Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (3)

Втора глава

Алеята бе настлана със синкави плочи. Една странична пътека вляво водеше до стълбище към долното ниво. Кейси продължи напред и изкачи четири каменни стъпала. Входната врата и прозорците отстрани бяха от дърво, боядисано в същия лъскав черен цвят като капаците горе. Дръжката във формата на топка, чукчето и табелката бяха от блестящ месинг.

С разтуптяно сърце, тя пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата. Бе запаметила наизуст кода на алармената система, но не се чуваше никакво бръмчене, което да показва, че тя се е включила. Кейси съзнаваше, че алармата може и да е безшумна и тъй като никак не й се щеше да я активира и да докара полицията в къщата, бързо мина през малкото входно антре и влезе във фоайето.

Вътре бе тъмно — тъмно дърво, тъмен килим, тъмни стени. Това изобщо не й допадна.

Но загрятата й кожа усети прохладния допир на въздуха и това й хареса.

Свали слънчевите си очила, вдигна глава, за да вижда по-добре изпод козирката на шапката си, и отчаяно затърси с поглед наоколо. Откри панела на алармената система на стената отляво, но светлинките бяха успокоително зелени. Вероятно, последният, който бе излязъл от къщата, бе забравил да включи алармата. А може би тук имаше още някой, освен нея.

— Ехо? — извика тя, докато окачваше слънчевите очила на деколтето на потника си.

Отляво надясно пред нея имаше коридор към задната част на къщата, стълбище, водещо нагоре, и две врати, които бяха леко открехнати. След като бе махнала черните си очила, мястото не й изглеждаше толкова тъмно, фоайето и стълбите бяха застлани с ориенталски килими, изтъкани в бургундско червено, маслиненозелено, кремаво и черно. Опорната колона на стълбището и перилата бяха махагонови. Стените бяха в цвят карамел. Всичко бе чисто и добре поддържано.

Почувства се мърлява в сравнение с мястото и усети, че се поти от нерви, затова избърса капките пот по носа си с длани. Премести дъвката в устата си и още веднъж предпазливо извика:

— Ехо?

Викът й едва бе заглъхнал, когато чу някой да притичва нагоре по стълбите откъм гърба на къщата. Стъпките бяха леки — явно не беше разбойник, а и ако беше престъпник, реши тя, щеше да се измъкне тихомълком през задната врата. Това сигурно бе домашната помощница.

Кейси зачака и едва бе успяла да хвърли поглед на дъбовия бюфет и на резбованите дървени столове от двете му страни, когато една жена се втурна откъм коридора. Очите й бяха разтревожени, а лицето — пребледняло. В ръка носеше маша за огнището.

Тичането би трябвало да е подготвило Кейси. Една старомодна домашна помощничка с дискретна сива униформа и почтени бели коси в тон с облеклото не би търчала наоколо. Вероятно би се движила бързо и отсечено, но съвсем благоприлично. Благоприличието нямаше почти нищо общо с жената пред нея. Вярно, че спортните й шорти в маскировъчен цвят не бяха толкова оскъдни като тези на Кейси, а и поло блузата й бе чиста и изгладена, но бе напъхана небрежно в шортите. Бе обута в бели гуменки, а късите й чорапи бяха навити надолу. Косата й бе хваната в небрежна опашка, тъмна почти като махагоновия парапет.

Гладката й кожа говореше, че едва ли е по-възрастна от самата Кейси. Не изглеждаше и по-спокойна от нея, ако става дума. Макар да бе тичала, беше пребледняла и объркана. Бе застинала на мястото си.

Кейси веднага усети как сърцето й се размеква.

— Мег Хенри? — попита тя. Това бе името в списъка. Жената кимна.

„Момиче“, поправи се мислено Кейси, като реши, че тя сигурно няма и трийсет години.

— Коя сте вие? — попита Мег изплашена.

— Кейси Елис. Дъщерята на доктор Унгер.

— Чия дъщеря? На Рут ли?

— Не. На Керълайн.

Мег преглътна.

— Съжалявам, не знам коя е Керълайн.

Тя пристъпи малко по-близо, надникна под козирката на шапката на Кейси и смаяно възкликна:

— Лунички!

— Да — това бе един от недостатъците, когато излизаше, без да се гримира. — Имам си ги.

Мег се усмихна широко.

Кейси не бе сигурна какво точно става, затова каза:

— Получих това място като наследство. Казаха ми, че ще се срещна с вас. Но днес е събота — тя погледна към машата. — И в събота ли ви караше да работите?

Мег скри машата зад гърба си.

— Аз идвам всеки ден. Иначе кой ще се грижи за него?

Кейси реши да не й напомня, че Кони е мъртъв. У нея имаше нещо ранимо и крехко — нещо в израза на очите й, в леко наклонената й глава, в приведените рамене.

— Не ви ли разрешаваше да почивате?

Домашната помощница кимна.

— Винаги когато поискам, но аз никога не съм искала много. Беше удоволствие да се работи за доктор Унгер.

При последните думи очите й се напълниха със сълзи.

„Дъщеря заместител — веднага си помисли Кейси, като отбеляза, че Мег е висока почти колкото нея и тежи също толкова. — Дъщеря-заместител, която може да чисти“.

Е, тя самата би го разочаровала и в това отношение. Чистенето никога не е било сред приоритетите й.

С ръце, пъхнати отзад в джобовете, тя си пое дълбоко въздух. Долови мирис на кожа. На книги. На топла, влажна земя. Наистина усети тази миризма. Намръщи се и спря поглед на сандъче за цветя, скрито точно зад подпорната колона на стълбището. Беше пълно с туфи испански мъх и избуяла папрат.

Мег проследи погледа й и побърза да се извини.

— Сипах им прекалено много вода. Джордан не е на работа днес, а на мен цяла седмица ми се струва, че изглеждат сухи. Той сигурно ги е полял вчера.

Джордан бе градинарят. Джордан от „Майката на Дейзи“ според списъка на Кейси. Предположи, че „Майката на Дейзи“ е някой от изисканите квартални бутици за цветя, които предлагат пълно обслужване и грижа за цветята на амбициозните млади бизнесмени. Кони Унгер не беше такъв, но ако „Майката на Дейзи“ бе добър магазин и ако Джордан обичаше къщата, то коя беше Кейси да оспорва това? Собствената й несръчност не бе в нейна полза.

— Попих прелялата вода — обясняваше Мег. — Само че почвата ще продължава да мирише, докато изсъхне. Съжалявам.

— Няма нищо — увери я Кейси и отново си пое дълбоко въздух, този път не толкова уверено. Като се остави настрана проблемът с дъщерята заместител, тя съвсем не знаеше какво да прави с една домашна помощничка. За пръв път имаше такава. — Ще ми се да поразгледам наоколо. Защо не продължиш с… чистенето на камината?

— Тъкмо щях да се захвана да почиствам праха от книгите. Знаете ли, че в библиотеката и в кабинета има общо деветстотин двадесет и три тома?

Кейси бе впечатлена.

— Изглежда, си бърсала праха им неведнъж.

— Така е — гордо потвърди Мег. — Няма нищо по-лошо от това да търсиш някоя книга, да се качиш горе и когато я вземеш от рафта, в лицето ти да се изтърси облак прах. Така беше, когато дойдох да работя при доктор Унгер. Госпожа Уилър беше прекалено възрастна, за да се катери по стълбата и да бърше праха от книгите. Искате ли нещо студено за пиене? Доктор Унгер много обичаше студен чай.

— Аз не — с готовност обяви Кейси. — Предпочитам студено кафе. Но сега не искам нищо, благодаря — тя махна с ръка към вратите вдясно. — Просто ще разгледам наоколо.

Извърна се, чу шумна въздишка и отново погледна назад.

— Косата ви — каза Мег. — Не я забелязах отпред. Не очаквах да е в този цвят.

Кейси се усмихна, сви рамене и отиде във всекидневната. Тя бе дълга, тясна стая с висок таван и две определено различаващи се половини. В предната част имаше фотьойли и канапета за двама, тапицирани в кадифе и брокат, ниски масички от мрамор и дърво, високи лампиони с красиви абажури в цвят слонова кост, докато в задната половина доминираше роялът. Помещението бе застлано с два килима и макар да имаше известна разлика в десена им, преобладаваше бургундското червено, за да подхождат на цялостната атмосфера в стаята. Прозорците към предния двор и към градината отзад бяха закрити с леки прозрачни пердета, а от двете им страни се диплеха богати завеси, които се разстилаха по пода. До ръба на завесите, уловили светлината от прозорците, имаше сандъчета с буйна папрат върху елегантни стойки от ковано желязо.

Кейси потърси с поглед снимки по ниските масички. Не очакваше да намери свои, но може би щеше да й е приятно да види лицата на някои от другите роднини на Кони. Заради сдържания му и лишен от емоционалност характер някои предполагаха, че няма роднини, но все пак би трябвало да има семейство. В случай че е държал снимки, това би било идеалното място за тях — ако не на роднини, то поне негови като малък. Едни стари, леко пожълтели снимки биха подхождали много на тази стая. Тук обаче нямаше нищо подобно. Нито пък върху рояла — много красив, с високо вдигнат капак. Като оставим настрани красотата на стаята, тя не можеше да си представи какво ли е правил тук необщителният Корнелиус Унгер. Реши, че едва ли е стоял тук често. Не личеше мебелите да са използвани, а и роялът сигурно е бил само за показ. По стените имаше стари картини на гори и поля, а на масичките стояха интересни декоративни купи и свещници, но беше явно, че обзавеждането е дело на специалист по вътрешен дизайн. Съмняваше се, че тук има нещо с особено значение за човека, който бе неин баща. Не само снимки, нямаше абсолютно нищо от личен характер.

Излезе от стаята, остана във фоайето за минутка и погледна към стълбите. Ако търсеше нещо лично, то вероятно щеше да го намери горе. Тази мисъл я разтревожи. „Горе“ бе неговото лично пространство. Не бе сигурна, че е готова да нахълта там.

Напомни си, че човекът е мъртъв, и това донякъде й помогна. В крайна сметка обаче острото й любопитство я принуди да се качи по стълбите.

Парапетът бе гладък и излъскан; ако баща й се е докосвал до него, то следите от пръстите му със сигурност бяха заличени. Големи саксии с цветя придаваха уют на площадката на етажа. В двата края имаше по една стая, а в средата стълбището продължаваше нагоре.

Тя предпазливо се доближи до стаята вляво и надникна вътре. Издържана в различни нюанси на синьото, от гълъбово до морскосиньо, в нея имаше голямо двойно легло, бюро и стол, камина и тапицирано канапе за двама. Сигурно щеше да й хареса — синьото бе любимият й цвят, — ако стаята не изглеждаше толкова изоставена. Дори и преливащите от живот сандъчета с бръшлян отвън на прозорците не променяха този факт. В дъното имаше баня. Кейси хвърли бърз поглед и там и видя пухкави сини хавлии, тапети, които добавяха бледооранжево към сините тонове, и халат в гълъбовосиньо — всичко изглеждаше съвсем ново. После се върна в коридора.

Стаята отсреща бе неговата. Почувства го с приближаването си, забеляза го в по-изтъркания вид на килима в този край. Вратата бе само леко открехната. С чувството, че се натрапва, тя я бутна лекичко и надникна в пролуката. През прозорците отпред и отзад нахлуваше ярка светлина, но интериорът определено бе мрачен. Задържа погледа си само колкото да различи саксии с декоративни дръвчета до прозорците, масивно легло, кът за сядане, две нощни шкафчета и вратата на банята. Изправи се и щом се отдалечи от пролуката, веднага се почувства по-сигурна, после се извърна и се качи на по-горния етаж.

На тази площадка нямаше саксии с цветя, а само една картина — горски пейзаж с маслени бои, отново стълбище нагоре и две затворени врати. Отвори едната и видя стая за гости, издържана в лилаво — две легла едно до друго, тоалетка, канапе за двама. Основното предназначение на стаята обаче бе да служи за склад. Кашони и кутии заемаха почти цялото пространство. Откри същото в стаята отсреща, която бе боядисана в бежово. Тъй като тук леглата бяха долепени до стената, имаше повече място за кашони и то бе запълнено.

Кейси бе леко зашеметена от броя на кашоните и кутиите. Активните досиета на Кони бяха предадени на негов колега, но тя подозираше, че значителен брой книги и документи са останали и тук. Жената, която го боготвореше като професионалист, се запита дали не е оставил инструкции за предаването им на някоя библиотека. А онази част от нея, която жадуваше да опознае човешкото му лице, се запита дали вътре има и лични вещи.

Щеше да потърси. Налагаше се. Даже и да не я гризеше любопитство, не можеше да продаде къщата, преди да се разпореди по някакъв начин с всичко това.

След като затвори вратата и на втората стая, тя се качи нагоре по последното стълбище. По-стръмно от долното, то водеше до купола, на който се бе възхищавала откъм улицата.

Тук усещането бе съвсем различно — малко, но открито пространство със заоблен покрив, открити подпорни греди, светли дъбови напречни греди и стъкло отпред и отзад. Тя се загледа за миг напред към „Лийдс Корт“, после се извърна към задната страна на къщата. Зад три големи саксии с фикуси имаше диванче. Бе обърнато към плъзгащи се стъклени врати, водещи към малка открита тераса. Бяха отворени и само мрежата против насекоми закриваше входа. Кейси прекоси голия дървен под, дръпна настрани едната рамка и излезе на терасата. Тя не бе по-голяма от три метра и половина на ширина и на дължина. Подът бе покрит с кедрови дъски, от същия материал бе и високият до кръста парапет. Пространството преливаше от декоративни растения и цветя в продълговати глинени сандъчета и керамични саксии, лакирани в различни оттенъци на зеленото. Сред тях стоеше едно тъжно кресло.

Кейси бе поразена от самотата му.

За да прогони студа от мислите си, тя се съсредоточи върху гледката. Под нея бяха разперените клони на дърветата; и от двете страни съседите имаха подобни тераси. Напред се разкриваше пъстър свят, наситенозеленото на бръшляна, червено и розово от цветята, чадъри за сянка, разпънати на терасите, редици от покриви, катерещи се по източната страна на „Бийкън Хил“.

На една от терасите стоеше някакъв мъж. Когато погледите им се срещнаха, той й махна. Тя се усмихна и му отвърна, после се обърна и погледна своята къща.

Нейната собствена къща.

Точно такава беше — поне за кратко. Терасата тук, горе, имаше известно очарование и сигурно би вдигнала продажната цена. Ако се добави една скара, маса, столове и няколко високи лампи, от това място би станало чудесен терен за парти. Разбира се, Кони не е бил човек на партитата. Това бе само едно от нещата, по които се различаваха.

Бе наследила косата му, макар че Мег Хенри нямаше откъде да го знае. Той бе починал на седемдесет и пет и през последните петнайсет години малкото му останала коса бе съвсем бяла. Дълго преди това обаче косата му бе светлоруса, а още по-рано според майка й тя е била като нейната — между ягодово и златнорусо.

Кейси имаше и сините му очи. Но зрението й бе отлично като на майка й. За разлика от нея баща й бе носил очила с дебели стъкла. Те приглушаваха цвета на очите му и те не изглеждаха като нейните.

Влезе отново вътре и тръгна надолу по стълбите. Затворените врати на третия етаж наистина бяха предизвикателство. Питаше се дали няма снимки на Кони като малък, прибрани в онези кашони. Дали няма снимки на отдавна изгубени роднини или пък на фермата в Мейн, където е отраснал. В официалната му биография не се споменаваше друго, освен щата и датата на раждане. А фермата бе от малкото неща, за които майка й някога й бе казвала — и то само за да сравни социалните умения на Кони с тези на някое магаре.

Керълайн Елис не бе озлобена жена. Изразяваше мнението си за Кони само когато дъщеря й я притиснеше. И тогава наистина бе предубедена, но пък имаше пълното право на това. Този мъж я бе обичал и я бе напуснал не толкова отричайки съществуването на подобна връзка, колкото напълно забравил за случилото се. Никога не бе искала помощта му, но би била благодарна, ако й я бе предложил. След като Кейси бе пораснала и бе започнала да се издържа сама, Керълайн вече нямаше никаква нужда от него.

Кейси също имаше своите горчиви чувства. Но между нея и Кони имаше кръвна връзка. Тази първична връзка оправдаваше любопитството й.

Струваше й се странно, че тези кашони са прибрани и скрити зад затворени врати на място, където всеки би ги подминал, без да ги забележи. Някои хора с положението на Кони биха пожелали да покажат съкровищата си, но това не бе типично за него. Може и да беше затворен и сдържан, но никога не е бил надменен. Трябваше да му го признае.

Но пък възможно бе и само той да се е качвал тук горе. Ако се съди по дивана, скрит зад няколкото декоративни дръвчета, и единственото кресло отвън, това бе идеалното място за един самотен човек, който наблюдава света, далечен и недостижим.

Макар да разбираше това, Кейси не искаше да изпитва съчувствие към него. Ако Корнелиус Унгер е бил самотен, реши тя, докато слизаше надолу, сам си е бил виновен. Имал е съпруга, която е пренебрегвал. Имал е колеги, които биха могли да му станат приятели и при най-малкото насърчение от негова страна.

Имаше и дъщеря, която би дошла на секундата, ако я бе поканил. Това бе самата истина, колкото и не й се щеше да си признае. Може и да се чувстваше обидена, но би хукнала презглава насам, ако я бе повикал.

Дълбоко натъжена, тя изтича надолу към втория етаж. Ако Кони бе друг човек, а не този, когото познаваше, би могла да си представи, че е направил синята стая за нея. Но за да знае, че синьото е любимият й цвят, трябваше поне от време на време се е интересувал от нея.

Скептична в това отношение, тя продължи надолу и слезе във фоайето. Пое вляво към кухнята, като мина под сводеста врата в края на коридора. В ярък контраст с всекидневната, тя бе светла и открита, с бели стени, бели плочки на пода, с шкафове и маси от дъб. Работният плот гледаше към задния двор на къщата, а мивката и кухненските шкафове бяха разположени около двойни прозорци. Бяха леко открехнати, за да влезе свежият бриз. Високите прозорци на трапезарията пък гледаха към дърветата в предния двор.

Масата бе кръгла, с четири големи, удобно разположени стола. На тях имаше възглавнички на големи бели и зелени квадрати. Десенът се повтаряше в перденцата в долната половина на прозорците, в панерчето със салфетки и поставките за сервиране.

Кейси се чувстваше по-удобно тук, отколкото в другите стаи, макар да се досещаше, че това отчасти се дължи на уханието на прясно кафе в каничката на плота. Видя поставката за чаши, изхвърли дъвката си в коша под мивката и си наля чаша от горещата тъмна напитка. Отпи няколко глътки, застанала до предните прозорци, загледана навън над големите халки, на които бяха окачени перденцата. Представяше си как баща й често е стоял така, полускрит, както и на диванчето на тавана, стремящ се да види света, без самият той да бъде видян.

Импулсивно издърпа халките настрани и разтвори перденцата до край.

Доволна, че е оставила първата малка следа от себе си в къщата, тя излезе от кухнята с кафето в ръка и тръгна надолу. Морски пейзажи, рисувани с акварелни бои, бяха окачени един до друг на кремавите стени на стълбището към приземния етаж; картините бяха изящни и трогателни. Кейси им се наслаждаваше, докато не забеляза името на художника в ъгъла: Рут Унгер. Съпругата на Кони. От чувство за лоялност към собствената си майка, тя се извърна настрани.

Стигна до приземния етаж и вдясно видя врата. Предчувствайки, че навлиза в професионалното пространство на Кони, тя внимателно опипа дръжката, предпазливо я завъртя и надникна в малка приемна, където пациентите са чакали да ги поканят в кабинета. Една врата водеше право навън; тя бе заключена и с пуснато резе. Друга — в отсрещния край на стаята — водеше към кабинета на Кони.

Тъй като все още не се чувстваше готова за това, Кейси се върна в коридора и отиде до стаята от другата страна на стълбите. Вратата бе отворена. Това бе личният му кабинет. Уютно местенце, едва наполовина на ширината на къщата, само с две тесни прозорчета високо в предната част. Излъчваше някакво спокойствие и сигурност благодарение на тъмнозелените стени, на удобните мебели, на разпръснатите наоколо възглавнички и плетената на една кука завивка. Сред полиците с книги имаше телевизор и музикална уредба.

Тъкмо в този миг Мег слезе с наведена глава по стълбите, понесла препарати за почистване. Почти бе стигнала до Кейси, когато вдигна очи и подскочи уплашено. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае къде се намира. После спря поглед на чашата в ръката на Кейси и изведнъж помръкна.

— Взели сте кафето, преди да го изстудя.

Кейси се усмихна.

— Вече изстина, тъй че всичко е наред. Кафето е чудесно.

Лицето на Мег светна от комплимента.

— Много се радвам, че ви харесва. Мога ли да ви предложа още нещо?

— Не, благодаря. Така е идеално.

— Наистина не знаех, че е имал дъщеря. Не изглеждате по-голяма от мен, а той беше толкова възрастен — тя уплашено повдигна вежди; бяха също така кестеняви като косата й. — Искам да кажа, аз… не че го критикувам…

— Знам — внимателно каза Кейси. — На трийсет и четири съм. Бил е на четирийсет и една, когато съм се родила.

Изражението на Мег отново се промени рязко и лицето й се озари.

— Аз съм на трийсет и една. Родена съм през август. Зодия Лъв. А вие?

— Стрелец.

— Това е прекрасен сезон. Обичах да приготвям специална вечеря за Деня на благодарността за доктор Унгер. Искам да кажа, той, разбира се, приемаше покани за празника, но винаги вечеряхме заедно тук.

— Със съпругата му ли?

— Не. Само той. Винаги организирахме вечерята предния ден, защото точно на деня той отиваше да види Рут. Аз винаги я наричам така. Тя ми каза да го правя. Защо не прекарваше празника с вас понякога?

— Не бяхме близки — тихо отвърна Кейси. — Вие с майка си ли празнувахте?

— И с приятели. Винаги сме се събирали много хора без семействата си.

— И аз съм така — малко прекалено весело заяви Мег. — Нямам друго семейство, освен доктор Унгер — веселието й помръкна. — Той беше мил човек — брадичката й потрепери. — Липсва ми.

— Може би някой път ще ми разкажеш повече за него.

Всъщност Кейси смяташе, че това е отлично хрумване. Ако се опитваше да събира парченцата от пъзела, който е представлявал животът на Кони, то Мег Хенри сигурно държеше някой от ключовете към загадката.

Със здраво стиснати устни, Мег кимна. Все още борейки се с чувствата си, тя мина през стаята и се качи нагоре по стълбите.

Докато я наблюдаваше, на Кейси й хрумна, че мъката й вероятно е най-дълбоката, която някой изпитва по този човек. Наистина окаяно положение в края на един човешки живот. Самата тя вероятно би тъгувала за Конни, ако не бе гневът, който ръководеше чувствата й.

Пое си дъх, отпи от кафето и се обърна към личния му кабинет.

Това бе място за почивка и разтоварване. Всичко в стаята говореше за това и все пак за нищо на света не можеше да си представи Кони тук. Той бе човек, който държеше на официалностите. Никога не го бе виждала без риза и вратовръзка. Но едва ли бе носил такива дрехи тук. Човек не носеше риза и вратовръзка, докато гледа „Играта на играчките“, „Последният мохикан“ или „Безсъници в Сиатъл“, а това бяха само три заглавия от разнообразната колекция видео и DVD филми на полиците. Също толкова разностилна бе и колекцията му от книги. Наред със стари, подвързани с кожа томове, имаше и доста голяма сбирка от популярни романи и съвременна белетристика, всички с леко омачкани гърбове и изтъркани обложки. Кони бе чел тези книги. Тя потръпна от мисълта, че се е опитвал да върви в крак със света извън личния си живот, като е чел и е гледал филми.

С музиката бе по-различно. Плочите в шкафа под стереоуредбата бяха също така поизтъркани от употреба, но тази колекция бе в един-единствен стил, изцяло в съответствие със строгата елегантност на рояла на горния етаж. Очевидно е бил почитател на класическата музика.

Кейси никога през живота си не бе свирила на пиано, нито си бе пускала плоча. Нито пък си падаше по класическата музика. Повече харесваше кънтри.

Ето ти и друг аргумент срещу разбирателството между баща и дъщеря. Косата и очите не бяха особено важни, те явно бяха съвсем различни хора. Не на последно място стоеше и предпочитанието на Кейси към открити пространства и чист въздух. Реши, че ако нейният кабинет бе на приземен етаж като тази стая, това би я потискало.

С леко пресилена самоувереност, тя се върна в коридора. В края му имаше врата към офиса. Тя я отвори, вмъкна се вътре, затвори. С разтуптяно сърце се облегна на нея и се огледа наоколо. Едва ли не си мислеше, че Кони е вътре, очаква я и я наблюдава.

Нямаше го, разбира се. Офисът бе празен. Очевидно бе най-просторното помещение в къщата, заемащо цялата предна част от единия до другия край. Както и в по-голямата част от останалите стаи, и тук преобладаваха тъмните тонове и материи. Забеляза дървена ламперия и лавици на всяка от стените. В долния край на някои от полиците имаше вградени шкафове, други се извисяваха без прекъсване от пода до тавана. Усети лекия мирис на пушек; сред лавиците на стената зад нея бе сгушена камина, машата вече бе на мястото си при другите инструменти на желязна поставка.

Вляво имаше голямо бюро с висок кожен фотьойл. Не чак толкова голяма заседателна маса бе разположена вдясно, около нея имаше шест дървени стола със седалки от рипсено кадифе. Средата на стаята бе заета от ниска мебел — дълъг диван от едната страна, два фотьойла от другата и квадратна ниска масичка между тях. Диванът и фотьойлите бяха тапицирани в тъмно шотландско каре и заедно с ниската масичка стояха върху плетен килим в същите тъмни тонове на червеното, морскосиньото и зеленото, но погледът на Кейси не се задържа там. Колкото и примамливо да бяха разположени, тя погледна над тях към двойната стъклена врата, която бе отворена. Но не вратата задържа вниманието й, колкото и красива да бе. Погледът и мина през нея, притеглен от гледката навън — слънце, цветя и гора.

Когато разбра какво вижда, за миг спря да диша. Но ако това бе подсъзнателна реакция, опит да запази дистанция, той напълно се провали. Това бе любов от пръв поглед. С нея бе свършено.