори от самата идея. — Посред зима?

— Свикнала съм да се къпя всеки ден, Мод, а сякаш не съм го правила от цяла вечност…

— Всеки ден? Но защо ви е да го правите?

— Просто обичам да съм чиста — отвърна Маделин. Тя се загледа към слугинята и реши, че добрата жена също би могла да се възползва от една вана, но нямаше намерение да й го казва, за да не я обиди. — Смяташ ли, че твоят господар ще ми позволи този каприз?

Мод сви рамене.

— Ще получите всичко, което пожелаете, стига да не излизате от тази стая. Баронът не иска отново да се разболеете. Предполагам, че бих могла да намеря вана и да накарам мъжа ми да ви я донесе.

— Имаш ли семейство, Мод?

— Да, имам си добър мъж и момченце на почти пет години. Детето ми обаче е доста непослушно — Мод помогна на Маделин да се изправи и я поведе към стола до огнището. — Момчето ми се казва Уилям — продължи тя. — Кръстено е на мъртвия ни крал, а не на този, който сега ни управлява.

Докато жената разказваше, вратата се отвори и друга слугиня забърза през стаята понесла тежък поднос с храна. Мод се обади.

— Гърти, няма нужда да се страхуваш. Тя не е умопобъркана както си мислихме.

Гърти се усмихна. Тя бе грамадна жена с весел характер и кафяви очи.

— Аз съм готвачката — каза тя на Маделин. — Чух, че сте хубавка. Но кльощава, много кльощава. Изяжте всичко от този поднос, иначе първият по-силен вятър ще ви издуха.

— Тя иска да се изкъпе, Гърти — обяви Мод.

Гърти повдигна вежди.

— Щом иска, ще й донесем вана. Но ако се простуди, не трябва да обвиняват нас.

Двете жени продължиха да си говорят, докато чистеха стаята. Очевидно бяха добри приятелки и й бе приятно да слуша клюките, които си разправяха.

Като свършиха с почистването, й помогнаха да се изкъпе. Още преди да изнесат ваната, Маделин се чувстваше напълно изтощена. Бе измила косата си, но й трябваше цяла вечност да я изсуши. Сега седеше на мека животинска кожа пред огнището и държеше косата си вдигната близо до огъня, докато не й омаляха ръцете. С дълга, непривична за дама прозявка тя се излегна, решена да почине само за няколко минути. Беше само по долната си риза, но не искаше да се облича, преди косата й да е изсъхнала и сплетена на плитка.

Дънкън я откри дълбоко заспала. Тя представляваше доста привлекателна гледка, излегната на една страна пред огъня. Прекрасните й крака бяха притиснати до гърдите, а великолепната й коса покриваше по-голямата част от лицето й.

Той не успя да се сдържи и се усмихна. Господи, напомняше му на коте, свито на кълбо. Да, тя бе наистина пленителна и щеше да умре от студ, ако не направеше нещо.

Маделин дори не отвори очи, когато Дънкън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Той се усмихна, заради начина, по който тя инстинктивно се притисна към гърдите му. Въздъхна някак доволно и, по дяволите, тя отново ухаеше на рози.

Положи я на леглото и я зави внимателно. Опита да се отдалечи от нея, но не устоя и прекара пръсти по меката кожа на бузата й.

Маделин изглеждаше толкова уязвима, докато спеше.

Със сигурност това бе причината да не му се иска да си тръгва. Нуждата да я защитава бе всепоглъщаща. Тя бе невероятно наивна и му се доверяваше напълно. В сърцето си той знаеше, че никога няма да я върне на брат й. Тя бе ангел и той нямаше да позволи дори да се доближи до дявол като Лоудън.

Сега всичко бе различно. Той изръмжа раздразнено и тръгна към вратата. По дяволите, вече дори не можеше да разбере какво се случва в собствения му ум.

Маделин бе виновна за всичко, макар че едва ли го подозираше. Тя постоянно го разсейваше, а когато бе близо до нея, въобще не можеше да мисли.

Дънкън реши да стои настрана от нея, докато не разбере какво точно го безпокоеше. Въпреки това, в мига щом взе решението, настроението му се помрачи. Той изруга, обърна се и внимателно затвори вратата след себе си.

 

 

Маделин все още бе прекалено слаба и наложената й изолация не я безпокоеше. Въпреки това, след два дни, през които общуваше единствено с Гърти и Мод, тя започна да се чувства така, сякаш бе заключена в килия. Кръстосваше стаята, докато не научи наизуст всеки сантиметър от нея, и тогава започна да изнервя прислужниците, като поиска да върши всичко, което за тях бе ежедневна работа. Маделин изми стените и пода. Но физическата умора не й помогна особено. Чувстваше се като пленено животно. И чакаше час след час Дънкън да дойде при нея.

Постоянно си повтаряше, че трябва да е благодарна, задето барона я бе забравил. Господ й бе свидетел, вече бе свикнала всеки да я забравя.

Но когато изминаха още два дни, тя бе готова да се хвърли през прозореца само за да разнообрази с нещо деня си. Беше толкова отегчена, че й се искаше да закрещи.

Стоеше на прозореца, гледайки залеза и си мислеше за Дънкън.

Маделин реши, че го е призовала с мисълта си, тъй като едва си бе помислила колко много иска да го види и той внезапно се появи. Вратата се отвори, блъсна се в каменната стена, известявайки пристигането му, а той влезе, свиреп, могъщ и толкова красив, че й се зави свят. Господ й бе свидетел, можеше да стои така и само да го съзерцава през останалата част от вечерта.

— Едмънд ще махне конците от раната ти — каза й той.

После влезе в стаята и застана пред огнището. Кръстоса ръце на гърдите си, с което й показа, че е невероятно отегчен от мисията си.

Тя се почувства наранена от студеното му държание, но бе решена да не му позволи да го узнае. Погледна го, надявайки се лицето й да изразява незаинтересованост.

Господи, тя бе балсам за очите му. Бе облечена в кремава рокля със синя туника отгоре. Около стройната й талия бе завързан плетен колан, подчертаващ женствените й извивки.

Не беше вдигнала косата си, а я бе пуснала свободно да лежи върху гърдите й. Тези гъсти, чупливи къдрици с цвета на самур и леки червеникави кичури, бяха достойни за кралица. Той си припомни допира им, толкова нежен и копринен.

Смръщи се, раздразнен от начина, по който тя продължаваше да го разсейва. Не можеше да престане да се взира в нея и си призна, че му бе липсвала. Глупава мисъл, която никога нямаше да изрече открито, но въпреки това пробуждаше нови чувства у него.

Изведнъж осъзна, че Маделин носи цветовете му и се ухили. Тя едва ли го осъзнаваше и на него му се прииска да я целуне само за да види каква ще бъде реакцията й.

Тя се стараеше да не гледа прекалено дълго към него. Страхуваше се да не разбере колко много й бе липсвал. Защото ако разбереше, със сигурност щеше да е много доволен от себе си.

— Бих искала да зная какво възнамеряваш да правиш с мен, Дънкън — каза тя. Снижи поглед към пода, не желаеше да го гледа в очите, докато й отговаряше, тъй като й бе трудно да проследи мисълта си.

Да, способността й да разсъждава винаги се изпаряваше в близост до него. Младата жена не разбираше защо реагира така, затова бе по-лесно да приеме този факт, без да се съпротивлява. Баронът имаше способността да я притесни, без дори да изрече и дума. Той нарушаваше спокойствието й и я объркваше. Когато бе близо до нея, тя искаше да го отпрати. А когато бе далеч, й липсваше.

Маделин му обърна гръб и се загледа през прозореца.

— Смяташ да ме държиш заключена в тази стая до края на дните ми?

Дънкън се усмихна, доловил тревогата в гласа й.

— Маделин, вратата не беше заключена — каза той.

— Шегуваш ли се? — попита го тя и се завъртя рязко към него като го изгледа недоверчиво. — Искаш да ми кажеш, че през цялата тази седмица, не съм била заключена в кулата? — Господи, тя крещеше, но не можеше да се сдържи. — Можела съм да избягам?

— Не, не можеше да избягаш, но можеше да излезеш от стаята — отвърна Дънкън.

— Не ти вярвам — обяви тя. Скръсти ръце на гърдите си, имитирайки стойката му. — Би излъгал само за да ме накараш да се почувствам глупаво. Имаш нечестно преимущество, Дънкън, защото аз никога, абсолютно никога, не бих излъгала. По тази причина — продължи тя, — не сме равностойни противници.

В същия миг през отворената врата се зададе Едмънд. Както винаги той се мръщеше, но също така изглеждаше и леко притеснен. Задържа погледа си върху Маделин няколко дълги секунди, преди да пристъпи напред.

— Този път ще се наложи да я държиш неподвижно — обърна се той към брат си.

Маделин погледна притеснено към Дънкън и видя, че се усмихва.

— Вече няма треска, Едмънд, а и е послушна като котенце — отбеляза той. След това се обърна към нея и й нареди да легне на леглото, за да може брат му да махне превръзката.

Маделин кимна. Знаеше, че това трябва да бъде направено, но вродената й срамежливост надделя.

— Ако двамата излезете, ще ми е нужна само минута насаме, за да се подготвя.

— За какво да се подготвиш? — попита Дънкън.

— Аз съм благовъзпитана дама — заекна тя. — И нямам намерение да показвам на никой от вас нещо повече, освен раната си. За това трябва да се подготвя.

Тя се бе изчервила много силно и Дънкън осъзна, че наистина държи на това, което казва. Едмънд се закашля, но въздишката на Дънкън бе по-шумна, тъй като знаеше, че брат му се опитва да прикрие смеха си.

— Не е време да скромничиш, Маделин. Освен това, вече съм виждал… краката ти.

Тя изправи рамене, погледна го кръвнишки и забърза към леглото. После грабна една от кожите, която бе паднала на земята, покатери се на леглото, уви се и чак тогава повдигна полата на роклята до бедрата си.

Откривайки превръзката, тя се зае с бавната задача да я отмотае.

Когато свърши, Едмънд коленичи до нея. Тогава Маделин забеляза тъмна сянка под лявото му око. Зачуди се как ли е получил тази синина и след кратък размисъл реши, че някой от братята му е виновникът. Колко отвратителни хора се те, помисли си тя, въпреки че осъзнаваше колко е нежен Едмънд, докато махаше конците от кожата й.

— Не усещам болка, само пощипване, Едмънд — каза Маделин с облекчение.

Дънкън бе застанал до леглото. Изглеждаше готов да я задържи на място, ако тя започнеше да се съпротивлява.

Беше много странно как тези двама мъже се бяха надвесили над бедрото й. Съвсем скоро отново се почувства засрамена. В желанието си да отвлече вниманието на Дънкън, тя каза първото нещо, което й хрумна.

— Защо има резета и от двете страни на вратата?

— Какво? — объркано попита той.

— Резетата, които заключват вратата — повтори нетърпеливо Маделин. — Сложили сте по едно и от двете страни. Защо мислиш, че е така? — попита тя, укорявайки се на ум, че е задала толкова нелеп въпрос.

Въпреки това стратегията й проработи. Дънкън погледна към вратата, а после се обърна към нея. Сега се взираше в лицето й, игнорирайки раненото й бедро.

— Е? — попита нетърпеливо тя. — Толкова объркани ли сте били, когато сте правили вратата, та сте сложили резе и от двете й страни?

— Маделин, причината е същата като тази защо стълбището е построено отляво — пошегува се Дънкън.

В очите му блестяха искри, които досега не бе виждала. Маделин бе очарована от промяната в изражението му. Въобще не изглеждаше страшен, когато се усмихнеше.

— И каква е тази причина? — попита тя, усмихвайки се неволно.

— Защото аз така съм решил.

— Доста незначителна причина, ако питаш мен — обяви тя.

И продължи да се усмихва, докато не осъзна, че е хванала ръката му. Тя бързо го пусна и се обърна към Едмънд.

Той гледаше към брат си. Когато се изправи, мъжът каза:

— Раната заздравява добре.

Маделин погледна към грозната нащърбена линия на бедрото си. Намръщи се срещу ужасния белег. Но бързо се съвзе и засрами от повърхностната си реакция. Все пак, тя не бе някоя суетна жена.

— Благодаря ти, Едмънд — каза, докато завиваше краката си.

Дънкън не успя да види резултата от работата на Едмънд. Затова се наведе с намерението да издърпа кожата. Маделин го удари по ръката и притисна завивката.

— Брат ти каза, че заздравява добре, Дънкън.

Но той очевидно искаше да се убеди сам в това. Маделин изскимтя протестиращо, когато Дънкън отметна рязко завивката. Тя се опита да се покрие с полата си, но той хвана ръцете й и нежно придърпа плата нагоре, за да разголи бедрото й.

— Няма инфекция — отбеляза Едмънд, докато наблюдаваше сцената от другата страна на леглото.

— Да, заздравява — обяви Дънкън и кимна.

Когато пусна ръцете й, Маделин побърза да се покрие с роклята, преди да попита:

— Не вярваш на собствения си брат? — по гласа й личеше, че е ужасена.

Дънкън и Едмънд я погледнаха по начин, който не успя да изтълкува.

— Разбира се, че не му вярваш — промърмори тя. — Сигурно ти си му посинил окото — добави с въздишка. — Точно това бих мога да очаквам от братята Уекстън.

Дънкън показа раздразнението си, като се обърна и закрачи към вратата. Дори от голямото разстояние, което ги делеше, Маделин успя да чуе въздишката му. Едмънд остана там за минута, гледайки я намръщено, преди да последва брат си.

Тя побърза да изрази благодарността си.

— Знам, че ти беше наредено да се погрижиш за раната ми, но все пак, искам да ти благодаря, Едмънд.

Бе сигурна, че киселият мъж няма да приеме благодарността й и се подготви за обидите му. Каквито и отвратителни неща да й наприказва, тя бе готова да ги понесе смирено.

Едмънд не си направи труда да каже нещо. Маделин бе леко разочарована. Как щеше да покаже на братята Уекстън, че е нежна девойка, щом те не й даваха никакъв шанс.

— Вечерята ще е след един час, Маделин. Можеш да се присъединиш към нас в голямата зала. Гилард ще дойде да те вземе.

След като каза това, Дънкън излезе от стаята. Едмънд обаче спря и бавно се обърна, за да погледне Маделин. Изглеждаше така, сякаш обмисляше какво да й каже.

— Кой е Полифем?

Очите й се разшириха. Колко странен въпрос.

— Той е бил великан, господар на Циклопите от древната поема на Омир — отговори тя. — Полифем е ужасно обезобразен великан, с едно голямо око точно в средата на челото му. Той изял воините на Одисей за вечеря — добави тя, свивайки рамене.

Едмънд въобще не хареса отговора й.

— За Бога… — промърмори той.

— Не бива да споменаваш името божие напразно — каза му Маделин. — Защо се интересуваш кой е Полифем?

Реши обаче, че той няма да й отговори, защото Едмънд се обърна и закрачи към вратата.

Но дори грубостта на средния брат нямаше да разруши щастието й. Тя скочи от леглото и се засмя. Господи, най-после щеше да излезе от тази стая. Дори за секунда не бе повярвала, че вратата е била отключена през цялата седмица. Дънкън й беше казал това само за да я разстрои. Да, ако му бе повярвала, щеше да се покаже като глупачка.

Маделин взе чантата си. Прииска й се да има някоя красива рокля, която да облече, но веднага осъзна, колко глупаво бе това желание. За Бога, тя бе тяхна пленница, не гостенка.

Отне й само пет минути да се приготви. След това дълго време кръстосва стаята от край до край, преди да реши да провери дали стаята е заключена. Още с първото дръпване вратата се отвори широко и едва не я събори по гръб.

Очевидно Дънкън бе оставил вратата отключена, за да я изиграе. Налагаше се да повярва в тази история, преди да се сети, че той излезе от стаята преди Едмънд.

Откъм стълбището долетяха гласове, които накараха Маделин да забрави за момент мислите си. Тя пристъпи напред, навеждайки се над перилата, но разстоянието бе твърде голямо, за да успее да чуе дори дума. След известно време се отказа и се обърна, за да се върне в стаята си. На каменната стена видя подпряна дървена летва и подтикната от някакъв импулс, тя я сграбчи и завлече в стаята си. Скри дъската под леглото си и се усмихна на предвидливостта си. „О, Дънкън, може би току-що измислих начин да те затворя извън стаята ми, вместо ти да ме заключваш вътре в нея.“

Сякаш това щеше да има значение, помисли си тя след миг. Господи, сигурно стоенето в тази стая не й се бе отразило много добре, щом намираше такива глупости за забавни.

 

 

На Гилард му отне цяла вечност, за да стигне до стаята. Маделин дори беше решила, че Дънкън я е излъгал. Помисли си, че той просто се държи жестоко.

Но когато чу шума на приближаващи се стъпки, се усмихна с облекчение и изтича до прозореца. Приглаждайки роклята и косата си, тя се насили да изглежда спокойна.

Гилард не се мръщеше. Този факт истински я изненада. Тази вечер изглеждаше доста представително с дрехи в цвета на гората през пролетта. Изглеждаше красив, облечен в топло зелено.

В гласа му се долови нежност, когато се обърна към нея.

— Лейди Маделин, бих искал да разменя няколко думи с вас, преди да слезем долу — обяви той вместо поздрав. Погледна я притеснено, скръсти ръце зад гърба си и застана пред нея.

— Адела вероятно ще слезе, за да вечеря със семейството. Тя знае, че сте тук и е…

— Недоволна?

— Да, дори малко повече от недоволна. Не каза и дума, но погледа в очите й доста ме притесни.

— Защо ми казвате това? — попита тя.

— Ами, казвам ви го, за да бъдете подготвена.

— Какви са притесненията ви? Очевидно е, че мнението ви за мен се е променило. Да не би причината да е фактът, че ви помогнах по време на битката с брат ми?

— Разбира се, че е това — заекна Гилард.

— Много съжалявам, че това е причината ви — каза му Маделин.

— Да не би да съжалявате, че ми спасихте живота? — учуди се той.

— Не, не ме разбрахте Гилард. Съжалявам, че трябваше да отнема човешки живот, за да ви помогна — обясни тя. — Но не съжалявам, че имах възможността да го сторя.

— Лейди Маделин, противоречите си — той се намръщи объркано насреща й.

Просто не можеше да я разбере. Прекалено много приличаше на брат си. Да, също като Дънкън, Гилард бе привикнал да убива и тя бе сигурна, че никога на е чувствал срама, който тя изпита след деянието си. Господи, той сигурно смяташе, че е извършила някакво героично дело.

— Бих предпочела да мисля, че сте намерил някое мое качество за достатъчно добро, че да промените мнението си за мен.

— Не ви разбирам — отвърна Гилард, свивайки рамене.

— Знам — думата бе изговорена толкова тъжно, че Гилард изпита нужда да я утеши.

— Вие сте необикновена жена.

— Старая се да не съм такава. Но с оглед на миналото ми, задачата е доста трудна.

— Когато ви казах, че сте необикновена, исках да ви направя комплимент — каза Гилард, усмихвайки се на притеснението, което се прокрадна в гласа й. Да не би тя да смяташе, че да си необикновен е някакъв недостатък, зачуди се той. Поклати глава, обърна се и тръгна по стълбите като й каза да върви зад него, за да може ако се спъне, да се опре на раменете му. Стълбите бяха влажни и на места доста хлъзгави.

Гилард продължи да й говори, но Маделин бе прекалено притеснена, за да го слуша. Безпокоеше се от възможността да се срещне лице в лице с Адела.

Когато стигнаха до входа на голямата зала, Гилард застана до нея, предлагайки й ръката си. Тя отхвърли галантният му жест, обезпокоена, че промяната в отношението на Гилард можеше да не се хареса на братята му.

С леко поклащане на главата, Маделин скръсти ръце пред себе си и се обърна, за да разгледа залата. Господи, помещението беше огромно, с гигантско огнище заемащо почти цялата стена в отсрещния край. В дясно от него, на доста голямо разстояние имаше масивна маса, достатъчно дълга, за да събере поне двадесет човека. Издигаше се върху дървена платформа. От двете страни бяха наредени захабени столове. Част от тях бяха изправени, но повечето стояха преобърнати на пода.

Някаква странна миризма достигна до нея и я накара да сбърчи нос. Тя се огледа наоколо и веднага установи източника. Тръстиковите рогозки, покриващи пода, бяха ужасно стари. Протрити от влагата и мръсотията, те вече се разлагаха. Огънят в камината сякаш допринасяше за разпространението на ужасната миризма, и ако това не бе достатъчно да обърне стомаха й, към нея се прибавяше и мириса на дузина кучета, които лежаха едно до друго в средата на залата.

Маделин бе ужасена от мръсотията, но реши да задържи тези мисли само за себе си. Ако Уекстън желаеха да живеят като животни, така да бъде. Нея това въобще не я засягаше.

Когато Гилард я побутна, Маделин тръгна към платформата. Едмънд вече бе седнал на масата с гръб към стената и я наблюдаваше. Изглеждаше така, сякаш се мръщи на нещо. Опитваше се да гледа през нея, сякаш не съществуваше, както тя се мъчеше да не изглежда засегната от държанието му.

Тъкмо двамата с Гилард бяха заели местата си на масата, когато в стаята влязоха воините на барона. Те седнаха на останалите празни столове, оставяйки само един свободен начело на масата. Маделин предположи, че е за Дънкън, тъй като той беше глава на клана Уекстън.

Тъкмо се обръщаше към най-малкият брат, за да попита кога Дънкън ще се присъедини към тях, когато Едмънд изкрещя:

— Гърти!

Ревът му заглуши думите й. На вика му бе отговорено със същия по сила крясък, идващ някъде отдясно.

— Чухме те.

В следващия миг отнякъде се появи Гърти, мъкнейки в едната си ръка празни чинии, а в другата голям поднос с месо. След нея вървяха две слугинчета, носещи препълнени с храна плата. Шествието завърши с трета слугиня, чиито ръце бяха заети с хляб, дори бе затъкнала няколко под мишниците си.

Това, което последва бе толкова отвратително, че Маделин остана безмълвна. Гърти тръшна чиниите по средата на масата и посочи на другите слугини да сторят същото. Чиниите полетяха около нея като стрели по бойно поле, разпръсквайки се по цялата маса, последвани от мазни кани с бира. И мъжете, водени от Едмънд, веднага започнаха да се хранят.

Това явно бе някакъв знак за кучетата, които скочиха на крака и хукнаха, обграждайки масата. Маделин не можеше да си обясни причината за поведението им, докато не видя как един войник не хвърля през рамо голям кокал. Изхвърлената кост веднага бе уловена от едно грамадно куче, което бе почти два пъти по-голямо от ловджийските хрътки край него. Чу се свирепо ръмжене, докато около масата летяха остатъци от храната и скоро кучетата се хранеха настървено, също както мъжете, седящи на нея.

Маделин се вгледа в тях. Дори и да се опитваше, не можеше да скрие погнусата си. В крайна сметка изгуби апетит.

По време на вечерята мъжете не си размениха и дума. Само от време на време доволното им сумтене успяваше да надвика шума, който вдигаха кучетата.

В началото, младата жена си помисли, че това е само трик, с който целят да я отвратят, но след като цялата тази шумотевица продължи, докато мъжете не напълниха стомасите си и се оригнаха доволно, тя трябваше да преосмисли мнението си.

— Не яде нищо, Маделин. Не си ли гладна? — попита Гилард с уста пълна с храна. Най-накрая бе забелязал, че тя не е докоснала месото от подноса между тях.

— Изгубих апетита си — прошепна му тя.

След това го загледа как отпи солидна глътка ейл и изтри уста в ръкава на туниката си. Младата жена затвори очи.

— Кажи ми нещо, Гилард — най-после проговори тя. — Защо мъжете не изчакаха Дънкън. Мислех, че той би настоял за това.

— О, Дънкън никога не яде с нас — отвърна Гилард.

Той отчупи голямо парче хляб и го предложи на Маделин. Тя само поклати глава.

— Как така Дънкън никога не се храни с вас?

— Ами откакто татко умря и Мери се разболя, той вече не го прави — гласеше отговора на най-малкият брат.

— Коя е Мери?

— Коя беше — поправи я той. — Тя е мъртва — Гилард се оригна, преди да продължи. — Тя беше икономката ни. Почина преди няколко години. Мислех, че ще надживее всички ни — каза той някак безчувствено, според Маделин. — Адела не искаше и да чуе, че трябва да намерим нова икономка. А очите на Мери отслабнаха до такава степен, че на края дори не успяваше да види къде се намира масата.

Гилард отново отхапа от месото и подхвърли през рамо поредната оглозгана кост. На Маделин й се наложи да се преведе леко, за да избегне летящият кокал и бе залята от нова вълна гняв.

— Както и да е — продължи Гилард. — Дънкън е господар на тази крепост. Но гледа да стои колкото е възможно по-далече от семейството. Дори съм сигурен, че предпочита да се храни сам.

— Не се и съмнявам — промърмори Маделин. Помисли си, че и тя няма желание да присъства на вечерите и с нетърпение чакаше да се върне в стаята си. — Мъжете на Дънкън винаги ли се хранят с такъв ентусиазъм? — попита тя.

Гилард изглеждаше объркан от въпроса й.

— Така наваксват за цял ден.

Маделин вече беше решила, че не би могла да издържи да ги гледа дори минута повече, когато внезапно мъчението свърши. Един по един воините се изправиха, оригнаха се шумно и закрачиха към входната врата. И ако не беше толкова отвратена, сигурно щеше да намери целият този ритуал за доста забавен.

Кучетата също се оттеглиха, лениво скупчвайки се пред огнището. Маделин реши, че животните имат много по-добри маниери от господарите си. Все пак никое от тях не се оригна, за да покаже задоволството си.

— Не яде нищо — каза Гилард. — Не ти ли хареса вечерята? — гласът му бе тих.

Маделин предположи, че той нарочно говори така, за да не го чуе Едмънд.

— Това вечеря ли беше? — попита тя, без да може да скрие гнева в гласа си.

— А ти как би го нарекла — намеси се намръщено Едмънд.

— Бих го нарекла хранене.

— Не разбирам какво намекваш — намръщи се още повече Едмънд.

— С радост ще ти обясня — отвърна му Маделин. — Виждала съм дори животни с по-добри маниери — тя кимна в опит да потвърди думите си. — Тези мъже не ядяха храната, Едмънд. Това, на което станах свидетел, не беше вечеря. Не, това беше хранене на глутница животни облечени като мъже. Достатъчно ясно ли се изразих?

Лицето на Едмънд беше станало огненочервено, докато слушаше речта й. Той изглеждаше така, сякаш иска да прескочи масата и да я стисне за гърлото. Но тя бе прекалено ядосана, за да се интересува. Беше прекрасно да освободи на воля част от гнева си.

— Смятам, че изрази мнението си много ясно. Не си ли съгласен, Едмънд?

О, Господи, това бе Дънкън и дълбокият му мелодичен глас идваше точно зад нея. Не посмя да се обърне, защото знаеше, че ще изгуби новопридобития си кураж.

А той бе толкова близко. Леко се отпусна назад и усети как твърдите му бедра докосват раменете й. Маделин осъзна, че не биваше да го докосва, защото лекия допир я накара да си спомни, колко мощни са тези негови мускулести крака.

Затова реши да го накара да се махне. Тя се изправи и се завъртя заставайки пред барона на Уекстън. Но той не се помръдна, което я принуди да отстъпи няколко крачки от него. Маделин повдигна полата си и слезе от платформата, след което се обърна, с намерението да му каже какво точно мисли за варварската му вечеря. Но в следващия миг направи грешката да го погледне в лицето и щом сивият му поглед я обгърна, цялата смелост, която бе събрала, сякаш се изпари.

Не беше честно да притежава такава загадъчна сила над ума й. Защото сега се случваше именно това, каза си тя, той упражняваше силите си върху нея, объркваше мислите й. Господ да й е на помощ, в момента не можеше дори да си спомни какво искаше да му каже.

Без дори да си помисли да се сбогува, Маделин се обърна и бавно тръгна към стаята си. Реши, че това е поне някаква победа, защото вместо да върви, точно сега имаше желание да се затича с всички сили.

Успя да стигне до средата на залата, преди Дънкън да й заповяда да спре.

— Маделин, не съм ти разрешил да се оттеглиш — той изговори бавно и отчетливо всяка една дума.

Тя се вцепени, обърна се, дарявайки му фалшива усмивка, и отвърна на думите му със същия надменен тон.

— Аз не съм искала позволението ти.

Успя да зърне удивеното му изражение преди отново да му обърне гръб. Закрачи към изхода, мърморейки си, че все пак тя е само една пионка и не е длъжна да се подчинява на похитителя си. Да, това бе крайно несправедливо. Все пак тя бе добра, нежна дама.

И тъй като бе прекалено заета, за да си мърмори, дори не чу как Дънкън се приближи. Действаше като вълк, помисли си тя леко изплашена, когато силните му ръце властно се отпуснаха на раменете й.

Дънкън я притисна малко по-силно, за да я накара да спре, но това въобще не бе нужно. В мига, в който я докосна, скованите й рамене се отпуснаха.

Маделин притихна. Дънкън почувства как тялото й потрепери. Тогава осъзна, че не му обръща никакво внимание. Не, Маделин се бе втренчила във входната врата на залата. А там стоеше Адела.