Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (11)

Десета глава

Джени се събуди със следи от възглавницата по бузата си и с увереността, че Пит го няма.

— Ами да, ти какво очакваше? — попита тя отражението си в огледалото с пълна с пяна от пастата за зъби уста. — Защо да остава при теб, щом може да има, която си пожелае и тя ще е десет пъти по-хубава, по-умна и по-чиста?

Тя изплю в мивката.

— Имаш късмет, че остана и толкова.

Изплакна уста, после пак и пак, защото отново се бе върнал гадният вкус на страха.

Оставаха три дни. Направи нещо, Джени. Но какво?

Изтърка вече чистата баня. Изтърка вече чистата кухня. Изпразни гардероба в коридора, изтръска всичко навън и пак го прибра.

Накрая, облечена в бледосиньо поло, къси панталонки, дълги чорапи и гуменки, което бе униформата на „Вкусни хапки“ за неофициални прояви, тя взе тавите с кюфтета на шиш от хладилника и ги прибра в специалната пътна чанта на Мириам. Метна чантата през рамо и потегли към града.

Мъглата бе по-рядка от обикновено. Не бе стигнала далеч, когато колата на Мърл Литъл я задмина с ръмжене. Тя не вдигна поглед от банкета на пътя, за да не види липсата на поздрав, но затова пък мелезите на семейство Буут я поздравиха както винаги. Едва се бе изравнила с къщата им, когато те изхвърчаха от верандата и се втурнаха през моравата, лаещи с все сила. Човек не можеше да се сприятели с тях. Бе опитвала стотици пъти. Предполагаше, че знаят всичко за нея и тъй като са кучета, просто не са толкова сдържани в омразата си, колкото хората.

— О, я млъквайте — измърмори тя на минаване и впери поглед право напред в пътя.

Входната врата на семейство Джонсън проскърцваше, а след това идваше любимата й част. Мъглата се вдигна и тя видя цветята на стария фарина, които сякаш огряваха двора.

Джени много обичаше цветята. Най-хубавите — ама наистина прекрасни — дни бяха, когато цветарите, грижещи се за украсата на партита, които те обслужваха, оставяха непотребните цветя до вратата. Понякога цветовете не можеха да бъдат съживени. Но друг път, когато Джени стигнеше достатъчно рано до тях, си вземаше букет за вкъщи. Така кухнята й се превръщаше в приказно място.

Цветята на фарина бяха красиви, леха след леха различни цветове, форми и размери, които се сменяха през сезоните. Джени не можеше да каже, че предпочита розовите цветове на пролетта пред червеното и синьото на лятото или жълтото и моравото на есента. Ето ги сега — невени и любимите й градински слънчогледи.

Тя се сепна и едва не изтърва чантата с храната, когато старият Фарина се изправи иззад лехата с астрите.

— Да не мислиш, че ти щеше да се справиш по-добре? — предизвика я той. — О, едва ли. Лятото беше толкова сухо, че всичко увехна.

Той размаха бамбуковия си бастун към нея.

— Затова не ме гледай отвисоко, малка госпожичке. Ти си нямаш нито едно цветно ъгълче в онзи твой голям двор. Срамота. Всичко е срамна работа.

Тя не му обърна внимание, а втренчи поглед в брезите далеч напред покрай пътя и продължи натам. Брезите поне не можеха да й отвърнат. Нито пък можеха да направят така, че мечтите й да се сбъднат, макар че, Бог й бе свидетел, бе ги молила. Бе писала желание след желание на парчета от брезова кора и ги бе хвърляла в огъня, но нито едно не се сбъдна.

Но тя все пак обичаше брезите. В дни като днешния стъблата им изглеждаха перлени.

Или кожени.

Тя присви очи. Яке? Ботуши? Къде бяха? Претърси с поглед тъмните просеки между дърветата, погледна към пътя.

Нищо.

Е, сега кой ще те спаси, Джени Клайд?

Тя не знаеше. Не знаеше. Не знаеше.

С натежали стъпки мина покрай къщата на Еси Бънч, отмина звуците на телевизионно предаване, бръмченето на косачка за трева. На една пряка от кухнята на „Вкусни хапки“ Дан О’Кийфи спря до нея.

— Преди малко ми звънна Джон Милис. Той ще следи дали Дардън спазва условията за освобождаването си. Искаше да научи за теб.

Стомахът й се сви на топка. Тя се наведе ниско, остави чантата на бордюра, коленичи до нея и се зае да дърпа ципа й.

— Какво за мен?

— Питаше дали работиш и ако е така, дали ще напуснеш работа, когато Дардън се върне.

— Защо да напускам?

— За да помогнеш на Дардън отново да подхване бизнеса си. Сигурно им е казал, че така ще направиш.

Тя си спомни думите на Дъдли Райт.

— Той може да не успее да оправи нещата бързо.

— Значи ще останеш при Мириам?

Трябваше да го направи. Не искаше да работи с Дардън. Не искаше да вижда Дардън, да чува Дардън, да помирисва Дардън. Не искаше изобщо да се доближава до Дардън.

— Ще я помоля да ми разреши да работя повече часове. За да съм заета с нещо, нали така?

Това бе предпоследната й надежда, а последната бе, че някой като Пит ще я отведе на място, където Дардън не може да я намери. Завръщането на баща й бе нейното наказание. Той бе изтърпял своето, сега бе неин ред.

Преди Дан да започне да й казва неща, които вече знаеше, но не можеше да промени, тя се изправи, вдигна чантата и потегли.

— О, Джени, много ми се ще да можех — каза Мириам, когато момичето най-сетне събра кураж да я помоли.

Вече бяха изминали четирийсет от петдесетте минути на пътуването им към дома след края на обяда, който бяха осигурили те. Останалите трима от персонала си бяха тръгнали с друга кола. Двете с Мириам бяха сами в минивана. До този момент пътуването бе минало в мълчание.

— Но добре, че стана дума. Не знаех как да подхвана сама темата.

На Джени не й хареса, че Мириам избягва да я погледне.

— Затварям „Вкусни хапки“.

На Джени й се стори, че не е чула добре. Остана на мястото си съвсем неподвижна, надявайки се, че думите просто ще изчезнат.

— Не съм планирала нищо след края на месеца — продължи Мириам. — Закривам фирмата.

Смисълът бе същият, все така немислим.

— Не можеш да затвориш.

— И аз все това си казвам — щастлива съм тук, имам добри поръчки, изкарвам пари — затова продължих още месец, после още един, но сега е дошъл моментът или да се примиря, или да затворя.

— Какво е станало?

— Нали знаеш за брат ми, онзи, дето има ресторант в Сиатъл? Той все ме моли да ида там и да му стана главен готвач, а аз все му казвах, че не мога да напусна Литъл фолс, но сега ще му се наложи да затвори ресторанта, ако не направи нещо драстично, а аз съм единственото, за което може да се сети, нали разбираш?

Джени не разбираше. Знаеше само, че работи за „Вкусни хапки“, и ако фирмата бъде закрита, ще остане без работа. А Дардън се връщаше вкъщи.

Усети как й се повдига. Преглътна веднъж, после отново.

Мириам й хвърляше притеснени погледи.

— Никой в града не знае още. Щях да ви кажа на всички следващата седмица. Така ще имате време да си намерите друга работа. Знам, че моментът е лош за теб, Джени, но не виждам какво мога да направя.

Джени се опита да намери причината.

— Кюфтетата ми не бяха ли хубави?

— Кюфтетата ти са чудесни. Това няма нищо общо с теб.

— Заради ястието с ментата е, нали? — просто й се бе изплъзнало от ръката.

— Ястието с мента, капачето на клечките за зъби, каничката със сметана, която препълни… Днес ти бе лош ден. И мисля, че знам защо.

Джени притисна длан към стомаха си.

— Малко съм нервна.

— Не бива. Той ти е баща. Не би вдигнал ръка срещу теб. Освен това нали не се виждате за пръв път?

Вярно. Ходеше да го вижда всеки месец. Беше дълго, задушно и болезнено пътуване, което с удоволствие би продължила да прави до края на живота си, стига само Дардън да остане затворен.

Тя се обърна към Мириам умолително.

— Връщането му няма да промени нищо. Ще можеш да разчиташ на мен както винаги. Обещавам. Просто ми трябва повече работа.

— Ами той? Не може ли и той да работи?

— Не е заради парите. Искам да съм заета с нещо — „Вкусни хапки“ бе сред малкото хубави неща в живота й. — Поеми повече поръчки, Мириам. Ще работя повече. Дори няма нужда да ми плащаш за допълнителните часове.

Мириам се засмя притеснено.

— Джени, това няма нищо общо с теб.

— Тогава е заради Дардън. Заради него е, нали? Страхуваш се какво ще стане, когато се върне. Но той няма да ти направи нищо лошо. Не е убиец.

— Джени — изрече името й с въздишка и очи, вперени в пътя. — Моля те. Недей да усложняваш още повече нещата. Ще си намериш друга работа.

— Къде?

— Защо не започнеш като сервитьорка в странноприемницата в Табор?

Джени поклати глава. Подобна работа бе много по-различна от онова, което вършеше за Мириам. Мириам я използваше предимно в кухнята, а и когато наистина сервираше храна, бе много различно. Менюто бе предварително определено. Нямаше индивидуални поръчки. Рядко се налагаше да разговаря с гостите.

Но да работи като сервитьорка в ресторант, означаваше да се справя с милион различни ястия за милион различни хора, които по милион начина можеха да й кажат, че не я бива. Да работи като сервитьорка, означаваше да гледа хората в очите. Да излезе там, навън, незащитена.

— Няма автобус до Табор — каза тя.

— Може баща ти да те кара с колата.

О, разбира се. Би се радвал на интимността на пътуването, би се радвал да следи живота й толкова отблизо. Освен това би се радвал да прогони всеки приятел, който тя може да срещне, също като преди. Би полудяла.

Мириам сигурно усети отвращението й, защото каза:

— Тогава опитай в пекарната в града. Бременността на Ани напредва все повече. На Марк ще му трябва някой да заеме мястото й.

Джени стисна здраво дръжката на вратата и се загледа навън през прозореца. Марк Аткинс нямаше да я вземе на работа, особено след завръщането на Дардън.

— Джени? — Мириам поглеждаше тревожно към ръката й. — Какво е това червено петно? Да не си се изгорила?

Джени потърка червенината от вътрешната страна на лакътя си. Не можеше да й каже, че е станало, задето сама се е щипала. Мириам щеше да я помисли за луда. Затова каза:

— Сигурно съм се ударила някъде.

— Днес ли? По време на работа?

— Не. Снощи.

— Уф. Притесних се. Наранявания, свързани с работата, са последното, от което имам нужда сега, докато се опитвам да приключа тук. Работодателите ги съдят за най-невероятни дреболии в наши дни. Не че ти би направила подобно нещо — намали скоростта, когато наближиха центъра на Литъл фолс, и зави в първата пресечка вляво. Спря пред тентата на „Вкусни хапки“ и се обърна към Джени: — Е, в три часа утре следобед, нали? Никаква храна. Само ти. Облечена със същите дрехи като днес, но изпрани. Нали така?

 

 

Докато вървеше обратно към къщи, Джени се опита да се успокои. Концентрира се — ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак. Вървеше равномерно — ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак. Гърбът й бе изправен — ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак. Тя пропъди тревогите от ума си, а после го направи отново, когато те се опитаха да се върнат. Направи абсолютно всичко, което според списанието щеше да я успокои — ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак. И все пак стомахът й се бунтуваше, докато се качваше по стълбите и влизаше вкъщи.

После видя цветята. Стояха на кухненската маса в тъмносинята бутилка от минерална вода, която си бе взела от онова голямо парти. Три градински слънчогледа. Тя обожаваше слънчогледите.

Огледа се наоколо, изтича от кухнята в коридора, в дневната, отново в коридора и пак в кухнята, но от него нямаше никакъв знак.

После чу мотоциклета. Изтича до вратата и го видя да спира до стълбите, но не слезе. Само си свали каската. Изглежда, се колебаеше.

— Все тръгвам и отново се връщам, тръгвам и пак се връщам — каза той. — Ако имах достатъчно ум, досега щях да съм преполовил съседния щат — той се вгледа в лицето й. — Не стигнах даже до съседния окръг.

Попитай го защо, каза си сама Джени, после размисли. Не искаше той дори и да си спомня защо е искал да си тръгва.

Той трябваше да остане.

Попитай го как е. Дали е спал добре. Дали движението по пътищата е било натоварено или кога е ял за последно, или дали е гладен. Питай го нещо, за бога.

— Донесох ти цветя — каза Пит. — Имаше рози и лилии, но градинските слънчогледи изглеждаха най-хубави. Може би в мен се обажда момчето от фермата.

„Прекрасни са“ — помисли си тя, но се опасяваше да го изрече на глас, опасяваше да продума въобще, за, да не би да изчезне отново.

Той хапеше ъгълчето на устните си.

— Все си мисля за теб. Различна си от жените, които познавам. Затова си интересна. Всичко започна с косата ти. Никога не съм виждал такава. Или пък лунички.

— Те са ужасни.

— Прекрасни са!

— Не.

— Да. Но има и още. Никога не съм срещал жена — откакто напуснах дома си, а това бе преди много, много време, — никога не съм срещал жена, която да рискува живота си и да се покатери на покрива заради чистата радост от гледката.

— Хората ме мислят за луда.

— Ако да си луд, означава да мислиш със собствената си глава, напълно съм съгласен с теб. Срещал съм много хора, които правят само каквото се очаква от тях и те бяха отегчителни до смърт. Ти си личност. Сама се грижиш за себе си, вместо да скръстиш ръце и да чакаш другите да го правят вместо теб. Това най-много мразех в родното си място.

Джени искаше да научи повече.

— Какво си мразел най-много?

Той се усмихна, поклати глава.

— Първо ти. Защо живееш сама?

Тя внимателно си пое дъх.

— А с кого да живея?

— Със съпруга си.

— Нямам съпруг.

И никога нямаше да има, докато е жив Дардън. Той се бе заклел. Бе се заклел, че единственото, което го крепи жив в затвора, е мисълта, че ще се върне у дома при нея. Бе казал, че тя му го дължи, и може би беше прав. Но това бе извратено, извратено, извратено.

— Къде е баща ти?

— На север.

— Това неговият камион ли е зад гаража?

Тя кимна.

— А буикът в гаража? — тя отново кимна. — Защо ти не го караш?

— Нямам шофьорска книжка.

— И защо нямаш?

— Ами ставаха толкова много неща и просто не се сетих. Но няма нищо. Мога и пеша да стигна навсякъде в града, а и има автобуси, които пътуват до повечето градове. Е, какво си мразел най-много у дома?

— Как почина майка ти?

Тя не можеше да отговори.

— Какво мразеше най-много у дома?

Той се предаде.

— Хората, които за всичко разчитат на близките си.

— Това е разкош, да се облегнеш на нечие рамо. Понякога е хубаво.

— Понякога — да, но не непрекъснато. Трябва сам да вършиш нещо в живота си — той си пое въздух. — Не че аз имам право да говоря.

— Защо не?

— Ами, виж ме, пътувам насам-натам, нито съм тук, нито там и не ми стига кураж да направя онова, което съм длъжен.

— А какво е то?

— Да се върна у дома — той й се усмихна плахо, зъбите му проблеснаха в бяло насред наболата му тъмна брада. — Странно. Обикновено не споделям с хората недостатъците си, но ти просто го измъкна от мен.

Тя се стресна.

— Не исках да стане така. Няма значение, наистина. Ще забравя какво сподели и няма нужда да ми казваш нищо повече. Не исках да съм нахално любопитна, само че ти си тук и си интересен, а и мина толкова много време, откакто някой е разговарял с мен така…

Спря внезапно, без да може да повярва какво е изрекла. Сега вече той ще разбере колко жалка и самотна, и отчаяна е тя.

Но той се усмихваше.

— Искаш ли да сключим сделка?

Тя не смееше да се надява.

— Каква сделка?

— Още една домашно приготвена вечеря, срещу каквото ти пожелае сърцето.

— Не мисля, че е хубаво да ми предлагаш това.

— Защо не?

— Може и да приема.

Той обмисли думите й. Загледа се в каската си. Слезе от мотоциклета, остави каската на седалката и остана с гръб още цяла минута. После се обърна и се приближи към нея.

Бе опряла ръка на мрежата против насекоми. Когато той посегна към нея, сърцето й се качи в гърлото. Той докосна с кокалчетата на пръстите си дланта й и леко ги отърка през телената мрежа. Загледан в ръцете им, каза:

— Предложението ми остава в сила. Няма нещо, което да не бих поискал да ти дам, поне днес. Не мога да ти кажа какво ще стане утре или вдругиден. Не ме бива в дългосрочните обещания. Ти си тази, която трябва да премисли добре. И преди ти го казах. Миналото ми не е за пример. Имам навик да изчезвам, когато времената станат тежки. Хората ме осъждат за това.

— Ето ти значи шанс за изкупление — каза тя, но изгуби дар слово да продължи, когато очите му се вдигнаха и уловиха нейните — топли, дружелюбни очи, каквито не бе виждала преди; очи, които изгаряха лицето й и топлината се разливаше надолу по гърлото към гърдите й, погали сърцето й за миг и накрая се задържа в стомаха й.

Той погледна към устата й.

— Опасно е — прошепна. — Знаеш ли какво искам?

Искаше секс. Сексът с мъж като Пит щеше да е разтърсващо прекрасен.

Тя отвори вратата с мрежата. Той влезе и застана пред нея, толкова висок, че трябваше да вдигне глава към лицето му, толкова широкоплещест, че се почувства защитена. Цялата изгаряше отвътре, изгаряше и тръпнеше, също както пишеше в списанията, че ще се почувства, когато срещне подходящия мъж.

Той ще я целуне. Знаеше го. И изведнъж се уплаши, страхуваше се, че прекрасните усещания ще изчезнат. Но тя имаше нужда от него. Той бе всичко, което й бе останало. Бе единствената й, едничката й надежда за бягство.

Устата му докосна нейната. Тя се скова и зачака задушаването, но то не се появи. Никакво задушаване, нито гадене, нито ужас. Само нежност и лекота и — това бе ново за нея — желание за повече.

Но той предпочиташе шепота — целувки, всмукване, леко гризване, всичко потъваше в шепота му. Не поиска нищо в замяна, което бе добре. Джени не би могла да му отвърне дори ако животът й зависеше от това. Бе така погълната от новите усещания, че не можеше да направи друго, освен да стои неподвижна, със затворени очи, отметната назад глава и разтворени устни.

Питаше се какво ли още от онези списания е вярно, когато той я пусна и си пое дълбоко въздух. Изправи се в целия си ръст. Отметна глава назад и отново си пое дъх.

Джени се облегна на стената, опря брадичка до гърдите си и зачака той да каже нещо мръсно и подло. Когато това не стана, тя се осмели да погледне. Той се усмихваше.

— Виждаш ли? — каза й. — Това бе много интересно. При това сме облечени все още.

Тя преглътна. Бе толкова добър. Трябваше да го накара да остане.

— Няма нужда да оставаме така.

Той само се усмихна и погали с палец луничките й.

— Има време.

Сърцето на Джени направо се разтопи. Пит бе всичко, за което си бе мечтала у един мъж. Помисли си, че трябва да се ощипе, за да се увери, че е истински, но как би могло нещо толкова голямо да не е истинско? Когато го гледаше и усещаше чувствата в усмивката му, за пръв път разбираше какво е да си влюбен и да ти се иска да даваш, да даваш все повече и повече на един мъж. За съжаление тя нямаше особено много да предложи.

— Обичаш ли пържени пилешки хапки? — попита го.

— Много ги обичам.

— Направих ги за едно парти, но бяха прекалено много и сега имам доста във фризера. Ще станат чудесни, като ги запържа, освен ако не предпочиташ телешко…

— Пилешки хапки.

Тя се усмихна.

— Добър избор.

— Направи го пак, покажи ми тази лека усмивка.

— Каква усмивка?

— Ето тази. Лицето ти грейва от нея.

— По-скоро кара луничките ми да изпъкнат.

— Прави те да изглеждаш щастлива.

Тя бе щастлива.

Тогава звънна телефонът и Джени се смръзна. Телефонните разговори никога не й носеха добро. Изобщо.

Искаше й се да го остави да си звъни, но ако беше Дардън, нямаше да имат край въпросите му за това къде е била, какво е правила и защо не е била до телефона.

— Ало?

— Обажда се Дан. Имам малък проблем, Мери-Бет. Старият Ник Фарина вдигна врява, задето си била откраднала някакви цветя от него. Виж, знам, че има разумно обяснение на всичко, но той не искаше да ме чуе. Все повтаряше, че трябва да дойда и да разследвам случая. Твърди, че си откраднала градински слънчогледи от двора му. Така ли е?

— Защо да правя подобно нещо?

— И аз това го попитах. Навсякъде има диворасли слънчогледи. Той се кълне, че те е видял как късаш три големи цвята от двора му.

— Минах по пътя. Няма как да се върна от работа, освен като мина покрай неговата къща.

— Така му казах и аз — Дан въздъхна. — Ще му кажа, че съм говорил с теб, така че бъди подготвена. Сигурно ще ти се развика здравата, като минеш край него утре.

Джени му благодари за предупреждението и остави телефона. Обърна се и отначало се сепна, после се усмихна широко на Пит, защото той още бе там. Отново се почувства щастлива.

— Искаш ли една бира, докато аз сготвя?

— Разбира се.

Извади бутилка „Сам Адамс“ от хладилника — една бира по-малко нямаше да се забележи — и му я подаде. После отвори фризера. За нула време пилешките хапки цвърчаха в големия тиган, доматен сос къкреше в една тенджерка, във фурната се топлеха царевични питки и тя не изтърва абсолютно нищо, тъй като не бе нервна. Пит не приличаше на никого от хората, които бе срещала досега. Докато тя готвеше, той седеше мирно и просто я наблюдаваше, сякаш това му доставя удоволствие. Не я караше да се притеснява. Не й задаваше въпроси, на които тя не иска да отговаря, не проклинаше и не я заплашваше с отмъщение. Непрекъснато й предлагаше помощ за готвенето и тя все отказваше, и накрая започнаха да се смеят над това, а смехът също бе много радостен. Смехът бе прекрасен. Изведнъж разбра, че се е отпуснала напълно, а за нея подобно чувство бе ново.

Бяха свършили с вечерята и седяха един срещу друг, докато храната се смели в стомасите им, когато тя започна да се притеснява за избора, който трябваше да направи. Какво би пожелало сърцето й в замяна на вечерята? Не знаеше откъде да започне.

Затова попита:

— Защо каза, че си егоист? — когато той се намръщи, тя поясни: — Снощи. Когато те поканих да влезеш. Каза, че си егоист, независимо дали си самотен или не.

Измина цяла минута, преди той да отговори.

— Не постъпих почтено.

— Към семейството си ли?

Той изглеждаше измъчен.

— Аз бях най-голям от децата. Докато растях, непрекъснато носех по-голяма отговорност от останалите. Баща ми ме натовари с нея, каза, че трябва да давам пример на по-малките. Това ми тежеше. Затова, когато ми се удаде възможност да замина в колеж, приех и заминах колкото е възможно по-далеч. Предполагах, че и останалите ще се научат да се справят с работата, както се бях научил аз. Така и стана. Само че нещата не минаха гладко, а аз не бях там да им помогна. Изобщо не отвръщах на обажданията им.

— Защо? — попита Джени.

Не можеше да откъсне очи от него, непрекъснато го изучаваше. Харесваше й как свива и разпуска пръстите на ръката си — силни, но не заплашителни. Същото бе и с мускулите на предмишницата му под навитите нагоре ръкави — силни, но не заплашителни. Дори и начинът, по който свиваше вежди, говореше за мъдрост.

— Отначало просто бях много ядосан — каза той. — Бях убеден, че съм си заслужил правото на малко свобода. Не исках да чувам за тревогите им и да бъда въвличан в тях. Не исках да им отказвам и после да се чувствам виновен, че съм го направил. Не исках да се налага да отговарям на въпросите им. А сега наистина не мога да отговоря. Сякаш съм парализиран.

— Сякаш искаш да се върнеш, но не можеш да си наложиш да го направиш.

— Точно така.

— Сякаш знаеш какво точно трябва да сториш. Осъзнаваш всички причини, а и други хора са ти ги посочвали, но въпреки това не можеш да тръгнеш.

— Да!

— Сякаш от всички възможни варианти само един има смисъл, но да направиш този избор, е толкова ужасно трудно.

Той бе удивен.

— Ти го разбираш.

О, да. Много добре познаваше вцепенението, измамата и вината.

— Как почина майка ти? — попита той.

— Катастрофа.

— Бяхте ли близки с нея?

Джени поклати глава.

— Аз не бях момчето, което тя искаше. Имала е син преди мен, но той починал като малък. Очаквало се е аз да го заместя, но съм се оказала момиче. Тя изобщо не ме харесваше.

— Не мога да го повярвам.

— Вярно е, и то по различни причини.

— Какви?

Но Джени вече бе казала прекалено много. Тя се вгледа в ръцете си.

— Нямам какво да ти предложа.

Пит привлече отново погледа й нагоре, като се засмя.

— Правиш страхотни пилешки хапки — каза той. Облегна се с лакти на масата, стопли я с очите си — имаше дълги, тъмни мигли, на които всеки би завидял, — и й се усмихна многозначително, като направо я разтопи. — Е, какво да бъде? Какво ще пожелае сърцето ти?

Да останем тук, точно тук, точно сега. Да запечатам изражението на лицето ти и да го окача на огледалото при всички онези покани за партита, които откраднах. Да съхраня този миг и да го прибера на сигурно място за времето, когато… времето, когато…

— Разходка с мотоциклета — каза тя. — Има един виещ се път нагоре в планината. Небаноник трейл. Направо ти спира дъхът, когато се движиш бързо.

— Правила ли си го и преди?

— Не.

Дардън не искаше да я заведе, като беше малка, а по-късно нямаше кой да я води там. Но бе слушала какво разправяха децата в града и много пъти си бе мечтала да иде.

Пит опря длани на масата и стана.

— Хайде, да тръгваме.