Джули Гарууд
Чест и величие (4)

Четвърта глава

„Зъл е този мъж, който е познал честта и я е отхвърлил.“

Барон Лоудън бе само на половин ден езда от мястото, където лагеруваха Дънкън и воините му. Късметът бе на негова страна, защото имаше възможността да язди през цялата нощ, по осветения от пълната и ярка луна път. Воините му, равностойни по лоялност и численост на тези на Дънкън, го следваха, без да се оплакват, че плановете им се бяха променили в последния момент.

Един обезумял слуга ги бе догонил, за да ги уведоми за безчинствата на Дънкън. След което всички се върнаха в крепостта и видяха с очите си посланието, оставено от барон Уекстън — осакатени трупове на воините, които бяха останали да бранят дома на Лоудън. Всички възнегодуваха срещу това престъпление и всеки от мъжете се закле, че ще убие Дънкън.

Фактът, че всички те се бяха обединили, за да заложат капан на барон Уекстън, сега нямаше никакво значение. Вместо това се концентрираха, за да отмъстят за водача си.

На Лоудън не му отне много време, за да реши да тръгне след Дънкън.

Причините му бяха повече от една, но на първо място бе фактът, че собствения му план да унищожи барон Уекстън по нечестен начин щеше да бъде разкрит. Ако Дънкън стигнеше до Уилям Втори и му разкажеше за случилото се, владетелят щеше да бъде принуден да разреши проблема, като заповяда да се проведе двубой до смърт между двамата въпреки че Лоудън бе кралския любимец. Кралят, наричан Руфъс Червеният, заради пламтящото му лице и любовта към битките, със сигурност щеше да се раздразни от тази свада. Освен това Лоудън знаеше, че ако се изправи сам срещу Дънкън, със сигурност той щеше да е този, който ще изгуби живота си. Барон Уекстън бе изключителен воин и бе доказал качествата си безброй пъти на бойното поле. Да, Дънкън щеше да го убие, ако му се отдадеше такъв шанс.

Лоудън имаше добри бойни умения, но въпреки това нямаше да излезе победител срещу воин като Дънкън. Влиянието на Лоудън в кралския двор не бе за пренебрегване. Той изпълняваше ролята на секретар, въпреки че не можеше да чете и пише. Бе оставил тези досадни задачи на двама свещеници. Когато кралят беше в двора, неговата работа се състоеше в това да определя кого да допусне за разговор с него. Тази позиция му даваше огромна власт. Лоудън бе много добър манипулатор. Всяваше истински страх у не дотам влиятелните мъже, които на драго сърце плащаха, за да говорят с краля си. Той отваряше пътищата на тези нетърпеливи мъже, като пълнеше джобовете си със златото им.

Сега, ако се разчуеше, че се бе опитал да убие Дънкън, можеше да загуби всичко.

Братът на Маделин бе считан за красив мъж. Бе с руса коса без нито една къдрица, която да помрачи блясъка й; лешникови очи, поръсени със златни точици; висок като тръстика, макар и с доста слаба фигура и прекрасно изваяни устни. А когато се усмихнеше, всички дами в двора изпадаха в несвяст. Сестрите на Лоудън, Клариса и Сара, притежаваха същия пшеничено рус цвят на косата и лешникови очи. Те бяха почти толкова красиви, колкото Лоудън и също толкова търсени.

Лоудън беше най-желания ерген и би могъл да има всяка жена в Англия. Той обаче не искаше коя да е жена. Желаеше Маделин. Сестра му бе втората причина, поради която бе тръгнал след Дънкън. Маделин се бе върнала у дома при него, само преди два месеца, след като бе забравил за нея през всичките тези години, докато растеше. Едва не онемя, когато видя колко много се бе променила. Та тя бе толкова грозно дете. Имаше огромни сини очи, заемащи почти цялото й лице. Долната й устна бе прекалено пълна — все едно се цупеше през повечето време. А и бе толкова кльощава, че чак изглеждаше болна. Да, Маделин бе непохватно дете, с дълги мършави крака, с които се спъваше всеки път, щом опиташе да направи реверанс.

Лоудън със сигурност бе подценил потенциала й. Когато беше дете нямаше никакви признаци, че някой ден ще заприлича на майка си. От посмешище Маделин се бе превърнала в красавица, и то такава, че бе засенчила заварените си сестри.

Кой би предположил, че може да стане такова чудо? Плахата гъсеница се бе превърнала в прелестна пеперуда. Дори приятелите му останаха безмълвни, щом я видяха за първи път.

Мърсър, най-довереният приятел на Лоудън, направо го умоляваше за ръката й, прибавяйки огромно количество злато към предложението си.

Лоудън не знаеше дали би могъл да позволи на Маделин да бъде с друг мъж. Тя приличаше толкова много на майка си. Когато я видя за пръв път, реакцията му бе напълно физическа. За пръв път от толкова много години, той бе реагирал така бурно в присъствието на жена, че нямаше намерение скоро да се откаже от нея. Само майка й бе способна да му въздейства по този начин. Рейчъл бе любовта на живота му и го бе отказала от всички други жени. Но тя вече не можеше да бъде негова. Невъздържаността му бе причината тя да не е вече между живите. Лоудън вярваше, че тази негова мания щеше да изчезне след смъртта й. Но сега можеше да признае, че негова надежда е била прекалено наивна. Не, манията му си остана. Маделин. Неговата доведена сестра, щеше да бъде вторият му шанс да се докаже като мъж.

Откакто я видя, Лоудън бе подложен на нетърпими мъки. Не можеше да реши дали да се отдаде на алчността или на похотта си. Той желаеше Маделин да бъде само негова, но също така искаше и златото, което тя можеше да му донесе. Може би, размишляваше той, ако действаше достатъчно хитро, щеше да има и двете.

 

 

Маделин се събуди във възможно най-странната позиция. Лежеше върху Дънкън, с лице върху твърдия му, плосък корем, краката й бяха преплетени с неговите, а ръцете й бяха пъхнати между бедрата му.

Тъй като все още бе сънена, Маделин не успя веднага да осъзнае, къде точно бяха ръцете й.

Дънкън беше толкова топъл, толкова… твърд. О Господи, тя докосваше най-интимната част от тялото му.

Очите й се отвориха широко. Тя застина срещу похитителя си, не смеейки дори да поеме дъх. „Дано не се събуди“, започна да се моли безмълвно тя, докато бавно отмести ръцете си от него.

— Е, най-после се събуди.

Дънкън разбра, че я бе изплашил едва когато Маделин подскочи срещу него. Ръцете й се плъзнаха несъзнателно между бедрата му. В отговор Дънкън изстена. По дяволите, ако помръднеше още веднъж, щеше да го направи евнух.

Маделин веднага се обърна на една страна и бързо погледна нагоре към Дънкън. Понечи да му се извини, задето, без да иска го е ударила там, но бързо размисли, защото ако го направеше, той щеше да разбере, че е напълно наясно, къде са били ръцете й досега.

О небеса, усещаше как се изчервява. А Дънкън отново бе намръщен. Той изглеждаше така, сякаш въобще няма желание да слуша извиненията й, затова тя напълно се отказа от тях.

Стори й се доста свиреп на вид. Наболата му, тъмнокафява брада го караше да прилича повече на вълк, отколкото на човек, а любопитният поглед, с който я оглеждаше я изнервяше. Начинът, по който едната му ръка притискаше гърба й, я накара да си припомни как я бе топлил през нощта. Колкото лесно я приласкаваше, толкова лесно можеше и да я нарани. Маделин опитваше да убеди сама себе си, че се страхува от него, но истината бе, че чувстваше точно обратното. О, Дънкън наистина я плашеше малко, но не и по начина, по който го правеше Лоудън.

Откакто се бе върнала в дома на брат си преди седмици, днес бе първият ден, в който се събуждаше, без да усеща стегнатия от страх възел в стомаха си. И причината й бе напълно известна. Лоудън не беше тук.

Дънкън въобще не приличаше на него. Не, ако този мъж искаше да я нарани, със сигурност нямаше да я притиска към себе си, за да я стопли, докато спяха. Нито пък щеше да удържи на думата си. Не се бе възползвал… Мили Боже, беше го целунала. Изведнъж тя си припомни всяка малка подробност и това накара пулсът й да се ускори.

Слава на Бога, че се бе научила да крие чувствата си. Маделин бе сигурна, че изражението й не издава ужасяващите й мисли. Това беше утешително, нали? Да, каза си с въздишка. Дънкън нямаше как да знае какво се върти из главата й.

Той я наблюдаваше, тайно развеселен от начина, по който му разкриваше една след друга емоциите си. Очите й я издаваха и през последните минути изглеждаше уплашена, засрамена, а накрая бе сигурен, че е облекчена.

Той бе обучен да открива слабите места на всеки човек. Като воин за него бе много полезно да знае какво си мисли противника му, за да координира своите собствени действия. Освен това се бе научил безпогрешно да разбира кое бе най-голямото преимущество, което притежаваше опонента му. И щом го узнаеше, веднага му го отнемаше. И въпреки че това бе метод за оцеляване по време на битка, някак си тези способности бяха станали част от личните му връзки. Вече бе невъзможно да разграничи личния си живот от професионалните си отношения. И макар Маделин да не бе наясно с това, тя вече му бе разкрила най-важните черти от характера си. Бе жена, която умееше да контролира емоциите си. Сякаш нуждата да прикрие какво чувства бе най-важната й задача. Това доказваше, че не всички жени са водени от емоциите си. Само веднъж, през целия път от дома й до тук, тя си бе позволила да покаже някаква ответна реакция. Бе изпищяла измъчено, щом видя осакатеното тяло на един от хората на Лоудън. Въпреки това, Дънкън се съмняваше, че Маделин въобще е осъзнала, че е изпуснала юздите на контрола си.

Да, Дънкън бе научил всички й тайни, и наученото го объркваше. Но също така му и харесваше. Той се отдръпна от нея, защото в противен случай изкушението да я вземе в обятията си и да я зацелува отново щеше да стане твърде силно, за да му устои. Изведнъж стана прекалено нетърпелив да се прибере у дома. Нямаше да се чувства спокоен, докато не я отведеше зад стените на крепостта си, където тя щеше да бъде добре защитена.

Дънкън се изправи, разтегна мускулите си и се отдалечи от Маделин, като опита да не мисли за нея. Слънцето вече се издигаше към млечно белите облаци, които със сигурност щяха да попречат на топлите лъчи да достигнат до заскрежената през изминалата нощ земя. Все още имаше да се свършат доста неща, преди да стане достатъчно светло, за да продължат пътуването си. Въпреки че новият ден се очертаваше да бъде доста хладен, Дънкън бе доволен, че поне вятърът е стихнал.

Маделин прецени, че много скоро отново ще тръгнат на път. Тя нахлузи обувките си, изтупа мръсотията от роклята си и уви наметалото около раменете си. Знаеше, че изглежда доста неугледно, затова реши да направи нещо по въпроса.

Тръгна да търси оръженосеца Ансел, който приготвяше жребеца на Дънкън. Тъй като искаше да остане възможно най-далеч от звяра, й се наложи да вика, за да разбере къде е чантата й, и бе безкрайно благодарна, когато момчето й я подхвърли.

Имаше намерение само да измие лицето си, колкото да прогони съня, но чистата свежа вода се оказа доста изкушаваща. Маделин изрови ароматният сапун, който бе пъхнала на дъното на чантата си, реши първо да се изкъпе набързо и да облече чиста рокля.

Водата бе ледена. И докато приключи с банята, вече цялата се тресеше от студ. Облече светложълта долна риза, златиста рокля с кралско синя бродерия, украсяваща дългите ръкави на туниката.

После събра нещата си, коленичи до потока и започна да сресва заплетената си коса. Сега, след като си бе отпочинала и умът й не бе погълнат от страха, тя имаше достатъчно време да помисли върху ситуацията, в която бе изпаднала. Най-важният въпрос бе защо Дънкън я бе взел със себе си. Беше й казал, че му принадлежи. Маделин не знаеше какво точно е имал предвид с тези думи, а бе прекалено плаха, за да поиска обяснение.

Гилард дойде, за да я търси. Тя чу шум и се обърна точно на време, за да го види как се приближава към нея.

— Трябва да тръгваме — изкрещя той.

Силата на гласа му едва не я събори във водата. Той се протегна и грубо я изправи на крака, без да осъзнава, че я е спасил да не се посрами.

— Само трябва да си сплета косата, Гилард. След миг ще съм готова. И наистина не е нужно да ми крещиш — добави тя, като умишлено говореше спокойно. — Слухът ми е доста добър.

— Косата ти? Трябва да… — Гилард бе прекалено объркан, за да продължи. Той я погледна така, сякаш си бе изгубила ума. — За Бога, та ти си наша пленница — от гняв мъжа чак заекваше.

— Не съм казала противното — отвърна му Маделин. Гласът й бе ведър като сутрешен бриз. — Но това означава ли, че не бива да си оправям косата, преди да се отправим на път?

— Да не се опитваш да ме вбесиш? — изкрещя Гилард. — Лейди Маделин, намираш се в доста неизгодна за теб позиция. Толкова ли си глупава, че не го осъзнаваш?

Тя поклати глава.

— Защо си ми толкова ядосан? Не спираш да ми крещиш. Винаги ли се държиш така, или го правиш само защото съм сестра на Лоудън?

Гилард не й отговори веднага. Лицето му обаче стана червено от гняв. Маделин знаеше, че го е разярила. И въпреки че съжаляваше за това, реши да не променя държанието си. Гилард очевидно не контролираше темперамента си и ако успееше да го притисне достатъчно, може би щеше да й каже каква ще бъде съдбата й. Бе много по-предсказуем от брат си. И толкова по-лесен за манипулиране, ако действаше достатъчно умно.

— Защо ме пленихте? — попита тя. Въпросът й бе толкова глупав, че миг след като го изрече потръпна. Въобще не постъпи умно и бе наистина изненадана, когато Гилард й отговори.

— Брат ти започна тази война, Маделин. И ти много добре го знаеш.

— Абсолютно нищо не знам — възрази тя. — Обясни ми, ако обичаш. Бих искала да разбера.

— Защо се правиш на невинна пред мен? — изръмжа Гилард. — Всички в Англия знаят какво бе извършено през изминалата година.

— Не всички, Гилард — отвърна тя. — Едва преди два месеца се завърнах в дома на брат си. Много години живях в изолация.

— Да, точно така — подигра се мъжът. — Живяла си с твоя пъргав свещеник.

Маделин почувства как губи контрол. Искаше й се да изкрещи на арогантния воин пред себе си. Дали всички в Англия вярваха на този ужасен слух?

— Много добре — каза Гилард, решил да игнорира гнева й. — Ще ти кажа цялата истина и вече няма да можеш да се преструваш, че не знаеш нищо. Хората на Лоудън нападнаха две от именията, които принадлежаха на верни васали на Дънкън. При всяко нападение бяха ненужно избивани жени и деца. Васалите дори не са успели да реагират, защото докато брат ти е бил при тях и им е предлагал приятелството си, хората му са вилнеели в домовете им.

— Защо? Защо Лоудън ще върши подобно нещо? Каква е била целта му? — тя се постара да не покаже, колко потресена бе от думите на Гилард. Знаеше, че брат й е способен да извърши подобно деяние, но въпреки това не можеше да разбере мотивите му. — Със сигурност Лоудън е знаел, че тези мъже са под закрилата на Дънкън, и че той ще му отвърне със същото.

— Да, и точно на това се е надявал, Маделин. Той се опитва да убие Дънкън — добави той и се изхили грозно. — Брат ти ламти за власт. И се бои само от един мъж в цяла Англия — Дънкън. Двамата са равни по власт. Всички знаят, че кралят се вслушва в Лоудън, но Дънкън и хората му са най-добрите воини на света. Кралят цени лоялността на брат ми толкова силно, колкото цени приятелството на Лоудън.

— Кралят е позволил такава подлост? — попита Маделин.

— Уилям никога не действа, без да има доказателства — отговори Гилард. Гласът му прозвуча възмутено. — Отказва да застане на нечия страна. Но ти обещавам едно, лейди Маделин. Щом кралят се върне от Нормандия, вече няма да може да отбягва този проблем.

— Дънкън не е могъл да отмъсти на васалите на брат ми за стореното, нали? — попита Маделин. — Затова ли нападна дома на Лоудън?

— Прекалено наивна си, ако вярваш, че Дънкън не им е отмъстил. Той прогони копелетата от крепостите на васалите си.

— По същия начин ли, Гилард? — прошепна тя. — И Дънкън ли изби невинни хора, за да постигне целта си.

— Не — отговори й мъжът. — Жените и децата бяха оставени на мира. Ние, Уекстън, не сме касапи, Маделин, въпреки че брат ти може би ти е казал противното. А мъжете ни не се крият зад чужди цветове, когато нападат врага си.

— Лоудън не ми е казал нищо — възрази отново Маделин. — Забравяш, че аз съм му само сестра. Не съм достойна да бъда посветена в плановете и чувствата му — раменете й увиснаха. Господи, имаше толкова неща, върху които трябваше да помисли, толкова много решения, които трябваше да вземе. — Какво ще стане, ако кралят застане на страната на Лоудън? Какво ще се случи с брат ти?

Гилард усети страха в гласа й. Тя се държеше така сякаш бе загрижена за Дънкън. Това нямаше никакъв смисъл, като се имаше предвид, че е тяхна пленница. Лейди Маделин щеше да го обърка, ако не внимаваше.

— Дънкън не е търпелив мъж и когато брат ти посмя да посегне на един Уекстън, сам подпечата съдбата си. Брат ми няма да чака завръщането на краля, за да поведе воините си срещу това копеле брат ти. Не. Дънкън ще убие Лоудън със или без благословията на краля.

— Какво искаш да кажеш с това, че Лоудън е посегнал на един Уекстън? — попита Маделин. — Да не би да имате друг брат и Лоудън да го е убил? — попита тя.

— О, значи смяташ да се преструваш, че не знаеш нищо за Адела, така ли? Това част от игричката ти ли е? — попита Гилард.

Ужасът стегна на възел стомаха й, щом видя убийственият поглед в очите на Гилард.

— Моля те — прошепна тя и наведе глава, победена от силната омраза, която се излъчваше от мъжа. — Трябва да знам всичко. Коя е Адела?

— Сестра ни.

Маделин веднага вдигна глава.

— Водите война заради сестра си? — попита тя.

Изглеждаше доста учудена. Гилард не знаеше как да възприеме реакцията й.

— Сестра ни отиде в кралския двор. Докато е била там, Лоудън я издебнал насаме. Той я изнасилил, Маделин, пребил я е жестоко. Направо е чудо, че е оцеляла. Тялото й се излекува, но не и умът й.

Маделин напълно изгуби хладнокръвието си. Обърна се с гръб към него, за да не може мъжа да види сълзите, които се затъркаляха по бузите й.

— Толкова съжалявам, Гилард — прошепна тя.

— И вярваш на думите ми!? — грубо попита Гилард. Искаше да бъде сигурен, че лейди Маделин няма да може никога повече да отрече истината.

— На част от историята, да, вярвам й — отговори Маделин. — Лоудън е способен да пребие една жена до смърт. Не знам дали би могъл да изнасили жена, но щом казваш, че е така, аз ти вярвам. Брат ми е много зъл мъж. И не смятам да го защитавам.

— Тогава на коя част от думите ми не повярва? — изкрещя Гилард.

— Накара ме да помисля, че цените сестра си — призна Маделин. — Това е доста объркващо.

— Какво, за Бога, говориш?

— За какво е гневът ти срещу мен, за това че Лоудън е осквернил името Уекстън, като е постъпил така със сестра ти, или защото наистина я обичаш?

Гилард се разяри от въпроса й. Той я хвана и я дръпна към себе си, а ръцете му я стиснаха раменете й болезнено.

— Разбира се, че е защото обичам сестра си — изкрещя той. — Око за око, Маделин. Взехме от брат ти това, което цени най-много. Теб! Той ще дойде за теб и когато го направи, ще умре.

— Значи аз съм отговорна за греховете на брат си?

— Ти си примамката, която ще измъкне звяра от леговището му — отвърна Гилард.

— Но в плана ви има един недостатък — прошепна Маделин. Гласът й бе изпълнен със срам. — Лоудън няма да тръгне след мен. Аз нямам никаква стойност за него.

— Той не е глупак — каза разгневен Гилард, защото изведнъж осъзна, че тя наистина вярва в думите си.

И двамата не чуха кога Дънкън се бе доближил до тях.

— Свали си ръцете от нея, Гилард. Веднага!

Брат му веднага се подчини, дори отстъпи крачка назад, поставяйки разстояние между себе си и заложницата им.

Дънкън тръгна към него с намерението да разбере защо Маделин плаче, като позволи на Гилард да види колко е ядосан.

Маделин застана между двамата братя и погледна към Дънкън.

— Не ме е наранил — каза тя. — Само ми обясняваше за какво ще бъда използвана. Това е всичко.

Дънкън виждаше болката в очите й, но преди да успее да й поиска обяснение, тя се обърна, вдигна вещите си и добави:

— Време е да тръгваме.

Тя се опита да мине покрай Гилард, за да се върне в лагера и Дънкън забеляза как брат му побърза да се отмести от пътя й.

Малкият му брат изглеждаше притеснен.

— Тя искаше да ме накара да повярвам, че не е виновна — промърмори той.

— Маделин ли ти го каза? — попита Дънкън.

— Не, не го каза — призна Гилард с въздишка. — Тя въобще не се защити, Дънкън, но все пак се държи така сякаш наистина е невинна. По дяволите, нищо не разбирам. Изглеждаше невероятно изненадана, че ни е грижа за сестра ни. И смятам, че реакцията й не бе подправена. Та тя дори ме попита дали наистина Адела има някаква стойност за нас?

— И какво стана, когато й отговори? — попита Дънкън.

— Изглеждаше още по-объркана. Не я разбирам — промърмори Гилард. — Колкото по-скоро проработи този план, толкова по-добре. Лейди Маделин въобще не е такава каквато очаквах да бъде.

— Да, тя опровергава всичко — съгласи се Дънкън. — Господ ми е свидетел, тя дори не осъзнава, колко е ценна — той въздъхна и добави: — Хайде, времето напредна. Ако побързаме, ще сме си у дома преди залез-слънце.

Гилард само кимна в отговор и закрачи след брат си.

 

 

По пътя си обратно към лагера, Маделин реши, че няма да ходи никъде. С увито около раменете си наметало, тя застана в центъра на сечището. Дори не си помисли да спори с Ансел, когато го видя да взема вещите й. Въобще не се интересуваше дали щяха да останат при Дънкън или не. Господ й бе свидетел, че вече няма нищо, което да я интересува. Просто искаше да остане сама.

Дънкън тръгна към оръженосеца, за да може младежът да му помогне да облече ризницата си. Преди това обаче нареди на Маделин да се качи на жребеца и продължи напред, докато тя поклащаше глава, отказвайки да се подчини. Той спря рязко и бавно се обърна отново към нея, опитвайки се да осъзнае, какво бе видял току-що.

Тя отново му заяви, че няма да се качи на коня. Дънкън бе толкова изумен от проявата й на неподчинение, че за миг остана неподвижен, без да може да реагира. Маделин поклати глава за трети път, след което се обърна и закрачи отново към гората.

— Маделин!

Ревът на Дънкън я закова на място. Тя инстинктивно се обърна към него, като се молеше да събере достатъчно кураж, за да му се опълчи отново.

— Качвай се на коня ми. Веднага.

За миг те просто стояха един срещу друг и се гледаха. Тогава Маделин осъзна, че всички са оставили задачите си и ги наблюдават. Дънкън нямаше да отстъпи пред погледите на хората си. Дори стойката му показваше колко е непреклонен.

Тя повдигна полите си и побърза да застане пред него. Мъжете може и да ги гледаха, но ако говореше тихо нямаше да успеят да чуят разговора им.

— Няма да тръгна с теб, Дънкън. Ако не беше толкова упорит, досега щеше да си разбрал, че Лоудън няма да дойде за мен. Губиш си времето. Остави ме тук.

— И как ще оцелееш в тази пустош? — попита той, а гласът му бе тих и нежен също като нейния. — Няма да издържиш дори час.

— Оцеляла съм при много лоши ситуации, милорд — отговори Маделин и изправи рамене. — Решението ми е взето, бароне. Няма да тръгна с теб.

— Маделин, ако някой мъж откаже да се подчини на моя заповед, както направи току-що, нямаше да доживее достатъчно дълго, за да се похвали. Когато издам заповед, очаквам да бъде изпълнена. Да не си посмяла отново да ми поклатиш глава, защото ще те зашлевя толкова силно, че ще се озовеш на земята.

Дънкън бе отвратен от блъфа си и съжали за него, в мига, в който думите се изплъзнаха от устните му. Той я сграбчи за ръката и щом видя болезнената й гримаса, осъзна, че по невнимание й бе причинил болка. Той я пусна веднага. Очакваше, че тя ще се втурне с всички сили да изпълни нарежданията му. Маделин дори не помръдна. Леденото спокойствие отново се бе настанило на лицето й, когато хладнокръвно му каза:

— Свикнала съм да бъда зашлевявана и поваляна на земята, затова дай най-доброто от себе си. А ако имаш желание, когато се изправя на крака, можеш отново да ме удариш.

Думите й го вледениха. Знаеше, че му бе казала истината. Намръщи се вбесен, че някой е дръзнал да я нарани. В сърцето си знаеше, че именно Лоудън е бил този, който е прилагал такова наказание.

— Защо брат ти би…

— Това не е важно — прекъсна го Маделин, преди Дънкън да довърши въпроса си. Вече съжаляваше, че му бе казала. Не желаеше съчувствие или съжалението му. Единственото, което искаше, бе да я оставят на мира.

Дънкън въздъхна.

— Качвай се на коня ми, Маделин.

Временната проява на кураж се изпари, когато видя как един мускул пулсира на бузата му. Движението бе предизвикано от стисната му челюст.

Дълбоко от гърлото на Дънкън се чу ниско ръмжене, с което изразяваше раздразнението си. Той я обърна, така че да погледне към мястото, където стоеше жребеца му. Лекичко и нежно я побутна напред.

— Даде ми още една причина да убия Лоудън — прошепна той.

Тя се обърна, за да го помоли да й обясни какво има предвид, но израза на очите му й подсказа, че търпението му се крепи на една много тънка нишка. Прие факта, че е загубила спора. Дънкън бе решен да я вземе със себе си и нищо, което кажеше или направеше, нямаше да промени намерението му.

Тя въздъхна тежко и тръгна към коня му. Повечето от воините все още не бяха възобновили изпълнението на задачите си. Те се взираха в Маделин, която се опита да изглежда спокойна. Но сърцето й биеше толкова забързано, че нямаше да се учуди, ако всеки миг се пръснеше на парчета. Въпреки че бе малко изплашена от Дънкън, сега трябваше да се изправи пред една много по-голяма заплаха. Звярът на Дънкън. Едно бе да я вдигнат и да я качат на гърба на грамадното грозно чудовище и съвсем друго, сама да се качи на него.

— Каква страхливка съм — промърмори на себе си, Маделин. Сега имитираше отец Бертон, който често си говореше сам и си спомни думите му, че няма нищо по-интересно от това, което можеш да кажеш сам на себе си. Маделин дори успя да се усмихне на този спомен. — Ох Отче, ако можеше да ме видиш сега, колко ли развеселен щеше да бъдеш. Трябва да се кача върху кон, дошъл направо от ада и със сигурност ще стана за посмешище.

Иронията в ситуацията най-после успя да проникне през страха.

— Защо се тревожа, че ще ми се смеят, след като конят на Дънкън ще ме стъпче до смърт? Какво ако си помислят, че съм страхливка? Вече ще съм мъртва.

Аргументите й помогнаха да превъзмогне страха. Маделин тъкмо бе започнала да се успокоява, когато забеляза, че жребецът я наблюдава. Конят очевидно също като нея не хареса това, което виждаше пред себе си, защото започна да рови с копито земята. Дори изпръхтя към нея. Глупавият кон явно бе придобил всички лоши черти на характера на господаря си, реши Маделин.

Тя събра целия си кураж и застана до жребеца. На него това също не му допадна и се опита да я избута с левия си хълбок. Тя се хвана за седлото, но конят изцвили пронизително, и тя отскочи назад.

Маделин сложи ръце на кръста си и го погледна.

— Ти си много по-голям от мен, но със сигурност не си по умен — беше радостна да види, че конят я погледна. Знаеше, че е невъзможно да я е разбрал, но поне бе щастлива, че е привлякла вниманието му.

Тя се усмихна на звяра, докато плахо се приближаваше към него.

Щом застана срещу коня, дръпна юздите му и го принуди да наведе глава. И тогава започна тихо и нежно да му шепне, докато внимателно му обясняваше чувствата си.

— Никога не се научих да яздя и затова се страхувам толкова много от теб. Ти си толкова силен, че можеш да ме стъпчеш. Не съм чула господарят ти да те нарича по име, но ако беше мой, щях да те кръстя Силенус. Това е името на любимия ми бог от старите истории. Силенус е бил един от най-могъщите богове на природата, див и неопитомен, точно като теб. Да, Силенус е наистина името, което ти подхожда.

Когато свърши с монолога си, Маделин пусна юздите.

— Господарят ти ми нареди да се кача на гърба ти, Силенус. Моля те, стой мирен, защото все още ме е страх от теб.

Дънкън тъкмо бе приключил с обличането. Стоеше от другата страна на сечището и наблюдаваше с нарастващо учудване как Маделин говори на коня му. Не можеше да я чуе какво казва. Господи, тя се опитваше да се качи на седлото от погрешната страна. Тъкмо щеше да изкрещи, за да я предупреди, убеден, че конят му ще реагира рязко, но предупреждението заседна в гърлото му, щом я видя как възсяда огромното животно. Беше неправилно и определено бе странно. Въздъхна облекчено. Сега вече разбираше защо Маделин се притискаше към него, докато яздеха. Тя се страхуваше от коня му. Чудеше се дали нелепият й страх е предизвикан от неговия кон, или от всички коне като цяло.

Капризното животно не бе помръднало и с мускул, докато я чакаше да се покатери върху него по най-странният възможен начин. И по дяволите, тя дори се наведе надолу, за да му прошепне нещо, след като вече бе на гърба му.

— Забеляза ли това, което току-що видях? — Дънкън чу въпроса на Гилард зад гърба си.

Дънкън кимна, но не се обърна, а продължи да наблюдава Маделин. Лека усмивка изкриви ъгълчетата на устните му.

— Как мислиш, кой я е учил да язди? — попита Гилард, клатейки развеселено глава. — Изглежда не притежава никакви ездачески умения.

— Никой не я е учил — отвърна Дънкън. — Толкова е очевидно, Гилард. Странно е, но конят ми явно няма нищо против липсата й на умения — той отново поклати глава и без повече приказки тръгна към дамата си.

Младият оръженосец Ансел се приближи към Маделин от срещуположната страна. На посипаното му с лунички лице бе изписана подигравателна усмивка, когато започна да я поучава заради липсата й на познания.

— Трябваше да го яхнеш отляво — каза авторитетно.

Той хвана ръката й и ако имаше възможност, щеше да я дръпне на земята, за да я накара да го направи правилно. Жребецът тръгна да се изправя на задните си крака точно когато Дънкън стигна до тях. Ръката на Ансел полетя назад, както и цялото му тяло.

— Да не си я докоснал втори път — изръмжа Дънкън, събаряйки го на земята. Оръженосецът бързо скочи на крака, очевидно незасегнат от падането и веднага започна да кима и да се извинява.

Горкият слуга изглеждаше толкова разстроен, че е ядосал господаря си, че Маделин реши да се застъпи за него.

— Оръженосецът ти бе така добър да ми каже как е правилно — започна тя. — Той искаше да ми помогне да сляза, за да се кача от правилната страна.

Ансел погледна благодарно към нея, преди да се обърне и да се поклони на господаря си. Баронът кимна, очевидно успокоен от обяснението.

Когато Маделин осъзна, че Дънкън е на път да се качи върху гърба на Силенус, тя стисна очи, сигурна, че всеки момент ще бъде хвърлена на земята.

Дънкън я видя, че си затвори очите, преди да извърне лице от него. Той поклати глава. Чудеше се какво, за Бога, се върти в момента в главата й. След това се качи на гърба на коня, повдигна Маделин и я настани в скута си.

И докато тя се притесняваше как точно ще умре, той бързо я пъхна под пелерината си, зави я добре и я притисна към гърдите си.

— Ти не си по-добър от Лоудън — промърмори тихо Маделин. — Да не би да си мислиш, че не забелязах, преди да тръгнем от крепостта на брат ми, че дори не си направи труда да погребеш мъртвите си воини? Да, забелязах всичко. И ти си безсърдечен като него. Убиваш, без да имаш ни най-малки угризения.

На Дънкън му беше нужен целият самоконтрол, който притежаваше, да не сграбчи силно пленницата си и да я разтърси добре, за да й влее малко разум.

— Маделин, не сме ги погребали, защото нито един от воините ми не умря.

Тя бе толкова изненадана от отговора му, че веднага вдигна глава, за да го погледне. Върхът на главата й се удари в брадичката му, но тя не обърна внимание, нито отдели време да се извини.

— Навсякъде бе пълно с трупове, Дънкън.

— Те бяха воините на Лоудън, Маделин, не моите — отвърна той.

— Да не би очакваш да повярвам, че твоите воини са толкова велики, че…

— Очаквам да не си играеш с търпението ми, Маделин — отговори Дънкън.

Тя знаеше, че мисли точно това, което казва, щом покри главата й с наметалото си.

Маделин реши, че наистина е ужасен човек. И очевидно нямаше сърце. Да, той не би убивал така безмилостно, ако притежаваше човешки чувства. Тя не бе способна да отнеме живот, дори не можеше да си го представи. Напълно защитения живот, който бе водила само с отец Бертон и двама от последователите му, я бе оставил неподготвена да се справя с мъже като Лоудън и Дънкън.

Маделин бе научила, че смирението е една много ценна добродетел. Винаги бе кротка пред брат си, а вътрешно бушуваше. Молеше се душата й да не е тъмна като тази на Лоудън. Все пак имаха един и същи баща. Маделин искаше да вярва, че е наследила само добротата на майка си и че не е взела нищо от баща си. Дали бе глупачка задето таеше такива надежди?

Скоро бе прекалено изтощена, за да се притеснява. Днешното пътуване се очертаваше да бъде най-тежко. Нервите й бяха опънати до скъсване. Тя чу един от воините да казва, че почти са пристигнали у дома, и тъй като вярваше, че краят е близо, всеки изминал час й се струваше все по-дълъг.

Неравният хълмист терен затрудняваше придвижването им. Дънкън не бе способен да поддържа стремглавото си темпо. На няколко пъти Маделин бе убедена, че големият жребец ще се спъне и прекара по-голямата част от дългия изтощителен ден със стиснати очи, а ръцете на Дънкън бяха здраво обвити около нея. Във всеки един миг се поболяваше от притеснение, да не би да паднат от стръмната скала, докато Силенус сякаш харесваше да върви по ръба.

Един от воините се провикна, за да съобщи, че вече са навлезли в земите на Уекстън. Из хълмовете се чу ехо от радостни мъжки викове. Маделин въздъхна с облекчение. Тя се отпусна срещу гърдите на Дънкън и усети как напрежението се свлича от раменете й. Беше прекалено изморена, за да мисли, каква ще бъде съдбата й, веднъж щом стигнеха дома на Дънкън. Единственото, което я интересуваше сега, бе да слезе от гърба на Силенус.

През деня бе станало доста студено. Докато пътуваха, Маделин ставаше все по-нетърпелива, но изминаха часове откакто бяха навлезли в земите на Уекстън, а още нямаше и следа от крепостта на барона.

Вече се стъмваше, когато Дънкън нареди да спрат за почивка. Гилард бе този, който настоя да го направят. Грубите думи, които чу, я наведоха на мисълта, че Дънкън е против. Освен това забеляза, че Гилард въобще не се обиди от резките забележки на брат си.

— По-слаб ли си от пленницата ни? — попита Дънкън, когато Гилард продължи да настоява за няколко минути почивка.

— Не си чувствам краката — отвърна той, свивайки рамене.

— Лейди Маделин не се оплаква — каза Дънкън, докато вдигаше ръка, за да даде знак да спрат.

— Пленницата ти е прекалено изплашена, за да каже каквото и да е било — присмя се Гилард. — Тя се крие зад наметалото ти и плаче на гърдите ти.

— Не мисля така — отвърна Дънкън. Той дръпна наметалото, така че брат му да може да види лицето на Маделин. — Виждаш ли някакви сълзи, Гилард? — попита той, с весели нотки в гласа.

Гилард поклати глава. Дънкън се опитваше да го принизи под нивото на красивата жена, която държеше в обятията си. Но това не го разстрои, дори се разсмя. Единственото му желание бе да се разтъпче и да пийне малко ейл. Това и факта, че мехурът му бе толкова пълен, че всеки миг щеше да се пръсне.

— Може би пленницата ти е прекалено глупава, за да се страхува — ухили се Гилард.

На Дънкън това изобщо не му се стори смешно. Той погледна брат си с такова изражение, че друг мъж веднага би хукнал да бяга по-далеч от него, и го освободи, преди да слезе от коня си.

Продължи да гледа след Гилард, докато не го видя как се скри в гората и чак тогава се обърна към Маделин. Тя се наведе към него, поставяйки ръце на масивните му рамене, за да й помогне да слезе, и дори му се усмихна.

Дънкън не й върна усмивката. Въпреки това му отне необичайно дълго време да я свали на земята. Ръцете му се плъзнаха по ханша й, докато я придърпваше надолу към себе си, но веднага щом очите им се изравниха, а лицата им се доближиха само на един дъх разстояние, той спря.

Маделин раздвижи крака и изпита такава болка, каквато не бе подозирала, че съществува. Всеки мускул по гърба, дупето и краката й агонизираше.

А той бе толкова безочлив, че се усмихна на неудобството й.

В този миг Маделин реши, че Дънкън провокира най-лошото в нея. Как иначе би могла да обясни изненадващата, невероятно силна потребност да му се разкрещи. Да, той караше тъмната част на характера й да излиза на бял свят. Та тя никога не бе крещяла на никого. Все пак бе благородна дама, надарена с мил, спокоен характер. Нима отец Бертон не й го бе повтарял достатъчно често.

А сега този воин се опитваше да унищожи цялата тази нежност и благородство, от които бе изтъкана.

Е, тя нямаше да позволи това да се случи. Без значение колко й бе неудобно и колко я болеше, Дънкън нямаше да може да я накара отново да изпусне темперамента си.

Тя го погледна право в очите, решена този път дори да не трепне. Той я гледаше толкова съсредоточено, сякаш в лицето й щеше да намери отговора на някаква загадка, която го бе измъчвала от доста дълго време.

Изведнъж погледът му бавно се плъзна надолу, спирайки се на устата й, и тя се зачуди защо ли го прави, докато не осъзна, че и тя е вперила поглед в неговата.

Изчерви се, без да има най-малка представа каква бе причината.

— Гилард греши. Не съм глупава.

Усмивката му се разшири. Проклета да е черната му душа.

— Вече можеш да ме пуснеш — каза тя и го погледна високомерно или поне така се надяваше.

— Ако го направя, ще паднеш по лице на земята — отвърна Дънкън.

— И това ще ти хареса, нали? — попита тя, опитвайки се да сдържи гласа си мек и тих, също като неговия, когато бе направил коментара си.

Дънкън сви рамене и ненадейно я пусна.

О, все пак той доказа, че наистина е ужасен мъж. Много добре знаеше какво ще се случи. Маделин щеше да тупне на задните си части, ако не я бе хванал за ръката. Явно краката й не можеха да си спомнят какви са основните им функции.

— Не съм свикнала да яздя толкова продължително време.

Той си помисли, че тя въобще не бе свикнала да язди. Без съмнение лейди Маделин бе най-объркващата жена, която бе срещал. Беше много грациозна, когато вървеше, но можеше да бъде и ужасно несръчна. Бе удряла главата си толкова много пъти в брадичката му, че нямаше да се учуди, ако главата й беше насинена.

Маделин нямаше никаква идея какво си мисли Дънкън. Но той й се усмихваше и това я тревожеше. Все пак бе успяла да го пусне и да се задържи сама на крака. Като му обърна гръб, тя бавно тръгна към гората, за да се усамоти. Знаеше, че се движи като старица и се молеше Дънкън да не я гледа точно в този момент.

Когато стигна до гъсто обраслите дървета, тя прокле мъжете. Реши да прогони болката и спазмите в краката си, преди да бъде принудена отново да се качи на гърба на Силенус. Щом стигна до най-отдалечения край на поляната спря и се взря в долината, която току-що бяха пресекли.

Дънкън изглежда не бързаше да потеглят. Това й се стори странно, защото си спомни колко раздразнен бе, когато Гилард поиска да спрат. Сега похитителят й се държеше така, сякаш имаха цялото време на света. Маделин поклати глава. Дънкън от Уекстън, бе най-объркващият мъж, който някога бе срещала.

Тя реши, че трябва да е благодарна за тази почивка. Нуждаеше се от малко време, през което да остане сама и да прочисти съзнанието си от тревогите. Имаше нужда от няколко минути тишина, за да овладее емоциите си.

Слънцето залязваше. Небето бе набраздено от величествени оранжеви и червени ивици, които подсказваха, че денят е към края си и оставяха впечатлението, че някъде далеч тези прекрасни цветове докосват земята. Имаше нещо красиво в голотата на идващата зима, макар всеки сезон да бе специален по свой собствен начин. Маделин се опита да игнорира шума зад себе си и задържа поглед върху красивата гледка под нея, когато изведнъж странен проблясък между дърветата привлече погледа й.

Секунда по-късно проблясването изчезна. Любопитна, тя пристъпи надясно, докато отново не зърна светлината. Странното бе, че тази светлина, сякаш идваше от друга посока, далеч от долината.

Изведнъж светлините се умножиха, сякаш изведнъж бяха запалени стотици свещи, които блещукаха и премигваха.

Разстоянието бе голямо, но слънцето беше като огледало, карайки светлините да се приближават все повече и повече. Като огън, помисли си, тя отразен в… метал.

В този миг тя разбра. Само мъже, облечени в брони, можеха да отразяват така светлината.

И те бяха стотици.