Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (2)

Първа глава

Бостън

Заупокойната служба бе проведена в мрачна каменна църква на улица „Марлборо“ в Бостън, недалеч от мястото, където Корнелиус Унгер бе живял и работил. Състоя се в една слънчева сряда три седмици след смъртта му, точно както бе според инструкциите му. Каквото и да бе имало преди това, е било в тесен семеен кръг.

Кейси Елис не бе сред поканените. Тя седеше на четвъртия ред в дъното на църквата и не би могла да си представи по-сдържана публика.

Нямаше подсмърчане, шепот, никакви въздишки, стонове или хлипане. Тъгата не присъстваше тук. Това бе събиране на професионалисти, тълпа от мъже и жени, облечени в неутралните цветове, предпочитани от онези, които по-скоро искат да видят другите, отколкото самите те да бъдат забелязани. Имаше учени и терапевти, които присъстваха днес, защото Кони Унгер бе светило в тяхната област повече от четиридесет години. Претъпканата църква свидетелстваше както за гениалността му, така и за дълголетието му.

Кейси би се обзаложила, че от няколкостотинте души, събрани тук, единствено тя е обвързана емоционално с човека, като в това число се брои и съпругата му. Добре известен бе фактът, че именитият доктор Унгер поддържа чудесна къща за съпругата си на Северния бряг, където тя се занимава със собствените си дела, докато той живее сам в Бостън и я посещава понякога през уикенда. Кони ценеше личното си време. Не харесваше обществените прояви. Имаше колеги, а не приятели, и ако е имал близки роднини, като сестри, братя, племенници или братовчеди, то никой не бе чувал за тях. Никога не бе имал деца от съпругата си.

Кейси бе негова дъщеря от една жена, за която той никога не се бе оженил, жена, с която не бе разменил и десетина думи след единствената им нощ, прекарана заедно. Тъй като никой тук не знаеше за онази нощ, нито пък за Кейси, за тях тя бе само поредното лице в тълпата.

Тя обаче познаваше доста от хората тук, макар и не благодарение на баща си. Той никога не я бе признал за свое дете, не я бе потърсил, не бе й предложил помощ, нито пък бе й отворил някоя врата. Никога не бе плащал издръжка за дъщеря си. Майка й не бе поискала такова нещо, а когато Кейси научи името му, вече бе толкова погълната от тийнейджърската страст за противопоставяне на всякакви авторитети, че не би се доближила до него дори ако животът й зависеше от това.

Част от онази упорита съпротива все още бе жива у нея. Кейси бе доволна от мястото си в крайните редици в църквата, сякаш бе просто една от многото колеги, които са решили да удължат малко обедната си почивка. Харесваше й да си мисли, че присъствието й тук е повече, отколкото този човек заслужава. Радваше я мисълта, че ще излезе от църквата и повече няма да обърне поглед.

Да си представя подобни неща, бе по-лесно, отколкото да приеме загубата. Официално никога не се бе срещала с Корнелиус Унгер, но докато той бе жив, жива бе и надеждата, че някой ден ще я потърси. Със смъртта му тази надежда си бе отишла.

„Ти опита ли някога да се свържеш с него? — бе попитала приятелката й Бриана. — Опита ли да се срещнеш с него? Изпрати ли му поне едно писмо, съобщение в електронната поща или подарък?“

Отговорът на всички тези въпроси бе „не“. Това отчасти се дължеше на гордостта й, а също и на гнева й, както и на чувството за лоялност към майка й. Но съществуваше и преклонението пред героя. Типично за подобни взаимоотношения, изтъкани от любов и омраза, освен че бе нейно наказание, Корнелиус Унгер бе за нея също и пример за подражание почти от толкова време, отколкото знаеше името му. На шестнайсет бе изпитвала любопитство, но то скоро се бе превърнало в амбиция. Той преподаваше в „Харвард“; тя кандидатства там, но не я приеха. Дали не трябваше да се обърне към него и да му каже, че се бе провалила в това начинание?

После завърши образованието си първо в „Тафтс“, а после в „Бостън Колидж“, където защити магистърска степен по социална работа. Е, това не бе точно като докторската степен на Корнелиус, но тя даваше консултации на клиентите си също като него, а сега дори имаше и предложение за преподавателско място. Не знаеше дали ще го приеме, но това бе друг въпрос. Обичаше работата си на психотерапевт. Предполагаше, че и баща й я е обичал, ако можеше да се съди по себеотдаването му. През изминалите години тя бе изчела практически всичко, написано от него, бе посетила всяка публична лекция, изнесена от него, имаше копие от всяка рецензия за работата му. Той разглеждаше терапевтичната работа като събиране на отпадъци, чиито следи са скрити в различни „стаи“ от живота на човека. Препоръчваше разговорите по време на сеансите, за да се извадят наяве тези тайни. Това бе ирония, тъй като общото мнение за него бе, че изобщо не може да води нормален разговор, но пък знае как да задава подходящите въпроси.

„Именно в това се състои работата на терапевта — учеше студентите си той, — да поставя правилните въпроси. Да слуша, а после да зададе подходящи въпроси, които да насочат пациента в правилната посока, така че той сам да открие отговора за себе си“.

Кейси бе доста добра в това отношение, ако се съди по нарастващия брой на пациентите й. Познатите лица в църквата бяха нейни колеги. С някои бе учила заедно, с други бе работила на едно и също място, бе посещавала заедно с тях работни семинари или бе давала съвместни консултации. Те я уважаваха като професионалист в достатъчна степен, че да я препоръчват, и значителна част от пациентите й бяха изпратени от тях. Но колегите изобщо не подозираха за връзката й с покойника.

Топлината на юнския ден оставаше отвън, пред стъпалата на църквата. Вътре слънчевите лъчи бяха само приглушени цветни снопчета, които проникваха през стъклописа на прозорците високо горе в каменните стени, и въздухът бе приятно хладен, напоен с дъха на отминалото време, както бе с всички останки от епохата на Войната за независимост. Кейси обичаше тази миризма. Тя й даваше усещането за история, което липсваше в личния й живот.

Опитваше се да намери утеха в тези мисли, докато пред редовете един след друг заставаха хора, които споделяха нещо за починалия. Никой не каза нещо, което вече да не знае. Като професионалист Корнелиус Унгер бе високо ценен. Неговата необщителност бе смятана за стеснителност или за вглъбеност, а отказът му да участва във факултетните празненства бе възприеман като трогателна социална непохватност. В определен момент от кариерата му колегите му бяха започнали да го защитават. Кейси често се бе питала дали липсата му на личен живот не бе спомогнала в това отношение. След като нямаше приятели, колегите му се чувстваха отговорни за него.

Заупокойната служба приключи и хората започнаха да излизат от църквата, също като Кейси и те се бяха запътили обратно към работните си места. Тя се усмихна на приятел, кимна с глава на друг, спря за миг на стъпалата отвън да размени няколко думи с човека, който я бе напътствал, докато пишеше дипломната си работа, отвърна на прегръдката на колега, който мина край нея. После отново спря, този път по молба на един от партньорите си в службата.

В групата бяха петима съдружници. Джон Борела бе единственият психиатър. Двама бяха терапевти с докторска степен, а Кейси и петият член на екипа имаха магистърска степен по социална работа.

— Трябва да се срещнем по-късно — каза психиатърът.

Кейси не се обезпокои от тревожните нотки в тона му. Джон бе пословичен с тревогите си.

— Денят ми е много натоварен — предупреди го тя.

— Стюърт е изчезнал.

Това я сепна. Стюърт Бел бе един от терапевтите с докторска степен. Още по-важно бе, че той плащаше служебните сметки.

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.

— Изчезнал е — повтори Джон, но по-тихо. — Жена му ми се обади преди малко. Снощи се върнала от работа и намерила къщата празна — празни чекмеджета, празен килер, празна банкова сметка. Проверих в кабинета му. Същата работа.

Кейси се стресна.

— А папките с досиетата на клиентите му?

— Изчезнали са.

Сега вече не бе стресната, а ужасена.

— А нашата банкова сметка?

— Празна.

— Ухааа — тя усети как я обзема паника. — Добре. Ще говорим по-късно.

— У него са парите за наема.

— Знам.

— За изминалите седем месеца.

— Да.

Кейси бе давала на Стюърт чек за своята част от наема на първо число през всеки един от тези месеци. Предната седмица бяха научили, че наемът изобщо не е бил плащан. Когато го поставиха натясно, Стюърт заяви, че е било просто недоглеждане заради купищата книжа, които трябва непрекъснато да попълват и които им отнемаха толкова голяма част от времето. Влязоха му в положение, защото всички добре знаеха за какво говори. Той обеща, че ще плати всичко до цент.

— Трябва да внесем парите другата седмица — напомни й Джон.

Щеше да се наложи да съберат някак парите. В противен случай щяха да ги изгонят по съдебен ред. Но Кейси не искаше да обсъжда този вариант сега. Не можеше дори да си помисли за това, докато Корнелиус Унгер я наблюдава и я слуша.

— Това не е подходящото време и място, Джон. Нека да поговорим по-късно.

— Извинете? — обади се слаб господин с побелели коси в тъмносин костюм, който бе слязъл по стълбите с оредяването на тълпата. — Вие сте госпожица Елис, нали?

Джон се отдалечи и Кейси се обърна към непознатия.

— Аз съм Пол Уиниг — представи се той. — Адвокат на доктор Унгер. Изпълнител съм на завещанието му може ли да поговорим за минутка?

Тя се канеше да попита какво би могъл да иска от нея изпълнителят на завещанието на доктор Унгер, но прочете отговора в очите му. Да, той знаеше коя е.

Изненадана от това и леко объркана, едва успя да каже бързо:

— Ами, разбира се. Когато пожелаете.

— Сега би било чудесно.

— Сега ли? — тя хвърли поглед към часовника си и леко се обезпокои. Не знаеше дали баща й някога е карал пациентите да го чакат, но тя не постъпваше така със своите. — Имам среща след половин час.

— Ще ви отнема само пет минути — каза адвокатът. Леко докосна лакътя й, насочвайки я надолу по стъпалата и после по една тясна каменна пътечка, която водеше отстрани на църквата.

Кейси усещаше как сърцето й бие гръмко. Преди да има време да се запита какво има да й казва адвокатът или какво изпитва тя към факта, че той изобщо я заговори, пътеката ги заведе до малък, закрит от улицата заден двор. Мъжът пусна лакътя й и посочи пейка от ковано желязо. Когато и двамата седнаха, той каза:

— Доктор Унгер остави разпореждания да се свържа с вас веднага след приключването на заупокойната служба.

— Не мога да си представя защо — отбеляза Кейси, след като отчасти бе възвърнала спокойствието си. — Той изобщо не се интересуваше от мен.

— Смятам, че не сте права — укори я Уиниг.

Той извади един плик от джоба на сакото си. Беше малък, колкото визитка, от кафява хартия и с щипка в единия край.

Кейси зяпна с недоумение.

Адвокатът го обърна нагоре, за да види тя лицевата страна.

— На него е написано името ви.

Точно така беше — Касандра Елис, написано със същия неравен почерк, който бе виждала безброй пъти в пояснителните бележки към графиките и таблиците, които Кони Унгер бе показвал на екрана на проектора по време на лекциите си.

Касандра Елис. Нейното име, написано от баща й. Това се случваше за първи път.

Сърцето й започна да се блъска бясно в гърдите й. Срещна погледа на адвоката. Объркана, несигурна точно какво очаква да намери в плика, но с опасения, че каквото и да е, то няма да е вътре, тя предпазливо протегна ръка. Пликът тежеше.

— Вътре има ключ — обясни Пол Уиниг. — Доктор Унгер ви остави градската си къща.

Кейси се намръщи, сви устни, погледна адвоката с недоверие. Когато той кимна, тя впери очи в плика. Внимателно го отвори и погледна вътре. Извади някакъв ключ и измъкна лист хартия, прегънат многократно, за да се побере. През тези няколко секунди, които разгръщането му й отне заради неуверените пръсти, въображението й се развихри. За миг си представи сърдечно кратко писъмце. Нямаше нужда от много думи. Можеше да е просто:

„Ти си моя дъщеря, Кейси. Наблюдавах те през всички тези години. Гордея се с теб.“

Всъщност на листа наистина имаше нещо написано, но посланието бе пределно кратко и ясно. Прочете адреса на градската къща. Кодът на охранителната система. Кратък списък с имена с пояснения: „водопроводчик“, „бояджия“ и „електротехник“. До имената на градинаря и домашната помощничка имаше звездички.

— Доктор Унгер би желал да задържите градинаря и домашната помощничка — обясни адвокатът. — Решението, разбира се, е изцяло ваше, но според него и двамата са добри и обичат къщата колкото него.

Кейси бе потресена. На листа нямаше абсолютно никакво лично послание.

— Обичал е къщата, така ли? — повтори тя наранена и срещна погледа на адвоката. — Къщата е неодушевен предмет. Някога обичал ли е хора?

Пол Уиниг се усмихна тъжно.

— По свой начин.

— И какъв бе той?

— Мълчаливо. От разстояние.

— Разсеяно! — обвини го Кейси, пронизана от болка и двоумяща се дали да не смачка листа на топка и да го захвърли. Беше гневна, задето баща й не бе разменил дори дума с нея приживе, беше ядосана, че в бележката няма нищо от онова, което копнееше да види. — Ами ако не искам къщата?

— Ако не я искате, продайте я. Струва три милиона. Това е наследството ви, госпожице Елис.

Кейси не се усъмни в стойността на къщата. Бе разположена в една от най-желаните части на площад „Лийдс Корт“ и бе сред най-ценените на „Бийкън Хил“. Бе минавала оттам много пъти. Нито веднъж обаче не й бе минавало през ум, че някой ден може да я притежава.

— Влизали ли сте някога вътре? — попита адвокатът.

— Не.

— Прекрасен дом.

— Аз вече си имам дом.

— Можете да го продадете.

— И да започна да плащам по-висока ипотека ли?

— Няма никаква ипотека. Доктор Унгер бе изплатил къщата напълно.

И сега я даваше на Кейси? Къща, която струва три милиона долара и е изплатена изцяло? Сигурно имаше някаква уловка.

— Ами поддръжката тогава, отопление, климатик. А и данъците. Сигурно само данъкът за собствеността е два пъти по-голям от годишните ми вноски по ипотеката.

— За данъците има създаден попечителски фонд. Също и за заплатите на домашните помощници. Освен това има и места за паркиране — две зад къщата със собствена алея и две отпред. Всички са платени. Колкото до отоплението и останалите домакински разходи, той бе уверен, че можете сама да се справите с тях.

Разбира се, че можеше. Или поне би могла, ако Стюърт Бел не бе изчезнал заедно с парите им за наема през последните седем месеца.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо прави това? Защо такъв разточителен подарък, след като не съм получавала нищо през всички тези години?

— Нямам отговор на това.

— Съпругата му знае ли, че получавам всичко това?

— Да.

— И няма нищо против?

— Не. Тя никога не е била свързана с градската къща. И без нея получи достатъчно в завещанието му.

— Откога знае тя за мен?

— От известно време.

Кейси усети леко жегване.

— Но не можа да ми се обади лично, за да ми съобщи за смъртта му. Трябваше да го прочета във вестника. Това не е хубаво.

— Съжалявам.

— Той ли й е наредил да не се свързва с мен?

Адвокатът въздъхна. Изглеждаше поизморен.

— Не знам. Вашият баща бе труден за разбиране човек. Не мисля, че някой от нас знаеше какво изпитва всъщност. Рут, жена му, бе най-близко до него от всички ни, но знаете как живееха двамата.

Кейси бе наясно. Не знаеше дали трябва да съжалява повече майка си, която бе загубила Кони Унгер, преди да го е имала, или съпругата му, която някога го е имала, но го бе загубила.

— Струва ми се — заяви Кейси, — че е бил костелив орех.

— Може и така да е — отвърна адвокатът и стана. — Във всеки случай къщата е ваша. Всичко е прехвърлено на ваше име. Ще изпратя куриер да ви донесе документите още утре. Съветвам ви да ги приберете в банков сейф.

Кейси остана да седи на мястото си.

— Нямам банков сейф.

— Аз имам. Искате ли да ги съхранявам от ваше име?

— Да, моля ви.

Уиниг извади визитка от джоба си.

— Ето, за да знаете къде да ме намерите.

Кейси взе картичката.

— Ами неговите… вещи? Всичко ли е там?

— Личните вещи — да. Той разпореди Емет Уолш да поеме клиентите му, така че компютърът му, досиетата на пациентите и картотеката са при него.

Някъде далеч се спука едно мъничко мехурче. Така угасна една мечта. Според нея Корнелиус Унгер някой ден щеше да започне да я уважава като професионалист толкова, че да й изпраща свои пациенти. Дори да я направи свое протеже. И да я покани да практикуват заедно — семейна практика на баща и дъщеря.

Разочарованието трая съвсем кратко. Тази мечта всъщност никога не бе получавала каквото и да е насърчение.

— О — успя да промълви. Но не стана от мястото си.

— Изглеждате пребледняла — каза адвокатът. — Добре ли сте?

Тя кимна.

— Само съм малко изненадана от всичко.

Той се усмихна.

— Отбийте се и разгледайте къщата. Тя е посвоему очарователна.

* * *

Кейси не можа да иде същия ден. Имаше срещи с клиенти чак до осем, когато се наложи да изтласка мисълта за къщата още по-назад в съзнанието си и да се присъедини към колегите си в заседателната зала. Корнелиус Унгер, образец на благоприличието и добрия тон, би бил потресен от последвалата сцена. От самото начало атмосферата бе враждебна. В групата им често бе имало различия, но сега те бяха изострени от кризата.

— Къде е Стюърт?

— Откъде, по дяволите, бих могъл аз да знам. Звънях на кого ли не.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Моооля ви. Това е частен въпрос. Той ни е приятел.

— Твой приятел. От много години.

— Какво ни е било прихванало, че да му позволим да се занимава с финансите ни?

— Правеше го, защото никой от нас не искаше да го върши.

— Винаги е мислил много трезво, което не бих могъл да кажа за някои терапевти — отбеляза Рене, колегата на Кейси с магистърска степен по социална работа.

— Много моля — настръхна Джон. — Това ме обижда.

— Беше само шега.

— Не мисля така. Вие с Кейси понякога забравяте, че без нас не бихте имали законно признание.

Това обиди Кейси.

— Разбира се, че бихме имали законно признание.

— И много по-приятна работна атмосфера — добави Рене.

— Ами вървете си тогава — предизвика ги Джон. — Така ще ни трябва по-малко помещение под наем.

— И кой ще ни даде да наемем нещо?

— Хей, ние не можем да бъдем обвинени в неизпълнение на задълженията по договора — изтъкна Марлийн Куин, специалист по проблемите на подрастващите, която искаше по някакъв начин да се оправдае за това, че е най-близка с крадеца. — Стюърт подписа договора за наем. Само неговото име е записано там. Само той може да бъде обвинен в просрочване.

— Парите ни са у него.

— Как можем да си ги върнем?

— Не искам да се местя оттук.

— Можем ли някак да съберем сумата?

— Виж ти, Кейси се притеснява за пари — присмя се Джон. — Ти си такава мека душичка, когато даваш безплатни консултации на клиентите.

— Това — оспори Кейси — няма нищо общо с факта, че съм добросърдечна, правя го, защото непременно трябва да довърша случая, независимо дали медицинската застраховка го позволява или не. Някога закъснявала ли съм с моя дял от наема?

— Не — отговори Рене, — нито пък аз. Немислимо е да ни изгонят от офисите ни. Трябва да продължа да работя с пациентите си.

— Клиенти — поправи го Джон. — Аз се срещам с пациенти. Ти имаш клиенти.

— Никой от нас няма да работи с когото и да било, ако ни изхвърлят — намеси се Кейси. — А нашият хазяин наистина гони наемателите си. Помните ли какво стана с адвокатите от третия етаж?

Марлийн се обади:

— Те извадиха късмет, даже си намериха помещения на по-изгодна цена в друга сграда.

— Защо трябва да сме точно на „Копли Скуеър“? Ако сме склонни да се преместим само четири улици по-встрани, ще можем да си намерим по-добри условия.

— Аз няма да работя в „Саут Енд“ — заяви Джон.

— Как е могъл Стюърт да обере всичко в сметката ни? — невярващо попита Кейси.

— Има пълномощия. Банката няма основание да ги оспори.

— Тогава защо! Дългове ли има? Да не би да играе хазарт? Бракът му ли е съсипан?

Рене подхвана оттам, където бе спряла Кейси.

— И как никой от нас не забеляза нищо? Нали прозрението е наша професия.

— О, моля ви, ние не сме медиуми — изтъкна Марлийн. — Можем да разчитаме на прозрението си, когато сме работили достатъчно с някой клиент, така че да свалим стените на отрицанието и недоверието.

Кейси не смяташе, че аналогията е подходяща за Стюърт.

— Не, не е така.

— Така е.

— Не — настоя тя, като пренебрегна теоретичните постулати заради здравия разум. — Ние сме хора. Стюърт имаше определена роля тук и ние виждахме само онова, което ни се искаше.

— Както и да е, това няма да ни помогне — каза Рене. — Трябват ни пари, и то бързо. Как ще ги съберем?

 

 

Срещата приключи, без да вземат решение. Изтощена, Кейси напусна офиса и се запъти далеч от „Копли Скуеър“. Тръгна с широки крачки и се стараеше да прави коремни вдишвания, както я бяха учили в курса по йога, докато вървеше към Масачузетс Авеню надолу по Бойлстън Стрийт. Зави наляво, после надясно, мина напряко през няколко малки улички и стигна до „Фенуей“ с редиците му от червеникавокафяви сгради, надвиснали над пояс от дървета и вода.

Вдишванията от курса по йога й помогнаха само донякъде. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали, но колкото пъти идваше тук на посещение, не можеше да остане спокойна. Не беше място, където би искала да идва, тук, да види майка си. Ако можеше да промени само едно нещо в живота си, щеше да е това.

Пет стъпала нагоре и влезе вътре. Махна с ръка на човека зад рецепцията и бързо изкачи още два етажа по стълбите. Тръгна по коридора на третия етаж и поздрави дежурната сестра.

— Здравей, Ан. Как е тя?

Ан Холмс излъчваше майчинска грижа и спокойната й увереност предполагаше, че се е примирила с грижите за болни с тежки мозъчни увреждания. Керълайн Елис бе сред пациентите й от три години. Сестрата махна с ръка.

— Не бе от най-добрите й дни. Сутринта получи няколко леки пристъпа. Доктор Джинеджи ви се обади, нали?

— Да, но съобщението му твърдеше, че валиумът е помогнал.

Освен това лекарят казваше, че е загрижен заради нарастващата честота на пристъпите, но Кейси бе по-скоро окуражена, отколкото разтревожена от това. Предпочиташе да вярва, че след толкова месеци на вегетиране пристъпите са знак, че Керълайн започва да се събужда.

— Тя ги преодоля — каза сестрата. — Сега спи.

— Тогава ще вляза тихо — прошепна Кейси. Тръгна надолу по коридора към стаята на майка си и се вмъкна леко вътре. Помещението бе едва осветено само от светлините на града, но Кейси би се оправила и в тъмница. Освен медицинските апарати за хранене и хидратиране на пациентката, вътре не можеше да побере друго, освен легло, както и два стола и тоалетка, които Кейси сама бе донесла и разположила. Така че знаеше къде стои всяко нещо. А и през изминалите три години от катастрофата посещаваше майка си по няколко пъти седмично. След толкова часове, прекарани тук, през които бе вървяла по коридорите, бе се взирала в стените, бе докосвала тези мебели, тя познаваше всеки сантиметър от сградата.

В мрака на сенките пресече стаята, без да се обърка, приближи се до леглото и целуна майка си по челото. Керълайн ухаеше на току-що изкъпана. Винаги бе така, което бе само една от причините да я настани тук. Не бяха само свежите цветя на бюрото всяка седмица. Тук се грижеха за такива подробности от ежедневието като личната хигиена, макар — както и с цветята — това да имаше по-голямо значение за семействата на пациентите, отколкото за самите тях. Това бе особено вярно в случая с Кейси. Онази Керълайн, която познаваше, бе ринала оборския тор на животните, които отглеждаше, и все пак единствената миризма, с която дъщерята винаги я свързваше, бе лекото свежо ухание на евкалиптовия крем, който използваше. Кейси гледаше винаги да има от него в стаята й, а сестрите обилно го използваха. Не биха могли да докажат, че изобщо помага на Керълайн, но определено успокояваше Кейси.

Тя седна до краката на майка си, вдигна неподвижната й ръка от завивката, нежно изправи китката й и разгъна свитите й пръсти, после ги опря до гърлото си. Очите на Керълайн бяха затворени. Макар да не го съзнаваше, тялото й все още следваше денонощния цикъл на сън и будуване.

— Здравей, мамо. Късно е. Знам, че спиш, но трябваше да се отбия.

Тежък ден ли? — попита Керълайн.

— Не знам дали беше точно „тежък“. По-скоро странен. Кони ми е оставил градската си къща.

Какво е направил?

— Оставил ми е къщата си. „Къщата на «Бийкън Хил» ли?

Въпросът предизвика у нея спомени. Изведнъж Кейси отново бе на шестнайсет и току-що се бе върнала от следобедна разходка до Бостън.

«Бийкън Хил» ли?“ — бе повторила тогава Керълайн, когато в изблик на раздразнение Кейси й бе подхвърлила името.

„Бийкън Хил“ бе една от забележителностите в града, където имаше много неща, но споменаването му в дома на семейство Елис означаваше само едно: Кони Унгер.

„Да не си ходила да се срещаш с него?“ — бе попитала Керълайн.

Кейси отрече, но майка й се почувства наранена, както се очакваше.

„Той не ти е помагал, Кейси. Не е помагал на никоя от нас, но се справяме чудесно“.

По онова време имаше много гняв и болка. Онова, което Кейси си представяше като реакция на Керълайн, сега бе по-скоро объркване.

Защо ще ти оставя градската си къща?

— Може би се е чудил какво да я прави.

Керълайн не отговори веднага. Кейси знаеше, че обмисля най-доброто решение да се справи със ситуацията. Накрая тактично попита:

Ти какво мислиш за всичко това?

— Не знам. Разбрах го едва този следобед.

Кейси не спомена за заупокойната служба. Не бе сигурна, че майка й ще разбере защо е отишла, не искаше тя да си мисли, че е търсила нещо от Кони. Керълайн бе идеалната майка, уверена във всяко отношение, освен когато ставаше дума за баща й. Като се има предвид настоящото й положение и фактът, че спестяванията й направо се бяха стопили заради медицинските разходи, тя би се почувствала застрашена от толкова щедрото завещание на Кони.

Нетърпелива да смени темата, Кейси понечи да разкаже на майка си за критичната ситуация в работата й. Но преди да изрече и думичка, размисли. Кризите в работата идваха и си отиваха. Нямаше защо да я натоварва с поредната. Майка й трябваше да пести силите си за оздравяването.

Затова поседя тихичко, като ту разтриваше схванатите й пръсти, за да ги раздвижи поне малко, ту ги стопляше до гърлото си. Когато Керълайн продължи спокойно да спи, тя нежно загърна ръката й под завивката и я целуна по бузата.

— Градската къща няма никакво значение. Само ти си важна. Ти си семейството ми, мамо. Ще оздравееш ли заради мен?

Вгледа се в лицето на майка си в мрака. След минутка тихичко се измъкна от стаята.

Напусна „Фенуей“ с дълбока болка и повървя десетина минути към реката до малкия апартамент в „Бек Бей“, който бе купила преди две години и все още не бе сигурна дали може да си го позволи. Въпросът щеше да се окаже излишен, ако се премести в Провидънс, за да преподава, но не се чувстваше във форма да се заеме с подобно решение тази вечер. Докато прегледа пощата си и претопли готовата диетична храна, вече се чувстваше изтощена. В осем сутринта я очакваше клиент, така че направо си легна.

* * *

Не отиде до „Бийкън Хил“ в четвъртък, защото, когато не бе заета с клиенти, с Рене, Марлийн и Джон отново предъвкваха проблема със Стюърт. Съпругата му твърдеше, че няма представа къде е, а от банката заявиха, че в сметката на фирмата им никога не е имало сума в размер на наема за седем месеца. Безкрайните обсъждания в заседателната им зала не водеха доникъде. Четиримата само си лазеха по нервите.

Марлийн попита Джон:

— Не погледна ли банковото извлечение?

— Аз ли? Защо пък аз? Това беше задължение на Стюърт.

— Но ти си психиатърът. Ти си старшият съдружник. Ти си този, който искаше този офис.

— Моля? Аз исках „Гавърмънт сентър“, а не „Копли Скуеър“.

— Откъде ще намерим нови двайсет и осем хиляди долара? — попита Кейси.

— По-точно трийсет и осем. Хазяинът си е начислил лихвен процент и освен това иска предплата за следващите два месеца.

— Бихме могли да вземем заем.

— Не мога да си позволя още един заем.

— Ами, тогава, какво е твоето предложение?

— Да се преместим някъде на по-малка площ.

— Как ще стане? Все пак ни трябват четири кабинета, заседателна зала и място за счетоводителката.

— Счетоводителката може да работи и вкъщи.

— Така не я ли подканяме да си присвоява от парите ни?

* * *

Кейси си тръгна от работа в шест толкова напрегната, че се запъти към йога центъра. Нуждаеше се от йога повече, отколкото от „Бийкън Хил“, а после бе толкова отпусната, че не можеше да мисли за Кони Унгер. Отчаяно се нуждаеше от малко глезене, затова реши да си угоди, като отиде на вечеря с двама приятели от курса по йога, а после се посмяха над бутилка мерло и вече бе прекалено късно да ходи, където и да е, освен в леглото, а и за там нямаше кой знае колко време. В петък сутринта потегли на път още в шест часа за семинар в Амхърст.

Свечери се, преди да се добере обратно до колата си. Когато прослуша съобщенията, оставени на телефонния й секретар, докато пътуваше към къщи, чу отново същите разправии между партньорите й във фирмата и изведнъж се почувства уморена от всичко. Ако се премести в Роуд Айлънд, за да преподава, определено щеше да се отърве от тази бъркотия.

Не отговори на обажданията им. Дребните разправии я караха да се чувства неудобно — и при това без изобщо да се замисля как ли Корнелиус Унгер би оценил подобно разногласие в групата им. Отново се бе провалила, щеше да каже той. Той самият никога не е бил ограбван от партньор.

Разбира се, той винаги бе практикувал самостоятелно. И Кейси би могла да го прави. Вероятно щеше да постъпи точно така, ако приеме преподавателското място, защото щеше да приема клиенти само по няколко часа седмично и при това в някой кабинет в университета. Определено не можеше да си представи да зареже напълно терапевтичната работа. Обичаше да се занимава с клинична дейност.

Но преместването в Провидънс повдигаше друг въпрос. Не бе сигурна, че иска да е толкова далеч от майка си. Което бе върхът на иронията. Бе израснала в Провидънс, а Керълайн бе живяла там до момента на катастрофата. По онова време Кейси отчаяно се стремеше да е далеч. Майка й бе олицетворение на домашното огнище, тя бе всичко онова, което дъщерята не беше. Колкото по-близо една до друга живееха, толкова по-очевидна ставаше разликата. Като се изключи кариерата на Кейси, примерът на Керълайн бе доста висока летва.

Сякаш за да докаже това, когато се прибра, вместо да разчисти хладилника и да подреди купчината писма, растяща на кухненския плот като някаква чудовищна плесен, или поне да прочете някаква книга, тя се загледа в повторение на епизоди от „Бъфи — убийцата на вампири“, докато накрая заспа на дивана. Събуди се в полунощ и се премести в леглото си, но не спа спокойно. Опитваше се да не мисли постоянно за грозната думичка „загрижен“, използвана неколкократно от лекаря, и затова обмисляше предложението за преподавателското място, на което вече трябваше да е дала отговор, нищеше служебната криза, която започваше да се влошава, или мислеше за това, че вече е на трийсет и четири и все още няма корени. После се сети за къщата на „Бийкън Хил“, която така неочаквано бе наследила, и усети как нещо започва тайничко да я измъчва.

Тя избягваше мястото. Нямаше нужда някой бележит колега да й го казва. Така заявяваше на мъртвия си баща ненавистта си към факта, че я признава едва след смъртта си и че няма нужда от неговата къща за три милиона долара. Караше го да я чака. Беше просто. И толкова детинско.

 

 

В събота се събуди, изпълнена с решимост. Щеше й се да мисли, че разсъждава като възрастен, макар да се опасяваше, че това вече е прекалено много. Гласът на здравия разум й подсказваше, че за да отиде в един от скъпите квартали в Бостън, би трябвало да се облече подобаващо поне от уважение към баща си. Но тя го пренебрегна, изобщо не сложи грим, навлече оскъдни спортни шорти и потник за бягане и хвана дългата си червеникаворуса коса на плитка, нахлупи най-старата си бейзболна шапка и я промуши отзад. Завърза връзките на износените си гуменки, грабна най-тъмните и модерни слънчеви очила, които имаше, и се отправи към „Бийкън Хил“.

Едва бе изминала две пресечки, когато за огромно съжаление й се наложи да направи завой и да изтича обратно до вкъщи за забравения ключ. Пъхна го заедно с мобилния си телефон и бутилка вода в малка чантичка, която закопча около кръста си, и отново потегли.

Беше разкошно утро. Едва в девет часа имаше почти толкова бягащи, колкото и коли по улиците. Тя тичаше в спокойно темпо по Комънуелт Авеню под сянката на стари кленове и дъбове, които преобладаваха в централната градска част. След като потича на място на червения светофар на Арлингтън Стрийт, навлезе в Градския парк. Реши да се поглези и обиколи езерцето, където тъкмо подкарваха лодките, пробяга край родители, бутащи бебешки колички, и по-големи деца, които хукваха напред, за да мятат камъчета във водата. При всяко цопване се събираха патици, които бързо се разпръсваха, щом разберяха, че не им подхвърлят фъстъци.

Когато направи пълна обиколка, продължи към кръстовището на „Бийкън“ и „Чарлс“. После й хрумна една последна прищявка в усилията й да натрие носа на Кони — позволи си да пробяга по цялата дължина на Чарлс Стрийт. В края й зави надясно, нагоре по Кеймбридж Стрийт, задъхана мина по „Джой Стрийт“ и пое надолу по „Пинкни“.

Винаги бе харесвала Пинкни Стрийт. И тук къщите бяха от червеникавокафяви тухли, както в целия квартал, и само тук-там в редицата имаше по някоя с дървена фасада, което придаваше на цялата улица допълнително очарование. И тук алеите пред къщите бяха дълги, тесни, настлани с тухли и оградени със стени, имаше същите сандъчета с цветя по прозорците и същите декоративни решетки от ковано желязо по прозорците и вратите.

Вече бе изминала повечето от пътя надолу по хълма, но изведнъж усети, че краката не я държат. От „Пинкни“ зави наляво по „Уест Седър“, после пак наляво и стигна до площад „Лийдс Корт“.

Улицата бе покрита с калдъръм. Беше тясна само докато се завие покрай последните къщи, а после се разделяше и заобикаляше малка горичка от канадски ели и борове в центъра.

Останала без дъх и потна, Кейси пробяга бавно покрай паркирани коли, като при всяко обръщане хвърляше поглед към наследството си. Сгушена между съседните сгради, градската къща се намираше в западния край на „Лийдс Корт“. Построена от виненочервени тухли, сега покрити с бръшлян, тя се извисяваше на четири етажа над приземния. Първите два имаха високи прозорци с лъскави черни капаци; прозорците на третия бяха с триъгълен горен край; четвъртият етаж бе по-малък, с формата на купол.

Кейси винаги се бе вълнувала особено от този четвърти етаж, толкова чаровен, кацнал над фронтоните. Представяше си го като примамливо убежище дори и сега. Но погледът й не се задържа дълго там. Имаше още толкова много за гледане.

Сандъчетата за цветя на прозорците на първия и втория етаж преливаха от розови цветове. Висока до кръста ограда от ковано желязо обграждаше неголям двор, обточен с килим от дребни сини цветчета, в чийто център едно дърво бе разцъфнало в бяло. Кучешки дрян, предположи Кейси. Не разбираше много от дървета, нито пък от цветя. Разбира се, никога не й се бе налагало, тъй като Керълайн бе експертът в това отношение. Не искаше да се съревновава с нея и затова не се бе задълбочавала във флората. Малкото, което знаеше за растенията, бе научила несъзнателно, попивайки знанията на майка си.

Ако някой я бе попитал, щеше да каже, че цветята в сандъчетата се наричат самакитка, макар да не бе сигурна откъде знае името. Както и да се казваха, бяха красиви. Добре гледани и пълни с цвят, те направо засрамваха мушкатото на съседа отляво и теменужките на другия отдясно. Предположи, че градинарят на Кони, който според адвоката обичал къщата, е отговорен за това, и си позволи да им се полюбува по-дълго, отколкото би го направила, ако смяташе, че Кони сам е засадил цветята.

Това бе последният й опит да отложи предстоящото. Но времето минаваше. Не искаше да губи целия си ден. Имаше да върши и други неща.

Извади бутилката от чантичката на кръста си, напълни устата си, затвори бутилката и я върна обратно. Докато го правеше, намери забравена дъвка с плодов аромат. Без да я е грижа, че може да е стара, разви хартийката и я напъха в устата си.

Задъвка предизвикателно, изправи рамене, отвори желязната порта и закрачи към къщата.