Джули Гарууд
Чест и величие (15)

Петнадесета глава

„Защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.“

Новия Завет, Лука, 12:43

Дънкън винаги бе вярвал, че е практичен мъж. Знаеше, че е упорит, и че държи всичко да бъде направено по неговия начин, но не смяташе, че това са недостатъци на характера му. Обичаше дните му да следват точно предначертан график и смяташе, че предвидимостта води до безопасност и комфорт. Като водач на толкова много хора, беше наложително да подържа ред и дисциплина. Без добре начертан план за деня, щеше да настане хаос.

Хаос. Думата му напомни за малката му, нежна съпруга. И макар да не изказваше гласно мнението си, Маделин придаде на думата бъркотия ново значение. Само един господ знаеше колко объркан и хаотичен стана живота му, след като взе решението да се ожени за тази жена. Но единствено пред себе си можеше да признае, че бракът му бе първата необмислена постъпка в живота му.

Дънкън твърдо вярваше, че би могъл да продължи постарому, без в живота му да настъпят някакви промени. Освен това вярваше, че ще бъде способен да игнорира Маделин, точно както правеше и преди да изрекат брачните си клетви. Но той грешеше напълно и за двете.

Маделин бе много по-упорита, отколкото бе предполагал. Само с това си обясняваше очевидното й неуважение към властта му.

Дънкън мразеше промените. Някъде в едно далечно кътче на съзнанието си, подозираше, че Маделин го знае. Тя му се усмихваше невинно, когато й наредеше да направи нещо, и веднага щом му видеше гърба правеше това, което иска по своя си начин.

О, хубавата му женичка бе много кротка и мила край него. Или поне на пръв поглед изглеждаше такава. Изчервяваше се лесно. Дънкън само трябваше да й хвърли един дълъг горещ поглед и тя веднага откликваше. Той не можеше да разбере защо още се притеснява, но въпреки това не засягаше въпроса за срамежливостта й. Но когато не й обръщаше внимание, тя правеше каквото си искаше.

Промените, които Маделин направи въобще не бяха малки. Най-впечатляващата и тази, от която той въобще не се оплакваше, се бе случила в голямата зала. Без дори да поиска разрешението му, тя бе наредила да се махне паянтовата платформа. Старата надрана маса бе отнесена в стаите на воините, а една чисто нова и по-малка, направена от дърводелеца под зоркия поглед на Маделин, бе поставена в залата, отново без неговото позволение.

Тя напълно подлуди слугите, докато те не почистиха всичко точно така, както бе пожелала. Те сигурно си мислеха, че е полудяла, но никой не посмя да се изправи пред своя лорд, за да му го каже. Въпреки това Дънкън забеляза как всеки бърза да изпълни заповедите й, сякаш да удовлетворят желанията на новата им господарка бе най-висшата им цел. Подовете бяха почистени, а стените измити и украсени. Нови рогозки, подозрително ухаещи на рози, бяха постлани по пода. Гигантското знаме, боядисано в кралско синьо, на което с бели конци беше избродиран герба на Дънкън, го бе впечатлило най-много. Сега то висеше над камината, а пред нея Маделин бе поставила два масивни стола с високи облегалки. По някакъв начин стаята приличаше на спалнята в кулата. Тя бе оползотворила пространството, като бе мебелирала няколко различни места с удобни за сядане мебели. Дънкън не можеше да си представи защо някой ще иска да седи в залата. Въпреки че наистина изглеждаше уютна, залата бе просто място, където човек можеш да изяде храната си, или да постои за няколко минути пред камината, за да се стопли. Не се очакваше някой да се задържа по-дълго там. Въпреки това жена му явно не бе способна да осъзнае този малък факт и бе превърнала залата в място, което приканваше човек да мързелува и да изостави задачите си.

Освен това Дънкън забеляза, че воините му винаги се стараят да почистят ботушите си, преди да влязат в залата. Не знаеше дали това му харесва или не. Дори мъжете му се подчиняваха на безмълвните заповеди на Маделин.

Кучетата я бяха подложили на най-голямото изпитание. Тя постоянно ги гонеше навън. А те непрестанно се връщаха. Но Маделин успя да реши и този проблем. Веднага щом установи кое от кучетата води глутницата, тя го изведе навън, подлъгвайки го с едно голямо парче овнешко месо. После започна да го храни под стълбището, докато го научи, че само там ще получава храната си.

Вече никой не хвърляше кокали през рамото си. Гилард разказа на Дънкън, как Маделин застанала срещу тях и сладко им обяснила, че или ще се хранят като цивилизовани хора, или въобще няма да получат ядене. Мъжете не се оплакваха. И те, подобно на слугите, явно изгаряха от желание да й се харесат.

Да, сега се държеше по-скоро като тигрица, отколкото като коте. Ако решеше, че някой от слугите се е отнесъл непочтително към някой Уекстън, тя започваше да го поучава толкова дълго, че да го накара да се засрами.

Сега, като се замислеше над това, Дънкън осъзна, че тя поучаваше и него. Жена му бе малко по-мила с него, но много често изказваше мнението си.

Постоянно поставяше под съмнение убежденията му. Дънкън си припомни случка от миналия ден, когато Маделин бе чула разговора му с Гилард относно крал Уилям и братята му, Робърт и Хенри. Веднага щом Гилард бе напуснал залата, Маделин сподели на Дънкън, че е притеснена за братята на краля. Раздразнено и авторитетно го бе уведомила, че никой от кралските братя няма достатъчно отговорности. По нейно мнение, щом те бяха толкова недооценени, щяха да се почувстват пренебрегнати и със сигурност да създадат много проблеми на краля.

Разбира се, според Дънкън тя нямаше никаква представа какви глупости говори. Нима една жена би могла да разбира от политика? Дънкън търпеливо отдели време да й обясни, какво е направено за по-големия брат. Робърт, за Бога, бе получил Нормандия, една много по-богата държава от Англия, и вече бе доказал, че не притежава чувство за отговорност, изоставяйки богатата земя, дадена от брат му, за да отиде на кръстоносен поход.

Маделин пренебрегна логичните му аргументи, настоявайки, че той самият действа като крал Уилям, защото държи братята си под строг контрол и не им позволява сами да вземат решения. А след това дори започна и да го поучава, обяснявайки му, че скоро Едмънд и Гилард ще се почувстват недооценени като братята на краля.

Накрая Дънкън я бе сграбчил и бе започнал да я целува. Според него това бе единствения начин да сложи край на дискусията. А и самото действие му носеше голяма наслада.

Поне по десет пъти на ден, Дънкън си казваше, че не бива да се занимава с дребните домакински проблеми. Все пак той имаше много по-важна работа. Негова бе задачата да превърне обикновените мъже в могъщи воини.

По тази причина се опита да страни от братята, от сестра си и най-вече от вироглавата си жена.

И все пак, макар да се бе откъснал от битовите проблеми, все още не можеше да обърне гръб на проблема „Маделин“. Беше прекалено зает да я защитава. В интерес на истината, всичките му мъже се бяха изредили да я спасяват. Тя никога не каза и дума, за да им благодари, но Дънкън знаеше, че жена му не го прави от неучтивост. Не, истината бе много по-ужасна. Маделин дори не осъзнаваше, че импулсивността й толкова често я бе поставяла в опасност.

Един следобед Маделин толкова бързаше да стигне до конюшните, че притича пред мъжете, които се упражняваха с лъкове. Една стрела прелетя на милиметри от главата й. Горкият воин, който я бе изстрелял, се срина на колене от ужас. До края на деня не можа да улучи мишената, благодарение на тази случка. А Маделин бе продължила, неосъзнаваща хаоса, който бе причинила. Инцидентите, които се разминаваха на косъм от това да станат истинска трагедия, бяха толкова много, че Дънкън вече им бе изгубил броя. Вече се бе стигнало до там да изпитва ужас от предстоящия доклад на Антъни всяка вечер.

Верният му васал изглеждаше напълно изтощен от задачата си. Но въпреки това не се оплака нито веднъж. Дънкън обаче можеше да се обзаложи, че воинът би предпочел да участва в някоя кървава битка на живот и смърт, отколкото по цял ден да търчи след жената на своя лорд.

Отне му известно време, но той най-после успя да разбере, защо Маделин се държи толкова безгрижно, без никакви притеснения и задръжки. Причината бе много проста. И му достави истинско удоволствие. Маделин се чувстваше в безопасност. Когато бе измъчвана от треска, той бе научил всичко за детството й. Била е тихо дете, което винаги се е стараело да бъде незабележимо. Майка й я бе защитавала от баща й и брат й, но след като се споминала, Маделин е трябвало да живее сама с Лоудън в продължение на две жестоки, болезнени години. Наложило се е бързо да се научи да спре да се смее, както и да плаче. Не бивало да показва духа и гнева си, за да не привлича вниманието върху себе си.

От друга страна годните, които бе прекарала с вуйчо си Бертон, са били едни от най-щастливите в живота й, но Дънкън се съмняваше, че Маделин се е държала като нормално дете дори и тогава. Животът със свещеник допълнително я бе научил да бъде въздържана. Дънкън не вярваше тя да е била палаво дете, щом за нея е отговарял крехък стар мъж, който вероятно е зависел повече от момичето, отколкото то от него. Свещеникът я бе научил на контрол. Дънкън знаеше, че се бе опитал да й помогне да оцелее. Вуйчо й я бе научил как да крие емоциите от брат си, защото знаел, че много скоро ще й се наложи да се върне в родния си дом. Нито един от двама им не бе очаквал гостуването й да се проточи с години. По тази причина Маделин бе живяла в непрекъснат страх, че всеки момент Лоудън може да се появи на прага на вуйчо й и да я отведе със себе си. А със страха идваше и предпазливостта. Сега, когато се чувстваше в безопасност, бе захвърлила въздържанието.

Дънкън я разбираше много по-добре отколкото тя самата разбираше себе си. На пръв поглед изглеждаше, че е непохватна, но истината бе, че тя толкова бързаше да навакса с всичко, което бе пропуснала в живота си, толкова бе нетърпелива да натрупа нов опит, че нямаше време да помисли какво върши. Честта за това се падаше на съпруга й. Маделин бе като младо конче, което тепърва изпробваше силата на краката си. Бе удоволствие човек да я наблюдава и кошмар да я пази.

Това, което Дънкън не разбираше, бяха чувствата, които изпитваше към жена си. Бе отишъл в крепостта на Лоудън, за да плени Маделин. Планът бе да отмъсти — око за око. Това бе достатъчна причина.

Докато тя не стопли краката му.

От онзи момент всичко се бе променило. Дънкън знаеше със сигурност, че от тогава бяха свързани завинаги. Никога нямаше да й позволи да го напусне.

И след това се ожени за нея.

На следващата сутрин армията на Лоудън напусна земите на Уекстън.

Всеки божи ден Дънкън измисляше нови причини, за да оправдае непрактичното си решение да се ожени за нея. Опитваше се да се сети за логичен отговор, който да обясни чувствата, изпълващи сърцето му.

В понеделник си каза, че се е оженил за нея, защото иска тя да се чувства в безопасност и да живее спокоен живот, без да се страхува. Неегоистичният й акт на доброта, когато се бе опитала да спаси живота му, си заслужаваше тази саможертва.

Във вторник се постара да се убеди, че се е оженил за нея, защото я искаше в леглото си. Да, похотта бе една много добра причина.

В сряда промени решението си, сметна, че й се е обрекъл, защото е слаба, а той силен. Целият му опит сочеше, че той е този, който трябва да поеме тази отговорност. Маделин бе като васалите му, и макар че не бе коленичила пред него, за да покаже верността си, негов дълг бе да я защитава. И така, все пак състраданието го бе накарало да я вземе за съпруга.

Стана четвъртък и на ум му дойде нова причина. Беше се оженил за Маделин не само за да я защитава, а и за да й покаже колко ценна е тя самата. Бе прекарала с Лоудън години изпълнени с жестокост. Нежната му съпруга бе повярвала, че няма никакво значение. Тя не вярваше, че е значима. Лоудън бе съсипал две години от живота й и после я бе изпратил при вуйчо й Бертон на гости. Беше очевидно, дори за Дънкън, че най-вероятно е забравил за съществуването й. Това бе единствената причина, за която можеше да се сети, задето я бе оставил да живее със стария свещеник цели десет години.

Като й бе дал името си, Дънкън просто й бе показал, колко значима е тя всъщност.

За нещастие тази причина не изтрая дори до края на деня.

Той упорито отричаше истината. Наистина вярваше, че би могъл всяка нощ страстно да прави любов с Маделин и да я игнорира през целия ден. В собствените му уши това решение звучеше достатъчно приемливо. Все пак досега много успешно бе успявал да се дистанцира от семейството си. Той бе господар и брат. Нито едно от тези задължения не влизаше в противоречие с другото. Да, наистина на думи звучеше доста лесно. Маделин бе намерила пътя към сърцето му, но това не означаваше, че може да влияе на начина му на живот.

През цялата седмица малко по малко осъзнаваше истината, която започваше да го дразни като съскащ тътен на гръмотевица.

В петък следобед, точно две седмици след като се бе оженил за Маделин, бурята се разрази. Опустошително.

Дънкън тъкмо се бе завърнал от обиколка на земите си извън защитната стена, когато виковете на Едмънд привлякоха вниманието му. Обърна се точно на време, за да види как Маделин върви към конюшните. Вратите на обора бяха отворени, а Силенус отвързан. Животното тичаше към Маделин с наведена глава и мълниеносни копита. Огромният жребец щеше да я стъпче до смърт.

Главният коняр тичаше след коня, стиснал юздите в ръка, а Антъни бе точно зад него. И двамата крещяха, за да предупредят Маделин, но Дънкън реши, че шумът от галопиращия жребец й пречи да ги чуе, защото тя дори не се обърна да ги погледне.

Беше сигурен, че тя всеки миг ще умре.

— Не! — викът се откъсна от дълбините на душата му. Дънкън се почувства така, сякаш някой бе изтръгнал сърцето му от гърдите. Единственото, за което можеше да мисли, бе да стигне до Маделин и да я защити.

Всички тичаха към нея, опитвайки се да я спасят.

Но тя явно не се нуждаеше от това.

Маделин бе глуха и сляпа за хаоса около нея. Погледът й бе насочен право към Силенус. Носеше лакомството му в ръка и се бе запътила към конюшнята, за да го посети, когато той изскочи и се затича към нея. Бе си помислила, че животното е нетърпеливо и бърза да я посрещне.

Силенус едва не я уби. Облаци прах обгърнаха лицето на Маделин, когато жребецът спря само на сантиметри от нея. Тя размаха ръка пред лицето си, за да прогони прахта и конят веднага я побутна с муцуна. Младата жена предположи, че животно си търси бучката захар.

Всички бяха прекалено зашеметени, за да помръднат. Гледаха как великолепният жребец рови с копито земята и отново побутва Маделин. Тя се засмя, очарована от проявата му на привързаност и най-после му поднесе ръката си, за да може да си вземе бучката захар от дланта й.

Щом жребецът изяде лакомството си, Маделин го потупа и едва тогава забеляза, че съвсем близо зад животното стоят Джеймс и Антъни. Антъни се бе облегнал на Джеймс за опора.

Маделин им се усмихна.

— Да не би да те боли раната, Антъни? Изглеждаш ми малко блед — каза тя.

Той поклати енергично глава, затова тя се обърна към Джеймс и улови стъкления му поглед.

— Явно агънцето ми най-после да е разбило вратата на бокса си. Опитва се да го стори от доста време.

Когато Джеймс не й отговори, Маделин реши, че сигурно Силенус го е изплашил.

— Ела, Силенус, мисля, че притесняваш Джеймс — каза тя.

Бавно заобиколи животното и тръгна към конюшните. Конят се обърна и заподскача доста по-послушно след нея към дома си. Гласът й, галещ като нежна мелодия, подканваше големия звяр да върви кротко след нея.

Дънкън искаше да тръгне след Маделин. Щеше да я убие, задето го бе изплашила до смърт. Но знаеше, че ще му се наложи да почака, докато краката му започнат отново да му се подчиняват.

Господ му бе свидетел, имаше нужда да се облегне на стената до него. Сякаш цялата сила бе напуснала тялото му. Почувства се като старец с болно сърце. Забеляза, че Едмънд е в почти същото състояние. Брат му бе коленичил на земята и Дънкън знаеше, че не го е направил по свой избор.

Явно Антъни бе единственият, който се контролираше. Той бавно се дотътри до Дънкън, свирукайки си под нос и на Дънкън му се прииска да го убие.

Васалът сложи ръка на рамото му. Може би това бе знак на съчувствие. Дънкън не знаеше дали с този жест мъжът му изказваше съболезнованията си, задето се бе оженил за Маделин, или просто му показваше, че разбира как се чувства след сцената, на която току-що бяха станали свидетели. Дънкън не оцени действията му, без значение от какво бяха продиктувани.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Дънкън.

Гласът на Антъни бе спокоен, но все пак привлече вниманието му и той се обърна намръщен към воина.

— И какво е то? — попита.

— Жена ти е твърдо решена да язди Силенус — каза Антъни.

— Когато съм мъртъв и неспособен да стана свидетел на това — изрева разярено Дънкън.

Антъни има наглостта да се усмихне. После побърза да извърне лице настрани, за да не може лордът му да го види.

— Защитата на жена ти е едно доста необичайно предизвикателство. Когато си е наумила нещо, няма сила, която да й попречи да го направи.

— Тя съсипа верния ми кон — изкрещя Дънкън.

— Да — отвърна Антъни, без да може да скрие веселите нотки в гласа си. — Така е.

Дънкън поклати глава.

— Господи, помислих си, че ще я загубя — гласът му се превърна в дрезгав шепот. Когато погледна надолу към ръцете си и видя, че все още треперят, отново се разгневи. — Ще я убия. Можеш да бъдеш свидетел на смъртта й, ако искаш.

Дънкън отново крещеше, но Антъни не се притесни. Васалът се облегна на стената и попита само от любопитство.

— Защо?

— Ще направи денят ти по-интересен — обяви Дънкън.

Антъни не се сдържа и най-после се разсмя.

— Нямах намерение да те питам защо бих искал да стана свидетел на смъртта на Маделин, бароне. Исках да знам защо искаш да я убиеш.

Смехът на Антъни не се отрази добре на господаря му.

— Какво ще кажеш в новите ти задължения да влиза грижата за водата? — заплаши той. — Ще ти бъде ли толкова забавно, докато влачиш ведро след ведро вода за кухнята? Дали това задължение ще бъде достатъчно предизвикателство за теб, Антъни?

Самото предложение бе невероятна обида за воин с ранга на Антъни. Дънкън реши, че васалът веднага ще се разкая за липсата си на уважение към висшестоящия си.

Антъни обаче изобщо не изглеждаше разкаян.

— Давате ми много опасна задача, бароне. Може да попитате Ансел, колко опасна е в действителност.

— За какво говориш, по дяволите?

— Преди няколко дни оръженосецът ви за малко не се удави. Той се качил горе на стълбите към бъчвата за дъждовна вода, когато една топка го ударила по рамото. Естествено загубил равновесие и…

Дънкън повдигна ръка, за да го накара да замълчи. Не искаше да чуе нито дума повече от тази история. Затвори очи и се замоли за търпение. И макар да не знаеше цялата история, по някакъв начин чувстваше, че неговата нежна, малка съпруга бе виновна за нещастието, сполетяло Ансел. Беше забелязал, че тя показва на децата някаква нова игра предишния следобед.

Едмънд се приближи до тях.

— Какво ти е толкова забавно, Антъни? — попита той.

Едмънд все още трепереше, заради факта, че Маделин се бе разминала на косъм със смъртта и в този момент нищо не му се струваше забавно.

— Нашият господар смята да убие съпругата си — отбеляза Антъни.

Едмънд се раздразни.

— За Бога — промърмори той. — Погледни лидера ни — устните му се разтегнаха в лека усмивка, когато добави: — Та Дънкън не може да убие агънцето.

По дяволите, беше унизително. Едмънд очевидно бе чул, че Маделин нарича жребеца му агънце. Вероятно всички я бяха чули, а Едмънд със сигурност щеше да каже на онези, които не бяха.

— Като гледам, Антъни, нашата пленница се е превърнала в похитител.

— Не съм в настроение за гатанките ти, Едмънд — промърмори Дънкън.

— Очевидно е, че и не си в настроение да признаеш, че си влюбен в Маделин. Като гледам състоянието ти, братко, много скоро истината ще те удари между очите.

Едмънд поклати глава, обърна се и бавно си тръгна.

— Маделин е лесна за обичане, бароне — каза Антъни, когато останаха насаме.

— Лесна? По-лесно ще ми бъде да глътна боздуган.

Двамата бяха напълно различни. Дънкън бе непреклонен като дънера на вековно дърво. Маделин летеше в облаците като вятъра.

И все пак той нямаше шанс срещу нея… не и след като докосна краката му. Сега Дънкън го знаеше. Господи, той я обичаше.

— Няма да позволя живота ми да се превърне в хаос — каза го толкова пламенно, сякаш даваше клетва.

— Може би, след време, всичко ще се нареди…

— Когато Маделин остарее дотолкова, че да не може да става от леглото — прекъсна го Дънкън, — чак тогава отново ще заживея спокойно.

— Спокойствието е скучно — каза Антъни с усмивка. — Жена ти вдъхна нов живот на дома ти, Дънкън — мъжът се опитваше да го успокои с аргументите си.

От начина, по който Дънкън му се мръщеше, заключи, че не е успял. Може би господарят му току-що бе осъзнал колко много значи Маделин за него. Ако това бе причината, явно баронът му не приемаше много добре осъзнатото. Реши да го остави насаме с мислите му, извини се с нисък поклон и се отдалечи.

Дънкън му бе благодарен за това. Пред очите му все още бе сцената с галопиращия жребец, летящ срещу малката му нежна съпруга и знаеше, че докато е жив, никога няма да забрави ужаса, който преживя.

Тя бе запленила коня му, също както бе запленила и него. Най-после Дънкън се усмихна, когато осъзна, какво бе сторила Маделин. Едмънд беше прав. Сега тя се бе превърнала в похитител, защото бе завоювала сърцето му.

В тази истина той намери изненадваща сила. Почувства се така, сякаш току-що бе сложил край на четиринадесетдневни пости. Вече нямаше да я игнорира. Да, сега щеше да пирува. Освен това, призна пред себе си, че времето, в което се бе държал твърдо, вече бе отминало.

Той тръгна след съпругата си, с решението първо да й се скара добре, а после да я нацелува. Все още беше ядосан. И разбира се, вината бе изцяло нейна. Тя бе тази, която накара сърцето му да препусне лудешки. Тя го изплаши до смърт. Това чувство не му хареса изобщо. Освен това не бе свикнал да обича някого. За първото щеше да му е нужно известно време, за да го преживее, а за второто му трябваше време, да се приспособи.

Проехтя още един вик и Дънкън се спря. Фъргъс, воинът, който бе на пост на южната стена, викаше, за да оповести, че някакви посетители приближават крепостта. По цветовете на знамето, развяващо се от вятъра, стражът разбра, че са барон Джералд и хората му.

Това бе достатъчно, за да съсипе напълно денят на Дънкън. По дяволите, той бе изпратил пратеника си при Джералд, за да му обясни всичко за състоянието на Адела. Предполагаше, че Джералд ще изпрати свой пратеник, който да му съобщи, че е съгласен договорът да бъде анулиран. Но очевидно щом Джералд бе яздил целият този път до крепостта му, все още имаше проблеми за решаване, преди да разтрогнат годежа.

По дяволите, щеше да му се наложи да бъде дипломатичен. А Адела сигурно отново щеше да се върне към лудото си състояние, когато научеше, че годеникът й пристига на посещение. След миг Дънкън осъзна, че може би си прави прибързани заключения.

Джералд му беше стар приятел. Можеше да има десетки причини за посещението му. Господи, явно Маделин му въздействаше много повече, отколкото бе предполагал. Беше започнал да прихваща от нейните недостатъци.

Тя започваше да действа пагубно и на концентрацията му. Само преди два дни се канеше да даде команда на мъжете си, когато тя се бе появила в полезрението му и Дънкън изведнъж се бе заплеснал по нежния начин, по който се поклащаха бедрата й, докато ходеше. Напълно бе забравил за заповедта, която смяташе да даде.

Този спомен го накара да се усмихне. Воините му го гледаха, очаквайки командата му, а той стоеше там, без да има ни най-малка представа, какво смяташе да им каже. Вероятно бе изглеждал доста глупаво, докато Гилард най-после не се бе намесил и не му бе припомнил какво точно се канеха да вършат.

Фъргъс отново му извика, изтръгвайки го от спомените и Дънкън веднага нареди да пуснат барон Джералд в крепостта.

Маделин тъкмо излизаше от конюшнята, когато Дънкън препречи пътя й. Без да я поздрави дори бегло, както подобава, той започна да й нарежда.

— Адела е вътре, Маделин. Отиди да й кажеш, че барон Джералд е тук и тя трябва да го поздрави на вечеря.

Очите на съпругата му се разшириха от изненадващите новини.

— Защо е дошъл, Дънкън? Ти ли си го повикал?

— Не, не съм — отвърна раздразнено, че тя не бе повдигнала веднага полите си, за да хукне и да изпълни заповедта му. Но стоеше достатъчно близо до него, за да може да я целуне и тази мисъл напълни обсеби съзнанието му. — Отиди да направиш това, което ти наредих, съпруго.

— Винаги правя това, което ми заповядваш — отвърна Маделин с усмивка. Тя се обърна и тръгна към крепостта. — И добър ден и на теб, Дънкън — извика тя през рамо.

Това беше неуважителен коментар, с който искаше да му напомни за липсата му на маниери, помисли си Дънкън. Сетне си каза, че е много жалко, задето няма време да я накаже за наглостта й.

— Маделин.

Тя спря веднага щом го чу да я вика, но не се обърна към него, преди той да й заповяда.

— Ела тук.

И тъй като гласът му прозвуча много нежно тя спря да се мръщи.

— Да, Дънкън? — попита тя.

Той се покашля, за да прочисти гърлото си, намръщи се и каза.

— Добър ден.

Нямаше намерение да казва точно това, нали? Дънкън се намръщи още повече, когато я видя да се усмихва. В следващия миг той я сграбчи в обятията си и я целуна.

В началото тя бе прекалено изненадана, за да му отвърне. Дънкън никога не я докосваше през деня. Винаги я игнорираше. Но сега това изобщо не бе така. Не, сега я целуваше пламенно пред погледите на всички, които минава край тях.

Целувката му не беше нежна, а възбуждаща и изпълнена със страст. И точно когато тя започна да й се наслаждава, Дънкън се отдръпна и й се ухили.

— Да не си посмяла втори път да наречеш коня ми „агънце“. Разбра ли ме?

Маделин гледаше нагоре към него и изглеждаше объркана и зачервена.

Но преди да успее да му отговори, Дънкън се отдалечи. Маделин повдигна полите си и хукна след него. Хвана ръката му, за да го спре и когато той се обърна към нея, все още се усмихваше.

— Болен ли си, Дънкън? — попита го, а в гласа й се долавяше страх.

— Не.

— Тогава защо се усмихваш толкова често? — поиска да узнае тя.

Дънкън поклати глава.

— Маделин, моля те, отиди и кажи на Адела, че Джералд е тук — каза той.

— Моля те? — попита Маделин. Изглеждаше зашеметена. — Ти каза „моля те“…?

— Маделин, направи това, което ти заповядах — настоя Дънкън.

Тя кимна, но не се помръдна от мястото си. Просто стоеше там и гледаш как съпругът й се отдалечава. Беше прекалено изумена, за да тръгне отново след него. Дънкън винаги бе предвидим. Сега той се променяше пред нея. Тя разтревожено закърши ръце. Ако беше горещ летен ден, щеше да помисли, че слънцето е напекло главата му. Но тъй като беше януари и бе дяволски студено, не можеше да намери нито една приемлива причина, която да обясни рязката промяна в поведението му.

Трябваше й време да помисли. Маделин въздъхна и се опита да прогони мислите за странното поведение на съпруга си от ума си. Забърза да търси Адела.

Но бе много по-лесно да реши да не мисли за Дънкън, отколкото да го направи. По̀ скоро щеше да успее да ходи боса по пирони.

Адела обаче й помогна да спре да мисли за съпруга си. Малката сестра на Дънкън бе в спалнята си, седеше в края на леглото и разресваше косата си.

— Адела, ще имаме гости — обяви бодро Маделин.

Адела бе щастлива да я види, докато не разбра, кой е гостът им.

— Ще остана в стаята си, докато той не си тръгне — изкрещя тя. — Дънкън ми даде думата си. Как можа да накара Джералд да дойде тук?

Маделин можеше да види колко е изплашена. Ръцете й се отпуснаха в скута й, а раменете й увиснаха.

— Дънкън не е канил Джералд. Не се разстройвай, Адела. Знаеш, че брат ти не би нарушил обещанието си. В сърцето си знаеш, че ти казвам истината, нали?

Адела кимна.

— Може би, ако се държа така, както в началото, когато ти дойде, Джералд ще се отврати от мен и ще си замине веднага.

— Говориш глупости — отвърна Маделин, потушавайки нетърпеливите искри, пламтящи в очите на Адела. — Джералд само би помислил, че си много жалка. Може да реши, че просто все още не си се съвзела от инцидента. Ако се постараеш да изглеждаш красива и го посрещнеш с уважението, което заслужава, той ще разбере, че си наред с ума си, но просто не желаеш да се омъжиш за него. Освен това Дънкън е този, който трябва да говори с Джералд, не ти.

— Но Маделин, не бих могла да се изправя пред Джералд, просто не мога — изплака Адела. — Той знае какво ми се случи. Ще умра от срам.

— За Бога — въздъхна Маделин. Опита се да звучи раздразнено, макар че вътрешно я болеше, заради Адела. — Това, което се е случило, не е било по твоя вина. Джералд го знае много добре.

Младата жена не изглеждаше облекчена от аргументите й, затова тя реши да промени посоката на разговора им.

— Кажи ми какво си спомняш за барон Джералд. Как изглежда той?

— Има черна коса и лешникови очи, ако не се лъжа — отвърна Адела, свивайки рамене.

— Мислиш ли, че е красив? — попита Маделин.

— Не знам.

— Мил ли е?

— Бароните не са мили — отвърна Адела.

— Защо не? — попита Маделин. Тя застана зад Адела и започна да сплита косата й.

— Те не трябва да са мили — отвърна Адела. — Какво значение има дали е красив или не, Маделин? — тя се опита да се обърне, за да я погледне.

— Стой мирно иначе плитката ти ще стане хлабава — нареди й Маделин. — Просто ми беше любопитно какъв е баронът, това е всичко.

— Не мога да сляза долу — повтори Адела.

И в следващия миг заплака. Маделин не бе сигурна какво да направи.

— Не трябва да правиш нищо, което не искаш, Адела. Но така или иначе Дънкън ти даде думата си и според мен най-малкото, което можеш да направиш, е да му покажеш признателността си, като застанеш до него и посрещнеш Джералд като почетен гост.

Още известно време тя изтъква аргументите си и накрая успя да я придума.

— Ще слезеш ли долу с мен? Ще застанеш ли до мен? — попита Адела.

— Разбира се, че ще го направя — обеща Маделин. — Запомни, Адела, заедно, можем да се изправим пред всякакви предизвикателства.

Адела кимна. Маделин бе успяла да разведри настроението й.

— Страхувам се, че плитката не стана много добре — каза тя. — Направи я отново и смени роклята си. Аз ще отида да нагледам вечерята и да се преоблека.

Маделин я потупа по рамото и усети, че ръцете й трепереха. Знаеше, че е така, защото Адела бе разстроена и се бе изправила пред нова беда.

Тя продължи да се усмихва, докато затвори вратата след себе си. Едва тогава позволи на тревогата й да си проличи. Започна да се моли за това, което според нея щеше да бъде истинско чудо. Молеше се за кураж.