Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (25)

Епилог

Лятото в градината бе време за съзряване. Брезите разпериха клони, елите пораснаха по-високи, листата на чинара и на дъба станаха наситенозелени, а хвойната доби синьо-зеления оттенък на морските вълни. Птичките вече бяха малко по-тихи след приключването на размножителния период и сега се грижеха за малките си. Седмиците минаваха, младите се присъединиха към родителите си и започнаха също да кълват от семената в хранилката. Пчелите жужаха около рододендрона, а когато неговите цветове преминаха, се прехвърлиха на гардениите, а когато и те прецъфтяха — на хортензиите. Пеперуди прелитаха в градината от време на време, красиви наглед и ефирни.

Практиката на Кейси се разрастваше — направо процъфтяваше заедно с циганчетата на Джордан. Не знаеше дали е заради собствената й репутация, дали заради дискретните препоръки на хора като Емет Уолш или просто заради престижния й адрес на „Бийкън Хил“. Но графикът й бе пълен. След един месец в офиса на Кони имаше чувството, че винаги е работила тук.

Явно така смяташе и Ангъс. Щом веднъж се осмели да излезе от спалнята на господаря си, той се превърна в нейна сянка. О, в началото бе много потаен, държеше се на разстояние, движеше се с мълчаливо достойнство. Докато в градината разцъфнат елегантните морави цветове на лилиумите, той вече се свиваше на топка до бедрото й по време на сеанси с клиенти. Ако той наистина бе въплътил духа на Кони, тя не можеше да се оплаче.

Нито пък би могла да се оплаче от Джордан. Той й помогна да погребе Керълайн и да преодолее скръбта си и продължи да се грижи за градината й, като винаги засаждаше ново цвете, което да цъфти на мястото на вече увехналите с напредването на лятото. Също както папратта порасна и замести трилиумите, петуниите заеха мястото на самакитката, израсна зимзеленът, лупинът разцъфна висок и величествен, така и отношенията й с Джордан се развиха. Не искаше да насилва нещата. След като бе постъпвала импулсивно през по-голямата част от досегашния си живот, й бе нужно време. Сега, когато майка й си бе отишла, а и баща й преди нея, тя бе възрастният в семейството. Любовта й към Джордан бе внезапна, бе се появила в сложен момент. Искаше животът й да улегне и да види дали тази любов ще пусне корени.

Джордан бе в пълно съзвучие с нуждите й. В живота, както и когато правеха секс, неговото чувство за ритъм бе безпогрешно. Знаеше кога е настъпил моментът да я запознае с изкуството си и да я представи на приятелите си. Знаеше кога да я заведе на гроба на Керълайн, за да засадят цветя, кога да й предложи да отскочат до Рок порт на гости на Рут и кога да я закара с колата си до Амхърст, за да се срещне с едно тринайсетгодишно момче с яркочервена коса.

Джоуи Бетъл. Кейси го позна още щом го видя. Живееше при едно семейство, приятели на Джордан, и посещаваше малко частно училище, в което се грижеха както за ума, така и за душата на учениците си. Джордан явно следеше развитието му.

— Е, не можех да го оставя да живее в Уокър — заяви той явно притеснен, когато Кейси му показа колко дълбоко е впечатлена от онова, което е направил. — Не помогнах на Джени, когато трябваше. Не можех да си позволя да повторя същата грешка.

Кейси го обикна дори още повече. А после любовта й порасна още. Когато настъпи август, той я заведе да прекарат известно време с родителите му в Уокър. Майка му бе идвала в Бостън няколко пъти и двете с Кейси се бяха сближили, но сега за пръв път от много време Джордан се срещаше с баща си. Той се закле, че не би имал смелостта да го направи, ако Кейси не е с него, и тя почти му повярва. Баща му го плашеше по някакъв начин — тя го забеляза още в първия миг, когато двамата се срещнаха.

Джордан бе силен мъж. Знаеше кой е и какво иска от живота. И все пак баща му можеше да го накара да замълчи, да избягва въпросите, да се държи отбранително. Това, разбира се, не го принизяваше в очите на Кейси. Дори и да не осъзнаваше чисто професионално какво изпитва той, можеше лично да се постави на неговото място. И тя бе минала оттук. Все още бе на този етап, търсеше одобрението на родителите си, имаше нужда да си мисли, че те биха се гордели с нея. Родителите имаха забележителна власт над децата си. Независимо колко възрастни бяха децата или колко далеч в ежедневието си. От самото си раждане те получаваха послания от родителите си. Тези послания бяха почти толкова дълбоко отпечатани в психиката им, колкото цветът на косата, очите и височината — в техните гени.

Джордан стана по-самоуверен с течение на времето, докато бяха на гости. Особено когато пристигнаха сестрите му със семействата си. Те много се зарадваха да го видят и направо бяха във възторг от Кейси. За нея, която не познаваше друго семейство, освен майка си, това бе забележителен ден.

Но вълненията тепърва предстояха. На другата сутрин след това семейно събиране Джордан я заведе още по на север, до друго тихо, спретнато малко градче. След като минаха през скромния център, завиха по една тясна уличка с дървета от двете й страни и спряха пред малка къща с дървена рамка, боядисана в жълто, с тревистозелени капаци на прозорците, заобиколена от ели и борове, хвойни и тисове, и грижливо оформени лехи с много от цветята, които Кейси имаше на „Бийкън Хил“. Между лехите се виеше покрита с камъни пътека. Тя водеше до три дървени стъпала и веранда, заобикаляща цялата къща. Там имаше два люлеещи се стола. В единия седеше възрастна жена.

Кейси изгледа въпросително Джордан, но той не каза и дума. Вместо това заобиколи джипа, хвана я за ръка и я поведе по пътеката.

Жената в стола спря да се люлее. Беше с бяла коса и набръчкано лице, носеше рокля на цветя и бяла престилка и изглеждаше също толкова озадачена, колкото и Кейси. Но й се стори позната, о, толкова позната.

Сърцето на Кейси се разтуптя.

Жената не сваляше очи от нея. Тези очи бяха сини — забеляза Кейси, когато се изкачи по стъпалата с Джордан, — избледнели от годините, но въпреки това сини. Сини очи, бяла коса, която може би е имала червеникав оттенък на младини, кротка усмивка, която може би изразяваше любов — ако Кейси бе склонна да си фантазира, а тя, разбира се, бе.

Жената протегна треперещата си ръка към нея в мига, в който Джордан каза тихо:

— Това е Мери Блин Унгер. Твоята баба. На деветдесет и шест години е.

Есента в градината бе великолепна, както можеше да е само есента в Нова Англия. Листата на чинара станаха оранжеви, на брезите — жълти, на дъба — червени. Дивите слънчогледи се умножиха, астрите разцъфнаха в огромни розови петна, а калината върза плодове. Лозите, които се катереха по специалната рамка от колони и арки, после нагоре по тухлените стени и отгоре върху бараката, служеща за разсадник, се превърнаха в пъстри килими от оранжево, червено и кафяво.

Елегантна, в прелестна бяла рокля, с венец от бръшлян в косите, Кейси излезе от къщата, мина по каменната пътека към мястото под дърветата, където Джордан стоеше до свещеника. Бриана и Джой бяха минали преди нея като шаферки, а също и нейната главна шаферка Мег, която изглеждаше много красива с естествената си червена коса, изкусно фризирана.

Кейси вървеше сама, но не бе сама, в нито един смисъл на думата. Приятели и бъдещи роднини изпълваха цялата градина. Духът на Керълайн бе толкова жив, сякаш тя стоеше в началото на пътеката. Също и духът на Кони. Неговият офис нямаше да е пълен, градината му да процъфтява, а котаракът му да обожава Кейси, ако той не одобряваше този брак.

Снегът заваля преди края на ноември, покри оголените клони, зави като одеяло вечнозелените храсти, свити в себе си за зимата, и постла с килим пътеката в градината. Колкото и да обичаше да стои навън, Кейси бе готова за промяната. Зимата означаваше повече време у дома, с буен огън в камината, загрято ябълково вино и Джордан. Това бе време на установяване на отношенията им като съпрузи и на изглаждане на дребните детайли от съвместния им живот.

Джордан продаде апартамента си, премести офиса си в една от свободните стаи, а студиото си — в помещението под купола, и научи Кейси да критикува работата му. Тя продаде своя апартамент и част от мебелите, а останалите, които можеха да се поберат в жилището й, даде на Мег, и за пръв път в живота си отвори обща банкова сметка.

Когато кокичетата най-сетне показаха безукорно чистите си бели главици над размекналата се земя, а минзухарите разтвориха своите венчелистчета, март вече бе към края си и на Кейси й личеше.

Когато настъпи юни, с разцъфналия кучи дрян и глициниите, когато се разлистиха чинарът, брезите и дъбът, тя вече наистина бе огромна.

Когато роди в началото на август, градината бе плодородна и пълна с живот, каквато се чувстваше и тя.

Това, че животът, й следваше ритъма на градината, бе съвсем разбираемо. И двамата й родители бяха обичали цветята и дърветата, също като съпруга й. А самата Кейси? Градината й даваше стабилност. Прочистваше мислите й и фокусираше съзнанието й върху истинските неща в живота. Даваше й надежда в тревожни моменти и спокойствие в напрегнатите дни. Тя свидетелстваше за вечната природа на раждането. Когато дъщеря им отпразнува първия си рожден ден там, сред цветята, през един слънчев августовски ден, тя носеше нежен венец от маргаритки върху детски меката си червеникаворуса коса; яде торта с шоколадова глазура и сладолед с дървена лъжица и падна по очи, докато, клатушкайки се нестабилно на крачетата си, гонеше една пеперуда.

Баща й я вдигна на ръце и зарови лице в коремчето й, докато я носеше към Кейси, която целуна удареното място и тя отново се засмя.

Животът бе чудесен.