Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (4)

Трета глава

По-късно Кейси можеше само да предполага, че е била покорена от слънцето, което бе заляло и нашарило градината с цветни петна в контраст с мрачния кабинет.

Или че онова, което й е харесало в нея, е било фактът, че тя е толкова различна от представата й за Кони. Или пък че, след като бе израсла с майка, влюбена във всичко, свързано с природата, в градината се чувстваше като у дома си.

Каквато и да бе причината, тя бе неудържимо привлечена натам. Измъкна се през мрежите против насекоми и мина под колонадата към пътеката от големи каменни плочи. Между тях имаше мъх — там, където следобед щеше да е сянка, но сега слънцето бе високо и огряваше не само пътеката, но също и голяма цветна леха отдясно. Видя различни видове бели цветя, както и множество розови цветове, а по-нататък — китка морави и сини цветя.

От лявата й страна имаше вътрешен двор, пред който се извисяваха две брези, протегнали дебелите си клони встрани, а бялата кора на дънерите им се лющеше. В средата на каменния двор, заобиколена от три стола, стоеше елегантна метална масичка със стъклен плот. В центъра й бе сложена саксия със зюмбюл в моравосин оттенък.

Наведе се по-близо и вдъхна от уханието му. После се изправи, обърна се и се усмихна. Не бе очаквала, че ще хареса нещо, което е принадлежало на Кони, но не можеше да се въздържи.

Градината бе изненадващо голяма, започваше с ширината на къщата, но постепенно се разширяваше в дълбочина. Три нива следваха наклона на хълма. Първото, където бе застанала в момента, бе най-култивирано. Няколко стъпала към второто, и пътеката вече се катереше между по-небрежно подредени насаждения — различни цъфтящи храсти, бълбукащо фонтанче, два клена и дъб.

Третото ниво си бе истинска гора. Тук пътеката се изкачваше нагоре през ниски храсти, вечнозелени растения и канадски ели. В дъното, в единия от ъглите на градината, се извисяваше кестен. Според Кейси бе на десетки години. Стъблото се издигаше голо високо в небето и там разперваше корона от пролетни листа и розови цветове. До дънера бе скована грубо одялана дървена пейка.

Отсреща, на едно ниво с високата дървена ограда в задната част на градината, имаше разсадник. Между него и кестена Кейси видя врата. Любопитна, тя се приближи, вдигна резето и отвори. Отвън, точно както бе казал адвокатът, бе настланото с тухли място за паркиране на две коли.

Заключи отново вратата и се запъти обратно. Стигна до вътрешния двор, отпусна се на един от столовете с кафето в ръка и с удивление се загледа във всичко, което я заобикаля. Градината бе истинско бижу — многоцветна, отлично поддържана, умело проектирана. Разлистените дървета закриваха гледката към околните къщи, но скриваха и нея самата от чуждите погледи. Въпреки това обаче не се чувстваше затворена тук. Каменните зидове бяха покрити с бръшлян. Ухаеше на живи растения и почва. Въздухът бе приятно топъл. Двойка сипки се скриха в клоните на едно от кленовите дървета и влязоха в хранилката, оградена с решетки. Те покълваха известно време от семената и едва бяха отлетели, когато друга двойка кацна на мястото им.

Кейси вдигна лице към слънцето. Затвори очи и се наслади на топлината му. Дишаше дълбоко, наслаждавайки се на спокойния миг, после на още един и още един. Тревогата й за критичната ситуация в офиса избледня заедно с горчивината, свързана с баща й, страха, който изпитваше заради майка си, и самотата, която понякога не й позволяваше да заспи нощем. Тук, в градината, тя откри неочакван покой.

Свали чантичката от кръста си, остави я на масата, отпусна се още по-удобно в стола и остана да се припича на слънце. От време на време отпиваше от кафето, но далеч повече се интересуваше от шума на ветреца в клоните на дърветата, чирикането на птиците, които долитаха и си отиваха, бълбукането на фонтана. Това бе вълшебно място, напълно оправдаващо цената на къщата. Кейси може и да не различаваше калина от зимзелен, но знаеше, че не би могло да има по-разкошна градска градина от тази.

Вратата с мрежата против насекоми се отвори. Тя вдигна глава точно когато Мег излизаше от къщата с табла в ръце. Тя я донесе до масичката и започна да сервира вкуснотии.

Подушила нещо изкусително, Кейси се изправи в стола.

— О, боже. Тези кроасани ухаят на прясно изпечени. Ти ли ги направи?

— Приятелката ми Съмър — отвърна Мег. — Тя е собственичка на пекарната на ъгъла. Отбивам се там всеки ден на път за тук. Сигурно знаете мястото — допълни тя и посочи към Чарлс Стрийт. — Имам предвид, нали и по-рано сте идвали тук?

— Всъщност не.

— Дори и вечер, когато мен ме няма, ли?

— Не.

По лицето на Мег се изписаха най-различни чувства — само за миг мина от изненада през озадачаване до притеснение. Явно също толкова бързо разбра, че не би могла да разгадае тази загадка, затова се върна към подноса с храната.

— Аз направих това — каза тя и дръпна капака от чиния с омлет. — Вътре има сирене, гъби и домати. Щях да добавя и кромид, но доктор Унгер не го обичаше много.

Нито пък Кейси.

— Но виждам малки лукчета.

— Само няколко — призна Мег, — но са съвсем пресни и са отгледани без изкуствени торове — докато говореше, премести настрани чашата с кафе на Кейси, наля й нова с изстудено кафе от една каничка и спретнато подреди до нея захар и сметана. — Отглеждаме ги ей там, до разсадника. Джордан направи зеленчукова леха с лук, магданоз, босилек, градински чай и мащерка. Доктор Унгер нямаше нищо против малките лукчета.

Кейси не беше сигурна дали ги харесва. Но омлетът изглеждаше много вкусен, а тя изведнъж усети колко е гладна. Сложи в скута си салфетка на зелени и бели карета и започна да се храни. Мег остана само колкото да я види, че започва, после се прибра в къщата. Кейси не спря, докато не изяде целия омлет с кроасан и половина и не изпи чаша портокалов сок.

Определено се почувства като глезено дете, отпусна се на топлите камъни и се протегна на слънчице, издърпа шапката над очите си и зачака да се смели погълнатата храна. Нямаше намерение да заспива, както не бе очаквала и да закуси обилно, но когато се събуди, слънцето бе по-високо на небето, масата бе разчистена и на нея имаше нова чаша прясно, изстудено кафе.

Опита се да се разсъни, изправи се и се огледа наоколо. Това бе нейно? Толкова й бе трудно да го повярва. Въпросът, разбира се, бе какво да го прави.

Мег излезе от къщата. Сега изглеждаше малко по-спретнато, сякаш бе вчесала косата си и бе пооправила блузата и чорапите си. В очите й се четеше възбуда.

— Мислех да направя салата с пиле за обяд. Приготвям я с червени боровинки и орехи. Много е вкусна.

— О, не знам дали ще остана толкова дълго — когато прочете недоумението на Мег по лицето й, добави: — Имам апартамент в „Бек Бей“.

— Няма ли да се преместите тук? Има толкова много място, много спални, офис, градина, личният кабинет на доктор Унгер. Мога да ви помогна да намерим място за вашите вещи — мога да разчистя тоалетката. О, но вие сигурно бихте искали да го направите сама. Но само ми кажете. Ще направя каквото пожелаете, наистина, каквото кажете.

Кейси смяташе, че ако някой трябва да пипа вещите в тоалетката на Кони, това е жена му.

— Госпожа Унгер идвала ли е?

— Да, но тя не взе нищо.

— Дори и някои лични снимки ли? — това би обяснило липсата им.

— Никога не съм виждала някакви снимки.

— Може да са в кашоните на третия етаж.

Мег сепнато се извърна при звука на някакво далечно бръмчене. После се присмя на себе си.

— Това е просто сушилнята. Реших да изпера отново спалното бельо от голямата спалня, за да е чисто. Сега тя е ваша.

Кейси понечи да каже, че си има собствена спалня, но Мег си тръгна, преди да успее да изрече думите, което сигурно бе за добро. Младата жена щеше да се разтревожи, ако разбере, че Кейси обмисля да продаде къщата.

Чу тихичко жужене — вибрирането на мобилния й телефон на масата, измъкна го от чантичката, отвори го и погледна кой я търси.

— Здрасти, Бриана — весело каза тя, изведнъж почувствала се опиянена.

Двете с Бриана Феър бяха съквартирантки както в колежа, така и в университета. Да започнат работа на различни места, вместо да направят обща практика, бе напълно съзнателно решение.

Бриана си оставаше най-добрата й приятелка. През последните години тя бе опората й, заемаща празнината, оставена от липсата на семейство. Като знаеше, че тя е от другата страна на линията, Кейси се почувства самата себе си, което вероятно обясняваше превъзбуденото й състояние.

Както винаги, Бриана интуитивно усети нещо и полюбопитства:

— Какво става?

— Трябва да видиш нещо. Заета ли си?

— Тъкмо се събуждам. Снощи си легнах късно.

— Била си на парти? — водеха безкраен спор.

— О, боже — Бриана въздъхна. — Все същите неща. Той иска да съм такава, каквато не съм. Но сега го няма, замина за Филаделфия за уикенда. Хайде, развесели ме. Какво трябва да видя?

— Ще ти дам адреса. На „Бийкън Хил“ е. Колко бързо можеш да пристигнеш?

Бриана бе единственият човек, на когото Кейси бе казала за връзката си с Корнелиус Унгер. Сега на нея й трябваше малко време, преди предпазливо да попита:

— За „Лийдс Корт“ ли става дума?

— Точно така — Кейси й бе показвала пътьом мястото неведнъж. — Помниш ли как се стига до тук?

— Мога да дойда и със затворени очи. Трябва ли да се обличам специално?

Кейси се усмихна.

— Не си прави труд. Аз дойдох буквално с тичане.

— Дай ми двайсетина минутки.

* * *

— Твоя ли? — попита Бриана, докато стояха една до друга пред портата и гледаха къщата.

— Очевидно.

— Това е страхотно.

— И така може да се каже — замислено каза Кейси. — Жалко, също. Щях да съм много по-щастлива, ако ми бе звъннал по телефона, докато бе жив. Или ми бе писал. Едно писмо би било чудесно.

— Той не бе такъв човек, Кейси. Знаеш го.

— Знам. Но една част от мен все твърдеше, че просто е прекалено срамежлив или притеснителен, или… или каквото и да е… че не знае как да го направи. Винаги съм се надявала, че ще намери начин.

— Може би това е неговият начин.

— Този величествен дар?

— Говоря сериозно — каза Бриана. — Това е неговата къща. Самият той.

Няколко къщи по-надолу с трополене се отвори желязна порта. Погледнаха натам точно когато излезе един мъж. Около трийсетгодишен, висок и страхотно изглеждащ в шарената си спортна блуза и къс черен клин за велосипедисти. Докато го наблюдаваха, той се протегна и прехвърли над вратата блестящ жълт състезателен велосипед.

— О, боже — прошепна Кейси. Нямаше предвид велосипеда.

Бриана се наведе по-близо до нея и прошепна в отговор:

— Кой е този?

— Нямам представа, но има страхотно тяло. Мъжът бе обкрачил колелото, докато закопчаваше предпазната си каска. Намести стегнатото си тяло на седалката, сложи единия крак на педала и тъкмо щеше да потегли, когато ги забеляза. Слезе от велосипеда и като го буташе, с усмивка тръгна към тях.

— Ако оглеждате да купите къщата — предупреди той, — трябва да ви кажа, че вътре има призрак. Казва се Ангъс и обитава голямата спалня.

— Така ли? — усмихна се Кейси.

— Така разправят, но пък за повечето къщи наоколо твърдят, че имат призраци. Наистина ли оглеждате, за да купувате?

— Зависи — каза Бриана. — Бихте ли препоръчали квартала?

Той обмисли въпроса.

— Нещата се оправят. Кварталът се подмладява бавно с отмирането на старата гвардия.

Кейси посочи с кимване към къщата на Кони.

— Той от старата гвардия ли беше?

— Ако се съди по вида му, да. Аз лично никога не съм разговарял с него. Беше затворен човек, странеше от хората, ако разбирате какво искам да кажа. Би било чудесно да се влее малко свежа кръв в това място. Вие двете роднини ли сте?

Не за първи път им задаваха подобен въпрос. Бриана бе тъмнокоса, а Кейси — светлокоса, но бяха с еднакъв ръст и фигура, а и често се обличаха еднакво, както сега.

— Приятелки сме — отговори Бриана.

— Бяхме съквартирантки в колежа — обясни Кейси. — Аз съм тази, която оглежда къщата. Тя ми прави компания — за да не разбере той погрешно връзката им, добави: — Тя си има гадже.

— С което в момента съм скарана — бързо поясни Бриана, — а пък тя — посочи с палец Кейси — си има двама ухажори.

— Грешка — поправи я Кейси. — С Дилън сме просто приятели, а с Оли се разделихме — тя погледна съседа. — Какво прави такъв приятен човек като вас в това затънтено място?

Той се усмихна широко.

— Мислех, че ми е потръгнало в банковото инвестиране, така че с жена ми се преместихме тук. Сега пазарът е в застой, а ние очакваме дете. Ами, предполагам, че ми харесва да съм затънал до шия в ипотеки.

Бриана увеси нос.

— Той има жена.

Кейси въздъхна.

— Добрите мъже винаги са заети. Кога очаквате бебето?

— През август. Жена ми обичаше да кара колело с мен, докато лекарят не й забрани. Но ако имате още въпроси за квартала, звъннете у нас. Тя се казва Емили и с удоволствие ще си побъбри с вас. А аз съм Джеф и трябва да тръгвам.

Поздрави ги, като вдигна леко лъскавата си каска, сложи крак на педала и потегли. Мъдро не седна на седалката, докато велосипедът подскачаше по калдъръмената настилка. Отпусна се едва когато зави на ъгъла по „Уест Седър“. След секунди изчезна от погледа им.

Тъй като не обичаше да съжалява за нещо, което не би могла да промени, Кейси поведе Бриана нагоре по алеята.

— Хайде. Трябва да разгледаш къщата.

Минаха през всекидневната, после се качиха по стълбите, разгледаха стаята за гости — „твоите любими цветове“, отбеляза Бриана мимоходом — и само надникнаха в спалнята на Кони. Отвориха и пак затвориха вратите на стаите на третия етаж, възхитиха се на терасата на покрива и видяха кухнята. Ако Бриана бе забелязала, че картините на стълбището към приземния етаж са дело на съпругата, тя бе достатъчно умна да си замълчи. Надзърнаха в личния кабинет на Кони, после и в офиса, но последното бе просто като прелюдия към градината. Също като Кейси и Бриана мигновено бе привлечена натам. Слънцето се бе преместило и сега огряваше дървената пейка под кестена, така че двете седнаха там. Мястото бе така уединено, сякаш бяха в някоя от стаите вътре.

Бриана изучаваше с поглед къщата.

— Над онези колони има глициния. Красива е. Цялото това място е красиво.

Кейси сви колене и обви ръце около тях. Не погледна къщата, а задържа погледа си върху градината. Зеленината я успокояваше.

— Ще ми се моментът да беше по-подходящ. Точно сега в живота ми се случват толкова много неща.

— Реши ли вече дали приемаш преподавателското място?

— Не.

— Кога трябва да им дадеш отговор?

— Миналата седмица.

— Състоянието на майка ти ли те задържа?

— Отчасти. Бих могла и нея да преместя в Провидънс. Ако е там, може би приятелите й биха я посещавали по-често. Но пък не ми хареса болничното заведение, което посетих. Това тук е по-добро.

— Но ти винаги си искала да преподаваш.

Тогава Кейси погледна къщата. Представи си, че Кони стои до прозореца, гледа навън, казва същите думи, но с укор в гласа.

— Преместването е проблем, и то не само заради майка ми. А и заради пациентите ми тук. И приятелите ми.

— Наистина ли скъса с Оливър?

Кейси набърчи нос.

— Да. Може да съм луда. Той е светен човек.

— Миналата седмица бе „прекрасен човек“.

— Е, много ми се искаше да е такъв, но не е. Искам да кажа, може някоя жена да го приеме за такъв, но аз самата… Не. Ние сме от различни светове. Той вече е стигнал далеч — има адвокатска практика, БМВ, къща в предградията.

— И деца.

— Да, два уикенда в месеца, но аз обичам децата, те са страхотни, много забавни, интересни и спонтанни.

— Изглежда, харесваш повече тях, отколкото Оли.

— Така е, затова всичко между нас приключи, преди децата да се почувстват наранени.

— Ами Дилън? Наистина ли сте само приятели?

Кейси леко се олюля напред-назад.

— Да. Никакво привличане — реши, че обсъждането е приключило, и въздъхна дълбоко. — Тези цветя ухаят толкова хубаво. Цялата градина е истинско бижу.

— И това прави преместването ти в Провидънс още по-трудно.

— Не и заради това — каза тя; не искаше да приеме, че Кони е човекът, който я задържа тук. Всяка една от другите причини, които я спираха, бе по-сериозна. — Мога да я продам.

— Но тази къща е същата като в мечтите ти. Защо ще я продаваш?

— Защото е била негова.

— Затова трябва да я задържиш.

— Ако я задържа, му давам право да съди всяка моя постъпка.

Бриана бе толкова добра в анализирането на чувства и мисли, колкото и всеки квалифициран терапевт. Онова, което Кейси харесваше у нея обаче, бе, че тя преди всичко бе много земен човек. Затова сега каза:

— Кейси, той е мъртъв.

— Формално погледнато, да — съгласи се Кейси. — Но не и духовно. За мен той е навсякъде в къщата.

— Той или призракът, който обитава голямата спалня?

— Ангъс ли? Хубаво име за един призрак, но не. Говоря за Кони. Той е тук в най-общия смисъл на думата.

— Е, аз не го видях. Това място е почти толкова безлично, колкото и твоят апартамент.

— Моля? Апартаментът ми не е безличен. Нещата ми са навсякъде из него.

— Бъркотията не означава, че си оставила личен отпечатък върху мястото. Означава просто, че си разпилян човек, но сега не говоря за това. Стените ти са съвсем голи. По етажерките ти има само специализирана литература. В хладилника ти няма абсолютно нищо, което да издава какъв човек си и какви са приятелите ти.

— Дъската ми за съобщения е пълна с лични снимки.

— Закарфичени. Залепени. Едва крепящи се една за друга, сякаш не си сигурна дали ще се задържат или не, нито пък те е грижа особено. Говориш, че ще си сложиш пердета, откакто купи жилището, но досега нито веднъж не си излязла да огледаш и да купиш.

— Пердетата са скъпи. Едва успявам да спестя за вноските по ипотеката. Ако продам това място, бих могла да изплатя ипотеката десетократно.

Този зашеметяващ факт ги накара да замълчат. В настъпилата тишина доловиха звуците на града. Шумът от уличното движение достигаше до „Бийкън Хил“ откъм шосетата, сирените на линейките и полицейските коли, клаксоните на автомобилите. Над кметството прелетя хеликоптер. Един автобус изръмжа и отмина надолу по Бийкън Стрийт.

Чуваше се всичко, но отдалеч. Кейси се чувстваше изолирана от останалия свят. Тук, в градината, миришеше на чиста земя, напъпили цветя и на вода, която се разливаше по огладения от времето камък. Колкото до сирените, клаксоните, шума и ръмженето на моторите, те бяха приглушени от шумоленето на листата, когато една сива катеричка се покатери нагоре по дъба към хранилката за птици. Втурна се по един от дебелите клони и се спусна с главата надолу към клетката, която заобикаляше хранилката. След като не можа да се промуши през решетките, се опита да прегризе една от пръчките, после втора и трета. След време се отказа, скочи на земята и избяга.

— Дали се чувства обезкуражена? — замисли се Кейси. — Объркана? Дали смята, че се е провалила в очите на родителите си? Не. Тя просто… продължава… нататък. Мисля, че би ми харесало да съм катерица.

— Не, нямаше да ти хареса. Видях една прегазена на улицата, докато идвах насам. Станало е така, защото е прекалено глупава, за да се огледа и в двете посоки — Бриана се усмихна иронично. — Не че ти винаги се оглеждаш и на двете страни — усмивката й изчезна. — Ще споменеш ли за това на Керълайн?

Кейси усети болка вътре в себе си, която винаги я гризеше, когато мислеше за майка си.

— Вече й казах. Тя дори не мигна.

— О, Кейси.

— Наистина. Мислех си, че това може да я разтърси, искам да кажа, да я провокира и да ме погледне в очите, да ми каже нещо съвсем разумно, което да ме накара да се почувствам виновна — срещна погледа на Бриана. — Нито думичка.

Бриана също не каза нищо. Би могла да каже: „Разбира се. Тя е толкова близо до мозъчната смърт, колкото изобщо би могъл да е човек, без фактически да е мъртъв“. Но Кейси не искаше да чуе това. Неведнъж бяха спорили по този повод. Бе се вкопчила във вярата си, че майка й чува нещо, чувства нещо, мисли нещо. Медицинската наука твърдеше, че вероятността е много малка. Но все пак имаше някаква мозъчна дейност. Слаба. Но я имаше.

— Тя дали би се зарадвала на това, Бриана? — попита Кейси.

— Да. Керълайн те обожава. Тя иска най-доброто за теб. Би била във възторг, че имаш това тук.

На Кейси й се щеше да го вярва, но имаше своите съмнения. Чувстваше се като предателка само като седи тук, в градината на Кони.

Потисната от тази мисъл, тя приседна на голата земя. Застана на колене и ръце, дръпна се назад на пети, после бавно се наведе, докато долепи гърди до бедрата си. Челото й опря в земята. Отпусна ръцете си встрани с отворени нагоре длани, затвори очи и си пое бавно и дълбоко въздух.

Вдъхна богатото ухание на пръстта. Почувства влагата с челото си. Започна да прави дълбоки коремни вдишвания и се съсредоточи върху прочистването на съзнанието си. Опита се да се освободи от тревогите, да се отпусне, да усети позитивната енергия на тялото си.

— Това помага ли? — попита Бриана някъде от горе. Кейси се съсредоточи върху първичната прохлада на земята. Дишаше бавно и дълбоко.

— Мммм.

— Твоят телефон ли вибрира там на масата?

— Не му обръщай внимание — промърмори тя и продължи с бавните, равномерни вдишвания.

След минута завъртя глава от едната на другата страна, като внимателно разтягаше врата си.

— Продължава да вибрира — обади се отново Бриана, а в тона й се долавяше укор.

— Приеми съобщение — поръча й Кейси.

Майка й нямаше къде да иде. Лекарите се тревожеха и от най-малкото нещо. Приятелите й можеха да почакат, сега не й се говореше с Оливър или Дилън, а клиентите й не я търсеха на мобилния телефон.

— Ало?… Не, говорите с Бриана. Кой… О, здрасти, Джон. Кейси не може да говори в момента… Не, ще се забави… Сигурна съм, че нямаше да звъниш, ако не беше важно, но точно сега не може да се обади.

Кейси изпусна дълбока въздишка. Изправи гръб и протегна ръка точно когато Бриана се върна с телефона. Доближи го до ухото си и каза:

— Надявам се, че е нещо хубаво.

— Така мисля — безгрижно заяви Джон. — Взех решение. Напускам групата.

Кейси усети как гръбнакът й изстива.

— Напускаш групата и отиваш къде?

— При Уолтър Амброуз и Джилиън Бош. Имат готов офис за мен. Човек от рецепцията им вече се обажда на пациентите ми. Да ги уведоми за промяната.

— А какво ще стане с нас? Ами нашата група? А наемът?

— Що се отнася до мен, аз съм си плащал наема всеки месец. Ако Стюърт го е задържал, то това е проблем на хазяина. Нека да гони Стюърт, а що се отнася до групата, това положение вече не ме устройва. Махам се, Кейси. Имам собствена практика и репутация.

— Аз също — изтъкна тя.

— Имам по-добри неща за правене, отколкото да се карам с вас, дами.

— Аз също — настоя Кейси.

— Махам се.

— Аз също!

Кейси вече почти крещеше, но не можеше да се спре. Обзета от възмущение заради безбройните компромиси, които бе правила, тя каза на Джон какви са плановете, които изникваха в главата й. Едва когато натисна с палец бутона, за да прекъсне връзката, вдигна широко отворени очи към приятелката си, а изражението на лицето й казваше: „Какво направих!“