Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (5)

Четвърта глава

Кейси не каза нищо. Просто си пое дъх и погледна Бриана.

След един дълъг миг Бриана каза:

— Не че ти винаги се оглеждаш и в двете посоки.

— Добре де — призна Кейси, разсъждавайки на глас, — може и да се разгорещих прибързано, но това не е лишено от смисъл, нали? Тук си имам офис, който е напълно готов за работа. Има приемна със собствен вход откъм улицата. Няма никакъв наем.

— Преди малко каза, че ще продадеш къщата.

— Това беше, преди Джон да ме осведоми, че напуска. Без него няма група — в момента, в който го изрече, осъзна цялата реалност. — Ще трябва да си намерим друг психиатър, защото груповата практика изисква поне един, а това означава, че трябва да обявим мястото и да интервюираме кандидати, но преди всичко стои въпросът дали искам да продължа с Марлийн и Рене. А остава и проблемът с намирането на нов офис, защото по никакъв начин не бихме могли да изплатим отново наема, особено след като Джон си измива ръцете от цялата работа. Той е прав; ние сме си плащали наема. Стюърт подписа договора за наем; Стюърт ни събираше парите; Стюърт си ги присвои и отпраши в неизвестна посока. Ако хазяинът иска да преследва някого, да гони него. Може би трябва да се притеснявам, че му се е случило нещо лошо, но двамата никога не сме си допадали особено. Сега разбирам защо. Напуснал е жена си, за която наистина се тревожа. Така че, що се отнася до Стюърт… Постъпката му е много подла. Изчезна нанякъде и си живее с трудно спечелените ми пари. Е, аз имам собствена практика и ми трябва офис, в който да приемам — тя погледна към кабинета.

— Можеш ли да си представиш да се срещам с клиентите си там, вътре, да поглеждаме навън и да виждаме всичко това? Ще има огромен терапевтичен ефект.

— Офисът е на баща ти.

— Бил е негов. Той е мъртъв. Ти самата ми го изтъкна.

— Именно и когато го направих, ти каза, че за теб не е така.

Кейси въздъхна дълбоко.

— Е, ще трябва да се справя с това. И двете добре знаем, че най-добрият начин да го преодолея, е, като се изправя лице в лице с проблема. Да застана насреща му. Да хвана бика за рогата.

— Ще продадеш ли апартамента?

— Не знам. Не съм мислила толкова надалеч. Имам предвид, това тук може да не е за постоянно. Оставането ми може да е само временно решение.

— Колко временно? В Провидънс няма да те чакат вечно.

— Всяко нещо си има причина — каза Кейси и взе телефона. — Ако си направя труд да се захвана на работа тук, да се обаждам на клиентите си, да започвам отначало дори и за кратко, може би смятам, че мястото ми е тук, в Бостън. Може би майка ми ще се събуди. Може и господин Идеален мъж да живее тук, на „Бийкън Хил“, и ще ме забележи, ако достатъчно дълго вися горе на терасата. Може да желая клиничната практика повече, отколкото искам да преподавам — набра номер от списъка за ускорено набиране и натисна бутона за връзка.

— Ако е така, може пък изчезването на Стюърт и оттеглянето на Джон да са били предопределени от самото начало.

Погледна Бриана изпитателно и зачака приятелката, на която се обаждаше, да вдигне телефона.

„Здравейте. Аз съм Джой. Хванахте ме в лош момент, така че просто оставете съобщение и аз ще ви звънна.“

След сигнала Кейси каза:

— Аз съм, съжалявам, че не си свободна, защото план А беше да си тук в този момент с Бриа и мен. Тъй като те няма, минавам към план Б. Утре сутрин организирам парти, включващо преместването на офиса ми, и имам нужда от теб. Ще приберем нещата ми от „Копли Скуеър“ и ще ги пренесем на „Бийкън Хил“, а наградата след това е обяд в Райската градина. Така че ела в офиса ми утре в девет. Знам, че е рано, но повярвай ми, ще бъде забавно. Ще се видим там.

Усмихваше се, когато прекъсна връзката и бързо набра друг номер от записаните в мобилния й телефон.

— Обяд в градината? — попита Бриана.

Кейси натисна бутона за връзка.

— Аха.

Доближи телефона до ухото си.

— Домашната ти помощничка ли ще го приготви?

Кейси кимна.

— Трябва да опиташ омлетите й — някакво движение откъм вратата на офиса привлече погледа й. — Ето. Виж.

Мег се появи с нов поднос. Ако целта бе Бриана да бъде впечатлена, за появяването й не би могло да се избере по-подходящ момент.

— Здрасти, Дарил — каза Кейси, когато отсреща вдигнаха телефона. — Ти си мъжът, от когото се нуждая.

— Това да не е романтично предложение?

— Ако беше такова, жена ти щеше да ме убие — Кейси се изправи, за да разгледа вкуснотиите на подноса, когато Мег се приближи, и каза в слушалката: — И двамата ми трябвате утре сутрин. Всъщност, нужен ми е пикапът ви — тя обясни за преместването, докато подносът бе оставен на масата и бяха сервирани две чинии. — Джена ще остане доволна. От самото начало не хареса групата ми — Джена, съпругата на Дарил, бе завършила университета заедно с Кейси, Бриана и Джой. — Затова би било чудесно да е там, когато скъсам с тях. А накрая ще има и почерпка — обяд на открито в една градина на „Бийкън Хил“ — сега чиниите бяха пълни със салата от пиле, за която Мег бе споменала по-рано. Изглеждаше забележително. — Много ще ти хареса, Дарил. Е, трябва да затварям. Ще бъде забавно. Можете ли да дойдете?

— Не бихме го пропуснали за нищо на света — обеща Дарил.

Кейси прекъсна връзката и се обърна към масата. Пилешката салата бе сервирана върху канапе от маруля и гарнирана с полумесеци от пъпеш, с моркови и стафиди, а също и хрупкави хлебчета с ароматно олио за топене. И сякаш това не бе достатъчно, Мег пълнеше две чаши от една кана.

— Кажи ми, че това е прясно направена лимонада — осмели се да предположи Бриана.

Лицето на Мег светна от удоволствие.

— Точно това е. След студения чай доктор Унгер най-много обичаше прясно приготвената лимонада.

На Кейси й бе спестено да отговаря на това, тъй като Бриана заяви:

— Обожавам току-що направена лимонада.

Кейси също. Освен това бе жадна. След като отпи голяма глътка от едната чаша, тя се обърна към Мег:

— Имам въпрос. Ако поканя тук около дванайсет души между единайсет и дванайсет часа утре, ще можеш ли да ни приготвиш студен бюфет за обяд тук, навън?

Очите на Мег се озариха от детинско въодушевление.

— Мога. Преди съм работила като помощник главен готвач. Непрекъснато приготвяхме студен бюфет за най-различни случаи. Дванайсет души са нищо работа. Какво бихте искали?

Кейси и Бриана се спогледаха въпросително.

— Пай — предложи Бриана — с плънка от бекон, сирене или спанак?

— Това го мога — отвърна Мег.

— Омлет, кроасани и козуначени питки — добави Кейси.

— Лесна работа.

— Коктейли с шампанско и портокалов сок. Лимонада. Газирана вода. Кафе.

— В къщата има всичко, което ми е нужно за приготвянето им.

— И салата. Пилешка?

— Тъй като сега хапвате такава — предложи Мег, — защо да не направя салата с омари и шунка за утре?

— Салата с омари — замечтано въздъхна Бриана.

— Любимата ми — обади се и Кейси и вдигна и двете си ръце. — Решено — каза на Мег.

След като приключиха с този въпрос, тя седна на масата като дама, разгъна на коленете си една от онези чудесни домашни зелено-бели салфетки и подкани Бриана да се присъедини към нея.

* * *

Накрая се събраха четиринайсет души за обяд в неделя, отново под ясно небе и топло слънчице. Мег бе подредила маса в градината, застлана с покривка и отрупана с всички онези ястия, които бяха обсъждали предния ден. Не бяха говорили за десерт. Тя бе сервирала италиански пасти от „Норт Енд“. Гостите бяха подобаващо впечатлени.

Всички хапнаха добре, и то напълно заслужено, след като няколко часа бяха поработили здравата да съберат нещата в офиса на Кейси и да пренесат кашоните на „Бийкън Хил“. Тъй като новата собственичка не бе пипнала чекмеджетата на баща си, разопаковаха само кашоните с досиетата, които идеално се побраха на рафтовете, разчистени преди това от колегата на Кони. Останалите кашони струпаха в коридора. След като компютърът й, на който бе работният й график, бележките по различните случаи и счетоводната програма, бе сложен на бюрото и свързан с интернет от Евън — приятел и компютърен специалист, тя бе готова за работа. Или би могла да е, ако тайфата си беше тръгнала.

Но те поостанаха. Сипваха си отново от изстуденото кафе, хапваха от пастите, излягаха се на земята, като следваха движението на слънцето, и си почиваха. Останаха възможно най-дълго, като пренебрегваха до последната възможна минута задълженията към собствения си личен живот. После по неколцина в група и с голяма неохота си тръгнаха.

Към средата на следобеда най-сетне всичко утихна. Градината бе разчистена от всички следи от партито.

Мег си беше отишла. Кейси седна на дървената пейка под кестена с Бриана от дясната си страна и Джой от лявата. Седяха там, докато накрая и те трябваше да си тръгнат. Останала сама в горската си градина, тя се огледа наоколо зашеметена, макар и не от изпитите коктейли с шампанско и портокалов сок.

Само преди седмица не би могла да си представи тази сцена дори и в най-необузданите си мечти. Да, недвижимата собственост бе голяма отговорност, натрапена й без предупреждение от човек, който за трийсет и четири години нито веднъж не бе отделил време за нея. Но Кейси обожаваше градината. Тя бе истински оазис, заслонена от дърветата, с разкошните си ярки цветя и сенчести пътеки, с птиците и катеричките, с фонтана. Хареса останалата част от къщата с разума си. Но тук, в градината, усещаше дълбока вътрешна връзка.

Тази мисъл я накара да се почувства виновна.

* * *

Малко по-късно Кейси тръгна на посещение при майка си. От „Бийкън Хил“ до „Фенуей“ не бе далеч по права линия, но като се вземе предвид натовареното движение по улиците и отбиването й до апартамента, за да се преоблече, пътуването й отне известно време. През тези четиридесет минути мислено се пренесе чак в Провидънс.

През годините толкова често бе изминавала пътя от там до Бостън, че можеше да стигне и със затворени очи. Когато навърши тринайсет, с приятелките й се качваха на влака. Разхождаха се в парка, обядваха на „Копли Скуеър“, разглеждаха витрините на магазините по Нюбъри Стрийт. Кейси бе отишла да й пробият ушите на улица „Бойлстън“, когато бе на петнайсет, а след година научи, че биологичният й баща живее в Бостън. Тогава бе открила „Бийкън Хил“.

Вече имаше шофьорска книжка и започна пътуването, което сега предприемаше мислено, като маршрутът леко се изменяше, когато майка й се местеше в нова къща. Първите й спомени бяха от тухлена федерална сграда в изискания квартал „Блакстоун“ на Провидънс. Керълайн едва не се бе разорила, купувайки жилището, но като самотна майка, нуждаеща се от сигурен доход и гъвкаво работно време, тя се бе заела с посредничество при продажбата на недвижими имоти, а един хубав дом бе част от имиджа в тази професия. Бе се борила упорито близо дванайсет години както с ипотеката, така и с кариерата си. Накрая се бе предала и си бе купила къща във викториански стил с имот от няколко декара в покрайнините на града и бе започнала да използва артистичните си заложби, за да тъче дребни неща за бита. От един настолните станове станаха четири. Към тях се прибави и голям хоризонтален стан, после втори, когато тя си нае помощничка, за да тъче платната, които изработваше като дизайн. Гаражът, долепен до къщата, се превърна в ателие, но и то скоро се оказа малко, а по това време Керълайн вече бе завладяна от много по-мащабни проекти. Купи една ферма извън града и се захвана да отглежда овце, да преде и оцветява вълната, която после тъчеше.

По времето на катастрофата тя все още имаше няколко животни. Тогава обаче основно се интересуваше от ангорските зайци. Отглеждаше ги в специални помещения, които бе построила зад къщата, където температурата и проветряването се контролираха автоматично, за да се поддържат в норма. Почистваше клетките им на всеки два дни, сресваше ги на всеки четири и ги глезеше с лакомства веднъж седмично. Грижеше се диетата им да е богата на протеини, хранеше ги със сено от тимотейка, осигуряваше им прясна вода. В замяна зайците й даваха чудесна, ухаеща на сладко вълна, готова за стригане четири пъти годишно. Вълната им бе много търсена както необработена, така и предена.

Сега, докато напредваше бавно в натовареното движение в Бостън, Кейси си представи отбивката от черния път и ръчно боядисаната пощенска кутия, която отбелязваше алеята към къщата на Керълайн. Овце пасяха в равните, открити поля; по това време на годината, тревата бе нежнозелена, а дърветата — току-що разлистени. Приближаването към къщата бе истинска пасторална идилия, без никакво съмнение.

Кейси не можеше да се въздържи да не направи сравнение с дълбоката вътрешна връзка, която бе усетила на „Бийкън Хил“. Никога не бе изпитвала подобно нещо във фермата на майка си. Това място бе земно и естествено като самата Керълайн, открито, прямо и недвусмислено. Всичко бе изложено на показ. Нямаше скрито-покрито.

Но Кейси обичаше всичко да има по няколко пласта. Обичаше сложните неща. Терапевтът у нея искаше да прониква под защитните стени, които прикриваха личността, мястото или събитието, фермата на майка й бе чудесно място за гостуване, но никога не бе задържало вниманието й за дълго.

С все по-задълбочаващо се чувство на вина, тя паркира малката си червена миата на улицата няколко входа по-надолу от болничното заведение. Бе облечена в бял пуловер и всекидневни черни панталони със сандали на висок ток; косата й бе прибрана назад и хваната с широка шнола. Метна през рамо кожената си чантичка, качи се по стълбите и влезе вътре.

Сега имаше и други посетители. Познаваше всички по физиономия, ако не по име, и ги поздрави тихо. Качи се по стълбите до третия етаж, махна на дежурната сестра зад бюрото и продължи надолу по коридора.

Беше един от онези дни. Не бе сигурна каква точно е причината — дали начинът, по който слънцето надничаше през прозорците, или позата, в която сестрата бе наклонила главата на Керълайн; или пък нещо, което се излъчваше от това тяло, за което лекарите твърдяха, че не съдържа нищо съществено, но жестокостта, с която съдбата се бе отнесла към майка й, задържа Кейси за миг до вратата.

Керълайн изглеждаше красива. Едва на петдесет и пет, имаше дълга и невероятно гъста коса, която годините бяха превърнали в блестящо сребро, но цветът не я състаряваше нито с ден. Кожата й бе гладка, макар и бледа. Леките бръчки свидетелстваха за начина, по който всички чувства се изписваха по лицето й. Тя често се усмихваше.

Или поне преди бе така, поправи се мислено Кейси, защото сега лицето й не изразяваше нищо. Чертите й бяха така безизразни, както и всеки път през последните три години, когато Кейси я посещаваше. Ако очите й бяха широко отворени, а не леко притворени, пъстрият им цвят щеше да излъчва топлота. Ако говореше, устните й щяха да са влажни. Ако бе погълната от разговора, щеше леко да наклони тялото си напред, с брадичка, опряна на дланта, и лешниковите й очи щяха да блестят.

Керълайн била двайсетгодишна, последна година в колежа. Записала се на курс по психология за напреднали, воден от Кони. Тогава заченала. Дъщерята предполагаше, че доктор Унгер е бил привлечен от външността на майка й — макар всъщност да не знаеше кой кого е привлякъл и как точно е протекла връзката им. Керълайн никога не бе й разказвала, а Кейси, въпреки целия си кураж, никога не бе посмяла да я попита. Раждането й бе променило завинаги живота на Керълайн. Ако не е била тази краткотрайна връзка, кой знае къде би могла да е Керълайн сега. Би могла да продължи образованието си и да се дипломира в някоя област. Би могла да се отдаде на любовта си към изкуството и да се заеме с преподаване или с писане. Би могла да стане прочут дизайнер на текстил и да обикаля света. Без товара на самотното майчинство би могла да се ожени и да има пълна къща с деца и съпруг, който да плаща сметките, и не би се налагало тя да се тревожи за всичко.

Едно бе сигурно: нямаше да е в това болнично легло. Керълайн бе пресичала улицата, докато гостуваше на Кейси в Бостън, когато я бе блъснала кола. Травмата от удара бе увредила мозъка й и го бе оставила без кислород достатъчно дълго, че да доведе до сериозни последствия. Макар да дишаше самостоятелно, да следваше обичайните периоди на спане и будуване и понякога да правеше рефлективни движения, не даваше никакъв признак за каквато и да било съзнателна дейност. Бе зависима от изкуствено хранене и хидратиране, за да живее.

Ако Кейси не се бе раждала на този свят и Керълайн не би предприела това пътуване, сега би била жива и здрава.

Все така отказвайки да приеме факта, че майка й никога няма да бъде предишната жена, Кейси влезе в стаята и се приближи.

— Здрасти, мамо.

Целуна я, хвана я за ръка и се настани на обичайното си място на ръба на леглото.

Здравей, скъпа — отвърна Керълайн с очевидно удоволствие, приветлива както винаги.

Ако бяха в Провидънс, тя щеше да е с боси крака, облечена в прекалено голяма риза с развети настрани краища и избелели джинси, които подчертават стройната й фигура. Ако току-що си е взела душ, от нея щеше да се разнася онзи свеж дъх на евкалипт, докато навива около ръката си мократа си коса и ловко я закрепва високо на главата с помощта на бамбукова игла за плетене.

Да, тя умееше и да плете. Не само отглеждаше своите ангорски зайци, стрижеше вълната им, предеше я, боядисваше я и я тъчеше, но плетеше и пуловери. А също ръкавици и шалове. Копнееше да плете за внучето си. Непрекъснато говореше за това на Кейси.

Радвам се, че си тук — каза тя сега. — Тъкмо съм в настроение да готвя. Да направя ли едно овнешко задушено?

Кейси усети как я свива стомахът.

— О, не. Рамбо ли?

Очите на Керълайн се напълниха със сълзи. „Той умря в мир. Бях до него. Живя дълго“. Опитваше се да бъде разумна. Рамбо бе любимецът й сред овцете. Щеше да й липсва, Кейси бе сигурна.

— Съжалявам, мамо.

Керълайн леко избърса сълзите с опакото на ръката си.

Е, той си отиде. Някъде там горе той е щастлив. Искам да отпразнуваме това.

Кейси не искаше. И по-рано бяха лишавали през подобни ситуации, в предишни години с други овце.

Знам — изпревари думите й Керълайн, — изобщо не можеш да разбереш как мога да ям нещо, което съм обичала, но такъв е редът в природата, скъпа. За животно като Рамбо е чест не само да дава вълна, докато живее, но и да послужи за храна след смъртта си. Много бих била щастлива, ако споделиш това с мен.

— Някой друг път с удоволствие — предложи Кейси, — но сега малко бързам.

Тогава пържоли. Стават бързо.

— Искам само да споделя нещо с теб.

Керълайн отвори широко очи.

Добри новини?

Това на майчиния език означаваше „мъж“. Керълайн копнееше за зет почти толкова, колкото и за внуче.

Кейси разтри пръстите й, докато се разтвориха, и преплете своите с тях.

— Мисля, че е добра новина. Напускал груповата практика.

Керълайн се дръпна изненадано. „О. И защо?“

— Парични проблеми, несходство в характерите, а и това просто не е за мен. Трупата се разпадна. Всички се ориентират към други места.

Тъкмо сега, когато имаш стабилна практика ли?

— Моята практика си остава. Клиентите ли ще те последват.

Къде?

— Имам нов офис.

Кратка пауза, после проницателна догадка: Гориш за градската къща на Кони, нали?

— Тя е страхотна, мамо. Четири етажа плюс купол, градина и място за паркиране.

Не искаше да споменава за домашната помощничка и градинаря. Като се има предвид, че Керълайн сама бе вършила всички домакински задължения дори когато бе изморена до смърт, това бе все едно да сипва сол в раната.

Четири етажа, с купол, градина и място за паркиране на „Бийкън Хил“? — попита Керълайн с тона на агент по недвижими имоти. — Това струва поне два милиона.

— Адвокатът предполага, че са по-скоро три.

Поръча ли да ти направят оценка на собствеността?

— Още не. Сега офисът ми е в къщата. Не мога да я обявя за продан, преди да намеря друго място, където да приемам клиентите си.

Колко време ще ти е нужно?

— Не знам.

Не изчаквай прекалено, Кейси. Пазарът е силен в момента, но няма гаранции какво ще стане другия месец или догодина. Поддръжката на такова жилище сигурно е ужасно скъпа. Каква ипотека има?

— Никаква.

Керълайн бе силно впечатлена.

Е, това е сериозно нещо, предполагам — тя бързо се окопити. — Но е само още една причина да обявиш къщата за продан. Такава сума, инвестирана разумно, би ти осигурила чудесен живот. Аз определено не бих могла да ти дам подобно нещо фермата ми не струва и една стотна от това. Ако продадеш къщата и инвестираш парите, ще можеш да си вземеш под наем първокласен офис само от дивидентите.

Кейси знаеше, че е права.

Ще го направиш ли? — попита Керълайн.

Никак не я биваше в лъжите.

— В определен момент.

Скоро ли? — настоя майка й.

— Ами, какво ще кажеш, ако реша да задържа къщата за известно време?

Керълайн прехапа долната си устна. Погледна Кейси, после впери очи в пода. Когато отново вдигна поглед, в него витаеха спомени от миналото.

Това би ме наранило.

Сърцето на Кейси изтръпна. Керълайн й отговаряше честно и тя й бе благодарна, но от това чувството й за вина само се засилваше.

— Добре, мамо. Имаше аналогичен случай. Помниш ли какво ми каза за Рамбо?

Аз обичах Рамбо — изтъкна Керълайн, досетила се какво има предвид дъщеря й. — През целия си живот той само даваше и даваше от себе си.

— Но сега го няма, а във фризера ти има овнешко. Ти беше права, според най-примитивните закони на лова и намирането на храна Рамбо е бил роден, за да бъде изяден. И защо не? Той е мъртъв. Е, Кони — също. Също както тялото на Рамбо ти принадлежи, така и къщата на Кони е моя. Мога да правя каквото си пожелая там, независимо дали става дума да надраскам графити по стените, да се държа грубо със съседите или да организирам партита, които биха го накарали да се обърне в гроба — тя омекна. — Има и добри страни. Мога да използвам мястото за свои цели. Трябва ми офис, а и сега, като се настаних там…

Вече си се настанила? — тревожно попита Керълайн. — Там ли живееш?

— Не.

А възнамеряваш ли да го направиш?

— Не знам. Мястото е прекрасно, голямо. Ела с мен да го видиш.

Керълайн бавно си пое дъх. „Не мисля, че бих могла“.

— Защо не? Него го няма.

Не заради това, скъпа. Заради мен. Уморих се.

— Разбира се, че си уморена — възрази й Кейси. — Уморена си от тази стая, от това легло. Тези пристъпи са знак, мамо. Показват, че оздравяваш отвътре. Скоро ще се събудиш.

Керълайн за миг задържа дъха си, после тихо попита:

— Ами ако не се събудя?

— Ще се събудиш — настоя Кейси. — Трябва. Имаме да правим толкова неща заедно — като майка и дъщеря.

Касандра — укори я Керълайн, — ти никога не си желала подобно нещо.

— Може би досега не. Но сега искам. Ти си част от живота ми. Затова имам нужда да дойдеш с мен и да видиш къщата.

Съжалявам, скъпа. Имам си гордост.

— Става дума за практичен подход, а не за гордост. Нужен ми е офис. В къщата има такъв.

Керълайн докосна устни с върховете на пръстите си. Нямаше нужда да казва нищо. В очите й се четеше много мъка. Накрая свали ръка и въздъхна.

Ако се водеше само от практични мотиви, щеше да обявиш къщата за продан, да вземеш парите и да се махнеш. Но ти винаги си била обсебена от този човек.

— Не съм обсебена.

Запленена тогава. Работиш в неговата област. Установи се да практикуваш в неговия град. Купи си апартамент на десет минути от дома му. Той някога препоръча ли те на свой пациент? Покани ли те в дома си? Сама си заложи капана и падна в него. Провали се в опитите си да привлечеш вниманието му.

— Но все пак ме забеляза — изтъкна Кейси. — Остави ми градската си къща.

Точно така. Не те е питал дали я искаш, какво би желала да правиш с нея, просто ти натрапи жилището си. Нямаше време за теб, докато беше жив, но сега, когато е мъртъв, иска от теб да разчистиш килера му.

Кейси не мислеше за килера.

— Трябва да видиш градината, мамо.

Имам си собствена градина.

Така беше, наистина. Керълайн Елис не се задоволяваше само с леха с подправки. Отглеждаше марули, зелен фасул, тиквички и броколи. Садеше домати.

— Тази е различна — настоя Кейси.

О, скъпа. Винаги е различно. Но това не е достатъчно. Ти заслужаваш повече.

— Бих казала — изтъкна Кейси, — че къща в града за три милиона долара никак не е малко.

Това ще ти донесе ли стабилност?

Кейси увеси нос. Това бе спор, който бяха водили и преди. Въздъхна и отново вдигна поглед.

— Искаш да имам съпруг и деца и аз също го искам, но не за това говорил сега. Не съм молила за къщата, мамо. Бях готова да го погреба и да продължа нататък. Но той ми остави това място и така ми разкри цял нов свят от възможности. И проблеми.

— Точно така — потвърди Керълайн.

— Имам нужда от помощта ти.

Моят съвет е да я продадеш. Само това мога да ти кажа.

— Искам да я видиш.

Керълайн я изгледа продължително. Бавно поклати глава.

— Това е само една къща, мамо — тухли и хоросан. Защо толкова се плашиш от нея?

Керълайн вдигна ръка и я погледна предупредително. „Недей да ме подлагаш на психоанализа“, казваха очите й.

Кейси отстъпи, но само от позицията си на терапевт. Като дъщеря каза:

— Това няма нищо общо с обичта. Аз те обичам. Ти ме отгледа. Жертвала си се за мен. Само че никога не научих нищо за него. Ти не искаш да ми кажеш…

Не мога — прекъсна я Керълайн. — Нямало какво да ти кажа. Този човек не се разкриваше пред никого.

— Все трябва да е споделил нещо… преди… след… нали вие двамата…

Сме спали заедно ли? Той почти не говореше — Керълайн я изгледа строго. — Никога ли не те е привличал някой тъмнокос, мълчалив мъж? Кони не беше тъмнокос, но определено бе мълчалив. Мълчанието предизвиква някаква загадъчност, а това ражда привличане. Всяка жена си мисли, че именно тя ще преодолее преградите. Е, аз не успях. Провалих се.

— Ти имаш мен.

Знаеш какво имам предвид.

— Ти също знаеш какво имам предвид — настоя Кейси, защото отчаяно се нуждаеше от разбирането на майка си. — Ти не си успяла да проникнеш в душата му. И други хора не са могли. По аз имам този шанс. „Той е мъртъв“.

— Домът му не е. Може би ще ми разкаже различни истории. Погледни го от тази страна. Когато имам деца, те ще носят половината от моите гени, които всъщност са негови и твои гени. Те ще те познават и обичат, а онова, което не могат да видят сами, аз ще им го разкажа. Няма ли да е хубаво, ако мога да им разкажа и мъничко за него?

Керълайн се замисли над това за минута. После, като всяка майка, искаща за детето си повече от това, което сама е имала в живота, тя се усмихна.

Обещай ми, че първо ще си намериш съпруг, а?

* * *

Седнала в колата си, паркирана на „Фенуей“, все още с мисълта за чувствата на майка си наум, Кейси набра номера на агента по недвижими имоти, който й бе помогнал при покупката на апартамента й. Чу осъществяването на връзката, след което телефонен секретар я подкани да остави съобщение. Тя понечи да го направи, после се разколеба и прекъсна. Как би могла да каже, че изведнъж се е оказала собственик на къща на „Бийкън Хил“ и иска да я продаде? Хората обикновено не предпочитат мънички апартаменти вместо градски имот на „Бийкън Хил“. Агентът щеше да реши, че си е загубила ума. Един личен разговор по телефона бе за предпочитане пред съобщение. Щеше да пробва по друго време. Керълайн бе права, определено имаше известни предимства в идеята да продаде къщата, да инвестира парите и да загърби Кони. Той заслужаваше точно това.

Кейси обаче трябваше първо да проучи мястото, да разбере колкото може повече за този човек, да задоволи любопитството си, като види, че няма нищо, заслужаващо интереса й. Но преди това трябваше да уведоми клиентите си за промяната в адреса на офиса си.

С тази мисъл, тя подкара направо към къщата. Паркира отпред, отключи вратата и влезе. Докато притичваше надолу по стълбите, й мина през ум, че ако остане достатъчно дълго, ще се наложи да замени картините на Рут Унгер. Но веднага щом влезе в офиса, отново се съсредоточи, извади на екрана на компютъра списъка с клиентите си и започна да им се обажда. Когато отвори вратите към градината, си каза, че го прави, за да пусне вътре свежия вечерен въздух. Когато се разхождаше навън между две обаждания, си повтаряше, че просто си разтъпква краката. Но веднага щом приключи с обажданията на записаните за понеделник и вторник, изключи компютъра, остави настрана телефона и се отказа от опитите си да устои на изкушението.

Вечерта в градината бе нещо специално. Ниски градински лампи осветяваха пътеката; пръскачки, скрити зад храстите, нежно оросяваха дърветата. Сега нямаше птици и катерички, но фонтанът продължаваше да бълбука. От прозорците на съседите се носеха приглушени звуци. Някой си правеше барбекю — приготвяха пържоли, ако се съди по миризмата.

Излегна се на дървената пейка под кестена и погледна нагоре. Имаше повече звезди, отколкото бе свикнала да вижда в града. Зачуди се дали нощта просто е много ясна, или това се дължи на силата на внушението. Тази градина бе едно вълшебно кътче. Едва когато затвори очи обаче, усети истинска наслада. Сред уханието на вечнозелените растения, на цветя, чиито имена не знаеше, но чийто аромат обичаше, сред миризмата на земя и пържола на скара, след шепота на вечерния бриз в клоните на дърветата тя се почувства напълно удовлетворена.

Отново онази вътрешна, кръвна връзка, осъзна Кейси. Ако вярваше в прераждането, би решила, че някога е била горска нимфа. Чувстваше се, сякаш в тази градина най-сетне е у дома.

* * *

Събуди се, свита на топка на една страна. Бе два посред нощ и бе измръзнала. Ужасена от мисълта, че е могла да заспи на пейката, и то за толкова време, тя влезе в къщата, за да угаси лампите, да включи алармата и да се прибере вкъщи. Стълбите бяха достатъчно тъмни, за да не се налага да се среща с творбите на Рут, но докато стигне до кухнята, я налегна нещо друго. Предпочиташе да го нарече умора.

Продължи нагоре към стаята за гости, съблече се, изми се и облече бледосиния халат, който бе окачен в банята с прилежно вързан на панделка колан. Беше чисто нов, никога не бе носен. Както бе сънена, тя си позволи да си представи, че е бил купен специално за нея и я е чакал през цялото това време. Определено бе в любимия й цвят.

Върна се в стаята и отиде да затвори вратата, защото все пак спалнята на Кони бе в другия край на коридора. Да, той беше мъртъв. Знаеше го. Но нещо от него оставаше в онази стая. Призракът Ангъс? Не мислеше така. Съвсем сериозно — не вярваше в призраци. Но там определено имаше някакво присъствие.

Реши, че изобщо не иска да спи на този етаж, и слезе долу, в личния кабинет. Да, Кони бе и тук, но освен това в помещението имаше уют. Сви се на дивана, зави крака с плетената на една кука покривка, намести възглавничките под главата си и отново заспа.

* * *

Събуди се преди пет с първата утринна светлина и за миг не можа да се ориентира къде се намира. Когато разбра, вече бе толкова разсънена, че не би могла отново да заспи. Стана от дивана и постоя насред стаята, докато се опитваше да реши къде да иде, какво да прави и какво чувства. Да се събуди в къщата на баща си, бе нещо, което никога не й се бе случвало досега. Това не бе нормално.

Имаше нужда от нещо нормално. Кафето бе нормално.

Затова отиде в кухнята и си направи кафе. Докато го чакаше да стане, се загледа през задните прозорци към градината, но тя още тънеше в мрак. Макар на изток небето да ставаше все по-светло, слънцето още не се бе вдигнало достатъчно високо, за да огрее тази страна на хълма.

Напълни с кафе една наситенозелена чаша и се върна надолу по стълбите, но този път отиваше в офиса. Компютърът й беше там. Картотеката й бе там. Обикновено в понеделник сутрин, щом започнеше обичайния работен ден, тя се залавяше с тях и с телефона, освен ако не бе заета да спори с някоя застрахователна компания от името на свой клиент, после попълваше формуляри за сметки, затова никога не се срещаше с клиенти преди десет. Първата й среща днес бе в единайсет и преди това трябваше да отскочи до апартамента си, за да се преоблече и отново да се върне тук. Но сега бе едва пет. Имаше много време.

Стоплена от кафето, тя разгледа офиса, като търсеше следи от баща си. Единствените неща с неговото име бяха две дипломи на стената, но там не пишеше нищо, което вече да не знае. Имаше и няколко оригинални ботанически гравюри в обикновени рамки. Бяха красиви, но единственото, за което свидетелстваха, бе, че Кони е могъл да си позволи да ги купи.

Дотук с похвалните слова. Ако някой влезеше в този офис, изобщо не би разбрал, че човекът, който е живял и работил тук, е бил светило в своята област, че е получил безброй награди в кариерата си или че е бил публикуван многократно. Прегледа набързо рафтовете с книги и не можа да открие нито една негова. А веднага би ги разпознала, имаше ги до последния том.

Забеляза обаче някои от справочниците, които и сама притежаваше. Те бяха сред задължителната литература за кабинета на един терапевт — именно подобно нещо, осъзна тя, би оставил един баща на сина си или на дъщеря си, ако следват неговите стъпки в професията. Остави чашата с кафе на бюрото, взе една от книгите и я разгърна, като си представяше, че може да намери посвещение: „На Кейси от баща й, с обич и най-добри пожелания за успешна кариера.“ Би била доволна дори ако липсва частта с обичта. Но първата страница бе съвършено чиста.

Опита с друга книга и намери друга празна страница. Същото бе и с третата.

Разочарована, тя се залови да прегледа рафтовете с книги. Най-близките и най-леснодостъпните откъм бюрото бяха много повече насочени към психоанализата от книгите, които Кейси предпочиташе. В пристъп на яд издърпа най-авторитетните заглавия сред тях и ги премести на един от отдалечените рафтове. Вземаше по няколко тома наведнъж и накрая двете най-хубави полици бяха изпразнени напълно. После претърси кашоните, струпани в коридора, и откри своите предпочитани книги. За нула време ги подреди на почетните рафтове, прилежно подредени.

Реорганизацията придаде по-топъл вид на рафтовете, реши тя. Насърчена от това, насочи вниманието си към бюрото. Беше огромна мебел от махагон с по три чекмеджета от всяка страна и едно плитко за моливи в средата. Креслото бе кожено, също огромно, с висока облегалка. Седна в него, за да го изпробва, наклони се напред, облегна се назад, после наляво и надясно. Завъртя се отново наляво, отвори най-горното чекмедже и намери работни бележници с линирани жълти листове. Във второто имаше телбод и скобки, кутии с черни и червени моливи, с щипки за листове, миникасетофон и няколко касети.

Взе касетофона в ръка, както и той го е държал, и го включи, надявайки се да чуе гласа му, но касетата бе празна.

Върна го на мястото му, затвори чекмеджето и отвори най-долното. Металните скоби подсказваха, че преди тук е имало наредени папки с досиета. Сега бе празно, но нямаше дълго да остане така. Само след минута вече го бе запълнила със своите папки. Направи същото и с най-долното чекмедже отдясно. В това над него имаше канцеларски принадлежности — официални бланки със знака на „Харвард“, които имаше право да използва като член на преподавателското тяло, и лични бланки. Те бяха в цвят слонова кост с черни печатни букви „Корнелиус Б. Унгер“.

Нямаше представа какво означава „Б“. Бе питала мнозина през годините, но никой не знаеше.

В канцеларските материали се криеше златна възможност. Ако Кейси бе на мястото на Кони и оставяше дома си и всичко в него на своето дете, което никога не е познавала, със сигурност би оставила някаква бележка именно тук.

И двете купчинки бяха спретнато подредени, но на нито единия горен лист нямаше и най-малък знак.

Обезкуражена, тя затвори чекмеджето, отвори горното и откри няколко малки метални кутийки. В едната имаше ластици, в друга — гумички, в трета — пощенски марки. Останалите бяха пълни с дъвчащи бонбони „Галард и Браузър“.

Бонбоните изненадаха Кейси. Тя обичаше много дъвчащи бонбони — направо бе пристрастена към тях в университета до такава степен, че си бе счупила няколко зъба заради навика да ги дъвче, вместо да ги смуче. Е, и в правилното ядене на бонбони никак не я биваше, но Кони не би могъл да го знае. Би могла да си представи, че е напълнил малките кутийки с мисълта за нея, но и това — като се има предвид всичко останало, бе крайно невероятно.

Посегна да си вземе бонбон, размисли и отдръпна ръка.

Затвори чекмеджето и отвори плиткото в средата. Шест писалки „Бик“ бяха подредени в елегантна поставка. Тази гледка я зарадва. Тя мразеше тази марка, никога не използваше такива писалки. Нейната бе „Монблан“. Беше подарък от майка й.

Това донякъде балансираше нещата, беше доволна, че поне в едно е разочаровала очакванията на Кони, и отвори чекмеджето още малко. Зад поставката имаше дървена линия, а зад нея — голям кафяв плик.

Когато го извади, пулсът й се ускори. Едно голямо „К“ бе написано отпред определено от неговата ръка. „К“ можеше да означава Корнелиус, но защо би писал собствения си инициал? „К“ означаваше също и Кейси.

С разтуптяно сърце, тя разтвори плика и извади от него куп напечатани листове, прихванати с щипка. „Да флиртуваш с Пит“, прочете в средата на предната страница, а под тези думи с по-малки букви пишеше: „Дневник“.

Да флиртуваш с Пит.

Дневник.

Кейси прелисти страниците под горния лист. Бяха прилежно напечатани от горе до долу и всяка бе номерирана. Отново се върна към първата.

Да флиртуваш с Пит.

Дневник.

„К“ означаваше Кейси. Тази увереност я накара да продължи.

Махна щипката, остави листовете на бюрото, отмести настрани заглавната страница и започна да чете.