Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (19)

Осемнадесета глава

Полицейското управление бе разположено в гаража на малка къща в уличка встрани от главната. Къщата бе бяла, с бледосини капаци на прозорците. Имаше малка веранда без люлеещ се стол, но отпред бяха насадени розови храсти. Те всъщност бяха доста красиви, макар и малко поизрасли и оредели.

Кейси паркира до патрулната кола и прекоси настланата с дребни камъчета алея към страничната врата на гаража. По стените тук се виеше някакво растение. Не бе съвсем като глицинията по сводестата арка в нейната къща, но все пак бе зелено и свежо. Бръшлян, би предположила.

Отвори вратата с мрежа против насекоми и влезе вътре. Бе тихо. На едната от стените бяха окачени карти, на друга — снимки на издирвани лица. Имаше две врати, едната, от които вероятно водеше до нещо като арест, реши тя. Зад самотното бюро седеше млад мъж и четеше вестник. Той го остави, когато тя влезе, но не каза нищо.

— Здравейте — каза му бодро. — Не мисля, че вие сте Едмънд О’Кийфи.

— Не. Аз съм заместникът му. Мога ли да ви помогна с нещо?

Кейси прецени, че преди седем години, когато Джени евентуално се е удавила, този младеж едва ли е бил достатъчно възрастен, за да гласува, какво остава да е бил на служба в полицията.

— Мисля, че трябва да се срещна с шерифа. Става дума за личен въпрос — добави тя не толкова рязко. Тонът й дори бе леко поверителен, защото оспорването на заключението от едно разследване на самоубийство, водено от самия началник на полицията, наистина си бе личен въпрос.

— Личен? — повтори заместникът. — Е, той се прибра вкъщи, за да обядва. Щом е лично, можете да идете там. Знаете ли къде живее?

Кейси се почеса по челото.

— Ами, май си спомням… как се казваше улицата?

— Върнете се на „Мейн“, завийте наляво и след две преки завийте надясно. Току-що пребоядисаха къщата, така че може и да не я познаете. Вече не е синя. Сиво-кафеникава е. Сиво-кафеникава. Това се казва нов цвят. Дот все още се опитва да реши дали й харесва, затова й кажете колко добре изглежда.

— Непременно ще го направя — каза Кейси с усмивка и тръгна, преди заместникът да й зададе някакви въпроси.

За нула време се върна на Мейн Стрийт. Зави наляво и след две пресечки свърна вдясно. Прясно боядисаната в сиво-кафеникаво къща имаше кремави капаци на прозорците и бе първата отляво. Беше във викториански стил. Стори й се доста хубава.

Кейси паркира до тротоара, мина по циментирана пътека, изкачи четири дървени стъпала и прекоси верандата. Люлеещият се стол тук бе двуместен и окачен на собствена рамка за опора.

Надникна през мрежата и извика:

— Ехо?

Наложи се да извика отново, преди да се появи една привлекателна жена. Някъде около шейсетте, стопанката бе облечена в джинси и изгладена блуза, имаше тъмна коса, раздалечени очи и деликатни черти. Тя отвори вратата с мрежата и се усмихна.

— Здравейте.

Кейси хареса вида й, както и непринудеността й.

— Здравейте. Казвам се Кейси Елис. Психотерапевт съм и търся информация за Мери-Бет Клайд, дъщерята. Разбрах, че съпругът ви е водил разследването по смъртта й. Питах се дали той би искал да поприказваме. Знам, че идвам в неподходящ момент, тъкмо обядвате. Но дойдох чак от Бостън и вероятно скоро трябва да потеглям обратно.

— От Бостън ли? — повтори Дот и лицето й светна още повече. — Имаме син в Бостън — по-тихо добави: — Той е художник. Това не е по вкуса на съпруга ми, но аз много се гордея с него.

Кейси я хареса още повече.

— Винаги съм изпитвала възхищение към хората на изкуството. И майка ми се занимаваше донякъде с изкуство.

— О? Какво правеше тя?

Можеше да й отговори набързо и да продължи нататък, но усети, че жената се интересува искрено.

— Тъчеше най-различни неща. Неин специалитет бе ангорската вълна. Сама отглеждаше зайците, събираше вълната им, оцветяваше я, предеше я и я тъчеше.

— Ангорската вълна от зайци ли е? Странно, мислех, че е от кози. Или овце.

— От зайци — потвърди с усмивка Кейси, но усмивката й бързо помръкна. — Те са много сладки малки същества. Отне ми известно време, но накрая открих една тъкачка в Средния запад, която също отглежда ангорски зайци. Съгласи се да дойде и да вземе зайците на мама.

Загрижена, Дот попита:

— Да не би майка ти да е починала внезапно?

— Пострада при пътна злополука преди три години. Все още е жива, но само донякъде. Не е в съзнание.

— Толкова съжалявам. Това сигурно направо те съсипва.

Кейси си пое дълбоко дъх, преглътна, насили се да се усмихне.

— Направо е облекчение да се съсредоточа върху нещо различно, дори и върху изчезването на Мери-Бет Клайд.

— Повечето местни хора го считат за самоубийство — предупреди я Дот. — Съпругът ми — също — тя я покани с жест. — Влизай. Заповядай. Вече е изял достатъчно от обяда си. Ами ти? Искаш ли да ти направя сандвич с шунка?

Тя поклати глава.

— Много мило, че ми предлагате, но хапнах един омлет в закусвалнята преди малко. Добре съм, благодаря.

Едва бе влязла в антрето, когато от вътрешността на къщата се появи един мъж. Беше висок, с гъста побеляла коса и набръчкана от слънцето кожа. Носеше панталони в маскировъчен цвят и бяла риза с къси ръкави. Кейси не забеляза нито значка, нито пистолет.

— Ед, това е Кейси Елис — каза Дот. — Тя иска…

— Разбрах какво иска — прекъсна я той с дрезгав и дълбок глас. Застана леко разкрачен и опря ръце на хълбоците си. — Иска информация за Мери-Бет Клайд, но няма какво да се каже, освен описаното в доклада. Самоубийство. Точка.

Кейси се уплаши, че разговорът им е приключил, преди да започне, когато Дот я хвана за лакътя и я поведе покрай шерифа навътре към всекидневната. Стаята бе красива, слънчева и стилна, също като господарката на къщата. И двете излъчваха някакво чисто земно усещане — просто и прямо, с очарование и тиха интелигентност. При жената това се проявяваше в чувствителността й. А в стаята — под формата на картини, окачени на стените, семейни снимки в елегантни рамки, най-продаваните в момента биографии на известни хора на масички с лампи за четене и възглавнички с изключително фино избродирани калъфки по фотьойлите.

Кейси вдигна една от тях. Десенът бе на цветя и говореше за артистичен талант.

— Вие ли ги правите?

— Аз ги избродирах. Синът ми изработи десена.

Кейси погледна две картини, окачени високо над огнището. Диптих, уловил снежна буря сред полето. И те излъчваха същата лекота на рисунъка като възглавничката.

— И онези са негови, нали?

— Да.

С малко по-силен глас, явно предназначен за съпруга й, тя продължи:

— Той постигна значителен успех. Творбите му са излагани в галерии в Бостън и в Ню Йорк. Печели доста пари от това, което не може да се каже за повечето художници.

— Тя не е дошла да слуша за Дан — обади се Едмънд, когато се присъедини към тях.

— Не — търпеливо отвърна Дот, — дошла е да пита за Мери-Бет, но Дан съчувстваше на онова момиче, затова е напълно уместно да си поговорим за него.

Кейси се обърка.

— Дан ли е художникът? Предполагах, че имате и други синове.

— Нямаме други синове — каза Дот. — Две дъщери и Дан.

Кейси погледна към рамките, в които бяха семейните снимки. Даже и отдалеч можеше да види, че на тях има и внуци.

Дот проследи погледа й.

— Петима внуци досега от момичетата. Дан все още не е срещнал жената на мечтите си.

— Той е чувствителна душа — изсумтя пренебрежително баща му. — Прекалено състрадателен, за да бъде полицай. Понякога се налага да се вземат трудни решения.

Това върна Кейси към задачата й.

— Като например да знаеш кога да прекратиш едно разследване?

— Защо ми се струва — предупредително се обади шерифът, — че не си съгласна с моето заключение? Нали знаеш, че не съм бил сам. Имаше и други хора — дори и синът ми, с чувствителната му душа. И той беше там и заяви, че е самоубийство, просто и ясно.

Самоубийството не беше просто и ясно. В своята професия Кейси знаеше това. Освен това имаше достатъчно професионален опит, за да повярва, че когато една жена е отчаяна колкото Джени Клайд, тя може наистина да посегне на живота си.

Самата тя бе отчаяна. Баща й я бе помолил да помогне на Джени. Не би могла да го стори, ако Джени е мъртва. Разбира се, не бе прочела края на „Да флиртуваш с Пит“, дори не знаеше дали има още страници.

Ед О’Кийфи не бе помръднал.

— Какво те кара да мислиш, че не е мъртва?

— Нищо — отвърна Кейси малко по-спокойно. — Просто се чудех как така не е открито тялото. Знам за реката и за съществото в кариерата. Но не е ли възможно Мери-Бет да е излязла от водата и да е избягала?

— Къде би могла да иде? — попита шерифът. — Нямаше приятели. Нямаше пари. Никакъв опит в живота извън Уокър.

— А дали не е заминала с Мириам Гудмън?

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Първо, Мириам си беше тук, в града, когато Мери-Бет изчезна. Премести се на Запад едва след няколко седмици. Знам какво си мислиш. Мислиш, че е заминала някъде и след това се е срещнала с Мириам, нали? — той поклати глава. — Проверих. Дардън ме накара. И той си мислеше същото като теб. Побъркан човек.

Последните думи бяха промърморени. Кейси опита различен подход.

— Да предположим, само да предположим, че тя все още е жива. Има ли някакви други роднини, при които би могла да отиде?

— Не.

— Някой, с когото да се е свързала след изчезването си?

— Не.

— А приятел?

— Не.

— А някакво развитие по случая след това?

— Само във връзка с Мириам. Казах ти, че я потърсих само защото Дардън настояваше. Защо все пак искаш да знаеш всичко това? Да не пишеш книга?

Ако не бе Дот О’Кийфи, която стоеше наблизо, тя сигурно би му отговорила същото като на вестникаря. Но не можеше да излъже пред Дот.

— Не — каза тихо. — Не е книга. Четох едно досие по случая. Това е.

Щом шерифът отпусна ръце, съжали, че го е казала.

— Какво досие по случая?

— Може би не досие. Един дневник. Би могло и да е измислена история.

Обезкуражена, тя погледна към диптиха над камината. Въпреки снега, от нея струеше положителна емоция, защото къщата насред полето привличаше с червеникавото си сияние и обещаваше гостоприемство посред бурята.

— Вероятно е измислена история — промърмори тя и се приближи до камината.

Погледът й се спря на по-малките семейни снимки, които бяха наредени върху каменната полица под диптиха. На първата беше една от дъщерите със съпруга и двете й деца. Друга бе на втората дъщеря, нейния съпруг и трите им деца. Имаше и снимка на всички, заедно с Дот, Едмънд и други хора, които вероятно бяха роднини. А имаше и една, на която бяха дъщерите, родителите и един мъж, който според Кейси бе синът — Дан.

Тя сепнато си пое въздух.

— О, боже мой — притисна ръка до гърдите си. — О, боже мой!

Дот застана до нея.

— Какво има?

Беше Джордан. Нейният градинар. Мъжът, който бе работил за Кони в продължение на седем години. Който често й се струваше прекалено мъдър, за да е просто градинар. Който още не бе открил жената на мечтите си. Чийто баща бе полицай. Чиято фамилия не се срещаше никъде в записките на Кони. Само „Майката на Дейзи“.

— О, боже мой — извика тя отново, този път неволно, защото й бе хрумнало нещо друго и сега умът й направо препускаше в новата посока, опитваше се да свърже точките, да схване цялата картина.

— Нещо лошо ли е станало? — попита Дот. Кейси едва успя да промълви тихичко:

— Ъъ, не. Нищо лошо. Той просто прилича на един човек, когото познавам.

Гордата майка се усмихна на снимката.

— Красавец е, нали?

* * *

Кейси нямаше търпение да стигне до колата си. Само след минута ровичкане из чантата с нещата за пренощуване тя измъкна от джоба на вчерашните си панталони визитката, която бе напъхала там, когато си тръгна от „Майката на Дейзи“. Тогава се бе възхитила на красивото лого, а на останалото не бе обърнала внимание. Сега, когато се отдалечаваше от сиво-кафеникавата къща във викториански стил с красиви кремави капаци на прозорците, стиснала здраво волана, тя се вгледа по-внимателно в стърчащата между него и показалеца й картичка. Най-отдолу на листчето имаше телефонен номер и името на собственика.

„Д. О’Кийфи“. Вчера изобщо не й направи впечатление. В телефонния указател на Бостън имаше стотици хора с фамилия О’Кийфи. Освен това бе предположила, че Д. означава Дейзи. О, боже, как само се бе объркала.

Предполагаше, че Дан е съкратено от Даниъл. И тук бе сбъркала. И какво още бе объркала?

Десетки варианти кръжаха из ума й, докато шофираше на юг. Ниската скорост през първия етап от пътуването никак не й се отрази добре.

Провери съобщенията на телефонния си секретар и разговаря с дежурния лекар в дома.

Ставаше все по-нетърпелива, прекалено напрегната бе, за да кара спокойно зад бавно придвижващите се автомобили в събота. Затова с очи, вперени напред през цялото време, тя свирна с клаксона и задмина няколко коли по двулентовото шосе, а после още много други, след като веднъж се качи на магистралата. Искаше вече да е в Бостън, и то още сега.

* * *

Четири часа и половина след тръгването си от Уокър, които й се сториха безкрайни, тя пресече „Тобин Бридж“ и влезе в Бостън. Бе късно следобед. Движението по улиците я забави малко, но тя се насочи към Бийкън Хил, и то не към своята къща. Отиде направо до „Майката на Дейзи“, паркира в тясното свободно пространство отпред и прекоси улицата.

Магазинът бе вече затворен, но тя бе очаквала това. Много повече я интересуваха вратите към къщата от двете му страни. На едната имаше табелка „Оуен“, затова се насочи към другата.

„О’Кийфи“, пишеше там. Сега вече вбесена, тя натисна звънеца, после зачака с ръце на кръста, с наведена глава и здраво стиснати устни.

— Да? — чу глас по интеркома. Не просто глас. Неговият глас.

— Аз съм — каза тя. — Пусни ме да вляза.

Последва съвсем кратка пауза, но все пак достатъчна, за да й стане ясно, че е познал гласа й. Ключалката щракна с бръмчене. Само след секунди тя тичаше нагоре по каменните стъпала, толкова стари, че по средата бяха леко изтъркани.

Той стоеше с ръце на бедрата пред отворената входна врата на втория етаж. Осветен откъм гърба, изглеждаше по-едър и внушителен откогато и да било. Колкото повече се приближаваше, толкова повече подробности забелязваше. Бе облечен с тениска и къси панталони. Брадата му бе набола, косата — разрошена, а краката боси.

Тя спря на предпоследното стъпало преди площадката, поразена колко красив е наистина. Майка му бе права за това. Не че тя самата някога бе имала различно мнение. Красив, сексапилен, опитен в градинарството, опитен в секса — това бе Джордан. Освен това бе ядосан, ако се съдеше по стегнатата му долна челюст.

Тя не разбираше за какво може той да се ядосва. Тя бе тази, която бе станала за смях.

Раздразнена от тази мисъл, Кейси изкачи и последното стъпало и закрачи право към него.

— Току-що прекарах един прекрасен ден в град Уокър — каза тя. — Пообиколих с колата, разгледах забележителностите, хапнах великолепен омлет с говеждо и сирене в закусвалнята. А още по-добре си прекарах с родителите ти.

— Знам — информира я той кратко. — Току-що ми се обадиха.

Тя не се стресна от явното неудоволствие от негова страна и продължи право напред.

— Те все говореха за сина си Дан, но аз не направих връзката, докато не видях една снимка на полицата. Накара ме да мисля, че си градинар.

— Аз наистина съм градинар.

— Определено изглеждаше като такъв — прорасла брада, скъсани джинси, кални ботуши. С порочен вид — за такъв те смятах. Не ми каза, че си полицай.

— Не съм полицай.

— Но си бил — обвини го тя. — Попитах те и ти отрече.

— Попита ме дали някога съм искал да бъда полицай — поправи я той. — Казах ти, че не, и това е истината. Мразех всяка минута на тази работа. Защо си ходила в Уокър?

— За да се просветя — отвърна тя. — Ти си „чувствителна душа“, цитирам баща ти. Прекалено мек. Затова си се опитал да помогнеш на Джени Клайд. Насърчавал си я да напусне града, преди баща й да излезе от затвора, само че тя не е имала смелостта да го направи. И така е останала и тогава се е случило нещо ужасно.

Едно мускулче помръдна на челюстта му.

— Видяла си дневника.

— Видях дневника. Не бях сигурна, че е истински, но много исках, да е така, защото баща ми е оставил молба да се помогне на Джени и аз исках да му угодя. За първи път ме моли за нещо. Каквото и да било. Но страниците, които открих, не стигаха до края на историята, затова тръгнах да търся. Литъл фолс вече не може да се намери на картите. Отне ми известно време, докато го открия. Не можеше ли да ми кажеш?

Той вдигна ръка в защита.

— Чакай малко. Не си ме питала.

— Ти беше градинарят — извика тя, като се почувства предадена и от това на всичкото отгоре. — Не се предполагаше да те питам за Джени Клайд. Предположих, че онези страници са поверителни.

— Ако е така, защо си разпитвала хората в Уокър?

— Не съм им казвала какво съм прочела. Исках да я намеря, това е всичко.

— Кого си питала?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има. Трябва да знам с кого си се срещнала и какво си казала.

Сега наистина звучеше като полицай. Само че не беше такъв, вече не. А Кейси имаше нужда първо да получи отговори на своите въпроси.

— Джени мъртва ли е?

— Това ли пита там?

— Те всички мислят, че тя е мъртва — отвърна му вместо отговор.

Джордан си пое дълбоко въздух и раздвижи дясното си рамо. Когато издиша, сякаш с въздуха се изпари и цялото му раздразнение. Прокара ръка през косата си и я задържа на тила си.

— О, Кейси! — в тона му се долавяше отчаяние. — Трябваше ли непременно да хукваш натам?

Тонът му донякъде притъпи гнева й.

— Да — каза тя, като се опита да защити пътуването си. — Не знаех как иначе да получа отговорите.

Той разтри рамото, което бе раздвижил преди малко.

— Но не си ги получила. Само си разбунила духовете.

— Не, не съм — оспори тя озадачена. — Зададох няколко въпроса и после си тръгнах.

Усмивката му беше мрачна.

— Явно никога не си живяла в малък град. Преди малко ми се обади баща ми, и то не само за да ми каже, че си била у тях. Мълвата вече се разнася. Обзалагам се, че до утре сутрин почти всички в Уокър ще знаят, че си ходила там, и защо си била.

— Само задавах въпроси.

— Провокирала си съмнения. Винаги, когато има насилствена смърт и не се намери труп, остават съмнения. Смъртта на Джени бе оставена в миналото. А сега ти я възкреси.

Ако той й се бе развикал, тя щеше да спори още. Но разумният тон, с който й говореше, трудно можеше да бъде оборен. Вече предпазливо, тя попита:

— И каква вреда може да има от това?

Джордан я загледа изпитателно за минута. После кимна с глава към стаята зад гърба си и каза с примирение:

— Ела. Можеш сама да прочетеш.

Тя пристъпи напред. Веднага щом затвори вратата след нея, той се запъти към друга стая. Тази, в която Кейси остана, бе просторна, с изчистен и опростен дизайн, но привлекателна и чиста. Не видя картини — нито по стените, нито на стативи. Освен книгите за изкуство, подредени върху обикновена дървена маса, нямаше друго доказателство, че той се интересува от рисуване, още по-малко пък, че е нарисувал картините, които бе видяла у родителите му.

Кейси преглътна. Обви кръста си с ръце. Нямаше нужда да й казват, че той притежава това място, както и магазина на долния етаж. Тук, на своя територия, от него се излъчваха власт и контрол. Тя се опитваше да осъзнае факта, че онова лошо момче, градинарят, е мъж с повече умения и знания, отколкото бе помислила първоначално.

А тя искаше да шокира Кони, като започне връзка с него. Каква шега само! Само дето бе за нейна сметка. Кони не би бил шокиран. Даже въобще. Нали чрез адвоката си я бе помолил да задържи на работа градинаря! Следователно би могло да се направи заключение, че всъщност той е уредил връзката им.

Реши, че тази мисъл е унизителна. Но не се задържа дълго върху нея, защото Джордан се върна във всекидневната с голям кафяв плик. Когато стигна до нея, й го подаде.

— Мисля, че това ти липсва.