Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (7)

Шеста глава

Джени бе в приповдигнато настроение, докато крачеше пеша по дългия две мили път от дома й до залата на ветераните от войните, където се провеждаха танците. Нямаше значение, че пръстите й бяха стегнати в прекалено тесните велурени обувки, които нейната шефка й бе дала назаем, нито пък че никоя от колите, които я подминаха, не спря, за да я качи. Не я познаха, понеже изглеждаше толкова хубава.

А тя наистина изглеждаше хубава. Беше проверила. Наложи се да махне само три неща от огледалото — хартиено кибритче от годежа на Лиса Пиърсол, лепенка за кола и напечатано меню от празненството по случай златната сватба на Хелън и Ейвъри Фипън, — за да може да види лицето си. Останалата част от тялото си бе видяла отразена в матираното стъкло на входната врата. Това отражение бе малко тъмно и мътно, но приятно — много по-хубаво, отколкото бе изглеждала от доста време насам.

Залата на ветераните от войните се появи пред погледа й. Светлината, която идваше отвътре, пронизваше мрака и разпръсваше яркожълти лъчи из паркинга, където смях и поздрави на висок глас отекваха над затръшването на вратите на колите.

Джени се забави, за да погледа потока от хора, които се качваха по стълбите и пресичаха верандата. Онези, които умееха да пекат, носеха покрити с фолио неща за хапване. Самата Джени бе направила от лимоновите резенки, с които бе известна фирмата за доставки на Мириам, „Вкусни хапки“. Тяхната тежест в ръката й бе като поето задължение. Това означаваше, че не може да се върне. Този път нямаше да наблюдава танците иззад кестена. Този път щеше да влезе вътре.

Внимателно крепяща покритите с фолио лимонови сладки с една ръка, тя се наведе да избърше праха от обувките на Мириам с другата. Когато се изправи, с ужас видя прахоляк по долния край на роклята си. Бързо изтръска и него. Когато ръката й се изцапа, тя я отърка в гърба на роклята, където никой нямаше да забележи. Пое си дълбоко въздух.

После се сети за косата си. Издиша и бързо прокара ръка по главата си, за да провери дали някой кичур не се е изплъзнал от френската плитка въпреки пяната, която си бе сложила, но всичко бе наред. За всеки случай приглади косата настрани. Отново си пое дъх за кураж, но отново се спря, този път, за да потърка с пръсти горната част на носа си, и добре, че го направи. Откри малки капчици пот там. Не знаеше дали са резултат от ходенето пеша или от нерви, но внимателно се постара да ги избърше, без да размаже грима си. Колкото и малко да бе сложила, той бе много важен, особено тук, на носа. Размазаните червени лунички караха мъжете да бягат надалеч.

Тя огледа лицата пред себе си, търсеше някое ново, но всички й бяха познати.

Стомахът я присвиваше от нерви. Притисна го с ръка, пое си отново дъх и се насили да тръгне напред. Само след секунди се бе присъединила към хората, които се качваха по стълбите. За нейно облекчение, сякаш никой не я забелязваше. Като че ли бе една от тях, така гладко течаха разговорите им.

Щом влезе, тя се огледа бързо наоколо. Мириам й бе казала да иде направо до бюфета със закуските, затова се запъти припряно натам, махна фолиото от своите сладки и ги остави при другите десерти в единия край на масата. След като свърши с това, се извърна да види дансинга. Там не се случваше нищо особено и тя се почувства неловко просто да стои така, затова се обърна обратно към масата и се зае да разглежда храната. Имаше по три чинии с шоколадови ореховки и овесени бисквити, две с шоколадови курабийки и бисквити с фъстъчено масло, както и най-различни сладкиши с моркови, мини сладки с извара и джинджифилови меденки. В средата на масата след десертите бяха пържените картофки, соленките и пуканките. Напитките бяха в далечния край.

— Това подреждане е много ефективно — каза тя, обръщайки се към жените от другата страна на масата, но когато се осмели да погледне към тях, никоя, изглежда, не я бе чула. Тя отново се загледа в храната и каза малко по-високо: — Който е подредил масата, е свършил чудесна работа. Ние с Мириам винаги подреждаме студения бюфет по същия начин.

Когато вдигна очи този път, две от жените гледаха право в нея. Тя се усмихна.

— Много е хубаво.

Те изглеждаха притеснени. Не, не притеснени, реши тя. Объркани.

Затова реши да им помогне.

— Аз съм Мери-Бет Клайд. Знам, че изглеждам различно. Заради роклята е.

След като каза това, реши още повече да облекчи неудобството им, като се извърна на другата страна.

Оркестърът свиреше някаква лека мелодия, но хората още не танцуваха. Те се разхождаха наоколо, повече чифтове крака, отколкото Джени можеше да преброи. Видя крака, обути в джинси и в панталони в защитен цвят. Видя голи крака. Онези, които най-много й харесаха, бяха краката, обути в черни чорапи като нейните. С такива бяха елегантните дами, харесваните от всички дами. Това бе добро предзнаменование.

— Доста хора са се събрали — каза тя, обръщайки се към жените, които се занимаваха с десертите. После попита: — Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря.

— Нямаме нужда.

Джени кимна и се премести така, че застана до стената в пролуката между редиците столове. Мястото имаше добър изглед и тя се възползва от това. През вратата продължаваха да прииждат хора. Тя огледа лицата им, после отново се върна към тези, които вече бяха вътре. Изглежда, целият град се бе събрал, за да отпразнува края на лятото.

Спомни си, че бе същото и преди много години. Тогава бе дванайсетгодишна и бе дошла с родителите си, но тримата не бяха особено весели, тъй като баща й бе ядосан на майка й, задето не й е купила нова рокля, а майка й бе ядосана на Джени, задето й трябва нова рокля.

Сега имаше нова рокля и тя бе прекрасна. Усмихна се и вдигна очи към подиума. Песента бе свършила. Диригентът на оркестъра — самият преподобен Джордж Пъти — размаха ръце във въздуха, после ги задържа високо и отмерваше ритъма само с показалците си. Джени подскочи, когато цимбалите и барабаните избухнаха във фанфарен ритъм. Едва се бе съвзела, когато преподобният Пъти започна да подскача на пети и пръсти. След миг оркестърът засвири нещо бързо и шумно и както Джени би се обзаложила, съвсем различно от всичко, което някога бе звучало между студените каменни стени на църквата.

Тълпата ги аплодира шумно и се раздвижи в ритъма на музиката.

Джени започна да потропва с крак. Около минута ръкопляскаше в такт с мелодията. После скръсти ръце пред гърдите си, но си припомни една статия, която бе чела в списание „Космополитън“, и ги отпусна покрай тялото си.

Увлечена от настроението на околните, тя се усмихваше, когато очите й срещнаха тези на Дан О’Кийфи, който я наблюдаваше от отсрещната страна на залата. Той вдигна ръка да докосне периферията на шапката си, макар че не носеше такава. Тя му кимна в такт с музиката и отмести поглед, все така търсеща онова ново лице. Един непознат мъж би я забелязал, би я погледнал така, както никой от тукашните мъже не би могъл. Той би я заговорил. Би я поканил на танц. И целият град щеше да ги види. Това вече би било страхотно.

Огледа още веднъж цялата зала и после се съсредоточи върху входната врата. Щеше й се той вече да дойде. Да, беше нетърпелива, но с право. Изискваше се голяма смелост да дойде тук, седмици й трябваха, докато се пребори със себе си, но накрая бе разбрала, че няма друг избор. Сега или никога. Щом се върне баща й, за нея нямаше да има никакви танци, никакви мъже, никаква надежда.

А тази вечер изглеждаше хубава, наистина хубава.

Дъхът й секна. Някой стоеше в сенките точно пред вратата. Остана там за миг… не бързаше да влезе… може би се оглеждаше наоколо… преценяваше обстановката. Тя се изправи, за да изглежда по-висока, навлажни устни и зачака, зачака, зачака го да пристъпи на светло.

Най-накрая той го направи. Но се оказа, че е Бард Джилис. Близо петдесетгодишен. С бирено коремче. Женен, с пет деца и без работа.

Тя въздъхна. Нощта сега започваше. Имаше време.

 

 

Минутите течаха и градчето Литъл фолс се веселеше песен след песен. Дансингът бе пълен с двойки, млади и стари, от един и същи пол, от различен пол, братя и сестри, родители и деца. Ако танцьорите бяха добри, чудесно; ако изобщо нямаха представа какво правят, пак всичко бе наред. Колкото до Джени, тя нямаше намерение да се излага. От време на време пристъпяше от крак на крак, за да облекчи тежестта върху пръстите си, и чакаше да дойде подходящият танц.

И ето, че дойде. Оркестърът засвири кънтри мелодия и на дансинга се подредиха в редица. Джени знаеше този танц. Беше се упражнявала пред телевизора у дома и можеше да танцува като всички други. А най-важното бе, че не се нуждаеше от партньор. Тръгна напред и видя как приятели се подреждат рамо до рамо, любими хора заемаха места един до друг, сестри, лели и дори досадни малки момчета, които показваха номерата си, размахали лакти и колене, страховита гледка — и колкото и да бе невероятно, преди Джени да успее да отклони поглед и да се нареди, моментът бе отминал.

Върна се на мястото си до стената и си обеща, че следващия път ще е по-бърза.

Когато оркестърът засвири „Синя луна“, тълпата от хора, подскачащи на дансинга, отстъпи място на двойки, които танцуваха бавно, романтично, буза до буза, също както бе правила и Джени много пъти у дома с възглавница за партньор и унесена в най-сладки мечти. Гледаше надолу и виждаше само плъзгащи се обувки и интимно докосващи се крака и с всяка изминала минута се чувстваше все по-неловко и все по-самотна.

Едно дребно, познато личице се появи пред сведения й поглед. Кожата бе с цвета на алабастър, изпъстрена с ярки лунички, които бяха придружени от рошава глава с огненочервена коса. Всичко това я караше да изпитва силна симпатия към това дете, а и то към нея — ако се съди по това как крадешком пъхна малката си ръчичка в нейната. Винаги ставаше така, когато я видеше. Бяха приятели.

Казваше се Джоуи Бетъл и макар семейството му да полагаше усилия да го отрича, Джени бе убедена, че по някакъв начин са далечни роднини. Само трима от хората, които познаваше, имаха същия тен и цвят на косата — майка й, самата Джени и Джоуи. Ако момченцето бе малко по-голямо, Джени би повярвала, че е неин кръвен брат, даден за осиновяване при раждането си. Но Джоуи бе само на пет; майката на Джени бе починала две години преди той да се роди.

Здраво стиснал ръката й, той се пъхна в тясното местенце между нея и стола. Тя коленичи до него и го попита:

— Ей, Джоуи, какво има?

— Мама ме търси — прошепна той.

— Станало ли е нещо?

— Казва, че не мога да остана след девет. Но никой друг не си тръгва. Не разбирам защо аз трябва да си лягам пръв.

„Защото майка ти е хвърлила око на брата на татко ти“, помисли си Джени.

Бе чула слуховете. Нямаше как да не чуе, разправяха се на всяко гише в града. Не че бе изненадана. Бе ходила на училище заедно със Селена Бетъл. Беше я виждала какво прави. Селена имаше три деца от трима различни мъже и май се оглеждаше за четвърти. Нямаше намерение да се остави Джоуи да й попречи.

— Може би майка ти мисли, че имаш нужда от сън, нали ще тръгваш на забавачка.

— Но това е чак след три дни, защо тогава трябва да си лягам рано днес!

— Джоуи Бетъл, къде се криеш?

Майката сграбчи тениската му отзад, издърпа го от скривалището му и хвърли изнервен поглед към Джени.

— Здрасти, Мери-Бет. Притесняваше ли те малкият? — в ухото на Джоуи тя просъска: — Какво правиш тук с нея? Тя си има и по-приятни занимания от това да те наглежда.

— Нямам нищо против — понечи да каже Джени, но Селена вече влачеше Джоуи надалеч.

Големият часовник над подиума показваше девет часа.

Джени го погледна и се опита да остане спокойна. От известно време вече не пристигаха нови хора, макар че това можеше и нищо да не значи, предполагаше тя. Той закъсняваше и толкоз. Реши, че може да е имал много работа или пък движението по междущатската магистрала е било много натоварено. Представи си дори, че може в последния миг да е разбрал, че няма чиста риза — и едва ли не го видя как бързо вади една от пералнята, пъха я в сушилнята и после я глади — или поне се опитва. Защото не го бива много в гладенето. Не, наистина имаше нужда от някой като Джени, който да му глади ризите.

Тя бе специалист в гладенето на ризи. Заключи, че сигурно ще се забави още малко, и реши да си почине от усмивките и да отпусне леко мускулите на лицето си. Около нея хората правеха същото с краката си. Анита Силва се бе отпуснала в стола от дясната й страна и се бе извърнала, за да приказва с Бетъни Кар. Всичко, което Джени можеше да види от Джони Уотс, който говореше с жена си от лявата й страна, бяха широките му рамене и гръб.

Джени се облегна на стената. Лекичко изхлузваше първо единия си крак от обувката, после другия и се опитваше да изглежда, сякаш е уморена от танците и е благодарна за почивката, също като всички останали.

* * *

— Хващайте партньорите си, дами — извика преподобният Пъти и жените из цялата зала се обърнаха към кавалерите си и ги поведоха към дансинга.

„Избери си някого — каза си Джени и бързо се огледа из залата. — Който и да е“ — настоя пред себе си, но за нищо на света не можеше да види мъж, с когото би искала да танцува, определено нямаше никого наблизо, какво остава да има някой, който всъщност да приеме поканата й. След минута се почувства глупаво, че изобщо се е оглеждала.

Затова докосна гърлото си с ръка, за да покаже, че е жадна, и се промуши покрай дансинга към бюфета със закуски. Там имаше дълга опашка. Всеки път, когато й идваше редът, някой по-жаден я изпреварваше, но нямаше смисъл да прави сцена. Когато най-сетне получи сайдера си, тя го занесе в отсрещния край на залата. Отпи от чашата. Последователно потропваше с крак, барабанеше с пръсти по бедрото си и кимаше в такт с музиката.

Едва бе довършила питието си, когато хората се подредиха на дансинга за „електрическия“ танц. Бързо, преди да изгуби смелост, тя прекоси залата и застана в редицата до останалите и ако сърцето й биеше двойно по-бързо, никой не разбра, тъй като „електрическият“ танц бе нейният любим. Тялото й знаеше движенията. Изобщо нямаше нужда да се замисля. Преди да успее да забележи кой я гледа или не я гледа и с какво недоверие, вече се движеше напред-назад по дансинга в идеален синхрон с всички останали.

За пръв път от много време насам тялото й се отпусна и улови ритъма. Ръце, крака, ханш — движеше се с лекота и й беше забавно! Не мислеше за косата си, за луничките си или пък за баща си. Усмихна се широко на преподобния Пъти и на хората до себе си. И колкото и да бе невероятно, и те й се усмихнаха в отговор. В този миг тя се почувства така, както никога досега в Литъл фолс: беше хубава, щастлива, беше част от тълпата.

Танцува, докато не заглъхна и последната нота, после поде одобрителните възгласи на тълпата. Прекалено скоро обаче редиците се разпаднаха на малки групички, които се отдалечиха една от друга. Унесена от момента, Джени вдигна ръце и заръкопляска на оркестъра. Но този път аплодисментите й бяха самотни. Всички други се бяха разотишли.

Усети, че й е топло, и се запъти към вратата. Вълна от освежително хладен въздух я посрещна веднага щом пристъпи на верандата. Помаха с ръка пред лицето си, обмисли какво да направи, накрая си намери свободно място и приседна на стария дървен парапет.

— Здравей, Мери-Бет.

Тя се извърна. Дъдли Райт III стоеше само на метър от нея. Бе висок, слаб и все още с вид на тийнейджър, макар тя да знаеше, че е на двайсет и шест, тъй като бе две години преди нея в училище.

Във всеки случай, той не бе мъжът на мечтите й.

Беше репортер в местния седмичен вестник, основан от дядо му и понастоящем издаван от баща му. Всички знаеха, че Дъдли III иска да стане главен редактор, преди да е навършил трийсет години, но повишението му зависи от това да покаже упоритостта, въображението и журналистическите умения, които дядо му, Дъдли-старши — пенсиониран, но все още управляващ бизнеса, — считаше за нужни, за да се продължи семейната традиция.

Понякога Джени се питаше под какво ли напрежение живее горкият Дъдли. Този случай обаче не бе такъв. Като се има предвид, че членовете на семейство Райт се доближаваха до човек от семейство Клайд само по една-единствена причина, тя беше нащрек.

Той се приближи още повече.

— Видях те да танцуваш. Изглеждаше щастлива. Заради танца или заради това, че Дардън излиза на свобода?

Джени докосна с ръка врата си и откри кичури коса, залепнали там. Тя ги прибра обратно в плитката си.

— Вътре наистина е доста топло.

— Вторник е големият ден, нали?

Не искаше да мисли за това. Не и тази вечер.

— Как се чувстваш? Колко стана — пет години ли?

Предполагаше, че той знае, че са минали шест години, а не пет. Сигурно са говорили с баща му за това. Баща му бе отразявал случая — ареста, съдебния процес, присъдата. Вероятно са решили, че сега е ред на Дъдли III.

Потърси в мрака своето кестеново дърво, намери го и й се прииска да е там сега.

— Излиза по-рано — отбеляза Дъдли.

— Опрощават му от присъдата за добро поведение.

— И все пак. Беше осъден за убийство.

— Непредумишлено убийство — поправи го тя.

— Чудя се какво ли е да знаеш, че си отнел човешки живот.

— Можеш да го попиташ — каза тя, макар добре да знаеше, че ако Дъдли Райт III припари до къщата им, Дардън ще му тръшне вратата в лицето.

Дардън бе много затворен човек. Твърдеше, че в затвора е изпитал облекчение, след като е бил разпънат на кръст от пресата.

— Е, какво ще прави, като се върне? — попита Дъдли. — Трябва да работи нещо, нали? Това не е ли едно от условията за освобождаването му?

— Той се занимава с транспортен бизнес.

— Занимаваше се — бе така добър да й напомни Дъдли. — След всички тези години договорите му ще са изтекли, а и да не говорим за камиона му. Дали все още е в движение?

Джени не искаше да говори за това. Наистина не искаше. Представи си, че стои там, до своето дърво, облегната на стъблото му в мрака, и разговаря с човек, който наистина се интересува от нея. Мъжът, когото очакваше, имаше повече доброта в малкия си пръст, отколкото Дъдли Райт III в цялото си възлесто тяло.

— Трябва да ти кажа — предупреди я той, сякаш й правеше услуга, — че хората се безпокоят. Не са сигурни дали ще им хареса да има бивш затворник в града им. Ти притесняваш ли се дали той ще се приспособи към града?

— Това никога не е било — отвърна тя разсеяно. Би могла да се закълне, че забеляза някакво движение до дървото. Там имаше някого.

— Да си независим, е едно — поучително заяви Дъдли, — а да си изолиран от хората, е съвсем различно. Как би приел това баща ти? Обмислил ли е цялата ситуация?

Нечия кола тръгна от паркинга. Когато фаровете й осветиха околността, Джени видя един мъж да стои до кестена и да гледа какво става наоколо. Някой местен човек, който си почива от танците? Тя не мислеше така. Никой от тукашните мъже не бе толкова висок. Никой не носеше кожено яке и ботуши, които така блестят, че отразяват фаровете на колата. Никой не носеше каска за мотоциклет.

— Мислил ли е той какво означава да се върне тук, където всички знаят къде е бил и защо? — попита Дъдли.

Джени не бе на себе си от вълнение. Опитваше се да реши дали да остане на мястото си и да остави непознатия да дойде при нея, или сама да иде при него, когато Дъдли рязко прекъсна мислите й:

— Мери-Бет?

— Моля?

— Попитах дали Дардън осъзнава какви са недостатъците от завръщането му на местопрестъплението.

Тя се намръщи.

— Какво?

— Някои хора мислят, че той трябва да се премести и да започне отначало някъде другаде.

И Джени мислеше така, но знаеше, че никога няма да стане. Дардън ясно го бе заявил последния път, когато бе отишла да го види. Литъл фолс бил родният му град, бе казал той. Имал право да се върне, бе заявил, и пет пари не давал дали на града това му харесва или не. Нека сега пък те да са принудени да търпят нещо, което не им е по вкуса, бе казал той.

— Тук са му се случили лоши неща — продължи Дъдли. — Може би не бива да се връща.

— Така ли казват хората?

— Някои. Е, всъщност повечето.

— И ти ли?

— Аз съм журналист. Не мога да заемам позиция.

Джени не понасяше страхливците. Реши, че той не заслужава и минутка повече от времето й, и отново погледна към дървото. Но чувството, което я бе предупредило за присъствието на мотоциклетиста преди, сега бе изчезнало. Тя заслони с ръка очите си, за да не й пречи светлината и да вижда по-добре. Пак не можа да го види.

Дъдли бе виновен. Той го бе забелязал до нея и бе решил, че не е свободна.

— Дардън плаши ли те? — попита Дъдли.

Тя го погледна ядосано.

— Защо да ме плаши? Защо ми задаваш всички тези въпроси? Какво искаш от мен?

— Интервю. Хората искат да знаят как се чувстваш сега, когато Дардън излиза от затвора и се връща тук. Искат да знаят какви са плановете му. Какво мислиш да правиш ти след завръщането му. Те са любопитни и разтревожени, а само ти можеш да ги осведомиш от първа ръка. Това ще е най-сензационната новина, откакто братовчедът на Мърл се върна женен за стриптийзьорка. Ще бъде отпечатана на първа страница.

Джени решително поклати глава. Любопитството на хората в града не бе неин проблем. Техните тревоги не бяха неин проблем. Имаше си достатъчно свои грижи. Интервю на първа страница? Мили боже, това бе последното нещо, което искаше. Дардън щеше да я убие.

— Моля те, остави ме — каза тя, защото изведнъж реши, че не е прекалено късно.

Мъжът до кестена може би просто се бе отдръпнал назад в мрака. Ако види, че Дъдли си отива, може би отново ще се покаже.

— Ти можеш да им помогнеш да разберат какво е — настоя Дъдли.

— Никой не може да разбере — отряза го тя, макар да знаеше, че е загуба на време да говори с него.

Нищо от онова, което Дъдли Райт казваше или правеше, или пишеше, не би могло да промени фактите от живота й.

Тя се смъкна от парапета.

— Да не би да казваш, че е ужасно? — попита той. Тя се извърна и тръгна нататък по верандата. — Ще ти платя, Мери-Бет.

Не знаеше дали да го заплюе в очите, или да се моли земята да се разтвори под краката й, за да потъне в нея. Всички на верандата я гледаха.

— Нима не го дължиш на града? — извика той.

С високо вдигната глава, стиснала зъби, тя предизвикваше онези, които я наблюдаваха, да я заговорят, докато завие покрай опорната колона на стълбището и изтича надолу. Пресече двора и алеята за коли и отиде право до своето дърво. Задната страна на дънера му й бе позната и тъмна. Облегна се на нея, докато гневът й се уталожи, после остана, защото гневът не бе единственият й проблем. Освен това бе и много засрамена. Не биваше просто да бяга, не и пред очите на всички. Сега й бе много по-трудно да се върне обратно.

Но трябваше да го направи. Нямаше да има друга вечер като тази, преди Дардън да се върне. Това бе последният й шанс. Длъжна бе отново да влезе вътре.

Отблъсна се от дървото и погледна назад към верандата. Музиката се бе сменила няколко пъти, затова сега тълпата там бе различна от онази, която бе станала свидетел на бягството й. Дъдли не се виждаше никакъв.

Стисна здраво устни. Оправи с ръка косата си. Потта с пръсти луничките си. Приглади роклята си с влажни длани.

Пое си дълбоко въздух, припомни си мечтите си и се върна в залата за танци.

* * *

Минаха два часа. Джени наблюдаваше какво става откъм лявата страна на залата, откъм дясната страна на залата, откъм бюфета със закуските, откъм стъпалата близо до подиума. Усмихваше се. Кимаше в такт с музиката. Опитваше се да изглежда приветлива.

Единственият, който я погледна, бе Дан О’Кийфи, докато обикаляше наоколо, а единствената, която се приближи до нея, бе Мириам, останала без дъх от бързите танци.

— Как са краката ти? — попита тя при едно от завъртанията.

А при следващото:

— Защо не танцуваш?

Накрая попита:

— Утре в десет ще бъдеш ли на работа?

Преди Джени да успее да й отговори, танцуващите я повлякоха настрани.

С напредването на нощта музиката стана по-бавна и вече свиреха предимно мелодии, на които двойките танцуваха плътно един до друг. С всяко семейство, което си тръгваше, с всяка група от приятели, с всяка двойка Джени се чувстваше все по-уплашена. Това трябваше да е нейната нощ. Времето й изтичаше.

Остана, докато не свърши и последната песен, когато преподобният Пъти сам изръкопляска на оркестъра и каза:

— Благодаря ви, лека нощ и Бог да благослови всички ви.

Остана, докато и последните танцьори не се изнизаха през вратата и комитетът, организирал танците, започна да прибира боклуците в торби, да бърше масите и да сгъва столовете. Едва тогава и тя си тръгна.

Верандата бе пуста. На паркинга имаше само няколко коли. Тя слезе по стъпалата и за миг остана на алеята, загледана тъжно в кестена. После тръгна по пътя.

Нощта бе безлунна и бе тъмно като в рог. По върховете на дърветата се стелеше мъгла като тежка завеса, която щеше да падне и да закрие шоуто.

„Хайде, направи го вече“, щеше й се да изкрещи.

Докато вървеше към дома си, Джени се опитваше сама да убеди себе си, че тазвечерният провал не е краят на света. Но сърцето й отказваше да го повярва; то бе тежко като олово.

Никаква полза от новата рокля. От грима и пяната за коса. От взетите назаем от Мириам обувки и болката в свитите й пръсти само защото обувките подхождаха на тоалета и.

Спря, свали обувките и продължи само по чорапи. Почувства се толкова добре свободна, че само след миг свали и чорапите си. Захвърли ги в гората и продължи нататък. Малко по-късно развали и френската си плитка.

Крачките й станаха по-широки и предизвикателни. Позволи на краката си да се насладят за малко на хладната трева, после се махна от тревата и отиде по средата на пътя и остана там. Нямаше какво да губи, абсолютно нищо.

Отзад се появи някаква кола и се чу клаксон. Тя се забави, докато се отмести, а и не отстъпи много встрани. Колата я подмина, като се качи на банкета, и шофьорът я обсипа с порой от обиди. Само след секунди колата бе погълната от сгъстяващата се мъгла.

Дан О’Кийфи нито натисна клаксона, нито й изкрещя обидни думи. Той спря малко по-напред и изчака, докато тя го настигне.

— Качвай се.

Джени забеляза как фаровете на джипа пронизват мъглата и се сети за светлинния меч на Люк Скайуокър.

— Няма нужда.

— Заради мъглата ще стане студено. Ще се разболееш и ще трябва да отговарям пред Дардън за това. Хайде, Джени. Ще те закарам до вкъщи.

Но тя все още не бе готова да се прибере у дома. Когато влезе вътре, разочарованието от нощта щеше да я обземе напълно. Не бе готова за това.

— Сигурна ли си? — попита заместник-шерифът.

— Да.

Той въздъхна, разтри рамото си, изчака. Когато тя не помръдна, каза:

— Е, предложих ти.

Превключи на скорост и отмина нататък.

Джени се загледа как мъглата поглъща задните светлини на колата му. После седна по средата на пътя и предизвикателно зачака да дойде някоя друга кола.

Не се появи никаква кола. Докато седеше там, просто докато си седеше почти гола, освен онези части от тялото й, които бяха покрити от роклята — а тя не бе особено плътна — наистина усети влагата и студа. Така че се изправи, намери ивица отстрани на пътя, където пръстта бе по-мека и по-топла, и тръгна напред.

Не бе стигнала далеч, когато един мотоциклет изникна от мъглата зад нея и я подмина, после бързо смени скоростта и забави ход. Спря напълно и замря сред плътна пелена от светлина. Мъжът, който го караше, опря обутия си в ботуш крак на пътя и погледна назад. След около минута свали каската си.

Джени едва се осмеляваше да диша.