Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (17)

Шестнадесета глава

Бостън

Беше Джордан, разбира се. Никой друг не би могъл да се разхожда из къщата й посред нощ. Хвана я за ръце, за да й помогне да запази равновесие, и надникна да види какво носи.

— Бях на гости на Ангъс — обясни тя. — И докато бях там, си взех разни неща за четене.

Не поясни какви точно, а и той не попита. Всъщност не каза нищо, а просто улови ръката й и я поведе обратно към леглото. Този път не правиха секс, а просто лежаха прегърнати, докато отново не заспаха — точно от това се нуждаеше Кейси. Бе излязла от стаята на Кони разтревожена за Джени, но се успокои в присъствието на Джордан. Също като градината, която бе създал, той излъчваше спокойствие. Знаеше, че е егоистично от нейна страна, но тъй като времето й бе кратко, тя си вземаше цялото спокойствие, което той й предлага. И разбира се, още с пукването на зората той си тръгна за вкъщи.

Тя остана в леглото още няколко минути, за да се наслади на аромата, който бе останал след него. Но когато топлината от тялото му вече не се усещаше в завивките, започна да се тревожи. Когато мислите й станаха прекалено настойчиви, скочи на крака. Взе си душ, направи кафе на долния етаж и го наля в голяма чаша.

Тази сутрин картините на Рут я накараха да поспре. Всички бяха морски пейзажи — едната бе уловила играта на слънцето по вълните, на другата бе нарисуван рибарски кей, а на третата — малко островче. Кейси се вглеждаше в тях една след друга. Всяка излъчваше самоувереност. И всички излъчваха надежда, която отнесе със себе си, когато мина през офиса и излезе през остъклената врата.

Тишината в градината се нарушаваше само от сладките песни на птичките, които долитаха и отлитаха от хранилката. Бостън все още дремеше в това ранно четвъртъчно утро. Слънцето едва се бе показало над пристанището на изток.

Кейси отпиваше от кафето си, докато се разхождаше из градината. Когато коленичи, за да разгледа циганчетата на Джордан, малките им личица, извърнати нагоре, сякаш й отвърнаха. Изправи се и тръгна сред белите цветя, покрай лехата с розовите и после към сините. Джордан бе изредил набързо имената им, но сега тя не можеше да се сети кое как се казва.

Не. Не беше вярно. Ако се вгледаше внимателно, би могла да разпознае няколко. Забеляза сините камбанки на дивия зюмбюл сред сините цветя и лилиите сред белите. Сред розовите имаше дамско сърце — нямаше как да сбърка формата на цветовете му.

Див зюмбюл, лилии и дамско сърце. Почувства се горда от себе си. Джордан не бе споменал нито едно от тези имена. Това бяха думички от детството й, имена, които свързваше с формите. Все пак бе дъщеря на Керълайн.

Ухание? Е, това бе нещо друго. Не би могла да разпознае отделните ухания, но общият букет бе сладък, наистина.

Взе тази сладост със себе си и се качи на горното ниво при азалиите, които се бяха отворили само колкото да покажат дребните си цветчета с цвят на кайсия. Рододендроните също се бяха разтворили малко повече, отколкото предния ден. Цветовете им бяха по-големи и вече можеше да се види, че са бели.

Отиде до килима от трилиум под дъба, коленичи и докосна един цвят. Имаше три назъбени венчелистчета, малки, но красиви. „Виреят добре под широколистни дървета“, бе казал Джордан. Тя погледна към чинара от другата страна на пътеката. Под него също имаше килим от цветя. Те обаче бяха различни. Всеки цвят бе мъничък, не толкова сложен като на трилиума, но имаше десетки от тях. Бяха сини.

Пълзящ флокс. Името изскочи в паметта й. Керълайн имаше пълзящ флокс. Нейният бе розов.

Кейси се изправи. Разходи се чак до дъното на градината и остана там за малко, като вдишваше дълбоко от аромата на вечнозелените растения — веднъж, после отново и отново. Постоя малко сред чимшировите храсти, после се върна до люляка, опря нос до един грозд и вдъхна от аромата му.

Това бяха мигове на спокойствие. Но веднага щом се върна в двора и седна на един от столовете да изпие кафето си, отново я обзе безпокойството. Джени Клайд ставаше все по-отчаяна.

Същото донякъде важеше и за Кейси. Състоянието на майка й се влошаваше; все така не можеше да разгадае баща си и знаеше, че има още от историята, разказана в „Да флиртуваш с Пит“.

Изпи кафето си до последна капка и се върна в къщата. За кураж — и за късмет — докосна една от картините на Рут, докато минаваше, после се качи нагоре. Вече бе проучила голямата спалня и бе открила ключа, скрит там, в това странно изследване на тъмните ъгълчета на човешката душа. Оставаха само кашоните на горния етаж.

Най-напред Кейси намери книги. Някои от творбите бяха на други психолози, но повечето бяха на Кони. В някои кашони имаше по двайсет копия от една и съща книга; бяха дошли направо от издателя. В други имаше различни негови книги. На заглавната страница на всяка от тях стоеше подписът му.

Трудовете му с автограф — сякаш чу гласа на майка си.

Можеш да ги продадеш на цена, по-висока от номиналната. Защо са ти толкова много екземпляри от една и съща книга?

Можеше да задържи по една от всяко заглавие. Така щеше да има книгите му с автограф. Обаче я болеше, че ги получава по този начин.

Обърна гръб на кашоните и намери кутиите, които Джордан бе качил от офиса. В тях имаше досиета на стари случаи. Кейси ги прегледа набързо да види дали някои не носят надпис „Клайд“. След като не намери такива, мина към следващата кутия, а когато се оказа, че и там няма нищо, продължи с друга.

Спря едва когато Мег я извика, за да й каже, че е пристигнал клиентът й за девет часа, но отново се качи по обед. Благодарение на една отменена среща имаше два часа, които да посвети на търсенето си. Чудеше се колко ли би могла да напредне за това време, когато Мег й предложи помощта си. Тя прие.

Мег отваряше и затваряше кашоните. Кейси преглеждаше съдържанието им. Откри още книги и още досиета. Натъкна се на оригинала на докторската дисертация на Кони, напечатана на машина, чието „в“ не е било съвсем наред. Намери ръкописи на негови книги.

— Какво търсиш? — попита Мег, когато Кейси, изпухтявайки възмутено, й бутна още един кашон да го затвори.

— Разни негови лични неща — каза тя и се опря на пети.

Ръкописите бяха истинска златна мина. В „Харвард“ много щяха да им се зарадват. Кейси нямаше нужда от тях.

— Снимки, писма, работни тетрадки — изброи тя; от тези имаше нужда. — Годишник на класа от гимназията. Голям кафяв плик с „К“ отпред. Виждала ли си някога нещо такова?

— Не — отвърна Мег, докато прихлупваше горните капаци на кашона. — Никога не е искал да му помагам, когато работеше тук, горе — подобно на Кейси, и тя седна на пети. — Всички книги ли са негови?

— Да.

— Обичаш ли да четеш?

— Обичам.

— Чела ли си негови книги?

— Всичките.

Мег попита срамежливо:

— Мислиш ли, че бих могла да опитам с някоя?

— Някоя от тези ли? Не. Това са академични трудове. Не са леко четиво — Кейси се обърна към следващия отворен кашон. — О. Личен кашон. Пише „М“ — „за мен“.

— Мейн.

— Хм?

— „М“ означава Мейн — обясни Мег.

Кейси я зяпна изумено, после се засмя на себе си.

— „М“ означава Мейн. Уха. Не се бях сетила затова.

— Доктор Унгер много се интересуваше от Мейн — ентусиазирано продължи Мег. — Нали това е идеята на градината. Нали се сещате за горния край с трилиумите, хвойната и елите? Веднъж ми каза, че ароматът му напомня за дома. Повярвах му. Аз също съм израснала в Мейн.

Тя изведнъж се сепна и побърза да подчертае:

— Всъщност съм израснала в Ню Хемпшир, но съм родена в Мейн, а релефът в двата щата е един и същи; освен близо до брега, там е различно заради соления въздух и вятъра.

— Значи е пресъздал мириса на родния си край тук — Кейси бе ужасена. — И тази връзка не се бе сетила да направи. — Но не и от самото начало. Преди Джордан да започне работа тук, градината е била само трева и плевели.

— Но после доктор Унгер започнал да изпитва носталгия. Сам ми го каза веднъж, защото и аз понякога се чувствам така.

— Някога ходил ли е на посещение в родното си място?

— Не знам.

— А ти?

Тя поклати глава.

— Няма никого, когото да искам да видя — изведнъж рязко се развесели. — Някога искало ли ти се е да имаш тъмна коса?

Кейси се усмихна на внезапната смяна на темата, но бързо се разсея, докато преглеждаше първия кашон за Мейн. И той бе пълен с книги, но различни. Тези бяха стари и много четени. Кони и тук бе написал името си, но не като автор. За да заяви притежанието си, на първия бял лист с внимателния, сериозен почерк на подрастващ младеж, бе написал: Корнелиус Б. Унгер.

Намери „Островът на съкровищата“ и „Швейцарското семейство Робинсън“, „Моби Дик“ и „Пътешествията на Гъливер“. Още „Ханс Бринкър, или сребърните кънки“, „Приключенията на Том Сойър“ и „Вятърът във върбите“.

— Това са стари книги — каза Мег.

Видът им бе на книги, препрочитани многократно. Имаше някакво лично излъчване в тях. Усещаше се ясно, фактът, че Кони ги е запазил, говореше, че това са съкровища от детството му.

В кашона имаше и други, все така класически примери за литература. След като прегледа всяка една, ги върна обратно и плъзна кашона към Мег.

— Е, харесващ ли косата си? — попита я домашната прислужница.

Тя бе сложила един от ластиците, които Кейси й бе дала. Платът бе с леко лилави оттенъци и изглеждаше наистина чудесно в кестенявата й коса.

— Да.

— Ами луничките? Кейси се усмихна.

— Вече свикнах с тях. Преди ги мразех. Очите на Мег се разшириха от изненада.

— Наистина ли?

Кейси кимна.

— Опитвах се да ги крия с грим, преди още да ми е разрешено да си слагам подобно нещо.

— Наистина ли? — попита Мег очарована.

— Аха.

Зарови се в следващия кашон и намери още детски книжки. Същото бе и с третия кашон.

— Май наистина много е обичал да чете — отбеляза Мег. — Защо според теб ги е запазил?

Това определено бе точният въпрос. Щеше й се да има и точен отговор.

— Може би защото е обичал да чете. Или защото са му били подарени от някой, когото е обичал. Или пък защото е знаел, че тези издания някой ден ще бъдат много ценни.

Мег каза:

— Мисля, че ги пазеше за внуците си.

— Той няма никакви внуци.

— Но ще има. Ти не мислиш ли да си имаш деца?

Кейси се запита как би могъл един човек да пази книги за внуците си, след като даже не разговаря със собственото си дете.

Същото се отнасяше и за приготвянето на стаи за внуците. Тя се чудеше в какъв ли измислен свят е живял, сам-самичък в красивия си дом.

— Не мислиш ли? — попита Мег.

— Какво да мисля?

— Да си имаш деца?

— Някой ден.

— Биологичният часовник не те ли тревожи?

— Още не.

— Аз се тревожа. Искам да имам деца.

— Имаш ли си приятел?

Мег поклати глава отрицателно. По-тихо и срамежливо, добави:

— Някой ден може би ще имам — после полюбопитства: — А ти имаш ли?

Кейси се замисли за минута. Не можеше да нарече Джордан свой приятел. Обаче спеше с него, значи би трябвало да имат някаква връзка.

Накрая направи компромис:

— Може да се каже. Поне засега. Но нищо повече. Устата ми е заключена — хвърли поглед към часовника си и посегна към друг кашон. — Още един и после трябва да се връщам на работа.

В последния кашон имаше тетрадки от гимназията. От тях научи, че Кони е учил химия, латински, френски, американска история и изкуство. Не можа да разбере къде е ходил на училище, макар да търсеше точно това. Колкото и внимателно да търсеше, не можа да види името на училището или града. А след това вече я чакаше клиентката, така че трябваше да отложи търсенето.

 

 

Джойс Луелън дойде в три часа. Лицето й бе изпито, пръстите преплетени, кокалчетата побелели.

— Не мога да спя. Не мога да се храня. Само си седя вкъщи и ходя от стая в стая. Също като в първите дни след смъртта му.

— Узна ли решението на съдията? — попита Кейси.

— Не. Ще го разберем утре. И ето ме тук, очаквам загуба и отново изпитвам стария гняв. Не мога да говоря с приятелите си, със семейството си. Виждала съм ги как вдигат безпомощно очи или въздъхват по особен начин. Омръзнало им е да ме слушат как говоря за това. Изобщо не разбират какво чувствам. И как биха могли? Те може и да са обичали Норман, но той не е бил част от всекидневието им. Не е бил ключът към бъдещето им.

Кейси подозираше, че семейството и приятелите са изгубили интерес към битката. И са продължили напред. Същото се отнасяше и за дъщерите й. Единствено Джойс тъпчеше на едно място и не стигаше доникъде.

— Можеш ли да си го върнеш? — тихо попита Кейси.

— Не. Не мога, знам. Но ако спечеля това дело, ще получа нещо. Това ще е краят на всичко.

— Завършек.

— Да. Ако спечеля, ще има завършек.

— А ако не спечелиш?

— Няма да има завършек.

— Защо не?

— Винаги ще се питам защо той умря.

— Какво казаха лекарите? — попита Кейси. Знаеше отговора, но беше добре Джойс да го изрече на глас.

— Казаха, че е реагирал с масивен кръвоизлив на упойката. Никога преди не е бил упояван. Как бих могла да го знам?

— Ти ли? Защо ти да знаеш? Как би могла да знаеш?!

— Някой все е трябвало да знае.

— Но защо ти? Защо не майка му.

— Тя откъде да знае? Никога преди не са му правили упойка. Вече го казах.

— Точно така. Никой не е знаел, че той ще реагира по този начин — нито майка му, нито той, най-малко пък ти. От друга страна, ти си направила всичко възможно да разбереш защо е умрял. Независимо какво ще реши съдията, можеш да намериш своя завършек в това.

Джойс изглеждаше объркана.

— Ами, ако не мога? Имам предвид, едно е да кажеш, че няма достатъчно свидетелства, за да бъдат убедени съдебните заседатели. Това не означава, че изобщо няма доказателства. Кой би могъл да каже, че нашите доказателства не са точни? Затова трябва да спечеля. Трябва ми окончателно решение. „Няма достатъчно доказателства“ не ми върши работа. Трябва да приключа с това.

Кейси можеше да разбере позицията й.

Докато успее да се върне на горния етаж, вече бе късен следобед и след като бе взела решение, бе изпълнена с енергия. Предполагаше, че в двете стаи има общо още около дузина кутии, които не е претърсила. Сега бе сама и се залови с тях с някаква отмъстителност. Теглеше ги, блъскаше ги, наведена отгоре им, вместо да седне, така че по-бързо да прерови съдържанието им.

След като приключи с всички, запомни само един кашон — най-личния, с реликви от детството на Кони. Вътре имаше плетено одеяло, леко окъсано. Чифт кафяви обувки, ужасно износени. Няколко детски снимки, правени, преди да тръгне на училище. Бе сладко, уязвимо на вид дете, чиито черти я развълнуваха, понеже й бяха толкова познати. Трябваше й цяла минута, преди да осъзнае, че вижда себе си в тях.

Косата също. Имаше прозрачен плик с кичур, чийто цвят бе същият като на нейната коса. Усети как нещо засяда в гърлото й, отново почувства кръвната връзка, когато бръкна и го потърка с пръсти.

Но маймунката я развълнува още повече. Бе плюшена и с избеляло кафяво телце, провиснали крачета и козина на кръпки. Едно замъглено оченце висеше на конец, а другото изобщо липсваше. Това бе най-милото и пострадало нещо, което Кейси бе виждала. Тя вдигна играчката внимателно и зарови лице в мекото й коремче. Миризмата бе тежка, миризма на отминали години. Предположи, че Кони я е обичал. Сигурно е спял с нея дълго след като никой не е трябвало да знае това. Дал й е живот, име и характер, така че да я изхвърли, би означавало да извърши убийство.

Такива бяха собствените й чувства към плюшеното й пате Дъфи. Не беше кой знае колко оригинално, но така се казваше — Дъфи. Крилата му сочеха в различни посоки, а човката му се кривеше на една страна, но тя така и не можа да го прибере в някой кашон и да го изостави. Дори и сега седеше на нощното шкафче в апартамента й, опряно на нощната лампа.

Нейният Дъфи я бе обичал с цялото си малко плюшено сърце по времето, когато силно се нуждаеше от двамата си родители. Не знаеше каква нужда на Кони е запълвала тази маймунка, но знаеше, че не може да я върне обратно в кашона. Не можеше дори да я остави при Ангъс на леглото на Кони.

Занесе я долу, облегна я на една възглавница в бледосинята си стая, обърната към нощното шкафче, където бе снимката на Кони. Това сигурно бе правилното решение, защото маймунката се настани и доби доволен вид. Това бе някаква утеха за Кейси, защото не бе стигнала доникъде в търсенето на сведения за дневника „Да флиртуваш с Пит“. В нито един от кашоните не откри нищо, което дори малко да прилича на голям кафяв плик с „К“ отпред. Не знаеше къде другаде да търси.

Обезкуражена, се запъти към градината, но вместо това се оказа на постланите с пътека стълби, които водеха към офиса, загледана в картините на Рут. Ако гората бе централна тема в живота на Кони, то за нея това бе океанът. Той обичаше дълбоки и наситени оттенъци на зеленото, червеното и синьото, а в платната на Рут преобладаваха пастелните тонове. Тези картини бяха ясното доказателство колко различни са били двамата. Кейси за пореден път се запита какво ли ги е привлякло един към друг.

Творбите на Рут бяха пълни с надежда и ярки дори в сянката на стълбището привечер. Бяха като покана. Тя бе силно изкушена. Но и раздвоена.

* * *

В четвъртък вечер бе курсът й по йога. Имаше голяма нужда от упражненията, но въпреки това го пропусна. Нуждата да поговори с майка си бе по-голяма. Предполагаше, че Керълайн има да й казва едно-две неща във връзка с Рут.

Тази вечер обаче болната изобщо не „проговори“ по какъвто и да било въпрос. Спеше и може би дишането й бе малко по-шумно от обикновено, но не звучеше опасно. Кейси усещаше огромна буца, свита дълбоко в стомаха й, докато седеше до нея, държеше свитата й ръка и изучаваше лицето й в приглушената светлина. Не спомена името на Рут. Не посмя да го направи, като знаеше с колко други неща трябва да се справя Керълайн.

След известно време я повика тихичко:

— Мамо?

Изчака, търсеше някакво мигане, леко помръдване, дори някакъв дребен тик, който да й покаже, че е в съзнание.

— Знаеш ли, че съм тук, мамо? — чакаше, наблюдаваше я и започна да се плаши. — Трябва да знам какво става с теб. Това започва да ме изнервя.

Керълайн просто си лежеше там, облегната леко на една страна, със затворени очи. Кейси се наведе малко по-близо.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита на висок глас.

Изчака още малко. Керълайн остана неподвижна, дишаше на леки пресекулки. След време, като не можеше повече да се бори със страха си, Кейси целуна майка си по бузата, погали косата й и каза:

— Всичко е наред, мамо. Уморена си. Ще си поприказваме, като дойда другия път. Тогава ще се чувстваш по-добре. Обичам те.

Гласът й пресекна. Целуна я още веднъж, притисна чело до бузата й, за да усети топлината на майка си. Имаше нужда от това. Керълайн бе винаги на нейно разположение, дори когато се бе отказала от нея в името на независимостта си. Бе постъпила неразумно. Сега го разбираше. Човек можеше да се нуждае от топлота и пак да е независим. Керълайн го знаеше. В добри и лоши моменти тя бе вярна и изпълнена с любов. Кейси не искаше да я загуби.

Страхуваше се, че това все пак ще се случи, а не искаше да застане в лице с тази вероятност. Затова нежно остави ръката на майка си върху чаршафите и излезе от стаята.

Петък в календара на Кейси бе ден за професионално обогатяване, когато обикновено посещаваше семинари, срещаше се с колеги, четеше специализирана литература. Понякога ходеше на плажа. Възстановителна терапия, така го наричаше.

Този петък сутринта се запъти към плажа, но не за да се забавлява. Имаше нужда от отговори, а само Рут Унгер можеше да й ги даде.

Най-напред се обади, разбира се. Не искаше да иде чак до Рок порт само за да разбере, че Рут я няма.

Рут отговори на обаждането. Кейси затвори. Детинско поведение? Да. Но имаше право на моментно вдетиняване. Презрението й към Рут датираше от тийнейджърските години, когато бе разбрала за съществуването й. Като нямаше друго обяснение за това, че баща й я пренебрегва, тя реши, че виновна е тази жена.

Рут го бе откраднала от Керълайн. Или поне такъв бе първоначалният сценарий. Кони тъкмо се е канел отново да се свърже с Керълайн, когато се е появила Рут, завъртяла му е главата и го е впримчила в мрежите си.

Рут го е настроила срещу Кейси, това бе друга вариация по темата. Когато Кони е изразил желание да се свърже с детето си, Рут е изпаднала в пристъп на дива ревност. Искала е от него да положи усилия да имат свои деца, а не да се разсейва с резултата от някаква си случайна връзка, „която може дори и да не е твоя дъщеря — представяше си Кейси думите й, — защото не се знае с кого ли още се е срещала по онова време Керълайн Елис“.

В измислиците й Рут бе стигнала дори дотам да отмъква писмата на Кони до дъщеря му още преди да ги е изпратил.

След време тези фантазии се бяха разпаднали. Колкото повече Кейси научаваше за функционирането на човешкото съзнание — и колкото по-дълго наблюдаваше Кони, — толкова повече се убеждаваше, че той е отговорен за собственото си поведение.

Не че напълно бе оправдала Рут. Не разбираше защо тази жена не го е подтикнала да направи някакъв, макар и малък жест към единственото си дете, особено след като бяха минали години и двамата нямаха деца. Не разбираше защо не бе предприела каквото и да е — като поне да се обади на Кейси, за да й съобщи за смъртта на баща й.

Тези мисли не й даваха мира, докато шофираше на север по шосе 93. Разгорещи се, докато караше на североизток по шосе 128 и вече бе достатъчно разгневена, когато стигна до Глостър, така че започна да обмисля дали да не се върне обратно. Но вече бе изчерпала всички възможности. Освен това, разсъждаваше тя, ако изтърве нервите си и се разкрещи на Рут, тя го е заслужила.

Зави по шосе 127, заобиколи нос Кейп Ан и пристигна в Рок порт. Знаеше как да стигне до къщата на Рут от центъра на града. Бе минавала по маршрута и преди — е, не бе идвала чак от Бостън специално да види къщата й, но бе минавала покрай нея може би три или четири пъти през последните десетина години, когато бе посещавала Рок порт като туристка. Освен че бе още по-посивяла от соления морски бриз, къщата не се бе променила много.

Бе разположена в края на уличка със затревени площи и храсти, къща в стила на крайбрежието — с голям покрив от плочи, който се издига нагоре и пада назад, а фасадата бе съвсем обикновена — с два прозореца отстрани на входната врата. Кейси паркира отпред и мина по каменната пътека. Позвъни и зачака с наведена глава, като се питаше защо ли изобщо е дошла, но бе прекалено упорита, за да си тръгне. Вратата се отвори.

Кейси знаеше как изглежда Рут. Бе я виждала до Кони на професионални вечери, а наскоро се бяха засекли на заупокойната служба. Винаги я бе намирала за прекалено обикновена на вид за художничка. Но излъчването на Рут, когато застана пред нея, съвсем не бе обикновено. Като начало, за разлика от миналата седмица, когато бе подстригана на къса черта, сега прическата й бе много къса и бухнала. Предишният оттенък на прошарено сиво сега бе по-скоро златно бляскав, а прилежно сресаната преди коса сега бе разрошена от вятъра. Елегантно слаба жена, десетина сантиметра по-висока от Кейси, тя носеше мека бледосиня риза, която падаше свободно над прилепналата й тениска и къси панталони. Краката й бяха боси, а ноктите — оранжеви.

Изглеждаше като… Толкова много приличаше на представата й за собствената й майка след десетина години, че гърлото й се стегна.

Рут изглеждаше почти толкова изненадана, колкото и гостенката, но първа се окопити, и то по много неочакван начин. По лицето й се разля радостна усмивка, изпълнена с искрена топлота.

— Кейси. Толкова се радвам — тя посегна да хване ръката й. — Влизай.

Младата жена не се възпротиви. Като оставим настрана външния вид, последното, което бе очаквала, бе, че Рут ще се зарадва да я види. Това я обърка точно когато се опитваше да се пребори с буцата в гърлото си, а после видя къщата. Зад безличния стил на фасадата се намираше истинска пещера от високи прозорци, капандури и стъклени врати към тераса на покрива, от която се откриваха три различни изгледа към океана. Това бе дом на художник, със статив пред един от прозорците, на който имаше недовършена картина, а други незавършени платна стояха опрени наоколо.

— Толкова се радвам — повтори Рут все още с усмивка на лице.

Постепенно и Кейси се окопити достатъчно, за да осъзнае, че една малка част от нея също се радва. Тази жена й бе почти роднина и изглеждаше искрено зарадвана да я види.

Но не би могла да забрави миналото. Затова попита направо:

— Защо?

Усмивката на Рут леко се поколеба, но тя остана все така сърдечна.

— Защото си дъщеря на Кони. Сега, когато той си отиде, лицето ти ми напомня за него.

Кейси изведнъж отново се разгневи.

— Защо сега, след като го няма?

— Защото ми липсва — усмивката на Рут вече я нямаше и лицето й с приятни черти бе сериозно. — И защото това отдавна трябваше да стане. От известно време ми се иска да се срещнем.

— Защо си чакала?

Домакинята се поколеба, после внимателно каза:

— Защото Кони не искаше да се срещаме.

— И защо не? — попита младата жена. Ето затова бе дошла.

Рут си пое дълбоко въздух.

— Отговорът не е прост. Ще дойдеш ли да седнеш на откритата тераса?

Кейси би била доволна да получи отговорите на въпросите си и тук, до вратата, а после да се обърне и да си тръгне. Но нещо в искреността на Рут, в светлия й дом и надеждата, която струеше от картините й, я развълнува. Затова се остави да бъде заведена до терасата. Минаха през всекидневната покрай голям U-образен бял диван от няколко части с ниска каменна масичка до него, върху която стояха книги за изкуство, елегантни резбовани фигурки и големи железни свещници, после покрай статива и платната.

— Искаш ли нещо разхладително? — попита Рут, когато излязоха на откритата тераса.

Кейси поклати глава. Хвана се за парапета с две ръце и се загледа в морето. Бе времето на отлива и се виждаха множество осеяни с водорасли скали. Чайките си подвикваха една на друга, докато се гмуркаха, издигаха се нагоре или се носеха по въздушните течения. Вълните се надигаха, разбиваха се и се отдръпваха в успокояващ ритъм.

Без да полага особени усилия, гневът й се уталожи. Домакинята застана до парапета недалеч от нея и също се загледа напред.

— Винаги съм обичала океана. А Кони — не. Той харесваше нещата да са по-близки и по-сдържани.

Кейси извърна глава.

— Защо?

Рут срещна погледа й.

— Заради сигурността. Не се доверяваше на неща, които го караха да се чувства безпомощен.

— Откъде е дошло това?

— Знаеш отговора. Разбира се, че го знаеше.

— От детството, само че не знам нищо за неговото детство. Дори не знам името на града, където е израснал.

— Абът.

— А не Литъл фолс? — провокира я Кейси.

— Никога не съм чувала за Литъл фолс. Той беше от Абът.

Абът. Име, което толкова дълго бе търсила и което така лесно й бяха разкрили.

— Малък град в щата Мейн — обясни Рут, — но не мога да ти кажа нищо повече за него. Никога не съм ходила. В началото, когато се оженихме, понякога предлагах да идем с колата, но той отказваше да се връща в родното си място. Преживените там години не са били щастливи за него.

— Защо не?

Рут извърна объркан поглед към океана. Измина цяла минута, преди отново да погледне Кейси.

— Винаги е бил толкова дискретен човек, не искаше никой да знае за миналото му, но сега го няма, а ти си негова плът и кръв. Ако някой има право да знае, това си ти. Не става дума за някаква жестокост или извратеност. Някога си мислех, че е било така — призна тя. — Представях си някакво ужасно събитие, което го е белязало завинаги.

Кейси също си го бе представяла.

— Не е ли било така?

— Не. Не е имало някаква извънредна случка, а години на страдание. Кони от малък е бил дребничък и много умен. Никое от тези качества не се ценяло високо в Абът. Станал обект на присмех, тъй като бил най-хилавото дете — подиграван, оскърбяван безмилостно, неизменно прицел на шеги. Започнал да се отдръпва от хората още преди да тръгне на училище, а веднъж установен, този модел станал постоянен.

Кейси лесно можеше да си представи как описаното от Рут дете се е превърнало във възрастен човек. Но липсваше елементът на намесата.

— А какво са правили родителите му?

— Какво са можели да направят?

— Да продадат фермата.

Събеседницата й се усмихна горчиво.

— Не е имало ферма. Не и както си го представяме с теб. Ако майка му е отглеждала зеленчуци и се е грижела за кокошките, то е било, за да имат храна на масата си. Живели са в центъра на града в миниатюрна къща с дворче. Не съм сигурна дали изобщо е била тяхна собственост. Както и да е, не са били в състояние да се преместят. Не са им стигали пари, а животът в Абът бил евтин.

— Детето им е станало изкупителна жертва поради липса на пари ли?

— Не — предпазливо каза Рут. — Бащата, Франк, бил едър мъж, здравеняк — точно обратното на Кони. Бил убеден, че ако нещо може да „излекува“ хилавия му и мекушав син, това е грубият живот в Абът. Очевидно не е станало така. Животът на Кони бил истинско мъчение. Единственият начин да оцелее бил да издигне стени около себе си.

— Ами майката? Как е могла да се примирява и да наблюдава всичко това?

— Не й е било лесно според мен. Наистина много е обичала Кони, но е била преди всичко покорна съпруга. Мъжът й имал твърди принципи и тя не искала да му се противопоставя. А коя съм аз, че да я съдя за това? И аз не постъпих много по-различно. Наричаме го уважение към волята на съпруга.

Кейси изобщо не смяташе, че ситуациите си приличат.

— Но Кони е бил дете. Страдал е. Не мога да си представя, че една майка не би направила нещо, за да му помогне.

— Тя му е помогнала. Без много шум е направила каквото е могла.

— Какво по-точно?

— Насърчавала го е. Бащата не бил сигурен дали Кони трябва да ходи в колеж.

— Не е искал той да получи добро образование? — попита Кейси поразена.

— Не е искал той да се изолира още повече от онова, което баща му е смятал за, цитирам, „нормално и здравословно“. Когато нещата станали сериозни, може би е щял да се съгласи Кони да иде в университета в Мейн, защото той самият работел там, но чак пък в Харвард… — тя поклати глава. — Това е било дело на Кони. И не го е постигнал сам. Майка му е била зад гърба му, подкрепяла го е тихо и незабележимо. Спечелил пълна стипендия, напуснал Абът и никога повече не се върнал.

— Дори за да види родителите си?

— Баща му починал малко преди той да замине, а майка му се преместила. Всичко това е станало много, много отдавна.

— Но е оставило незаличими следи — каза Кейси.

— Да. Кони никога не го преодоля. Страхът от присмеха и отхвърлянето контролираше личния му живот. Затова напредваше в професионален план. С всяка научна степен, която защитаваше, с всеки труд и всяка книга, които пишеше, се чувстваше оправдан за това, че се дистанцира от хората. Научните постижения станаха негов щит.

Кейси ясно си го представяше.

— Превърнал се е в професора, в блестящия учен, на когото всички прощават ексцентричните слабости. Това също е било модел на поведение. И колкото повече се повтарял, толкова по-трудно е било да установи лична връзка. А без лични връзки е нямало как да бъде наранен — липсваше обаче голямо парче от пъзела. — Как изобщо е станало така, че е имал връзка с майка ми?

Рут се усмихна тъжно.

— По същия начин, както стана и с мен. Надеждата умира трудно. Винаги е искал хората да го приемат. Мечтаеше за любов.

— Не го ли правим всички? — възрази Кейси. — Но ние, останалите, можем поне да проведем личен разговор с някой приятел. Не и Кони. И все пак е имал връзка с майка ми. Как е успял да преодолее страха си от отхвърляне?

— Прекъснал е връзката, преди да се появи вероятност да го отхвърлят — поне такъв е бил случаят с твоята майка. В моя случай прекрати интимната ни връзка. Просто се затвори в себе си. Или може би — продължи тя по-замислено — винаги си е бил такъв, само че аз съм си мислела, че ще е различно, след като се оженим. Мислех, че просто е старомоден, че чака да се оженим, преди да сподели най-дълбоките си и мрачни мисли.

— Мислела си, че можеш да го промениш.

— Не — поправи я търпеливо Рут. — Мислех, че е различен човек.

Тя отново се вглъби в себе си.

— Но и времената бяха различни. Срещнахме се, излизахме заедно известно време, решихме да се оженим и просто го направихме. Взехме решението, водени също и от практически мотиви, а не само от любов. Когато срещнах Кони, той вече бе уважаван професор, чиито трудове бяха многократно публикувани. Наистина бе болезнено притеснителен, но на мен това ми се струваше много мило. И което бе по-важно, той ми предлагаше финансова сигурност, от която се нуждаех — тя се усмихна. — Исках да рисувам, но не исках в същото време да гладувам. Освен това, честно казано, не исках да ме безпокоят, докато рисувам. Така че професионалната ангажираност на Кони всъщност ми допадаше.

— А любовта?

— Обичах го. Колкото повече научавах за него, толкова повече го обиквах — тя вдигна ръка. — Да, знам, че звучи странно, но не можеш ли да ме разбереш? Той бе жертва на детството си, то бе оставило дълбоки белези у него.

— Някога подлагал ли се е на терапия за това?

Рут поклати глава.

— Иронично е, нали? Като лекаря, който не може да се разболее. Ако бе психиатър, щеше да е длъжен да се подложи на терапия. Но за неговата специалност това не бе задължително, а той не изяви желание да го направи сам.

— Било е прекалено страшно за него.

— Прекалено. Някога му го предлагах. Преди години, когато не можех да реша дали да се разведа с него, или просто да се изнеса от къщата, му казах, че има нужда от това. Казах му, че пропуска много от красивите неща в живота. Предложих му заедно да посетим терапевт — тя бързо поклати глава. — Прекалено страшно. Затова наистина се изнесох — и виж ти чудо! — взаимоотношенията ни се подобриха.

— Кони се е чувствал по-малко застрашен.

— Честно казано, и аз се чувствах по-добре. Очакванията ми се промениха. След като приех какво той може и какво не може да прави, всичко бе наред.

— Но… да живееш отделно от съпруга си през всичките тези години…

Рут се усмихна.

— Имам приятели. Не съм била самотна. Освен това, може би си прекалено млада, за да го разбереш, но има десетки жени, които смятат живота на разделените съпрузи за идеалното положение. Имах най-доброто и от съпруга си, и цялата свобода, която исках.

— Но не и деца — изтъкна Кейси.

Рут се вгледа право в очите й.

— Не мога да имам деца. Знаех го още преди да се омъжа.

Кейси изпита угризения.

— Съжалявам.

— Всичко си има и добра страна. Животът ми бе много богат. Понякога си представям какво би било, ако имах дъщеря, но може би щяхме да се караме непрекъснато. Имам племенници и племеннички, а сега и внуци от тях.

Това повдигаше друг въпрос.

— А къщата в града, допълнителните спални на горния етаж… — попита Кейси — те за кого са?

Рут се усмихна нежно и тихо каза:

— Мечти. Кони мечтаеше за много неща. Може и да не вярваш, но много от тях бяха свързани с теб.

Отново изпита гняв.

— Защо тогава не вдигна телефона? — извика Кейси и в следващия миг си отговори сама: — Страх. Страх да не бъде отблъснат.

— Страх да не се провали.

Самата Кейси страдаше от това, но никога не бе предполагала, че то може да важи и за Кони.

— Да се провали ли?

— Страхуваше се, че няма да е добър баща. Може и да не се е подлагал на терапия, но добре съзнаваше собствените си недостатъци.

— И не е можел да ги преодолее? — попита Кейси, като направи последен опит да отправи упрек, защото сърцето й наистина се бе стоплило.

Стоплило се бе и по отношение на Рут. Тя вече не бе просто някакво име и лице, а се бе превърнала в реален човек, много симпатичен и дори достоен за харесване. Сега изпитваше съчувствие и към Кони.

— Не. Не можеше да ги преодолее.

— Но знаеше за мен. Знаеше къде съм и какво правя.

— Да.

— А това вълнуваше ли го изобщо?

— Остави ти къщата в града. Той много обичаше това място, наистина го обичаше. Можеше да разпореди да я продадат и да даде парите за благотворителни цели, но той я даде на теб. Така че ти ми кажи. Вълнувал ли се е?

Кейси не можеше да отговори. Гърлото й бе прекалено стегнато.

Рут й се притече на помощ.

— Вълнуваше се. Повярвай ми. Интересуваше се от теб. Кони имаше чувства, също както аз и ти. Но ги изразяваше по различен начин. В моя случай това бе да ми се обажда всяка вечер в шест часа, когато не бяхме заедно, за да се увери, че с мен всичко е наред. В твоя случай бе да украси къщата така, както според него би ти харесало. Да, той го направи. За майка ти са цветята.

— Цветя ли?

— Уредил е да доставят свежи цветя в стаята й всяка седмица.

— Не — каза Кейси. — Това се прави от болничното заведение.

Бавно и категорично, Рут поклати глава. И изведнъж Кейси разбра. Никога не бе виждала цветя в стаите на другите пациенти. А и сестрите не биха коментирали цветята толкова често, както правеха, ако те бяха просто част от обслужването в дома. Дъщерята просто бе предположила…

* * *

Кейси бе ударила джакпота в търсенето на истинския характер на Кони, но все пак се чувстваше обезсърчена, когато си тръгна от Рок порт. Научи толкова много, но и трябваше да се откаже от много от старите си виждания. Как би могла да се сърди на Рут? Тя не й беше враг. И как да се сърди на Кони? Той самият бе жертва на обстоятелствата.

Но на нея й бе нужен враг. Трябваше да има кого да обвинява за това, че Кони е бил такъв, какъвто е; че Керълайн мълчи; за онова обаждане сутринта, когато я попитаха дали е взела решение за преподавателското място в Провидънс, на което тя отговори, че не е, и помоли за още малко време. А дали би дала окончателен отговор до понеделник? Да, непременно ще го направи.

Там не се криеше никакъв враг. От катедрата трябваше да предложат работата на друг терапевт, ако Кейси откажеше. И те бяха под напрежение. Не можеше да им се сърди.

Кого тогава да обвини за неправдите в света? Дардън Клайд бе много подходящ кандидат, а сега имаше и някаква следа. Абът, щата Мейн. Може и да не бе Литъл фолс, но все трябваше да започне отнякъде. Възнамеряваше да го стори още на другата сутрин.

Но освен това имаше Джордан. Можеше да се сърди на него. Не бе идвал в градината тази сутрин, макар да бе събота — един от обичайните му дни. Бе удължила заниманията си с йога за всеки случай, но той не се появи и това я разтревожи. Може да се бе отбил, докато бе в Рок порт; инстинктивно усещаше, че не би занемарил градината. Но тя не бе градината. Бе мислещо, чувствително човешко същество, с което той правеше разни доста интимни неща. И все пак не дойде в четвъртък — не дойде, не се обади, не я прегърна.

Разбира се, не бе задължен да прави, което и да било от тези неща. Те не бяха истински приятели. Тя дори не можеше да каже, че са и любовници. А онези интимни неща, които правеха заедно? Секс. Това бе всичко. Секс. Не знаеше почти нищо за него.

Изведнъж това й се стори нередно. Запъти се направо към къщата, като с всяка крачка усещаше някакво напрегнато очакване. Опитваше се да реши дали то бе свързано с Джордан или с факта, че се прибира у дома — това бе изумителна мисъл, — когато зави надолу по алеята и видя местата за паркиране зад градината. Джипът на Джордан не бе там.

Разочарована, тя бързо погледна в градината, за всеки случай, и сега определено изпита усещане за нещо познато. Не можа да устои, така че влезе и постоя малко в гористата част. Ако се доближеше до елите, така че да не вижда нищо, освен зелените клони, и ако си поемеше дълбоко въздух, все едно бе насред гора; въздействието върху сетивата й бе същото. Природата бе силен наркотик. Господ като лечител, помисли си тя с усмивка. Божествена ароматерапия.

Вече се чувстваше по-спокойна и тръгна пеша към „Майката на Дейзи“, като търсеше адреса, напечатан на квитанциите, които Кони бе подписвал. Разходката бе приятна — покрай зидани къщи, липи и сандъчета с мушкато по прозорците, надолу по „Уест Седър“ до „Ревъри“ и после нататък към малка странична уличка, близо до Чарлс Стрийт. Магазинът бе единствен сред множество къщи, но дори и да не бяха купувачите, които разглеждаха стоката от тротоара, нямаше как да го пропусне. Дълъг сенник бе опънат над предните прозорци и вратата. Бе на големи райета в бургундско червено и бяло, за да си подхожда с тухлените фасади на съседните къщи. Множеството цветя под него направо засрамваха сандъчетата по прозорците им. Растенията, които бяха отпред, окъпани от слънцето, предлагаха изобилие от цветове — яркожълти, бели, морави и сини. Още няколко различни цъфтящи вида висяха горе на сянка под тентата заедно с десетки зелени растения.

Ароматът на цветята примами Кейси да се приближи. Вътре с изненада откри съвсем тясно пространство с каменен под и стени, купчини декоративни саксии и цяла колекция градински скулптури. Растенията тук бяха зелени, а в различни по големина алуминиеви вази бяха подредени според вида отрязани цветни стръкове. Голям каменен блок отбелязваше къде се намира касата за клиенти. Зад нея стоеше и пишеше някаква квитанция красива жена, облечена в бяла памучна риза и джинси — самата Дейзи, ако се съди по властното й излъчване. Тя изглеждаше около четирийсет и пет годишна.

Кейси изчака реда си без никаква следа от нетърпение. Макар магазинът да бе съвсем мъничък като размери в сравнение с градината й, и тук цареше същото усещане за покой. Растенията го излъчват, реши тя. Бяха естествени и красиви. Като се изключи отровният бръшлян и подобните нему, те не можеха да те наранят така, както хората.

— С какво мога да ви помогна? — попита Дейзи.

Кейси се приближи до касата.

— Аз съм Кейси Елис, дъщерята на Кони Унгер. Вие ли сте Дейзи?

Жената се усмихна широко.

— Да, аз съм — каза тя и протегна ръка. — Много се радвам да се запозная с вас. Ние обожавахме баща ви — тук усмивката й помръкна. — Много съжалявам за смъртта му. Беше много мил човек.

Кейси кимна.

— Той ми остави къщата си в града. Просто исках да ви кажа колко забележителна е градината.

Дейзи отново се усмихна.

— Благодаря ви. Това е дело на Джордан.

— Той тук ли е?

— Сега ли? Не. Но скоро би трябвало да се върне. Знам, че трябва да се преоблече за един ангажимент в четири часа — тя хвърли поглед към тавана. — Телефонът му звъня няколко пъти.

Кейси също погледна нагоре.

— Офисът там ли е?

— О, не. Той живее горе.

— О!

— Толкова е хубаво някой да е тук постоянно. Той отговаря на телефонните обаждания в извънработно време и разни такива.

— О!

— Мисля, че щеше да идва до вас след този ангажимент. Искате ли да му оставя съобщение?

— Не — Кейси поклати небрежно глава. — Не е важно. Ще го видя, като дойде в къщата. Но се радвам, че се отбих. Магазинът е истинска наслада за окото — тя си взе визитка от поставката до касовия апарат. На нея бе изписано името на магазина с елегантен почерк. — Много е красив.

Дейзи се усмихна.

— Благодаря. Отбийте се пак.

— Непременно.

Кейси пъхна визитката в джоба си и излезе през вратата с чувството, че магазинът и Дейзи са сред новите й приятели.

Но когато се запъти обратно към къщата си, мислите й се върнаха на Джордан. Странно. Бе си мислила, че нейната градина заема централно място в деня му. Съвсем естествено бе да иска подобно нещо. Но като видя магазина за цветя, като усети оживената дейност, която кипеше там, като чу Дейзи да говори за телефонни обаждания и ангажименти, осъзна, че тя е само една от задачите, които запълват деня му. Той бе зает човек. Имаше си и абсолютно различен живот, който изобщо не бе свързан с градината й.

Е, същото важеше и за нея.

Даде му един последен шанс. Когато се прибра в къщата обаче и не го видя никъде, влезе вътре и си взе някои неща за пренощуване в спортния сак, заедно с трите части от „Да флиртуваш с Пит“. Поговори нежно с Ангъс за минутка от вратата на спалнята на Кони. Каза на Мег, че може да отсъства ден-два. Мина през офиса на Кони за карта.

После хвърли чантата в багажника на колата си, качи се и потегли към Мейн.