Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (22)

Двадесет и първа глава

Бостън

Покрусена, Кейси дълго гледа последната страница от дневника, преди накрая да я остави при другите в скута си. Но не можеше да изтрие описаната картина от съзнанието си. Оставаше мислено в кариерата на Литъл фолс — не забелязваше коженото кресло, на което бе седнала, нито чашата чай, която Джордан бе приготвил за нея и която сега я очакваше на ниската масичка заедно с полуизядено парче пица, не забелязваше и самия Джордан, седнал по средата на дивана, разположен леко встрани от нейното кресло.

От кариерата тя мислено се върна към предишните части на дневника и си припомни факти като например подстриганата коса на Джени, която Пит бе подравнил, но която изобщо не бе подравнена, когато Мириам се бе заела да я пооправи, таблата с ордьоврите, които Пит бе излапал, но които Джени бе занесла непокътнати на работа на другата сутрин, мотоциклетът, който никой не бе чул, и посещението в „При Джиро“, което никой не бе забелязал. Спомни си, че мъжът в закусвалнята й бе казал за следите от стъпки на един човек на върха на кариерата, водещи до дрехите на Джени Клайд.

Всяко късче намери мястото си. Тя вдигна потресен поглед към Джордан.

— Не е имало никакъв Пит — психотерапевтът у нея го знаеше, а жената не би могла да го оспори. Пит бе прекалено идеален, за да е истински. В буквалния смисъл. — Джени Клайд се е самозалъгвала. Толкова отчаяно се е нуждаела от любов, че го е измислила. Той е бил нейният спасител. Дал й е смелост да напусне Дардън, да се махне от Литъл фолс, да сложи край на живота си. Превърнала го е в жив човек, така че самоубийството й да стане приемлива постъпка.

Кейси почувства безизходицата на положението, пое си дъх на пресекулки и се облегна назад.

Джордан се изправи. Този път не излезе от стаята, просто отиде до един дъбов шкаф край стената и се върна с куп листове в ръка.

— Но ти беше права да се съмняваш какво точно се е случило. Тя не умря — каза той и й подаде страниците.

Кейси задържа погледа му, не смееше да се надява. Искаше да повярва в щастливия край, но си представяло само едно. Виждаше Джени Клайд в някой център за рехабилитация, подобен на онзи, в който се намираше Керълайн, представяше си я осакатена за цял живот след падането от върха на кариерата.

— Вземи ги — нежно я подкани той.

Тя нямаше избор. Да не знае какво е станало би било по-ужасно от всичко, което бе написано на хартия. Остави листовете в скута си и започна да чете.

 

 

Позвъняването дойде в три след полунощ. Дан О’Кийфи побърза да облече униформата си и потегли към дома на Клайд не защото Дардън Клайд настояваше, нито пък защото това му беше работата, макар и двете да бяха истина, а защото се тревожеше за Джени…

Тези страници описваха как Дан намерил Джени в гората, увил я в якето си и я закарал на едно място, далече от Литъл фолс, където би могла да е в безопасност — като оставил всички в града, и най-вече Дардън, да си мислят, че е мъртва.

Четенето не отне много време. Кейси изпита облекчение, че Джени е жива и физически невредима, а освен това — и огромно възхищение към Джордан. Сега възникваха съвсем различни въпроси.

Очите й потърсиха неговите. Той все още седеше на дивана, където бе останал търпеливо, осъзна тя, през цялото време, докато четеше, освен в кратките промеждутъци, когато й бе носил храна и чай.

— Приятелят ти е бил терапевт, нали? — попита тя.

— Да. Работи в института „Мънси“. Срещнахме се на половината разстояние, той взе Джени и се върна в болницата.

Кейси познаваше „Мънси“. Знаеше също, че лечението в частни болници често далеч надхвърля медицинските застраховки на пациентите, и се запита дали Джордан не е спасил Джени и в това отношение.

— Ти ли плати за всичко?

— Не. Щях да го направя, толкова виновен се чувствах. Бях разочаровал Джени, също като останалите в града. Но в болницата винаги приемат по няколко пациенти безплатно. Джени бе от тези късметлии. Нуждаеше се от подобно заведение, за да има шанс за възстановяване. Беше безопасно. Вратите се заключват. Иронията е в това, че повечето пациенти се смятат за заключени вътре, докато Джени гледаше на ключалките като на средство, което я пази от Дардън. Най-големият й страх и досега е, че той ще я намери.

— Не може все още да е в онова място — отбеляза Кейси, защото отдавна бе минало времето на дългото задържане в болница дори и за пациенти със склонност към самоубийство.

— Не. Прекара там три месеца. Подложиха я на интензивна самостоятелна терапия и когато състоянието й се стабилизира, включиха и групова терапия. Тя е много умна жена. Много силна. Справи се много добре. Както казах, страхът от Дардън се оказа най-трудната част от възстановяването й.

— Ако страхът е все още жив, как тогава е понесла напускането на болницата? — попита Кейси.

Той се усмихна нежно.

— Ще ми се да мога да ти кажа, че е имало някакъв голям пробив в психотерапията, но промяната настъпи много плавно. Изпращах й местни вестници в болницата, така че тя можа да прочете за собствената си смърт и за погребението, което Дардън й организира. Времето минаваше, а той не се появи на вратата й. Това й даде смелост. После промени външния си вид.

Кейси рязко си пое въздух.

— На мен ми харесваше как изглежда — каза тя, макар че още докато го изричаше, терапевтът в нея се обади. — Но тя не се е харесвала. Сигурно е смятала, че така могат да я разпознаят от километри. Да се прикрие червената й коса с боя, е лесно. Но луничките?

— Дерматолозите имат удивителни техники на разположение. Луничките й не са изчезнали напълно, но петънцата, които остават, могат лесно да се прикрият с грим. А белезите по краката й се виждат само ако упорито ги потърсиш. Почувства се по-добре след всичко това. Когато я изписаха от болницата, отиде в приемен дом недалеч оттам. Продължи да се среща с терапевта си и работеше на половин ден в една закусвалня. Това бе идеалната работа за нея. Стоеше в кухнята и готвеше, така че клиентите не я виждаха. До края на същата година, след като Дардън не се бе появил да я търси, тя бе готова да продължи нататък.

— Къде отиде?

Със самодоволен вид и лека, подканяща усмивка, Джордан се облегна назад.

На Кейси й отне цяла минута, докато се сети. Тогава притисна ръка до сърцето си и тихичко извика от изненада:

— Мег?

Той кимна.

— Джени смяташе, че Мег Райън е симпатична и мила, и забавна — все неща, които искаше да бъде тя самата, — затова си избра това име.

— Мег? Моята Мег?

Точно пред очите й, а тя не се бе досетила. Но беше напълно логично — косата й бе толкова тъмнокестенява, че можеше да е боядисана; кожата й бе бледа, дори и ограниченият свят на Мег Хенри; искреността на въодушевлението й. Освен това плашливостта й от неочаквани звуци… машата за огъня, която носеше онзи ден. Не беше почиствала камината — бе се уплашила, че Дардън я е открил. А и въпросите й — малко прекалено лични, прекалено чудати. Някога искало ли ти се е да имаш тъмна коса? Харесваш ли луничките си? Тревожиш ли се за биологичния си часовник? Имаш ли си приятел? Мег Хенри не се отличаваше с особени социални умения, също като Джени Клайд.

— Моята Мег — повтори Кейси, засрамена, че не е забелязала нещо, което сега й се струваше толкова очевидно. — Но тя е моята Мег едва отскоро — разсъди гласно. — Преди това е била член на домакинството на Кони. Явно Кони е знаел коя е.

— Да.

— Затова ли я е взел на работа?

— Да. Дългогодишната му домашна помощничка се пенсионира. Джени умееше да готви и да чисти. На него му хареса идеята тя да е наблизо.

— Защото му е роднина — каза Кейси и насочи вниманието си към друга част от пъзела. — Каква е връзката им?

— Вашите прадядо и прабаба — отговори Джордан. — Казвали са се Блин и са от Арустук Каунти, което е далеч на север в щата Мейн.

— Блин ли? Като в Корнелиус Б.?

Джордан кимна.

— Блин-старши имали две дъщери, Мери и Джун. Дъщерите били с голяма разлика във възрастта — повече от дванайсет години — и никога не станали особено близки. Мери била по-голямата. Омъжила се за Франк Унгер, преместила се в Абът и родила Кони. След години Джун се омъжила за един местен младеж, Хауърд Пикът, и родила майката на Джени, Мери-Бет. Това прави Кони и Мери-Бет Пикът първи братовчеди. Мери-Бет срещнала Дардън Клайд на някакъв панаир, преместила се в Уокър, след като се омъжила за него, и родила Итън, който починал, а след това Джени — той си пое дъх, издиша. — Това означава, че двете с Джени сте втори братовчедки.

Кейси може и да не запомни всички подробности в родословието, но схвана основното. Кони и Мери-Бет Клайд бяха първи братовчеди. Кейси и Джени — втори. Кейси и Мег бяха втори братовчедки. Изумително.

— Но Кони е много известен човек — каза тя. — На Дардън не му ли е хрумвало, че Джени може да е намерила убежище при него?

Джордан се опита да бъде дипломатичен.

— Кони може и да е известен в твоята среда, но в Уокър? Там не са чували името Унгер и не разбират от психология. Освен това Дардън мислеше, че Джени е мъртва.

Мислеше. В минало време. На Кейси не й се искаше даже и да си помисли, че може да е променила това.

Като остави тази вероятност настрани засега, тя продължи:

— Кони е наел Джени, като е знаел, че тя му е братовчедка. Ти преди това ли започна да работиш при него или след това?

— Преди.

— Ти си го накарал да я взема на работа, нали?

— Разказах му за нея. Той сам реши да я наеме.

— А как стана така, че е наел теб?

— От „Майката на Дейзи“ се грижеха за растенията му още преди мен. Аз разпознах името му сред списъка с клиентите и започнах сам да се занимавам с градината му.

— А защо ти си разпознал името му, но не и Дардън?

Усмивката на Джордан стана иронична.

— Бил съм полицай, а съм и син на полицай. Израснал съм, слушайки подробности около разни случаи, които другите хора никога не научават. Когато Мери-Бет умря и последва съдебен процес, фамилните имена и роднинските връзки бяха сред подробностите, с които се занимавахме. Така че знаех кой е и какъв е Кони. После, когато дойдох тук и се запознах с него, двамата си допаднахме.

— Той знаеше ли откъде си и каква е връзката ти с Джени?

— Аз му казах. Това не го притесняваше.

— И си собственик на магазина за цветя — каза тя, като не успя да изтрие напълно обвинителните нотки в тона си.

Джордан кимна.

— Купих го, когато се преместих тук.

— От Дейзи ли?

— Тя искаше да работи, без да носи отговорността на собственика.

— Не ми каза, че магазинът е твой.

— Не си ме питала.

Не, не беше го питала.

— Защо го купи?

— Защото обичам растенията. Защото исках да имам стабилен източник на доходи. Защото имах нужда да се установя и да пусна корени някъде. „Бийкън Хил“ ми се стори добро място. А „Майката на Дейзи“ — удачен избор.

— Но ти си художник. Видях творбите ти в къщата на родителите ти — не му каза, че ги смята за прекрасни. Все още бе ядосана, че е била държана в неизвестност. — Как можеш да вършиш и двете неща едновременно?

— Садя през деня и рисувам нощем.

— Къде рисуваш?

— Имам студио на горния етаж.

— И продаваш картините си?

В галерии в Бостън и Ню Йорк, по думите на майка му.

— Освен това се занимавам с илюстриране.

— Илюстриране ли?

— На растения за разни издания като „Одъбън пъбликейшънс“ например.

Кейси бе изключително впечатлена.

— Защо не ми каза, че рисуваш?

— Не си ме питала.

— Нужно ли бе да парадираш като градинар?

— Аз съм градинар — каза той, без да се извинява. — Обичам да садя разни неща и да им помагам да растат.

Кейси изведнъж се досети за нещо.

— Полицейският участък в Уокър. Всички онези увивни растения. И розите близо до къщата. Ти си ги посадил!

Той се усъмни леко.

— Розите не са ли изсъхнали?

— Не, не са. Вероятно бръшлянът има нужда от малко подкастряне — изглеждаше облекчен и тя попита: — Не си ли се връщал там, за да видиш сам?

— Напоследък не — той се отпусна и доби напълно примирен вид. — Срещнала си се с баща ми. Какво мислиш за него?

Кейси се усмихна.

— Много ми хареса майка ти.

— Не те питах за това.

Тя дипломатично отбеляза:

— Мисля, че двамата с баща ти сте много различни по характер.

— Това е сигурно. Той изобщо не би одобрил моето участие в бягството на Джени.

— Дори и след толкова години ли?

— Не. Той е от хората, които стриктно спазват правилата.

— Но Джени е избягала от Дардън. Няма ли да оцени това?

Джордан вдигна рамене недоверчиво.

— Ти ли написа дневника? — попита Кейси.

— Не. Кони.

— Кони — не би го предположила. — Кога? Защо?

— Когато Джени — Мег — дойде да работи при него, все още бе много нервна и неуверена. Искаше да й помогне, без формално да се отнася към нея като към пациент, затова я насърчи сама да напише историята си, но тя не е писател. Не може просто да се изправи срещу белия лист. Така че Кони се съгласи сам той да записва, докато тя му описва мислите си. Тя се справи с това. Кони може и да държеше писалката, но думите са предимно нейни.

— Но ти си работил с Кони за онази част, свързана с теб.

— Да.

— Той дали е имал намерение да го публикува някога?

— Не. Считаше го за поверително. Беше вид терапия за Джени. Щом веднъж всичко бе описано на хартия, тя можеше да го загърби.

Кейси разбираше това. Воденето на дневници бе станало популярна терапевтична техника точно по тази причина. И все пак бе разочарована, като се сети за буквата „К“ и бележката, която Кони бе надраскал. Щом той бе писал дневника, това може да бяха бележки за самия него.

— А дали е искал да намеря дневника? — попита тя сега.

— Никога не ми е споменавал за това. Но щом го е оставил в бюрото си, бих казал, че да. Кони не вършеше случайни неща.

— Умря случайно — изтъкна Кейси. — Не е планирал това. Не е имал предупреждение. Било е внезапен масиран инфаркт. Никакви предишни сърдечни заболявания.

Джордан се наклони напред, опря лакти на коленете си, хвана дланите си и тъжно се усмихна.

— Имало е, Кейси. Получил е лек инфаркт още преди да се запозная с него и не се чувстваше добре в месеците преди смъртта си. Рут знаеше, но се съмнявам, че е било известно на някой друг. Той го прикриваше добре, а после се отпускаше в дома си. Виждах го там, затова знаех. Той усещаше какво предстои. Остави нещата си грижливо подредени.

Кейси изпита странно облекчение. Наистина искаше да вярва, че баща й е оставил началото на дневника в чекмеджето на бюрото си, за да го намери тя. Това обаче й напомни за тревогата на Джордан по-рано същата вечер, когато се бе появила на прага му.

Кони бе написал: „Как да се помогне?“ Тя въздъхна. Предпазливо попита:

— Зле ли обърках всичко?

Джордан не отговори — което, ако я питаха, си бе ясен и категоричен положителен отговор.

— В опасност ли е Мег?

Той сви рамене.

— Не знам. Дардън сега живее с друга жена. Може би няма да го е грижа.

— Едва ли — заяви Кейси. — Хората с патологични отклонения не могат просто да забравят. Той ще я потърси дори и само да й даде да разбере, че е по-силният. Ще я преследва. Ще се спотайва в сенките. Ще я наплаши до такава степен, че целият напредък, който е постигнала, ще се окаже напразен. Тя е роднина. Как да се помогне?

— Каза ми, че живее на билото на хълма. Мястото безопасно ли е?

— Няма портиер, но входната врата се заключва.

— О, това е чудесно — саркастично промърмори Кейси — трябва само да изчака наблизо, докато някой отвори, и после да се мушне покрай него, като каже, че отива на гости на дъщеря си. Никой не би заподозрял, че мъж на неговите години може да представлява заплаха. Уха.

— Няма да може да стигне до дома на Мег, докато не научи името й. Мег Хенри не му говори нищо.

— Но Кейси Елис му говори. Представих се по име неведнъж. Казах, че съм от Бостън.

— От телефонния указател може да научи адреса на апартамента ти, но няма нищо, което да свързва апартамента ти с градската къща, където работи Мег.

Кейси преглътна тежко. Затвори очи по много показателен начин.

Джордан разбра.

— О, господи — промърмори той.

Без да отваря очи, Кейси каза:

— Дадох визитката си на редактора на вестника. Това е чисто новата ми визитка, онази, която току-що си направих, с адреса на чисто новия ми офис — тя отвори очи и тихичко се оправда: — Опитвах се да помогна. Не знаех къде е Литъл фолс, затова тръгнах да го търся и не знаех, че се предполага, че Джени е мъртва… — тя зяпна Джордан. — … защото не бях посветена в съдържанието на последните страници.

— Хей, вината не е моя. Не знаех, че изобщо е оставил някакви страници, така че да ги намериш. Когато ми даде последната част, предположих, че просто разделя дневника за по-сигурно. Никога не ми е казвал, че ги пази за теб.

— И аз не съм те питала какво имаш и какво знаеш — продължи Кейси с монотонен глас. Наведе се напред и опря лице в коленете си. — Исках да помогна — ама наистина, наистина исках да помогна. Никога преди не ме е молил за нещо. Исках да го свърша както трябва. Отново се изправи и изгледа Джордан унило.

— Имам способността да обърквам нещата. Седях си там и питах на висок глас как могат да са сигурни, че Джени е мъртва, като няма тяло. Предположих, че може да е била отнесена от течението, да е излязла и да се е измъкнала. Разпитвах кой би могъл да й предложи убежище. Когато ме попитаха дали смятам, че е жива, аз отвърнах високо, ясно и убедително: „Да“. И докъде ни води всичко това?

— Ще бъдем нащрек — отвърна й Джордан.

— Може пък никой да не каже на Дардън — промълви тя с надежда, но по израза на лицето му прочете, че това не е вероятно.

— Мълвата за посещението ти ще обиколи градчето, но същото се отнася и за вестта, че Дардън е изровил бойната секира. Ако баща ми чуе подобно нещо, ще ми се обади.

— Баща ти знае ли, че Джени е жива?

— Не. Но знае, че тя е причината да напусна града. Ще събере две и две — времето и всичко останало — и ще се обади. Каквито и недостатъци да съм намирал в начина му на прилагане на закона, никога не съм се съмнявал в острия му ум.

— Значи просто ще чакаме?

— Няма какво друго да правим в момента.

— Ще кажем ли на Джени?

Той се замисли за миг над това.

— Още не. Няма смисъл да я плашим.

— Тя ще ме намрази.

— Няма. Тя те обожава. От самото начало ми разказваше колко си умна и мила, и красива — той спря за миг. — Не съм спорил с нея.

Кейси усети как омеква вътрешно. Когато я гледаше по този начин, сексапилно и многозначително, отново бе нейният градинар. Но сега знаеше, че той е и много други неща — предприемач, художник, спасител на Джени Клайд. Кейси имаше нужда от време да осмисли всичко това.

Извърна поглед. Само след секунди погледна часовника си. Беше почти осем, все още бе светло навън, но светлината бе по-мека сега, когато слънцето бе слязло ниско. Изведнъж изпита силно желание да е в градината си. Нуждаеше се от успокоението, което намира там.

Но още не можеше да си иде у дома. Имаше и по-силно желание от това.

Изправи се и тихо каза:

— Трябва да посетя майка си.

Джордан също скочи на крака.

— Ще те закарам.

— Няма нужда. Колата ми е отпред.

— Моята също.

— Ами, ако някой се обади да те предупреди за Дардън?

Той измъкна мобилен телефон от джоба си. Беше по-малък и далеч по-нов модел от нейния.

— О! — възкликна тя. — Трябваше да се сетя. Винаги ли го носиш?

Той кимна.

Помисли си за миговете, когато бяха стояли притиснати толкова близо един до друг.

— Никога не съм го усещала — отбеляза тя.

Той я изгледа втренчено.

Беше прекалено заета да усещаш други неща, едва не го чу да казва.

Червенина плъзна по бузите й и тя се извърна към вратата.

Джордан я поведе надолу по стълбите и после през задната врата към джипа си. Част от нея искаше да го попита дали няма и луксозна спортна кола, скрита някъде заедно с другите му тайни. Друга част от нея обаче бе доволна от джипа. Предприемач, художник, градинар — подхождаше му.

Той умело се провираше из уличното движение, знаеше точно къде отива. Когато спря пред болничното заведение, без тя дори веднъж да го упъти накъде да завие, Кейси каза:

— Ти ли доставяш цветята от името на Кони?

— Понякога. Но никога не съм виждал майка ти, ако за това питаш.

Така беше. Кейси си мислеше за разговора, който бяха провели на една пейка в парка, когато за пръв път му бе казала за Керълайн. Той бе проявил искрено съчувствие. Бе задал уместни въпроси. Нищо от казаното от него тогава не издаваше, че знае за Керълайн. Може наистина да е оставял цветята на нощното й шкафче, дори да е говорил с нея и въпросите му пак щяха да са напълно уместни.

Кейси отвори вратата и се измъкна от джипа. Когато се обърна, за да му благодари, че я бе докарал дотук, той вече заобикаляше колата. Леко я прегърна и я поведе към стълбите, а тя не възрази. Много пъти бе идвала тук с приятелки в началото, когато Керълайн пострада. Нейните най-близките приятели от Провидънс все още я посещаваха понякога, а и Бриана идваше с нея от време на време. Но сега бе различно, Бриана не бе Джордан. Когато я придружаваше някой, връзката с живота извън болницата не се прекъсваше и тогава болката в нея не бе толкова силна.

Кейси се усмихна на жената зад рецепцията и продължи нагоре по стълбите с Джордан до себе си. Махна на дежурната сестра на третия етаж и мина нататък по коридора. Когато поспря за миг на прага на стаята на майка си, това нямаше нищо общо с Джордан, застанал до нея, а бе свързано със системата за интравенозно захранване, кислородната маска и монитора за сърдечна дейност. Те бяха нещо ново.

— О, боже — прошепна тихичко.

— Кога за последно си разговаряла с лекаря? — попита той.

— Следобед, докато шофирах насам от Мейн. Но е различно да го видя.

— Да изчакам ли отвън?

Тя поклати отрицателно глава. Искаше да е с нея. Празнината вътре в нея би била опустошителна, ако бе самичка.

Керълайн бе с гръб към вратата. Кейси заобиколи леглото, като пътьом включи малката настолна лампа на бюрото. Тя освети красив букет от рози с цвят на кайсия. Докосна ги, за да покаже на Джордан, че оценява жеста, после се приближи до майка си. Целуна я, но й трябваше цяла минута, докато успее да извади ръката й изпод завивките. Бе по-хладна от обикновено. Седнала на ръба на леглото, Кейси я стопли до гърлото си, което се бе свило на топка.

Тя преглътна буцата и се насили в гласа й да прозвучи бодрост, каквато не изпитваше. Очите на Керълайн бяха все така полуотворени, което означаваше, че още не се е унесла в сън за през нощта.

— Здравей, мамо. Как си?

Когато не получи отговор, каза с бодър глас:

— Доста си стреснала лекарите. Но системата явно си върши добре работата. Дишането ти не е по-зле.

Не беше и по-добре — ниско хъркане през леко разтворените й устни, — но Кейси продължи да говори с небрежен тон.

— Доведох ти гост. Той е мой приятел — после добави с шепот: — Поне така си мисля — и погледна нагоре към Джордан.

Той приклекна до леглото, така че да е в полезрението на Керълайн.

— Определено. Здравейте, госпожо Елис.

— Керълайн — поправи го Кейси.

— Керълайн.

— Завършването на колежа бе повратен момент. След това тя не отговаряше на приятелите ми, ако не се обръщаха към нея на малко име. Искаше да я смятат за своя приятелка. Нали, мамо? — когато Керълайн не отвърна с друго, освен с дрезгаво вдишване и издишване, Кейси я укори: — Трябва да поздравиш в отговор.

След продължително мълчание Кейси също въздъхна. Болката й се сблъска с объркването и тогава избухна в леко раздразнение.

— Джордан е работил за Кони. Той е проектирал градината в къщата. Тя е забележителна, мамо. Такива са и картините по стените в дома на Кони. Жена му, Рут, е нарисувала повечето от тях. Тя има своя къща в Рок порт. Ходих там в петък. Тя е много приятна жена.

— Кейси — тихо я предупреди Джордан. Тя не му обърна внимание.

— А също и в Абът. Така се казва градът, в който е израснал Кони. Бях там тази сутрин. О, боже мой, едва тази сутрин ли беше? Имам чувството, че е минала цяла вечност оттогава. Беше ужасно забавно, мамо. Не знаех коя къща е била негова, но видях много, които биха могли да са. Видях развалините на старата обувна фабрика, където вероятно е работила майка му. Видях и училището му. Сега е затворено. Возят децата с автобус до друг град.

Кейси усети, че Джордан се взира в нея. Тя на свой ред го изгледа ядно.

— Какво? Това не е редно ли, Джордан? Прекарах последните три години, като говорех всякакви приятни и положителни неща, но те не помогнаха изобщо — Може би това ще помогне — тя отново се обърна към майка си. — Освен това ти вероятно би ме разпознала по-лесно в този вид нали, мамо? Винаги съм те предизвиквала. Противоречах ти през повечето време. Джордан е много по-сговорчив по характер.

— Баща ми не би се съгласил с това — отбеляза Джордан, като си придърпа стол наблизо. — Не можеше да ме понася.

Той седна на стола.

— Само защото си бил „чувствителна душа“ ли?

— Терминът, който той обикновено използваше, беше „женчо“.

— Моля? — не повярва Кейси, защото не би могла да си представи мъж, който да е толкова далеч от подобно определение от Джордан.

— Още когато бях малко момче, винаги ме е наричал така.

— Защо?

— Защото обичах да рисувам. Защото ми харесваше да работя в градината. Тези неща не бяха особено мъжествени според него — той добави цинично: — Затова му дадох онова, което искаше.

Тя долови гнева в гласа му. Това не бе просто изреждане на фактите, както преди. Сега й казваше как се е чувствал вътрешно и това я заинтригува.

— А именно?

— Започнах да тренирам американски футбол. Натрупах мускули, започнах да се държа по-грубо. Бях местният герой. За мен говореше целият град. Бях младежът, с когото искаха да излизат всички момичета.

Тя чакаше.

— И?

— Излизах с колкото се може повече, заменях ги една с друга. Абсолютен женкар. Една част от мен харесваше всичко това.

— А друга?

— Ненавиждах самия себе си. Знаех колко повърхностен е този живот. Нараних рамото си, когато бях в последния курс в гимназията — о, не го направих нарочно, но не съжалявам, че се случи.

— О, боже — прошепна Кейси, като откри още един детайл, който бе пропуснала да забележи. — Рамото на Дан. Твоите белези. Рамото го болеше, когато е напрегнат. Ти разтриваш своето.

— Стойката на тялото ми се променя, когато съм напрегнат. Рамото е под напрежение.

— Какво стана с момичетата?

— Когато приключих с футбола ли? Задържаха се около мен за известно време. Когато се върнах обратно в Уокър, те останаха на заден план.

— Защо го направи?

— Защо се върнах ли? По две причини. Беше място, където мога да живея с малко пари, докато рисувам портфолиото си. А и майка ми ме молеше да се върна у дома. Сестрите ми се бяха омъжили и бяха напуснали града…

— Ето и още нещо — прекъсна го Кейси. — Не ми каза, че имаш сестри.

— Не си ме питала — напомни й той. — Ясно бе, че не искаш да знаеш нищо лично за мен. Харесваше ти сексът, защото бе анонимен и следователно опасен и защото искаше да шокираш Кони.

Тя едва си даваше сметка за майка си, която лежеше близо до тях. Много по-силно осъзнаваше горчивината в гласа на Джордан. И беше прав. Анонимността, рискът, шокът — наистина й действаха възбуждащо, но това не бе всичко.

— Не беше анонимен секс — призна тя. — Усещането в градината е различно. Почувствах някаква връзка още първия път, когато я видях — по-тихо добави: — Първия път, когато видях теб.

С очи, приковани в неговите, Кейси все още усещаше тази връзка. Сега тя бе дори по-силна и така нова, че направо я изплаши.

— Довърши разказа си — подкани го, за да преодолее страха си. — За Уокър. За работата ти заедно с баща ти. Как се справяше, щом двамата не сте се погаждали особено?

— Имах нужда от парите, а баща ми имаше нужда от помощ. Реших, че бих могъл да върша тази работа няколко години.

— Наистина ли я мразеше?

Той погледна надолу към ръцете си. Когато отново вдигна поглед, гласът му бе по-спокоен.

— Не през цялото време. Хората в Уокър са добри. Определено има усещане за принадлежност към една общност. Колкото и да е скучно патрулирането из града, винаги имаше някой, който ще ти махне, ще се усмихне или ще те покани да влезеш в дома му, за да ти даде торба домашно отгледани домати. Онова, което мразех, бе прилагането на закона — да затварям пияници, да налагам ограничителни заповеди, да преследвам малолетни, които са откраднали няколко цигари от магазина. Децата ме притесняваха най-много. Те молеха за внимание, молеха някой да прояви малко интерес към тях, но баща ми не го виждаше по този начин. Той смяташе, че проблемът е в липсата на дисциплина, а решението му е една нощ в ареста. „Закопчай ги, Дани“, казваше той, сякаш бе телевизионна звезда и сякаш тези деца бяха чували израза! — той си пое тежко въздух. — И аз ги „закопчавах“, а после се опитвах да поприказвам с тях, доколкото мога. Затова бях „чувствителна душа“.

Кейси си мислеше, че „чувствителна душа“ е по-добре от „женчо“, когато си спомни какво й бе разказала Рут за Кони.

— Моят баща е имал подобен проблем със своя баща.

— Знам. Това ни свързваше.

— Разказал си му за себе си и за баща си?

— Той ме попита.

— А той ти е казал за своя баща?

— Аз го попитах.

Кейси за миг изпита ревност, но Джордан й се притече на помощ.

— Не би могъл да сподели тези неща с теб, Кейси. Не би рискувал да изглежда слаб в твоите очи. А аз бях никой. Не го беше грижа как изглежда пред мен. Освен това, щом му разказах своята история, знаеше, че ще разбера неговата.

Тя кимна и отново погледна майка си.

— Чуваш ли всичко това, мамо? — попита, но в отговор получи само ниския дрезгав шум от дишането й. Погали шията си с ръката й. — Подслушваш доста разтърсващи неща.

Тя погледна системата за венозно преливане, която продължаваше бавно да капе, кислородната маска, непотребна в момента, и монитора за сърдечната дейност, пиукащ тихо и равномерно.

Е, какво мислиш, мамо? — попита мълчаливо. — Има ли потенциал в него?

Керълайн със сигурност би отговорила положително. Би харесала как изглежда. Би обикнала ранимата му страна. Щеше да й хареса, че е художник.

А какво ще кажеш за връзката му с Кони? — запита се Кейси, но реши, че Керълайн ще е прекалено впечатлена от Джордан, за да я е грижа, че Кони го е наел на работа при себе си. Щеше да реши, че Джордан е с цяла глава над останалите обожатели на дъщеря й.

Но той ме излъга — би могла да поспори Кейси и да се поправи веднага след това. — Е, може би не точно „излъга“, но ме остави да се заблуждавам. Мрачният и тайнствен градинар. Онази демонстрация на мъжественост. Какво говори това за характера му?

Керълайн прозорливо би отбелязала, че Джордан се е представил като мускулест и физически силен мъж, защото е израснал с представата, че грубата мъжка сила е по-привлекателна за жените от миризмата на терпентин и бои за рисуване. Скритото послание в това — би могла да добави Керълайн — е, че е направил каквото е направил, за да те впечатли, което пък означава, че те харесва.

Разбира се, че ме харесва. Сексът с него е страхотен.

Керълайн би вдигнала очи към тавана. Би й казала, че е време да порасне, и да я осведоми, че любовта не означава само секс, на което Кейси не би могла да отвърне нищо. Тя не смяташе, че в случая става дума за любов. Беше много, много, много рано за това.

Объркана и посърнала, тя се обърна към Джордан.

— Трябва да си тръгваме.

* * *

Дори не се отби за колата си, а остави Джордан да я закара направо в градската къща. Влязоха през задната врата в градината и в продължение на дълги мигове Кейси просто остана там, в тъмното, поглъщайки уханието на гората. Тя имаше целебни свойства. Обожаваше спокойствието й.

Джордан остана до градинската порта. Тя погледна назад и усети колебанието му. Затова се върна до него, но този път не докосна изкусително тялото му, не се отърка в него, нито го погледна закачливо. Не му се сърдеше. О, да, би могъл от самото начало да й разкрие кой е. Но не я бе излъгал. Той бе нейният градинар. Точно от това бе имала нужда.

А сега имаше нужда той да е нещо различно. Пъхна дланта си в неговата и попита тихо:

— Ще прекараш ли нощта тук?

— Като какъв? — попита я в отговор, намеквайки, че и за него нещата са се променили.

— Като самия себе си — отвърна му и се помоли да не й задава повече въпроси, защото нямаше повече отговори.

Той не попита нищо друго. Вместо това пое ръката й, целуна кокалчетата на пръстите й, прегърна я през рамо и тръгна към къщата.

* * *

Мина дълго време, преди да заспят, но Кейси не се притесняваше. Неделите бяха, за да си поспи човек до късно. Дори да не бе изгарящата страст по време на любовния акт, която не й позволяваше да се тревожи за Керълайн, за Джени или за Дардън, оставаше луксът да е в леглото с човек, на когото наистина много държеше. Кейси се замисли над това, когато се събуди за малко в шест часа и се сгуши в извивката на тялото на Джордан. Последната й мисъл, преди отново да заспи, бе, че може да остане така в леглото до обяд.

Съдбата обаче бе решила друго.