Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (20)

Деветнадесета глава

Литъл фолс

С високо вдигната глава, Джени сякаш се носеше над земята, докато вървеше по пътя, а въздухът около нея бе така чист, сякаш блестеше. Мъглата, която бе пренощувала в града, се бе разсеяла от слънцето, така че тя можеше да вижда всичко, покрай което минаваше, и реши да се възползва от шанса. Потърси с поглед хората, които обикновено избягваше. Забеляза Анджи Буут заедно с двете й кучета. Трите се сепнаха и млъкнаха при вида на усмивката й. Същото се повтори и с Хестър Джонсън и сестра й, които замръзнаха на място, докато вземаха писмата от пощенската кутия до портата им с ръждясали панти. Ник фарина само я зяпна, без да каже и дума, и това малко стресна Джени, но само докато си помисли за Пит. После се усмихна и на него.

Усети, че си тананика някаква мелодия. Беше една от песните, на които бяха танцували с Пит в „При Джиро“. Закрачи в такт с ритъма.

Колата на Мърл Литъл се приближи, подмина я, после забави скорост. Тя реши, че Мърл сигурно е бил поразен от широката й усмивка, но не се обърна да погледне. Вместо това се усмихна на Еси Бънч, която спря да мете верандата и се загледа в нея, докато отмина. Макар че не можеше наистина да види някой от семейство Уебстър, Клийг или Майра Елънбогън, тя се усмихна в посоката, откъдето идваха звуците от телевизорите в къщите им, и си представи, че и те са удивени.

Зави на ъгъла и тръгна по Мейн Стрийт, където същите хора бяха паркирали същите коли на същите места както винаги. Мина под онези тъмнозелени тенти с големи бели букви, покрай същите хора, които отново седяха на същите дървени пейки.

Но старите навици бяха трудни за преодоляване. Всички тези хора, които я зяпаха отблизо, ужасно я изнервиха. Днес обаче не сведе глава и не извърна поглед. Трябваше й само секунда да си спомни за жената, която Пит й бе помогнал да открие вътре в себе си. Тогава срещна погледите им и се усмихна.

Продължи напред до последната пресечка, зави надясно и влезе в магазина на „Вкусни хапки“. Мириам бе в голямата кухня и пълнеше сладък крем във фунийки от тесто. Тя вдигна очи. Ръцете й останаха във въздуха в продължение на няколко такта от звучащата кънтри песен, преди тя да натисне с лакът копчето на радиото и да изключи звука.

— Джени, пак изглеждаш различна, и то не само заради косата — тя остави фунийката, която държеше. — Днес Дардън си идва, нали? Изглеждаш спокойна. Дори… щастлива?

Джени се чувстваше точно така. О, и още как. Онова, от което се страхуваше толкова дълго, най-сетне бе дошло, а нещата съвсем не бяха толкова черни, колкото й се струваше, че ще бъдат. Избор. Там бе ключът. Сега имаше избор.

— Исках да ти кажа лично, преди да го чуеш от някой друг. Напускам Литъл фолс.

— Не може да бъде.

Джени се засмя.

— Може. С Пит. Помниш ли, разправях ти за него.

— Разбира се, че помня. Онзи мъж с коженото яке и ботушите. Рокерът. Джени, ъъъ, доколко познаваш този човек?

Джени нарисува сърчице в пудрата захар, с която бе покрит ръбът на масата.

— Достатъчно. И не е рокер, както си мислиш. Има мотоциклет, но не е част от някоя банда. Той е най-добрият човек, когото съм срещала някога. Носи ми разни неща и ме води на различни места. В неделя ходихме в бара „При Джиро“.

— Ей, и аз бях там. Вие кога ходихте?

— Късно. Около полунощ.

— Не може да бъде. Аз бях там от единайсет до един. Не те видях.

— Е, може да е било и един и половина. Не помня, толкова неща правихме онази вечер.

Само споменът за тях я накара да се изчерви. Мириам погледна към витрината на магазина.

— Той отвън ли е?

— Не. У дома е, приготвя се.

— Но аз искам да се запозная с него.

Джени не искаше да рискува. Пит бе нейният спасител. Нейната гордост и радост, желанието на сърцето й. Не искаше да го запознава с някой и да му намерят недостатъци само защото е неин.

Затова каза учтиво:

— Няма време. Тръгваме довечера.

— Довечера! О, боже! — предпазливо добави: — Баща ти знае ли?

Джени отново се бе захванала да рисува в пудрата захар, този път стрела, пробола сърцето.

— Още не. Но ще изчакаме да се срещнем с него, преди да тръгнем. — Обърка рисунката на перцата по стрелата и изтри всичко. Нямаше значение. Нямаше нужда да рисува картинки. В сърцето й бе отпечатано истинското чувство. — Е, както и да е, исках да знаеш, че вече няма да идвам на работа.

— Всичко е наред. Както вече ти казах, работата все повече намалява.

— Исках да ти благодаря. Беше мила с мен.

Мириам се нацупи. Избърса ръце в престилката си и прегърна здраво Джени, като се стараеше да не я изцапа с брашно. После се отдръпна леко.

— Къде заминавате?

— Ще идем в ранчото на семейството му в Уайоминг. Може би, ако минаваш наблизо, ще се отбиеш да ме видиш.

— Как се казва ранчото?

— Саут форк — когато видя скептичното изражение на Мириам, допълни: — Една отбивка от шосето малко по на юг от Монтана.

— О. Е, звучи вълнуващо — късмет. И виж, ако искаш да ти напиша препоръка, ще го направя. Ще кажа колко добър работник си.

— О, няма да работя. Пит има достатъчно пари, а и ще съм заета с ранчото.

Мириам стисна лекичко ръката й с набрашнените си пръсти.

— Радвам се за теб. Хубаво е, че заминаваш. Имаш нужда от ново начало. Надявам се всичко да потръгне добре с този мъж, Пит.

* * *

— Пит ли? — попита Дан О’Кийфи. Бе вдигнал едната си ръка и придържаше отворена вратата с мрежата против комари на гаража, който подслоняваше полицейското управление в Литъл фолс. Външната врата бе обрамчена от бръшлян. Така мястото изглеждаше малко по-приветливо. — Това същият човек ли е, за когото ми разказа вчера преподобният Пъти?

Джени погледна зад него към бюрото, етажерките, рафтовете с досиета и електронна техника, натъпкана в тясното пространство. Нямаше да позволи съмнението в гласа му да й развали настроението.

— Ще ме вземе със себе си в Уайоминг. Ще останем само докато Дардън се прибере у дома.

— Той се връща с автобуса нали?

— Аха.

— В шест и дванайсет ли? — Дан отвори вратата по-широко и я подкани да влезе с кимване с глава. — Да поговорим за това.

Доброто настроение на Джени наистина помръкна в този миг. С полицейския участък бяха свързани спомени, към които тя нямаше желание да се връща. Не бе възнамерявала да влиза вътре. Достатъчно тежко й бе да го гледа дори и през красивата рамка на бръшляна.

Но Дан винаги се бе отнасял с нея по-добре от повечето хора. Искаше й се той да види, че сега е спокойна, че знае какво прави и не се страхува. Искаше й се той да види, че е щастлива.

Той избърса прахоляка от седалката на дървения стол срещу бюрото и сам се настани на ъгъла на бюрото.

Тя застана зад стола, стиснала с пръсти облегалката му.

— Не искаш ли да седнеш?

Тя поклати глава, вдигна рамене и се усмихна извинително.

— Бяхме груби с теб, нали? Ти изглеждаше по-възрастна от осемнайсет тогава. Трудно ни беше да помним, че не си. Дардън знае ли, че напускаш?

— Още не.

— Знае ли за Пит?

— Още не.

— Няма да се зарадва.

Джени усети леки пристъпи на предишния панически страх. Но той идваше от объркването и вината, също както и от уплаха. Сега си имаше Пит, който да я пази, и макар все още да изпитваше вина, объркването бе изчезнало. Нямаше да остане при Дардън. Нямаше да живее по този начин. Пит й бе дал възможност за избор. Знаеше какво трябва да направи.

Пристъпите преминаха. Изправи гръб, пое си дълбоко въздух и каза с усмивка:

— Казах му, че ще съм тук, когато се върне, затова и останах. Но после напускам. Той беше в затвора шест години. Е, аз също. Той излиза, аз — също. Иска да се върне, а аз — да се махна оттук. На двайсет и четири години съм. Имам право да реша какво искам да правя занапред в живота си.

— Няма нужда да ме убеждаваш в това — каза Дан. — Нали аз бях този, който ти казваше да заминеш. Само ми се ще да го беше направила по-рано — да имаш повече преднина.

Джени не се разтревожи.

— Той няма да ме намери.

— Е, не му е разрешено да напуска щата без разрешение. Това е едно от условията за освобождаването му — той сви и отпусна рамото си, сякаш то го мъчи. — Разбира се, би могъл да опита въпреки това, но ако го направи, ще го преследват. Искаш ли да ми кажеш къде отиваш, така че да мога да предупредя властите, ако има проблем?

Тя поклати глава.

— Дардън ще пита най-напред теб.

— Никога не бих му казал. Знаеш, че съм на твоя страна — той повдигна вежди. — Мислиш ли, че ще ме измъчва, за да ме накара да му кажа? — засмя се. — По-висок и по-силен съм от него. А и аз съм представител на закона. Няма да ме нарани.

— Хората вършат лудости, когато са отчаяни.

— Дардън не е луд.

— Той е зъл човек. Ти сам го каза. Както и да е — смени темата тя с нов изблик на вълнение, — ще попътуваме известно време двамата с Пит. Може да минат седмици, докато стигнем до дома му.

— Може би е хубаво да се срещна с него, с този Пит. Тогава бих могъл да гарантирам за него, ако Дардън се разбеснее и започне да твърди, че те е отвлякъл против волята ти. Той тук ли е?

Бе единайсет и половина. Пит може би спеше. Или си вземаше душ. Или пък переше дрехите си. Джени му бе предложила да го направи тя, но той бе отказал. Каза, че е достатъчно голям лукс да използва пералнята и сушилнята след толкова време на път и че не иска тя да му е робиня. Бе взел дори нейните дрехи, за да ги изпере заедно със своите. Последния път, когато някой я бе прал, бе, когато бе на девет.

— Кара мотоциклет, а? — попита Дан с усмивка, за да я подразни. — Струва ми се, че по едно време и ти искаше мотор. Не беше много отдавна, колко минаха, три или четири години, откакто внукът на Ник Фарина дойде в града с един такъв. Старият Ник направо пощуря, мразеше звука на мотора, мразеше вида му, а ти се спираше и го оглеждаше с копнеж всеки път, като минеше покрай тях. Той изобщо не харесваше това и едва не получи инфаркт, когато внукът му обмисляше дали да не ти го продаде. Мисля, че старецът по-скоро би се преместил, отколкото да вижда и да чува онази машина всеки ден. Странно, че не се е оплакал от мотора на твоя Пит. Джени се усмихна.

— Когато се движиш достатъчно бързо, никой не те вижда и чува.

— Това все едно не съм го чул, Джени Клайд.

Дан я изгледа, сякаш искаше да й каже, че знае много неща за какво ли не и за кратко, съвсем за кратко, й се прииска да го прегърне, задето бе по-мил с нея, отколкото повечето хора. Но не бе сигурна как той би приел подобно нещо, а после моментът бе отминал.

Той пак разтърка рамото си, този път намръщен.

— Тревожа се за теб. Преподобният Пъти казва, че се излежаваш по нощница по цял ден.

Усмивката на Джени стана срамежлива.

— Преподобният Пъти греши. Сложих си нощницата едва когато той дойде — остана на мястото си зад стола само колкото да види, че Дан схваща накъде бие, после се запъти към вратата. — Трябва да тръгвам. Исках само да се сбогувам. Съжалявам, ако заминаването ми означава повече работа за теб.

— За мен ли?

— С Дардън.

— Ще се оправя с Дардън.

Тя кимна, озари го с още една широка усмивка и си тръгна.

Докато стигне до училището, вече бе единайсет и петдесет и бе топло. Свали си тениската и я завърза около кръста си, после седна на ръба на каменната стена, ограждаща игрището, и се усмихна. През следващите десетина минути потъна в най-ранните си детски спомени. Нямаше значение, че те бяха отчасти истина, отчасти измислени. Всеки човек има нужда от щастливи спомени, също както има нужда и от любящи баби и лели.

Точно в дванайсет би училищният звънец. Джоуи Бетъл бе сред последните деца, които излязоха от училището. Слезе по стълбите, като се препъваше, потънал в разгорещен спор с друго момче, което го блъсна здраво и побягна. Джоуи се надигна от земята, разярен и готов да го подгони, но забеляза Джени. Когато се запъти към нея, изражението му от ярост се смекчи в наранена гордост.

Тя тръгна в крак с него, като повдигна бейзболната му шапка, за да може да вижда очите му.

— Какво беше това?

— Нарече ме „мутант“.

— Да си мутант не е чак толкова лошо, ако това означава да си различен от него. Той е грубиян. Личи си.

— Децата го харесват повече от мен.

— Не го харесват. Страхуват се от него.

— Ще ми се да се страхуват от мен.

— Не, не е вярно. Искаш да те харесват. И те ще започнат.

— Кога?

— Когато и ти започнеш да ги харесваш. Заразно е.

Той изрита един жълъд на пътя.

— Теб харесваха ли те?

— Някои.

— Защото и ти ги харесваше ли?

— Да.

— Тогава защо сега не те харесват?

— Може би — отвърна тя — защото се страхуват от мен.

— Аз не се страхувам от теб.

Това бе една от причините, освен вида им, да са приятели. Искаше й се да може да го вземе със себе си, но не можеше. Искаше й се да може да улесни живота му тук, но и това не можеше. Можеше само да се надява, че той ще си спомня за нея като за човек, който го е обичал — нещо като втора майка, леля, сестра, каквото той си избере — и понякога да се усмихва на спомена.

Тя погали шапката, която скриваше късите щръкнали кичури червена коса. Бяха останали, след като Селена бе остригала къдриците му. Едва бе свалила ръка от главата му, и Джоуи я хвана със своята. Тя веднага усети как нещо свива сърцето й.

— Защо си тук? — попита той.

— Трябва да се сбогувам. Заминавам.

Очите му потърсиха нейните.

— Къде отиваш?

— В Уайоминг.

— Кога ще се върнеш?

Прозвуча по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.

Не можеше да му каже истината. С усещането за вина и с огромна тъга, тя каза:

— Няма да е скоро.

— Кога!

Как да обясни на едно дете?

— Не искам да заминаваш — извика той. Болката в сърцето й стана по-остра. — Защо заминаваш?

— Трябва.

— Защо!

— Защото срещнах един мъж…

Джоуи измъкна ръката си от нейната и се втурна напред. Но нейните крака бяха по-дълги от неговите. Настигна го бързо.

— Все така става — извика той, когато тя го спря. — Първо мама, а сега и ти.

— Не.

— Да.

— Не — Джени приклекна и го задържа до себе си. — Не. Не е същото. Но аз не мога да остана тук, Джоуи. Баща ми се връща.

— Е, и? Ти каза, че не е убил майка ти.

— Не я е убил. Но е правил други неща. Прави други неща. Не мога да остана.

— Вземи ме с теб.

— Не мога.

— Защо не?

— Защото не мога.

— Защо не! — изкрещя той.

Тя го дръпна до себе си и го прегърна здраво, сякаш е нейно собствено дете, и в този кратък миг остави болката от заминаването да я залее цялата. Гърлото й се сви. Очите й се напълниха със сълзи. Почувства по-голяма тъга, отколкото си представяше, че е способна да изпита, и изведнъж се уплаши до смърт.

Мина известно време, преди да успее да прошепне:

— Иска ми се да можех да ти обясня, но си много малък, а и аз не намирам думи.

— Далеч ли е Уайоминг?

— Да.

— Ще се върнеш ли някога?

Тя се поколеба, после тихичко прошепна:

— Не.

— Никога ли няма да те видя вече?

Тя го отдръпна леко от себе си, за да вижда лицето му, покрито с лунички и оцапано с прахоляк, набразден от сълзите.

— Ще ме видиш. Само че не тук.

— Къде?

— Някъде другаде.

— Къде?

— Не знам.

— Тогава как знаеш, че изобщо ще ме видиш?

Джени си помисли за Пит и как се бе появил точно когато тя бе изгубила надежда. Изведнъж почувства увереност. Тихо каза:

— Просто го знам.

Той чакаше отговора й със затаен дъх.

— Сигурна ли си?

Тя кимна. После се усмихна.

— Ще бъде изненада. Няма да ме очакваш и после, хоп — ето ме. Честна дума. Точно така ще стане.

— Може би догодина?

— Може би.

— Или когато порасна голям?

— Кой знае.

Избърса сълзите му с палците си. Очите му изведнъж блеснаха.

— Когато това стане, ще ме заведеш ли в „Чъки чийз“?

Тя кимна.

— По-добре — каза той и се засмя. После заподскача по пътя. — Трябва да тръгвам.

Джени се загледа след него, докато той тичаше надолу по улицата, отнесъл със себе си частица от сърцето й. Болката й бе остра и внезапна и тя успя да я притъпи само с огромно усилие на волята. После, като си наложи да мисли само за хубави неща, тръгна към магазина.

Купи картофи, моркови и месо за готвене. Купи тапиока. Купи пакет оризов снакс и бонбони. Реши да се охарчи и купи готови сандвичи за двамата с Пит за обяд. После се охарчи още и купи още два, които да прибере в хладилника. За всеки случай грабна и голям пакет солети.

— Май ще има голям купон — отбеляза Мери Маккейн, докато й подаваше сметката.

— Може би — отвърна Джени с усмивка и грабна торбата с покупките в ръцете си.

Мисълта да последва Пит до края на света предизвикваше усмивка на лицето й през по-голямата част от пътя до дома. Едва когато къщата се показа пред погледа й, макар и далеч нататък по пътя, тя усети някаква тревога.

Тръгна по-бързо. Опасенията й станаха по-сериозни. Премести торбата от другата страна и започна да подтичва. В крайна сметка направо тичаше, когато зави по алеята и видя мотоциклета там, до гаража — но дори и тогава не се успокои, докато не влезе в кухнята и видя Пит до печката. Облегна се на стената и въздъхна с облекчение.

Само един поглед и той разбра.

— Мислела си, че съм си тръгнал — укори я, докато вземаше товара от ръцете й, — но не съм. Казах ти. Няма да тръгна без теб. Защо не ми вярваш?

— Защото понякога още не мога да повярвам, че си истински.

— Изглеждам ли ти истински?

— Да.

Той сложи ръката й върху сърцето си.

— Усещаш ли, че съм истински?

Тя усети как сърцето му пулсира. Кимна.

— Е?

„Кажи му Джени“. „Не мога“. „Кажи му всичко“. „Не мога да рискувам“. „Той те обича“. „Но достатъчно силно ли ме обича?“

Тя закри лицето си с ръка. Той я свали, придърпа я до себе си и прошепна в леко запотената й и топла, непокорна червена коса:

— Направих какао, за да наваксаме закуската, която проспахме, но сега навън е топло. Май имаш нужда от нещо охлаждащо.

— Какаото е любимата ми напитка.

— Досетих се — каза той с онази широка усмивка, която караше коленете й да омекват и умът й да потъва в мечти. — Имаш три големи кутии с какао в шкафа.

— Бих пийнала малко сега.

— Не ти ли е прекалено горещо?

Тя поклати глава, седна до масата и си представи как навън вали сняг, докато чакаше напитката си.

* * *

През първите месеци след смъртта на майка й Джени бе живяла главно в кухнята, свободната стая на горния етаж и на тавана. Дан бе накарал някого да почисти кръвта от всекидневната, но тя не можеше да понесе да стои там, а колкото до спалните, те бяха свързани със съвсем друг кошмар. Минаха цели две години от влизането на Дардън в затвора, преди да се осмели отново да спи в собствената си стая, и то само защото бе пропъдена от свободната стая от една миеща мечка, и то само след като бе изтъркала здраво цялата стая — от пода до тавана.

Дори и след шест години, все още избягваше всекидневната. Спалнята, която родителите й бяха използвали, почистваше два пъти в годината. През останалото време държеше вратата заключена. Във вторник следобед я отвори широко, домъкна кашоните, които стояха в гаража, и започна да пълни в тях вещите на майка си. Не сгъваше нищо, не се спираше да разгледа нищо, нито да си спомня. Затваряше напълнения кашон и се залавяше със следващия, после затваряше и него, когато се напълнеше, и минаваше на следващия, като през цялото време проклинаше Дардън, че не иска да се заеме с това сам, че не го е грижа да го направи поне като начин да се сбогува с жена си.

Така той наказваше Джени, разбира се. Тя го знаеше. Играеше една от онези гадни игрички, които имаха за цел да поддържат жива вината й и донякъде успяваха. Макар да бързаше, макар да отказваше да погледне, която и да било блуза или пола и въпреки дългите й разговори с Пит и решенията, които бе взела сама, тя изпитваше вина и болка, и съжаление.

После всичко свърши. Умът й се разбунтува и изключи. Вина, болка, съжаление — прибра ги заедно с последните вещи на майка си, затвори кашона и излезе.

Ваната бе пълна с ухаещи на люляк мехурчета. Те се издигаха високо над водата като полянка от пяна, нарушавана само от главата и коленете на Джени. Тя бе затворила очи, докато не чу Пит да отваря вратата.

— Здрасти — каза той.

Тя се усмихна стеснително, защото той бе толкова мъжествен и това бе нещо ново за нея.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Чувствам се странно.

— Мъчно ли ти е, че заминаваш?

— Малко. Странно, нали?

— Не. Това място е било всичко в твоя живот — той влезе и седна на ръба на ваната, после намери пръстите й сред пяната. — Нямаше да си човек, ако не изпитваш тъга.

— Колко е часът?

— Пет. Задушеното е почти готово. Това ли е любимото му ядене?

Така беше. Задушено и пудинг от тапиока, и оризов снакс, и бира.

— Щом като го мразя, защо изобщо се грижа за него?

— Защото си мила. Това ще е първото домашно приготвено ядене за него от шест години насам.

— Не съм мила. Само се опитвам да го умилостивя. Ще побеснее, когато му кажа, че заминавам. Нещата може да станат сериозни.

— Това не ме плаши, стига да тръгнем преди полунощ. Тогава мотоциклетът ми се превръща в тиква.

Тя се усмихна.

— Полунощ. Добре. Ще запомня.

Той улови последната дума направо с устните си и я вкуси така пълно, че Джени трябваше да се хване здраво за рамото му. Той се дръпна и започна да сваля дрехите си. Когато остана гол, Джени вече му бе направила място във ваната. Само след минута той я бе настанил в скута си, после бързо проникна в нея и не след дълго Джени усети избухването на удоволствието дълбоко, дълбоко в сърцето си.

„Това е само пример за удоволствията, които ни очакват“, помисли си тя и задържа тази представа в съзнанието си заедно с усмивката на лицето си, докато се целуваха нежно, после излязоха от ваната и се изсушиха. Усмивката й избледня, когато си облече роклята на цветя, която Дардън й бе изпратил, и изчезна напълно, когато Пит я изпращаше до вратата.

— Няма ли да промениш мнението си и да ми позволиш да дойда? — попита той.

Когато поклати глава отрицателно, тя усети разтърсването на по-малко от половината коса, която Дардън очакваше да види. Това изобщо нямаше да му хареса.

— Трябва да го направя сама.

— Мога да те закарам. Ще бъда личният ти шофьор.

„Само ако бе възможно“, помисли си тя и се запъти към гаража.

— Трябва да отида сама.

— Но ти нямаш шофьорска книжка.

— Знам да карам.

Бе палила буика и бе правила по някоя обиколка с него веднъж месечно през последните шест години и малко отгоре. Понякога дори се разхождаше с него и по-надалеч. О, да, знаеше как да шофира. Може би не особено добре. Но за да стигне до града, трябваше да кара само направо, а това бе лесно.

— Ами ако някой те спре?

— Кой? Всеки, който ме види, ще звънне в полицейския участък, но шерифът ще си е у дома за вечеря, а Дан ще бъде в града и ще чака автобуса.

— Той ли ти каза?

— Не. Но аз го познавам.

И се радваше, че той ще е там. Не знаеше какво би могъл да направи Дардън, като види косата й.

Джени знаеше, че няма да я удари. Това не му беше в стила. По-скоро щеше да се възползва от слабостта й, ще пробуди отново чувството й за вина и ще го подсилва, докато стане десетократно по-силно от обикновено, докато стане толкова потискащо, че да не й позволява да диша, докато тя не стигне дотам, че да е съгласна да направи всичко, каквото и да е, само за да го накара да отслабне.

Ако това се случи, тя можеше да загуби решителността си.

Тя се извърна рязко и сграбчи раменете на Пит.

— Трябва да си тук, когато се върнем, обещай ми, обещай ми, Пит!

Той се прекръсти пред сърцето си.

Можеше да го помоли да го направи още десет пъти и пак нямаше да е напълно убедена не защото се съмняваше в него, а защото се страхуваше от Дардън. Но трябваше да тръгва. Не биваше да закъснява.

Затова се качи в буика, завъртя ключа и събуди остарелия мотор. Само няколко минути по-късно вече бе на пътя и отиваше към града.