Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (14)

Тринадесета глава

Кейси не спомена за дневника на Бриана. Опасяваше се, че тя ще каже, че историята е измислена, а Кейси не искаше да го чува. Искаше да е истинска. Искаше да има роднина на име Джени, която се нуждае от помощ. И тази Джени да е връзка със семейството на Кони.

Проблемът бе да намери Джени. Не можеше да установи къде точно е Литъл фолс. Трябваше й повече информация — като начало името на града, където е израснал Кони.

Рут би трябвало да знае, ако не друг. Но Кейси не бе готова да се обърне към нея, както не бе готова и да претърси спалнята на Кони. Глупаво от нейна страна? Вероятно. Но проблемът бе емоционален, а те винаги бяха много упорити. Освен това пред Кейси имаше и други варианти.

Единият бе да се срещне с Емет Уолш, психотерапевта, който бе поел активните случаи на Кони и у когото бяха компютърът, папките и картотеката му. Намери номера му в телефонния указател на Бостън и го набра. Преди обаче да се осъществи връзка, реши, че едно лично представяне би било по-продуктивно, и затвори телефона. Бързо, преди да е размислила, прибра косата си в кок, грабна ключовете си и излезе.

Знаеше адреса на Емет Уолш. Бе посещавала лекциите му в университета; един от семинарите се бе състоял в къщата му. Живееше на билото на хълма, само на няколко минути пеша.

Макар да се бе появил нежен бриз откъм океана, все още се усещаше жегата и въздухът бе влажен. Покрай малкото площадче на „Лийдс Корт“ бяха паркирани коли, които все още бяха мокри от дъжда, а големите камъни на настилката бяха хлъзгави и лъскави. Слънцето проникваше през разпокъсаните облаци и караше да блестят малките капчици по дърветата, цветята и верандите. Красотата на гледката я порази. Тръгна по алеята и се чувстваше ту като гостенка, възхитена от това идилично място, ту като натрапница.

Дали мястото й бе тук? Нямаше представа.

Стигна до тясната страна на площада точно когато един от съседите й свърна от уличката. Бе облечен в костюм, носеше куфарче и се усмихна, когато я видя.

— Как сте? — любезно попита той и отмина. Казваше се Грегъри Дън. Двамата с жена му живееха на източната страна на площада. Той бе известен адвокат в града и снимката му често се появяваше във вестниците. Ако бе объркан от новото лице в квартала, то изобщо не го показа.

„Може да е на гости — би си помислила Кейси, ако бе на негово място. — Или пък е крадец. Или дъщерята на Кони Унгер, дошла за наследството си. Дъщерята на Кони Унгер ли? Не знаех, че Кони Унгер има дъщеря. Никога не е идвала тук, докато той беше жив. Чудя се защо ли“.

Зави по улица „Уест Седър“ и стигна до „Честнът“, където почака на светофара. Край нея минаваше неспирен поток от хора, които се възползваха от оставащите още два часа слънчева светлина през тази седмица на лятното слънцестоене. Пресече Чарлс Стрийт и продължи напред към „Бримър“. Къщата на Емет Уолш бе единствената дървена по цялата улица.

Нямаше стъпала, нито морава пред нея. Входната врата бе на едно ниво с много тесния тротоар. Тя позвъни, като се надяваше, че в този миг, когато бе събрала смелост, човекът ще се окаже у дома.

Отвори й съпругата му. Тя работеше в архива на университета и бе достатъчно възрастна и сериозна на вид, за да е подходяща за тази работа.

Кейси се усмихна.

— Надявам се, че не прекъсвам вечерята ви. Аз съм Касандра Елис. Корнелиус Унгер е мой баща. Доктор Уолш вкъщи ли е?

Жената я изгледа втренчено.

— Не знаех, че Кони е имал дъщеря.

— Аз знаех — каза мъжът, който се появи зад нея. Дрехите висяха свободно по високото му и слабо тяло. — Адвокатът ми каза за теб, когато го попитах какво ще стане с градската къща. Виждам приликата с Кони — същата коса, същите очи, същата сериозност.

Сериозност. Обикновено Кейси не би избрала точно тази дума, за да опише себе си. Но точно сега наистина се чувстваше сериозна. За да наруши малко това усещане, тя каза рязко:

— Но не забелязахте приликата, когато посещавах лекциите ви.

— Наистина ли си ги посещавала? — той явно бе доволен. — Не. Не съм я забелязал, но тогава не съм я търсил.

Това бе любезен отговор, Кейси го знаеше. Не би могъл да си я спомня. Това бе преди повече от десет години, а дори да бе и само преди две, той преподаваше на стотици студенти всеки семестър и го е правил още отпреди Кейси да се роди.

— Но сега я виждам — продължи Емет. — Познавах Кони, когато бе на твоите години. Всъщност го познавам още отпреди това. Заедно ходехме в колеж. Обзалагам се, че не го знаеше, нали?

Той отстъпи малко назад, за да се прибере жена му, и отново продължи:

— А също и в университета. Наистина се изненадах, когато прехвърли активните си случаи на старец като мен. Не че има много такива. Никой от нас вече няма толкова пациенти, както по-рано, и повечето от тези, които са останали, са дългогодишни клиенти, които плащат в брой. Застраховките се изчерпват, когато минат години. Трябва да ти кажа едно обаче: така е по-лесно, когато ти се прииска да забавиш темпото. Няма нужда да ликвидираш пациентите си. Оставяш да ги довършат груповите здравни застраховки. Но ти не си дошла тук за лекция. Искаш ли да влезеш?

— Да, но ако моментът не е удобен…

Докторът погледна часовника си. Той бе с голям циферблат и изтъркана каишка и приличаше на механичен, който трябва да навиваш ръчно.

— Имам няколко свободни минути преди вечеря. Бих те поканил да хапнеш с нас, но честно казано, не ти препоръчвам да приемаш. Ще вечеряме каквото е останало от ядене, което и без това не беше особено апетитно. Едно ще ти кажа — да остаряваш не е никак забавно. Когато трябва да спазваш диета заради диабет, високо кръвно налягане и нервен стомах, храната е ужасна — той отстъпи леко назад и й махна с ръка да влиза. — Ела. Ще си поговорим за Кони. Това искаш, нали? Адвокатът вероятно ми каза повече, отколкото му се е искало, но пък аз знам какви въпроси да задавам, а и разбира се, че исках да знам повече за тази дъщеря на колегата ми. Някога срещала ли си се наистина с Кони? Здрависвала ли си се с него? Поздравявала ли си го?

Той я въведе в салона и я покани с жест да седне.

— Не — каза Кейси. Тя седна на едно кресло с тапицирана седалка и плетена от тръстика облегалка. — Посещавала съм негови лекции. Понякога след това заставах наблизо и го гледах как разговаря с хората. Той знаеше, че съм там, но никога не ме повика, затова никога не се приближих. Някога казвал ли ви е за мен?

— Никога.

— Какъв беше проблемът му?

— Проблемът ли?

— От клинична гледна точка. Вие сте го познавали. Моля ви, поставете му диагноза вместо мен.

Емет се облегна назад на кушетката.

— Не мога да го направя — каза той, — и то не от лоялност към него. Наистина го познавах, вероятно толкова, колкото и всеки от нас психарите — кисело отбеляза той, — но това не е кой знае колко. Той бе много тих човек. Не говореше за себе си. Само наблюдаваше и слушаше. Задаваше въпроси. Беше идеалният приятел, особено за някой като мен. Аз наистина обичам да приказвам, в случай че още не си забелязала.

Кейси бе забелязала. Предполагаше, че Емет Уолш бе изрекъл повече думи за две минути на входната си врата, отколкото Кони Унгер за пет години на своята.

— Така че двамата с Кони бяхме добра двойка — продължи Емет. — Не сме се карали кой да вземе думата. Той никога не ме е предизвиквал или заплашвал и никога не е искал нещо от мен. От самото начало даде ясно да се разбере, че предпочита да не говори за себе си, така че приятелството ни се развиваше на тази основа. Определено бе стеснителен човек. Но дали това е било вродена черта или заучено поведение? Не знам — той й се усмихна иронично. — Това може и да е показателно за способностите ми на терапевт — или по-скоро за липсата им, — но човек понякога просто трябва да тегли чертата. Кони си беше Кони; защо е бил такъв, бе заровено достатъчно дълбоко, така че да не излезе на повърхността случайно. Не смятах, че е моя работа да го анализирам, затова никога не му зададох правилните въпроси, а после той стана толкова известен и го поставиха на пиедестал, и да се разбере вътрешният му свят вече не бе уместно. Едно мога да ти кажа — той ценеше приятелството ни. През всички тези години след това, ако имах да го питам нещо и му оставех съобщение, той ми се обаждаше в рамките на няколко часа. Дали някога сме играли заедно голф? Не. Той не си падаше по голфа. Много рядко, когато ми подаряха билети за някое представление, му се обаждах да го поканя, но той не обичаше да ходи на театър. Нито пък на кино.

Но е обичал да гледа филми. Кейси бе видяла колекцията му.

— Да не е страдал от агорафобия?

— Разбира се, че не. Непрекъснато се срещаше навън с хора.

— Но това е било свързано с професионалните му задължения. Може да е бил напълно нормален в тази сфера и да е имал проблеми вкъщи — различни състояния на ума в различните „стаи“ от душата му.

Емет се усмихна. Наведе глава и каза тихо:

— Това беше много добре.

Кейси не бе дошла за комплименти, но остана доволна.

— Знаете ли, че съм терапевт?

— Да. Уиниг ми каза. Заради него ли навлязохте в професията?

— Разбира се — призна тя. — Но аз обичам хората. Винаги съм се разбирала с тях. Запленена съм от онова, което ги мотивира в живота.

— Когато става дума за Кони обаче — заключи Емет, — не е само чисто любопитство.

— Не. Той ми беше баща. Нямам представа защо е отказал да ме признае. Наистина бих искала да разбера.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа много.

— Знаете ли къде е израснал?

Емет кимна.

— Малко градче някъде в щата Мейн.

— На име?

Емет се усмихна кисело.

— Едно малко градче в щата Мейн. Не си го чувала.

Кейси също му се усмихна.

— Изпитайте ме.

Емет се засмя тихичко.

— Само толкова знам. Цитирах Кони: „Едно малко градче в Мейн. Не си го чувал“.

— И не сте настоявали повече?

— Не — каза Емет без извинение в гласа. — Беше ясно, че не иска да каже, а и нямаше причина да настояваме да знаем.

Кейси опита от друг ъгъл.

— Някога споменавал ли е дали има братя или сестри?

— Не. Нито дума. Когато бяхме в колежа, споменаваше за майка си, но предполагам, че вече е починала.

— Някога срещали ли сте я? На бала по повод завършването може би?

— Не. Не е идвала. Всъщност той не дойде. Но по онова време това не беше такова голямо събитие, каквото е днес. Голяма част от класа просто си взимаха дипломите от кабинета на декана и толкоз.

— Някога ставало ли е дума за град на име Литъл фолс?

Емет стисна устни, присви очи, помисли за минутка.

— Не.

— А споменавал ли е за мъж на име Дардън Клайд?

Емет отново помисли и пак поклати глава.

— А за Джени Клайд?

— Не.

— Мери-Бет Клайд?

— Не.

— А дали някое от тези имена се среща в папките с досиетата на пациентите му?

— Това мога лесно да ти го кажа — заяви Емет и се надигна от кушетката. — Остани тук. Сега се връщам.

И наистина го направи. Само след минута се върна с един албум под мишница и картотеката на Кони в ръка.

— Клайд — той започна да прелиства картончетата с имена. — Кардозо. Капмън. Коул. Къри. Съжалявам, няма Клайд.

— А дали не ги е подредил по първо име?

— И защо да го прави?

— Ако са му били роднини.

Емет вдигна рамене и поклати глава, но междувременно отново прелистваше картончетата.

— Няма Дардън — прелисти още. — Няма Джени — и още. — Няма Мери-Бет.

Кейси опита отново.

— Намирали ли сте в папките с досиетата му по случаите нещо, свързано с един дневник, наречен „Да флиртуваш с Пит“?

— Дневник ли?

— Дневник, тетрадка, мемоари…

— „Да флиртуваш с Пит“? Не. А кой е Пит?

— Не знам — тихичко изстена тя с отчаяние, което не бе съвсем престорено.

„Емет?“ — долетя вик от вътрешността на къщата. Емет извика в отговор:

— Веднага идвам — повдигна рошавите си вежди и й прошепна заговорнически: — Имам снимки.

Сърцето на Кейси прескочи един удар.

— Снимки на Кони ли?

— В колежа. Искаш ли да ги видиш?

— Много бих искала.

Тя се премести и седна на кушетката до лакътя на Емет и зачака нетърпеливо, докато той прелистваше страниците. Представяше си снимки на ухилени широко приятели, лица, заврени в обектива на фотоапарата, снимки от партита, може би дори една или две неприлични снимки — точно такива бяха снимките, които тя и приятелките й биха си направили. Когато Емет най-накрая разгърна страницата и посочи първо към една избеляла черно-бяла фотография, после към втора и трета, тя видя, че неговата колекция е доста различна от нейната. Лицата тук бяха сериозни, позите сковани, телата облечени. Повечето бяха групови снимки на млади мъже, седнали на маса или събрани пред прозорец. Най-близкото подобие на празнуване бяха халбите бира в ръцете им. Емет започна да пее с пресекващ глас.

— О, напълнете халбите на хубавия Мейн, пейте силно, да отекват гласовете ни, станете и вдигнете тост отново, нека — всеки верен жител на Мейн да запее.

Той срещна въпросителния поглед на Кейси.

— Това е песента „Халбите на Мейн“. От Университета в Мейн. Кони ни я пееше, когато успеехме да вкараме няколко бири в стомаха му. Това е най-многото, което е споделял за миналото си.

Кейси бе очарована от колежанина Кони. Той бе много привлекателен, със светла коса, приятна усмивка и очила с телени рамки. Макар и по-дребен от останалите, бе облечен също като тях. Стоеше в десния край на редицата.

Всъщност на всички снимки стоеше все в десния край, осъзна тя, като обърна една страница назад, за да погледне и там. Наистина изглеждаше стеснителен. Но имаше и още нещо, в погледа му имаше едновременно и предпазливост, и надежда, сякаш искаше да бъде с приятелите си, но не смееше да се доближи повече, за да не би да го помолят да си тръгне.

Кейси се питаше дали и той не се е чувствал като натрапник и ако е било така, защо.

— Той не е бил в университета в Мейн — изтъкна тя.

— Баща му е бил — каза Емет. — Всъщност това не е съвсем точно. Баща му е работил там. Бил е портиер.

Кейси се сепна.

— Портиер ли? А Кони е учил в „Харвард“? Баща му сигурно е бил много горд.

— Той умря, преди Кони да бъде приет. Не мисля, че двамата не са се разбирали особено.

„Емет?“

— Идвам! — извика в отговор Емет вече по-нетърпеливо.

Много внимателно, той извади една от снимките от малките черни ъгълчета, които я задържаха към страницата, и я подаде на Кейси.

— Тази е най-хубавата според мен — Кони бе един от тримата младежи на снимката. — Този в средата съм аз. Отляво е Бил Райнхерц. Той почина преди известно време.

Кейси взе снимката. Наистина бе най-хубавата — направена по-отблизо, отколкото другите, разкриваща младежко лице, коса, небрежно паднала над челото, очилата, леко накривени. Тук Кони изглеждаше мил. Винаги й се бе искало той да е мил.

Емет затвори албума.

— Ще задържиш ли къщата?

Измина цяла минута, преди Кейси да осъзнае, че я е попитал нещо, и да вдигне поглед от снимката.

— Къщата ли? Не знам.

— Ако искаш да я продадеш, имам купувач. Ще ти плати цялата сума. От години обича тази къща.

— Вие ли?

— О, не. Борсовият ми посредник. Аз изобщо не бих могъл, да си позволя такова място.

— А как е могъл Кони? — попита Кейси.

Знаеше, че цената сигурно е била доста по-ниска, когато баща й я е купил преди трийсет години. Но всичко бе относително.

— Учебници, скъпа — обясни Емет. — „Въведение в психозите“ на Унгер е сред задължителните текстове от двайсет години насам. Имаш ли представа какви суми се натрупват само от процента от продажбата на това нещо? Предполагам, че част от тези пари сега ще получиш и ти. Не ти ли спомена адвокатът за това?

Кейси поклати глава.

— Е, кой знае. Може пък да е оставил парите от възнагражденията за книгите си на Рут. Срещна ли се с нея вече, между другото?

— Не.

— Тя е доста добър художник.

С това Кейси можеше да се съгласи, макар и неохотно. Минаваше покрай онези картини всеки път, когато слизаше или се качваше по стълбите. В тях имаше различни пластове, умело нанесени, така че да пресъздадат различните настроения на морето.

Но не художествените таланти на Рут я интересуваха.

— Какъв беше бракът им?

— Смятам, че бе доста обикновен всъщност, като се изключи, че живееха в различни къщи, но мога да разбера защо, тъй като знаех колко тих човек е Кони. Рут е много по-общителна. Тя обича да кани гости. Живее в Рок порт, което е едно прекрасно място за гостуване в неделя следобед. Често съм си мислел, че Кони се ожени за нея, за да му помогне тя в отношенията с околните, но после е разбрал, че трябва да положи прекалено много усилия.

„Емет?“

Емет ядосано погледна към вратата.

— Едно мога да ти кажа — промърмори той под нос. — Понякога си мисля, че Кони е налучкал вярното решение.

Кейси повървя известно време. Усещаше снимката на Кони в джоба си. От време на време я изваждаше и я поглеждаше. Когато седна на една пейка в градския парк, отново се загледа в нея. Този път, когато я прибра в джоба си, извади от там мобилния си телефон. Набра номера на телефона, който стоеше на бюрото на медицинските сестри в дома, и не след дълго вече говореше с Ан Холмс.

— Как е тя?

— Все така — тихо отвърна Ан. — Не е имало други пристъпи. Имаше лек проблем със спазъм в гърлото…

— Спазъм в гърлото.

Това бе нещо ново. Кейси наведе глава и притисна с пръсти челото си.

— Не е нещо необичайно — обясни сестрата, — но добре, че ти не беше тук. Звукът, който го съпровожда, не е никак приятен. Дишането й бе затруднено за известно време, но сега пак е нормално.

Малко й олекна. Керълайн не би могла да се съвземе, ако й се натрупат физически усложнения.

— Спазъм в гърлото — повтори Кейси. — Защо спазъм в гърлото?

— Той е също като другите мускулни спазми. Причините биха могли да са различни. Вероятно е свързано с кръвообращението. Когато има забавяне на функциите, тези неща се случват.

Забавяне. Това не предвещаваше нищо добро.

— А дали би могло да е донякъде съзнателно движение?

— Иска ми се да мога да кажа, че тя е по-близо до съзнателното състояние, Кейси, но не мога. Никакви признаци.

Кейси стисна здраво очи за още няколко секунди. После въздъхна.

— Добре. Ще дойда утре. Нали ще ми позвъните, ако има някаква промяна?

— Знаеш, че ще го направим.

С наранено сърце, Кейси прекъсна връзката. Празнотата вътре в нея я теглеше и поглъщаше, докато прибираше телефона в джоба си до снимката на Кони. Обви кръста си с ръце, облегна се на пейката, кръстоса глезени и се загледа в минаващите хора. Някои бяха по двойки, напълно погълнати един от друг. Други — на малки групички и също така заети със себе си. Онези, които бяха сами, вървяха по-бързо и очевидно се бяха запътили нанякъде.

За минута, докато наблюдаваше потока от хора, без да разпознае дори един човек, Кейси се почувства невидима. Помисли си за Кони, седнал в креслото си горе на терасата на покрива, наблюдаващ обитателите на съседните къщи как се събират на своите тераси, готвят си, веселят се. Кейси имаше много приятели, но в този миг бе толкова самотна, колкото вероятно се е чувствал и той.

И тогава видя Джордан. Стоеше облегнат с гръб на железен парапет на около стотина метра. И той бе сам и гледаше към нея.

Поне си мислеше, че е Джордан. Този мъж имаше същата тъмна коса, същите големи кафяви очи, същото високо стройно тяло, но освен греховно красивата му външност, сега в него нямаше абсолютно нищо непочтено. Бе гладко избръснат; косата му изглеждаше мокра и току-що сресана. Носеше чисти къси панталони в защитен цвят и тъмносиня спортна блуза без яка с три копчета, които бяха разкопчани. Голите му крака бяха дълги и загорели от слънцето. Бе обут със спортни сандали.

Дали беше Джордан? Разбира се, че бе той. Не би усетила тези вътрешни тръпки, ако не бе той — освен ако това не бе спомен за сутрешната страст, — което не бе изключено. Седнала тук в парка, с хората, които минаваха край нея, със снимка в джоба на баща си, който бе починал, без да й каже и дума през живота си, и майка й — на по-малко от десет минути разстояние физически, но иначе толкова далеч от нея, че направо й се късаше сърцето, като се сетеше за това, Кейси отчаяно се нуждаеше да усети някаква специална връзка с някого.

Тя извърна очи, после пак погледна и той все още бе там. Определено бе Джордан.

Със съвсем леко повдигане на брадичката тя го покани да дойде.

Той се отблъсна от оградата с ловко движение и тръгна към нея, без да сваля очи от нейните. Наложи се тя да вдигне глава, когато се доближи, но не би могла да откъсне поглед, дори и да искаше. Стори й се, че съзира предпазливост в очите му. Това й даде смелост да се усмихне и да каже:

— Помислих, че сигурно си ти. Тук имам цяла пейка на разположение. Искаш ли да поседнеш?

Той седна, като остави свободно място помежду им. Наведе се напред, облегна лакти на коленете си и остави китките си отпуснати надолу — трудно бе човек да не забележи китките му. Бяха тънки, но силни и загорели. Нямаше го часовника със старата изтъркана каишка. На негово място имаше „Таг Хойер“ — не беше чак „Ролекс“, но бе красив, много модерен и съвсем не евтин.

За минута той остана с лице напред, загледан пред себе си. После отново обърна очи към нея.

— Изглеждаше тъжна.

Това бе просто констатация. Нямаше нужда да отговаря. Но той бе тук. И тя си спомняше пълнотата, която бе изпитала тази сутрин, а това бе толкова за предпочитане пред самотата, че каза:

— Майка ми е болна. Блъсна я кола преди три години. Не е идвала… в съзнание през цялото това време. Настанена е в заведение за дългосрочни медицински грижи на „Фенуей“ — тя потупа с ръка клетъчния си телефон. — Току-що говорих със сестрата. Мама има проблеми напоследък. Опитвам се да гледам оптимистично — за миг се усмихна смело, но отново помръкна. — Имам предвид, тя трябва да се събуди. Само на петдесет и пет е, много е млада, за да умре, а и аз имам нужда от нея. Тя е единственото ми семейство. Но нещо се променя. Страхувам се, че… тя… се предава.

— Какво казват лекарите?

— Че се предава. Може би така трябва, ако няма надежда.

— Никаква надежда ли няма?

Кейси с мъка потърси отговор. Толкова се бе борила да задържи дори и най-малката искрица надежда. Но сега, седнала до Джордан, просто не бе сигурна.

— Отначало всички бяха оптимистично настроени, веднага след инцидента. После тя подмина тримесечния срок, без да се събуди, и това не бе особено добре. Шест месеца, девет месеца, година измина. Това бе ужасно — първата годишнина от катастрофата. А сега вече мина и третата годишнина и понякога ми се струва, че единствено аз се надявам на чудо.

— Съжалявам.

Тя се загледа надалеч в парка.

— Преди успявах да изолирам тази част от живота си. А тази седмица, не знам, по-трудно ми е.

— Заради това, че наследи къщата ли?

— Не — можеше да бъде честна — пред него, пред себе си. — Нещо се променя. Сестрите го усещат — и тихо добави: — Аз също. Иска ми се да вярвам, че е на прага на събуждането. Но шансовете не са в нейна полза.

— Бяхте ли близки двете?

— Доколкото са близки повечето майки и дъщери.

— Какво значи това?

— Понякога — да, понякога — не. Мислех, че ще се разбираме повече, когато и двете сме по-възрастни. Наистина го вярвах — погледна отново към него и се усмихна насила. — Ето, разбра ли сега, това е причината за тъжното ми лице.

— Лицето ти е красиво.

Забележката можеше да бъде и невинна, ако не бе случилото се сутринта. Но то се бе случило. Изразът му показваше, че той си го спомня така ясно, както и тя.

— Опасявах се, че може да е нещо друго — каза той, все още с лакти на коленете. — Притеснявах се, че може да съжаляваш за сутринта.

Усетила същата гореща страст, тя стисна здраво устни и поклати глава.

Той изглеждаше облекчен. Въздъхна леко и се облегна назад на пейката.

Кейси се остави да я залее вътрешната топлина. Тя запълваше празнотата, също като сутринта. Загърби мислите за Керълайн и се загледа в света наоколо. За миг изпита доволство.

След малко попита:

— Защо не си женен?

Той се засмя рязко. Тя го изгледа строго.

— Въпросът е напълно уместен.

— Но доста прям, зададен по този начин.

— Защо не си? Познавам мъже на твоята възраст, които са се женили по три пъти.

— Аз също. Затова изчаквам. Когато бракът е с подходящата жена, той ще продължи.

— Родителите ти все още ли са женени?

— Аха — той преметна лакти над облегалката на пейката и протегна краката си напред. — От близо четиридесет години.

Кейси изпита завист.

— Баща ти също ли е градинар?

Представяше си сплотено семейство, в което бащата и синът споделят любовта си към цветята.

Джордан разби този образ с едно категорично:

— О, господи, не. Той смята, че градинарството е женска работа. Той е полицай.

— Уха. Това се казва противоположност. И ти не си искал да следваш стъпките му?

— Не. Никога не съм искал да ставам полицай.

— Просто градинар.

— Това е по-спокоен начин на живот. Намираш някой плевел и го отскубваш. С хората не можеш да постъпваш така. Дори и лошите имат права.

— В този смисъл може да се каже, че градинарството е по-просто.

— В този смисъл — да — каза той и се усмихна.

Кейси за миг престана да диша. За първи път го виждаше да се усмихва истински. Лицето му се озари от усмивката и сега не бе просто красиво, а направо спиращо дъха.

— Какво? — попита той, все още усмихнат, но вече някак разсеяно.

Тя притисна ръка до гърдите си, поклати леко глава и се загледа към лодките в езерото, далеч нататък в парка. След минута попита:

— Качвал ли си се някога на такава лодка?

— Не.

— Аз съм се качвала. Майка ми ме заведе. Това е първият ми спомен от Бостън. Все й повтарям, че не трябва да се предава, за да можем двете да водим моята дъщеря тук. Ако някога си имам дъщеря.

Но, разбира се, дали ще си има дъщеря, не бе най-важното сега. Истинският проблем бе да накара Керълайн да се събуди.

Кейси усети как нещо я гризе отвътре и в отговор загриза устната си. Не знаеше защо, но сега тревогата й бе по-силна — определено бе по-упорита и се появяваше много често.

— Вечеряла ли си? — попита Джордан.

Тя се премести малко по-напред на пейката.

— Мег е оставила сандвичи. Изядох половин. Хубави са. Но не мисля, че бих могла да ям сега.

— Прекалено си притеснена?

— Ммм — тя се надигна от пейката. — Трябва да тръгвам.

Тя тръгна, с ръце в джобовете, едната бе върху телефона, който бе върху снимката на Кони.

След миг Джордан бе до нея и тръгна редом. Когато все още бе до нея, след като пресякоха „Бийкън“, слязоха по Чарлс Стрийт и завиха по „Честнът“, разбра, че той я изпраща до вкъщи.

— Няма нужда да правиш това — каза му.

Той просто продължи да върви и тя не се опита да спори. Не ставаше дума за безопасността й. Нито за независимостта й. И по двата въпроса бе напълно спокойна. Онова, което я накара да замълчи, бе привличането. Колкото повече се доближаваха до „Лийдс Корт“, толкова повече го усещаше. Колкото по-близо бяха, толкова повече го желаеше отново.

Когато тя зави по калдъръма, който водеше към малкия площад, Джордан спря. Тя също спря и погледа назад. Очите му срещнаха нейните в здрача.

Тя се върна по стъпките си, приближи се съвсем до него.

— Няма нужда да правиш това — каза отново, този път по меко и с много по-различен смисъл.

— Трябва — отвърна той също тихо и нямаше как да не разбере какво означава накъсаната му въздишка.

Очите му обходиха лицето й. Почувства, че той я желае. И още по-силно дори, почувства, че той се нуждае от нея. Когато ставаше дума за толкова силен мъж, какъвто изглеждаше Джордан, това чувство бе опияняващо.

Мина през площада с Джордан до нея. Никой от двамата не издаваше нетърпението си, но когато стигнаха до входната врата и тя се опита да пъхне ключа в ключалката, ръката й трепереше. Той взе ключа от нея, отключи, направи й път да мине, последва я и затвори вратата.

Тогава той я привлече към себе си и в мига, в който устните им се докоснаха, онова изгарящо чувство от сутринта я обзе отново и то бе напълно взаимно. Целуваха се до вратата и целувките ставаха все по-дълбоки и страстни, докосваха се и се галеха, облегнати на стълбите. Но Кейси искаше този път да е по-бавно. Искаше да удължи сливането им, защото не можеше да си представи по-добър начин за прекарване на нощта.

Затова го поведе нагоре към стаята, която вече бе приела за своя, и имаше нещо в удобството на леглото, което предразполагаше към по-бавно темпо, макар и страстите да бяха много разгорещени. Целуваха се, докосваха се, вкусваха се един друг. Ризата на Джордан бе свалена първа, после нейната и отъркването на възбудените й гърди до тялото му, първо над нея, а после под нея, бе божествено. Една по една и останалите им дрехи бяха захвърлени на пода и макар и Кейси да бе напълно възбудена, както и Джордан, не последва мигновено сливане. Вместо това те опознаваха телата си така, както не бяха имали търпение да го сторят сутринта, и това ги издигна на нови висоти. Когато той накрая се надигна и проникна в нея, тя бе толкова близо до оргазма, че би свършила и без това. Да го усеща в себе си, достигнал своя оргазъм, докато все още я заливаха вълните на върховното удоволствие, само я разтърси още по-дълбоко.

И това не бе краят. Той дори не се отдръпна, а остана да лежи, лекичко гризваше ухото й, шията, трапчинката между гърдите й, после самата гърда, зърното — и вече отново бе твърд. О, господи, колко бе добър. Знаеше как да се въздържи, като оставяше само тази твърдост и тихите звуци, които се изтръгваха дълбоко в гърлото му, да покажат колко много е възбуден.

Кейси обожаваше тези дълбоки гърлени звуци. Обичаше начина, по който той леко си поемаше дъх, когато устата й докосна вдлъбнатината под ребрата му, обичаше накъсаното му издишане, когато езикът й проследи тънката стрела от косъмчета под пъпа му. Удоволствието, което изпитваше от тези звуци, бе напълно съзнателно. Сигурно би се гордяла със себе си, че е способна да го възбуди по този начин, но не изпитваше подобно нещо. Не усещаше и някаква власт в себе си. Онова, което изпитваше — единственото, което изпитваше, — бе удоволствието да усеща неговото удоволствие.

Той свърши пръв, после доведе и нея до върха с ръка — отново, без да излиза от нея през цялото време, нещо, което Кейси никога не бе изпитвала досега. Нито пък й се бе случвало един прилив на страст да бъде последван толкова бързо от втори, а след това и от трети. Този път се любиха по-меко и по-зряло, цяла вечност от нежност, която бе едновременно наситена, бърза и твърда. Не знаеше как го прави той, но тя го усещаше така. Резултатът бе още един оргазъм и той бе дори по-дълбок и задоволяващ от всички предишни — защото онова, което той й даваше в момента, бе преминало отвъд физическото към емоционалното. Той я любеше от цялото си сърце.

Също като оргазма й, удовлетворението, което изпита, бе по-дълбоко този път. Изтощени най-накрая, те лежаха на леглото с преплетени тела и Кейси усети покой. Замислена за всичко това, заслушана в постепенното успокояване на дишането му, докато той се унасяше в сън, тя си представяше, че е на някакво чудно място. Не знаеше дали би могла да остане тук дълго, но сега усещането бе наистина страхотно.

Или бе задрямала, или просто се бе унесла в безметежен покой. Когато накрая отвори очи и обърна глава, лицето на Джордан бе само на сантиметри от нейното. Очите му бяха затворени, а изражението му бе спокойно. Докато изучаваше чертите на лицето му, отново усети онова чувство за дълбоки корени и сила и се почувства окрилена.

Внимателно, за да не го събуди, тя се измъкна от леглото, наметна си халата и на пръсти излезе в коридора. До другия му край не бе далеч. Щом стигна до там, отвори вратата лекичко, само колкото да се промъкне през нея. Стаята бе тъмна. Отне й около минута в опипване на стената, докато намери ключа. Светна лампа, която стоеше на маса, разположена в отсрещния ъгъл на дивана до големия фотьойл.

Окъпана в меката светлина, стаята бе по-малко внушителна. Миришеше на кожа и старо дърво, което всъщност придаваше домашен уют. Първо потърси Ангъс, провери под всяка издатина, дори надникна в банята, но освен купичка с вода и друга, наполовина пълна с храна, както и сандъче с пясък, нямаше следа от котарака. Затова започна да проучва стаята. Отвори единия гардероб и видя, че е пълен с всекидневни панталони, пуловери и спортни сака, каквито Кони най-често носеше, а също и няколко по-официални костюма и един смокинг. Отвори втория гардероб и намери абсолютно различни дрехи — цяла колекция спортни якета и панталони, дебели пухкави пуловери, поло блузи и тениски, каквито би облякъл някой планинар. Кейси не би могла да си представи Кони в тези дрехи. Повечето изглеждаха нови. Някои все още бяха с етикетите от магазина.

Сети се за брошурите, които бе намерила, с отменените чекове, заявките за екскурзии, които бе попълнил, но не бе изпратил. Порази я мисълта, че Кони също може би е имал мечти, някои от които никога не са били реализирани. Запита се дали той някога си е мечтал да се свърже с нея. Тъй като за това нямаше брошури, нямаше заявки, попълнени и неизпратени, никога нямаше да разбере.

Затвори лявото крило на гардероба с тази тъжна мисъл и отвори дясното. Тук имаше чекмеджета. Поколеба се само за минутка с протегната ръка, като съзнаваше, че това вероятно е най-личното му пространство, и не бе сигурна, че иска да го наруши. Но ако не сега, то кога? Освен това не търсеше интимни вещи. Търсеше голям кафяв плик със страници от дневник в него. Ако бе някъде тук, макар и скрит под чорапите, щеше да го види.

Започна да отваря чекмеджетата. В тях имаше чорапи и боксерки, долни фланелки и носни кърпи. В едно чекмедже намери пижами, в друго — вълнени шалове и бархетни ризи, прилежно сгънати. Намери чекмедже с дребни монети, банели за яки и ръкавели. Не намери нищо, което поне малко да прилича на голям кафяв плик.

Затвори гардероба и отиде до масичката с лампата. Отгоре й имаше куп специализирани списания и книги. Тя им хвърли един поглед, позна повечето, хареса си едно-две, които да прегледа по-късно. Отдолу имаше втори, по-малък рафт, но и там нямаше голям кафяв плик. Влезе в банята и прегледа купчината с материали за четене на ъгъла на ваната. Тук бе представено най-доброто от косвено придобития жизнен опит на Кони — списание „Пийпъл“ заедно с „Поля и потоци“, „Сред природата“ и „Приключения“. И само толкова.

Единственото място, където не бе търсила, бе нощното шкафче. С намерения да претърси и него, тя излезе от банята и видя Ангъс. Бе се появил отнякъде, бе седнал точно до леглото и сега се взираше в нея. Зачуди се дали е скитал из тъмната къща и току-що се е върнал, или е бил в стаята през цялото време и я е наблюдавал, докато тършува. И той, изглежда, й се изплъзваше, както и обичта на Кони.

Прошепна името му и се доближи до него. Приклекна на една ръка разстояние и протегна длан. Макар нослето му да помръдваше, очите му не се отместваха от нейните.

— Това твоето легло ли е? — попита тя и хвърли поглед към пухкавата възглавница, уютно закътана, до един от гардеробите. Средата й бе леко вдлъбната. — Обзалагам се, че е удобно и топло.

Ангъс не отговори.

— Видях нещата ти в банята. Мег добре се грижи за почистване на сандъчето с пясък. И май има достатъчно храна в купичката ти. И вода.

Ангъс продължи да се взира в нея. Тя въздъхна.

— Добре. Да минем на въпроса. Може би знаеш къде бих могла да открия следващата част от „Да флиртуваш с Пит“.

Котаракът всъщност премигна. Много бавно. Кейси си спомни, че котките на майка й мигаха, когато изпитват доверие. Реши, че това е добър знак.

Вдигна ръка да погали Ангъс, но той се дръпна. Нямаше как да не разпознае този знак.

Тя му заговори много, много меко.

— Искам да сме приятели, Ангъс. Разбирам, че Кони ти липсва и че моето място не е тук. И не знам какво ще стане след седмица или две. Но няма да останеш сам. Обещавам ти го. Кони те е обичал. Аз също мога.

Ангъс отново примига. Трябваше му известно време, преди да го направи, но тя се почувства възнаградена, задето е седяла на земята до него. Бавно се изправи. Котаракът стоеше точно пред нощното шкафче. Не й се щеше да го изплаши, затова бавно се протегна над него и издърпа чекмеджето на шкафчето. Вътре бе истинска съкровищница от най-различни дреболии — очила, разноцветни химикалки, кубчета с листчета за залепване и малки бележници, прихванати с тънки спирали. Имаше пакетче носни кърпички и тубичка с балсам за устни. Имаше една кръстословица, откъсната от някакво списание и наполовина попълнена. И миникасетофон.

Извади го и го подържа в ръка за минута, ясно съзнавайки, че последният, който го е държал преди нея, е бил Кони. Бе намерила подобно и в бюрото му, но бе празно. Опита се да не възлага прекомерни надежди и на това, натисна копчето за прослушване и не чу нищо. Натисна стопа, превъртя касетата за няколко секунди и отново я пусна. Този път чу гласа му. Това бе познат звук, чувала го бе безброй пъти. Както винаги, говореше тихо; Кони Унгер намираше начин да наложи мнението си, без да повишава тон. Но сега бе дори още по-тих. По-личен. Вглъбен.

Знаеше, че не бива да очаква лично послание. В крайна сметка никъде не намери каквото и да било, оставено за нея. И все пак, когато го чу, изпита някакво вълнение. Говореше накъсано, с паузи между фразите, за променящия се свят и необходимостта психолозите да вървят в крак. На всеки няколко израза, започваше с: „Кажи им“ Разбра, че е съчинявал някаква реч.

Слуша, докато записът не свърши. Този път превъртя касетата до край. Първото, което чу, когато я пусна отново, бе:

„Обади се на Рут.“

Следваше телефонният номер и веднага след това уводните думи към речта му, започващи с благодарност към домакина на проявата. Кейси изслуша и останалото, спря касетата, когато Кони млъкна, и я върна в чекмеджето.

Ангъс измяука.

— О, боже — прошепна Кейси и коленичи. — И ти разпозна гласа му.

Ангъс измяука още по-жално.

— Знам — утеши го тя.

Този път той не се дръпна, когато протегна ръка. Докосна го по главата, отначало предпазливо, после малко по-сигурно, погали копринената му козина, почеса го по ушите. През цялото време той я гледаше с леко объркан вид.

Реши да използва момента и прокара пръсти по гръбнака му, а когато той го изви нагоре в отговор, го погали чак до опашката. Тя бе много пухкава и доста дълга. Както бе вдигната нагоре, стигаше чак до чекмеджето на нощното шкафче. Когато започна да я смъква надолу обаче, сочеше точно към кръглата желязна дръжка на долното отделение на шкафчето.

Кейси продължи да гали котарака още малко. После се пресегна зад него и отвори вратичката. Вътре имаше броеве на списание „Нешънъл Джиографик“, всички подредени изправени, с гърбовете навън. Единственото, което нарушаваше жълтата редица, бе големият кафяв плик, пъхнат по средата.

Издърпа го. Отпред бе написано на ръка познатото „К“. С разтуптяно сърце, тя отвори плика и погледна купчината напечатани страници. Един бегъл поглед към първата й стигаше, за да разбере каквото трябва.

Седнала на пода близо до Ангъс, тя прочете изписаните листове. Когато приключи, остана там и се замисли над прочетеното. Накрая затвори плика, притисна го до гърдите си заедно със списанията, които бе взела по-рано. Изпитвайки нужда от утеха, импулсивно се наведе и се опита да целуне Ангъс по главата. Това обаче очевидно бе прекалено за него, той се дръпна, готов да изфучи.

Така че тя само се усмихна и прошепна:

— Чао, голямо коте.

После тихичко отиде до вратата. Хвърли последен поглед към котарака, угаси лампата, измъкна се бързо навън и се блъсна право в едро мъжко тяло.