Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (16)

Петнадесета глава

Джени побърза да нахлузи нощницата си, докато тичаше надолу по стълбите. Стиснала яката и като придърпваща леко нощницата така, че да не прилепва до гърдите й, тя открехна вратата и примигна от яркото предобедно слънце.

Преподобният Пъти, изглежда, се канеше да си тръгва. Бързо се обърна и се върна назад.

— Мили господи, така се разтревожих — каза той с въздишка. — Звъня от десет минути. Вече започвах да си мисля, че нещо не е наред. В друг ден бих си помислил, че се разхождаш някъде или дори, че си в града. Но като тръгнах, не те видях, а Дан ме помоли да ти напомня за покрива, след като и без това щях да идвам насам. И когато никой не ми отвори, започнах да си мисля…

Той погледна нагоре и се прекръсти.

— Бях заспала — каза Джени.

— Е, виждам — той погледна часовника си. — Но вече е единайсет часа. Почти половината ден е изминал — въздъхна отново. — Е, добре, ще кажа на Дан, че каквото и да е видял Мърл на покрива по-рано, не е било истина. Ето те пред мен, облечена от глава до пети в напълно прилична нощница. Мърл разправя, че си била гола, можеш ли да повярваш? „Гола на покрива, в студа“, това бяха думите му. Попитах Дан, а той каза, че би трябвало да си луда да направиш подобно нещо.

Джени се прозя.

— Макар че ако някой има причини за подобно нещо — продължи преподобният Пъти, — то това си именно ти. Преживя труден период, Мери-Бет. Много се зарадвах да те видя на танците в петък вечер. След това се надявах да дойдеш на църква в неделя. Написах проповедта си, като си мислех за теб. Е, всъщност си мислех за Дардън. Беше посветена на любовта на Бог и какво означава да можеш да прощаваш. Вярвам, че някои хора от паството ми имаха нужда да я чуят, макар да разбирам как се чувстват. Уплашени са. Дардън всяваше страх още преди да се случи това. Но мисля, че сега трябва да оставим миналото зад гърба си. Той плати за престъплението си. Наш християнски дълг е да го приемем отново сред нас.

Джени не разчиташе особено на това.

— Проповедта бе много вълнуваща. Наистина съжалявам, че я пропусна. Ако искаш, ще ти направя копие. Трябва да призная, че компютърът е добро нещо понякога. Оказва се полезен, когато някой не може да присъства лично и да чуе посланието ми. Преди ти харесваше да идваш на църква, Мери-Бет.

— Идвах, защото и Дардън идваше.

Той я водеше със себе си. Тя нямаше избор. Независимо че майка й отказваше да ходи, а вярата на Дардън в Бога бе доста съмнителна. Той искаше целият град да я види застанала редом с него.

— Спомням си, че идваше и след заминаването на Дардън.

— Няколко пъти.

— Защо спря?

Джени можеше просто да свие рамене и да извърне поглед. Но като знаеше какво я чака, искаше й се да се чуе и нейното мнение.

— Тогава се чувствах ужасно. Бях сама и изпитвах вина и отвращение. Имах нужда някой да ми каже, че не съм ужасна, но никой в града не го направи. Мислех, че щом хората са в църква, ще ме погледнат с повече милост. Да проявят повече милост. Но не го направиха. По онова време сигурно имаха нужда от вашата проповед.

— Опитай се да разбереш, Мери-Бет. За тях положението бе страшно. Не знаеха какво да кажат.

Джени раздвижи глава, за да облекчи леката болка във врата, която бе резултат от спането на тавана.

— Те биха искали да се върнеш.

— Те ли ви го казаха?

— Кимаха в съгласие през цялото време на проповедта.

Джени определено си го представяше. Проповедите на преподобния Пъти винаги приспиваха Дардън.

— И аз бих искал да се върнеш. И ти, и Дардън. Може би другата неделя? Това ще бъде като знак за града, че искате да простите и да забравите — поклати се леко напред-назад на пръсти и пети и изглеждаше развеселен. — Считайте го за лична покана — отново хвърли поглед нагоре. — От Нали-се-досещате-кого, посредством Неговия слуга, моя милост. Бог те обича, Мери-Бет.

— А дали наистина е така?

— Ама, разбира се.

Не бе сигурна, че вярва в това.

— Надявах се и чаках той да ми помогне. Но не го направи.

— О, разбира се, че го прави. Остави те сама да решиш проблемите си, така че сега си по-силен човек. Виждам, че е така. Тези обици са много красиви. Бяха на майка ти, нали? Да, точно така. Носеше ги на сватбения си ден. Май каза, че са й подарък от баща ти. Аз ги венчах, знаеш ли? Толкова дълго съм в този град. Тогава бяха щастливи заедно. О, господи. Сега можем само да се надяваме, че тя почива в мир и е простила на Дардън — той наклони глава. — Преди ти много приличаше на нея. Сега може би не толкова. Всъщност изглеждаш доста различно.

Джени се чувстваше доста различно.

— Срещнах човек, който ме обича. Казва се Пит.

— Пит? Кой Пит? Познавам ли го?

— Не. Той идва от Запад. Сигурно сте се разминали с него, докато сте идвали насам. Кара мотоциклет.

Преподобният Пъти се почеса по главата.

— Не помня да съм се разминавал с мотоциклет.

— Той отиде да донесе закуска за двама ни. Кафе и понички — също както правеха най-добрите мъже в списание „Космополитън“. Тя се усмихна при тази мисъл — той е толкова мил.

Пасторът бе все така озадачен.

— Мисля, че все щях да чуя шума от мотоциклета.

— Не и ако е така добре смазан мотор като неговия — каза Джени.

— О. Е, добре. Това е хубаво. Радвам се за теб, Мери-Бет. Ти заслужаваш добър мъж.

— Ще тръгна с него.

— Ще напуснеш Литъл фолс?

Джени кимна.

— И Дардън ли ще дойде с теб?

— Не. Тук е неговият дом.

— Но ти си му дъщеря. Ти си всичко, което му е останало.

— Да, но сега, като сте изнесли проповедта си за прошката и сте го поканили да се върне към църквата, той си има вас и другите от паството. Нали така?

 

 

Пит се върна с две огромни чаши кафе и цяла дузина понички.

— Падам си по сладкото — призна той и след това изяде по три понички за всяка една, която тя хапваше.

Джени сигурно би се разтревожила, ако тялото му не бе толкова стегнато. Но и тя бе гладна и това не бе никак странно. За нула време цялата дузина понички бяха излапани.

Той се облегна, повдигайки стола на задни крака, и потупа корема си.

— Много добре. Изобщо не се чувствам виновен.

Нито пък Джени. Но темата за вината бе опасна територия. Под повърхността се криеха невидими мини, готови да избухнат всеки миг.

— Ако се чувстваше виновен, какво би направил?

— Щях да насека дърва. Да пробягам няколко мили. А ако си бях у дома? Щях да се заловя да поправям оградите. Докато коремът ми отново закъркори шумно, вината ще е изчезнала.

— Ами, ако става дума за друга вина? Като вината пред семейството ти.

— Не мога да върна времето назад и да променя онова, което съм направил или не съм. Мога само да продължа напред.

— Значи си си простил?

— Това би означавало, че онова, което сторих, е редно, а не е така. Но мога да продължа напред, да се поуча от грешките си и да бъда различен.

— Да продължиш напред, за теб означава да се върнеш при семейството си. Сега, когато си различен човек, можеш да поправиш стореното от теб преди. Аз не мога. Тогава какво да правя със своята вина?

— Каква вина?

— Вина. Задето съм правила разни неща. И не съм правила разни неща — тя едва се измъкваше от скритите мини. — Длъжна ли съм да остана с Дардън?

— Ти искаш ли да останеш?

— Не! Не! Но Дардън отиде в затвора заради мен.

— Отишъл е, защото е убил майка ти.

— Но го направи заради мен.

Искаше й се да разкаже и още, толкова силно го желаеше, че чак усещаше вкуса на думите върху езика си. Но една частица от нея отново ги преглътна, отново се уплаши.

— Джени?

Тя извърна поглед.

Предните крака на стола му тропнаха на пода и само след секунда той я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето.

— Обичам те, Джени.

— Не ме познаваш.

— Знам достатъчно.

— Ами ако не знаеш? Ако има неща, които…

— … ще накарат кръвта ми да замръзне ли?

— Говоря сериозно, Пит.

— Аз също. Обичам те — той притисна ръка към гърдите си. — Ето тук, където не владее непременно разумът, но където усещам реалните неща в живота — точно тук нещо трепва всеки път, когато те погледна. Сякаш ти си ключът. Да, може да звучи странно. Преди седмица не знаех коя си и може би, но само може би, ако бях минал един ден по-рано или по-късно през Литъл фолс, ние никога нямаше да се срещнем. Но не го вярвам. Вярвам, че щяхме да се срещнем по един или друг начин. Обичам те.

Той се потупа по гърдите силно.

Именно така го обичаше тя, осъзна Джени и разбра, че трябва да му каже повече за себе си. Може би не всичко. Но определено повече.

Хвана го за ръка и го поведе нагоре, минаха през килера до спалнята й, нагоре по стълбата и влязоха в таванското помещение. В дъното, скрита под стрехите, имаше кутия с изрезки от вестници. Те отразяваха смъртта на майка й, арестуването на баща й и процеса срещу него.

Пит занесе кутията до задния прозорец и седна да чете.

Джени се сви в едно закътано ъгълче в предната част и се загледа в него, докато той вземаше статиите една след друга. Тя знаеше всяка наизуст, чела ги бе толкова пъти, знаеше какво точно чете той в момента и следеше текста заедно с него. Очакваше някакъв знак от негова страна, който да покаже, че и той е толкова отвратен от всичко, както и тя. Дишаше накъсано и дъхът й сякаш идваше от онова дълбоко скрито в нея място, където властваше миналото, и през цялото време притискаше ръка до гърдите си там, където той бе притискал своите, и усещаше стягането, страха и надеждата.

Най-накрая мъжът сгъна последната статия, пъхна кутията обратно под стрехата и се приближи към нея, а страхът й ставаше все по-голям и по-голям. Но по лицето му не бе изписано нито отвращение, нито омраза. Изражението му бе тъжно, но нежно. Тя съзнаваше, че е истинско чудо, но любовта, от която така отчаяно се нуждаеше, бе все още тук.

Той коленичи и я придърпа в скута си. Зарови лице в косата й и започна да диша така дълбоко и със същата мъка, както бе направила и тя преди малко. След малко седна назад на пети. Целуна ръцете й, притисна ги до сърцето си и не каза нищо. Всъщност Джени се нуждаеше точно от това. Бе неин ред да приказва. Думите, които бяха заключени толкова много години, сега започнаха да се изливат навън.

— Никога не сме се разбирали с майка ми. Външно си приличахме много, само дето тя бе с двайсет години по-възрастна; но даже и когато съм била бебе с едва няколко кичура коса, съм приличала много на нея. Тя се казваше Мери-Бет Джун Клайд, а аз — Мери-Бет Дженифър Клайд. Идеята с еднаквите имена е била на баща ми. Тя ми го е казвала. Опитвал се да я зарадва, но не се получи, не можеше да стане, тъй като не бях Итън. Той се родил две години преди мен, но умрял, преди да навърши и една година. Тя искаше аз да заема мястото му, но аз не можех, затова тя ме намрази, намрази и баща ми.

— Защо и него?

— Защото той предаваше Итън, като обичаше мен — Джени потрепери. — Това е гадно, гадно, гадно.

— Майка ти ли?

— Всичко! — Джени усещаше как бие сърцето му и ритъмът сякаш минаваше по ръката й. Бе успокоителен, утешителен, разбиращ. Даваше й сила да се върне към онова ужасно време. — Тя ме мразеше, защото той обръщаше внимание на мен, а не на Итън, но Итън бе мъртъв, само че тя не искаше да го приеме, и когато Дардън вече не можеше да търпи виковете й, се обръщаше към мен, а това я вбесяваше още повече.

— Ти си била като пионка между тях.

— Всички така казаха.

— Кои всички?

— Адвокатите, социалните работници, полицаите. Казаха, че не било моя грешка, и непрекъснато се извиняваха, но не на тях задаваха всички онези въпроси. На тях не им се налагаше да внимават да не объркат отговорите. Трябваше да им разказвам всичко отново и отново.

— Искаш ли да го направиш още веднъж, за последен път?

Искаше. Заради Пит. Той не бе избягал, все още бе тук, казваше, че я обича, бе приклекнал близо до нея, държеше ръката й, успокояваше я и това бе хубаво, бе така хубаво да може да говори след толкова дълго и тежко мълчание, да сподели за пръв път… и сякаш по мъничко от товара й падаше от гърдите й с всяка казана дума.

— Майка ми се беше ядосала, задето бях забравила да взема лекарствата й на връщане от училище. Бяха приспивателни хапчета. Не можеше да прекара нощта без тях. Казах, че ще се върна до града, но тя заяви, че й трябвали веднага и че съм глупава и егоистка, и че съм вещица, и че Дардън бил омагьосан по някакъв начин. Започна да ме удря.

— С бастуна.

Джени изстена и кимна. Да, с бастуна.

— Ти какво направи?

Тя потърка дланта си в гърдите му. Дори да бе спокойна и по-силна откогато и да било досега, дори да изпитваше облекчение, че най-сетне говори за това, спомените бяха ужасно тежки. Цялото й тяло трепереше. Но сърцето на Пит туптеше с онзи равномерен ритъм, а ръцете му бяха толкова състрадателни. Изведнъж той сякаш бе отворил една врата и някаква сила от другата страна изтегляше думите от устата й.

— Аз се дръпнах и се опитах да се предпазя, но от такава сопа не можеш да се предпазиш кой знае колко. Тя ме препъна, когато се опитах да избягам, и после бях на пода и нямаше къде да ида, освен до стената. Тя продължи да вика и да ме налага с онова нещо и една част от мен знаеше, че го заслужавам…

— Не си го заслужавала.

Джени преглътна.

— Не бях това, което тя искаше.

— Не е било твоя грешка.

— Но аз само влошавах нещата.

— Как?

— Като позволявах на баща си да ме обича.

— Позволявала ли? Ти си била дете, Джени. Децата се нуждаят от любов. Ако не я получат от единия си родител, те се обръщат към другия. Къде беше той, когато тя те биеше през този ден?

— На работа. Докато той се върне, вече навсякъде по пода имаше кръв. Той много се уплаши.

— И тогава взе бастуна и я удари. Само един удар според вестниците.

Джени си спомни звука и се сви, сякаш изпита болка. Спомни си гледката и миризмата и преглътна надигналата се в нея горчилка.

— Когато човек е отчаян, когато си мисли, че ще умре, и в същото време се страхува, че няма да умре, тогава върши неща, на които не би бил способен в друг случай.

— И сега той се прибира у дома.

Тя кимна.

— Страхуваш ли се от него?

Тя отново кимна.

— Тогава защо си още тук?

Очите й го молеха да прояви разбиране и за това.

— Защото той го направи заради мен. Не разбираш ли? Направи го, за да бъда свободна. Но не съм. Каза да го чакам тук и да поддържам къщата, докато излезе от затвора. Така че това е моят затвор. Не мога да си тръгна, защото съм му задължена и защото трябва да бъда наказана…

— Затова, че си му позволявала ли? Не, Джени.

„Обясни му — извика тя без глас. — Разкажи му всичко. Той те обича. Няма да си тръгне“.

Но не можеше. Все още не. Рискът бе прекалено голям.

— А и къде бих могла да ида? Къде има сигурно място? В новините винаги говорят за бомбардировки, престрелки и изнасилвания. Винаги съм живяла тук. Не познавам никого никъде другаде, а и дори да познавах, нямам достатъчно пари, за да живея сама, а и няма начин да си намеря друга работа сега, след като Мириам ще затваря „Вкусни хапки“. Толкова съм жалка.

Той отново взе лицето й в ръце, както бе направил преди, само че сега ръцете и очите му бяха жестоки.

— Не си жалка.

Тя стисна здраво очи.

— Жалка и слаба, и виновна. Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях аз.

— Ти не си молила да се раждаш. Те са взели това решение, а после са объркали живота ти.

— Жалка и слаба, и виновна.

Пит стисна лицето й по-здраво.

— Отвори очи, Джени.

Не можеше. Страхуваше се какво ще види.

— Отвори ги — каза той, но този път по-нежно и ръцете му не държаха лицето й, а сякаш го приласкаваха, десет отделни пръста, които казваха, че тя е ценна и крехка и трябва да се защити на всяка цена.

Тя отвори очи.

— Ако беше жалка или слаба, никога нямаше да оцелееш през тези шест години. Не е било лесно. Никой не ти е помогнал особено.

— Дан ме наглежда понякога.

— А защо не баща му?

— Само Дан. Но така е по-добре. Него го харесвам повече.

— Той кани ли те понякога на вечеря? Кара ли те с колата до магазина, когато ти трябват дрехи? Държи ли те за ръка, когато дойдат кошмарите?

— Преподобният Пъти идваше често.

— Каза го в минало време.

— Е, все още се отбива. Но не толкова често.

— И вероятно само когато Дан го помоли, прав ли съм? Е, добре, имаш Мириам. Взела те е на работа, когато никой друг не е искал да го направи, в замяна ти си работила упорито и тя не е загубила каквото и да било. И още нещо, тя не те покани да заминеш с нея за Сиатъл, нали? Не, Джени, не си жалка и слаба, а колкото до вината, тя е относително понятие. Почти всичко извън конкретната ситуация може да изглежда лошо. Погледни цялостно. Била си само на осемнайсет, когато е умряла майка ти. Само на осемнайсет.

Джени потрепери.

— Понякога ми се струва, че е било вчера, толкова ясно си го представям — с отворени очи, със затворени очи, нощем и денем, без значение.

— Това е наследството, което са ти оставили. Някой извини ли ти се досега за това?

Никой. Абсолютно никой.

— Така си и мислех — каза Пит. — И сега искаш да ми кажеш, че след всичко това си задължена на Дардън и трябва да останеш с него до края на живота си. Ако питаш мен, не си длъжна да стоиш даже и докато се върне!

Тя вече бе водила този спор със себе си.

— Мисля, че трябва.

— Защо?

— Защото така е редно. Той искаше да го посрещна на портала на затвора. Аз отказах. Не можех да ида там дори за последен път. Но казах, че ще бъда тук. Ако не съм… е, просто не знам какво ще направи. И без това ще бъде достатъчно тежко. Той няма да иска да си тръгна.

— Може ли да те накара да промениш решението си?

— Не искам да го прави — проплака тя. — Нищо добро няма да излезе от това, и преди не беше редно, но той ми е баща, той е единственият ми близък.

— Сега имаш мен. Това ти дава избор.

— Знам, знам, знам.

— И все пак се разкъсваш.

— Ами, ако се е променил, ако е омекнал с годините, нали ще бъде ужасно, ако само му кажа „здравей“ и после „сбогом“. Но той не се е променил — напомни си сама и стана по-твърда. — Виждах го всеки месец. Изобщо не се е променил. А аз не мога да се върна назад. Не мога да започна отново оттам, където спряхме. Не мога. И няма да го направя. Той е противен човек. Не го е грижа за никого, освен за собствените му нужди. Той е ревнив, Пит. Направо не знам какво ще направи, когато му кажа за теб.

— Е, тогава — изправи рамене и стегна челюст, готов да срещне Дардън очи в очи, без изобщо да се притеснява, — бих казал, че това е нещо, което очаквам с нетърпение.

* * *

Джени се опитваше да запази спокойствие. Но все пак провери хладилника три пъти в понеделник следобед, за да се увери, че четирите стека по шест бири „Сам Адамс“, които Дардън обича, са на мястото си; освен това няколко пъти погледна в шкафчето с медикаменти и после в списъка, който й бе дал, за да е сигурна, че шишенцата с лекарство против стомашни киселини са толкова, колкото трябва, и са от марката, която той предпочита, и са точно толкова силни; погрижи се също и за леглото с копринените чаршафи, като скочи няколко пъти по средата му, отърколи се, а после пак го оправи и повтори всичко отначало, за да изглежда така, сякаш е спала в него цяла седмица.

Още не бе разчистила вещите на майка си. Закле се да го стори на другата сутрин без никакви отлагания и оправдания.

Засега обаче искаше да прекара с Пит колкото е възможно повече време. И точно това направи. Останаха на тавана в импровизираното легло от възглавници и завивки, ту голи, ту облечени и правиха секс отново и отново. Джени всъщност бе добра в секса. Знаеше пози, за които Пит изобщо не би се сетил. Но той се учеше бързо. Тялото му имаше естествена пъргавина, обгръщаше я, отговаряше на нейното и я подтикваше да стига все по-далеч и по-далеч. Той бе много силен, десет пъти по-силен, отколкото тя си бе представяла, че може да бъде човек.

И това бе само първото от множество открития за нея. Научи колко красиво може да бъде мъжкото тяло, колко нежно и щедро и че може да вземе от него, за да изпита удоволствие и така да се превърне в нещо повече. Отново и отново усети колко приятна може да е възбудата след бурна страст, изпита онова самочувствие, което позволява на жената да гледа един мъж часове наред в очите, без да извръща поглед. Узна, че целувките могат да заличават белезите. Разбра какво е да те обичат така силно и искрено, че мръсотията от миналото да се отмие и бъдещето да изглежда обещаващо.

Нямаше значение, че остава по-малко от ден. Нямаха значение онези кратки, болезнени моменти на страх при мисълта какво би могло да се случи, когато Дардън се върне у дома и започне да приказва, и какво Пит би могъл да стори тогава. Нямаше значение, че още изпитва вина — винаги изпитваше вина.

За пръв път в целия си съзнателен живот тя бе щастлива.

* * *

Във вторник на обяд Джени тръгна към града. Носеше обикновената си тениска, гуменки и джинси, но бе оставила бейзболната си шапка вкъщи. Беше се уморила да се крие. Косата й се къдреше и се вдигаше нагоре, но бе чиста и блестеше, сякаш отразява настроението й — бе изпълнена със смелост и светли надежди, напук на сутрешните телефонни обаждания.

Дардън бе звънял три пъти. И трите пъти тя се бе престорила, че не чува телефонния звън. О, знаеше, че е той. Нямаше никакво съмнение. Никой друг не се обаждаше. Но не искаше да чува гласа му. Освен това нямаше какво толкова да й казва, което да не може да почака.

Затова сега вървеше към центъра на града, изправена и силна като жена, която има своя мисия. Джени Клайд бе готова да отлети. И искаше Литъл фолс да го разбере.