Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (13)

Дванадесета глава

Бостън

Кейси трепереше, когато остави последната страница от дневника върху купчината, с лице надолу. Донякъде реакцията й се дължеше на рязкото появяване на това едро мъжко тяло, но до голяма степен бе потресена от факта, че бащата на Джени е бил изпратен в затвора, задето е убил майка й. Кейси никога не бе имала клиент, който да е свързан с убийство. Смърт да. Често помагаше на клиенти да приемат смъртта на родител, на съпруг или съпруга или на близък приятел. Но убийството бе съвсем различен проблем. То включваше такова ниво на насилие, до което Кейси никога не се бе докосвала. Родителите й никога не се бяха карали; те всъщност никога не си бяха говорили. Колкото и странно да бе — с колкото и различни психотерапевтични термини да бе определяла дисфункционалността на тяхната връзка — предполагаше, че да живеят разделени, е за предпочитане пред такава омраза, която можеше да доведе до убийство.

Но Кони бе написал, че Джени е роднина. Така това убийство ставаше нещо лично.

Не. Кейси се спря сама. Всъщност Кони бе написал, че „тя“ е роднина. Кейси не можеше да е сигурна дали „тя“ не се отнася до авторката на тази измислена история и дали „как да се помогне“ не означава помощ при издаването на ръкописа. В това отношение Кейси не би могла да помогне.

Не можеше обаче и да обърне гръб на Джени Клайд. Светът й постепенно се свиваше около нея. Отчаянието й растеше. Кейси трябваше да разбере какво се случва с нея.

Нещо й подсказваше, че Джени е реален човек. Но нещо друго изглеждаше много странно — нещо в този откъс, който току-що бе прочела. Не можеше обаче да определи точно какво.

Нервите и бяха опънати и когато телефонът звънна, тя подскочи. Приглушеният звън идваше откъм кухнята. Нямаше телефон в дневната, където бе останала, след като Емили Айзнър си бе тръгнала. Нямаше и часовник, но предположи, че наближава десет. Мег си бе отишла за през нощта, а приятелите й обикновено не звъняха толкова късно.

Притеснена, тя остави настрана страниците от дневника, изтича навън през коридора до кухнята и грабна телефонната слушалка.

 

 

Десет минути по-късно след бързо шофиране през спокойните, за щастие, улици Кейси изтича по стълбите на болничното заведение, влезе и продължи бързо нагоре към третия етаж. Лекуващият лекар на майка й бе зад бюрото на дежурната сестра и я очакваше, докато попълва новите данни в картона на майка й.

С разтуптяно сърце, младата жена спря насред крачка. Докторът бе тъмнокос и слаб, мълчалив и сдържан човек. Макар да знаеше, че сдържаността, освен черта на характера му, е част и от културното му наследство, тя предполагаше, че го предпазва от лично обвързване с пациентите. Много малко от тях се оправяха. Понякога се задържаха дълго, като Керълайн, но след време почти всички умираха.

Кейси го изгледа предпазливо.

Той й се усмихна лекичко, за да я окуражи.

— Тя е добре. Този път продължи по-дълго, но сама се справи с пристъпа.

Дъщерята въздъхна облекчено. Преди две години, когато Керълайн бе прекарала вече доста време във вегетативно състояние и шансовете й за възстановяване станаха нищожно малки, Кейси бе подписала документ, с който се съгласяваше да не се предприема реанимация. Бе се консултирала и с други лекари, преди да направи тази стъпка, бе разговаряла със свещеника в Провидънс, който познаваше Керълайн, бе обсъждала доводите „за“ и „против“ с приятелите на майка си. С ума си Кейси продължаваше да подкрепя онзи документ. Не бе сигурна обаче какво ще почувства, ако Керълайн умре, а е можело да бъде реанимирана.

— Щом сама се е справила този път — каза тя сега на лекаря, — според мен това означава нещо. И тя не е готова да умре, също както аз не съм готова да я оставя да си иде.

Усмивката на доктора стана тъжна. Той остана мълчалив.

Кейси прекоси краткото разстояние помежду им. Уважаваше този човек. Иначе отдавна да е поверила Керълайн на грижите на някой друг.

— Кажете ми какво мислите — подкани го тя.

— И преди сме водили този разговор с вас.

— Когато имаше различни инфекции — през годините бе имало немалко такива случаи. — Но не и пристъпи. Те са нещо ново.

— Да, така е.

Не й хареса начинът, по който я гледаше.

— Смятате, че се опитва да умре ли?

Той леко повдигна едната си вежда.

— Това се случва често.

— Ами тогава защо не е умряла?

— По дефиниция продължителното вегетативно състояние е такова, при което онова, което става с тялото на пациента, няма нищо общо с интелекта му. Вегетативните функции продължават да се изпълняват. А също и рефлективните реакции. Най-вероятно те са причина майка ви да се справи с точно тази серия пристъпи.

— Серия ли?

— Да.

— Повече от един? — попита Кейси обезкуражена.

— Три, четири, пет малки за последния час.

— Но малки. И тя се е оправила. Аз наистина мисля, че това означава нещо.

Обърна се да тръгне към стаята на Керълайн, но отново се извърна. Както винаги, се люшкаше между ума и сърцето си. Осъзнаваше, че може да има несъответствие между това какво й се иска да става и онова, което реално се случва.

Тя скръсти ръце.

— Ако сте прав — попита меко, — какво ще стане сега?

— Вероятно нищо. Може да прескочи това препятствие и да остане в същото състояние още известно време. Чели сте описанията на подобни случаи.

Кейси, разбира се, бе чела. Бе научила за Карън Ан Куинлън, Нанси Крузън и десетки други, които бяха живели години наред с изкуствено хранене. Знаеше как се трупаха сметките за медицинските грижи. Знаеше колко е тежко на семействата на онези, които бяха се оказали в продължително вегетативно състояние.

Тя се справяше посвоему. Това всъщност бе лека вариация на теорията на баща й за разчистването. Той смяташе, че самопознанието идва с отварянето на вратите към всички стаи в душата на човек. Тя не бе съгласна с думата „всички“. Бе една напълно адекватна и способна млада жена. Бе успяла в професионално отношение, с активен личен живот, добре социализирана, рационална и щастлива. И ако една от стаите в „дома“ й бе пълна с болка и не можеше да направи абсолютно нищо, за да промени това, то влизаше в тази стая, когато се налагаше, но иначе държеше вратата затворена.

Посещаваше Керълайн често. Когато бе тук, бе напълно всеотдайна. Когато си тръгнеше, затваряше вратата след себе си. Тя невинаги оставаше напълно затворена, но когато тревогите започваха да се просмукват навън, тя се постараваше да ги изтика обратно вътре.

Дали това бе студено и безсърдечно от нейна страна? Може би. Но не знаеше какво друго да направи. Болката, объркването, безпомощността, която изпитваше, когато мислеше за Керълайн по цял ден, всеки ден, вече повече от хиляда дни, щеше да я унищожи.

Но точно сега бе тук и бе любопитна.

— Ако сте прав и майка ми се опитва да умре, няма ли да го направи пак?

— Вероятно.

— С пристъпи ли?

— Не непременно. Имал съм пациенти, които преживяват период на статус епилептикус — период с продължителни пристъпи — но го преодоляват и повече не получават нито един пристъп. Промяна в състоянието може да бъде сигнализирана от различни неща. Пациентите в продължително вегетативно състояние обикновено следват денонощния ритъм на будуване и сън. Вашата майка — също. Можем да я накараме да реагира на ярка светлина, когато е будна, но не и когато спи. Един от признаците за наближаваща смърт би могло да е промяна в тази реакция. Може да започне да прекарва повече време в сън и да се буди все по-трудно. Това би било свързано с промяна в метаболизма й. Крайниците й биха станали по-студени, което предполага промяна в кръвообращението й. Ако автономните й функции започнат да се затрудняват, орални секрети ще започнат да се събират дълбоко в гърлото й, което ще направи дишането й по-шумно и по-трудно.

— Страхотно — отбеляза Кейси.

— Но тя не страда — каза лекарят с повече съчувствие, отколкото бе показал до този момент. Обяснявайки, явно бе загрижен за Кейси. — Трябва винаги да го помните. Тя не изпитва болка. Изобщо не може да усети нищо. Мозъкът й функционира на прекалено ниско ниво за това.

— Но пък от друга страна — изтъкна Кейси, — ако това, което й се случва в момента, е първата й стъпка към събуждането, може да започне да усеща болката.

— Ще разберем, ако това се случи. Дори и да не може да говори, ще разберем, ако не аз, то сестрите. Непрекъснато се удивявам на инстинкта им. Те винаги са първите, които разбират, когато един пациент е готов да направи крачка напред.

„Да направи крачка напред“.

Имаше предвид да умре. Кейси бе чувала това от сестрите и от роднини на пациенти тук, на този етаж, и то неведнъж. Сестрите наистина знаеха и точно затова сега нямаше намерение да ги пита. Не искаше да чува отговора.

Затова кимна на лекаря в израз на безмълвна благодарност, махна с ръка към дъното на коридора и потегли натам.

В стаята на Керълайн всичко бе спокойно и приглушено. Ако същата вечер бе имало някакво произшествие, то единственото свидетелство за това бе банката с валиум, окачена на стойката за интравенозно преливане в горния край на леглото. Керълайн лежеше леко повдигната и завъртяна настрани с помощта на две умело подложени възглавници.

Кейси я целуна по бузата и усети уханието на евкалипт. То й бе познато и успокоително. Реши да го приеме като знак за живот.

— Здравей, мамо — прошепна тя. — Е, казаха ми, че тук е имало някакви вълнения.

Тя взе китката на болната, но не усети да е станала по-хладна. Вгледа се в лицето й, но при затворени очи, то бе спокойно както винаги. Заслуша се в дишането й, но не долови нищо тревожно.

— Само ги държиш нащрек с тези пристъпи, нали? — тя се усмихна. — Типично за теб. Както ме остави сама да се науча да проверявам колко газ има в резервоара на колата.

Едва на шестнайсет, току-що взела книжка и шофираща само в околностите на фермата, така че нямаше друга опасност, освен да се обърка, на Кейси й бе свършила газта в деня, когато Керълайн не й бе напомнила да провери.

 

 

Обратно в къщата, Кейси спа непробудно от полунощ до пет часа, но щом веднъж се събуди, вече не можеше да заспи. Не можеше дори да остане в леглото. Умът й препускаше по прекалено много пътеки.

Най-напред си облече екипа за бягане, вдигна косата си нагоре и я промуши отзад през шапката, след което потегли в дъжда да види майка си. Знаеше, че щяха да й се обадят, ако състоянието й се е влошило. А и можеше просто да звънне в дома и да попита как е, за да си спести разкарването. Но бе неспокойна, което не бе обичайно за нея. Искаше лично да се убеди, че Керълайн е добре. А като тича до „Фенуей“ и обратно, щеше едновременно с това да направи и физически упражнения, което бе много разумно.

Керълайн изглеждаше много добре. Сега бе завъртяна различно от предната вечер и макар на Кейси да й се искаше да вярва, че се е обърнала сама, знаеше, че не е така. Сестрите я завъртаха на всеки няколко часа. Сега лежеше по гръб и „закусваше“. На стойката за системи бе окачена банка и гравитацията караше хранителните вещества да се вливат направо в стомаха й.

Стомахът на Кейси се сви. Не знаеше защо. И преди бе виждала това, повече пъти, отколкото можеше да преброи, така че не бе от отвращение, нито от уплаха, нито от изненада. След първоначалния шок преди три години бе започнала да приема тези хранения за даденост.

Но нещо се бе променило. Лекарят смяташе, че Керълайн се опитва да умре, и Кейси не можеше да забрави тази вероятност. Това я караше да се чувства празна и сама, караше я да се сеща за близостта, която би трябвало да съществува между нея и майка й като зрели хора, караше я да изпитва невероятна тъга. Искаше да затвори това бледо подобие на Керълайн в своята „стая“, но вратата отказваше да стои затворена. Кейси отчаяно желаеше майка й да отвори очи и да я погледне с разум, да проговори, да се усмихне.

Не остана дълго. Бе прекалено мокра и уплашена. След като постоя до леглото й само за минутка, тя се върна по стъпките си и отново хукна в дъжда.

Потискащо задушно и топло, времето подхождаше на настроението й. Тичаше бързо и упорито, като оставяше дъждовните капки да се смесват със сълзите й, а краката й направо крещяха от умора. Едва тогава намали до малко по-разумно темпо. Така мина по-бавно през градския парк, надолу по Чарлс Стрийт и нагоре по „Честнът“ към алеята, където бе паркирана колата й.

Тя не бе сама. До нея стоеше джипът на Джордан.

Задъхана от бягането, Кейси се наведе, опря ръце на коленете си и се опита да уравновеси дишането си. Дъждът се стичаше по козирката на шапката й от дърветата, от небето. Тя се изправи, наведе глава назад и се остави струите да измият лицето й.

Дишането й се успокои, но празнотата остана. Дали бе гладна? Вероятно, но не можеше и да си помисли за ядене. Празнотата вътре в нея изобщо не бе свързана с храната.

Нямаше нужда да използва ключа си за портата. Джордан я бе оставил отворена. Тя влезе, сложи отново резето, но едва след минута го забеляза. Бе в лявата част на градината зад бараката за инструменти, полускрит под елите, чиито най-долни клони бяха само на трийсетина сантиметра над главата му. Макар да бе подслонен там, не изглеждаше да е стоял на сухо дълго време. Косата му бе станала на мокри кичури, а потникът и късите му панталони бяха доста измокрени.

Днес потникът бе сив. Стоеше с ръка на едното рамо и с лакът пред гърдите. Другата му ръка бе отпусната до тялото. Късите му панталони бяха тъмни и свободни и стигаха до средата на бедрата му. Надолу краката му бяха добре оформени, много прави.

В стойката му нямаше никаква отпуснатост. Очите му бяха вперени в нея, тъмни и широко отворени, изглеждаше разтревожен.

Не, реши Кейси, не разтревожен. Напрегнат.

Не, реши пак тя, не напрегнат. Очакващ нещо.

Изведнъж всички врати в душата й се затвориха, с изключение на една. Тази врата бе отворена и подканваща. От Джордан направо бликаше мъжественост. Помежду им имаше силно физическо привличане. Бе го усетила от самото начало, а оттогава то само нарастваше.

Той бе градинарят на баща й. Подобен факт трябвало да я спре, но не ставаше така. Всъщност това, което бе, го правеше още по-привлекателен. В този миг, обърнала гръб на безпомощността и мъката, не можеше да се сети за нещо по-хубаво от това да се забавлява до насита за сметка на Кони.

После престана да мисли и за Кони, защото привличането, което усещаше дълбоко в себе си, бе по-силно дори и от това. Без да отклонява поглед от очите на Джордан, тя прекоси градината и отиде до него.

— Наред ли е всичко? — попита той, сякаш знаеше къде е била.

Не отговори, просто долепи тялото си до неговото, като сплете ръка с неговата, която бе отпусната надолу. И за миг не се усъмни, че той изпитва същото като нея. Знаеше, че е така. Просто знаеше. Когато повдигна лице, ръката му бе готова да свали шапката й, а дългите му пръсти обхванаха главата й. Устата му срещна нейната без капчица свян.

Кейси се отдаде на момента. Не мислеше, не анализираше, не си представяше нищо. Съсредоточи се само върху усещанията — топлината на устата му, когато той задълбочи целувката, изгарящото докосване на езика му дълбоко в самотните ъгълчета на устата й. Усети как се разтапя вътрешно, когато той погали гърдите й, изпита още по-голямо задоволство — и нужда, — когато той издърпа нагоре потника и я погали с ръце, а после и с уста там, и изведнъж тя отчаяно желаеше всичко.

Някъде сред всичко това чу гласа му, нисък и дрезгав:

— Има ли някаква причина, поради която не трябва да го правим — интимен приятел, средства против забременяване или каквото и да е?

Тя не можеше да се сети за нищо, не и докато я изгаряше тази нужда, а тялото му предлагаше такава твърдост и пълнота. Можеше само да свали мокрите си шорти, докато той направи същото със своите, но бързането си струваше.

Джордан вътре в нея бе върховно усещане. Да, усети твърдост и пълнота, но освен това и цялост.

По-късно щеше да си спомни смяната на позите, напред, назад и странично, но това бе мисъл, а в момента бе погълната от усещанията. Това усещане за цялост промени нуждата й, вече не усещаше подтик да прави нещо, а просто да бъде. Това я накара да забави, да забрави всичко и да тържествува от това, че го има, сред великолепието на накъсаното им дишане и шумоленето на дъжда по листата на дърветата, здравината на мускулестото му тяло и драскането на брадата му, миризмата на мокрия мъж и дървета, и земя. Също както при упражненията по йога стигаше далеч отвъд обичайните граници, така и сега тя се разтваряше все повече и повече, отдаваше се необуздано, оставяше се цялата на ръцете му, краката му, устата му, езика и секса, докато тялото й не избухна в разтърсващ оргазъм. Това усещане бе по-дълбоко и пълноценно, отколкото си бе представяла, че е възможно.

Задоволство и пълнота. Това бе първата й мисъл. Седнала в скута на Джордан, който бе облегнат на дървото — без да знае и да се интересува как са стигнали до точно тази поза, — тя се чувстваше абсолютно задоволена.

Ръцете й обгръщаха врата му. Челото й бе опряно до наболата му буза. Тя си поемаше дъх, после пак и постепенно дишането й ставаше по-дълбоко и равномерно. Той остана вътре в нея през тези проточили се минути, вече не в плен на възбудата, но все пак тя го усещаше там.

Когато най-сетне си пое по-дълбоко въздух и вдигна глава, той я гледаше. В очите му прочете същото богатство на чувства, което бе изпитала така силно, но силата им сега я изплаши. Тя не познаваше този мъж. Никога преди не бе правила секс така импулсивно. Не съжаляваше за това; чувстваше се прекалено добре. Но той в действителност бе един непознат.

Не искаше да мисли за тази реалност сега, не искаше нищо да помрачава удоволствието, което бе изпитала, и тъй като усети, че той иска да говори, тя покри устните му с пръсти. Не знаеше какво би могъл да каже, но изобщо не искаше никакви думи. Остави очите й да му го кажат и усети, че той приема желанието й. Едва тогава отдръпна ръката си и стана от скута му. Изправи се и навлече дрехите си колкото може по-бързо, но се забави заради мокротата им и полепналата по кожата й кал. Той остана на мястото си и я наблюдаваше все по-лениво; или се чувстваше напълно комфортно в голотата си, или просто бе изтощен от секса.

Каквато и да бе причината, погледът му, вперен в нея, й подейства много възбуждащо. Тя се пооправи, приготви се да напусне заслона на елите, дори пристъпи към пътеката. После спря, обърна се в другата посока, върна се и отново го обкрачи. Седна пак в скута му, плъзна пръсти в косата му и задържа главата му за една последна целувка. Целувката се проточи, едновременно омайваща и доволна. Може би щеше да остане още малко и дори отново да свали дрехите си заради удоволствието да се докосва до него гола. Но скоро щеше да дойде Мег. А и Кейси имаше срещи с клиенти. Освен това не искаше той да си мисли, че е напълно запленена от него.

Целуна го лекичко за последен път, опря се на раменете му, за да се изправи, и стигна до края на заслона от ели. Без да поглежда назад, тя си пое бързо въздух и се втурна през дъжда към къщата.

От нея капеше вода, бе окаляна и затова тръгна към служебния вход, който предвидливо бе скрит в ъгъла и замаскиран с бръшлян. Но едва бе пъхнала ключа във вратата, когато го издърпа обратно, вирна брадичка и отиде до входа за офиса. Искаше й се Кони да я види как изглежда и да разбере какво е правила.

Отвори вратата с мрежата против насекоми, вдигна резето и влезе в офиса. Обаче не можа да понесе мисълта да окаля килима, затова мина по голия дървен под отстрани.

Ако Кони бе ужасен, то не го показа. Дървото дори не изскърца. Нито пък усети някакъв намек за призрачно възмущение, докато прекосяваше пъргаво стаята. Но наистина се почувства виновна, задето оставя следи по пода. Затова смъкна мокрите си гуменки и чорапи, изтича до пералното помещение встрани от кухнята и ги остави да съхнат там. Обзета от внезапна прищявка, тя свали и потника и шортите си там и изтича гола нагоре до стаята си.

Но още не бе готова да влезе под душа. Тялото й все още трептеше от докосването до Джордан. Загърна се в една хавлия, излезе от стаята и тръгна надолу по коридора. Изпълнена със смелост и предизвикателство, отвори широко вратата към стаята на Кони. Не посмя да пристъпи прага, но като начало огледа всичко вътре.

Стаята всъщност бе доста хубава. Не бе претрупана с мебели, но онези, които бяха вътре, бяха масивни и здрави. Ангъс седеше по средата на килима, наблюдаваше я, чакаше; изведнъж смелостта и предизвикателството й се сториха глупави. Както винаги, щом видя котарака, тя омекна. Горкото животно бе самотно. То искаше някой да го обича, също както и тя.

— Горкият Ангъс — придържайки хавлията до тялото си, тя се наведе и протегна ръка. — Ела тук, голямо коте. Ела насам и дай хубавичко да те почеша.

Ангъс я гледаше с немигащи зелени очи. Цъкна с език, както бе направил Джордан. Помами го с пръсти. Щеше й се да има котешка бисквитка да му предложи и се зарече да разбере дали Мег държи нещо подходящо в килера.

— Ела насам, сладко коте — прошепна му и пристъпи още малко напред, докато пръстите на краката й опряха до прага.

Остана приклекнала ниско, стиснала здраво кърпата, без да откъсва очи от очите на котарака, докато любопитството не я надви и тя се огледа наоколо. Зад Ангъс бе леглото. До леглото имаше нощно шкафче. Това, което първоначално бе взела за двойка тоалетни шкафчета, се оказа двойка гардероби, стоящи в срещуположни краища на стаята. Пред прозореца имаше кожен диван и огромен фотьойл. И двете неща изглеждаха доста овехтели.

Запита се дали не са от по-ранен етап в живота на Кони. Вероятно можеше да проследи произхода им. Това би било интересно.

Всъщност цялата стая бе интересна, златна мина от възможности в търсенето на истинския Кони. Ако искаше да намери личен дневник или бележник с адреси, очевидно трябваше да започне с тези шкафове и чекмеджета.

Но засега не. Трябваше първо да прегледа кашоните горе.

Такъв бе планът. Обаче, преди да стигне до кашоните, трябваше да иде до апартамента и да се върне с още дрехи, да се види с клиентите си за днес, да свърши един куп канцеларска работа и всичко изискваше пълното й внимание.

Радваше се на това. Не искаше мислите й да отлитат към Керълайн, защото нямаше абсолютно никаква власт над онова, което можеше да се случи там. Нито пък искаше да мисли за Джордан, колкото и да бе странно, по същата причина. Долу в градината тялото й бе надделяло над разума. Нищо друго не бе могла да стори.

Правилно ли бе постъпила? Разбира се, че не. Но благоразумието никога не бе играло особена роля в живота й.

Добре бе, че Джордан си бе тръгнал, докато тя излезе изпод душа. Ако бе останал да се мотае из къщата и да се занимава с растенията вътре, докато вали, може би щеше да й е трудно да не мисли за случилото се под елите.

Но сега единственият друг човек в къщата бе Мег. Кейси импулсивно я покани да дойде с нея до апартамента. След това се сети, че малкото пространство в колата щеше да й е нужно за багажа, но Мег така се зарадва на поканата, че сърце не й даде да я оттегли.

Ентусиазмът на Мег се оказа идеалното средство за разсейване на Кейси. Тя много хареса малкия асансьор, с който се качиха до апартамента, хареса мъничкия кухненски бокс, хареса бетонните блокчета, на които бе поставено леглото. Направо се влюби в дрехите на Кейси, възхити се на една копринена блуза, на ленени панталони, чифт сандали с висок ток. В един момент, докато стопанката стоеше пред гардероба и се опитваше да реши какво да вземе, Мег извади ленен гащеризон.

— Това е супер — възхити се тя.

Кейси се засмя.

— Твой е.

— Мой ли?

— Не съм го обличала от години. Изглеждаше тъжен и ти затова посегна към него. Той ти проговори, Мег.

Взе гащеризона и й го подаде, а Мег бе толкова очевидно развълнувана, че Кейси й подари и разни други неща — дантелен корсаж, спортен потник, който да носи под гащеризона, и три различни ластика за коса.

С единия Мег веднага хвана косата си на конска опашка. Кейси реши, че изглежда чудесно, и й го каза. Макар комплиментът да бе направен от сърце, в замяна, освен удоволствие получи и всеотдайност. Мег просто не можеше да реши какво още да свърши вместо нея — носеше багаж надолу до колата, опакова куфара й, после седя отпред на мястото до шофьора с натрупани в скута й вещи — и след това настоя да разопакова нещата, да изглади онези, които имат нужда, и да прибере и подреди всичко в стаята й.

Кейси не бе свикнала някой да й прислужва. Но докато се върнат на „Бийкън Хил“, бе станало време за първия й клиент, затова прие предложението на Мег.

Да се отърве от тези домакински задължения, бе истинска наслада. Освободи мислите си от Джордан, Керълайн, Кони и дори Ангъс и се съсредоточи изцяло върху работата си, така че бе абсолютно точна в преценките си. Имаше дни, когато с мъка намираше подходящите въпроси; в други дни изобщо не задаваше въпроси, а само слушаше. Днес обаче бе особено проницателна.

Клиентката й за десет часа страдаше от следродилна депресия. В предишните сеанси Кейси бе фокусирала върху презрителното отношение на клиентката към майка й, която очевидно бе напълняла, занемарила вида си и станала безинтересна, след като родила всяко от шестте си деца. Днес Кейси попита какво е било мнението на баща й за неугледния вид на майка й. Бинго. Бащата не бил особено мил. Последвали вербални обиди, емоционално пренебрегване и изневяра. Жената бе ужасена да не я сполети същата съдба, след като сега самата тя е майка.

В дванайсет часа Кейси се срещна с една жена, горе-долу на нейната възраст. Била работила на три различни места и се справяла добре, докато не се появял шанс да се издигне в службата, и тогава правела някаква нелепа грешка, която да провали повишението й. Тя явно саботираше сама себе си. И го признаваше. Свободно обсъждаше страха си от това да добави още отговорности в живота си, който вече бе пълен със задължения към деца, домакинство и кариера. Днес Кейси я попита за съпруга й — не с какво си изкарва прехраната, защото за това вече бе ставало дума, а какви са шансовете му за напредване в професията и колко печели. Оказа се, че доходът на клиентката й се е изравнил с този на съпруга, че ще печели повече от него, ако бъде повишена, и че вече е усетила неодобрението му нейната кариера да засенчи неговата.

Клиентката й в три часа бе малко над седемдесетте и бе емоционално парализирана след смъртта на съпруга си. В предишните им четири срещи тя бе описала колко много й липсва, колко способен и грижовен е бил, колко властен. Кейси бе предположила, че жената се страхува от мисълта сама да се грижи за себе си. Днес обаче, когато засегнаха една тема, която само бегло бяха обсъдили преди, попита за децата й. Имала три — всички погълнати от собствения си живот — и пороят от опасения, който последва въпроса на Кейси, всъщност показа, че жената прави това, което смята за нужно, за да привлече вниманието им и да ги ангажира повече със себе си.

Три пробива за един ден бе нещо забележително. Кейси се питаше дали пък прозренията й не бяха свързани по някакъв начин с физическото й задоволство, защото все още го усещаше. Колкото и да се опитваше да не мисли за Джордан, леко помръдване насам или натам предизвикваше спазъм в мускулите на бедрата й или усещане за повишена чувствителност в гърдите й.

Или пък вдъхновението й може би идваше от тихото подсказване на Кони. Може и да е бил възмутен от действията й с Джордан, но й харесваше да си мисли, че би одобрил онова, което бе сторила за клиентите си.

Реши, че заслужава за награда един бонбон. Разви хартийката, хвърли я в коша под бюрото, както сигурно е правил и Кони, и пъхна бонбона в уста. Продължи да го смуче, докато стана на съвсем тъничко блокче. После, след като реши, че един толкова подреден човек като доктор Унгер вероятно е смучел бонбоните, докато съвсем се стопят, тя схруска своя, сдъвка парченцата и преглътна.

Това бе добър завършек на един добър работен ден, ето защо бе в повишено настроение, когато пристигна Бриана. Двете излязоха направо в градината; и как не, когато тя бе толкова изпълнена с живот! Макар дъждът да бе спрял, въздухът все още бе влажен и плътен, наситен с уханието на елите, люляка и почвата. Мег си бе тръгнала вече, но бе оставила пълна табла с препечени сандвичи със сьомга. Бриана понесе таблата, а тя взе кърпа и кутийки с безалкохолно.

Кейси избърса масата на двора и два стола, така че Бриана да може да остави таблата, но тя се бе разсеяла. Гледаше към цветята, но по израза на лицето й личеше, че не забелязва нищо.

— Бриа?

Бриана рязко извърна очи към нея.

— Няма ли да оставиш таблата?

Тя я остави и после се отпусна тежко в единия от столовете.

Кейси седна срещу нея.

— Кажи ми какво е станало.

Приятелката й я изгледа мрачно.

— Трябва да приключа с това.

Кейси знаеше, че говори за Джейми. Явно напоследък нещата не вървяха гладко. И това й бе много познато.

— Защо? — попита, отвори кутийка кола и я подаде на Бриана.

— Той иска от мен да съм нещо, което аз не съм.

— Каза ми вече. Той иска да минеш на частна практика. Заради парите ли?

— Не. Знае, че накрая може да се окаже, че ще печеля по-малко, отколкото сега. Не е алчен за пари, а за мен. Иска времето ми. Иска да го придружавам в деловите му пътувания.

— Някои жени биха ти завидели за това.

— А ти? Разбира се, че не. Ти имаш свой живот. Имаш кариера. Цениш независимостта си. Аз също, но Джейми иска представителна жена, за бога.

— Така ли ти каза?

— Не със същите думи, но си го мисли, знам, че е така. Кейси, той говори за деца. Деца. Ние дори не сме сгодени.

— И чия е вината за това? — попита Кейси.

— Аз мразя мъжете.

— Не е вярно.

— Защо се опитват да се разпореждат с живота ни? Имам предвид, виж само какво ти причини Стюърт. Открадна ти парите, разцепи групата, принуди всички ви да се местите. Има ли някакви новини от него?

Кейси поклати глава.

— Марлийн ми се обади. Никой не е чул абсолютно нищо.

— Дори и жена му ли?

— Тя казва, че не е. Ако и тя изчезне след седмица, ще стане подозрително. Полицията разследва случая, но кражба на двайсет и осем хиляди долара не е сред най-спешните им случаи. Съмнявам се, че ще го открият.

— Ами парите ти?

— Няма ги. Не виждам какво мога да направя, освен да хукна сама да го гоня. Трябва да се примиря — сети се за Джойс Луелън и се опита да се поучи от нейния случай. — Мога да се ядосвам колкото си искам, но каква полза?

Бриана не отговори. Изведнъж бе застанала нащрек, гледаше покрай нея към дъното на градината.

— Какво е това? — прошепна тя.

Джордан бе влязъл и сега нареждаше торби с почва до стената на разсадника.

— Градинарят ми — прошепна Кейси в отговор. Ако изобщо можеше да разкаже на някого за него, това бе именно Бриана, но моментът не бе подходящ — нито за Бриана, посред тази именно дискусия, нито за Кейси. Усети как по тялото й полазват тръпки, което показваше, че желанието й не е намаляло, след като се бе любила с него, но иначе изобщо нямаше представа какво да мисли за този мъж.

След като едва им кимна за поздрав, той излезе през задната врата към джипа си за още почва.

— Той е страхотен — прошепна Бриана.

— Ами, добър градинар е.

— Не мислиш ли, че е секси?

— Той е градинарят на Кони.

— Женен ли е?

— Не.

Или поне така смяташе. Нали той я бе попитал дали има причина да не се любят, като например интимен приятел? Подразбираше се, че той няма причина, поради която да не го правят.

— На колко години е? — попита Бриана.

— Не знам — трийсет и няколко, четирийсет.

— Къде живее?

— Нямам представа — отвърна Кейси, леко засегната. Не й харесваха въпросите на Бриана. Само й напомняха колко малко знае за този мъж.

— Бих искала да го наема на работа.

— Омъжи се за Джейми и ще можеш да го направиш.

Бриана мина в защита.

— Трябва ли да се съглася да се омъжа за човек, който не е подходящ за мен?

— А сигурна ли си, че не е? Той би ли престанал да те обича, ако откажеш да напуснеш работа?

— Не. Но ми се струва, че ме кара да бързам.

— Да бързаш ли? Бриана, двамата сте заедно от близо две години. И не сте на седемнайсет. И двамата сте на трийсет и четири. Ако връзката ви има бъдеще, би трябвало да си го разбрала досега.

Джордан излезе през задната врата. Резето падна на мястото си.

— Джейми наистина е свестен човек — окуражи я Кейси. — Изглежда добре. Сексапилен е. Работи в тази компания от… от колко време?

— Дванайсет години — монотонно уточни Бриана. — Започнал е там веднага след колежа и ще остане, докато накрая му дадат златен часовник и го изритат навън.

— Компанията е добра.

— Добра е. Но не е сред най-добрите.

— Бриана.

— Той няма амбиции, Кейси. Ами, той ми казва аз да си сменя работата, а за себе си изобщо не би го и помислил. Казва, че там има стабилност. Че може един ден да се изкачи до поста вицепрезидент на компанията.

— А така ли е?

Тя повдигна рамо.

— Вероятно.

Кейси си взе сандвич. Наложи се да отвори широко уста, за да захапе хляба, сьомгата, брюкселското зеле, марулята и каквото още имаше там, но вкусът на цялото бе невероятен. Тя сдъвка и преглътна. После остави сандвича на една салфетка и каза:

— Обективно погледнато, Джейми е страхотен мъж. Очевидно е влюбен в теб. Мислех, че и ти го обичаш. И изведнъж ставаш неспокойна — както стана с Рик, преди него с Майкъл, а преди това с Шон.

Бриана не оспори думите й, само се вгледа в нея и зачака.

— Джейми е най-добрият от тях — продължи Кейси. — Наистина е добър човек. От добро семейство, завършил е добри училища, работи в добра компания. И какво, като компанията не е сред най-добрите? Най-добрите компании понякога се сриват без предупреждение. А просто добрите компании често са по-надеждни. И така — следваше решаващият въпрос, който не бе случаен, тъй като Кейси познаваше Бриана отдавна. — Какво би казал баща ти за Джейми?

Бащата на Бриана бе заемал поста главен изпълнителен директор на една от най-добрите компании.

— Би казал, че Джейми може да постигне повече.

— Баща ти е мъртъв от дванайсет години. По онова време светът бе различен.

— И все пак, аз уважавам мнението му. Той не е стигнал до поста си, като е бил стеснителен и сдържан.

— Джейми не е стеснителен, нито сдържан.

— Защо ме подтикваш към Джейми?

— Защото — отвърна Кейси — те познавам както никой друг и мисля, че ако някой мъж може да те направи щастлива сега и през следващите петдесет години, това е той. Наистина, Бриа. Ако става дума за съвместимост между вас двамата, от десет възможни точки бих му дала девет и половина.

— Искам десет.

— Това е перфекционизъм.

— Защо да не се целим високо?

— Идеални неща не съществуват. Всички мъже имат недостатъци, също както и ние. Искаш идеален мъж ли? Идеалният не е истински.

Думите едва се бяха откъснали от устата й, когато мислите й отлетяха към Джени Клайд и нейния Пит и в този миг разбра какво я притеснява в този човек. Бе прекалено добър, за да е истински.

Това предполагаше, че дневникът е или художествена проза, или истински разказ с огромни преувеличения.

Кое от двете?

Не знаеше. Знаеше само, че ако „Да флиртуваш с Пит“ е нещо, което баща й е искал от нея да проследи, тя бе длъжна да го направи.