Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (24)

Двадесет и трета глава

Кейси не се бе чувствала толкова нервна от първите дни след катастрофата, когато майка й бе на ръба между живота и смъртта. Сега не е много по-различно, обаждаше се някакво гласче вътре в нея. Керълайн винаги бе успявала да се пребори. Напук на очакванията на лекарите, тя бе останала жива три дълги години. Още няколко щяха да са добре дошли. Още няколко години и може би щяха да открият лек — чудодейно средство за събуждане, революционно лекарство за мозъчни увреждания, нещо, каквото и да е.

Кейси не искаше да се плаши. Определено не бе загубила надежда. Но никакво убеждаване от страна на тихи вътрешни гласчета не можеше да я успокои както преди. Жестоката смърт на Дардън по-рано същия ден й се бе отразила зле.

Джордан шофираше. Кейси седеше на седалката до него. Мег седна отзад, преди някой от тях да й предложи да остане в къщата — не че Кейси изобщо би го предложила. Бе изпълнена със страх, но това бе различно от пустотата, с която бе живяла през тези три години. Изглежда й помагаше да има хора около себе си.

Пътуваха мълчаливо и скоро стигнаха до „Фенуей“. Дежурният лекар я посрещна на третия етаж. Видът му бе сериозен.

— Откровено казано, удивен съм, че все още е с нас — каза той с приглушен глас, докато вървяха бързо по коридора. — Досега не е имала толкова силни пристъпи. Имаме вашето разпореждане да не се вземат мерки за съживяване на пациентката, затова не сме предприели никакви сериозни действия, но й сложихме упойка. Пристъпът приключи, но този път се наложи да използваме доста по-голяма доза. Това води до нова опасност.

Кейси можеше да се досети каква. Знаеше достатъчно за лекарствата и ефекта от тях. Но все пак трябваше да попита.

— Каква опасност?

— Функциите на тялото й се забавят от само себе си. Ако ние ги забавим прекалено много посредством медикаменти, тя ще умре.

— Но ако не спрете пристъпите, тя така или иначе ще умре.

— Да. И при това в мъки. Това наричаме „лоша“ смърт. Бихме предпочели тя да е спокойна. Тогава е „лека“ смърт.

— Затова е упойката.

— Да.

Ан Холмс бе при Керълайн, което бе известна утеха за Кейси. От всички сестри, на нея Кейси вярваше най-много. Когато влязоха в стаята, тя нагласяше едната от двете системи, които висяха на стойката. Кислородната маска бе на мястото си. Мониторът за сърдечната дейност пиукаше.

Дишането на Керълайн бе шумно и накъсано, но иначе изглеждаше почти както винаги нощем — сега бе по гръб, със затворени очи, с леко отворена уста, а ръцете й бяха отпуснати на чаршафите. Единствените следи от отминалата тревога бяха разрошената й коса и омачканите чаршафи на леглото.

Кейси застана до майка си и приглади кичури от красивата й сребриста коса зад ухото й. Хвана ръката й и я притисна до сърцето си. Не каза нищо. Гърлото й бе свито от чувствата.

— Много й се струпа — тихо каза Ан.

Кейси кимна.

— Сестрите усещат разни неща — продължи Ан със същия нисък и нежен глас. — Не можем да обясним как или защо, но дори и без да обръщаме внимание на физическите промени, ние знаем кога един пациент в състоянието на Керълайн иска да заяви нещо. Ти трябва да й помогнеш, Кейси. Трябва да й покажеш, че всичко е наред.

Сърцето на Кейси се сви.

— Тя е готова — прошепна Ан.

— Аз не съм — прошепна в отговор Кейси.

Беше предупредена за този момент. Бяха й обяснили подробно за начините, по които пациентите се приближават към смъртта, за нещата, които правят и от които имат нужда — и тя щеше да е готова за всичко, ако се бе случило месец или два след катастрофата. Но когато Керълайн не умря, Кейси стана самоуверена. Мислеше си, че възстановяването просто ще отнеме време. Бе свикнала да живее с надеждата.

Сега Ан й казваше, че е време да се раздели с нея. Определено бяха стигнали до различно ниво. Как да го приеме?

— Тя спи ли? — прошепна Мег до рамото й. Кейси прочисти гърлото си. Тихо отговори:

— До известна степен.

— Знае ли, че си тук?

— Ммм — провлече Кейси, после, без да поглежда Ан, си призна: — Не съм сигурна. Вероятно не.

— Защо издава този шум?

Кейси хвърли поглед към Джордан. Той стоеше до таблата на леглото като стабилна утеха. Почерпила сили от това, тя каза на Мег:

— Разни неща се събират в дихателните й пътища. Тя няма сили да ги прочисти и те така си остават.

— Боли ли я?

— Не.

— Радвам се — Мег остана мълчалива за няколко минути, после добави: — Много е красива.

Кейси се усмихна. Гърлото й отново се стегна и само кимна в съгласие. Керълайн наистина бе много красива. Винаги щеше да остане такава в мислите й.

Тя взе ръката на майка си, нежно разгъна китката и изправи тънките й пръсти един по един. Преплете ги със своите и ги обърна с дланта нагоре. При това движение забеляза долната страна на ръката й под лакътя. Бе по-тъмна, но цвят от горната.

Тя погледна тревожно към Ан, която обясни:

— Това е заради кръвообращението й.

Не спомена, че това не е добър знак, но съжалението, изписано на лицето й, говореше ясно — а и Кейси добре знаеше какво означава. Без да се брои онова, което й бяха казали в началото, тя бе изчела почти всичко за усложненията и признаците им и за прогнозите за хора в състоянието на Керълайн.

Всичко сочеше към един извод. Да си признае това, бе мъчително, Кейси почувства, че я боли сърцето. Тя разтри ръката на Керълайн, като си казваше, че това може да помогне на проблема с кръвообращението й. Знаеше, че няма да помогне, но въпреки това изпитваше нужда да го направи.

— Ще се събуди ли? — попита Мег.

Искаше да й каже „да“. Отчаяно искаше. Но не можеше да изрече думата на глас.

Джордан леко помръдна, като привлече погледа й. Кимна й леко с предложение да изведе Мег навън, в коридора. Кейси бързо поклати глава. Нямаше нищо против Мег да е тук. Също като Джордан, и тя й напомняше за живота й сега. Така й бе по-лесно да се придържа към реалността. Това вероятно й бе най-нужно в момента.

— Надявам се, че ще се събуди — отговори тя накрая на Мег, — но шансовете не са големи.

* * *

Не бяха по-добри и след два часа. Дишането на Керълайн бе станало още по-шумно. Лекарят едва успяваше да изтегли течността от дихателните й пътища и те пак се запушваха. Главата й вече бе леко повдигната; изправиха я още малко, но без особен ефект. Както и разтривките на Кейси, докосването й до лицето на майка й, нежните й думи.

Никога не се бе чувствала по-объркана. Да наблюдава как времето тече за Керълайн, както го бе правила през изминалите три години, бе трудно, но да седи безпомощна и да гледа как състоянието й все повече се влошава, бе истинска агония.

Мег дремеше на един стол. Джордан стоеше до Кейси, която бе седнала на ръба на леглото.

— Може би трябва да заведеш Мег у дома — предложи му тихо. — Има нужда от сън. Ти също.

— И ти.

С тъжна усмивка, тя погледна майка си.

— Така беше и точно след катастрофата; часове наред седях тук и чаках нещо да се случи. Понякога заспивах за малко на стола. И сега мога да го направя. Не ми се иска да я оставям сама.

— Ще ти се обадят, ако има промяна в състоянието й.

— Знам. Но все пак ще са ми нужни десет минути, за да дойда. Апартаментът ми е по-близо — засмя се иронично. — Само преди две седмици той беше моят дом. Как може всичко да се промени толкова бързо?

Той не отговори, само пъхна ръката си в нейната. Тя опря бузата си на рамото му, за да се успокои малко. После й хрумна нещо. Затаи дъх и изправи глава.

— О. Господи — погледна нагоре към Джордан. — През всички тези месеци си мислех, че ако състоянието на майка ми се подобри, ще мога да я взема у дома при себе си. Но тогава нямах почти никакво място. Сега имам. Искам да й покажа къщата.

— Тя не може да я види — напомни й той нежно. Но мисълта вече се бе загнездила в ума й.

— Може би, но каква вреда би могло да има? Тя лежи тук от три години. Може би в това е проблемът. Може би й трябва промяна в обстановката, за да усети, че все още има живот там, навън. В къщата има предостатъчно място. Ще й бъде също толкова удобно, колкото и тук. На същата цена, която плащаме и тук, ще може да си позволим болнична сестра, която да е постоянно вкъщи — в ума й изникваха безброй възможности. — Ще мога да я виждам в паузите между сеансите с клиенти. Ще бъда наблизо, ако нещо се случи. Ще усещам, че върша нещо — хрумна й и друга мисъл. Тя предизвика лека усмивка на лицето й. — Това не е ли един вид справедливост? Кони ми даде къщата си в града, но на нея никога не е давал нищо. Мисля, че би било справедливо и съвсем уместно тя да я види. Да остане там. Да я използва.

— А дали би го искала? — тихо попита той.

— Ако не го иска — предизвикателно заяви Кейси, — нека отвори очи и ми го каже сама.

* * *

Преместването се осъществи рано на другата сутрин. Керълайн пристигна на „Бийкън Хил“ с линейка и бе посрещната от Кейси, Джордан, Мег и една лична медицинска сестра. Не след дълго Керълайн бе настанена в огромното легло на Кони. Кейси не би приела да я настанят никъде, другаде.

Ангъс, изглежда, бе съгласен. След като се бе крил зад завесите, докато утихне суетнята наоколо, той предпазливо се показа и дори доближи леглото. Скочи отгоре му и подуши Керълайн от долу нагоре от едната страна, после и обратно. След това, явно изобщо, без да се безпокои, че тя не е Кони, той се сви на топка в краката й и заспа.

Това бе добрата новина.

А лошата бе, че Керълайн не даваше никакви признаци, че осъзнава преместването. Ако леко местеше очи, то не бе в отговор на някакъв стимул. Ръцете й лежаха отпуснати. Дори не се прокашля, само продължи да се бори шумно за — всяка глътка въздух.

Кейси приписа липсата на съзнателна реакция на факта, че е силно упоена, но не посмя да помоли сестрата да намали дозата. Нито пък попита лекаря, когато той се отби на обяд. Алтернативата са пристъпите, би й отговорил той. Никой не искаше това, най-малко Кейси. Нямаше намерение да предизвиква съдбата. Бе се уморила да го прави.

Освен това емоциите й бяха взели странен обрат. Тържествуването, което бе очаквала да усети, като доведе Керълайн в дома на Кони, така и не стана реалност. Но вместо това почувства някакво странно доволство. Онова, което изпитваше Кейси — колкото и абсурдно да звучи, — бе покой.

Преместването бе правилно решение. Знаеше го дълбоко в себе си. Като доведе Керълайн тук, тя по странен начин завърши един цикъл в собствения си живот.

Все още се страхуваше, но сега страхът й бе овладян дотолкова, че бе в състояние да приема клиенти — и то не само да се среща с тях, но и да ги съветва. Да, някой страничен човек би могъл да я нарече безчувствена и студена, задето работи, докато майка й лежи в безсъзнание на горния етаж. Но този човек не бе преживял последните три години на мястото на Кейси.

О, но имаше и хора, които го бяха преживели. Кейси бе само една от хилядите хора, които бдят над своите близки и любими, изпаднали в коматозно състояние в продължение на дълги месеци и години. Тя бе разговаряла с някои, бе прочела историите на много други и знаеше, че съвземането на онези, които бдяха и очакваха, изискваше определен период на връщане към нормалния ритъм на живот. Но също както не можеше да прекара последните три години неотлъчно до леглото на Керълайн, така не можеше да го направи и сега. А и не мислеше, че майка й би искала това от нея. Керълайн бе дейна натура. Тя би уважавала Кейси, задето уважава нуждите на клиентите си.

Една от клиентките й бе Джойс Луелън, но тази Джойс, която влезе от приемната, бе една различна жена. Бузите й бяха порозовели, а походката й — по-енергична. Изглеждаше така, сякаш от раменете й е паднал огромен товар.

— Е? — подкани я Кейси с очаквателна усмивка, когато заеха обичайните си места.

— Загубихме — каза Джойс.

Кейси бе очаквала да чуе за победа. Усмивката й се стопи от изненада.

— Съдията не отсъди в наша полза — обясни Джойс, — но се случи нещо странно. Исках да спечелим. Знаеш колко силно желаех това. Не можах да спя миналия четвъртък. Направо не бях на себе си, докато чаках в офиса на адвоката да пристигне решението от съда. Когато пристигна, той го прочете пръв, после го прочете и на мен. После остави листа на бюрото. И… просто така… всичко свърши. Искам да кажа, през ума ми минаха всички онези неща, които ти ми повтаряше, и изведнъж разбрах смисъла им. Опитах се. Никой не може да каже, че не съм опитала. Опитах се да намеря някой отговорен за смъртта на Норман. И не можах. Лекарите наистина се опитаха да го спасят. Да, вярно, вероятно е трябвало да предположат, че може да реагира отрицателно на упойката. Може би нещо в медицинския му картон е трябвало да им подскаже това. Но не стана така, а след това те наистина се опитаха да го спасят. Не казвам, че съм щастлива. Норман все пак е мъртъв. Момичетата останаха без баща, а аз — сама. Но съм доволна от решението на съдията. Постигнах каквото можах. Спечелила или загубила, поне опитах.

Доволна. Кейси бе използвала същата дума, за да опише как се чувства, след като бе довела майка си тук, в къщата на Кони. И нейното положение не бе по-розово от това на Джойс. Керълайн все още бе във вегетативно състояние. Но Кейси бе направила нещо, като я бе преместила тук. Също както Джойс бе направила нещо, като бе завела дело в съда.

— Ти се чувстваше безпомощна след смъртта на Норман — каза Кейси.

Бе преживяла същото.

— Много. Бракът ни не беше идеален. Казвала съм ти за това. Но той бе добър с мен и определено се отнасяше много добре с децата. Чувствах се длъжна пред него да опитам.

— Миналата седмица бе много гневна.

— Да, така беше.

— Сега изпитваш ли гняв?

— Ти ми каза да се освободя от него.

Вярно беше. Като си мислеше за това сега, тя стана от мястото си, отиде до бюрото и извади два дъвчащи бонбона от чекмеджето. Даде единия на Джойс и разви обвивката на своя, докато сядаше обратно във фотьойла си. Пъхна бонбона в устата си прегъна хартийката. Погледна отново Джойс и внимателно повтори въпроса си:

— Сега изпитваш ли гняв?

Този път Джойс се замисли над въпроса.

— Ако се опитам, пак мога да се ядосам. Но балонът сякаш се е пръснал и изпитвам облекчение. Ако можех да върна Норман обратно, щях да го направя, но не мога. Ако можех да намеря някой виновен за смъртта му, щях да го направя, но не мога. Бях там по време на изслушванията. Съдията ми се стори интелигентен и справедлив. Сега той взе решение. Пое нещата от моите ръце.

Кейси завиждаше на Джойс. Щеше й се и за нея да има съдия, който да поеме нещата от нейните ръце — някой, който писмено да заяви, категорично, че времето на Керълайн е дошло. Керълайн се отдръпваше от нея. Въпросът бе дали е време да я пусне да си иде.

* * *

Керълайн не оставаше сама. Когато Кейси не бе при нея, сестрата бе до леглото й, а когато сестрата си почиваше, Мег бе там, седеше на ръба на леглото, държеше Керълайн за ръка и пееше тихичко. Следобед се отби и Бриана. След нея Джена и Джой, и други приятели на Кейси. Дойдоха двама души от курса й по йога. След тях — неколцина приятели на Керълайн от Провидънс. После Емили. Джордан ту идваше, ту си отиваше през целия ден. В един момент, когато Кейси замечтано бе споменала, че би й се искало да изведе Керълайн в градината, той пое нещата в свои ръце и донесе градината при Керълайн. Напълни вази с калина и лазаркини, с диви зюмбюли, люляк и лилиуми. Донесе първите божури, самакитка и дамско сърце. Късно следобед в стаята на Керълайн ухаеше почти толкова жизнерадостно, както и в самата градина.

Рано привечер, Кейси бе сама с Керълайн и с удивление гледаше цялото великолепие, когато на отворената врата на стаята се почука леко. От другата страна на прага стоеше Рут Унгер, с далеч не толкова самоуверен вид, колкото в собствената си къща предния петък, явно несигурна дали е добре дошла и ясно показваща, че уважава границите на тази стая.

Кейси се сепна. Сигурно щеше да се поколебае — да си спомни, че Керълайн може и да не желае съпругата на Кони да се доближава до нея, — но бе прекарала известно време с Рут неотдавна. Тогава я бе харесала въпреки желанието си. А сега бе трогната.

С несигурна усмивка, тя я покани да влезе в стаята.

— Не бях сигурна… — започна Рут, като забави крачка, когато доближи леглото и погледна Керълайн.

Изглеждаше искрено опечалена.

— Как разбра, че тя е тук? — попита Кейси.

— Обаждам се в болницата всеки понеделник.

Кейси не го знаеше. Никой в дома не й бе казал.

Разбира се, тя не бе питала.

— Защо… се обаждаш?

— Да разбера как е — обясни Рут, като все още гледаше Керълайн. — Не вярвах, че Кони ще вдигне слушалката и ще се обади сам, но чувствах, че той трябва да знае, ако има някаква промяна.

— Цветята също ли бяха твоя идея?

— Не. Това бе негово дело — тя помълча, усмихна се смутено. — Толкова пъти съм си представяла как ще се сблъскам с майка ти на улицата, но никога не съм предполагала, че ще се срещнем така.

— Какво значение би могло да има? — попита Кейси, макар и без всякакво огорчение. Колкото и да й се щеше, не можеше да изпитва гняв към Рут. — Ти имаше Кони.

— Да. Така беше. И той ме обичаше посвоему. Но тя бе част от живота му.

— За една нощ. Само толкова.

— Една нощ, една дъщеря — поправи я Рут с лека усмивка и това също я трогна.

Рут нямаше никаква изгода от това да я кара да се чувства по-добре. И въпреки това го бе направила в петък, а също и сега.

— Е, все едно — тихо каза Кейси и остави нещата така.

— Видях Джордан долу — каза Рут. — Радвам се, че е тук.

— Познаваш ли Джордан?

— Да. Двамата с Джордан имаме нещо общо и това съвсем не е Кони.

На Кейси й бе нужна минутка, за да се досети, но накрая каза:

— Изкуството.

— Срещахме се по разни изложби дори преди да разберем, че имаме и още нещо общо. Той е много по-талантлив от мен, разбира се.

— Той сигурно би поспорил за това.

— Защото е джентълмен — отвърна Рут и продължи: — Донесох нещо за вечеря. „Кок о ван“ — задушено пилешко по френски. Мег го претопля.

— Това е много мило от твоя страна.

— Ще ми се да можех да направя нещо повече.

— И това е помощ — съчувствието ти и всичко останало. Наистина го оценявам.

— Ако има нещо друго, което бих могла да сторя, само ми звънни и ми кажи.

Кейси се усмихна.

— Добре — обеща и наистина го мислеше.

Рут кимна. Тя продължи да изучава Керълайн още минутка. После леко стисна рамото на Кейси.

— Дръж ме в течение как е тя, нали?

* * *

Дишането на Керълайн се влоши. Когато сестрата завъртя тялото й на една страна, Кейси бе там, придържаше я и се опитваше да й помогне да се изкашля и да прочисти задръстените си дихателни пътища.

— Хайде, мамо. Можеш да го направиш. Направи го заради мен.

Но Керълайн не реагира по никакъв начин. Когато я изправиха в полулегнало положение, свистенето в гърлото й бе все така силно, фразата „трополенето на смъртта“ все изплуваше в ума на Кейси. Всеки път я отпъждаше. И всеки път тя се връщаше отново.

Дори Мег долови промяната. Тя стоеше до леглото от отсрещната страна на Кейси с очи, вперени в Керълайн.

— Сякаш се опитва да ти каже нещо, само че ти не я чуваш, затова говори все по-високо и по-високо. Какво ли се опитва да каже?

Кейси се опасяваше, че знае. Наведе се по-близо и се примоли:

— Поговори с мен, мамо. Кажи ми какво усещаш — като не чу нищо, тя настоя още по-силно. — Преди разговаряхме, двете с теб. Помниш ли — даже не толкова преди катастрофата, колкото след това, нали? Ти ми говореше, мамо. Чувах те съвсем ясно. Ти мислеше, а аз чувах мислите ти.

— Някой друг можеше ли да я чуе? — попита Мег.

Кейси се усмихна тъжно.

— Не. Но никой друг не я познава толкова добре като мен, за да може да мисли с нейните мисли.

— Щом ти си мислела нейните мисли, те истински ли бяха?

Кейси се изненада. Леко се изправи. Ако целта бе да запази връзка с реалността, то Мег определено бе задала правилния въпрос — което бе леко унизително за Кейси и посвоему бе също връщане към реалността за нея. Мег не бе терапевт, всъщност дори нямаше друго образование след средното. Но бе преживяла емоционална криза, бе минала през интензивен курс на терапия и бе излязла от това изпитание като напълно нормално функциониращо човешко същество. Това й даваше известен авторитет по въпроса.

Изведнъж Кейси бе заинтригувана.

— Разкажи ми за Пит — помоли тя.

Мег изглеждаше изненадана, но само за миг.

— Какво… да ти кажа?

— Той истински ли беше?

— В мислите ми, да. Наистина истински? Не.

— Имала ли си въображаеми приятели, докато беше малка?

Мег поклати глава.

— Беше ли наясно, когато го видя за пръв път, че си го измислила сама?

Тя, изглежда, се затрудни от въпроса. Когато най-сетне отговори, бе леко притеснена.

— Иска ми се да кажа, че съзнавах това. Така няма да ти прозвуча като луда.

— Мег, та аз провеждам разговори с майка си — смело призна Кейси. — Това по-различно ли е?

— Различно е — настоя Мег. — Ти не се водиш в действията си от онова, което си представяш.

— Напротив. Веднъж бях организирала екскурзия за нас. Резервирах билети за едно пътуване с кораб до Аляска.

Мег изглеждаше успокоена от този отговор.

— През цялото време, докато Пит бе с мен, мислех, че е истински. Наистина го мислех. Просто не знаех дали ще остане. Страхувах се, че ще се върна вкъщи и него няма да го има. Не можех да повярвам, че наистина може да ме иска.

Кейси бе прочела всичко това в дневника.

— Кога осъзна, че си го измислила?

Мег се замисли над отговора.

— Преди си мислех, че е станало, докато бях в болницата. Когато се озовах там, в началото бях раздвоена. Понякога вярвах, че той ще дойде и ще ме измъкне от там. Друг път знаех, че няма да го направи. Че не би могъл.

Кейси усети, че има и още нещо. Тя зачака. Накрая, с изтънял глас, Мег каза:

— Кога е бил първият път, когато съм си помислила, че може би е изцяло плод на въображението ми ли? Когато излязох от езерото в кариерата и се скрих в гората. Искам да кажа — заяви тя с внезапно оживление и дори с известно угризение, — двамата щяхме заедно да заминем на някакво хубаво място. Той ме водеше натам. Аз все се гмурках и гмурках, само че не можех да остана долу.

— Помисли ли си, че може да се е удавил?

— Не. О, не. Пит не би се удавил. Той беше силен. Беше добър плувец — засрамена от изблика си, тя се усмихна притеснено на Кейси. — Е, поне така си го представях. Но после той не изплува обратно на повърхността заедно с мен. Започнах да се уморявам, а той не се появи, за да ми помогне да остана под водата, а аз не можех да го направя сама. Когато излязох от езерото, той не се появи. А после отново се чувствах сама, както винаги.

Кейси се замисли за последните няколко пъти, когато се бе опитала да поговори с майка си и тя не бе отговорила. Бе се почувствала самотна тогава. Но щом сега се замислеше за това да остане сама, не изпитваше такава остра болка.

— Чувстваше ли се самотна в болницата?

— Отначало да. Не познавах никого. Но всички бяха много мили. Искаха да ми помогнат. Преди никога не бях срещала хора, които да искат да ми помогнат. Е, всъщност имаше такъв човек — Мириам. Но тя не бе като Пит.

— Сега виждаш ли Пит понякога? В някой магазин? Или на улицата?

— Как бих могла? Той не съществува. Аз си го измислих, защото отчаяно имах нужда от него.

— Липсва ли ти?

Тя започна да поклаща глава, после престана. Отново доби виновен вид и каза:

— Понякога. Той ме обичаше.

Кейси изпита съчувствие към нея. Импулсивно заобиколи леглото и я прегърна.

— Сега други хора те обичат. Ти си прекрасен човек.

— Знаеш какво имам предвид — промърмори Мег. Кейси наистина знаеше. Беше чела „Да флиртуваш с Пит“. Онази любов, която Джени бе открила у Пит, бе наистина нещо изключително.

— Но това бе само игра — тихо каза Мег. — Знам го.

Кейси я отдръпна от себе си и се вгледа в лицето й.

Тя отново си бе сложила по-малко грим; луничките й бяха бледи, но ясно забележими. Освен това кестенявото постепенно се отмиваше от косата й и тя придобиваше естествения си червеникав цвят.

— Една игра на съзнанието ми — продължи Мег, като срещна погледа й по-уверено. — Имах нужда от някой, който да ме отведе. Не исках да живея, ако това означава да съм с Дардън. Бях отчаяна, затова започнах тази игра. Това научих в болницата.

— Вярваш ли в това?

Тя се замисли.

— Да. А ти?

Кейси кимна. Познаваше игрите, които съзнанието измисля. Наричаха се психози. Някои бяха краткотрайни, други — продължителни. Някои осакатяваха хората, други — не чак толкова. Психозата на Джени се бе развила в отговор на определен стресов фактор, а именно предстоящото излизане на Дардън от затвора и ужаса, който ще последва в живота й. Веднъж извадена от тази ситуация, тя бе подложена на успешна терапия.

— Ти така ли се чувстваш, когато чуваш майка си да говори? — попита Мег.

Кейси я изгледа неразбиращо.

— Отчаяна — добави Мег. — Сякаш имаш нужда от игра на съзнанието.

* * *

Кейси седеше с кръстосани крака на леглото в тъмното. Бе облечена за сън, но не бе спала повече от няколко минути. Бе един след полунощ. Бе изпратила нощната сестра долу, в кухнята, и наглеждаше майка си сама.

Не, не сама. Ангъс бе с нея, свит на топка в краката на Керълайн. Той, изглежда, си бе присвоил това място и не се отдалечаваше особено оттам, откакто тя бе пристигнала в къщата.

Джордан дойде бос по килима.

— Хей — прошепна й, като погали лекичко врата й с опакото на ръката си. Бе само един кратък жест, невероятно нежен, изненадващо успокоителен. — Не можеш да спиш ли?

Тя се усмихна, поклати глава, посегна към ръката му. Той остана, загледан в Керълайн.

— Дишането й звучи…

— Зле — Кейси не можеше да се самозаблуждава. Той вдигна ръката й към устните си, целуна я, после я притисна до гърдите си и я задържа там.

— От какво се боиш? — попита тихо. — Какво те безпокои най-много?

Не й трябваше много време за размисъл. Бе си задавала същия въпрос цяла нощ.

— Да остана сама. Да нямам опора в живота си. Невинаги бях съгласна е нея, но винаги съм знаела, че тя е тук. Тя ми е майка. Не съм сигурна, че човек може да получи такава безусловна любов от някого през живота си, освен от майка си. Имала съм клиенти, които никога не са получавали тази любов и това ги преследва през целия им живот. Имала съм клиенти, които са я имали и са я загубили в прекалено ранна възраст. Аз съм на трийсет и четири. Би трябвало да съм благодарна, че съм я имала през всичките тези години. Защо толкова алчно искам още?

— Ти сама го каза. Тя е твоя майка. Това е уникална връзка за всеки човек.

— Тя ме обичаше дори и в лошите ми периоди. Обичаше ме, когато най-малко го заслужавах.

Джордан се усмихна.

— Не мога да си представя ти да не заслужаваш да те обичат.

— Повярвай ми. Така беше. Бях самоуверена. Непокорна. Понякога бях абсолютно непоносима.

— Тя сигурно е знаела защо. Лесно е човек да се примирява с разни неща, когато знае причините.

— Това е безусловната любов. Бях единствената й дъщеря. Тя имаше много приятели, но само една дъщеря.

— Говориш в минало време.

Кейси не го бе направила нарочно. Думите сами бяха дошли такива. Тя се загледа в лицето на Керълайн, за да види дали и тя го е забелязала.

Разбира се, че не. Очите й бяха затворени, всичките й сили бяха посветени на дишането, върху поемането на въздух и изтласкването му навън, с все по-голямо усилие, като молба.

Молба. Кейси я почувства.

Думите на Мег отекваха в съзнанието й.

Сякаш се опитва да ти каже нещо, само че ти не я чуваш, затова тя говори все по-високо и по-високо. Какво ли се опитва да каже?

После си спомни за думите на Ан Холмс.

Ти трябва да й помогнеш, Кейси. Трябва да й покажеш, че всичко е наред.

— Наред ли е всичко? — прошепна Кейси. Гледаше Керълайн, но Джордан бе този, който й отговори:

— Да използваш минало време ли? Щом си го използвала, значи всичко е наред. Ти си тази, която е важна в случая, Кейси.

— Не — промълви тя. — Не става дума за мен. А за нея.

Но веднага щом изрече думите, осъзна, че не е вярно. Керълайн вече отдавна не различаваше глаголните времена. Онова, което бе от значение сега, колкото и егоистично да звучеше, бе приемането на фактите от страна на Кейси. Това, че бе използвала минало време, след като толкова години внимателно се бе придържала към сегашното и бъдещето, означаваше нещо.

Подсъзнанието често първо долавя нещата.

Но и съзнанието на Кейси не се забави особено. Седнала тук, в тъмното, тя внезапно разбра, че животът й най-сетне е едно цяло. Свободните краища се свързваха заедно, нуждите й бяха задоволени. Мислено бе разрешила проблемите между родителите си, бе намерила любим човек в лицето на Джордан, кръвна роднина в Мег и неочакван приятел в Рут. Животът в къщата й се отразяваше добре. А също и самостоятелната практика. Имаше приятели, които я обичаха, и колеги, които я уважаваха. Имаше градина, която бе като оазис в тревожните дни и истинско райско кътче в спокойните.

От какво се боиш? — бе попитал Джордан. — Какво те безпокои най-много?

Да остана сама — бе отвърнала, без да се замисли.

Сега обаче осъзна, че не е сама. Ако не го бе разбрала досега, то последните няколко дни й го бяха доказали. Бе заобиколена от хора, които обичаше силно и които я обичаха по същия начин. Имаше пълноценен живот.

Сама? „Сама“ бе термин, който бе започнала да използва просто защото бе израсла в семейство с един родител. Но никога не се бе чувствала сама. Не и наистина. Ако бе клиент на самата себе си, би могла да предложи — внимателно и спокойно, — че е използвала това „сама“ като оправдание за лошото си поведение, гнева и дори самосъжалението.

Сега не изпитваше нито едно от тези чувства. Седнала до леглото на майка си с Джордан до себе си, тя се чувстваше спокойна. Гнева го нямаше. Горчивината — също. А също и страха.

Майка й би казала, че най-сетне е пораснала. И може би точно това е очаквала, затова бе останала тук през тези дълги три години, като водеше съществуване, което едва ли заслужаваше да се нарече живот. Бе чакала Кейси да намери своя вътрешен мир, бе й дала време и възможност. Всъщност това бе напълно в стила, в който бе отглеждала дъщеря си. Кейси бе упорито дете, със силна воля. Имаше свое собствено мнение и изпитваше нужда да прави свои собствени грешки и сама да стига до отговорите на въпросите си. Сега го бе направила. Майка й й бе дала време за това. Това бе един последен дар.

Джордан я целуна по върха на главата.

— Ще топля леглото за теб — каза й с изненадващо проникновение за мислите и чувствата й. — Извикай ме, ако имаш нужда от мен.

Кейси усети как гърлото я стяга. Подозираше, че внезапният прилив на емоции е свързан толкова с чувствата й към него, колкото и с онова, което й предстои да направи. Неспособна да каже каквото и да било, тя кимна мълчаливо. Сърцето й бе преизпълнено с обич, докато го гледаше как излиза от стаята.

С очи, пълни със сълзи, тя се обърна към майка си.

— Той е много специален, нали? — успя да я попита с усмивка. После я подразни: — Видя ли? Не можеш да го оспориш. Ако бе някой от предишните ми приятели, щеше да ми кажеш, че не го познавам от достатъчно дълго и че трябва да съм внимателна. Но той е много грижовен, нали?

Вдигна ръката на Керълайн до устните си, целуна я и я опря до брадичката си. Гърлото й бе болезнено свито от обзелите я чувства, но тя се насили да изрече думите. Не можеше да чака. Време беше.

— Мамо? — прошепна тя. — Искам да чуеш онова, което имам да ти казвам. Много е важно.

Замълча, за да попие сълзите, които се търкулнаха по бузите й. Докато преглътне следващите, които се надигаха в нея, усети отново лек пристъп на страх. Веднъж щом кажеше думите, нямаше как да си ги вземе обратно. Но това бе правилното решение. Знаеше го със сърцето си.

— Всичко е наред, мамо — каза безкрайно нежно. — Можеш да си идеш. Аз съм добре. Наистина съм добре. Вече можеш да си тръгваш.

Притиснала ръката на Керълайн, тя заплака тихичко. Но имаше да казва още. Отново преглътна сълзите и се опита да се успокои.

— Искам да си щастлива. Не искам да страдаш повече, отколкото се налага. Ти се бори много упорито, но сега си уморена и не мога да те виня за това. Това продължи прекалено дълго. Нека да я направим лека смърт — при последните думи гласът й се превърна в ридание и тя отново заплака тихичко. Измина още минута, преди да може да продължи пресипнало: — Ако се е проточило по-дълго заради мен, съжалявам — пое си дъх на пресекулки. — Не. Всъщност не съжалявам. Преди три години не бях готова. Но сега съм. Ти ме улесни — после продължи по-бодро. — Радвам се, че се запозна с Джордан. Той е мъжът за мен, мамо. Наистина мисля, че е той. Чувала ли си ме да го казвам някога преди? Не, не си. Но той е само едно от нещата, които вървят чудесно в живота ми — тя се засмя накъсано и леко истерично. — Господи, нима съм мислила, че нещата в живота ми не вървят? Не. Но сега, когато всичко си идва на мястото, всичко изглежда толкова подредено — гласът й пресекна, отново я напушиха сълзи. — Искам нещата да се… подредят и за теб. Искам да намериш покой. Ти го заслужаваш. Обичам те толкова много.

Подсмърчайки тихо, тя издърпа една салфетка от кутията на нощното шкафче и я притисна до носа си. Когато отново се овладя, този път не заговори веднага. Но забеляза Ангъс. Вече не бе свит на топка, а седеше с изправен гръб и бе вперил големите си зелени очи в Керълайн. Кейси погледна майка си. Тя дишаше по-лесно.

Първата й мисъл бе, че си въобразява. Затова се заслуша по-внимателно. И дочу същите обнадеждаващи звуци.

Не се самозалъгваше. Вече не си представяше как Керълайн оздравява. Реалността бе задушила всяка надежда за подобно нещо. Но се бе зародила нова. Тя бе свързана с леката смърт.

Убедена от по-спокойното й дишане, че споделя с Керълайн онова, което тя има нужда да чуе, Кейси продължи. Сега гласът й бе носов и натежал от сълзите.

— Ти беше невероятна майка. Мисля, че винаги съм го знаела, дълбоко в себе си, дори когато те мразех. Но ти винаги постъпваше правилно, мамо, дори и когато това означаваше да се държиш настрани и да ме оставиш сама да се оправям с бъркотиите си. Дори и сега. Ти остана заради мен. Мисля, че разбра, когато почина Кони. Тогава състоянието ти се влоши. Но въпреки това остана с мен. Но сега всичко е наред — гласът й потрепери, изтъня, прекърши се. — Вече… можеш… да си идеш.

Отново заплака и започна да се поклаща лекичко напред-назад, притиснала ръката на Керълайн до устните си. Не се опита да спре сълзите си. Това бе последната физическа подкрепа, която би могла да получи някога от майка си и тя жадно се вкопчи в нея. Уханието на евкалипт вече избледняваше. Тя се опита да вдиша последните следи от него.

След време хлипането й утихна. Тя нежно погали челото на майка си, бузите, косата й.

— Всичко е наред — прошепна тихо. — Аз съм добре. Имам предвид, ти никога няма да умреш, докато аз съм тук. Аз съм също като теб в толкова много неща. Никога не съм го разбирала. Никога не съм искала да го разбера. Исках да съм самостоятелна и да правя нещата по свой начин, но това често бе твоят начин. Особено напоследък — тя дори се усмихна. — Винаги ще бъдеш с мен, мамо. Нещо като многогодишните растения на Джордан. Всяка година нещо ще разцъфтява в живота ми, което ще ми напомня за теб. Винаги ще е различно, никога едно и също, но ще бъде хубаво. Любовта оцелява.

След като каза това, Кейси се почувства доволна. Внезапно изтощена, тя легна до майка си, притисна я до себе си, затопли я с тялото си и сложи ухо до сърцето й, докато вече нямаше какво да чуе.