Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (23)

Двадесет и втора глава

Първо се появи Ангъс. Когато скочи на леглото, Кейси се събуди стресната. Бързо се успокои и се зачуди дали ще може да седне и да го погали, без да го изплаши. В този миг обаче той гледаше само Джордан. Стъпка с лапи завивките, покатери се грациозно по гърдите му и мина от другата му страна, далеч от Кейси, където се обърна и се сгуши на кълбо. Не остана доволен и протегна едната си предна лапа над него. После величествено, с чувство на собственост и дори на предизвикателство, намести главата си и я загледа втренчено.

— О, боже — промърмори тя и се канеше да добави и нещо за мъжките приятелства, но звънна телефон.

Керълайн? Погледът й веднага се насочи към нощното шкафче, с разтуптяно сърце за втори път тази сутрин.

Но звънящият телефон бе на Джордан. Едва отворил очи, той се пресегна над Ангъс, за да го вземе. Натисна с палец копчето за връзка.

— Да — каза по телефона. Само за секунда се разсъни напълно. — Кога?… Какво каза той?

Очите му срещнаха очите на Кейси. Тя не различаваше думите от другата страна, но не можеше да не долови раздразнението в тона.

— Да. Познавам я — каза Джордан и я погледна с огорчение. — Може да е научила част от това от мен… Не, не съм я пращал аз там. Защо бих направил подобно нещо?… Не, не е знаела, че съм твой син. В Бостън има много хора с фамилия О’Кийфи — опря се на лакът, заслуша се и после каза: — Навярно накрая е свързала двете имена, Дан и Джордан, и се е почувствала неудобно. Вината е моя, а не нейна. Какво друго каза Дардън?… Не е отправил никакви заплахи?… Хубаво. Нека да ме проклина. Мрази ме от онази нощ, когато Джени го удари. Предпочитам да се нахвърля върху мен, вместо да хукне да търси нея — той отново се заслуша, въздъхна. — Почакай малко, татко. Това беше само неволен израз. Джени е мъртва и погребана. Трябва да го кажеш на Дардън. Последният човек, който бих искал да застане на прага ми, е той… Ще разбереш ли, ако напусне града?… Можеш ли да провериш!… Да, бих оценил това… Разбира се… Да.

Прекъсна връзката, легна отново по гръб и опря телефона на корема си.

Ангъс бе отдръпнал лапата си и сега седеше с изправен гръб, но все така зяпаше Кейси.

— Джени е мъртва и погребана — изрече Джордан като самозащита. — Мег е жива и здрава.

— Да не би Дардън да създава неприятности? — попита Кейси, обзета от вина и страх.

— Да. Казал на баща ми, че не би се учудил, ако аз съм измъкнал Джени от града и съм я укрил някъде.

— Казал ли е, че ще тръгне да я търси?

— Не. Но това не значи, че няма да го направи.

— Ако е обсебен от нея, няма да остави нещата така.

— На мен ли го казваш — сухо се обади Джордан.

— Не трябва ли да предупредим Мег?

Той се замисли над това за минутка.

— Още не. Няма да знае как да я намери. Ще тръгне първо да търси мен, после теб.

— Мен ли?

— Знае името ти. Сигурно го е научил в закусвалнята. Номерът ти е в указателя.

— Онзи в апартамента.

— Можем да се надяваме.

Кейси притисна завивката към гърдите си и седна в леглото.

— Много съжалявам.

Той я загледа с нещо близко до отчаяние. После, невероятно как, лицето му светна от нежна усмивка.

— Знам, че е така. Не си ти виновна за този проблем. Ако някой от нас — Кони, аз или дори Мег — се бе сетил да те запознае със случая, преди да идеш в Уокър, щеше да си по-сдържана. Но не си знаела. Мога да те коря за действията ти, но не и за намеренията ти.

Обви с ръка раменете й и придърпа главата й надолу към гърдите си. Дългите му пръсти се вплетоха в косата й, галеха я, утешаваха я.

Кейси затвори очи. Последния път, когато някой бе правил това за нея, бяха майчините й успокояващи ръце, а тя самата бе толкова малка, че не знаеше на колко години е. Заради състоянието на Керълайн и заплахите на Дардън й се струваше невъзможно да се отпусне и успокои. Но Джордан успяваше да я накара да забрави всичко това. Онова, което правеше, бе направо божествено.

Тя измърка от удоволствие и прошепна:

— Ангъс все още ли ме зяпа?

— Ъхъ — също шепнешком отвърна той.

— Това лош знак ли е?

— Нее. Нали е тук, с нас? Струва ми се, че едва преди седмица изобщо не искаше да напусне стаята на Кони.

— Той е добро коте. Това е една добра къща.

Кейси си пое дълбоко дъх.

— Приятел на един мой приятел иска да я купи.

— Не можеш да я продадеш.

— Защо не?

— Защото обичам градината. Някой друг може да не иска аз да се грижа за нея.

— Ти това ли правиш, грижиш се за нея?

— Грижата е женска работа. Аз съм градинар.

— Ти си художник.

Харесваше й да го казва. Това все още я изненадваше.

— Не бих могъл да съм едното без другото.

— Не заради парите.

— Не. Заради вдъхновението.

Тъкмо си мислеше, че напълно разбира какво има предвид, когато звукът от звънеца прекъсна мислите й. Ангъс мигновено скочи от леглото. С разтуптяно сърце, тя се изправи стреснато.

— Кой ли е? — попита, докато скачаше от леглото. Джордан вече бе на крака и нахлузваше късите си панталони.

— Колата ми е отвън. Това ме притеснява.

Тя се пресегна за халата си.

— Дардън би ли разпознал тази кола?

— Със сигурност — той си закопча ципа. — Карал съм я в Уокър — той се опитваше да оправи копчето на кръста си. — Беше отдавна, но Дардън няма да забрави.

Кейси пъхна ръце в ръкавите на халата си.

— А ако е намерил този адрес…

— … колата ми тук ще потвърди подозренията му — довърши Джордан и тръгна към антрето.

Тя го последва, като завързваше колана на халата, докато тичаше.

— Не би могъл да е Дардън. Говорил е с баща ти в Уокър само преди малко.

Джордан леко изтича надолу по стълбите.

— Разговарял е с баща ми снощи. Късно снощи. Той се опитал да се свърже с мен на домашния ми телефон и решил, че сигурно съм излязъл. Не му дошло наум да ми позвъни на мобилния, докато мама не го подсетила тази сутрин.

Кейси изтича след него на долния етаж, като се молеше на вратата й да не се окаже Дардън. Ако този човек дойдеше в Бостън и намереше Джени, появяването му би предизвикало срив в живота й. Сега тя бе Мег. Чувстваше се в безопасност. Да се разруши спокойствието й би било трагично и всичко щеше да е по вина на Кейси. Тогава наистина щеше да разочарова Кони.

Джордан прекоси бързо фоайето. С ръка на вратата, той надникна през страничния прозорец.

Застанала на няколко стъпки зад него, Кейси затаи дъх.

Джордан на свой ред издиша шумно и с едва приглушен смях отстъпи назад.

— Мисля, че търсят теб — каза той с престорено огорчение.

Озадачена, тя надникна през прозореца отстрани на вратата. В мига, в който зърна Джена, Бриана и Джой, те също я забелязаха. Но освен това бяха забелязали и Джордан. Изглеждаха съответно изненадани, развълнувани и развеселени и сочеха към дръжката на вратата, като я подканваха да им отвори. Тя погледна Джордан.

— Готов ли си за това?

— Ще бъда ли изобщо някога? — отговори й и посегна към дръжката на вратата.

Отвори и застана с удивително достойнство, докато приятелките на Кейси го оглеждаха от глава до пети и приказваха една през друга.

— Не можахме да намерим място за паркиране на площада — осведоми я Бриана.

— Наложи се да паркираме на „Уест Седър“ — добави Джена.

— Добре, че не се отказахме — заяви Джой.

Бриана промърмори:

— Виж ти, Кейси, каква си хитруша — очите й останаха приковани в Джордан. — А пък аз се тревожех за теб, представяш ли си?

— Напоследък ни избягваш — укори я Джена, но и тя зяпаше Джордан.

Същото се отнасяше и за Джой, която я сгълча:

— Не отговаряш на обажданията ни.

— Не познавам ли отнякъде този мъж? — това бе Бриана, която направо пропя въпроса, защото определено разпозна мъжа.

— Не го ли познавам и аз? — попита Джена, макар нейният глас да бе по-скоро озадачен, отколкото закачлив.

И трите зачакаха, вперили жадни погледи в Джордан.

Кейси въздъхна с примирение.

— Дами, това е Джордан О’Кийфи. Джордан, отляво надясно, запознай се с Джена, Бриана и Джой, най-добрите ми приятелки.

Джордан кимна на всяка от тях, после с абсолютно спокоен тон заяви:

— Извинете ме. Ако знаех, че ще идвате, щях да се облека.

Джена се изкикоти. Джой се ухили. Бриана го изгледа накриво и подхвана:

— Извини ме, но не те ли видях да работиш в градината миналата седмица?

— Аз съм го виждала другаде — обади се Джена, която най-сетне се бе досетила. — Беше на една изложба…

— Той е художник — потвърди Кейси. — И е мой градинар.

— А очевидно и още нещо — добави Джой. Погледът й бе прикован в копчето на панталоните на Джордан, което той така и не бе успял да закопчае в бързането.

Бриана се обърна към Кейси с едва прикрито веселие.

— Извини ме. Наистина ми се ще да обсъдим подробно връзката ти с градинаря, който е художник, но това е моят миг и аз си го искам обратно.

Тя протегна ръка напред. Беше лявата и на нея имаше красив диамантен пръстен. Кейси зяпна от изненада.

— Бриана! О, боже мой! Направила си го! — тя прегърна силно Бриана, после я отдръпна от себе си, за да разгледа пак пръстена. — Великолепен е — отново я прегърна. — Гордея се с теб.

Бриана направо грееше от щастие.

— Аз също.

— Кога го получи?

— В петък вечер. Щях да ти кажа по-рано, ако отговаряше на обажданията ми.

Джордан се намеси, като се почеса виновно по тила.

— Ъъъ, дами, за мен е време да се оттегля.

Подразбираше се, че той е виновен, че Кейси не отговаря на телефона. Това бе идеално алиби и спестяваше на Кейси необходимостта да споменава за Мейн.

— Поздравления, Бриана — каза той.

— О, не си тръгвай — извика Бриана. — Ще го отпразнуваме!

Докато тя говореше, Джой извади бутилка шампанско, а Кейси — торба със сладкиши и соленки.

— Ако Кейси има малко портокалов сок, можем да си направим късна закуска. Може и да не е толкова хубава като онази, която ни приготви Мег, но ще се престорим, че е така.

В същия миг, сякаш извикана по име, Кейси видя Мег да се появява откъм „Уест Седър“. Главата й бе наведена. Отдалеч изглеждаше толкова самотна, дори унила.

Кейси усети как нещо в нея трепва. Мег й беше братовчедка. Братовчедка.

— Добре, момичета — подкани тя цялата групичка, като включи и Джордан, — влизайте всички вътре. Ще поприказвам с Мег и ще видим какво може да се направи.

Стиснала здраво домашния си халат — и без изобщо да се притеснява, че няма върху себе си нищо друго, — тя изтича боса надолу по стълбите и по тротоара.

Мег вдигна глава. Спря сепнато и на лицето й се появи усмивка, която я преобрази в красиво момиче.

Кейси се усмихна в отговор, когато се приближи до нея.

— Знам, че се излагам като глупачка, като тичам така по улицата по халат, но приятелките ми току-що пристигнаха. Бриана се е сгодила! Не е ли страхотно? — тя пъхна ръка под ръката на Мег и я поведе към къщата. — Появяваш се в най-подходящия момент. Можем ли да направим едно импровизирано празненство? Те носят шампанско и някакви закуски от пекарната, но ти си тази, която знае дали имаме портокалов сок, а и после дали можем да измъкнем нещо за хапване от хладилника. Ще ни помогнеш ли?

Макар Мег да продължаваше да се усмихва, на Кейси й се стори, че изглежда малко бледа. После установи с изненада, че тя просто е сложила по-малко грим на лицето си. Сега, като ги потърси с поглед, забеляза избледнелите петънца, където преди това е имало ярки лунички.

— Разбира се, ще помогна — отвърна Мег с ентусиазъм.

Все така с преплетени ръце, Кейси доближи глава до главата на Мег. Беше лесно, бяха почти еднакво високи.

— Но трябва да те предупредя — каза й със заговорнически тон, като жена на друга жена: — Джордан е тук.

— Джордан ли?

— Прекара тук нощта.

— Прекарал е… нощта?

Със здраво стиснати устни, за да потисне усмивката си, Кейси срещна погледа й.

Когато най-сетне схвана за какво става дума, очите на Мег грейнаха.

— Ти и Джордан?

— Не мислиш ли, че е страхотен?

— Да, но той е… Джордан.

Кейси знаеше добре откъде произхожда Мег. Тя, от друга страна, идваше от съвсем различен свят.

— Точно така — каза й, като я насочи по стълбите и вътре в къщата.

* * *

След половин час Джордан вече бе добавил и риза към късите си панталони, Кейси си бе сложила шорти и тениска, а Мег сервираше обилна закуска за петима на масата в градината, на слънчице. Рододендроните бяха почти в разцвета си, лилиумите бяха по-големи, а върбинките — наситено морави и разкошни. Откъдето и да идваше уханието в градината, то бе подобаващо празнично в чест на Бриана.

Тъкмо си хапваха яйца на очи по мексикански, когато звънна телефонът на Джордан. Кейси веднага хвърли поглед към него, но той вече бе станал от масата. Отговори на обаждането, докато вървеше към офиса. Като се стараеше да се усмихва заради Мег, тя често поглеждаше в неговата посока. Когато той прекъсна връзката и улови погледа й, тя отиде при него.

— Беше баща ми — тихо каза той. — Колата на Дардън я няма.

Сърцето на Кейси се сви.

— Какво означава това?

— Не знаят още. Дардън може да е тръгнал още снощи, след като е говорил с баща ми. Или пък рано тази сутрин.

Набра друг номер.

— Един полицай в Бостън — обясни той на Кейси, после каза в слушалката: — Здрасти, Джон. Обажда се Джордан О’Кийфи. Помниш ли онази възможност, за която с теб се надявахме, че никога няма да се случи?… Аха. Опасявам се, че е така.

Тогава Кейси откри другото лице на Джордан. Докато го слушаше, тя го видя като абсолютен професионалист, погълнат от работата си. Спокойно и хладнокръвно, той даде на полицая от другия край на линията колкото е възможно по-подробна фактическа информация за Дардън, за колата му и за регистрационния й номер. Даде му също адреса на апартамента на Кейси в „Бек Бей“ и собствения си адрес на хълма, тъй като и двата бяха в телефонния указател, и Дардън би могъл да се запъти натам. После му съобщи адреса на къщата на „Лийдс Корт“, като отбеляза, че не би навредило някоя патрулна кола да минава от време на време, просто за всеки случай. Даде също и адреса на Мег на билото на хълма, но с предупреждението, че това е поверителна информация.

— Дардън не знае името Мег Хенри — каза той колкото на себе си, толкова и на Кейси, когато приключи разговора, — а и телефонният й номер не е в указателя. Не може да разбере къде живее, освен ако не я види на улицата и не я проследи до вкъщи.

— Тя изглежда различно сега.

— Не чак толкова — със съжаление отбеляза Джордан.

— Защо той кара шевролет, а не буик?

— Буика отдавна го няма. Шевролетът е на жената, с която живее. Казва се Шарън Дейвис.

— Наистина ли на номера на колата й пише „Ж-И-Л-А-В-А“?

— Така казва баща ми.

— Щом е толкова жилава, какво прави при Дардън?

— Той има къща. Говори се, че се местила от град на град, като отсядала, където може и харчела колкото е възможно по-малко пари. Когато се настанила да живее у Дардън, уговорката им била да се занимава с готвенето и чистенето в замяна на покрив над главата.

— Знае ли къде е отишъл Дардън?

— Тя, изглежда, е с него.

— Ами децата?

— Те са в къщата, но не знаят нищо. Не могат да кажат кога е тръгнал Дардън. И двете са спели.

— Оставила е децата си самички?

— Те са достатъчно големи. Дъщерята е на шестнайсет, а момчето на единайсет.

Кейси се опита да мисли позитивно.

— Това може да е съвсем невинна разходка — каза тя, но не го вярваше също като Джордан, ако се съди по лицето му. Затова бързо допълни: — Да отведа ли Мег някъде надалеч?

— Нее. Това ще я разстрои повече. А и Дардън няма как да дойде тук. Той не знаеше кой е и какъв е Кони. Ако знаеше, щеше да се появи тук още преди години. Засега тя е в най-голяма безопасност при нас.

* * *

Бриана, Джена и Джой си тръгнаха по обед. Кейси ги изпрати до колата им на „Уест Седър“. Когато се върна, завари Джордан да разговаря с Джеф и Емили Айзнър на тротоара и бе напълно естествено да ги покани да влязат вътре и да поседнат в градината. Имаше останала храна. Джеф и Емили бяха гладни. Джордан искаше допълнително, а и Кейси нямаше нищо против да хапне още нещо.

Мег бе очарована, защото очевидно харесваше Емили. Познаваха се отпреди, когато Емили бе идвала на гости на Кони, и разговаряха с удоволствие. Нито Емили, нито Джеф гледаха отвисоко на Мег. Дори напротив, изглежда, я закриляха — похвалиха препечените й филийки, благодариха й сърдечно, когато тя дойде с каната да напълни отново чашите им с кафе, бъбреха с нея за местните магазини и продавачите в тях.

Кейси забеляза всичко това. Но й направи впечатление и колко удобно се чувства сега Джордан, доста по-спокоен, отколкото в присъствието на Бриана, Джена и Джой. Тогава бе останал малко встрани от разговора на момичетата за годежа на Бриана. С Емили и Джеф обаче бе напълно в свои води. Това бе Джордан в нова светлина — като светски човек, какъвто Кейси не бе го виждала досега. Той се държеше изключително добре.

Мислеше си за това, отпивайки бавно от последната си чаша кафе, когато семейство Айзнър благодариха за поканата и си тръгнаха. Джордан ги изпрати обратно през къщата и се върна с неделния вестник. Кейси го гледаше как се приближава. Той остави вестника на масата, измъкна предните страници и седна. Мина цяла минута, преди да осъзнае, че Кейси го гледа втренчено.

Остави вестника и вдигна вежди в мълчалив въпрос: „Какво има?“.

— Емили ми прошепна нещо крайно любопитно на ухо, когато си тръгваха — мило подхвана Кейси. — Споделих с нея колко се радвам, че двамата с Джеф са ми съседи, а тя ми каза колко ти е благодарна, че си се отбил и си предложил да намине насам, когато бях толкова потисната онази седмица. Това е истинска манипулация, Джордан.

Той не отговори, просто остана на мястото си с многозначителна усмивка на лицето си.

— Би трябвало да съм ужасно ядосана — каза му.

Той отново не каза нищо.

— Защо тогава не съм? — попита тя.

— Защото — изтъкна той с право — знаеш, че сърцето ми не греши.

Наистина го знаеше. Независимо че я бе подвел в някои отношения, никога не бе усетила злонамереност от негова страна. Дяволитост? Да. Градинарят й бе много лаконичен поначало. Ако не бе такъв, лесно щеше да се издаде. Бе начетен и умееше да се изразява добре. Бе прозорлив. Усетил бе, че Емили Айзнър е точно онова, от което Кейси се нуждае в онзи ден, макар че нямаше как да знае за пейката пред пианото.

Сега, докато се взираше в него обаче, осъзна, че Керълайн е права. Наболата брада, скъсаната тениска, изтърканите джинси, развързаните ботуши — също като необщителността, всичко това бе част от образа на здравеняка, който той бе представял пред жените като заучен урок.

— Нещо друго измъчва ли те? — попита я нежно.

С мисълта, че изобщо не му е нужно да се прави на здравеняк, след като е самата на мъжественост в най-добрия й вид, тя поклати глава.

После размисли.

— Да — огледа се наоколо към огрените от слънцето пътеки и цветята, които с всеки ден избуяваха все повече. — Как мога да се чувствам доволна от живота точно сега?

Моментът бе решителен, бе време на очакване и Дардън бе само част от проблема. Ставаше дума и за Керълайн. Да, Кейси усещаше как я полазват тръпки при мисълта за когото и да било от двамата, но паниката, която си мислеше, че ще я завладее, бе под контрол.

Вместо отговор, Джордан се отпусна още по-ниско на стола си, протегна крака и се усмихна широко и мързеливо.

Заради градината е, казваше видът му. Градината бе като оазис, бягство от тревогите на света. И не, не можеше да я продаде. Сега тя го разбираше. Апартаментът й в „Бек Бей“ изобщо не би могъл да се сравнява с това. Нито пък — ако се говори обективно — фермата в Роуд Айлънд. Тя бе светът на Керълайн. А тази градска къща с градината й бе светът на Кейси. Нейното място бе тук.

Усети, че Кони е доволен от размишленията й, и това на свой ред я накара да се зарадва.

Джордан продължаваше да се усмихва широко. О, той казваше и нещо повече, разбира се. Казваше, че той е тук и това е от голямо значение. Беше прав. Но тя не искаше да го признае гласно.

Обичайните за неделя сутрин звуци, като песните на птичките и леко съненият още град, бяха внезапно нарушени от воя на клаксон. Последва втори, после трети и четвърти, и още — и явно не бяха звуци от автомобилна алармена система. Тези сигнали бяха накъсани, предизвикани от човек, режещи и гневни. Идваха от предната част на площада.

Очите на Кейси срещнаха очите на Джордан.

Леността му се бе изпарила за секунда и той вече бе скочил от стола и тичаше по каменната пътека към вратата.

Кейси бързо го настигна.

— Дъдли не може да е толкова глупав — Джордан прескачаше по две стъпала наведнъж. — Разбира се, че е. С удоволствие би си приписал заслугите да провокира събитията.

Кейси се затича по-бързо да го догони напред по коридора и през входното антре. Джордан дръпна вратата и я отвори точно когато тя застана до него.

Един поочукан шевролет стоеше на калдъръма и върху бордюра, ограждащ малката горичка в центъра на площада. Шофьорската врата бе точно срещу пътеката към къщата на Кейси. Нямаше нужда да гледа регистрационните номера, за да се досети, че разбеснелият се шофьор е Дардън Клайд.

— Прибери се вътре! — каза й Джордан, когато тръгна надолу по стъпалата.

Без да обръща внимание на предупреждението му, Кейси го последва надолу. Стигнаха до портата тъкмо когато Дардън излезе от колата си.

— Тук няма никакво проклето място за паркиране — изкрещя мъжът и се нахвърли на Джордан. — Хайде, О’Кийфи, къде е тя?

— Кой? — попита Джордан.

Застанал с изпънати рамене и леко разкрачен, той бе едър и достатъчно непоклатим и дори Кейси бе принудена да застане зад него.

— Дъщеря ми — изрева Дардън с почервеняло лице. Кейси го наблюдаваше с болезнено любопитство. Ако не знаеше какво е причинил на Джени, щеше да сметне, че е привлекателен. Въпреки оредяващата коса, чертите му бяха правилни, а очите му — поразително сини. Но тя знаеше какво е направил. Това му придаваше вид на хищник.

— Ти погреба дъщеря си — каза Джордан.

— В онзи гроб няма тяло, а после някаква жена идва вчера — той хвърли злобен поглед към Кейси — и разправя наляво и надясно, че Мери-Бет не е мъртва, а сега изведнъж се оказва, че ти си в къщата на същата тази жена. Напусна града веднага след като Мери-Бет изчезна. Тук има връзка.

— Мери-Бет я няма, Дардън. Мъртва е.

Кейси не би могла да оспори това. Мери-Бет бе мъртва. Също и Джени. Но Мег бе жива и се намираше някъде в къщата зад гърба й.

— Какво си направил, О’Кийфи? — кипеше Дардън, с издадена брадичка и разширени ноздри. — Надушил си нещо хубаво за себе си там, в Уокър, и си го отмъкнал за себе си, а? Пит ли? Няма никакъв Пит. Пит си бил ти. Но тя е моя. Чуваш ли? Моя е. Не можеш да я имаш. Дошъл съм да си я взема обратно.

— Напълно грешиш — твърдо отсече Джордан. — Най-добре ще е да обърнеш колата и да се върнеш у дома.

— Не и преди да взема дъщеря си — изведнъж погледът му се вдигна леко нагоре, покрай Джордан и в очите му се появи злокобен пламък. — Виж ти, виж ти, виж ти. И тримата на един и същи адрес. И това ако не е забавно.

Кейси се обърна. Мег стоеше до входната врата и гледаше Дардън с широко отворени очи. Изглеждаше вцепенена от страх.

Кейси изтича по стълбите и застана между нея и очите на баща й. Нежно и спокойно, доколкото можеше, като се има предвид страхът, който изпитваше, тя каза:

— Не говори с него. Няма нужда да казваш и думичка.

— Гаден цвят за косата ти, Мери-Бет — подразни я Дардън, — но дори и морава да беше, пак щях да те позная. Не знам какво име използваш сега, но няма да ти се размине.

Кейси скри Мег зад гърба си и хвана ръцете й. Дардън не бе помръднал от колата си, Джордан все още блокираше пътеката. Но площадът вече не беше пуст. Привлечени от врявата, започнаха да се появяват съседи — адвокатът Грегъри Дън, Джеф и Емили и още неколцина, които Кейси познаваше по физиономия, но не и по име. Някои бяха просто любопитни и зяпаха; други се приближиха предпазливо.

Адвокатът говореше по мобилния си телефон и тя се надяваше да звъни в полицията.

Но Дардън бе с една крачка напред. Със злобна усмивка, той измъкна пистолет от джоба си и го насочи към Джордан. Все така усмихнат, той извика на Мег:

— Дотук ли стигнахме, Мери-Бет? Трябва ли да убия човек заради теб, този път наистина?

Кейси бе ужасена. С периферното си зрение забеляза, че съседите, които се бяха приближили, сега се отдръпват.

Когато Мег изхленчи зад гърба й, Кейси стисна по-здраво ръцете й. Знаеше, че Джордан няма пистолет — би могла и да не забележи мобилен телефон в джоба му, но не и пистолет — което означаваше, че е в голяма опасност. Опитваше се да прецени дали има шанс да повали Дардън, без да бъде прострелян, когато погледът й бе привлечен от ново движение. Някой се измъкна от колата точно зад Дардън — жена. Бе облечена в прилепнала блуза без ръкави, закръглена, но не пълна, с къса, изрусена коса и решителен вид.

Беше Шарън Дейвис. Кейси го разбра без всякакво съмнение.

— Пусни пистолета, Дардън — каза тя с глас, твърд като вида й.

— Ти стой настрана от това — промърмори Дардън, без дори да погледне назад.

— Пусни пистолета — повтори тя.

Дардън продължи да държи пистолета насочен към Джордан.

— Пусни го — заповяда му Джордан. — Нарушаването на разпоредбите по пускането под гаранция е едно, а нападението с огнестрелно оръжие е нещо съвсем различно. Недей да влошаваш положението си.

— Да го влошавам ли? — изрева Дардън, макар Джордан да бе само на метър-два от него. — Тя е моя. Искам я. Ако не мога да я имам, нямам какво да губя. Гних в затвора с години заради нея — явно кипеше от злоба. — Нямам нищо за губене.

В далечината прозвучаха сирени. Джордан протегна ръка.

— Дай ми пистолета — каза тихо.

— Когато адът замръзне — изръмжа Дардън.

Сграбчи пистолета с две ръце и вдигна предпазителя.

Още една ръка се пресегна към пистолета. Кейси едва имаше време да осъзнае, че това е Шарън, когато Дардън се извърна наполовина. Последва сборичкване. Джордан се хвърли върху него. Разнесе се изстрел.

Мег и Кейси изкрещяха едновременно. Кейси би се втурнала към Джордан, но забеляза как трепери Мег, а здравият разум й подсказа да я държи настрани от изстрелите. Обърна се и я прегърна здраво, докато с болка гледаше над рамото й към Джордан.

Той бе проснат на тротоара върху Дардън. След няколко секунди обаче забеляза, че помръдна.

Но не и Шарън Дейвис. Тя бе застинала с пистолета на Дардън в ръка и с широко разтворени очи се взираше в безжизненото му тяло.

Джордан се изправи на колене, без да откъсва очи от другия още известно време. Опита се да намери пулса му, после погледна Шарън.

— Мъртъв е.

Мег извика тихичко. Кейси не можа да реши дали е израз на облекчение или на мъка. Тя самата не изпитваше мъка, докато не видя Джордан да се изправя на крака.

Замаяна, Шарън се сепна. Когато Джордан протегна ръка към нея, погледна го, пусна пистолета и изведнъж доби измъчен вид.

— Какво е направил на Мери-Бет? — попита с треперещ глас. — Чувах слухове, но си казвах, че не е вярно. Не вярвах дори когато собствената ми дъщеря се оплака, че я докосва по неприличен начин, но тя е щураво момиче. Предположих, че също е чула хорските приказки и само се опитва да ми създава неприятности. Но докато го слушах сега, всичко ми стана ясно. Той е изнасилил дъщеря ми. Сигурна съм, че го е направил. Тя е била права. Била е права през цялото време. За онова, което й е причинил — а също и на Мери-Бет, — заслужаваше да умре.

Воят на сирените приближаваше.

Мег цялата се тресеше, но когато Кейси се опита да я прибере вътре, тя не отстъпи от мястото си със завидна упоритост. Тогава Кейси се опита да скрие от нея гледката на тялото на Дардън, но тя и това не пожела. Протегна напред глава, докато успя да види баща си, чиито невиждащи очи може би отвърнаха на погледа й.

Кейси продължи да я притиска до себе си. Бидейки наясно с всички минали събития, тя мислеше, че Мег вероятно се страхува да не би Дардън да скочи от земята и да я нападне.

— Всичко е наред — каза й тихо. — Всичко е наред. Вече не може да те нарани.

— Сигурно сънувам — бе на ръба на истерията. — Сънувам го непрекъснато. Той няма да ме остави на мира. Просто няма.

Джордан се приближи към тях навреме, за да се намеси:

— Вече свърши, Мег. Мъртъв е. Всичко свърши окончателно този път. Вече не може да те нарани.

Кейси го прегърна с една ръка, но имаше време единствено да му благодари с поглед, преди една патрулка с включени светлини да се появи на площада. Колата спря рязко. Двама полицаи — излязоха, леко приведени и с извадени пистолети. Други двама притичаха откъм „Уест Седър“ по същия начин. Джордан отиде при тях.

Джеф и Емили се разминаха с него, докато се качваха по стълбите. Емили постави ръка на гърба на Мег.

— Добре ли си?

Мег преглътна тежко, откъсна очи от тялото на баща си и кимна конвулсивно.

Кейси продължи да обгръща раменете й с една ръка.

— Тя ще се оправи — отвърна вместо нея и повтори уверенията си, когато и други съседи дойдоха колебливо.

Едно бе ясно: всички познаваха и харесваха Мег.

— Тя гледа внучето ни, когато ни дойдоха на гости. Не бихме се доверили на никой друг — заяви една съседка.

Друга каза:

— Разхождаше кучето ни, когато баща ми получи удар и трябваше внезапно да заминем за Покипси.

— Мег приготви пилешка супа за жена ми, когато беше болна — каза Грегъри Дън — това бе единственото, което тя можеше да хапне.

— Рецептата бе на Мириам — промърмори Мег и погледна несигурно Кейси.

Кейси се усмихна и кимна, като призна, че знае историята й.

— Мириам е била добър човек — каза тя и усети как Мег леко се отпусна.

След няколко минути тя отново погледна към улицата.

— Мога ли да сляза там и да го видя?

— Сигурна ли си, че го искаш?

Мег кимна.

Кейси разбираше нуждата й да се увери, че всичко е свършило. Колкото и долен и презрян човек да бе Дардън Клайд, той бе родният й баща. Мег бе прекарала много повече време с него, отколкото тя със своя. А ето че живееше в къщата му, посещаваше родния му град, търсеше жена му, проследи кои са Джени и Пит. Това също бе един вид приключване на историята за нея.

Но имаше и други причини, които я караха да помага на Мег. Благодарността бе една от тях — оценяваше всичко, което Мег бе направила за Кони. Друга бе състраданието — съчувстваше на Мег за изстраданите години, докато е растяла, и сега искаше да поправи нещата в живота й. Освен това все повече започваше да се привързва към нея — Мег бе изключително мила, по свой собствен невинен и искрен начин. И накрая — най-вълнуващата причина — двете бяха братовчедки. Кейси подозираше, че винаги ще изпитва нужда да покровителства Мег, и това съвсем не бе лошо.

Сега я хвана за ръка и я поведе надолу.

Двама лекари от спешната помощ вече бяха пристигнали, бяха прегледали Дардън и бяха обявили, че не може да му се помогне. Бяха покрили горната половина на тялото и разговаряха с един полицай. Другите трима служители на закона, заедно с Джордан и Грегъри, бяха при Шарън. Говореше адвокатът и използваше термини като „защита при нужда“ и „защита на друго лице“. Кейси чу достатъчно, за да разбере, Шарън няма да бъде обвинена за смъртта на Дардън, понеже го е убила в опит да го спре да не застреля друг човек.

Мег измъкна ръката си от ръката на Кейси и се доближи до тялото на баща си. Коленичи, издърпа покривалото с треперещи пръсти и се отпусна на пети.

— Не съм го виждала от седем години — каза на Кейси с треперлив глас.

— Не си имала друг избор.

— Той ме обичаше.

— Да.

— Прекалено много.

Кейси бе изненадана, че Мег може да го формулира толкова добре, като се има предвид бурята от чувства, която бушува в нея в момента.

— Може би така е по-добре? — попита Мег.

— Така мисля — отвърна Кейси.

Не можеше да си представи друга развръзка, при която Дардън да знае къде се намира Мег и да я остави на мира. Нуждата му от нея се бе превърнала в обсебване, а това не би могло да се заличи само. Смъртта бе единственият вариант, при който страхът на Джени можеше да изчезне завинаги. Джени го бе осъзнала преди седем години. Толкова време трябваше да мине, за да приключи всичко, макар и с неочакван обрат.

— Вярваш ли в духове? — попита младата жена, все още загледана в баща си.

Кейси се канеше да отговори отрицателно. Мег сигурно се нуждаеше точно от това, но се поколеба. Бе усетила присъствието на Кони неведнъж. Можеше дори да поспори, че Ангъс носи частица от неговия дух.

Мег вдигна очи към нея.

— Той ще остане ли наоколо, за да ме преследва? — звучеше толкова уплашена, че Кейси заяви категорично:

— Не. Ще се погрижим за това, аз и ти.

Медицинските лица се върнаха. Тя хвана Мег за ръка и бавно я отдръпна от тялото.

— Той е мъртъв — повтори тихо до ухото й. — Увери се със собствените си очи. Сега крещи ли ти?

— Не.

— Гледа ли те навъсено?

— Не.

— Докосва ли те?

— Не.

— Той бе един гневен, нещастен човек. Може би сега ще намери покой.

Очите на Мег блестяха от сълзи.

— Ще ми се да е така. Не искам той да е гневен и нещастен. Той ми беше баща.

 

 

Полицаите задаваха въпроси, а трябваше да се организира и транспортирането на тялото в Уокър, за да бъде погребано. Джени щеше да си остане мъртва, реши Мег, тя харесваше новия си живот и според Кейси, с оглед на душевното й равновесие, това бе мъдро.

Официалната версия, която Джордан представи пред баща си по телефона по-късно следобед, бе, че, обзет от подозрения, Дардън го е нападнал с пистолет и в последвалата борба е бил застрелян.

Шарън бе единствената от Уокър, която бе видяла Джени, но тя й съчувстваше достатъчно, така че нямаше да намесва името й. По този начин тя, разбира се, не замесваше в скандала и собствената си дъщеря, което бе важен фактор.

* * *

Късно следобед всичко на площада бе утихнало. Кейси и Джордан се върнаха в градината и настояха Мег да остане с тях. Това бе едно спокойно място, далеч от случилото се пред къщата. Тук имаше надежда. Имаше растеж. Джордан им го показа, като свободно изреждаше имената на цветята. Посочи на Кейси пъпките на хортензиите, първите божури и последните лазаркини. Обясни й, че хелиотропът ще цъфти на малки кичести гроздове през цялото лято, че агапантусът и върбинката, и двете с бели цветове, са чудесни като цветя за ваза, че дивият зюмбюл скоро ще заспи, а той ще засади петунии на мястото му. Обясни й кои растения са многогодишни, как избуяват наново всяка година, отново същите, но и донякъде различни. Коленичи до гардениите, явно особено привързан към тях. Бяха тъкмо в началото на цъфтежа си, но въпреки това уханието им бе наситено.

Докато го слушаше как обяснява, Кейси бе очарована. Следваше го от цвете на цвете, докато птиците долитаха и отлитаха, а пчелите бръмчаха наоколо, фонтанът бълбукаше неспирно, равномерно и успокояващо.

Мег не говореше много, нито пък можеше да стои на едно място задълго. Бе неспокойна и скачаше от стола си при най-лекия шум. Успокои се малко, когато Джордан й намери занимание — да почиства от старите пъпки рододендрона, като къса повехналите лилави цветове, и да отскубва поникналите между камъните на пътеката плевели. Тя явно бе най-щастлива, когато върши нещо. Безделието я подтикваше да си спомня и да се тревожи.

Кейси разбираше това добре. Когато бе заета, не мислеше постоянно за състоянието на Керълайн. Затова след лекцията на Джордан в градината тя посвети малко време на работа с документите по разни искания към застрахователни компании, а когато приключи с тях, влезе вътре, за да позвъни на следващата група клиенти и да им каже, че офисът й е на друг адрес.

Канеше се да излезе отново в градината, когато Джордан влезе вътре и донесе със себе си горещина в прохладната стая. Зад ухото му имаше молив, а ръката си държеше зад гърба. Изглеждаше доволен от себе си. Леко озадачена, тя му се усмихна.

Скритата му ръка се показа и постави една хартиена салфетка на бюрото. На нея имаше екипиран цвят на гардения, като онези, които тъкмо се разтваряха в градината. Не, осъзна тя и вдигна удивено салфетката. Беше нещо повече от гардения. Вписани сред венчелистчетата бяха чертите на лицето на Кейси, толкова деликатно загатнати, но и толкова истински, че тя остана поразена. Очи, нос, уста — той бе уловил всичко, дори и формата на лицето й, в сърцевината на цветето, обрамчено от косата й, непокорни къдрици, които се виеха около елегантните линии на листенцата.

Толкова простичко нарисувано, толкова красиво. Тя притисна скицата до разтуптяното си сърце.

— Ще я сложа в рамка.

Бузите му почервеняха.

— Не го слагай в рамка. Това е само една закачка. Исках да те накарам да се усмихнеш.

— Много си талантлив — каза тя и за миг остана запленена. — Художник. Градинар. Спасител. Не съм ти благодарила, задето ме спаси от последната ми глупава грешка.

— Каква грешка?

— Ходенето ми в Уокър. Това, че дадох визитката си на Дъдли Райт. Че доведох Дардън тук.

— Това глупава грешка ли беше?

— Сигурна съм, че щеше да е такава, ако те бяха убили. Със сигурност щеше да е така, ако Мег бе загинала.

Той се наведе през бюрото и обви дългите си пръсти около врата й.

— Хей, нищо такова не се случи. Всъщност — увери я и усмивката му се изпълни с възторг — ти провокира разрешаването на проблема. Като отиде в провинцията, ти раздвижи нещата. Сега Мег е свободна. А очевидно и дъщерята на Шарън. Ти постъпи добре, Кейси Елис. Кони щеше да се гордее.

Топлината я заля отвътре. Той не бе длъжен да казва това. Определено не бе длъжен да го изрича с такова убеждение. Но, изглежда, разбираше, че Кейси има нужда да чуе точно това. Тя можеше да се влюби в мъж, способен на такава грижовност, можеше да се влюби в него за секунди.

Тази мисъл бе толкова внезапна, че я разтърси до дъното на душата й. Не можеше да се отърве от нея. Тя се настани в главата й — настани се и започна да нараства, като й даваше повод за размисъл, докато следобедът преминаваше във вечер. Малко преди девет, когато от болницата се обадиха, за да й кажат, че Керълайн отново има пристъпи, Кейси не би могла да се обърне към другиго.