Джули Гарууд
Чест и величие (19)

Деветнадесета глава

„И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“

Новият Завет, Йоан, 8:32

Колкото и да бе иронично, нападението над Маделин промени отношенията между Джералд и Адела.

Маделин бе настояла да вечеря със семейството си и госта им. Когато двамата с Дънкън влязоха в залата, Адела вече бе седнала на масата. Джералд бе застанал срещу камината и се бе загледал замислено в пламъците.

Дънкън въздъхна, с което показа, че не е в настроение да понесе още една от сцените на Адела. Маделин го помоли с поглед да прояви търпение, но след това реши друго. И тя не бе в настроение за караници.

Адела извика тихо щом видя Маделин и напълно забрави за Джералд.

— Какво се е случило с теб? Да не би Силенус най-после да те е хвърлил от седлото? — попита тя.

Маделин се обърна намръщено към Дънкън.

— Точно преди да напуснем спалнята ни, изрично те попитах дали изглеждам добре — прошепна му яростно тя.

— Излъгах — отговори й Дънкън и се ухили.

— Трябваше да отида да се погледна в огледалото на Адела — отвърна му тя. — Сестра ти изглежда така, сякаш ще повърне. Как мислиш, дали ще разваля апетита на всички?

Дънкън поклати глава.

— И нашествие не би намалило глада ми. Вече изразходих всичките си сили, за да те задоволя…

Тя го сръга леко, за да замълчи, защото бяха много близо до Адела и тя можеше да ги чуе.

— Имах нужда да ме любиш — прошепна тя. — Когато ме докосна, забравих за всичко, което ми стори свещеника. Това бе единствената причина, задето бях малко… дръзка.

— Дръзка? — подсмихна се Дънкън. — Маделин, любима моя, ти се държа като истинска…

Тя отново го удари, този път малко по-силно, след което се обърна към Джералд и Адела, който тъкмо й обясняваше как е получила нараняванията си.

— О, Маделин, изглеждаш ужасно — каза Адела с глас, преливащ от съчувствие.

— Да лъжеш, е грях — каза тя на Дънкън.

Дънкън бе заповядал името на отец Лоурънс да не се споменава по време на вечерята и всички се бяха подчинили. Адела напълно игнорираше Джералд. Баронът й направи комплимент, когато всички ставаха от масата след вечерята, но тя му отвърна грубо.

Търпението на Дънкън се изчерпа.

— Искам да говоря и с двама ви — ядосано заяви той. Гласът му бе груб и остър като бръснач.

Адела изглеждаше изплашена, Джералд объркан, а Маделин едва сдържаше усмивката си.

Всички го последваха до камината. Той се настани на своя стол, а когато Джералд понечи да вземе стол за себе си, Дънкън каза.

— Не, Джералд. Седни до Адела.

После се обърна към сестра си и я попита:

— Вярваш ли, че знам кое е най-доброто за теб?

Тя бавно кимна. Маделин си помисли, че очите й са станали огромни като чинии.

— Тогава позволи на Джералд да те целуне. Веднага.

— Какво? — Адела звучеше ужасена.

Дънкън се намръщи на реакцията й.

— Когато жена ми бе нападната от Лоурънс, тя поиска да изтрия лошите й спомени. Адела, ти никога не си била целувана или докосвана от мъж, който те обича. Предлагам да позволиш на Джералд да те целуне сега и да решиш дали си отвратена, или ти е харесало.

Маделин реши, че планът му е идеален.

Адела се изчерви от срам.

— Пред всички ли? — попита тя с писклив глас.

Джералд се усмихна и хвана ръката й.

— Бих те целунал пред целия свят, ако ми позволиш — каза й той.

Според Дънкън Джералд правеше грешка с това, че бе поискал позволението й, но запази мислите си за себе си.

Освен това заповедта му вече бе приведена в действие. Преди сестра му да успее да се отдръпне, Джералд се наведе и положи непорочна целувка на устните й.

Адела гледаше объркано към Джералд. И след това той я целуна отново, ръцете му дори не я докоснаха, но устните му сякаш я бяха пленили напълно.

Маделин се почувства глупаво, задето ги гледаше. Тя отиде до Дънкън и седна на страничната облегалка на креслото му, като се опита да гледа към тавана, а не двамата души, които се целуваха толкова трогателно.

Когато Джералд отстъпи назад, Маделин погледна към Адела. Младата жена изглеждаше зачервена, засрамена и истински учудена.

— Той не се целува като Мър… — цветът изчезна от бузите й и тя пребледня силно заради грешката си и погледна Маделин за помощ.

— Той трябва да научи, Адела.

Джералд и Дънкън се спогледаха смръщени. Нито един от тях не знаеше за какво говори Маделин.

— Не мога да му кажа — прошепна Адела. — Би ли го направила вместо мен? Моля те, Маделин. Умолявам те.

— Само ако ми позволиш да кажа и на Дънкън — каза Маделин.

Адела погледна към брат си, който прочете тревогата в очите й. Най-после тя кимна, обърна се към Джералд и му каза:

— Никога повече няма да пожелаеш да ме целунеш, след като разбереш какво наистина се случи с мен. Съжалявам, Джералд. Трябваше да…

Адела се разплака. Джералд посегна към нея, за да я прегърне, но тя поклати глава.

— Мисля, че наистина те обичам, Джералд. Толкова много съжалявам — след тези прощални думи, тя излезе тичешком от залата.

Маделин изобщо не бе доволна от обещанието, което бе дала. Знаеше, че когато им каже истината ще нарани много както съпруга си, така и Джералд. И двамата наистина много обичаха Адела.

— Джералд, моля те седни и ме изслушай — помоли тя. Гласът й звучеше много напрегнато. — Дънкън, обещай ми, че няма да ми се ядосаш, задето не споделих това с теб. Адела ме накара да обещая, че ще запазя тайната й.

— Няма да ти се ядосвам — обеща той.

Маделин кимна. Не можеше да понесе погледа на Джералд, докато разкриваше истината за Адела, затова заби поглед в пода, докато им споделяше всичко. Наблегна на факта колко разочарована е била Адела, задето Джералд не се е присъединил към нея в двора и поради тази причина е станала лесна плячка за Лоудън.

— Мисля, че се е опитвала да те накаже — каза Маделин на Джералд. — Макар да се съмнявам, че го е осъзнавала.

Погледна за миг към Джералд, видя го, че кимна и чак тогава се обърна към Дънкън и им разказа всичко, без да пропуска нищо. След като разкри деянието на Мърсър, очакваше поне един от двамата мъже да избухне гневно.

Но нито един не каза и дума.

Когато свърши с разказа, Джералд се изправи и бавно излезе от залата.

— Какво ще направи? — попита Маделин и в същия миг осъзна, че плаче. Избърса сълзите си и потрепери, когато докосна нараненото си лице.

— Не знам — отвърна Дънкън. Гласът му бе мек, но и гневен.

— Ядосан ли си ми, задето не ти казах досега?

Той поклати глава. Изведнъж в ума му проблесна една мисъл.

— Мърсър е мъжът, когото искаш да убиеш, нали?

Маделин се намръщи.

— Беше ми казала, че искаш да убиеш един мъж. Помниш ли? Имала си предвид Мърсър, нали?

Тя кимна.

— Не можех да позволя да му се размине и все пак трябваше да уважа клетвата, която дадох на Адела, че ще запазя тайната й — прошепна тя. — Дънкън, не знаех как да постъпя. Бог трябва да наказва грешниците. Знам това много добре. И не биваше да искам да го убия, но Господ да ми е на помощ, наистина го желаех.

Дънкън я дръпна в скута си и я притисна нежно към себе си. Много добре можеше да разбере мъката на чувствителната си съпруга.

И двамата останаха смълчани за няколко минути. Маделин се тревожеше за Джералд. Дали щеше да си отиде, или щеше да продължи да ухажва Адела?

Дънкън използва това време, за да обуздае емоциите си. Не винеше сестра си за увлечението й по Лоудън, защото бе много наивна. Но брат й умишлено се бе възползвал от това.

— Аз ще се погрижа за Мърсър — обеща Дънкън на Маделин.

— Не, няма да го направиш.

Тези думи бяха изречени от Джералд. Маделин и Дънкън проследиха с поглед как се приближава и застава пред тях. Яростта го бе обзела напълно, целият се тресеше от гняв.

— Аз ще го убия, и ако ти, Дънкън, си позволиш да ми отнемеш това право, ще убия и теб.

Маделин се задъха. Погледна към съпруга си, но по изражението му не можеше да разбере дали е обиден или ядосан.

Дънкън се загледа за момент към Джералд. След това бавно кимна.

— Да, Джералд, това е твое право. Ако го предизвикаш, ще бъда зад теб и ще ти пазя гърба.

— Аз ще застана зад теб, когато предизвикаш Лоудън — отвърна Джералд.

Войнственото изражение напусна лицето на младия мъж и той седна срещу Дънкън.

— Маделин? Моля те, би ли казала на Адела, че искам да говоря с нея?

Тя кимна и забърза да изпълни молбата, но докато стигне до стаята на Адела бе толкова притеснена, че чак й призляваше. Все още не знаеше какво ще направи Джералд.

Адела вече бе решила, че той ще я изостави.

— Така е най-добре — каза тя на Маделин, докато хлипаше. — Целувката беше нещо наистина прекрасно, но само това бих могла да позволя. Никога не бих могла да го допусна в леглото си.

— Не знаеш дали би могла да го приемеш или не — отвърна Маделин. — Адела няма да е никак лесно, но Джералд е търпелив мъж.

— Това е без значение — каза Адела. — Той ще ме напусне.

Адела грешеше. Джералд я чакаше в подножието на стълбите. Без да каже и дума, той хвана ръката й и я поведе надолу.

Дънкън се приближи до Маделин и я вдигна на ръце.

— Изглеждаш изтощена, съпруго. Време е да си лягаме.

— По-добре да изчакам Адела да се върне. Може би ще има нужда от мен — възрази Маделин, когато Дънкън започна да изкачва стъпалата.

— Аз имам нужда от теб сега, Маделин. Джералд ще се погрижи за Адела.

Тя кимна.

— Маделин, утре трябва да замина. Но няма да ме има за много кратко време — добави той, преди да е успяла да го прекъсне.

— Къде отиваш? — заинтересува се тя. — Нещо важно ли е? — попита след това, като опита да прозвучи заинтересована, а не разочарована. Не можеше да очаква той да прекарва всяка минута от живота си с нея. Все пак Дънкън бе мъж с много отговорности.

— Да, има нещо важно, което изисква вниманието ми — отвърна той, решен да сведе обясненията до минимум. Маделин бе подложена на прекалено много мъчения този ден. Дънкън не искаше да й даде още един повод за притеснение, затова днес не й каза за заповедта на краля, иначе сигурно тя изобщо нямаше да може да заспи от тревога.

Мод тъкмо слизаше по стълбите, когато Дънкън се появи от ъгъла. Тя му каза, че веднага ще нареди да приготвят банята на баронесата, но той поклати глава, като й каза, че лично ще се погрижи за това.

Жената му се поклони.

— Мод, синът ти днес постъпи много храбро.

Тя грейна от удоволствие. Вече бе чула за смелата постъпка на сина си. Той бе накарал родителите му да се гордеят с него, спасявайки живота на баронесата.

— Ще трябва да измисля достойна награда за храбростта му — каза Дънкън.

Мод изглеждаше прекалено трогната, за да отвърне. Тя направи още един поклон и изказа благодарността си.

— Благодаря ви, милорд. Моят Уили обича много баронесата. Той постоянно търчи след нея и й бърбори за какво ли не, но тя явно няма нищо против и винаги отделя време, за да му каже някоя добра дума.

— Той е умно момче — похвали го Дънкън.

Ласкателството му бе доста необичайно, а самият факт, че говори с нея, я накара да се почувства горда. Отново се поклони на господаря си, повдигна полите си и хукна надолу по стълбите. Гърти със сигурност щеше да иска да чуе за случилото се. И Мод с радост щеше да бъде първата, която щеше да й разкаже.

Маделин прокара ръка по бузата на съпруга си.

— Ти си добър мъж, Дънкън — прошепна му тя. — Това е още една причина, заради която те обичам толкова много.

Дънкън сви рамене, карайки я да се хване силно за него, за да не изгуби равновесие.

— Правя само това, което трябва — отвърна той.

Маделин се усмихна. Помисли си, че мъжът й се е почувствал неловко заради благодарностите на Мод.

— Отказаха ми банята — каза тя и реши да се пошегува. — Може би ще плувам в езерото ти. Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че планът ти е много добър, съпруго. И аз ще плувам с теб.

— Само се шегувах — засмя се тя. — Не искам да плувам в езерото ти.

След това потръпна.

— Когато бях малка, скочих в едно езерце. Не беше дълбоко, а и аз знаех да плувам. Но краката ми затънаха в тинята, а роклята ми натежа като камък, но все пак успях да се измъкна. И имах още по-голяма нужда от баня. Тинята бе омазала и косата ми.

Дънкън се разсмя.

— Първо, по-голямата част от дъното на моето езеро е каменисто — каза той. — А и не се предполага, че ще плуваш с дрехите си, Маделин. Изненадан съм, че не си се удавила.

Думите му не я разубедиха.

— Водата е много чиста, почти можеш да видиш дъното — продължи да я убеждава Дънкън.

Стигнаха до спалнята и Маделин бързо се съблече и зачака съпруга си в леглото, докато той едва бе успял да свали туниката си.

— Сигурна ли си, че не желаеш да поплуваш с мен? — попита той с усмивка.

— Да — каза тя. — Навън има воини. Мили Боже, дори Джералд и Адела са навън. Нямам никакво намерение да се разхождам без дрехи пред тях. Как може въобще да си помислиш, че бих могла да…

— Маделин, никой не ходи при езерото толкова късно вечер. Освен това, луната не предоставя достатъчно светлина, за да може някой да…

Тя го прекъсна като извика възмутено.

— Дънкън, какво правиш?

Беше очевидно, дори за нея, защото той стоеше до леглото и държеше наметалото й.

— Увий това около себе си. Ще те занеса на ръце до езерото — каза той.

Маделин прехапа нерешително устни. Наистина й се искаше да поплува. Тази нощ бе много горещо и задушно. Въпреки това притеснението, че някой може да я види, я спираше.

Дънкън търпеливо я чакаше да вземе решение. Помисли си, че в момента му изглежда ужасно привлекателна. Бе покрита само с едно тънко одеяло, а гърдите й надничаха през ръба му.

— Нали каза, че изглеждам изтощена — започна тя. — Може би…

— Излъгах.

— Нали ти казах, че е грях да лъжеш — смъмри го тя. След това дръпна одеялото нагоре, като щит помежду им. — Сапунът ми е в твоя скрин — каза му тя.

Маделин бе решила да го накара да се обърне, за да може да се омотае в наметалото без той да я гледа. Все още не бе свикнала да стои гола пред него.

Дънкън се ухили. Отиде до сандъка и взе сапуна. Маделин опита да грабне наметалото преди той да се обърне, но не бе достатъчно бърза.

Съпругът й се върна до леглото. Наметалото й бе преметнато през ръката му. В едната му ръка беше сапуна й, а в другата едно малко кръгло огледалце.

Той й го подаде.

— Окото ти е насинено също като това на Едмънд, когото ти лично цапардоса — отбеляза той.

— Никога не съм насинявала окото на Едмънд — възрази Маделин. — Ти само се шегуваш с мен.

Тя обърна огледалото да се огледа.

И изпищя.

Дънкън се разсмя.

— Наистина приличам на циклоп — проплака тя. Изпусна огледалото на леглото и покри с косата си наранената страна на лицето си. — Как понасяш да ме целуваш? — попита тя. — Имам черен кръг около едното си око и…

Гласът й звучеше така, сякаш ридае. Усмивката на Дънкън се изпари, когато се наведе над нея. Леко повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне. Сега изражението му бе сериозно.

— Защото те обичам, Маделин. Ти си всичко, което някога съм желал и дори много повече. Мислиш ли, че една-две синини, биха променили това, което чувствам в сърцето си? Вярваш ли наистина, че любовта ми може да бъде толкова повърхностна?

Маделин поклати глава. Тя бавно отметна одеялото и застана пред съпруга си.

Вече не се срамуваше от него. Дънкън я обичаше. Само това беше от значение.

— Сега бих искала да отидем на езерото ти, Дънкън. Но нека да побързаме, преди да започна да те моля да ме любиш.

Той хвана брадичката й с ръце и я целуна.

— О, но аз смятам да те любя, Маделин.

Тя бе стоплена от обещанието и от тъмния поглед в очите му. Чу се да въздиша и почувства горещината в стомаха й да се разпространява из цялото й тяло.

Дънкън уви наметалото около нея, вдигна я на ръце и я изнесе от спалнята им.

Не срещнаха никой по пътя си към езерото. Той беше прав, тази вечер луната не светеше толкова силно.

Дънкън я отнесе в далечния край на езерото. Маделин потопи пръстите на краката си във водата и обяви, че е прекалено студена.

Той й каза, че ще го преживее и застана до нея. Увита в наметалото си, Маделин го наблюдаваше как се съблича.

В следващия миг Дънкън се гмурна грациозно в езерото. Тя седна на брега и се наведе към водата. Щеше да вземе и наметалото със себе, ако Дънкън й бе позволил. Но съпругът й доплува до нея, взе дрехата и я хвърли на тревата.

На Маделин й отне няколко минути, за да свикне с водата. Чувството да плуваш без дрехи бе много еротично. Тя се почувства доста палава и му го каза, признавайки срамежливо, че усещането е много хубаво.

Маделин побърза да довърши къпането си. Насапуниса косата си и я изплакна, като се гмурна под водата. Когато изплува на повърхността за трети път, Дънкън беше пред нея.

Възнамеряваше само да поговорят, но тя му се усмихна със своя омаен поглед. Водата се плискаше срещу гърдите й. Връхчетата им се бяха втвърдили. Той просто не се сдържа и обхвана с ръце заоблените хълмчета.

Тя се облегна на него, отмятайки главата си назад, за да го целуне. Това бе изкушение, на което не желаеше да устои и превзе гладно устните й. Езикът му се гмурна в устата й. Влажно. Диво. Толкова непокорно.

Дънкън щеше да си позволи само целувка, след което смяташе да я отнесе в стаята им, където да прави любов с нея, но тогава Маделин отърка тялото си в неговото, а ръцете й бавно се плъзнаха под водата и обхванаха възбудената му плът.

Той обви ръце около нея, грубо притискайки я към себе си. Целуна я толкова дълбоко, сякаш искаше да я погълне.

Тя също бе невъздържана като него. Ръцете й се придвижиха към раменете му и диво започнаха да драскат кожата му. Дънкън я вдигна нагоре, докато гърдите й се отъркаха в неговите, и усети как краката й се раздвижиха. Сладкият й стон на копнеж направо го подлуди.

Той й прошепна какво иска от нея, а гласът му бе дрезгав от желание. Когато Маделин обви крака около талията му, той проникна в нея бавно, предпазливо и до край.

Тя се тласна срещу него, забивайки нокти в раменете му.

— Дънкън — гласът й прозвуча като молба.

Той целуна слепоочието й.

— Опитвам се да бъда нежен с теб, Маделин — прошепна дрезгаво той.

— По-късно, Дънкън — изстена тя. — Бъди нежен по-късно.

И тогава Дънкън й даде това, от което тя се нуждаеше. Движеше се енергично, доставяйки й толкова много удоволствие, колкото и тя на него. Когато я почувства как се извива срещу него, намерила освобождението си, той покри устата й със своята, за да улови стоновете й. Семето му се изля в нея, а той я прегърна силно, докато траеше освобождението му.

Маделин се сгуши в него, слаба и напълно задоволена. Дъхът й топлеше врата му и той се усмихна с арогантно удоволствие.

— Ти си много дива жена, Маделин.

Тя се засмя, очарована от комплимента, но в следващия момент си спомни къде се намират.

— Мили Боже, Дънкън. Мислиш ли, че някой ни е видял?

Сега звучеше истински ужасена. Скри лице в свивката на рамото му и Дънкън се подсмихна.

— Любима, никой не ни е видял — прошепна той.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, не е достатъчно светло.

— Благодаря на Господ за това — отвърна тя.

Беше истински облекчена, преди Дънкън отново да проговори.

— Макар, че вдигаше толкова шум, че би могла да събудиш и мъртвец. Ти си шумна, любима моя. Колкото повече се възбуждаш, толкова по-силно крещиш.

— О, Господи — Маделин опита да се потопи под водата. Дънкън не й позволи. Той се засмя с дълбок, дрезгав глас и продължи да се шегува с нея. — Не се оплаквам, сърчице мое. Стига да продължаваш така да изгаряш по мен, може да крещиш колкото си искаш.

Тъкмо, когато реши да му се скара за това, че е толкова арогантен, Дънкън умишлено падна назад, повличайки я със себе си. На нея не й остана нищо друго, освен да поеме дълбоко дъх, преди да се потопят във водата.

Той я целуна отново под повърхността и тя се откъсна от него, когато почувства, че не й стига въздух.

Маделин не знаеше как да играе във водата. Когато Дънкън я опръска, тя се втурна да бяга от него. Наложи му се да й каже, че и тя трябва да го опръска в отговор. Тя си помисли, че играта да се опиташ да удавиш другия е глупава, но още в момента, в който изричаше коментара си, вече се смееше и се опитваше да го събори, подритвайки го с крак.

Но тя бе тази, която изгуби равновесие. Когато Дънкън я измъкна от водата, тя кашляше, плюеше и в същото време се опитваше да го поучава.

Те останаха в езерото почти цял час. Дънкън я научи как да плува, макар че урокът му започна като я обиди.

— Докато плуваш изглеждаш така, сякаш се давиш.

Тя не бе особено обидена, дори го целуна, за да му покаже, че не е наранил чувствата й.

Когато Дънкън най-после я отнесе в стаята им, Маделин бе напълно изтощена.

Дънкън обаче бе в настроение за разговор. Лежеше на леглото, ръцете му бяха скръстени зад тила му и наблюдаваше жена си, докато тя си решеше косата. И двамата бяха напълно голи и никой не се срамуваше от това.

— Маделин, бях поканен да говоря с краля — каза Дънкън. Постара се да говори спокойно, за да я накара да си помисли, че е просто отегчен от цялата тази ситуация. — Утре ще замина, за да се видя с него в Лондон.

— Поканен? — гребенът се изплъзна от пръстите й, когато се обърна към него.

— Добре де, бях повикан — призна той. — Трябваше да ти кажа по-рано, но не исках да те тревожа.

— Всичко е заради мен, нали? Дънкън, няма да ти позволя да ме игнорираш или да ме изолираш от това. Имам право да знам какво става.

— Никога не съм те игнорирал, нито съм те оставял в неведение — отвърна Дънкън. — Просто се опитвах да те защитя.

— Ще бъде ли опасно? — тя не му даде време да й отговори. — Разбира се, че ще бъде опасно. Кога тръгваме?

— Ние никъде няма да ходим. Ти оставаш тук. Ще бъде по-безопасно за теб.

Тя беше готова да спори, но Дънкън поклати глава и каза:

— Ако трябва да се тревожа за теб, ще бъда постоянно разконцентриран. Вече съм взел решение, Маделин. Ти оставаш тук.

— А ти ще се върнеш ли при мен?

Той бе изненадан от въпроса й.

— Разбира се.

— Кога?

— Не знам колко време ще ми отнеме, Маделин.

— Седмица, месец, година?

Той видя страха в очите й и си спомни за времето, когато е била забравена от семейството си. Дънкън я дръпна върху себе си и я целуна.

— Винаги ще се връщам при теб, Маделин. Ти си моя съпруга, за Бога.

— Твоя съпруга — прошепна тя. — Винаги, когато се изплаша или започна да се боя за бъдещето, си напомням, че съм твоя — Дънкън се усмихна. Тя вече въобще не изглеждаше изплашена. — Ако позволиш да те убият, ще намеря гроба ти и ще се изплюя на него — заплаши го тя.

— Ще се погрижа да не се случи.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам ти.

Маделин нежно обгърна с длани лицето на съпруга си.

— Взимаш сърцето ми със себе си, мой любим похитителю.

— Не, Маделин. С тялото и душата си, аз съм твой пленник.

И той подпечата клетвата си, като прави любов с нея.

 

 

Дънкън бе облечен още преди изгрев-слънце. Той изпрати да повикат Антъни и отиде да го изчака в голямата зала.

Когато васалът влезе в стаята, той тъкмо бе счупил печата на писмото от манастира.

Антъни седна на масата срещу него, и го изчака да привърши с четенето. Влезе Гърти с поднос, отрупан с хляб и сирене.

Васалът успя да се нахрани преди Дънкън да дочете писмото. Новините явно не зарадваха господаря му. Той хвърли писмото на масата и удари силно с юмрук по дървената повърхност.

— Новините не са ли добри? — попита Антъни.

— Очаквах да не са добри. Отец Лоурънс не съществува.

— Но мъжът, който уби…

— Е бил изпратен от Лоудън — каза Дънкън. — Вече знаех това, но все пак мислех, че е свещеник.

— Е поне не си убил божи човек — посочи очевидния факт Антъни. — А и не е могъл да докладва на Лоудън, Дънкън. Не е напускал крепостта, откакто пристигна. Или поне не съм го забелязал.

— Ако му бях обърнал внимание, по-рано щях да забележа, че нещо не е наред. Невниманието ми едва не коства живота на жена ми.

— Тя не те вини — каза Антъни. — А и нещата не се развиха толкова лошо, колкото можеше да стане, Дънкън. Поне мнимият свещеник не ни изповяда — Антъни изтръпна от тази мисъл.

— Освен това, не съм се оженил — каза Дънкън и отново удари с всичка сила с юмрук по масата.

Писмото подскочи и се търколи към една ваза с цветя, спирайки се там.

— Милостиви Боже, не се бях сетил за това.

— И Маделин не се е досетила — отвърна Дънкън. — Но ще го направи. Прекалено умна е. Ако имаше време, щях да намеря свещеник и да се венчаем, преди да замина.

— Ще отнеме седмици…

Дънкън кимна.

— Каза ли й къде отиваш? — попита Антъни.

— Да, но няма да й кажа за измамника. Когато се върна, ще доведа със себе си свещеник. Ще й кажа, че не сме женени само минута, преди да се венчая отново за нея. По дяволите, каква бъркотия.

Антъни се усмихна. Господарят му бе прав. Маделин щеше да се досети.

Дънкън се насили да прогони от ума си проблемите около Лоурънс. Започна да обсъжда плановете си със своя васал, като търсеха евентуално решение на всеки проблем, който би могъл да възникне.

— Трениран си от най-добрите. Имам пълна вяра в способностите ти — каза Дънкън, когато приключи с нарежданията си.

Очевидно това беше опит да се разведрят малко, защото Дънкън бе този, който го бе научил на всичко. Васалът се ухили.

— Оставяш тук достатъчно воини, че да завладеят цяла Англия — отбеляза Антъни.

— Виждал ли си Джералд тази сутрин?

Антъни поклати глава.

— Мъжете се събират пред конюшните — каза той. — Може би е там и чака.

Дънкън се изправи и двамата се отправиха към конюшните. Баронът реши първо да поговори с воините, които тръгваха с него, и да им каже, че има вероятност да им е заложен капан. След това насочи вниманието си към мъжете, оставащи в крепостта.

— Лоудън може да чака да напусна крепостта, за да атакува.

След като приключи с поръките си към мъжете, Дънкън се върна в голямата зала. Маделин тъкмо слизаше по стълбите и той я пое в обятията си, за да я целуне.

— Не забравяй обещанието си да се грижиш за себе си — прошепна му тя, когато той я пусна.

— Обещавам — каза Дънкън, обви ръка около раменете й, и я изведе навън. Трябваше да минат покрай параклиса, за да стигнат до конюшните. Дънкън спря, за да види пораженията от огъня. — Ще се наложи да го построим отново — каза той.

Споменаването на параклиса напомни на Маделин за писмото от манастира.

— Дънкън, ще имаш ли време да ми дадеш да прочета писмото от манастира на отец Лоурънс? Трябва да си призная, че съм малко любопитна какво пише в него.

— Да, вече го прочетох.

— Можеш да четеш! Така и подозирах, но ти никога не ми каза. Винаги, щом си помисля, че съм те опознала достатъчно, ти казваш нещо и отново ме изненадваш.

— Значи не съм толкова предвидим, колкото мислеше? — попита я с усмивка.

Тя кимна.

— За някои неща си много предвидим. О, как ми се иска да не тръгваш. Искам да ме научиш да се защитавам. Ако мога да се защитавам толкова добре, колкото Ансел, може би щеше да ми позволиш да дойда с теб.

— Нямаше да позволя — отвърна Дънкън. — Но ти обещавам, че ще започна с обучението ти, веднага щом се върна — каза той, за да я успокои.

Имаше няколко хватки, които една жена трябваше да знае. Явно молбата й не бе чак толкова нелепа. Маделин не бе много силна физически, но волята й го впечатли.

Дънкън забеляза, че барон Джералд все още не се е появил. След като прекара няколко минути с жена си, той се обърна и каза.

— Сега ще ти предам първия ти урок. След като си служиш с дясната ръка, трябва да носиш камата си от лявата страна — той извади камата и я постави обратно на колана й, но този път от лявата страна.

— Защо?

— Защото така ще ти бъде много по-лесно да извадиш оръжието си. Понякога, съпруго, всяка секунда е ценна.

— Ти носиш меча си от дясната страна на тялото ти, Дънкън. И знам, че държиш оръжието си с лявата ръка. Стъпалата! Дали урокът има нещо общо със стъпалата, които са от лявата страна на стената, вместо от дясната?

Той кимна.

— Баща ми също се биеше с лявата ръка. Когато врагът нападал, той е трябвало да слиза по стълбите, а не да се качва. Баща ми винаги е правил всичко така, че да бъде в негова полза. Като е построил стълбите по този начин е можел с дясната ръка да пази равновесие, опирайки се на стената, докато държи меча с лявата си ръка.

— Бил е много хитър — заяви Маделин. — Повечето мъже използват дясната си ръка, нали? Каква прекрасна идея да не правиш всичко по традиционния начин и да построиш дома си както на теб ти е удобно.

— Истината е, че баща ми е заел тази идея от един свой чичо — каза Дънкън.

Баронът си бе помислил, че успешно е отвлякъл вниманието й от писмото, но се лъжеше, защото тя скоро се върна на тази тема.

— Какво пишеше в писмото, Дънкън?

— Не беше нищо важно — отвърна той. — Лоурънс напуснал манастира, когато е бил зачислен да служи в крепостта на Лоудън.

Беше му много неприятно, че лъже съпругата си. Но го направи с добри намерения. Не искаше тя да се тревожи, докато той бе далеч от дома.

— Сигурно е бил добър мъж, преди брат ми да го поквари — рече Маделин. — Ще наредя тялото му веднага да бъде изпратено обратно в манастира, Дънкън. Сигурно ще искат да го погребат както подобава.

— Не — каза той и осъзна, че извика. — Исках да кажа, че това вече е уредено.

Странното му държание я обърка. В този момент барон Джералд се приближи към тях, за да ги поздрави и отвлече вниманието й.

— С Адела ще се венчаем, когато се върнем — обяви той. — Най-после се съгласи.

Маделин се усмихна, а Дънкън го потупа по рамото.

— Къде е Адела? — попита той.

— Плаче в стаята си. Вече се сбогувах с нея — добави Джералд.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за нея, Джералд? Сестра ми прекарва голяма част от дните си плачейки.

— Дънкън! — възмутено възкликна Маделин.

Джералд се разсмя.

— Надявам се, че ще е изплакала всичките си сълзи, докато се венчаем.

Неочаквано Дънкън се обърна, сграбчи Маделин и я целуна, преди тя да осъзнае какво прави.

— Ще се върна у дома преди дори да разбереш, че съм заминал — обеща той.

Маделин се опита да се усмихне. Не искаше да плаче. Не беше достойно да показва чувствата си пред воините на съпруга си.

Застанала в средата на вътрешния двор, тя наблюдаваше как той отпътува.

Антъни се приближи и застана до нея.

— Той ще се върне при нас — каза му тя. — Той ми даде думата си, Антъни.

— Той е мъж на честта, Маделин. Няма да наруши обещанието си.

— Доста ще съм заета — каза тя на васала. — Дънкън обеща, че ще ме научи на хватки за самозащита.

— Хватки за самозащита? — повтори Антъни, показвайки объркването си.

— Да. Ще ме научи как да се защитавам — обясни Маделин. Нарочно го каза така, сякаш всичко това бе идея на съпруга й. Маделин знаеше, че ще е по-лесно да получи съдействието на Антъни, ако той вярва, че Дънкън иска тя да се научи как да се защитава. А и не мислеше, че като го подведе, го лъже. — Ти би могъл да ми дадеш един-два урока. Какво мислиш, Антъни? Ще можеш ли да отделяш по малко време през деня, за да ме научиш да се защитавам?

Да се защитава? Антъни остана безмълвен и изглеждаше доста скептичен. Погледна изучаващо към Маделин и осъзна, че тя е напълно сериозна.

Тя си помисли, че Антъни явно е ужасен от молбата й.

— Или може би ще отида да поговоря с Нед. Той може да ми измайстори добър лък, също и стрели. Ако се постарая, вярвам, че мога да стана много добра след време.

На Антъни му се прииска да се прекръсти. Разбира се, нямаше да го направи, защото господарката му го гледаше с надежда.

Той бе прекалено слаб пред чара й, за да й откаже.

— Ще говоря с Нед — обеща той.

Маделин му благодари възторжено, а васалът се поклони и се оттегли.

В началото Антъни нямаше за какво да се притеснява. Първоначално главната му цел бе да осигури безопасността на съпругата на Дънкън. Сега задачите му ставаха две. Щеше да му се наложи да защитава воините от Маделин.

Поне чувството му за хумор го спасяваше от отчаянието. Когато стигна до колибата на ковача, вече се смееше с глас. Дано небесата му бяха на помощ. До края на седмицата сигурно всички щяха да ходят със стрели, забити в задниците си.