Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (21)

Двадесета глава

Не би трябвало да е тъмно в шест и дванайсет минути, но цял следобед се бяха събирали облаци и сега се бяха струпали така нагъсто, че залязващото слънце се бе изгубило сред тях. Останал бе само задушен полумрак.

Джени първо чу автобуса да пристига — предупредително ръмжене иззад хълма. Почти усети миризмата на дизел и прахоляк още преди да са се появили наистина, когато големият автобус влезе в града. Със свистене и скърцане, той спря малко пред буика. Докато Джени наблюдаваше, вратата се отвори.

Отначало не се случи нищо. Джени гледаше тази врата втренчено, гледаше я, без да мигне, докато с мъка си поемаше въздух.

През ума й мина всяка възможна пречка, която би могла да предотврати завръщането на Дардън, бе се молила за всевъзможни усложнения, които биха могли да му попречат да слезе от този автобус.

„Моля те, Господи, нека иде някъде другаде“.

Нямаше значение къде, стига да бе далеч от нея.

После той се появи и сърцето й се сви от болка. Носеше панталоните и пуловера, които му бе занесла при последното си посещение, и малка брезентова раница с личните си вещи. Той направи крачка надолу, после още една и слезе на земята, загледан в нея, докато сам изглеждаше в не особено добра форма и много по-стар от петдесет и седемте си години.

Джени се зачуди дали не е болен или просто това, че е свободен, го е разтърсило.

Тя определено не бе разтърсена от свободата. Би я посрещнала с отворени обятия. Трябваше само да оцелее след този втренчен оглед.

— Здравей, татко — прекоси краткото разстояние до мястото, където бе застанал, целуна го по бузата и взе чантата му. — Как беше пътуването?

Той продължи да я зяпа. Зад него вратата се затвори и автобусът потегли с ръмжене. Дори и тогава не помръдна. Изглеждаше вцепенен.

— Къде е косата ти? — попита накрая с пресеклив глас.

Инцидент в работата, би могла да каже Джени. Изгоря в пламъците на една повредена газова печка. Замалко да пострадам сериозно, би могла да каже тя. Имах късмет, че отървах кожата, можеше да каже.

— Подстригах я — каза тя.

— Но аз я харесвам дълга. Искам да я виждам дълга. Искам да я усещам дълга. Мери-Бет — простена той, — защо си я отрязала?

Нараних си ръката, би могла да отвърне тя. Не бях в състояние да я мия или сресвам дълга, затова я отрязах, би могла да каже. Ръката ми вече е по-добре. Благодаря.

— Мразех я дълга — каза тя. — Винаги съм я мразела — гласът й заглъхна накрая, толкова страшен бе свирепият му поглед.

— Значи така ме посрещаш за добре дошъл? Това получавам, задето седях в пандиза повече от шест години, а? Това получавам, задето съм си мечтал нощ след нощ за косата ти, а? Как можа да ми причиниш това, скъпа? Обичах дългата ти коса.

Вината, о, вината.

Запази спокойствие. „Той е мой баща“. Няма значение. Той не може да те накара да направиш нещо, което ти не искаш да правиш. „Ще се опита“. Ти знаеше, че ще опита, но вече не си дете.

— Това е само коса, татко.

— Подстригала си я точно преди да се прибера у дома, макар да знаеш какво чувствам и знаеш колко исках да е дълга. Направила си го, за да ме нараниш.

— Не.

Но го бе направила точно затова.

— Здрасти, Дардън — каза Дан О’Кийфи, като се появи от мрака, — как си?

Дардън остана загледан в Джени дълго и едва после показа, че го е чул, с едно рязко:

— Добре съм.

Джени погледна Дан сериозно, като го умоляваше, умоляваше го с безброй объркани мозъчни вълни да не казва и дума за заминаването й или — което би било още по-лошо, за Пит. Сама щеше да каже на Дардън в подходящия момент.

— Значи си на свобода — каза Дан.

— Така изглежда.

— Мери-Бет се справи чудесно с поддържането на дома, докато те нямаше. Трябва да се гордееш с нея, задето се справи сама. Онзи ден ми се обади полицаят, който отговаря за теб по време на изпитателния ти срок. Каза ми, че смяташ отново да се заемаш с бизнеса си.

Дардън сви рамене.

— Не знам дали има достатъчно работа. Не знам как ще приемат хората да дадат поръчката си на бивш затворник. Ключовете на колата ли са, Мери-Бет? Започва да вали.

Той мина откъм страната на шофьора.

Дан взе брезентовата торба от Джени и я метна на задната седалка, после затвори вратата, след като тя се бе качила. Нямаше нужда да го поглежда, за да се досети какво си мисли: Обади ми се, ако има проблем, Джени, обади ми се по всяко време и ще направя каквото мога.

Но той не можеше да помогне. След като Дардън се бе върнал, никой не можеше.

Дардън форсира двигателя, направи обратен завой и профуча през града. Докато стигнат у дома, лекото рамене се бе превърнало в истински дъжд. Той спря в гаража, слезе от колата и хвана ръката на Джени тъкмо когато тя се канеше да хукне към къщата.

— Ела тук, скъпа — каза той и я придърпа до себе си. — Дай да те прегърне татко.

Джени се опита да се престори, че всичко е съвсем невинно, че това е от онези прегръдки, които са обичайни за баща и дъщеря. Тя обви ръце около него и го притисна, и се престори, че не усеща устата му върху врата си и как тялото му се извива, за да се притисне по-силно до нейното, но не можеше да го издържи повече от секунда, не можеше да го понесе, затова си пое дъх и извика:

— О, боже! — като се опита да се отдръпне. — Яденето ще загори. Трябва да бягам.

Ръцете му не я пуснаха.

— Имам нужда от това повече, отколкото от храна.

— Но аз толкова се старах, татко — тя успяваше да измъкне частите на тялото си една по една. — Знаех, че няма да харесаш косата ми, затова се постарах да приготвя отлично вечерята. Моля те, нека да не я развалям накрая, моля те.

Той я пусна. Тя се насили да се усмихне, но само докато излезе под дъжда. Изтича до къщата и без да обръща внимание на мокрите си дрехи, се залови да подрежда нещата в кухнята.

Пит бе на тавана, прибираше последните неща от багажа им. Мислено го видя там, чакаше, както се бяха разбрали, оставяше на нея да говори с Дардън за последен път. Но се ослушваше, тя го знаеше. Бе опрял ухо до пукнатината на пода, където се чуваха гласовете от долу. За миг щеше да слезе, ако Дардън се опиташе да й стори нещо. И без това щеше да слезе, когато стане време.

Тя се вкопчи в тази мисъл.

Дардън пусна брезентовата торба на пода. Грабна кърпата за съдове от дръжката на вратичката на фурната и попи дъжда от лицето и врата си. Джени я взе от ръцете му и му подаде една бира.

— Любимата ти. Добре дошъл у дома.

Той опря гърлото на бутилката до устата си и вдигна глава назад. Бирата потече в гърлото му и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Когато изправи глава, бутилката бе празна.

Отвори хладилника и си взе втора.

— Какъв скапан ден. Първо автобусът, после косата ти, а и Дан О’Кийфи да ме зяпа. През последните шест години са ме гледали повече време, отколкото през всичките години преди това, взети заедно — плъзна ръка около кръста й и гризна леко ухото й. — Единственият човек, който искам да ме гледа сега, си ти, чуваш ли, Мери-Бет?

Тя се опита да си поеме въздух, задави се и започна да кашля. Трябваше й време, докато престане. Избърса носа и очите си.

— Не се чувствам много добре — прошепна тя.

— Това е, защото роклята ти се намокри. Иди се преоблечи. Сигурно имаш някоя друга хубава дрешка.

Джени имаше и роклята, която си бе купила от магазина на мис Джейн. Изтича нагоре по стълбите до стаята си, смъкна презряната рокля на цветя и затършува бясно в дрешника за другата.

— Пит? — тихичко извика тя към тавана. — Там ли си?

— Господи, да — той бе вдигнал капака към таванското помещение и не изглеждаше никак доволен. — Не ми харесва това, Джени. Свърших тук. Слизам.

— Не.

— Можеш да ме представиш, ще му кажем, че заминаваме, и после тръгваме. Той може и сам да си сипе от задушеното.

— Не! Дължа му това. Моля те. Само една вечеря.

— С кого говориш, скъпа? — извика Дардън.

Тя се извърна, стиснала роклята от мис Джейн пред себе си.

— Не говоря. Само си поемам дълбоко въздух. Само си поемам въздух.

Той влезе в стаята.

— Можем да си полегнем за малко, двамата с теб.

— Не, о, не, аз съм добре. Искам да ти сервирам вечерята. Готова е.

Той посегна и задърпа роклята й.

Тя познаваше този алчен поглед и стисна още по-здраво плата.

— Пусни я, Мери-Бет.

— Вечерята — примоли се тя.

— Нека да те видя. Само за малко.

Но тя се противеше. Тогава той изрече името й с твърд глас, с тон, който означаваше, че ще получи своето дори ако трябва да я върже за целта и че колкото повече се противи, толкова по-привлекателна става, и че „виждането“ ще е най-малкото, което ще я сполети, ако не се покори.

Тя пусна роклята, наведе глава и както преди години, изпрати съзнанието си на онова специално място, където болката и срамът не можеха да го стигнат. Само че този път съзнанието й не искаше да остане там. Върна се обратно в спалнята, при Дардън, с такова отчаяние, че стомахът й се обърна. Дълбоко в гърлото й се надигна вик, който щеше да разтърси нощта.

Запази спокойствие. Заслуша се в дъжда по плочите на покрива. Запази спокойствие. Изборът е направен.

— Трябва да си облека роклята — каза тя.

Той й я подаде.

— Не знам какво ти става. Обичам те, скъпа. Обичам да те гледам и да те докосвам. Вярно, че мина известно време, но преди ти харесваше.

— Никога не ми е харесвало — промърмори тя, докато обличаше роклята през глава.

Платът едва бе докоснал бедрата й, когато тя бързо мина край Дардън и изтича надолу по стълбите.

Ръцете й трепереха, докато бъркаше яденето и го сервираше в чиниите. Опита се да се окуражи, като си мисли за Пит, за Уайоминг, за свободата, за любовта. Но й бе трудно, докато Дардън бе в стаята. Той някак си съумяваше да изсмуче всичко добро в едно място ида остави само лошото. Дори и тази рокля — толкова дълго желана, толкова специална, първото нещо, в което я бе видял облечена Пит — сега бе омърсена. Никога нямаше да я облече повече.

— Защо не се храниш? — попита Дардън.

Вече пиеше третата си бира и бе започнал да се поти.

Джени не би могла да преглътне и хапка дори ако животът и зависеше от това.

— Стомахът ми е разстроен. Вкусно ли е задушеното?

— Хубаво е. Много е хубаво. Винаги си била добра готвачка, Мери-Бет, много по-добра от майка си, мога да кажа.

— Тя ме научи.

— Тя никога не е правила нещо толкова вкусно.

— Правеше. Спомням си.

— А аз не, така ли? Повярвай ми, знам какво можеше и какво не можеше да прави тази жена. Не можеше да готви, не можеше да мисли за друг, освен за себе си, и изобщо не я биваше в леглото. Ти можеш да правиш всички тези неща, скъпа.

Джени дръпна стола си назад и отиде до печката. Яростно забърка яденето, взе цялата тенджера на масата и напълни отново чинията на Дардън. Премести по-близо панерчето с топли франзели. До него сложи купичка с все още топъл пудинг от тапиока и няколко от любимите му оризови снакса, готови и очакващи го.

От далечния край на масата, тя се обади:

— Заминавам, татко.

Дардън вдигна очи и направи учудена физиономия.

— Какво каза?

— Заминавам оттук.

Той въздъхна.

— Някои неща не се променят никога. Когато беше малка, по десет пъти на седмица казваше, че ще заминеш. Ще избягаш, така казваше тогава. Хайде, скъпа, стига. Време е да пораснеш.

— Пораснах. Затова заминавам.

Той се облегна на стола си и я загледа.

Някога щеше да се свие под този поглед. Сега си спомни за избора, който има, и отвърна на погледа му.

Той прокара ръка през косата си. Тя бе оредяла през времето, когато го нямаше.

— Мери-Бет, скъпа, не ми причинявай това сега. Ти си това, заради което съм живял през цялото време в затвора. Не започвай със заплахите.

— Заминавам.

— Млъкни, Мери-Бет.

— Заминавам тази вечер.

Той отново въздъхна.

— Добре. И къде ще идеш този път?

На Джени вече й бе все едно дали той се преструва, че тя все още е дете.

— Няма значение къде. Само исках да знаеш.

— Права си, няма значение къде. Ще те намеря, където и да е. Ще дойда и ще те върна обратно.

— Не, няма да можеш.

Тогава той се смръщи.

— Какво ти е?

— Не мога да го направя. Не мога да го понасям вече.

— Какво да понасяш? Моята любов, та аз съм ти баща. Повечето момичета биха дали дясната си ръка, за да бъдат обичани като теб.

Джени не вярваше в това. Той се приближи до нея бързо.

— Сега, стига! Ще правиш и ще понасяш каквото ти кажа. Ти си моя, Мери-Бет, моя. Направих огромна жертва за теб. Няма да ми избягаш сега.

Изведнъж Пит изпълни рамката на вратата зад Дардън и й направи знак да дойде при него. Джени го видя. Но още не можеше да си тръгне. Трябваше да накара Дардън да разбере, да му даде последен шанс. Дължеше го на себе си и на него.

— Не мога да остана, татко. Това, което правим, не е редно. Извратено е.

— Извратено е, че те обичам ли? Извратено е, че живея за теб? Че им казах, че аз съм ударил майка ти, макар че всъщност беше ти?

Джени не можа да си поеме въздух. Изговорени на глас, думите бяха като ножове. Те я разрязаха отвътре и тя започна да кърви през всички зараснали стари рани.

Хвърли поглед към Пит. Очите й бяха пълни със сълзи, когато отново погледна Дардън.

— Беше самоотбрана! Тя щеше да ме убие, ако не бях я спряла!

— Ако я беше ударила веднъж, щеше да я спреш. Само веднъж и тя щеше да се отърве със сътресение на мозъка. Ти я удари пет пъти.

— Не знаех — изхлипа Джени, — не знаех какво правя, толкова бях уплашена.

Раменете й бяха приведени, ръцете й висяха унило отпуснати. Никакви съжаления не биха могли да променят суровата истина.

— Толкова ме болеше навсякъде, а тя продължаваше да ме напада, както го бе правила дни и дни наред, затова я удрях, докато тя престана да се движи.

— Ти я уби, Мери-Бет.

Джени прикри главата си с ръце.

— Знам, да не мислиш, че не знам?

— Искаш ли да го кажа на шерифа? Или на Дан? А? Искаш ли, Мери-Бет?

Тя свали ръце и вдигна глава.

— Аз исках да му кажа, когато това стана, само че ти не ми даде! Накара ме да седя тук и да разправям куп лъжи, и да се чувствам виновна, задето ти си в затвора, и да изпитвам гняв, задето си в затвора, докато аз исках да съм там, защото не знаех, че мога да направя такова нещо, като да убия някого, и не знаех какво друго може да направя и това ме плашеше, така че не можех да мисля трезво, а ти отново не ми позволи да си призная.

Дардън дойде още по-близо до нея.

— Опитвах се да спася кожата ти! Ти никога не би оцеляла в затвора. Щяха да те изнасилят стотици пъти и да те изоставят омърсена и болна. По дяволите, тогава нямаше да искам дори и да те докосна. Затова те пощадих и сам изкарах шест проклети години, и ето какво получавам — ти заминаваш!!

Джени реши, че Пит явно обмисля да се нахвърли на Дардън — толкова разгневен вид имаше. После улови погледа й и гневът му се уталожи. Той повдигна брадичка и посочи към вратата.

Тя отстъпи натам.

— Заминавам — повтори на Дардън.

Просто не можеше да живее с онова, което той иска. Но той продължи да я убеждава:

— Поех твоето наказание. Осъдиха ме за престъпление, което не съм извършил.

— Ти извърши престъпление! — извика тя. — И то не едно! Много пъти!

— Затова бях наказан. Не трябва ли и ти да бъдеш наказана?

— Аз бях наказана. Бях. Години наред, и то по начин, който ти изобщо не можеш да разбереш. Уморих се от това, татко.

Тя отстъпи още малко назад.

— Длъжница си ми!

Джени поклати глава и направи още една крачка.

— Поддържах къщата вместо теб. Раздвижвах колата. Изчаках те да се върнеш у дома и ти сготвих любимата вечеря, и непрекъснато си повтарях, че съм ти длъжна, но не е така, не ти дължа нищо повече от това. Ако ти не ме докосваше, тя нямаше да ме бие, а ако не беше го правила, нямаше да е мъртва. Тя беше моя майка. Ти я накара да ме намрази!

— Тя беше една ревнива кучка!

— Беше твоя жена! Ти трябваше да правиш онези неща с нея, а не с мен. Защо не можеше да я обичаш поне малко? Тя искаше само това.

— Искаше Итън.

— Имаше нужда от теб.

— Е, сега определено няма нужда от мен, но аз имам нужда от теб, Мери-Бет. Ти си тук и си жива — той спря и я изгледа с усмивка. — Взела си най-хубавото от нея, знаеш ли, даже и с подстригана коса.

Тогава Джени разбра, че няма да намери покой. Можеше да си говори колкото си ще, но той нямаше да чуе думите й, нито една-единствена думичка.

— Сега ще тръгвам — каза тя, колкото може по-спокойно.

Той тръгна да заобикаля масата.

— Да не мислиш, че няма да мога да те намеря? Не се заблуждавай. Ще те последвам и в ада и ще те върна обратно — той посочи към стола й. — Така че сядай тук и спести тревогите и на двама ни.

Тя отново се разплака, преглъщаше големи буци болка, защото всичко бе толкова жалко и просто.

— Защо не можеш да ме оставиш на мира? — примоли се тя. — Само това искам. Просто да ме оставиш на мира.

— Или какво? Ще убиеш и мен, както уби нея ли? Няма да стане, скъпа. Мога да се защитавам. Но само ако ме заплашиш още веднъж, и ще те издам. Бог ми е свидетел, ще го направя. По дяволите, ако си тръгнеш оттук, и без това няма да имам никаква полза от теб. Изобщо няма да ме е грижа, ако после те затворят.

— Няма значение.

— Ще има, когато ти сложат белезници, свалят ти дрехите и те напъхат в килия.

— Няма. Заминавам. Сега имам Пит. Той ще ме отведе надалеч.

— Пит ли? — присмя се Дардън. — Кой, по дяволите, е Пит? Никъде няма да ходиш с някого, който се казва Пит.

— Тук грешиш — обади се Пит с отекващ глас.

Дардън веднага кипна.

— Никъде няма да ходиш с друг, освен мен. Ти си моя. Моя. Освен това, кой мъж би те искал? Ти си белязана от баща си навсякъде, скъпа. Кой мъж ще те вземе, след като научи всичко, което си правила?

— Аз ще я взема — заяви Пит, докато прекосяваше кухнята. Отвори вратата и й заговори нежно и тихо: — Хайде, Джени. Той не заслужава сълзите ти.

Джени се измъкна навън.

— Върни се тук! — изрева Дардън, но тя вече тичаше в непрогледния мрак под дъжда към гаража.

Веднага щом стигна до там, мотоциклетът се появи до нея. Тя скочи отзад и се вкопчи в Пит, докато той форсираше двигателя. Моторът забуксува на мокрите камъни, после се стрелна напред точно когато Дардън се изпречи на пътя му.

Последва тупване и един грозен звук — крясък или проклятие, Джени не разбра какво — и това почти я хвърли на пътя, но не можеше да спре, нито дори да погледне назад. Изборът бе направен. Нямаше последна надежда за промяна, нито връщане назад. Бе твърдо решена.

Огромната значимост на този факт накъса дишането й на големи хлипания. Но тъмната нощ я успокояваше като мека възглавница, а също и дъждът, който пречистваше, а и имаше Пит, най-вече Пит, който бе чул най-лошото и бе останал с нея.

На всеки няколко секунди той сваляше ръка от кормилото и разтриваше пръстите й, докосваше ръката й или се пресягаше назад, за да я прегърне по-здраво.

Дъждът отслабна, докато минаваха през центъра на града. Докато стигнат до другия му край, той бе отмил сълзите й и почти се бе превърнал в мъгла, при това топла. Тя се усмихна, когато разпозна пътя, по който бе поел Пит, и се зарадва, толкова се зарадва. Помнеше мечтата й.

Той паркира мотоциклета до старото им скривалище и й помогна да слезе. Пое ръката й и я поведе през лабиринт от борове, ели и смърчове чак до върха на кариерата. Там, от платото с току-що окъпана земя, те погледнаха към езерото.

Беше само тяхно. Ако по-рано същия ден бяха идвали други хора, то следите им бяха отмити от дъжда. Въздухът ухаеше на почва и мокри листа. Гората пееше тихичко с остатъците от дъжда, чиито капки се стичаха от клон на клон, надолу до покритата с мъх земя. Езерото в кариерата бе гладко като стъкло, освен някое и друго кръгче от капка дъжд.

Пит сплете пръсти с нейните.

— Толкова е свежо тук. Ново начало. С мен ли си, Джени, любов моя?

Гърлото й се стегна, но тя се усмихна и кимна.

— Знаеш ли, че те обичам? — попита той.

Тя отново кимна.

Гласът му стана дрезгав.

— Именно това ме е накарало да мина оттук, знаеш ли? За да те намеря и да те отведа у дома.

Той я целуна нежно.

Джени зарови лице в рамото му, за да не я види, че пак плаче. Но той усети. Погали я по гърба и я притисна до себе си, и зашепна нежни, утешителни слова, докато най-сетне, една по една, тя скъса всички последни нишки, които я свързваха с миналото. Накрая, с подсмърчане и дълго, дълбоко поемане на въздух, тя се усмихна. Когато вдигна глава, видя любовта му и разбра, че е направила верния избор.

Погледът му се отмести към езерото в кариерата. Тя го последва тъкмо навреме, за да види как отразените във водата облаци се раздвижват, разделят се и между тях се показва нежният полумесец.

— Нека поплуваме с луната — помисли си тя и погледна Пит. — Можем ли?

Той се усмихна широко.

— Не виждам защо не. Топло е. Това е мечтата ти.

Те свалиха дрехите си, които и без това бяха мокри. Джени сгъна своите на спретната купчинка и щеше да направи същото и с тези на Пит, ако той не бе сграбчил ръката й и не я бе издърпал нагоре. Прокара пръсти в косата й, докато дланите му не обхванаха лицето й като в рамка.

— Ти си най-милата, най-чистата, най-красивата жена, Джени Клайд. Ела да плуваш с луната и с мен.

Прокара ръце по тялото му. Застанала на пръсти, обхвана лицето му с длани, както той бе обхванал нейното. С широко отворени очи, пълни с очакване, тя кимна.

Той застана на самия ръб на скалата, като жадувано видение в мислите на Джени. Тялото му бе изваяно, високо и стегнато, с тъмна коса и светла кожа, много мъжествен. Лунната светлина проблясваше в косата и очите му и осветяваше малката обица с камъче, която той си бе сложил заради нея, също както специално бе направил така, че полумесецът да свети точно над главата му.

Той застана със свити палци, протегна ръце, за да запази равновесие, после ги отпусна до тялото си. После, с едно толкова плавно движение, че Джени направо онемя, той се издигна, преобърна се и се спусна надолу. Гмурна се във водата почти без никакъв плясък и само след миг се показа на повърхността и й махна да го последва.

Тя застана точно на ръба със свити палци на краката, протегна ръце, за да запази равновесие, после ги отпусна до тялото си. След това застина за миг. Не можеше да повтори грациозния му скок, но сега не бе моментът да се тревожи за това как изглежда, къде ще падне и колко ще я заболи. Бе стигнала толкова далеч; нямаше връщане назад.

Долу я чакаше Пит, усмихваше се, облян от светлината на полумесеца, с разтворени широко обятия.

Тя си пое дълбоко въздух, сви колене, за да се отблъсне съвсем лекичко, и скочи от ръба с молитва на уста. Колкото и да бе невероятно, молитвата й бе чута. Тялото й се изви в идеална дъга, спусна се в елегантна линия и се плъзна леко във водата, на по-малко от ръка разстояние от Пит.

Изплува до тялото му, издигна се над повърхността, за да приеме аплодисментите и прегръдката му, после, водена от ръката му, отново се гмурна. Той я поведе дълбоко, дълбоко, покрай гранитните блокове, сгрени от луната, която проблясваше на повърхността високо горе. Преследваха сенките си, гонеха се един друг и намериха другар в игрите в лицето на чудовището от кариерата, после се издигаха на повърхността, за да си поемат въздух, и избухваха в смях, и се придържаха един друг, докато се целуваха.

— Ще го направим на следващото гмуркане — каза накрая Пит, останал без дъх. Очите му бяха изпълнени с очакване, а усмивката му бе божествена. — Готова ли си?

Лицето му бе като видение от цветно стъкло в нощта — нови места, нови хора, нова любов — тя видя всичко в него. И още — доброта и нежност. И приятелство, и справедливост. И надежда.

Дали беше готова? Огледа се за последен път в кариерата, вдигна очи в мълчалив жест на сбогуване с най-високите клони на вечнозелените храсти и със сладката ласка на луната. Тези образи се запечатаха в сърцето й като най-красивото нещо в живота й, а после тя погледна Пит и кимна.