Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (6)

Пета глава

Литъл фолс

В петъчното утро мъглата бе толкова гъста, че Джени Клайд не можеше да види нищо друго, освен проскубана трева от дясната си страна, ивица от изровения път от лявата и изтърканите върхове на старите си гуменки, които равномерно я водеха към града. Мина леко вляво и сега пред нея имаше по-малко трева и повече пътна настилка. Още мъничко вляво и тревата изчезна напълно.

Остана точно по средата на пътя и продължи право напред, като се опита да не мисли за нищо друго, освен за петнистосивия асфалт и надвисналата над него бяла мъгла. В Литъл фолс мъглата бе абсолютно задължителна в края на лятото. Вклинен в долината между два високи върха, градът бе пленник във войната на топлите дни и хладните нощи. Джени все си представяше как облаците, които бяха пленени в тази война, просто се блъскат в склоновете на планината, плъзват се надолу и остават да лежат на дъното безпомощни и изтощени.

Не че имаше нещо против мъглата. Така й бе лесно да се преструва, че градът е приятелски настроен, милостив и любезен. Мъглата служеше за преграда между нея и студените, неумолими факти от живота й.

Идваше някаква кола, отначало бе само приглушено бръмчене, после се превърна в гъргорещо ръмжене, което ставаше все по-отчетливо, колкото повече приближаваше. Джени не се помръдна от средата на пътя. Ръмженето се превърна в груб рев на мотор. Тя продължи. Ставаше все по-силно и по-близко… по-силно и по-близко… по-силно и по-близко… по-силно и по-близко…

Едва в последната секунда тя изтича встрани и избегна опасността.

Дръпна по-надолу бейзболната си шапка, наведе брадичка, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се опита да се слее с околния фон. Но Мърл Литъл я видя. Видя я на почти същото място, както всеки ден, докато се прибираше вкъщи след сутрешното кафе с жена си.

— Пази се от пътя, Мери-Бет Клайд! — извика силно той през прозореца на колата си секунди преди мъглата отново да го погълне.

Джени вдигна глава.

„Здравейте, мистър Литъл — би казала, ако той бе намалил, — как сте днес?“

„Средна хубост — би могъл да отговори, старият Мърл, ако бе по-състрадателен човек, — а ти как си, Джени? Божичко, колко си хубава днес“.

Тя би се усмихнала мило или би се изчервила. Може би дори би му благодарила за комплимента й би се престорила, че го е заслужила. Определено би му махнала с ръка, когато отминеше нататък, защото така бе учтиво да се постъпи с някого, когото си познавал през целия си живот — особено човек, чиито предци са основали града, — с човек, който живее на същата улица като теб, макар и да не е особено доволен от това и да му се ще да не е така.

Тя продължи да върви. Кучетата мелези на семейство Буут залаяха, макар да не можеше да ги види през мъглата. Не можеше да види и ръждясалите панти на портата на семейство Джонсън, нито пък цветята, разцъфнали в двора на Фарина, но знаеше, че тези неща са някъде там. Чуваше първите и усещаше уханието на последните.

Шшшт — би предупредила тя децата си, ако имаше такива. — Бъдете тихи. Старият Фарина има лош характер. Няма да е хубаво, ако го ядосаме.

Но той не може да ни подгони, нали, мамо — би могло да се обади едно от децата, — той не може да ходи.

Може пък — би могло да оспори друго от децата й. — Има си бамбукови бастуни. Удари Джоуи Бетъл с единия от тях, макар че заместник-шериф Дан му каза да не го прави. Той защо направи така, мамо, след като заместник-шериф Дан му забрани?

Защото някои хора са лоши — би могла да отговори Джени, ако имаше деца и ако през цялото време бе притискала бебето до себе си — сладко малко пухкаво момиченце с копринена косица, толкова топличко и неотлъчно следващо я с цялата си любов и нужда, за които Джени копнееше така, че би й било ужасно трудно да я остави, макар само за да поспи. — Някои хора не ги е грижа дали спазват закона или не. Някои хора не се вслушват в заместник-шериф Дан, нито в една негова дума.

Мъглата леко се размести и разкри белещата се кора и изсветлелите през септември зелени листа на брезите. След още две седмици щяха да пожълтеят. По това време, помисли си Джени, нея може и да я няма.

Когато мъглата пак я обгърна плътно, тя си представи един различен град отвъд нея. Представи си нещо като Ню Йорк Сити, с високи сгради, дълги булеварди и никой, който да знае откъде е тя, каква е била или какво е направила; или пък, ако не Ню Йорк, тогава някъде в Уайоминг, където широките поля се простират надалеч, надалеч, надалеч. Там също би могла да се скрие. Най-напред обаче трябваше да избяга от Литъл фолс.

Отново мина вляво, като сега затвори очи и закрачи така, че пошляпването на гуменките й по асфалта да е в такт с плясването на парцаленото килимче на Еси Бънч по парапета на верандата там, отвъд мъглата. Пак мина вляво, после още малко, докато накрая реши, че сигурно е на средата на пътя, и продължи напред. Мислено броеше сателитните чинии, долови гласа на Сали Джеси Рафаел откъм отворените прозорци на семейство Уебстър, чу реплики от сутрешното развлекателно шоу откъм къщата на семейство Клийг, рекламите на канала за пазаруване от дома по кабелната телевизия откъм къщата на Майра Елънбогън. Колкото повече се приближаваше към града, толкова по-близо една до друга бяха разположени къщите. Чу приглушени гласове, плясъка на знаме, веещо се на пилон, ръмженето на трион, с който режеха дърва за огрев през предстоящите хладни септемврийски нощи.

Звуците бяха толкова реални. Но когато отвореше очи, виещата се пред нея мъгла сякаш й предлагаше нещо неземно — като бляскавите райски порти, което си беше чиста фантазия.

Джени Клайд нямаше да иде в рая, това поне бе сигурно.

Някъде далеч в мъглата се появи друга кола. Звукът от мотора й бе по-равномерен, по-нов, по-плътен. Припукването на гумите по разбитата пътна настилка говореше, че колата се движи по-бавно. Патрулираше. Познаваше тази кола. Тя беше на Дан О’Кийфи.

Джени продължи нататък по средата на пътя още малко… още малко… още малко…

Избяга настрани миг преди джипът да се появи от мъглата. Не се изненада, че той се изравни с нея и спря.

— Джени Клайд — скара й се заместник-шерифът, — видях те.

Тя сви рамене и се загледа в задната броня на джипа. Мъглата си играеше около нея, малки бели духчета се катереха по стъклото, после по покрива.

— Рискуваш живота си, като правиш така — продължи той, а в тона му имаше искрена загриженост, каквато Джени не чуваше често.

Не я бе наследил от баща си. Едмънд О’Кийфи бе суров човек. Може би трябваше да бъде такъв, щом като беше шериф.

Но Дан бе различен.

— Един ден някой няма да те забележи — каза той.

— Аз се отдръпвам навреме.

— Разбира се, защото познаваш кой каква кола кара и колко бързо се приближава, но някой ден ще се появи кола, която не си очаквала. Ще се забавиш само секунда повече — и бам! — ще те метне високо нагоре и само господ знае къде ще паднеш. Слушай ме добре, Джени Клайд. Това е все едно да играеш на руска рулетка.

— Не — коригира го безстрастно Джени, — ако исках да е като руска рулетка, щях да си запуша ушите.

— Господи, даже не си го помисляй! — скара й се той. После разтри рамото си. — Е, дойде и тази седмица.

Този път не успя да свие рамене както преди. Едното й рамо отказа да се вдигне нагоре с безразличието, което тялото й искаше да изрази.

— Как ти се отразява това? Добре ли си? — попита той.

Вперила очи в земята, тя се усмихна.

— Защо да не съм добре? Той ми е баща.

— Защо ли това никак не ме успокоява?

Тя се опита да мисли позитивно.

— С нетърпение очаквам да го видя. Поддържах къщата точно както той искаше, така че всичко си е, както когато той замина. Е, вярно, че промених някои неща, например взех нова фурна, когато старата вече за нищо не ставаше, и поправих покрива, след като отгоре му падна големият дъб, но нямаше как да не направя тези промени, а и исках разрешение от него, тъй че няма защо да се ядосва.

Ядосаният Дардън Клайд бе истински кошмар, както Джени добре знаеше.

— Минаха шест години — отбеляза Дан. „Шест години, два месеца и четиринайсет дни“, помисли си Джени.

— И ти приемаш спокойно завръщането му?

— Да.

Какво друго би могла да каже.

— Сигурна ли си?

Изобщо не бе сигурна, но нямаше никакъв избор. Когато се замислеше за това, стомахът й се преобръщаше и в ума й започваше битка: „Остани“. „Бягай!“ „Остани“. „Бягай!“, докато накрая костите й се втвърдяваха, просто се вкаменяваше на място. Затова не си позволяваше да мисли какви са шансовете й. По-лесно бе да се вглежда в мъглата и да си представя по-щастливи неща.

— Ще ходя на танците довечера — каза на заместник-шерифа.

— Наистина ли? Е, това е чудесна идея. От години не си идвала на танци в града.

— Ще си купя нова рокля, която да облека.

— Това също е чудесна идея.

— От магазина на мис Джейн. Нещо хубаво. Аз мога да танцувам.

— Обзалагам се, че е така, Джени.

Тя пристъпи към джипа, прехапа горната си устна, впери поглед в мястото, където една изпъкнала вена пулсираше на ръката на заместник-шерифа, опряна на смъкнатия прозорец, и промърмори:

— Той не знае, че използвам името Джени. Не мисля, че ще му хареса. Вярно, че е второто ми име, но той харесва Мери-Бет, името на майка ми — което бе и причината тя да мрази това име, само звукът му й причиняваше остра болка в стомаха — но острата болка бе за предпочитане пред страданието, което щеше да я сполети, ако ядоса Дардън. — Затова може би е по-добре отново да ме наричате Мери-Бет отсега нататък, просто за всеки случай, а?

Когато Дан не отговори, тя се осмели да вдигне поглед към лицето му. Онова, което видя там, изобщо не я успокои. Той знаеше много по-добре от мнозина какво се бе случило, — преди Дан да се махне от града преди шест години, два месеца и четиринайсет дни, а онова, което не знаеше със сигурност, бе отгатнал сам.

За миг тя поклати глава умолително, после отклони очи.

— Джени ти отива повече — каза той. Нежността му едва не я разплака. Вместо това обаче тя само сви рамене, този път успешно. — Джени, Мери-Бет, наистина трябва да се махнеш от града, преди той да се върне.

Тя зарови върха на гуменката си в пукнатината на асфалта в края на пътя.

— Смени си името и започни нов живот някъде далеч оттук. Разбирам защо не го направи преди години, когато бе само на осемнайсет и нямаше кой да ти помогне, но сега си на двайсет и четири. Имаш трудов стаж. Из цялата страна има ресторанти, които с удоволствие биха взели на работа способна келнерка като теб. Той никога няма да те намери. Трябва да се махнеш. Той е лош човек, Джени.

Дан не й казваше нещо, което да не си бе повтаряла сама стотици, хиляди пъти. Сигурността, която бе почувствала отначало, когато баща й се бе махнал надалеч, се бе изпарила почти напълно през последните няколко седмици. Бе направо кълбо от нерви, когато се оставеше на тези мисли.

Затова не се оставяше. Вместо това поднови тежкия си път през мъглата към града и се замисли за роклята, която щеше да си купи. Бе стояла на витрината при мис Джейн през по-голямата част от лятото и гледаше право в нея с вид, който сякаш й казваше: „Направена съм за теб, Джени Клайд“. Беше на дребни цветчета върху бургундско червено, с къси ръкави, дълбоко деколте и висока талия. Облечена върху манекена, дължината й беше до средата на прасеца. Ако и на Джени стигаше до там, щеше да скрие белезите по краката й. Ако не, можеше да обуе черни чорапи.

И без това вероятно щеше да си сложи черни чорапи. Мег Райън бе носила такива с почти същата рокля в един филм, който бе гледала. Не че Джени имаше външността на Мег Райън, усмивката или дързостта й. Не че Джени би могла да понесе хората да я зяпат така, както зяпат Мег Райън. Джени бе много, много, много притеснителна.

Тази вечер обаче щеше да се случи нещо. Тази вечер щеше да срещне някого, красив като най-сексапилния мъж на света. Той щеше да мине през града на път за мястото, където има хубава работа и прекрасен дом, и щеше да се влюби в нея така силно, че ще я моли да тръгне с него още преди края на седмицата, и тя ще го направи. Без изобщо да се замисли. Той щеше да е човекът, когото е чакала цял живот.

Когато зави на ъгъла и тръгна по главната улица, мъглата се разсея и разкри сенниците, поставени миналия март след гласуване на местните жители, с цел да се обнови градът. Бяха тъмнозелени, с големи бели букви, които обозначаваха съответно железарския магазин, аптеката, пощенския клон, магазина „Всичко за един долар“ и пекарната от едната страна на улицата, както и зеленчуковия магазин, градинарския център, закусвалнята, сладкарницата и магазина за дрехи от другата.

Джени не разбираше от планове за градско обновление. Не знаеше какъв ефект биха могли да имат сенниците, ако всичко останало си е постарому. Колите, които бяха паркирани под ъгъл, бяха същите, които паркираха все на същите места по едно и също време всяка сутрин. Все същите хора пазаруваха в едни и същи магазини. Все същите хора седяха на същите дървени пейки. Все същите хора я зяпаха, когато минава край тях.

Джени не можеше да ги накара да не я зяпат, но поне не бе длъжна да ги гледа в отговор. Сведе глава толкова ниско, че козирката на шапката да скрие лицето й, пъхна ръце в джобовете и отмина нататък. Не бе очаквала някой да я поздрави и никой не го и направи. Когато стигна до магазина на мис Джейн, хвърли изпълнен с надежда поглед към роклята и се вмъкна вътре.

Мис Джейн бе дребна жена с голям глас. Каквито и трудности да имаше, докато издърпваше и сгъваше големите листове хартия в опитите си да опакова значителна на вид покупка на Бланш Дънлап, тя ги прикриваше с гръмогласно бъбрене.

— … та тя отишла до „Конкорд“ и купила онези чинии, като платила цялата сума. Мога да го разбера, ако става дума за рокля — това бе изречено с любов. — Но за чинии? В чиниите се сервира яхния, кървави пържоли, та дори и дроб, за бога, а после пък има остатъци от яденето, а такива ще има предостатъчно, понеже тази жена изобщо не я бива в готвенето. Много съм притеснена, казвам ви… — в този миг тя зърна Джени. Всичко в нея сякаш се смръзна. После кимна. — Мери-Бет.

— Здравейте — каза Джени, като се надяваше, че е достатъчно любезна.

Остана до вратата, като поглеждаше ту към едната, ту към другата и после надолу към пода, докато двете жени не се върнаха към опаковането на покупките. В последвалото шумолене на хартия тя се опита да измисли какво да каже, но единствената мисъл в главата й бе, че е добре, дето много малко от хората в града я наричат Джени. Така сега щеше да има по-малко промени. Така бе по-сигурно.

А после нямаше какво да каже, защото завесата на пробната се отмести и оттам излезе дъщерята на Бланш, Мора.

— Имам нужда от помощ, мамо.

Тя се опитваше да се извърти, като се мъчеше с презрамката на бебешко кенгуру, което висеше накриво насред гърдите й.

Двете бяха съученички и макар да не бяха близки приятелки, Джени й се усмихна.

— Здравей, Мора.

Мора вдигна поглед изненадано. Премести очи от Джени към майка си, после към мис Джейн. Приближи се още малко към майка си и задърпа презрамката.

— Здрасти, Мери-Бет. Божичко, не съм те виждала от сто години. Как си?

— Добре. Това малкото ти дете ли е?

— Аха.

Че в кенгуруто има бебе, личеше само от издутия му вид. Джени направи крачка напред — само толкова се осмели — и протегна врат да види бебето, но не успя.

— Какво е?

— Момче, Какво става тук, мамо? Нещо е накриво. Опакована ли е вече роклята ми? Закъснявам.

Мис Джейн очевидно бързаше и вече пъхаше опакованите пакети в една торба. Бланш се бе заела усърдно с презрамките на кенгуруто. Мора слагаше шапка на малката гола главичка на бебето.

Джени усети болезнена празнота в себе си. След като цял живот я бяха гледали с подозрение, бяха се отдръпвали забързано от пътя й и нарочно я бяха отбягвали, би трябвало да е свикнала с всичко това. Но надеждата, че нещата ще се променят, никога не я напускаше. Все още мечтаеше за деня, в който съгражданите й ще я поздравяват с онази топлота, която проявяват един към друг.

Мечтата бързо се превръщаше в молитва. Дардън Клайд се връщаше. Тя имаше нужда от помощ.

Бланш се престори, че е свършила с оправянето на презрамката. Кенгуруто изглеждаше все така накривено, както и преди, но Мора припряно разпределяше пакетите, докато двете с майка й благодаряха на мис Джейн с кратки усмивки и многозначителни погледи. Усмивките им бяха замръзнали, когато се обърнаха към Джени. Тя се отмести, за да им направи път.

— Наистина закъснявам — каза Мора. — Чао, Мери-Бет.

Джени едва бе вдигнала ръка да им помаха за довиждане, когато вратата се затвори подире им. Тя стисна здраво пръстите си и изчака за миг, докато болезнената празнота я напусне.

— С какво мога да ти помогна, Мери-Бет? — учтиво попита мис Джейн.

Джени се обърна към роклята на витрината.

— Бих искала да я купя.

— Кое?

Джени посочи с брадичка.

— Цяло лято я гледам. Бих искала да я облека на танците довечера.

— Тази вечер ли? Онази рокля? О, скъпа, няма да може. Онази рокля е продадена.

Сърцето на Джени се сви.

— Защо все още е на витрината, щом е продадена?

— Е, тази не е, но се съмнявам, че ще ти стане. От твоя размер е продадена.

Оглеждайки роклята отзад, Джени можеше да види къде е прихваната с карфица, за да стане на манекена. Но манекенът бе кльощав. А Джени бе просто слабичка. Можеше и да й стане.

— Мога ли да я пробвам?

— Може, за да прецениш дали ти харесва цветът и моделът, но иначе ще е чиста загуба на време. Напълно изключено е да успея да получа точния размер навреме за танците. Всъщност съмнявам се, че изобщо ще ми доставят точния размер. Тази рокля бе част от лятната колекция. Всичко, което пристига сега, е за есента и зимата.

Джени от седмици си мечтаеше за танците. И също толкова дълго си представяше как ще облече тази рокля. Отиде до витрината и докосна плата. Бе толкова мек, колкото си го бе представяла.

— Правите корекции, нали?

— Корекции, да. Прекрояване, не. Тази рокля ще ти бъде смешно голяма, Мери-Бет.

— Казвам се Джени — поправи я тя меко, но предизвикателно, защото нещо й подсказваше, че мис Джейн ще я нарича Мери-Бет до края на живота й и затова не представлява никаква заплаха, що се отнася до баща й. — Мога ли да я пробвам, моля?

Само един поглед към тройното огледало в далечния край на пробната и куражът на Джени почти се изпари. Но тя искаше роклята. Затова се извърна, настъпи с пръст петата на всяка от гуменките си и ги свали. Свали си шапката и все още с гръб към огледалото, наново привърза косата си с ластика. Опитваше се да прибере няколко кичура, които й се бяха изплъзнали, когато мис Джейн с обидена физиономия влезе с роклята при нея.

Джени протегна ръка да я вземе. Но вместо да й я подаде или да я остави на някоя закачалка, мис Джейн пъхна ръце в нея, от долния край чак до деколтето, и зачака.

Джени не бе очаквала, че ще има публика. Никой не я бе виждал без дрехи повече от шест години, два месеца и четиринайсет дни. Да я види мис Джейн, бе също толкова ужасно, колкото и да се види в огледалото. Но не можеше да го избегне. Имаше чувството, че мис Джейн няма да се раздели с роклята без борба, а Джени трябваше да я победи.

Затова побърза да съблече джинсите и тениската си и да намери убежище в роклята, преди който и да е да успее да види нещо. Докато тя бе заета да оправя роклята отпред, мис Джейн закопча копчетата отзад, намести раменете и оглади ръкавите.

— Е — призна с въздишка тя, — не е чак толкова голяма, колкото мислех, но все пак не мисля, че ти е по мярка. Талията е прекалено високо.

Джени погледна надолу.

— Не трябва ли да е точно там?

— Ами, да. Може би проблемът е в ръкавите. Изглежда, че те стягат.

Джени раздвижи ръце.

— Всичко е наред.

Мис Джейн разтревожено вдигна ръка към брадичката си. Поклати глава.

— Това деколте не е за теб. Жена с толкова много лунички като теб има нужда от по-високо деколте. А и цветът. Честно казано, не отива на косата ти.

— Честно казано — обади се Джени, — никой цвят не отива на косата ми, но все пак рокля ми трябва за танците.

— Може би ще харесаш някоя от другите.

Джени докосна гънките, които така нежно се спускаха от талията, за която мис Джейн твърдеше, че е прекалено високо.

— Но аз харесвам тази.

— Нали знаеш, скъпа, че хората идват при мен, защото уважават мнението ми. Вярват, че ако облекат някоя рокля, която не им отива, аз ще им го кажа. Всеки в града е виждал тази рокля на витрината ми. Ще се досетят откъде си я купила. Ще си помислят, че не съм постъпила почтено с теб. Не бих искала да се случи подобно нещо.

Джени проследи с върховете на пръстите си деколтето, което така спокойно откриваше луничките й.

— Аз ще им кажа истината. Ще кажа, че съм я купила въпреки препоръките ви. Ще кажа, че много съм настоявала.

— Погледни се в огледалото, Мери-Бет — с отчаяние каза мис Джейн. — Това просто не си ти.

Джени си представи, че носи черни чорапи и официални обувки. Представи си, че е току-що изкъпана и ухае приятно, със сресана коса, с руж на бузите и спипала на миглите. Опита се да задържи този образ и готова да го наложи върху отражението си, тя се извърна към огледалото и бавно вдигна очи.

За миг дъхът й секна от удоволствие. Роклята бе прекрасна. Достатъчно дълга, достатъчно сладка и съвсем достатъчно цветна. Това бе най-елегантната дреха, която някога бе обличала, и й бе точно по мярка.

Мис Джейн може и да имаше право: в тази рокля Джени просто не приличаше на себе си. Но тя искаше да изглежда точно така, което — предвид надеждите, които възлагаше на тази нощ, бе напълно достатъчно.