Джули Гарууд
Чест и величие (6)

Шеста глава

„Защото мъдростта на тоя свят е глупост пред Бога.“

Новият завет, Коринтяни, 3:19

Барон Уекстън очевидно не държеше елемента на изненадата да бъде на негова страна. Бойният му вик проехтя из долината, толкова силно, че разклати изсъхналите листа на дърветата. Чу се звук от тръба, който бе поредния сигнал за мъжете, идващи отдолу, и ако това не бе достатъчно, оглушителният тропот на конски копита, слизащи по стръмния склон вече със сигурност трябваше да е предупредил Лоудън и хората му, че ги нападат.

Маделин беше между Дънкън и брат му, когато двамата препуснаха напред. Тримата бяха обградени от воини с вдигнати щитове. И въпреки че нямаше с какво да се защити от клоните и храстите, Дънкън и Гилард отстраняваха от пътя си всичко, което би могло да я събори на земята, използвайки щитовете си като бариера срещу чепатите клони насреща им.

Когато мъжете стигнаха малкия хребет, където Дънкън бе решил да се проведе битката, той рязко дръпна юздите на жребеца и изкрещя командата си.

Животното се подчини и веднага се закова на място. Използвайки свободната си ръка, той се пресегна и хвана брадичката на Маделин. По този начин я накара да го погледне.

Сивите очи изпратиха ясно послание на сините.

— Да не си посмяла да помръднеш дори и на една крачка от това място.

Той понечи да се отдръпне, но Маделин хвана ръката му.

— Ако умреш, няма да плача за теб — прошепна тя.

В отговор той й се усмихна.

— О, да. Ще плачеш — гласът му бе едновременно арогантен и нежен.

Маделин нямаше възможност да му отговори. Дънкън заби пети в хълбоците на коня си, и препусна надолу към започналата вече битка. Когато и последния му воин я подмина, профучавайки край нея в бясна езда, Маделин се оказа сама на стръмния склон.

Шумът бе оглушителен. Метал се сблъскваше в метал със звън, от който човек можеше да оглушее. Писъци от болка се смесваха с тържествуващи викове. Маделин не беше достатъчно близо, за да вижда всичко в детайли, но погледът й бе съсредоточен изцяло върху гърба на Дънкън, като следеше всяко негово движение. Сивият жребец, който яздеше, се забелязваше лесно в тълпата. Тя го наблюдаваше как вдига меча си и нанася удари с невероятна точност. Това я накара да си помисли, че със сигурност бе благословен от боговете, докато обграждащите го врагове бяха събаряни от конете си от смъртоносните удари на меча му.

Маделин затвори очите си само за миг. Когато ги отвори и погледна отново надолу, сивият жребец беше изчезнал. Обезумяла, тя започна да се оглежда, за да открие Дънкън или поне Гилард, но не можа да види нито един от братята. Битката се приближаваше към нея.

Тя дори не си помисли да се огледа за брат си, защото знаеше много добре, че той не би се включил директно в сражението. Лоудън, за разлика от Дънкън, щеше да бъде последният, който ще вдигне меча си. Беше твърде рисковано, за да действа прибързано. Той ценеше прекалено много живота си, за разлика от Дънкън, който явно въобще не ценеше своя. Лоудън оставяше битките на мъжете, които му се бяха заклели във вярност. А ако се окажеше, че късметът не е на негова страна, той бе първият, който хукваше да бяга, за да се спаси.

— Тази битка не е моя — изкрещя с всички сила Маделин.

Тя дръпна юздите, решена да избяга от тук, възможно най-бързо. Нямаше намерение да наблюдава това, дори и минута повече. Да, щеше да изостави всички.

— Ела, Силенус, да тръгваме — каза тя, смушвайки с пети животното, както бе виждала да прави Дънкън. Жребецът дори не помръдна. Тя дръпна силно юздите, решена да накара животното да й се подчини. Воините бързо напредваха по билото към нея и бе наложително веднага да се махне от там.

 

 

Дънкън беше разярен. Бе търсил навсякъде, но не можа да открие и следа от Лоудън. Победата над врага нямаше да бъде пълна, ако водачът им избягаше отново. Той хвърли бърз поглед към Маделин и се ужаси, когато видя, че битката се бе пренесла при нея, и сега тя бе заобиколена от биещи се мъже. Баронът осъзна, че е бил толкова заслепен от желанието си да открие и убие Лоудън, че не се бе погрижил за безопасността на Маделин. Призна грешката си и се прокле, задето не бе оставил при нея мъже, които да я пазят.

Дънкън хвърли щита си на земята и изсвири пронизително, за да повика жребеца при себе си. Сърцето сякаш се бе качило в гърлото му, докато тичаше към билото. Каза си, че реакцията му да защити на всяка цена Маделин бе обяснима, защото тя бе негова пленница, и отговорността да я пази бе единствено негова. Да, затова сега тичаше към нея и крещеше толкова силно, че заглушаваше всеки боен вик.

 

 

Жребецът се отзова на сигнала на господаря си и си запробива път напред. Сега Маделин можеше да го управлява, но конят се стрелна напред и тя изпусна юздите.

Силенус прескочи двама от воините, които тъкмо бяха успели да се покатерят по стръмния ръб на скалата, удряйки главите им с тежките копита на задните си крака. Те изкрещяха от болка и се затъркаляха надолу по хълма. Скоро Маделин се озова в самия център на битката, около нея мъже на коне и пешаци се биеха за живота си. Жребецът на Дънкън бе обграден и не можеше да помръдне. Маделин се вкопчи в шията на животното и се замоли смъртта й да е бърза.

Изведнъж забеляза Гилард, който си пробиваше път към нея. Той бе слязъл от коня си и сега вървеше пеша, стиснал окървавен меч в едната си ръка и издраскан щит в другата, с който отблъскваше атаките от лявата си страна, докато острието му покосяваше мъжете отдясно.

Един от воините на Лоудън нападна Маделин с вдигнат меч. Очите му гледаха диво, сякаш бе преминал някаква невидима граница и вече не знаеше какво прави.

Маделин осъзна, че мъжът се кани да я убие. Тя изкрещя името на Дънкън, макар да знаеше, че в този миг няма кой да й се притече на помощ и животът й е в собствените й ръце. Нямаше къде да избяга, освен да слезе на земята, затова се плъзна от другата страна на коня, но не бе достатъчно бърза. Острието на воина улучи целта си, нанасяйки дълбока порезна рана на лявото бедро. Тя изпищя от болка, но звукът се изгуби в гърлото й, щом тялото й се удари в земята. Ударът изкара всичкия въздух от дробовете й.

Заедно с нея от седлото се изхлузи и наметалото й и падна върху раменете й. Вцепенена и почти изпаднала в шок, Маделин си наложи да се концентрира и да се увие в него. Въпреки че задачата бе прекалено трудна и бавна, тя бе решена, да го направи. Болката в бедрото й бе толкова всепоглъщаща, че тя реши, че скоро ще умре. Изведнъж усети блажено изтръпване в крака и ума си и това й даде нови сили. Тя се изправи замаяна и объркана, притискайки пелерината към гърдите си, и започна да оглежда биещите се около нея мъже.

Жребецът на Дънкън побутна Маделин по гърба и едва не я запрати отново на земята. Тя успя да възстанови баланса си и се облегна на животното, успокоена от факта, че конят не бе избягал в мига, в който падна от гърба му. Освен това той й служеше и като защитна бариера, предпазвайки я от нападение.

По лицето й се затъркаляха сълзи, неволна реакция от мириса на смърт, който се просмукваше във въздуха около нея. Гилард й изкрещя нещо, но Маделин не успя да разбере думите му. Единственото, което можеше да направи бе да го гледа безпомощно как продължава да си пробива път към нея. Той й изкрещя отново, този път по-силно, но думите му бяха заглушени от звука на метал, удрящ се в метал, шумът стана още по-силен и думите му още по-трудни за разбиране.

Умът й се бунтуваше срещу това клане. Тръгна към Гилард убедена, че именно това иска от нея. Тя се спъна няколко пъти в ръцете и краката на убитите воини, разхвърляни наоколо като непотребен боклук, а единствената мисъл в ума й бе да се добере до Гилард, тъй като разпознаваше само неговото лице в тази гора от биещи се мъже. Някъде в ума й се бе загнездила надеждата, че той ще я заведе при Дънкън, където щеше да бъде в безопасност.

Маделин беше само на няколко крачки от Гилард, когато го нападнаха отзад. Мъжът се обърна да посрещне врага си, оставяйки гърба си незащитен. Маделин забеляза как още един воин на Лоудън се прокрадва зад Гилард, спускайки се с вдигнат меч към жертвата.

Тя се опита да изкрещи, за да го предупреди, но гласът й изневери и от гърлото й се изтръгна само тихо скимтене.

Мили Боже, тя бе единствената, която бе достатъчно близо до него, единствената, която би могла да го спаси. Маделин не се поколеба. Тя се наведе и измъкна оръжието от вкочанените пръсти на един обезобразен труп. Беше голям, тежък боздуган с черни, остри шипове, покрити със засъхнала кръв.

Хвана оръжието с двете си ръце, борейки се с тежестта му. С всички сили стисна края на дръжката му и го повлече по земята, докато застана зад Гилард, почти опирайки гърба си в неговия. И тогава зачака врага да нападне.

Войнът изобщо не се поколеба, защото Маделин нямаше как да се противопостави на силата и бронята му. Грозна усмивка изкриви устните му. Той изкрещя с цяло гърло, вдигна дългия си остър меч и замахна към младата жена с ясното намерение да я убие.

Тя изчака до последния възможен момент и след това с неподозирана сила вдигна оръжието от земята и описа полукръг, целейки се в нападателя. Ужасният страх й даде сили. Искаше само да спре атаката му, но острите шипове на боздугана разрязаха ризницата на мъжа и се забиха дълбоко в меката плът, скрита под нея.

Гилард приключи с противника си и се завъртя светкавично, решен да се добере до Маделин, като за малко не я събори на земята. Обърна се тъкмо навреме, за да види как тя удря вражеския воин с боздугана и той пада окървавен и пищящ в агония. Гилард бе толкова изумен от видяното, че остана безмълвен.

Маделин изстена тихо от ужас и болка. Притисна ръце към стомаха си и се преви на две. Гилард си помисли, че се държи така, сякаш именно тя е ранена, а не мъжа. Решен да й помогне, посегна към нея и докосна нежно рамото й.

Маделин беше толкова ужасена от това, което бе сторила току-що, че дори не забеляза Гилард. За нея битката престана да съществува.

Дънкън също бе станал свидетел на убийството. С едно бързо движение се бе качил на жребеца си и бе тръгнал към Гилард. Брат му отскочи назад, точно в мига, в който Дънкън закова коня си до него и се наведе да издърпа Маделин. Със силната си десница той я повдигна и я стовари на седлото пред себе си. Господ все пак бе милостив към нея, защото дясното й бедро пое удара, а не лявото, което бе ранено.

Битката почти бе приключила. Воините на Дънкън погнаха бягащите воини на Лоудън надолу към долината.

— Довърши ги — изкрещя Дънкън на Гилард.

Той дръпна юздите на жребеца си и го насочи отново нагоре по хълма. Животното се отдалечи от бойното поле, препускайки лудо по неравния терен, където най-добре си проличаха силата и чистата му порода.

По време на битката Дънкън бе захвърлил щита и наметалото си, затова сега използваше ръцете си, за да защити лицето на Маделин от храстите и клоните по пътя им.

Тя не искаше неговата загриженост. Бореше се в ръцете му, опитвайки се да го принуди да я пусне, предпочитайки твърдата земя пред нежеланото докосване.

Заради него бе убила човек.

Дънкън дори не се опита да я усмири. Безопасността й бе най-важната му грижа. Той не отпусна хватката си, докато не се отдалечиха достатъчно от заплахата. Най-после отпусна юздите и спря, когато навлязоха в прикритието на гъстата гора. Там бе тихо и добре защитено.

Усещаше ярост към самия себе си, че бе поставил Маделин в такава опасност. Сега насочи вниманието си към нея. Когато видя сълзите по лицето й, той простена раздразнено. И се зае да я утешава.

— Можеш да спреш да плачеш, Маделин. Брат ти не е мъртъв. Спести си сълзите.

Тя дори не бе осъзнала, че плаче. Щом проумя думите му, Маделин се разяри толкова много, задето бе изтълкувал погрешно сълзите й, че едва успя да му отговори. Този мъж бе най-презреният от всички презрени мъже.

Младата жена изтри сълзите от лицето си, пое дълбоко дъх, поглъщайки свеж въздух и трупайки още гняв:

— До днес не подозирах какво представлява истинската омраза, бароне. Но ти даде ново значение на противната дума. Господ ми е свидетел, че ще те мразя до деня на смъртта си, че и след това. Също така — продължи тя, — сигурно съм прокълната да прекарам вечността в ада и само ти си виновен за това — гласът й бе толкова тих, че Дънкън бе принуден да се наведе докато челото му не докосна нейното, за да чуе думите й.

В тях нямаше никакъв смисъл.

— Не ме ли чу? — попита той, стараейки се да говори тихо, също като нея. Почувства как раменете й потръпват и знаеше, че е много близо до това да изгуби контрол. Опита отново да я успокои. Искаше да бъде нежен, а тази реакция бе много необичайна за него, затова си каза, че се чувства така само защото е отговорен за нея. — Току-що ти обясних, че брат ти е в безопасност, Маделин. Поне за момента — добави той, решен не само да й осигури утеха, но и да бъде прям с нея.

— Ти си този, който не ме слуша — отвърна тя. По време на речта й, сълзите отново се зарониха по страните й. Тя замълча, за да ги избърше. — Заради теб отнех човешки живот. Извърших смъртен грях и ти си толкова виновен за това, колкото и аз. Ако не ме бе замъкнал със себе си, нямаше да убия никого.

— Разстроена си, защото си убила човек? — попита Дънкън, неспособен да скрие учудването в гласа си. Трябваше да си припомни, че тя е просто жена, а представителките на по-слабия пол имаха навика да се разстройват от незначителни неща. Също така прецени, че заради него Маделин бе преживяла доста сътресения през изминалите два дни. — Аз съм убивал много повече — каза той, смятайки, че така ще успокои съвестта й.

Планът му се провали.

— Не ме интересува, дори да си избил цял легион мъже — изръмжа му Маделин. — Ти нямаш душа. Без значение е, колко живота си отнел.

Дънкън нямаше представа как да отговори на подобно изявление. Осъзна, че е безсмислено да спори с нея. Маделин бе прекалено объркана, за да мисли логично, и със сигурност бе изтощена до крайност. Бе толкова разстроена, че дори не можеше да му повиши глас.

Той я прегърна, ръцете му се стегнаха около нея, докато тя спря да се бори с него. С уморена въздишка промърмори, по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Какво да правя с теб?

Маделин обаче го чу и му отговори веднага.

— Не ме е грижа какво ще правиш с мен — отметна назад глава и го погледна в очите. И тогава видя порезната рана, точно под дясното му око. Тя използва ръкава на роклята си, за да попие кръвта, но гневните й думи бяха в противоречие с нежните й действия. — Можеш да ме оставиш тук или да ме убиеш — каза му, докато почистваше нараненото място. — За мен няма никаква разлика кое ще сториш. Не трябваше да ме взимаш със себе си, Дънкън.

— Брат ти дойде за теб — каза й той.

— Напротив — възрази тя. — Той дойде за теб, защото унищожи дома му. Не го е грижа за мен. Ако отвориш очите си, знам, че ще те убедя да видиш истината. Но ти си прекалено упорит, за да се вслушаш в думите на някой друг. Смятам, че е безсмислено да говоря с теб. Да, безсмислено е! Кълна се, повече няма да ти проговоря.

Тирадата отне и последните й сили. Тя почисти раната му възможно най-добре, след което се отпусна на гърдите му и отказа да го погледне.

За Дънкън лейди Маделин бе истинска загадка. Той бе покорен от нежния начин, по който се погрижи за раната му. Мислеше си, че тя дори не е наясно какво прави. Ненадейно си спомни как се бе изправила пред Гилард, когато бяха в крепостта на Лоудън. Да, и тогава се бе държала противоречиво. Бе погледнала спокойно крещящия и беснеещ Гилард, и макар да не изглеждаше изплашена, се притискаше към него и стискаше ръката му.

Сега му крещеше, докато почистваше раната му. Дънкън въздъхна отново. Подпря брадичка на главата й и се зачуди как, за Бога, една толкова нежна жена, можеше да е роднина на дявола.

Изтръпването бе изчезнало. Сега, когато гнева вече го нямаше, бедрото на Маделин започна да тупти болезнено. Наметалото й скриваше раната от Дънкън. Тя знаеше, че той дори не подозира за нараняването, и се почувства доста доволна от този факт. Реакцията бе нелогична, но Маделин не можеше да измисли добра причина за това. Изведнъж се почувства толкова уморена, толкова гладна и така погълната от болката, че не можеше да мисли за нищо друго.

Воините на Дънкън се присъединиха към него и след няколко минути поеха към крепостта на Уекстън.

След час езда Маделин едва се сдържаше да не изплаче от болка. Ръката на Дънкън неволно докосна раненото й бедро. Роклята и наметалото й не осигуряваха особена защита и болката беше агонизираща. Но тя успя да сдържи писъка си. Удари ръката му, за да я отстрани от себе си, но все пак горещата болка от докосването му, сякаш достигна нови, по-високи висини. Маделин знаеше, че скоро щеше да стане много по-зле.

— Трябва да спрем за момент — каза тя на Дънкън. Искаше да крещи и да плаче, но се бе заклела пред себе си, че няма да позволи отчаянието да вземе връх.

Маделин знаеше, че я е чул. Усети кимването му, но все пак продължиха да яздят и след няколко минути, тя осъзна, че е решил да не обърне внимание на молбата й.

Какъв безскрупулен звяр бе той! Тази мисъл я успокои малко и започна да си прави списък на ум на всички обиди, които би искала да му изкрещи. Изреди всички лоши думи, които знаеше, въпреки че речникът й бе доста ограничен. Това я удовлетвори, докато не си помисли, че така ще падне на неговото ниво. За Бога, та тя бе нежна дама.

Стомахът й не искаше да се успокои. Маделин си спомни за клетвата, която бе дала — никога повече да не му говори, но принудена от обстоятелствата отново повтори молбата си.

— Ако не спреш, ще повърна върху теб.

Заплахата й имаше много бърз ефект. Дънкън вдигна ръка и даде заповед да спрат. След миг скочи от коня и свали Маделин на земята, преди да е успяла да се подготви.

— Защо спираме? — попита Гилард, който също слезе от коня и забърза към брат си. — Почти стигнахме у дома.

— Лейди Маделин — каза Дънкън, отказвайки да даде по-подробна информация.

Тя почти бе успяла да се добере до прикритието на гората, но спря, когато чу въпроса на Гилард.

— Остани там и ме изчакай, Гилард.

Думите й прозвучаха като заповед. Гилард повдигна едната си вежда и се обърна към брат си. Дънкън се мръщеше и докато гледаше след Маделин и Гилард си помисли, че е раздразнен от начина, по който му говореше.

— Тя просто преживя прекалено много изпитания — извини я Гилард, в случай, че Дънкън решеше да я накаже за това.

Брат му поклати глава. Той продължи да наблюдава Маделин, докато тя не се скри в гората.

— Нещо не е наред — промърмори той и отново се намръщи, опитвайки се да разбере какво го тревожи.

Гилард въздъхна.

— Може би е болна?

— Тя заплаши, че… — Дънкън не довърши изречението си, а тръгна след Маделин.

Гилард се опита да го спре, хващайки го за ръката.

— Дай й малко уединение, Дънкън. Тя ще се върне — каза му той. — Няма къде да се скрие — допълни.

Дънкън избута ръката на брат си. Бе видял болка в очите на Маделин, бе забелязал вдървената й походка. Инстинктивно знаеше, че проблемът не се корени във внезапно появилите се стомашни болки. Нямаше да залита, пренасяйки тежестта на десния си крак, ако всичко бе наред. И ако наистина й се повръщаше, щеше да избяга далеч от воините, а не да ходи бавно и предпазливо. Не, тук нещо не бе наред и Дънкън бе решен да разбере какво става.

Откри я подпряна на един голям дъб, а главата й бе склонена надолу. Дънкън спря, защото не искаше да наруши усамотението й. Маделин плачеше. Той я наблюдаваше как бавно свали наметалото си и го захвърли настрани. И тогава разбра причината за страданието й. Младата жена бе застанала така, че той ясно виждаше лявата част на роклята й, а тя бе раздрана до подгъва и подгизнала от кръв.

Дънкън не осъзна, че е изкрещял, докато Маделин не проплака стреснато. Тя не намери сили да се отдалечи от него, нито пък да изблъска ръцете му от бедрото си, когато той коленичи пред нея.

Когато Дънкън видя пораженията, се изпълни с такъв гняв, че ръцете му затрепериха неистово, докато се опитваше да махне дрехата. Засъхналата кръв направи задачата му значително по-трудна и бавна. Големите му ръце бяха несръчни, докато се опитваше да бъде възможно най-нежен.

Раната бе много дълбока, дълга почти колкото ръката му от лакътя до китката и доста замърсена. Трябваше да се почисти и зашие.

— О, Маделин — прошепна дрезгаво, — кой ти стори това?

Гласът му, изпълнен със съчувствие, прозвуча като нежна милувка. Маделин знаеше, че ако той се държи мило с нея, отново ще се разплаче и тогава целият й контрол щеше да се прекърши точно като крехките клони, за които се придържаше в момента.

Маделин бе решена да не позволи това да се случи.

— Не искам съчувствието ти, Дънкън — тя изпъна рамене и се опита да го погледне, така че да го накара да се оттегли. — Махни си ръцете от крака ми. Не е прилично.

Дънкън бе толкова изненадан от властното й държание, че почти се усмихна. Той погледна нагоре и видя огъня в очите й. Тогава разбра какво се опитва да направи. Гордостта бе станала нейната защитна реакция. Вече бе забелязал колко цени контрола.

Погледна отново към раната й и осъзна, че точно тук и сега не могат да направят кой знае какво. Затова предпочете да я накара да мисли, че е спечелила тази битка.

Дънкън се постара гласът му да прозвучи грубо.

— Няма да получиш съчувствие от мен, Маделин. Аз съм като вълка. Не притежавам човешки емоции.

Тя не му отговори, но очите й се разшириха при тези думи. Дънкън се усмихна и отново коленичи пред нея.

— Остави ме на мира!

— Няма — отговори меко той, издърпа камата си и започна да реже дълга ивица плат от дрехата й.

— Съсипваш ми роклята — възмутено се обади Маделин.

— За Бога, Маделин, роклята ти вече е съсипана — отвърна Дънкън.

С цялата нежност, която притежаваше, той превърза бедрото й с плата. Тъкмо правеше възела, когато тя го удари по рамото.

— Нараняваш ме — мразеше се, че трябваше да го признае. По дяволите, всеки миг щеше да се разплаче.

— Не те наранявам.

Маделин изпъшка, забравяйки за плача. Коментарът му я разгневи. Как смееше да й противоречи! Тя бе тази, която страдаше.

— Раната ще трябва да се зашие — отбеляза Дънкън и сви безразлично рамене.

Маделин отново го удари по рамото.

— Никой няма да ме шие.

— Ти си невероятно противоречива жена, Маделин — каза Дънкън, докато се навеждаше, за да вдигне наметалото й. Нагласи го около раменете й и я вдигна на ръце, като внимаваше да не докосне раната.

Маделин инстинктивно обви ръце около врата му. Дори обмисли дали да не издере очите му, заради ужасния начин, по който се отнасяше с нея.

— Ти си противоречив, не аз, Дънкън. Аз имам благ и мил характер, и ако ти дам възможност, ще го унищожиш. И кълна се в Господ, това е последният път, в който говоря с теб.

— О, а ти си толкова честна, че никога не си нарушавала думата си. Нали така, лейди Маделин? — попита той, докато я носеше към чакащите ги мъже.

— Точно така — веднага му отвърна тя. После затвори очи и се облегна на гърдите му. — Знаеш ли, че мозъкът ти е като на вълк? А вълците имат много малки мозъци.

Маделин бе прекалено уморена, за да отвори очи и да види каква е реакцията му от обидата й. Вътрешно се бунтуваше задето се държи така с нея, но след миг осъзна, че е благодарна за студеното му отношение. Той я бе ядосал достатъчно, за да я накара да забрави за болката. И още по-важно бе, че липсата му на състрадание й бе попречила да се срине в краката му и да заплаче. Щеше да бъде толкова срамно да се разплаче като пеленаче и да опозори достойнството и честта си, които бе пазила толкова зорко. Щеше да бъде унизително. Маделин си позволи лека усмивка, защото бе сигурна, че Дънкън не би могъл да я види. Той очевидно бе доста глупав, защото току-що бе спасил гордостта й, а дори не го съзнаваше.

Дънкън въздъхна. Маделин преди миг бе нарушила обещанието си да не му говори. Не сметна за нужно да й го каже, но усети, че пряко волята си се усмихва.

Искаше да я разпита, за да узнае как е била ранена и кой го е направил. В сърцето си не можеше да повярва, че някой от неговите мъже би я наранил, но се предполагаше, че хората на Лоудън също би трябвало да я защитават.

Дънкън реши, че ще му се наложи да почака малко, преди да получи отговорите си. Първо се налагаше да обуздае гнева си. А Маделин имаше нужда от грижи и почивка.

Щеше да му е ужасно трудно да се преструва, че не го е грижа за нея. Дънкън не бе мъж, който крие гнева си. Когато някой постъпеше несправедливо, той го атакуваше. Въпреки това, бе разбрал, че Маделин е много близко до това да се срине психически. Преразказването на случката точно сега само щеше да я разстрои.

Когато тръгнаха отново на път, Маделин намери убежище от болката като се сгуши на гърдите на Дънкън. Лицето й се долепи до основата на брадичката му. Отново се чувстваше в безопасност и защитена. Реакцията й към Дънкън я обърка. В сърцето си призна, че той въобще не е като Лоудън, макар че по-скоро би умряла, отколкото да му го признае. Все пак, тя бе негова пленница и той планираше да я използва срещу брат й. Въпреки това осъзна, че не го мрази. Дънкън просто искаше да отмъсти на Лоудън, а тя бе невинна жертва, озовала се между двама им.

— Ще избягам от теб да знаеш.

Не бе осъзнала, че е изрекла мислите си на глас, докато Дънкън не й отговори.

— Не, няма.

 

 

— Най-после сме си у дома — извика Гилард.

Погледът му бе насочен към Маделин. Голяма част от лицето й бе скрито, но му се стори спокойна. Той си помисли, че може би е заспала и бе благодарен. В интерес на истината Гилард вече не знаеше как да се държи с лейди Маделин. Намираше се в дяволски странно положение. Бе се държал презрително към нея. А как му се отблагодари тя? Спаси живота му. Не знаеше защо му се бе притекла на помощ и копнееше да я попита. Но не го направи, защото имаше чувството, че отговорът й няма да му хареса.

Когато Гилард видя стените, извисяващи се високо в небето, насочи коня пред жребеца на Дънкън, за да може той да бъде първия, който ще премине през портите. Стар ритуал и традиция бе Дънкън да изчака всички мъже да преминат зад защитените каменни стени на крепостта. Воините обичаха този ритуал, защото така господарят им показваше, че цени тяхната безопасност повече от своята собствена. Макар че всеки доброволно се бе врекъл във вярност на барон Уекстън и с готовност тръгваше на битка с него, имаше нещо много приятно във факта, че могат да разчитат на господаря си да бди над тяхната сигурност.

Този съюз бе силен. Честта бе вкоренена в традициите им. Да, всеки с радост би се похвалил, че е един от елитните воини на Дънкън.

Неговите мъже бяха най-добре обучените воини в Англия. Дънкън ги преценяваше за годни като ги подлагаше на изпитания, на които обикновени мъже не биха издържали. Воините му се считаха за малкото избрани, въпреки че наброяваха почти шестстотин. Всички до един бяха позовавани да изпълнят задължителното четиридесет дневно обучение.

Мощта им бе на почит, за тях се шепнеше с благоговение, а за невероятните им подвизи се разказваха легенди. Нямаше нужда историите да се украсяват. Истината бе достатъчно интересна.

Всички воини ценяха високо водача си, който размахваше меча много по-умело от противниците си. Дънкън от Уекстън бе мъж, който всяваше смут. Враговете му се бяха отказали да търсят слабото му място. Воинът не бе показал никаква уязвимост. Той не преследваше материални облаги. Не, Дънкън не бе приел златото за своя втора любовница, както правеха повечето с неговия ранг. На всички бе известно, че баронът няма ахилесова пета. Той бе мъж, изкован от стомана, или поне така вярваха мъжете, които искаха да го наранят. Той бе човек без съвест, воин без сърце.

Маделин знаеше много малко за репутацията на Дънкън. Тя се бе сгушила в ръцете му, чувствайки се напълно защитена, докато наблюдаваше как воините минават покрай тях. Бе учудена, защо Дънкън все още не влиза, а чака всички да минат пред него.

Тя насочи вниманието си към крепостта пред нея. Масивната конструкция се извисяваше на върха на стръмен хълм. Наоколо нямаше дори едно дърво, което леко да смекчи страховития й външен вид. Стената, изградена от сив камък, ограждаше укреплението и сигурно бе поне седемстотин стъпки. Маделин никога не бе виждала нещо по-огромно. Стената бе достатъчно висока, за да докосне светлата луна, или поне на Маделин така й се стори. Можеше да види част от овалната кула, стърчаща отвътре, която се извисяваше толкова високо, че горната й част бе скрита от тежки облаци.

Пътят към крепостта се извиваше като тялото на змия. След като и последния воин ги подмина, Дънкън насочи коня си напред по дървения мост, спуснат над защитния ров. Жребецът бе нетърпелив да се прибере и заподскача нервно, а движението причини на Маделин агонизираща болка. Тя направи болезнена гримаса, без да осъзнава, че е стиснала силно ръката на Дънкън.

Той знаеше, че я боли. Погледна надолу към нея и изтощеното й изражение го накара да се намръщи.

— Много скоро ще можеш да си починеш, Маделин. Потърпи още малко — прошепна той, а гласът му бе дрезгав от притеснение.

Маделин кимна и затвори очи.

Когато стигнаха до вътрешния двор, Дънкън чевръсто скочи от гърба на жребеца и я вдигна на ръце. Притисна я силно до гърдите си, обърна се и закрачи към дома си.

Воините се строиха в линия. Гилард стоеше с двама мъже пред вратите на замъка. Тя отвори очи и го погледна. Изглеждаше озадачен, но тя не можеше да разбере защо. Едва когато наближиха, Маделин осъзна, че Гилард не гледа към нея. Вниманието му бе насочено към краката й. Тя погледна надолу и видя, че наметалото й вече не прикрива раната. Скъсаната й рокля се влачеше по земята като съдрано знаме. Единствено стичащата се кръв, покриваше крака й.

Гилард побърза, макар и малко непохватно, да отвори огромната двойна входна врата, която правеше всички да изглеждат като джуджета. Струя топъл въздух посрещна Маделин, когато стигнаха до средата на малкия коридор.

Помещенията наоколо явно бяха стаите на воините. Коридорът бе тесен, подът дървен, а спалните на мъжете се намираха от дясната страна. От лявата страна до стената имаше спираловидно стълбище, а широките стъпала водеха към жилищната част на втория етаж. Имаше нещо странно и обезпокоително в разположението, но Маделин не можеше да разбере, какво точно я притеснява, докато Дънкън не я понесе нагоре по стълбите.

— Стълбището е от грешната страна — неочаквано каза тя.

— Не, Маделин, точно на правилната страна е — отвърна Дънкън.

Тя реши, баронът й се надсмива.

— Това не е правилната страна — възрази тя. — Стълбищата винаги се строят до дясната стена. Всички много добре го знаят — добави тя с авторитетен глас. По някаква причина, бе ядосана, че Дънкън не иска да си признае, че има очевиден недостатък в дома му.

— Строят се отдясно, ако не е поръчано нарочно да се построят отляво — отговори й той.

Всяка негова дума бе внимателно подбрана. Той се държеше така, сякаш поучава глупаво дете.

Маделин не можеше да разбере, защо този разговор е толкова важен за нея. Просто имаше нужда последната дума да бъде нейна.

— Това е невежо решение — каза му тя, след което го изгледа кръвнишки и съжали, че той не сведе очи към нея, за да види погледа й. — Ти си много упорит мъж.

— А ти си много упорита жена — отвърна й Дънкън. Той се ухили, доволен от заключението си.

Гилард се влачеше след брат си. Помисли си, че разговорът, който водеха бе нелеп. Въпреки това бе прекалено притеснен, за да се усмихне на глупавото им бръщолевене.

Гилард знаеше, че Едмънд вече ги чака. Средният им брат със сигурност щеше да е в залата. Имаше вероятност и Адела да е там. Гилард осъзна, че сега е загрижен за Маделин. Не му се искаше тя да се сблъсква с някакви неприятности. Надяваше се, че ще има време, за да предупреди Едмънд за нежната природа на Маделин.

Но щом Дънкън стигна до втория етаж и не тръгна към залата, тревогите му се уталожиха. Брат му пое в противоположната посока, заизкачва се по друго стълбище и се насочи към кулата. Стъпалата бяха по-тесни и ходът им се забави заради по-острите завои.

В стаята на върха на кулата бе ужасно студено. В центъра на овалната стена имаше изградено масивно огнище. Точно до него на стената имаше голям прозорец. Той бе широко отворен, дървените капаци се удряха с трясък в каменните стени.

Срещу вътрешната стена имаше легло. Дънкън се опита да бъде нежен, докато поставяше Маделин върху завивките. Гилард застана зад брат си, докато Дънкън се навеждаше, за да запали огън в камината.

— Нареди на Гърти да приготви храна за Маделин и кажи на Едмънд да си донесе лекарствата. Ще му се наложи да зашие раната й.

— Той няма да се съгласи — измърмори Гилард.

— Въпреки това, ще го направи.

— Кой е Едмънд?

Тихият въпрос дойде от Маделин. Дънкън и Гилард се обърнаха, за да я погледнат. Тя се мъчеше да се изправи и се намръщи, щом не успя да събере сили, за да го стори. Зъбите й затракаха от студа и тя се срина отново на леглото.

— Едмънд е средния ни брат — обясни Гилард.

— Колко братя и сестри сте? — попита намръщено Маделин.

— Общо петима — отговори Гилард. — Катрин е най-голямата ни сестра, после е Дънкън, Едмънд, Адела и аз. Аз съм последния — добави той с усмивка. — Едмънд ще се погрижи за раната ти, Маделин. Той знае как да лекува и преди да се усетиш, отново ще си във форма.

— Защо?

Гилард се намръщи.

— Какво защо?

— Защо въобще ще искате да се излекувам? — попита Маделин очевидно объркана.

Гилард не знаеше какво да й каже. Той се обърна към Дънкън, надявайки се, че брат му ще отговори на въпроса й. Дънкън бе запалил огъня и в момента затваряше капаците на прозореца. Без да се обръща той нареди:

— Гилард, направи това, което ти казах.

Гласът му не търпеше възражения. Гилард бе достатъчно умен да се подчини. Той стигна до вратата преди гласът на Маделин да го спре.

— Не води брат си. Мога сама да се погрижа за раната си, не се нуждая от помощта му.

— Тръгвай, Гилард.

Вратата се затръшна зад гърба му.

Дънкън се обърна към Маделин.

— Докато си тук, никога не си позволявай да оспорваш заповедите ми. Разбра ли ме? — той се приближаваше с бавна, премерена крачка към леглото.

— Как въобще бих могла да разбера каквото и да е, милорд? — прошепна Маделин. — Аз съм само една пионка в играта ти, нали?

Маделин затвори очи, защото знаеше, че изражението му ще я изплаши. Тя скръсти ръце на гърдите си, опитвайки да се предпази от студения въздух в стаята.

— Остави ме да умра в мир — прошепна тя драматично. Господи, как й се искаше да има силата и куража да му се разкрещи. Толкова бе нещастна. Ако братът на Дънкън я докоснеше, знаеше, че няма да може да издържи на болката. — Нямам сили, за да преживея лечението на брат ти.

— Напротив, имаш, Маделин.

Гласът му бе нежен, но тя бе прекалено ядосана, за да забележи.

— Защо винаги трябва да оспорваш всяка моя дума? Да знаеш, това е много лош недостатък — измърмори тя.

На вратата се почука. Дънкън извика, докато пресичаше стаята. Подпря рамо на стената до камината и се загледа в Маделин.

Тя бе твърде любопитна, за да остане със затворени очи. Вратата изскърца протестиращо и в стаята влезе възрастна жена. В едната си ръка държеше поднос с храна, а в другата — кана. Под мишницата си бе стиснала две животински кожи. Слугинята беше пълна жена с разтревожени кафяви очи. Тя хвърли бърз поглед към Маделин и тромаво се поклони на господаря си.

Маделин реши, че горката жена се страхува от него. Наблюдаваше я как се опитва да запази равновесие с всичките вещи в ръцете си, докато коленичеше.

Дънкън въобще не я улесняваше. Той кимна отривисто и посочи към Маделин. Докато й даваше нарежданията си, в гласа му не се долавяше никаква снизходителност.

Веднага щом й обясни какво се иска от нея, слугинята скочи на крака и хукна към леглото, като се препъна два пъти.

Тя сложи подноса с храната до Маделин и й предложи да й сипе от каната.

— Как се казваш? — попита я Маделин. Нарочно говореше тихо, за да не може да я чуе Дънкън.

— Гърти — отговори жената.

Тя си спомни за завивките, които стискаше под мишницата си, и побърза да премести храната върху дървения сандък до леглото. После грижливо зави Маделин с одеялото.

Младата жена й се усмихна, което окуражи слугинята да завие краката й с кожите.

— Както виждам умирате от студ — каза тя тихо.

Гърти нямаше представа, че Маделин е ранена. Когато кожите докоснаха раната й, Маделин стисна очи заради непоносимата болка, но успя да не каже нито дума. Дънкън видя какво се случи и помисли да смъмри слугинята, но реши, че вече няма смисъл. Гърти подаваше храната на Маделин.

— Благодаря ти за добрината, Гърти.

Държанието на младата жена изуми Дънкън. Той погледна пленницата си, забеляза изражението на лицето й и поклати глава. Вместо да удари слугинята заради болката, която й причини, Маделин й благодареше.

Вратата неочаквано се отвори. Маделин се обърна, а очите й се разшириха от страх. Вратата се блъсна два пъти в стената, преди да застане на място. На входа стоеше грамаден мъж с подпрени на хълбоците ръце и ядосано изражение. Още щом го видя, Маделин разбра, че това е Едмънд.

Гърти изтича покрай големия мъж и изчезна през вратата, докато той влизаше в стаята. След него влезе цяла процесия от слуги, носещи купи с вода, най-различни подноси, на които бяха наредени странно изглеждащи бурканчета. Слугите наредиха нещата на пода до леглото й, след това се обърнаха, поклониха се на Дънкън и излязоха. Всички се държаха като изплашени зайци. Маделин реши, че това бе нормално. Все пак в стаята имаше два вълка, които бяха достатъчни, за да изплашат всеки до смърт.

Едмънд все още не бе казал и дума на брат си. Дънкън не желаеше да се карат пред Маделин. Знаеше, че брат му ще се ядоса, и по този начин ще я изплаши. Въпреки това нямаше намерение и да отстъпва.

— Няма ли да поздравиш брат си, Едмънд? — попита Дънкън.

Тактиката му проработи. Едмънд явно се изненада от въпроса. Част от гнева, изписан на лицето му, изчезна.

— Защо никой не ми каза, че си решил да доведеш сестрата на Лоудън с теб? Току-що научих от Гилард, че планът ти е бил такъв от самото начало.

— Предполагам, че ти се е похвалил за това — поклати глава Дънкън.

— Направи го.

— Гилард е преувеличил, Едмънд. Той нямаше ни най-малка представа какво съм решил да правя.

— И защо държеше този твой план в тайна? — попита Едмънд.

— Защото нямаше да се съгласите — отвърна Дънкън. Това го накара да се усмихне, защото щеше да му е приятно да поспори с братята си.

Маделин веднага забеляза промяната в държанието на Дънкън. Беше направо изумена. Изглеждаше толкова красив, когато се усмихнеше. Да, сега можеше да каже, че прилича на човек. А това, смъмри се тя на ум, беше единственото нещо свързано с външността му, за което ще си позволи да мисли.

— И откога обръщаш гръб на споровете? — изкрещя Едмънд към брат си.

Стените потрепериха от силата на гласа му. Маделин се зачуди дали Едмънд и Гилард нямаха проблем със слуха.

Така, както бяха застанали един до друг, личеше, че Едмънд не е толкова висок, колкото Дънкън. Въпреки това, той приличаше много повече на брат си, отколкото Гилард. И изглеждаше също толкова зъл щом се намръщеше. Когато гледаха лошо, Дънкън и Едмънд изглеждаха почти еднакво. И макар косата на Едмънд да не бе черна, а по-скоро кестенява, тя бе също толкова дълга и гъста. Когато се обърна към нея, Маделин бе сигурна, че видя весели искри в кафявите му очи, миг преди да станат студени като камък.

— Ако смяташ да ми крещиш, Едмънд, искам да те уведомя, че нямам намерение да те слушам — каза Маделин.

Той не й отговори. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа намръщено в нея, докато Дънкън не му каза да погледне раната й.

Когато мъжът тръгна към леглото, Маделин отново се изплаши.

— Бих предпочела да ме оставите сама — каза тя, опитвайки да потисне треперенето на гласа си.

— Какво предпочиташ или не, въобще не ме засяга — отбеляза Едмънд. Сега гласът му бе много по-мек.

Тя призна поражението си, когато мъжът й заповяда да му покаже нараненият си крак. Той бе достатъчно силен, за да я принуди физически да направи всичко, което й нареди, и Маделин му се подчини, за да пести силите си за изпитанието, което й предстоеше.

Изражението на Едмънд не се промени, когато тя отмести завивката. Младата жена се стараеше да му покаже само раненото си бедро, като опита да скрие останалата част от тялото си. Все пак тя бе скромна девица и щеше да бъде най-добре, ако Едмънд го научеше още в началото. Дънкън пристъпи от другата страна на леглото. Намръщи се, когато брат му докосна крака на Маделин и тя направи болезнена гримаса.

— По-добре я хвани здраво и я задръж легнала, Дънкън — каза Едмънд. Сега гласа му бе почти нежен, а цялото му внимание бе насочено към раната.

— Не! Дънкън? — Маделин не успя да скрие ужасения си поглед.

— Няма да е необходимо — каза Дънкън на брат си. След това погледна към пленницата си и добави: — Ще го направя само ако наистина е наложително.

Маделин въздъхна и тялото й се отпусна на леглото. Кимна и опита да се успокои.

Дънкън бе сигурен, че ще му се наложи да я удържа, за да може брат му да почисти и зашие добре раната. Знаеше, че ще я боли, но нямаше как да се избегне, а и не бе срамно за жена да се разкрещи от болка по време на такава процедура.

Едмънд приготви инструментите си и най-после бе готов да започне. Обърна се към Маделин, след като брат му кимна да започва. Това, което видя го изненада истински. Във великолепните й сини очи прочете доверие и нито капка страх. Жената бе наистина много красива, призна си той, точно както твърдеше Гилард.

— Можеш да започваш, Едмънд — прошепна Маделин, прекъсвайки мислите му.

Той погледна учудено как тя му махна царствено, за да му покаже, че го чака да започне. Това почти го накара да се усмихне. Дрезгавият й глас също го изненада.

— Няма ли да е по-лесно, ако затвориш раната с нагорещен нож? — но преди мъжът да й отговори, Маделин продължи: — Не искам да ти казвам какво да правиш — каза тя. — Моля те, не ме разбирай погрешно, но няма ли да е твърде варварско да ме зашиеш с игла и конец?

— Варварско?

Едмънд изглеждаше така, сякаш му е трудно да проследи мисълта й.

Маделин въздъхна. Реши, че е прекалено изтощена, за да се опита да му обясни.

— Можеш да започваш, Едмънд — повтори тя. — Готова съм.

— Мога ли? — попита той и се обърна да види реакцията на брат си.

Дънкън обаче бе прекалено притеснен, за да се усмихне. Видът му бе доста мрачен.

— Не спираш да командваш, а? — каза Едмънд. Но думите му бяха придружени от усмивка.

— Започвай вече — измърмори Дънкън. — Чакането е по-ужасно от самата процедура.

Едмънд кимна. Изключи от ума си всичко странично и се концентрира върху работата си. Като се настрои се за писъка, който несъмнено щеше да последва в мига, в който докосне раната, той започна да я почиства.

Тя не издаде и звук. Докато траеше процедурата, Дънкън седна на леглото до нея. Маделин веднага обърна лице към него. Той си помисли, че младата жена търси опора в негово лице. Ноктите й се забиха силно в бедрото му, но той бе сигурен, че тя въобще не осъзнава какво върши.

Маделин не мислеше, че ще успее да понесе още дълго ужасяващата болка. Беше благодарна, че Дънкън е до нея, въпреки че не знаеше, защо се чувства така. Тя не можеше да задържи нито една разумна мисъл, знаеше само, че той е до нея, като котва, която я задържа в света на живите. Беше убедена, че без него досега щеше да е изгубила контрол над себе си.

Точно когато бе сигурна, че всеки миг ще започне да крещи, усети как иглата прониза плътта й. Пред очите й сякаш падна черно було и тя се успокои, защото вече не чувстваше абсолютно нищо.

Дънкън усети секундата, в която Маделин изгуби съзнание. Той бавно отмести ръката й от бедрото си и завъртя лицето й, така че да го вижда добре. По бузите й се стичаха сълзи и той ги избърса нежно.

— Бих предпочел да крещи — измърмори Едмънд, докато бързо съшиваше разрязаната плът с иглата и конеца си.

— И тогава нямаше да ти бъде по-лесно — каза Дънкън. Той остана, докато брат му свърши с шиенето и направи стегната превръзка от памучен плат на бедрото й.

— По дяволите, Дънкън, тя сигурно що получи треска и ще умре, въпреки всичко, което направих — намръщи се Едмънд.

Коментарът му вбеси Дънкън.

— Не! Няма да го позволя.

Едмънд бе шокиран от пламенните думи на брат си.

— А това интересува ли те, братко?

— Да, интересува ме.

Едмънд не знаеше какво да отговори. Той остана с отворена уста и проследи брат си, който излезе от стаята.

С разтревожен поглед той го последва.

 

 

Дънкън излезе от крепостта и тръгна към езерото зад къщата на месаря. Хладното време му дойде добре, тъй като успя да отклони вниманието му от въпросите, които го тревожеха.

Нощното плуване беше ритуал, който Дънкън бе наложил на духа и тялото си. Да, това беше предизвикателство, което имаше за цел да го закали при срещите му с несгодите. Той нито го очакваше с нетърпение, нито го избягваше. И независимо дали бе лято или зима, никога не се отказваше от него.

Съблече се и се гмурна в студената вода, надявайки се, че тя ще е достатъчна, за да прогони Маделин от ума му, поне за няколко минути.

Малко по-късно седна да вечеря. Едмънд и Гилард му правиха компания. Това бе доста необичайно явление, тъй като Дънкън обикновено вечеряше сам в покоите си. Двамата по-млади братя говореха на всякакви теми, но нито един от тях не се осмели да зададе въпрос, касаещ лейди Маделин. Мълчанието и смръщеното лице на Дънкън ясно даваха да се разбере, че тази вечеря нямаше да доведе до дискусия за належащите проблеми.

Той дори не можеше да си спомни какво е ял. Беше решил да си почине, но когато най-после се озова в леглото си, образът на Маделин продължаваше да го държи буден. Каза си, че е привикнал да я чувства до себе си, и това е единствената причина за безсънието му. Измина час, а след него се проточи втори, но Дънкън продължаваше да се върти буден в постелята си.

По средата на нощта той се предаде. Проклинаше се по целия път нагоре към стаята в кулата, убеждавайки се, че просто иска да види как е Маделин и да е сигурен, че няма да му се изплъзне, като умре.

Но щом стигна до врата остана там доста дълго време, докато не чу Маделин да плаче в съня си. Звукът сякаш го притегли в стаята. Той затвори вратата след себе си, добави дърва в огъня и се приближи към леглото.

Тя лежеше на една страна, отпуснала тежестта си върху здравия си крак, а роклята й се бе повдигнала нагоре, събрана около бедрата й. За да й е по-удобно, той се опита да свали дрехата й, но не успя. Ядосан, той използва камата си, за да разреже плата. Не спря, докато не премахна роклята и фустата, убеден, че така ще й е много по-удобно.

Сега тя остана само по бялата си долна риза. Деколтето подчертаваше гърдите й. На яката на ризата имаше широка, добре изработена бродерия, на която с червени, жълти и зелени конци, майсторски бяха избродирани пролетни цветя. Вероятно бе прекарала дълги часове над бродерията и това някак си го зарадва.

Младата жена бе изящна и женствена, също като избродираните цветя. Какво деликатно същество бе тя. Кожата й бе безупречна, а на светлината на огъня изглеждаше като позлатена. Господи, беше прелестна!

— По дяволите — измърмори той. Маделин със сигурност щеше да изглежда още по-прекрасна, ако ризата не прикриваше тялото й от жаркия му поглед.

Когато тя започна да трепери, Дънкън се мушна в леглото зад нея. Напрежението бавно напусна тялото му. Да, бе свикнал да я усеща до себе си, и точно това бе причината сега да се чувства толкова спокоен.

Той зави и двама им с юргана. Тъкмо смяташе да обвие ръце около ханша й и да я придърпа към себе си, но Маделин го изпревари. Тя се облегна назад към него, докато дупето й не опря в слабините му по възможно най-интимният начин.

Младият мъж се усмихна. Лейди Маделин също бе привикнала да го има до себе си. Устните му се разтегнаха в арогантна усмивка, защото знаеше, че тя не е наясно с това… все още.