Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (10)

Девета глава

Литъл фолс

Опрян с обутия си в ботуш крак на пътя и хванал каската си в ръка, мотоциклетистът извика в просеката:

— Малко е късно да се разхождаш сама — гласът му бе дълбок и леко дрезгав.

Джени не помръдна.

— Освен това е студено — добави той. — Къде е кавалерът ти?

— Ами, тръгна си.

Той присви очи и се взря в мъглата.

— А дали някой друг ще мине насам?

Тя поклати глава.

— Тогава по-добре се качвай — той леко се премести напред на седалката.

Джени не можеше да престане да се взира напрегнато. Позна якето и ботушите. И каската. Сега видя, че носи джинси и брадата му е набола. Косата му бе черна като якето, ботушите и мотоциклета. И отблизо изглеждаше по-голям, дори опасен.

Дардън щеше да го намрази, задето е по-едър и по-млад от него. Щеше да се почувства застрашен.

Джени се ощипа сама по вътрешната страна на лакътя. Това не бе сън; болката бе истинска; сексапилният мъж на мотоциклета остана. Тя се втурна през просеката, преди той да реши да оттегли предложението си да я повози.

Сега въпросът бе как да се качи на мотоциклета. Никога не го бе правила досега, а и не бе облечена подходящо. След като прецени вариантите, тя повдигна коляно и преметна крак от другата страна на седалката. Леко издърпа роклята си, пооправи я и беше готова.

— Не е зле — отбеляза той. Стори й се, че е развеселен.

— Благодаря.

— Сложи си това.

Той взе обувките от ръцете й и вместо тях й подаде каската си.

— А ти какво ще носиш?

— Нищо.

— Но…

— Ако катастрофираме и ти умреш, ще трябва да живея с тази вина. По-добре, ако катастрофираме, аз да умра.

Джени много добре разбираше думите му. Знаеше всичко за вината — и още как. Но сега нямаше да мисли за това, не и докато каската му обгръща главата й, топла и ухаеща на мъж, а и ръцете му — големи и силни ръце — я хванаха през коленете и я наместиха плътно до тялото му. Опитваше се да се съвземе от това, когато кракът му се вдигна от земята и потеглиха рязко напред, право в мъглата.

Сърцето й се качи в гърлото. Стисна здраво якето му отстрани, а ръцете й се мъчеха да се задържат още по-добре при всяко накланяне на мотора, преместваха се все по-напред и накрая единственото, което можеше да направи, бе да обвие ръце около тялото му и да се държи с всички сили. Беше ужасно уплашена, но ако бе спрял и й бе предложил да слезе, тя щеше да откаже. Това бе прекалено хубаво, за да го пропусне.

После мотоциклетът забави. Той опря крак о земята, когато спря. Тя се накани да протестира, като си мислеше, че за нищо на света не би слязла, когато усети извъртането на тялото му, чу отварянето на цип и усети плъзгането на якето му. Той й го подаде назад.

— По-добре облечи това. Трепериш от студ.

Така си беше, макар че може би трепереше и от влагата, от страх, от облекчение или от вълнение. Най-вече от вълнение. Едва след като се пъхна в якето, което бе прекалено голямо, но затова пък толкова топло, тя забеляза обикновената му памучна риза.

— Ами ти? — попита го.

— Имам си топлина в излишък.

Той форсира двигателя. Мотоциклетът потегли сред облак прах и нарастващо ръмжене.

Сега на Джени й бе по-лесно да го прегърне. Той изобщо нямаше бирено коремче, а коремът му бе твърд като стомана и топъл под допира на дланите й.

Чудеше се откъде ли е. Чудеше се закъде ли е тръгнал и дали може да остане и ако е така, за колко време.

Стигнаха до разклон на пътя. Тя посочи накъде да продължат, после отново на следващия разклон. Сега вече страхът бе изчезнал. Тя усети колко добре владее той мотоциклета и се отпусна. Нощта, която се втурваше насреща им, замъгляваше грозните факти от живота й. Единствените важни неща бяха мъжът, мотоциклетът му и предчувствието за нещо невероятно хубаво, което предстои да се случи. Изминаха остатъка от пътя до дома й с такава лекота, че Джени веднага разбра, че така е било предопределено да се случи.

Когато той зави по алеята и спря до страничната врата, която тя винаги използваше, момичето си свали каската и разтърси коса. Но не понечи да слезе.

— Тук ли е? — попита мъжът.

— Да.

Той се извърна и се напрегна да я види, да различи чертите на лицето й на слабата светлина откъм верандата.

— Има ли някой вкъщи?

Тя отклони поглед. Спря го на замъгления силует на гаража, където бе старият буик на Дардън.

— Ами, да.

— Няма да те нараня — каза той по-нежно. — Просто се чудех защо не слизаш. Ако къщата е празна и това те притеснява, ще те изпратя до вратата.

— Не — почувства се глупаво. — Няма нужда.

Но й харесваше да носи якето му. Харесваше й да усеща бедрата му, притиснати до своите. Не й се щеше той да си тръгва.

Слезе от мотора и бързо попита:

— Искаш ли да влезеш?

Той я изгледа в продължение на минута, после поклати глава.

— Не съм такъв мъж, какъвто би искала в къщата си задълго.

Тя извърна очи. Това бе внимателен отказ. Но внимателното отношение бе нещо ново за нея, затова отново го погледна.

— И защо не?

— Просто не съм.

— Защо не?

Той въздъхна.

— Защото само минавам оттук. Мъжете, които само минават отнякъде, действат, без да мислят. Те се чувстват самотни. А когато са самотни, стават егоисти. Аз пък съм егоист, независимо дали съм самотен или не — отново поклати глава. — Не бих рискувал на твое място.

Но Джени нямаше избор. Изобщо никакъв избор.

— Откъде си? — попита го, като се опитваше да звучи възможно най-безгрижно, сякаш просто поддържаше разговора, сякаш непрекъснато й се случват такива неща.

Не й се искаше той да разбере, че е отчаяна. Това би го уплашило.

Освен това я интересуваше отговорът. Не беше от този край — личеше си по говора му. И по вида му — целият бе обвит в мрачна тайнственост. Не можеше да откъсне поглед от него.

— Къде съм роден ли? — попита той. — На запад.

— О? Къде по точно?

— В Уайоминг. На юг от Монтана.

Не можеше да повярва! Бе си мечтала да замине за Уайоминг, на юг от Монтана. Коне, добитък, бизони. Обширни открити пространства. Дружелюбни хора, които обичат живота и оставят и другите да му се радват.

— Не съм бил там отдавна — каза той.

— Имаш ли семейство там?

— И още как.

Не можеше да повярва. Нейната мечта.

— Голямо семейство ли?

— Бих казал — загледа се в мрака. — Голямо семейство, голяма отговорност, голяма вина. Както ти казах, не съм бил там от доста време.

— А къде си бил тогава?

— Насам-натам.

— Тези места не съм ги виждала на картата.

Той издаде звук, който може би щеше да се превърне в смях, ако си бе отворил устата.

— Е, къде? — подкани го тя.

Вече бе разговаряла с него по-дълго, отколкото с когото и да било за цял месец, а той не си бе тръгнал и не я гледаше, сякаш е по-черна и от дявола.

— Атланта, Вашингтон, Ню Йорк, Торонто.

— Какво си правил в тези градове?

— Доказвах, че съм толкова умен, колкото и всички останали.

— А така ли е?

— О, да.

— Е, а какво правиш тук?

Той я погледна право в очите.

— Опитвам се да разбера защо, като съм толкова умен, това не ме прави щастлив.

— И намери ли отговора вече?

— Не. Още го търся.

Тя се вгледа в очите му, видя дружелюбност в тях.

— Гладен ли си?

— И уморен също. На път съм от сутринта.

— Мога да ти приготвя нещо за хапване.

— Това ще означава да вляза вътре. Вече ти казах. Идеята не е добра.

— Самотен и егоист.

— Ъхъ.

— Какво значи това?

— Познай.

— Не знам.

Измина цяла минута, преди той да каже:

— Не знаеш, така ли?

Тя поклати глава.

— Видях те на танците тази вечер. Разбра ли?

Тя кимна.

— Не забелязах никой друг. Не можех. Не и след като видях теб.

Джени не му повярва.

— Сигурно си забелязал Мелъни Харпър. Стоеше навън до стълбите. Нали се сещаш, руса коса… — тя показа с ръце големи гърди.

— Русата коса не е толкова вълнуваща, колкото червената.

Джени докосна косата си, готова да спори, но изразът на лицето му й подсказа да не го прави. Затова се усмихна, а след това се засмя. После закри лицето си с ръка.

Той свали ръката й.

— Ти си удивителна жена.

Тя отново би оспорила думите му, ако не я гледаше с поглед, който казваше, че държи на всяка от думите си, а после той сведе очи към гърдите й — само за миг, но го направи нарочно.

— Заради роклята е — каза тя.

Той поклати глава.

— Затова по-добре да не влизам вътре. Отдавна не съм вкусвал домашни гозби.

Гласът му отново бе дрезгав, леко провлачен, напълно отговарящ на представата й за Уайоминг, малко по на юг от Монтана.

Забрави напълно за косата и гърдите си.

— Домашните гозби са ми специалитет. Имам фирма за доставки по домовете — беше мъничка лъжа, само една невярна дума. — Утре ми предстои да сервирам тържествен обяд и тъкмо имам домашни кюфтета в хладилника. Мога да ти ги приготвя начаса.

— Домашни кюфтета?

— На шиш с пипер, лук и патладжан.

Той тихо изпъшка.

— Ако ги изям, какво ще сервираш утре?

— Имам толкова много, че можеш да изядеш цяла дузина и пак няма да се забележи.

Той, изглежда, сериозно обмисляше предложението й.

— Моля те — настоя тя, като много се стараеше да не звучи отчаяна, но той изглеждаше толкова добре, толкова приличаше на мъжа, когото си мечтаеше да срещне тази вечер, а и май я харесваше.

Отново се ощипа по вътрешната страна на ръката и почувства болката. Не беше сън. И той наистина я харесваше. Личеше си по начина, по който я гледа. Сега й бе лесно на свой ред да отвърне на погледа му. Трябваше да остане. Ако си тръгнеше сега, тя щеше да умре.

— Добре — каза й. — Само ще хапна. Ако не те затруднявам много.

Тя обърна гръб на мотоциклета, качи се по задните стълби и влезе в кухнята, без да погледне назад. Тъй като все още носеше якето и каската му, знаеше, че той ще я последва. Остави каската на плота и отиде до хладилника. Вътре имаше четири табли с кюфтета на шиш. Извади две и включи скарата.

Задната врата се затвори. Дъхът й секна, когато се извърна. Минали бяха години, откакто мъж бе влизал в кухнята й, той бе дори по-висок, отколкото си мислеше. Сигурно бе метър и деветдесет. И здрав като скала. Освен това бе великолепен — е, не бе хубав като филмов актьор, като Том Круз или Брад Пит, но далеч по-хубав от всеки в и около Литъл фолс. А и бе пътувал из цялата страна, а в нейните очи това го караше да изглежда още по-внушителен.

Преглътна и се опита да измисли какво да каже. Хвърли трескав поглед из кухнята, но нищо не я вдъхнови.

Той й се притече на помощ.

— Кухнята ти е много чиста.

Тя прочисти гърлото си.

— Винаги почиствам, след като сготвя. Приготвих кюфтетата днес следобед. Също и лимонови резенки за танците.

Щеше й се да има останали от тях, за да му предложи, но те бяха изчезнали подозрително скоро, след като ги остави на масата със закуските. Може пък онези стари дами наистина да са ги изхвърлили. Много важно, те губеха. Този мъж щеше да ги изяде до последната трошица.

— Как се казваш? — попита тя.

— Пит.

Пит. Хареса й. Звучеше толкова истинско.

— Аз съм Джени.

— Онзи тип на верандата те нарече с друго име.

Тя сепнато си пое дъх.

— Чу ли го?

Какво ли друго бе чул?

— Само накрая. Той те тормозеше. Още само минутка да беше продължил, и щях да дойда и да му затворя устата.

Джени се изчерви. Досега никой не я бе защитавал. Той бе така идеален, че чак не можеше да повярва на очите си, толкова висок и красив, че се чудеше къде да спре поглед. Опита се да погледне настрани, но задържа очи върху гърдите му.

— О, боже. Ризата ти е мокра. Искаш ли суха? Баща ми има цял гардероб с ризи.

Сухи и добре изгладени. Но колко си глупава, Джени, Пит няма да иска изгладена риза. Може би в града. Но не и в Уайоминг, малко по на юг от Монтана. И не тук. Сега забеляза, че тази, с която е в момента, бе памучна и карирана. Много мека и изобщо не бе гладена.

Искаше й се пак да я докосне, както докато се возеха, но се страхуваше, че той ще я сметне за много дръзка. Вместо това тя посочи към коридора.

— Банята е ей там. Отдясно. Искаш ли бира?

— Разбира се.

Той изчезна в коридора. Джени пъхна тавата във фурната и остави вратата открехната. Температурата се покачи. Тя отстъпи и закри с длани бузите си. Те също бяха горещи и сигурно червени като домат, предположи тя. Но това не я притесняваше, не и тази вечер.

Не забелязах никой друг. Не можех. Не и след като видях теб.

Опита се да остане спокойна, но вътрешно бе толкова преизпълнена с емоции, че чак щяха да прелеят, чувстваше се, сякаш ще се пръсне от вълнение, и едва не затанцува, докато отваряше хладилника. Вътре имаше четири стека с по шест бири „Сам Адамс“, купени по заповед на Дардън в очакване на завръщането му. Не вярваше да забележи липсата на една бутилка. А ако забележи, тя ще му каже къде е отишла и ако това е проблем за него, може да се обърне към Пит.

Пит няма да търпи крясъците му — не и Пит, който се върна в същия миг с уверена стъпка и дрезгав баритон.

— Впечатлен съм. Ако се съди по онова огледало, ти си много търсена дама.

Видът му отново я изненада. Сега я впечатли току-що измитото му лице и следите от пръсти, прокарани в гъстата, тъмна коса. Ставаше все по-хубав и по-хубав.

— Много партита — каза той. — Сигурно имаш безброй приятели.

Тя му отвърна с дежурната реплика на Мириам:

— Приятелите се появяват много бързо, когато ти осигуряваш храната.

Подаде му бутилка „Сам Адамс“.

Той я хвана за гърлото, но не побърза да отпие, само я задържа и се загледа в нея.

— Фирма за доставки по домовете, а?

Кажи му истината.

— „Вкусни хапки“.

— Хубаво име. И откога се занимаваш с това?

Истината, Джени.

— Работя от… ами… — загледа се в тавана — … около пет години.

Това не бе лъжа. Бе завършила училище една година след връстниците си заради смъртта на майка си и всичко останало. Дан я бе уредил да работи при Мириам веднага след това.

— Започнахме с местни партита. После и хора извън града взеха да се обаждат. Сега понякога пътуваме по два-три часа. Организирахме едно парти в Салем. Това е чак близо до Бостън.

Той огледа кухнята й.

— Едва ли приготвяш всичко тук, нали?

— О, не. Имаме голямо помещение в града. И кола, и микробус — допълни тя, защото той сигурно щеше да се чуди. — Нарочно запазих старомодния вид на тази кухня. Напомня ми за корените ми. Тук се научих да готвя.

Не знаеше защо каза това. Е, да, беше истина. Но не бе нещо, което искаше да си спомня. Той изглеждаше доволен.

— Прекрасно е да чуеш, че някоя жена обича да готви в днешно време. Ти си от малкото, които съм срещал и които го правят, освен сестрите ми. Би ги харесала.

Джени бе сигурна; разбира се, че би ги харесала. Тя винаги бе искала сестра и би била щастлива и с една. А Пит имаше повече.

— Обзалагам се, че имаш тефтер със стари семейни рецепти — каза той.

— Не. Повечето неща се предават устно.

Ясно чуваше крясъците, сякаш майка й стоеше точно тук, а не бе мъртва от години.

За бога, Мери-Бет, за това не се иска много мозък. Просто нарежи каквото имаме, метни го в тигана с яйца и масло и ето ти ядене.

Джени сподави надигналото се в гърлото й чувство за гадене.

— Как е в Уайоминг?

— Широко и открито.

Тя си пое дъх по-спокойно.

— Колко души сте в семейството ти?

— При последното преброяване ли? Двама дядовци, една баба, двама родители, петима братя и сестри, четирима зетьове и снахи и единайсет племенници. Ами твоето семейство?

— Нямам.

— Нямаш никого?

— Родителите ми са мъртви.

Засрами се, Джени!

— Не. Това не е вярно — тя се загледа в ръцете си. — Баща ми е жив. Но го няма от много време.

— Чии са дрехите на закачалката?

В антрето. Бе ги забравила. Двете якета на Дардън, дъждобранът му и под тях ботушите му, всички чисти и спретнати на вид, защото наистина бяха такива. Бе ги извадила от гаража, бе ги проветрила и почистила и ги бе окачила на закачалката преди седмица, така че Дардън да си помисли, че винаги са били там, както иска.

Чу някакво цвърчене.

— О, господи — сепна се тя.

Извърна се рязко и отвори фурната. Кюфтетата бяха напълно готови. Остави ги отгоре на печката и грабна чиния и вилица.

— Да ти помогна ли?

Тя поклати глава и му посочи да седне на един стол. Само след секунди му сервира отрупаната с храна чиния.

Той изяде всичко, плюс допълнително, че и още веднъж — не че се тъпчеше. Имаше добри обноски. Когато спираше за миг, бе, за да й каже колко е вкусно.

Джени бе щастлива само да седи и да го гледа как се храни, да се усмихва, когато поглежда към нея, да му сипва допълнително и през цялото време се щипваше по ръката, защото никога досега не бе имала такъв късмет и й се искаше, толкова много й се искаше да е истина.

— Това бе най-вкусното ядене, което съм хапвал от години — каза Пит накрая, когато се облегна назад в стола. Погледна към тигана. — Изядох и последното кюфте. Сигурна ли си, че не обърках плановете ти за утре?

— Даже няма да забележим — каза Джени и сложи чинията му в мивката.

Изми я със сапун, изплакна я и тъкмо я слагаше на сушил ника, когато той я извика по име. Тя се обърна. Гледаше намръщено краката й отзад. Прииска й се роклята да беше по-дълга.

— Какво?

— Какви са тези белези?

— А, нищо. Нещастен случай, когато бях малка — тя се развесели. — Искаш ли да видиш нещо?

— Разбира се.

Тя го поведе през коридора и нагоре по стълбите. Трябваше да минат през нейната стая, но нямаше как иначе. Затова се опита да се държи спокойно, сякаш непрекъснато влизат мъже в стаята й, а и наистина изглеждаше така заради голямото легло и копринените чаршафи, които Дардън й бе купил. И те всъщност също бяха извадени от гардероба наскоро.

Погледна назад към Пит за кураж. После отвори вратата на килера, дръпна настрани старата завеса, която препречваше мястото, и смъкна надолу подвижната стълба към тавана. От горното стъпало бе лесно да се покатери на грубите греди и да стигне до предния фронтон. Прозорецът се вдигна лесно. Господ знаеше, че често го отваря. Тя седна на рамката и провеси крака навън.

— Джени, какво правиш? — попита Пит зад нея. Тя изпъна тялото си и се плъзна. — Господи, Джени…

Босите й пети опряха във водосточната тръба със заучена лекота. Придвижи се странично, сантиметър по сантиметър, докато не подмина фронтона и стигна до откритата част на полегатия покрив, после се премести още малко, за да направи място на Пит.

— Джени — укори я той откъм прозореца, също като Дан О’Кийфи всеки път, щом някой я видеше на покрива и му съобщеше за това.

Тя се усмихна широко.

— Ела да видиш изгледа оттук. Не е ли много див!

Единият му дълъг крак се подаде навън. Ботушът се опря в тръбата.

— Виждам мъгла.

— Почакай. Мъглата се движи.

Показа се и другият му крак и той се измъкна. Присъедини се към нея без никакво усилие и се облегна назад на лакти, също като нея.

Тогава мъглата се раздвижи.

— Прилича на малко градче, построено с детски строител — каза той. — Кажи ми кое къде е.

Тя посочи.

— Правата редица от светлини е центърът на града. Разпръснатите светлинки са странични улици. А ей там! Това е училището. А там — библиотеката. И църковната кула.

— Какво е онова? — той сочеше на изток.

— Кариерата. Преди сто години там са добивали гранит. Когато престанали, голямата падина просто се запълнила с вода, така че градските жители имало къде да плуват. Според преданията, за да е успешен един брак, предложението трябва да се направи там. Аз пък искам само да поплувам нощем, под луната и звездите. Светлинките там са от фаровете на колите. Хората паркират точно до ръба.

— За да поплуват ли?

— Едва ли.

Той се ухили многозначително и от това нещо в стомаха й запърха.

— Аха. Любовници. Е? Ти някога ходила ли си там?

— Много пъти — небрежно отвърна тя, сякаш бе едно от най-търсените момичета. После се сети за онези като Селена Бетълс, които наистина ходеха там много пъти. Не искаше Пит да си помисли, че и тя е такава. Затова си призна: — Излъгах те. Била съм само няколко пъти — помълча и добави тихо: — Да плувам. През деня.

Тогава Пит й се усмихна, голяма сърдечна усмивка, която сякаш докосна всяка струна в душата й. И тъй като той се засмя, когато му каза истината, тя продължи:

— И те излъгах, че имам фирма за доставки по домовете. Само работя там. Не съм собственик на бизнеса.

— Но готвиш.

— Да.

— И сервираш, и почистваш, и вършиш всичко останало като шефа си.

Тя кимна.

— Значи наистина си доставчик — заключи той. — А и както и да е — погледна към града, — не ти трябва да притежаваш бизнеса, след като имаш този изглед.

— Да — отвърна тя със самодоволна усмивка. — Наистина имам този изглед.

Знаеше си, че той ще разбере. Затова го бе довела тук, горе. Тя скръсти глезени, пое си дълбоко дъх, така че да напълни целите си дробове за пръв път от много време, и се наслади на момента.

— Казват, че е опасно да се качвам тук. Че мога да се подхлъзна. Но аз не се страхувам. Освен това тук, горе, съм някой. Това е моят изглед. Мога да го гледам, да си затворя очите или да ги извърна настрани. Мога да правя каквото си искам. Тук, горе, аз съм тази, която решава.

— Повечето хора наричат това власт — каза Пит.

Джени отвърна:

— Аз го наричам свобода.

— Също като да си високо горе в планината над ранчото, с твърда почва под краката ти и безкрайно небе, звезди и луна. Нещо като твоята кариера, но без водата. Би ти харесало там.

Сигурно. Но свободата щеше да е различна, ако бе там с Пит. Също както сега бе различно тук, горе. Не толкова самотно. По-пълноценно. Свободата да бъдеш и свободата да се радваш на живота.

— Остани за през нощта — прошепна тя. Когато очите му потърсиха нейните, добави бързо: — Само да преспиш. Каза, че си уморен. Имам свободна стая.

— Това ще бъде нахално.

— Няма.

— Ти едва ме познаваш.

— Знам достатъчно.

Тя се прехвърли през него — Какъв шок! Тялото му бе толкова горещо и твърдо под нейното — и се плъзна обратно в таванското помещение. Но той пръв слезе по стълбата и задържа старата завеса, за да мине тя спокойно отдолу и да влезе в стаята си.

Настани го в свободната стая и се върна в своята. Остави вратата отворена, свали роклята, която й бе свършила такава добра работа тази вечер, и грижливо я окачи на закачалка. Облече си нощницата и се пъхна в леглото, като си представяше как той спи в другия край на коридора.

Но копринените чаршафи сякаш стържеха кожата й, затова стана, напълно разсънена. Погледът й се спря на списанието, разгърнато на стола. Взе го и започна да го разлиства страница след страница, пренесе се отново в Джефри Сити, Шошони, Каспър и Шайен. След време затвори списанието и го върна на полицата.

Нощта бе тиха. Застанала насред стаята си, тя се ослуша да долови ударите на сърцето му. Но собственото й сърце биеше толкова силно заради бурята в нея. В миналото щеше да е заради страх и отвращение, но тази вечер бе от нещо ново и невероятно.

Свали нощницата си. Докосна с пръсти вдлъбнатината между гърдите си. Затвори очи. Отметна глава назад. Представи си, че Пит я гледа, че я желае, и тази представа така запълни празнината в нея, че едва не се разплака.

Но тя не искаше да го прави. Не искаше да го буди. Затова взе старата завеса, която той бе докосвал, и все още гола, я загърна около себе си, от глава до пети. После се излегна на пода и положи глава на пухкава възглавница от надежди.