Нелсън Демил
Школа за магии (42)

42.

Сам Холис усещаше как тялото му се рее в черното пространство. Чувството за безтегловност и полет беше успокоително и приятно, искаше му се никога да не го напуска, но постепенно осъзна, че не се носеше във въздуха, а седеше неподвижно.

Отвори очи в тъмнината и се взря в далечните светлини, докато те съвсем се приближиха и възприеха познатата форма на командно табло в пилотска кабина. Съсредоточи вниманието си върху часовника пред него и видя, че е близо шест часът. Предположи, че е сутрин. Обърна глава и погледна О’Шей, седнал в пилотското кресло до него.

— Къде, по дяволите, отиваш?

— Здравей — погледна го О’Шей. — Добре ли се чувстваш?

— Чудесно. Отговори на въпроса ми, капитане.

Лиза се наведе през седалките и го целуна по бузата.

— Здравей, Сам — хвана ръката му тя.

— Здравей и ти. Здравейте всички там отзад. Къде отиваме, по дяволите? Посолството е само на двадесет минути.

— Не можем да отидем в посолството с този товар, генерале — каза Бърт Милс, който седеше зад него. — Капитан О’Шей, Бил и аз официално сме в Хелзинки. Вие с Лиза официално сте мъртви. Додсън е умрял преди близо двадесет години, а Буров е може би най-големият ни проблем.

Холис кимна. Знаеше всичко това.

— Отиваме към залива.

— Да, сър. Към Финландския залив — отговори О’Шей. Имаме среща с един кораб. Поздравления за повишението — добави той.

Съвсем по военному, помисли Холис. Не поздравления за това, че е останал жив — повишението беше по-важно.

— Благодаря — изръмжа той.

— Как се чувстваш? — попита Милс.

Холис раздвижи краката, после ръцете си и не усети да има проблеми с координацията на движенията. Виждаше добре, а и останалите му сетива изглеждаха наред. От ризата си долови слаб мирис на повръщано, но не беше изпразнил нито пикочния си мехур, нито червата, което беше добре. Осъзна, че дясната страна на лицето му е изтръпнала, докосна бузата си с пръсти и откри, че мястото, където зъбите на Буров бяха разкъсали плътта му, е покрито с марля. Предположи, че изтръпването се дължи на местна упойка, а не на въздействието на нервнопаралитичния газ.

— Добре съм. — Той се обърна и погледна към Милс. — Пралидоксим ли си сложил?

Милс кимна, признавайки, че ставаше въпрос за антидот срещу нервнопаралитичен, а не приспивателен газ.

— Имах ли конвулсии?

— Леки. Но ако сега се чувстваш добре, значи си добре. С това нещо е така.

— Не мислех, че може да ти прилошее толкова от приспивателен газ — каза Лиза.

Никой не й отговори. Холис се обърна и огледа тъмната кабина. Лиза бе коленичила на пода между седалките, Милс беше точно зад Холис, а Бренън миролюбиво спеше на седалката зад гърба на О’Шей. На двете места отзад бяха Додсън и Буров. Доста странни съседи, помисли той. Те се държаха изправени благодарение на ремъците, препасани през раменете им.

— Додсън ще се оправи — каза Милс. — Трябва му само обилна храна. Буров… е, ще се наложи да му се прекрои лицето. Надявам се да няма мозъчни контузии.

— Той има вродени мозъчни увреждания — отговори Холис. Почувства, че Лиза стиска ръката му, и като си спомни за изпитаните угризения, стисна в отговор нейната. — Радвам се, че те виждам.

— Чаках те, но… — каза тя.

— Не трябваше да ме чакате, не трябваше и да се връщате и да подлагате всичко на риск.

— Гласувахме и аз загубих — каза Милс. — Нищо лично, генерале. Просто за информация. И също за информация: и вие със Сет не трябваше да ме чакате. Но благодаря.

Холис се обърна отново напред и огледа уредите на командното табло, като погледът му спря върху индикатора за горивото.

— На какво разстояние сме от залива?

— Въз основа на средната скорост и времето на полета досега — отговори О’Шей, — предполагам, на сто и петдесет възела. Имам навигационна карта на терена, но не виждам никакви ориентири на земята. Насочваме се към Ленинград. Щом видим светлините на града, ще променим курса.

Холис погледна към индикаторите за скорост и височина на полета. Летяха със 150 километра в час на височина 1600 метра. Погледна оборотомера и тахометъра, след това провери налягането и температурата на маслото, на акумулатора и на изхвърляните от двигателя газове. Като се имаха предвид теглото на товара и излишното разстояние, вертолетът се справяше добре. Единственият проблем според него беше горивото: изглежда, то просто не беше достатъчно. Почука по индикатора за бензина, за да види дали стрелката мърда.

О’Шей помисли, че Холис иска да обърне внимание на съществуващия проблем, и тихо каза:

— Не знам — насили се да се усмихне и използва една стара пилотска шегичка: — Може да ни се наложи да преплуваме последните сто ярда.

— Изразходвали сте известно количество гориво, като сте се върнали да ме вземете — отзова се Холис.

О’Шей не отговори.

Известно време всички мълчаха и Холис забеляза, че въпреки въодушевлението, последвало крайно рискованото им измъкване, настроението в кабината не бе възторжено. Подозираше, че мислите на всички са насочени назад, към Школата за магии, и напред, към Финландския залив. „Тук“ и „сега“ нямаха значение, както ясно демонстрираше Бренън.

— Ако съм разбрал правилно — обърна се Холис към Милс, — ти, Бренън и бившият ми помощник сте все още в Хелзинки и най-вероятно няма да се върнете в Москва, за да заемете отново дипломатическите си и други постове.

— Доста правилно предположение — отговори Милс.

— А Буров и майор Додсън ще изчезнат в американската Школа за магии. Милс кимна колебливо.

— А ние с Лиза ще бъдем тържествено посрещнати в Ню Йорк. Известно време Милс мълча, после каза:

— Ами… Сет говори ли с теб?

— Да. Знам, че според плана Лиза и аз не би трябвало да се намираме на този вертолет. Но след като сме вече тук…

— Ами… Предполагам, че ще трябва да кажем, че съобщението за смъртта ви във вертолетната катастрофа се е дължало на погрешна идентификация на самоличността ви. Смятат, че ще можем да уредим възкръсването ви.

— Благодаря. Защото успяхте да уредите смъртта ни твърде добре.

Милс притеснено се усмихна.

— Както обикновено, аз не разбирам добре за какво става въпрос — каза Лиза, като гледаше ту към единия, ту към другия.

— Не беше приспивателен газ — погледна към нея Холис. — Беше нервнопаралитичен газ. Отрова.

— Какво?

— Няма да има преговори и размяна на затворниците за другите. Всички там, включително и Сет, са мъртви.

— Не!

— Да. И ние е трябвало да бъдем мъртви.

— Защо? — тя погледна към Милс. — Сет… мъртъв? Не, той не може да е мъртъв. Бърт каза, че ще го вземат като затворник и ще го разменят срещу Буров. Бърт?

— Седни тук. — Милс се изправи. Хвана я за ръката и я премести да седне на мястото му. Милс клекна на пода и си пое дълбоко дъх. — Много е трудно да се обясни, Лиза.

— Не, не е, Бърт — намеси се Холис. — Много е лесно. Просто ти не искаш да го кажеш на глас. — Холис се обърна към Лиза. — Държавният департамент, Белият дом, Военното разузнаване и ЦРУ са се споразумели Школата за магии на госпожа Иванова се закрива завинаги, предстои откриването на Школата за магии на госпожа Джонсън.

— Не смятам, че трябва да й казвате повече, генерале — каза Милс. — Мисля, че Сет не би искал тя да знае всичко това.

Холис не му обърна внимание и продължи:

— Двата на пръв поглед неразрешими проблема са били, първо, как да разпознаят руснаците в Америка, и второ, какво да направят с американците, държани като затворници в Русия. Един човек, на име генерал Суриков, предостави решението на първия проблем, което позволи на Сет Алеви да намери решението и на втория. — Холис разказа на Лиза онова, което знаеше от Алеви.

Докато слушаше, Лиза гледаше втренчено отражението на Холис в плексигласовото стъкло на вертолета. Когато Холис свърши, тя попита с неочаквано твърд глас.

— И всичко това е било идея на Сет?

Холис кимна.

— За негова чест той почувства угризения от последиците на най-блестящо замислената си операция. И не можеше да се примири да те остави да умреш. За отношението си към мен не беше сигурен до последния си миг. Не би трябвало да ти казвам това, но имаш право да узнаеш всичко. Винаги си го казвала — добави той.

— Не мисля, че това променя отношението ми към него точно сега. — Тя се замисли за момент. — Не мога си представя тези хора мъртви… Всички тези мъже жените им, децата… Джейн, отвлечените американки… — Тя поклати глава. — Не мога да си представя, че е съчинил цялата тази лъжа за приспивателния газ и размяната на затворници. — Тя погледна към Холис. — Ти знаеше, че е лъжа, нали?

— Звучеше прекалено хубаво и не отговаряше на фактите.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Предполагам, че моят живот и животът на Лиза все още са в опасност — каза Холис на Милс.

— Не аз съм източникът на заплахата — Милс явно се чувстваше притеснен. — Ще измислим нещо.

— Какво например? Доживотен затвор в новата школа?

— Мисля, че всичко, което Сет искаше от вас двамата, е никога да не казвате и дума за случилото се на когото и да било.

Холис забеляза, че в гласа на Милс се прокрадваше интонацията, която човек използва, когато говори за наскоро загинали герои. Легендата се ражда. Холис погледна Лиза и видя, че тя е закрила лицето си с ръце, а по бузите й се стичат сълзи.

Отново се обърна напред и съсредоточи вниманието си върху възникналия проблем. Провери пак всички прибори и установи, че температурата на маслото се е повишила, а налягането му е спаднало. Стрелката на индикатора за гориво бе в червения сектор, но лампичката още не светеше.

— Имаш големи постижения в изгарянето на гориво. Намали скоростта — каза той на О’Шей.

— Не мога.

— Защо?

— Според инструкциите, които отворих едва след като излетяхме, срещата ни с кораба трябва да се състои преди зазоряване. Корабът няма да е различим на дневна светлина. В района може да има съветски военни или търговски кораби.

— Разбирам.

— Развиделяването в тази част на света не започва по-рано от седем и четиридесет и две сутринта — добави О’Шей. — Едва ще успеем да стигнем дори при тази скорост.

Холис кимна. Смяташе че единственият им проблем е горивото. Но сега към него се прибавяше и изгревът на слънцето. Погледна към скоростомера, а после и към поточния прибор за разстоянието, изминато по земни координати. Скоростта на летене, отчитана във въздуха, бе 150 километра в час, но реално изминатото разстояние бе 130 км в час. Очевидно се бореха със силен насрещен вятър.

Холис погледна през предното стъкло. Преминаваха през тънки полупрозрачни облаци, а от време на време поривите на северния вятър разклащаха вертолета.

По небето над тях се носеха слоести облаци, които закриваха звездите. И надолу Холис не видя светлини. Беше летял по маршрути до Ленинград с Аерофлот и познаваше тази част на Русия. Големи територии бяха покрити с обширни гори, малки езерца и тресавища и там живееха твърде малко хора. Миналата есен бе пътувал с експреса „Червена стрела“ на връщане от Ленинград за Москва и влакът бе минал по същите места, които бе видял от самолета. Селата бяха порутени, а кооперативите — лошо поддържани. Прелетяха над суров и мразовит район от страната, който в никакъв случай не беше място, където човек би желал да извърши принудително приземяване на вертолета си.

— Опита ли да летиш на по-голяма височина? — каза Холис на О’Шей.

— Не, сър. Не исках да изразходвам допълнително гориво за изкачване. Холис пое лостовете за управление пред себе си.

— Почини си. Протегни се малко.

О’Шей го послуша.

— Искате ли да управлявате от дясното кресло?

— Не, но не бих желал да си разменяме местата. Ще те оставя да седиш в пилотското кресло, докато не го вземеш на сериозно.

— Да, сър.

Холис знаеше, че управлението на вертолета, изискващо продължителна концентрация и постоянен ръчен контрол, е в състояние да изтощи летец, който пилотира сам, в разстояние на един час. О’Шей бе прекарал зад лостовете за управление близо два часа, сам срещу постоянно спадащите показания на стрелката на индикатора за горивото.

— Хайде да се изкатерим на горния етаж — каза Холис. Той усили оборотите на перката, така че да постигне бавно изкачване, и задържа положението на вертолета с лоста за регулиране на въртеливото движение. Повишеният въртелив момент накара носа на машината да се отклони наляво.

— Педалите са наопаки — напомни му О’Шей.

— Благодаря, капитане. Означава ли това, че запасите ни от гориво нарастват?

— Не, сър.

Холис натисна десния педал за управление и изправи вертолета.

— Изглежда, няма особени проблеми при управлението на вертолета. Но не бих желал да ви се налага да опитвам нещо така рисковано като кацане върху хлъзгава палуба на кораб при силен вятър.

О’Шей погледна Холис, за да види дали се шегува.

— Е, аз се позанимавах с него известно време, така че мога и да опитам — каза О’Шей. — Но ако искате да се заемете с това, вие сте капитанът.

— Ще определим на кого се пада честта с партия канадска борба, преди да се приближим към целта.

Милс поглеждаше ту Холис, ту О’Шей. Пилотите, както и оперативните работници в ЦРУ, помисли си той, прибягваха до черен хумор точно когато всъщност никак не е смешно.

Холис погледна как стрелката на висотомера се измества. Когато посочи три хиляди метра, преустанови изкачването, а скоростта на летене се покачи обратно на 150 километра в час. Индикаторът за скоростта, отчитана спрямо земята, показваше почти същото.

— Така е по-добре.

— Може би трябваше да го направя по-рано — каза О’Шей.

— Може би. А може би по-рано тук горе насрещният вятър е бил по-силен.

— Трудно е да се каже, когато човек не може да поиска сводка за метеорологичната обстановка.

— Така е — Холис овладя работата с лостовете за управление и бордовите инструменти. Изучи показанията им — скоростта, височината на полета, теглото на товара, горивото, времето на полета до момента, предполагаемото разстояние до точката на приземяване, но въпреки това не можа да определи със сигурност дали ще видят Финландския залив преди зазоряване, а и дали изобщо ще видят Финландския залив или зората.

Мислите на О’Шей, изглежда, съвпадаха с неговите.

— Ако успеем да видим някой ориентир на земята, ще можем да преценим и разстоянието, което ни остава до приземяване. Но поне аз нямам представа доколко може да се вярва на индикатора за горивото.

— Летим с нужната скорост, която ще ни позволи да стигнем навреме — отговори Холис, — и то в единствената точка на приземяване, с която разполагаме. Това са параметри, които ни ограничават дотолкова, че за момента не можем да направим нищо друго.

— Може би ще попаднем на попътен вятър — каза О’Шей.

— Може би.

— А какво ще стане, ако пак се сблъскаме с насрещен вятър? — попита Милс, който внимателно ги слушаше.

— Няма смисъл да се притесняваме за нещо, срещу което не можем да направим нищо — погледна го О’Шей.

— Основният въпрос, генерале, е какви са шансовете ни? — каза Милс на Холис.

— Току-що се озовах тук — отговори Холис. — Не мога да преценя шансовете, когато планът на операцията е ваш.

— Слушайте, няма ли да ни помогне, ако изхвърлим малко излишно тегло? — попита Милс.

— Предполагам, че вече сте го направили.

— Да — отговори О’Шей. — Палта, чанти, питейна вода, някои резервни части от вертолета и други такива. Олекотихме го с около сто фунта.

— Имах предвид нещо друго — каза Милс.

— Кого имаше предвид, Бърт? — попита Холис.

— Ами… Додсън или Буров например.

— Те са ви нужни — каза Холис. — Искате ли аз да скоча?

— Не. Не ми се иска капитан О’Шей отново да пилотира. Изнервя ме. — Милс се усмихна и добави: — Виж, от Буров можем да се освободим, ако това е необходимо.

Холис и О’Шей не отговориха.

— Добре, забравете за това — каза Милс. — Няма аз да ви казвам кого да оставите в спасителната лодка. Правото да взимате решения по този въпрос е ваше.

Холис харесваше Милс, когато Милс беше такъв, какъвто си е. Но когато Милс се опитваше да подражава на Алеви, той стигаше до някакъв неестествен цинизъм, защото му липсваха стилът и моралната убеденост на шефа му.

— Моля ви, не искам да чувам повече за убийства — каза Лиза, която от известно време изобщо не беше се обаждала.

Никой не й отговори и кабината се изпълни само с шума на двигателите и на перката.

— Срещнахте ли някакви летателни апарати?

— Не, сър — отговори О’Шей.

Холис кимна. Смяташе че в Школата за магии не бе останал никой, способен да предаде каквато и да е информация по радиопредавателите. Руснаците може би вече бяха разбрали, че обектът им е унищожен, може би дори бяха направили връзката между изчезналия Ми-28 на Аерофлот и разгрома на Школата за магии. Но ако бяха успели да възстановят пълната картина на събитията, вероятно се бяха сетили и за единственото друго безопасно място, като се изключи американското посолство, към което можеше да се насочи вертолетът: Финландския залив.

— Вашите хора консултираха ли се със специалисти от военновъздушните сили при подготовката на плана? — обърна се Холис към Милс.

— Разбира се — отговори леко обидено Милс.

— И как смятате, че ще успеем да се промъкнем, без да ни засекат радарите на съветските диспечерски кули?

— Ами човекът от военновъздушните сили, с когото говорихме — отговори Милс, — предположи, че докато руснаците разберат какво е станало, ние ще сме извън обхвата на московските радари. Знаехме че не могат да ни засекат визуално, ако летим с изгасени светлини. — Милс се обърна към О’Шей: — Нали имаш някакви писмени инструкции за техниката, която трябва да приложиш, за да избегнем засичане?

— Изискванията бяха да летя много ниско, за да избегна радарите с въздушно базиране — отговори О’Шей — така нашият сигнал би трябвало да се смеси с наземния фон, след което да променя курса с цел да се измъкнем към залива. Но аз прецених, че горивото, с което разполагаме, не ни позволява да следваме този план.

— Имал си известно право — каза Холис. — Дори ако не ни търсят, неминуемо ще се появим на екрана на някой радар, когато наближим ленинградската диспечерска кула.

— Тогава ще трябва да слезем ниско, под обхвата на радара — каза О’Шей. — Смятам, че на този етап вече ще можем да си позволим да ни забележат визуално как прелитаме над населените райони, защото ще сме на финалната права. Би трябвало да успеем да се приземим, преди те да са в състояние да вдигнат самолет прехващач. Какво мислите за това? — той погледна към Холис.

— Мисля, че някой е забравил да вземе предвид радара на съветския военноморски флот, който постоянно наблюдава целия залив. Смятам, че ако са се заели да ни търсят, ще ни намерят. Ще приема, че те не са свързали отвличането на вертолета Ми-28 на Аерофлот с определен регистрационен номер с пускането на нервнопаралитичен газ в учебната им установка до Бородинското поле.

— Ще заложим на това, че никой няма да узнае за унищожаването на Школата за магии, докато на сутринта не пристигне някаква доставка от Москва или някой не се опита да се свърже с тях по телефона, или нещо такова — каза Милс. — Що се отнася до вертолета, аз смених регистрационния му номер, а те вероятно продължават да го търсят под номер П-113 около мястото на катастрофата. Тази страна е разделена на ясно разграничени райони и информацията не циркулира свободно. Поради това е трудно да се направят връзките между отделните събития. Това работи в наша полза.

— Може и да си прав — отговори Холис. — Как точно ще се срещнем с кораба в залива? О’Шей погледна към листчето, закачено на командното табло.

— Първо трябва да разпознаем от въздуха летище Пулково. След това ще слезем на по-малко от двеста метра, за да се спуснем под обхвата на радара. На разстояние един възел южно от диспечерската кула ще поемем курс триста и десет градуса. Ще минем над бреговата линия на запад от Ленинград и ще продължим навътре в залива, докато видим фара на дългия вълнолом. Когато се намираме точно над фара, ще поемем курс триста и четиридесет градуса при скорост спрямо земята осемдесет километра в час и ще летим така десет минути. Според написаното тук някъде долу сред основната група кораби на котва в залива ще видим три жълти светлини на прожектори за мъгла, които са разположени във формата на триъгълник. Тези светлини ще са на борда на кораб, който напуска Ленинградското пристанище. Светлините няма да премигат или да ни насочват с лъчи, за да не привлекат ненужно нечие внимание, но ще светят достатъчно ярко, за да ги видим при височина двеста метра и при радиус от около половин възел до кораба — дори ако над залива има мъгла. Трябва да кацнем в средата на триъгълника, ще потопим вертолета и корабът ще ни откара в Ливърпул. Ще ви поканя на вечеря, когато стигнем в Лондон — добави О’Шей.

Холис го погледна, но не каза нищо.

Продължиха да летят на север още петнадесет минути и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята отново е спаднала, което означаваше, че пак се е появил насрещен вятър. Стрелката на индикатора за гориво стоеше неподвижно в червения сектор. Едно от нещата, които Холис си спомняше от ръководството за Ми-28, закупено от механик на Аерофлот срещу чифт дънки и американски цигари, бе, че не може съвсем да вярва на индикатора за гориво. И наистина той забеляза, че макар стрелката да отиваше все по-навътре в червения сектор, предупредителната лампичка все още не беше светнала.

— Не бихте ли желали аз да го поема? — попита О’Шей.

— Не. Искам да се поупражнявам.

— Вече трябваше да сме видели светлините на Ленинград — обади се след няколко минути О’Шей.

Холис кимна.

— Ще получим ли някакво предупреждение, преди да се свърши горивото? — попита Милс.

— Искаш ли да те предупредят? — отговори Холис.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш ли желание да се приземиш в Русия?

— Мисля, че не. По-добре да продължим да летим, докато не паднем.

— И аз така мисля — отзова се Холис.

След пет минути предупредителната лампичка за горивото започна да премигва. Няколко секунди по-късно един писклив глас произнесе на руски: „Запасите ви от гориво са почти изчерпани.“

— Затвори си устата — отговори О’Шей на магнетофонния запис. „Пригответе се да завършите полета си“ — обади се отново гласът.

Холис и О’Шей се спогледаха.

— Какво казва? — поинтересува се Милс.

— Че има само още четиридесет и два пазарни дни до Коледа — отзова се Холис.

— Горивото е на привършване — каза Лиза на Милс.

— И аз така предположих — кимна Милс.

Продължиха на север в нощната тъмнина. Всички мълчаха, сякаш чакаха да чуят как шумът на двигателите заглъхва, помисли Холис. Накрая Лиза се наведе напред и сложи ръка на рамото му.

— Как си?

— Много добре. Как са нещата в пътническия салон?

— Ти ми кажи. Колко гориво ни остава след това съобщение?

— Въпросът е по-скоро колко летателно време можеш да постигнеш с горивото, с което разполагаш. Това зависи от теглото на товара, температурата, влажността на въздуха, вятъра, височината, скоростта на летене, качествата на двигателите, маневрите, които се предприемат, и от Божията воля.

— Да се молим ли?

— Няма да навреди.

— Ще те оставя да пилотираш.

— Добре. Ти се моли. Аз ще пилотирам вертолета. По-късно ще се сменим.

Лиза се вгледа в ръцете на Холис върху лостовете за управление. Този Сам Холис тук бе различен от оня, когото бе видяла в Москва и в Школата за магии. Осъзна, че в този вертолет той си бе сякаш точно на мястото. Спомни си какво й бе казал Сет Алеви за света на пилотите на летището в Шереметиево. Те са от друго тесто, помисли тя, но въпреки това ще мога да го обичам.

„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново гласът. — Подгответе се да привършите полета.“

Няколко минути никой не проговори, после О’Шей каза:

— Ей, чухте ли за пилота от Аерофлот, на който му свършило горивото, докато прелитал над океана, и изхвърлил гориво, за да олекоти самолета си?

— На земята звучи по-смешно — каза О’Шей, след като никой не се разсмя.

Холис погледна часовника на командния пулт. Беше 6,59. Слънцето щеше да изгрее след двадесет и три минути, тогава товарният кораб щеше да угаси сигналните светлини и да стане неразпознаваем сред другите товарни кораби в района. При сегашната си скорост до изгрев-слънце можеха да изминат около шестдесет километра. Но съгласно инструкциите последните десет минути от полета трябваше да намалят скоростта до осемдесет километра в час.

— Имаме избор между две възможности — каза Холис на О’Шей. — Можем да намалим скоростта, за да пестим гориво, и може би ще стигнем до мястото на срещата, но доста след разсъмване. Или можем да увеличим скоростта, а следователно и харченето на гориво, но това е единственият ни шанс да стигнем до кораба преди зората. Естествено, ако увеличим потреблението на гориво, може изобщо да не стигнем дотам. Какво е професионалното ви мнение, капитане?

— Готов съм да се обзаложа, че в резервоара има повече гориво, отколкото предполагаме — отговори О’Шей, оставяйки у всички впечатлението, че е обмислял въпроса. — Просто имам такова усещане. Според мен пълен напред.

— Аз гласувам да намалим скоростта и да пестим гориво — каза Милс. — Основното ни задължение не е да стигнем до товарния кораб преди изгрев-слънце, а да напуснем пределите на Съветския съюз, тоест да излезем извън обсега на КГБ. Искам да съм сигурен, че ще стигнем до залива. Предпочитам да паднем в морето, отколкото да попаднем в ръцете им. Знаем твърде много.

— Ти нямаш право на глас, Бърт — отговори му Холис. — Това е технически въпрос. Но мнението ти е взето под внимание. Лиза?

— Аз съм съгласна с Бърт. Предпочитам да се удавя, отколкото горивото ни да свърши над сушата.

Холис кимна.

— Да събудим ли Бренън, за да го попитаме за мнението му? — Холис чу звука на спукан балон от дъвка, след което Бренън се обади:

— Още ли не сме умрели?

— Работим по въпроса — отзова се Милс.

Бренън се протегна и се изкашля.

— Ей, полковник, радвам се да ви видя тук жив и здрав. Как се чувствате?

— Много добре. Вече съм генерал.

— А, да. Извинете. Е, върнахме ли си око за око, зъб за зъб? Искам да кажа, че май им дадохме да разберат къде зимуват раците. Нали?

— Да. Чу ли какъв е проблемът ни?

— Да. Въпросът е труден. Каквото и да решите, аз съм с вас, момчета.

Холис изпита желание всички да са така без мнение като Бренън.

— Мразя да летя — добави Бренън. — Радвам се, че скоро ще кацнем.

— Ваш ред е, генерале — каза О’Шей.

„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново безтелесният глас. — Пригответе се да привършите полета.“

— Пълен напред! — Холис натисна напред ръчката за регулиране на въртеливото движение, с което накара носа на вертолета да се наклони надолу, като същевременно увеличи оборотите на перките и регулира общата тяга. Скоростомерът скочи на 180 километра в час със съответното нарастване на скоростта спрямо земята.

— Никога не вярвайте на руснаците — каза Холис.

Продължиха на север. Сигналната лампичка за горивото светеше постоянно червено, а безизразният глас на записа повтори съобщението. Холис винаги бе смятал, че всяко следващо съобщение на тези записи в пилотските кабини трябва да се произнасят по-изнервено. Но магнетофоните не се боят от смъртта.

— Вижте! — извика О’Шей.

Холис, Милс, Лиза и Бренън погледнаха в посоката, в която сочеше О’Шей. Вляво от курса им на далечния тъмен хоризонт се появи ореол светлина.

— Ленинград — обяви Холис.

— Около двадесет възела — каза О’Шей. — Може би около седем минути полет.

Холис погледна часовника. Беше 7,04. Осемнадесет минути до изгрева. Ако за седем минути стигнеха до Пулково, след промяна в курса щяха да достигнат до фара след още пет. После имаха още десет минути полет до срещата с товарния кораб. Това правеше общо двадесет и две минути.

— Сега се надбягваме със слънцето, генерале — каза О’Шей.

— А аз мислех, че с показанията за горивото — откликна Холис. — Объркваш ме.

О’Шей мрачно се усмихна.

Холис увеличи скоростта на вертолета до двеста километра в час.

— Летим с пълна мощност в края на дълъг полет — отбеляза О’Шей. — Доверявате ли се на двигателите?

Холис погледна показанията на уредите. Температурата на изхвърляните от двигателите газове беше пределно висока, температурата на маслото също.

— Никога не вярвайте на червените! — извика Холис назад към Бренън: — И така, какво те накара да се върнеш тук на тази операция, Бил?

— О, не зная. Сет Алеви ми каза, че сте в беда. Капитан О’Шей реши да дойде поради същата причина. Нали, капитане?

— Така е. Бих желал в доклада за работата ми да преразгледате мнението си — каза О’Шей на Холис.

— Ще си помисля — Холис започна бавно и равномерно да спуска вертолета надолу.

— Колко часа полет с вертолет имате, генерале? — попита О’Шей.

— Като броим и последните тридесет минути — един час — отговори Холис, поглеждайки часовника.

— Питам ви сериозно — каза О’Шей.

— Не зная. Десет или дванадесет. Това тест ли е?

— Не. Просто се чудех кой да го приземи.

— Ако ще се приземяваме без гориво в леденостудения залив, ще го направиш ти, а ако двигателите още работят и ще кацаме на палубата на товарния кораб, ще го направя аз.

— Добре.

Вертолетът продължи да губи височина и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята намалява, което означаваше, че са се сблъскали с по-силни насрещни ветрове. При петстотин метра височина скоростомерът отчиташе двеста километра в час, но реално изминаваното разстояние беше не повече от сто и тридесет. Холис знаеше, че се сблъскват мощните зимни ветрове, с които се славеше Финландският залив: те бяха толкова силни и постоянни, че понякога издигаха равнището на морето с пет фута и наводняваха Ленинград. Помисли си и за огромните вълни, и за товарния кораб, който бясно се спускаше, издигаше и подскачаше по бурното море.

Холис вече виждаше основните транспортни артерии, водещи към града, и слабия поток от превозни средства преди зазоряване.

Ленинград. Най-неруският град в Русия. Но и град, в който КГБ се разправяше с особена жестокост с ориентираното към Запада население. Някога Холис харесваше Ленинград и когато прелетяха над него за последен път, го парна почти физическо усещане за загуба.

— Мисля, че това там долу е московската магистрала — каза О’Шей. — Следователно Пулково трябва да е някъде вляво.

— От известно време не съм чувал записа — обади се Милс.

— Мисля, че е вдигнал ръце от нас — отвърна Холис.

— Това ли е? — попита О’Шей сочейки лявото странично стъкло.

Холис погледна натам и видя познатите синьо-бели светлини на пистите.

— Да. — И добави: — Това е забележителен пример за навигация по наземни ориентири, капитане.

— Благодаря, сър. Стараех се да изчисля възможното отклонение в зависимост от вятъра, но не бях сигурен с колко точно ни е отвяло от курса.

— Явно недостатъчно, за да пропуснем цял град.

Холис наклони вертолета наляво и увеличи скоростта на спускане. Висотомерът показваше двеста метра и той изправи машината. Реши, че е на километър южно от кулата в Пулково, и пое курс 310 градуса. Сега летяха толкова ниско, че Холис можеше да различи пътниците в автобусите под тях. На север великият Ленинград с всяка измината минута ставаше все по-ярък, събуждайки се от дългата есенна нощ.

— Мисля, че виждам залива — каза О’Шей.

Холис погледна напред и видя границата, отвъд която на мястото на раздалечените брегови светлини започваше обширно черно пространство.

— Имаме още няколко минути. — Гледайте за фара в края на вълнолома.

Минутите минаваха в пълно мълчание. Брегът под тях свърши и те изведнъж се оказаха над морето. Холис погледна часовника. Беше седем часът и четиринадесет минути.

— Това е. Няма връщане назад — каза Милс.

Холис кимна. Дори да оживееха, ако паднеха във водата, щяха да издържат не повече от петнадесет минути в почти замръзналия залив.

— Фарът — О’Шей сочеше право пред тях.

— Виждам го. — Холис продължи напред и на половин километър от фара намали подаването на горивото и издигна носа на вертолета нагоре. Скоростта, отчитана спрямо земята, спадна до осемдесет километра в час, когато преминаха над фара в края на двукилометровия бетонен вълнолом. Той насочи носа на вертолета по новия курс, 340 градуса и отбеляза времето по часовника — седем часът и седемнадесет минути.

— Капитане, следете времето.

— Да, сър.

Холис наблюдаваше компаса и поддържаше курс на северозапад, макар да си даваше сметка, че северният вятър ги отвява встрани. Опита се да изчисли какво трябва да е отклонението за десетминутен полет при скорост на вятъра от тридесет до четиридесет възела. Внезапно му се прииска да се срещне със съветниците на Милс по авиационната част.

— Кой беше този авиатор? — попита той Милс.

— Моля?

— Човекът, с когото си се консултирал.

— А… Какво има? Освен проблема с горивото?

— Навигацията. Два движещи се обекта. Корабът трябва да се бори с морето, а ние с въздуха.

— Нещо като да вдяваш конец в ухото на движеща се игла — обади се О’Шей.

— И то на тъмно — допълни Холис.

Милс не отговори.

— Доколкото разбирам, имаме само един шанс да осъществим тази среща — каза Бренън.

— Ако имаме и него — каза О’Шей.

— Вървете по дяволите… — обади се един глас на руски. — Всички ви ще избия.

— Това пак ли бе съобщение от записа? — попита Холис.

— Мисля, че това е един от пътниците ни — подсмихна се Бренън. — Какво каза?

— Каза, че има нужда от още една доза натриев пентанол — отвърна Холис. — Бърт, накарай го да млъкне.

Милс се промъкна назад и погледна към Буров.

— Той и така е достатъчно зле, генерале — извика Милс. — Не искам да го убивам.

— Всички ви ще върна обратно в килиите — произнесе Буров ясно със смазаните си устни.

Съобщението от магнетофонния запис прозвуча отново и Буров каза:

— Виждате ли? Веднага приземете вертолета.

— Затвори си устата, Буров, или ще те изхвърля — заповяда му Холис.

Буров замълча.

— Другият ни пътник изглежда добре — изрече Милс, след като огледа Додсън.

— Сега е седем и деветнадесет, изминаха две минути — съобщи О’Шей. Милс погледна на югоизток от задния прозорец.

— Слънцето изгрява. Няма да ни вземат на борда, ако е светло — добави той.

— Какъв избор имат? — попита Лиза.

— Ами могат да изключат насочващите светлини за приземяване — отговори Милс. — Тогава ние няма да можем да разпознаем кораба. Единственото, което ми е известно, е, че е товарен. Нищо друго не зная, дори под какъв флаг плава. Смяташе се, че не трябва да ни казват нищо от съображения за сигурност, а вероятно и за да не можем да се приземим на кораба при дневна светлина и по този начин да го изложим на опасност. Всичко, което знаем, е, че трябва да търсим три жълти светлини на товарен кораб.

— Може би приятелите ти във Вашингтон са ни избрали някой съветски кораб — каза Холис.

— Това не е смешно — бледо се усмихна Милс.

— Чуйте ме — проговори Буров на английски през изпочупените си зъби. — Чуйте. Приземете този вертолет и ме оставете да сляза. Може да успеете да се измъкнете. Гарантирам ви, че на мъжете и жените в школата няма да се случи нищо лошо. Давам ви думата си.

В кабината настъпи пълна тишина, след това Холис каза на О’Шей:

— Поеми управлението. — Той се промъкна към задната част на кабината и се надвеси над Буров, чиито ръце бяха привързани към седалката с парче тел. Холис се втренчи в Буров, който също прикова очи в неговите.

— Искате ли нещо обезболяващо? — най-сетне попита Холис.

Буров се забави няколко секунди, после поклати отрицателно глава.

— Жаден ли сте?

— Да. Много.

— Остана ли нещо за пиене? — попита Холис.

— Само това — отвърна Милс и му подаде една бутилка. — Коняк. Истински.

Холис взе бутилката и я поднесе към покритите със съсирена кръв устни на Буров. Очите на Буров не го изпускаха нито за миг, после устните му се разтвориха и Холис изля половината от шишето в устата му. Буров изплю съсиреци кръв, но успя да преглътне по-голямата част от коняка. Холис видя, че очите на мъжа се напълниха със сълзи, и предположи, че се дължат на паренето, предизвикано от алкохола по устните и венците му.

— Нямаме вода — каза Холис.

Буров не отговори.

— Всичко свърши, разбирате ли. — Холис сложи тапата на шишето.

Буров пак не отговори.

— След няколко минути или ще бъдете затворник на един кораб, или ще умрете във водата. Нямате друг избор.

Буров кимна.

— Молите ли се?

— Не. Никога.

— Но майка ви ви е научила как да се молите.

Буров не отговори.

— Размислете.

— Поздравявам ви. Всички. А сега, моля, ме оставете сам — каза Буров и като че ли потъна по-дълбоко в креслото си, склонил надолу глава.

Холис погледна смазаното от бой лице на Додсън и после Буров.

— Трябва да отговаряте за много неща — каза Холис на Буров. — Ще се погрижа лично да отговаряте направо пред майор Додсън като представител на всички останали пилоти. — Холис се приближи към левия страничен прозорец и погледна на югоизток.

Видя как над хоризонта се показа малко червено зарево и обагря в розова мараня кварталите на Ленинград. Но пред тях водата в залива все още тънеше в тъмнина. Той се върна обратно и седна на мястото на втория пилот.

— Аз ще го поема.

Холис погледна часовника — 7,21. Имаха около шест минути полет до мястото на срещата, но до първите слънчеви лъчи оставаха само две минути. Нямаше да стигнат до товарния кораб преди зазоряване.

О’Шей напрегнато се взираше през предното стъкло. Милс и Бренън гледаха през левите прозорци, а Лиза през десния борд. Всички оглеждаха тъмното море под себе си. Холис видя, че долу имаше светлини на кораби и маркировка на каналите, но никъде не се виждаше жълтият триъгълник от сигнални прожектори.

Постепенно пред очите на Холис цветът на водата стана по-светъл и той вече можеше да различи колебанието на повърхността й и проблясването на първите слънчеви лъчи по надигащите се вълни. „Поне видях зората, помисли той, и независимо от всичко, което може да се случи, тази зора е по-хубава от онази, която щеше да настъпи в Школата за магии.“

— Сега е седем и двадесет и седем. Летели сме десет минути, след като минахме над фара — съобщи О’Шей.

— Не го виждам — каза Лиза.

— Предполагам, че са угасили сигналните светлини — обади се Бренън. — Може би просто трябва да се приземим на някой произволен кораб. Виждате ли онзи танкер ей там? На около половин възел?

Холис виждаше обширната плоска палуба, осветена от утринната светлина. Беше много примамлива, но както и жената, която те вика от някой тъмен вход, не обещаваше сигурен пристан.

— Може да е съветски кораб или на някоя от страните от Източния блок. Не може да се определи.

— Разбрахме се, че няма да се оставим да попаднем в ръцете им — подкрепи го Милс. — Дължим го както на страната си, така и на самите себе си.

— Прави сте — кимна Бренън. — Може да е комунистически кораб. Допускам, че тук има много такива. Предпочитам да се удавя.

— Не може наистина да мислите така. Нима не предпочитате живота пред ужасната смърт в студената вода? — промълви Буров.

— Не — отговори му Лиза.

— Не искам повече да ти чувам гласа — обърна се Бренън към Буров.

Изминаха още няколко минути и цветът на небето се промени — от сивкавите багри в очакване на зората към морското синьо на светлата утрин. Холис видя тежкия похлупак от облаци, надвиснал над главите им, и мъглата, покрила залива под тях. Морски чайки и гларуси кръжаха над водата, а в далечината се виждаше стена от дъжд. Обичаен мрачен ден във Финландския залив.

— Е, сега вече сигурно трябва да е угасил сигналните светлини. Не би поел риска някой съветски кораб да забележи как на борда му се приземява вертолет на Аерофлот. И не мога да ги обвиня за това — обади се Милс.

— Но аз не виждам нито един кораб, който да ми прилича на товарен — каза Лиза. — Има няколко танкера и рибарски кораби. Малко по-рано видях и един военен кораб с оръдия на борда. Пропуснали сме го.

— Може би е все още в Ленинград и се опитва да получи разрешение за отплуване — произнесе О’Шей. — Може да се е отклонил от курса си, или пък ние да сме се отклонили от нашия. Когато се срещат вертолет, който лети във въздуха, и кораб, който плава в морето, и между тях няма радиовръзка, може да се срещнат, но може и да се разминат.

Холис погледна навигационните уреди. Вертолетът Ми-28 беше надхвърлил значително своите възможности и Холис видя ирония в това, че последният продукт на съветската промишленост, с който се сблъска, се оказа и най-добрият. Всичките му съставни части и апаратурата бяха работили безупречно, с изключение на индикатора за горивото.

— Имаше право за горивото — каза той на О’Шей.

— Предположих, че индикаторът за горивото може да е отражение на целия съветски начин на живот. Те не вярват, че хората могат да взимат разумни и правилни решения, затова ги лъжат за тяхно собствено добро. — О’Шей се усмихна и добави без капка хумор в гласа си: — Но ми се струва, че сега вече това, че резервоарът ни е празен, означава, че наистина е празен.

Милс се отказа да гледа през прозореца и седна обратно на пода между седалките.

— Е, поне бяхме близо до целта. — Той извади шишето, отпи една глътка и го подаде на Бренън.

Бренън пи и предложи коняка на Лиза. Тя го протегна към Холис и О’Шей, който отказа да пие.

— Пилотирам — каза О’Шей.

Лиза, Бренън и Милс довършиха бутилката.

Холис погледна към водната шир под тях. Вълните бяха големи и по върховете им се забелязваха бели гребени, които се гонеха от север на юг. Летяха на височина двеста метра и това му осигуряваше достатъчно добра видимост, гарантираше, че няма да пропусне товарния кораб дори ако се беше отклонил от курса на един-два километра. Нещо не беше както трябва, даже му мина мисълта, че това може да е още някаква двойна игра на Алеви, нещо като последна шега от гроба. Но дори ако Алеви искаше да накара О’Шей, Бренън и Милс да замълчат завинаги, той все пак бе обещал да достави Буров и един американец, следователно това не можеше да бъде номер. Холис осъзна колко много начинът на мислене на Алеви бе оказал влияние на неговия начин на мислене, след като изобщо можа да му хрумне такава мисъл. Същевременно беше готов да се обзаложи, че тя е минала през главите и на другите.

— Виждате ли тези маркировъчни шамандури? — каза О’Шей. — Излезли сме извън района, в който са плавателните коридори.

Холис кимна. Той рязко наклони вертолета надясно и пое в югоизточна посока към изгряващото слънце и обратно към Ленинград.

— Какво правиш? — попита Милс.

Холис започна стръмно спускане. На около петнадесет километра пред него се виждаха светлините на Ленинград.

— Какво правиш? — повтори въпроса си Милс.

— Залагам на две предположения — отговори Холис. — Едното е, че товарният кораб не е успял да стигне до мястото на срещата навреме и все още плава от пристанището към нас. Второ, ако това е така, капитанът на кораба трябва да изпитва чувството за неизпълнен дълг й ако ни види, би следвало да направи онова, което всеки капитан прави, когато види кораб или летателен апарат в бедствено положение — да ни се притече на помощ. — Холис изправи вертолета, стабилизира го на височина по-малко от сто метра над бурното море и намали скоростта до четиридесет километра в час.

— Чувствам се чудесно — каза О’Шей без всякаква видима причина. — Добре се справихме.

— Използвахме всички възможности, нали? — подкрепи го Милс. — Поне сме тук.

— Откраднахме този вертолет — каза Бренън, — вмъкнахме се в Школата за магии, спасихме Додсън, отвлякохме Буров, успяхме да се измъкнем оттам, прелетяхме над Русия и стигнахме дотам, докъдето трябваше да стигнем. По дяволите, според мен поне успяхме.

— Трудно ми е да опровергая логиката ти, Бил — каза Холис. — И ако имахме бутилка шампанско, бих ви казал да я отворим с гръм.

— По дяволите. Сет трябваше да купи шампанско от Центъра за международна търговия.

При споменаването на името на Алеви настъпи тишина и Холис помисли, че вероятно в този момент всички едновременно го проклинаха и го благославяха. Това бе съдбата на мъжете и жените, които водят другите към големи висоти и тъмни бездни.

— Хайде да си сменим местата — каза Лиза на Милс. Тя стана от мястото си и коленичи на пода до Холис. — Знам, че в момента не можеш да ме хванеш за ръката — каза му тя. — Но ако след минута-две вече няма нужда да държиш лостовете за управление, ще вземеш ли ръката ми в своята?

— Разбира се.

— Поемам го, генерале — О’Шей взе лостовете за управление. — Протегнете се.

Холис пусна лостовете за управление и хвана ръката на Лиза.

Вертолетът продължи да лети обратно към Ленинград, но никой не продума. Равномерният шум на двигателите изпълваше кабината и те се бяха заслушали единствено и само в този звук, спасявайки се, че може да заглъхне.

— Дванадесет часа, един километър — каза О’Шей с напълно овладян глас, след като се изкашля.

Бренън, Милс и Лиза се изправиха, за да погледнат през предното стъкло. Към тях с пълна скорост се насочваше средно голям товарен кораб, на чиято кърма светеха три жълти светлини.

Холис пусна ръката на Лиза и пое управлението на вертолета. Прецени, че му трябват около тридесет секунди полет, ако изведеше машината направо над предната част на кораба. Но ако вертолетът избухнеше, щеше да се разбие върху кораба, а нито той, нито екипажът му заслужаваха това.

Холис наклони вертолета надясно и се отдалечи от приближаващия се кораб, след което зави на север и се приближи до него под прав ъгъл, като силният вятър ги духаше в гръб и повишаваше подемната им сила.

Забеляза, че трите жълти светлини вече бяха изключени, което вероятно означаваше, че са ги забелязали.

— Генерале, трябва да наберем малко височина, ако искаме да се приближим косо към палубата — каза О’Шей.

Холис знаеше, че плавното спускане от височина сто метра не бе най-препоръчителният начин за приземяване на вертолет върху подвижна платформа. Но едно запалване при опит за изкачване също не беше добра перспектива. Инстинктите му и онова, което се нарича пилотска интуиция, му подсказваха, че времето, което му оставаше да лети, може би се измерваше с няколко секунди.

— Отпуснете се.

— Вие сте на ход. — О’Шей изучаваше уредите на командното табло, докато Холис се съсредоточи върху доближаването на вертолета към палубата. О’Шей му съобщаваше на глас скоростта на летене, показанията на тахометъра, тягата и височината на полета.

— Скорост спрямо земята около тридесет километра в час — каза той.

Холис видя, че кърмата на кораба ще мине покрай тях, преди да достигнат до него, затова насочи вертолета в полегато спускане към левия борд на кораба, като същевременно продължаваше плавно да се снишава за кацане.

Холис регулира педалите за управление, за да компенсира понижената тяга на двигателите, като държеше носа на вертолета успоредно на посоката на движение на кораба, продължавайки да се спуска странично към него.

Опитваше се да поддържа постоянна скорост на летене, регулирайки оборотите на перките, и същевременно контролираше общата подемна мощност и подаването на горивото.

— Скорост на летене спрямо земята четиридесет — извика О’Шей. Холис издигна носа на вертолета, за да намали скоростта.

— Височина — петдесет метра — каза О’Шей.

Холис поддържаше носа успоредно на средата на кораба. Разстоянието до товарния кораб беше около сто метра и той прецени, че в края на полегатото си спускане ще се озове над кърмата, за да увисне и да се спусне вертикално надолу върху палубата.

— Скорост — тридесет, височина — тридесет.

Чу се вой на сирена и О’Шей каза:

— Налягането на маслото пада. Трябва да се е пробил някой от уплътнителите.

Гласът от записа, който неочаквано дълго бе пазил мълчание относно положението с горивото в резервоара, каза: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Подгответе се за безмоторно кацане.“

Бяха на десетина метра от горната палуба на кораба, Холис отново повдигна носа на вертолета и сведе скоростта почти до нула. Корабът мина под тях и задната палуба внезапно се оказа точно пред него. Палубата се поклащаше и люлееше, но никога преди не бе виждал място за приземяване, което да му изглежда толкова привлекателно. Тъкмо реши как да подходи спрямо минаващата под тях кърма, когато вертолетът бе подет от въздушната възглавница, предизвикана от завихрящия момент на перките, и се издигна нагоре.

— По дяволите!

Кърмата беше отминала и той отново увисна над водата. Без помощта на въздушната възглавница вертолетът започна да пада към морето.

Холис бързо увеличи подаването на гориво и оборотите на перките, с което издигна вертолета нагоре секунди преди лонжеронът на опашката да се удари в извивката на килватера. Холис отново насочи носа на вертолета към кърмата и последва кораба, водейки се по прожектора на кърмата, който се опитваше да държи като неподвижен ориентир в борбата си със силния насрещен вятър. Чувстваше се като човек, опитващ се да се хване за дръжката на движещ се влак.

Холис несъзнателно забеляза, че името на кораба бе изписано с бели букви на кърмата му: „Лусинда“.

Гласът от магнетофонния запис каза отново: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Пригответе се за безмоторно кацане.“

Холис натисна ръчката за регулиране на общата тяга, увеличи подаването на гориво и буквално се гмурна надолу, като едва не закачи перилата на кърмата, минавайки на няколко фута над тях. Той дръпна обратно лоста за общата тяга и вертолетът се стрелна на няколко метра от издигащия се квартердек.

О’Шей изключи двигателите, когато задните колела докоснаха палубата, и вертолетът подскочи във въздуха. Клатещата се и подскачаща кърма хлътна под тях, после се издигна и се удари в левия колесник, с което едва не преобърна вертолета. Холис рязко дръпна спирачките и блокира колелетата.

В крайна сметка вертолетът тромаво стъпи на нестабилната палуба. Холис погледна нагоре към главната мачта на кораба и видя, че той плава под британски флаг.

Никой не проговаряше, докато шумът на двигателите и на перките бавно заглъхваше в ушите им, за да се смени с ударите на вълните в бордовете. Кабината се изпълни със соления мирис на морска вода, а относително гладкият полет на вертолета бе заменен от клатушкането на разлюляния от вятъра кораб. Холис забеляза, че нямаше и следа от екипажа, и заключи, че вероятно всички са получили заповед да останат долу.

О’Шей се изкашля и каза спокойно:

— Не обичам корабите. Страдам от морска болест.

— Ужасно обичам корабите — обади се Бренън.

— Вие двамата се справихте блестящо — каза Милс на Холис и О’Шей. — Длъжници сме ви.

— Ако „ние“ означава твоите хора от ЦРУ, Бърт, то всички сме ви длъжници.

Лиза внезапно обви с ръце врата на Холис.

— Обичам те! Успяхме. И двамата! — Тя дръпна О’Шей за рамото и го целуна по бузата.

— Обичам ви и двамата.

— Аз нищо не съм… — О’Шей се изчерви. — Е, поговори с него при оценяването на работата ми.

— Ще преразгледам мнението си — усмихна се Холис.

— Точно преди да изключа двигателите… — каза О’Шей на Холис.

— Чух.

— Какво? — попита Милс.

— Един от тях спря — отговори О’Шей. — В резервоара няма достатъчно гориво, за да си напълниш запалката.

— Е, нямаме нужда от повече гориво. Всичко е точно. — Милс бръкна под седалката си и извади найлонов плик, в който имаше черни маски, и го подаде на Бренън. — Ето, всеки трябва да си сложи една. Не говорете с екипажа, никакви имена.

Милс отиде в задната част на кабината и сложи маска на главата на Додсън. Погледна Буров и каза:

— Е, полковник, добрите спечелиха.

— Така ли? — неочаквано се разсмя Буров. — Значи ЦРУ са добрите? Дори вашите сънародници не мислят така, поне не повече, отколкото моите смятат, че КГБ са добрите. Ние двамата сме парии, господин Милс. И това ни отделя от цялото останало човечество.

— Възможно е. Радвам се, че сте научили нещо в собствената си школа. — Милс извади спринцовка от джоба си и заби иглата във врата на Буров. — Твърде много говорите. — Той нахлузи маска на главата на Буров. — Така е много по-добре.

Бренън отвори плъзгащата се врата и в запарената кабина нахлу студен въздух. Бренън скочи върху клатушкащата се палуба, Лиза, О’Шей и Холис го последваха. Милс слезе последен.

— Ще се погрижа да откарат Додсън и Буров в лекарската стая. — Той погледна нагоре към английското знаме. — Всъщност предполагах, че корабът може да се окаже английски. Не останаха толкова много от безстрашните ни съюзници в НАТО, на които можем да разчитаме.

— За тази операция, Бърт, не бих се доверил дори на съюзниците ни във Вашингтон — отбеляза Холис.

— Имаш право.

— Свободни ли сме вече, вкъщи ли сме си или не? — попита Лиза.

Холис помисли, че докато са живи, те вече никога няма да са си съвсем вкъщи и съвсем свободни.

— Съвсем наблизо сме — отговори й той.

Вратата на квартердека се отвори и на палубата излязоха шестима моряци в тъмни пуловери. Те се приближиха и огледаха с любопитство пътниците си: четирима мъже и една жена, всички с черни маски на главите. Трима от мъжете бяха в руски униформи, четвъртият носеше анцуг. Жената беше облечена в анцуг и канадка. Холис си спомни, че на борда на вертолета имаше още двама пребити мъже в безсъзнание, единият от които носеше пижама, а другият — разкъсан анцуг. Даде си сметка, че ако някой накараше моряците да определят кои са добрите и кои лошите, те вероятно щяха да направят погрешен избор.

Един от моряците посочи вертолета, сякаш го буташе напред, като явно предполагаше, че никой от тях не говори английски. Милс поклати глава, показа му два пръста и посочи машината. Шестимата моряци отидоха до вертолета и изнесоха Буров и Додсън, като ги положиха да легнат на студената влажна палуба.

Холис скочи обратно в пилотската кабина, освободи спирачките и се присъедини към Бренън, О’Шей и шестимата моряци, които бутаха машината към левия борд на кораба. Един от тях отвори преградата пред подвижния мостик. Всички тласнаха корпуса и Ми-28 се преобърна и полетя с носа надолу към развълнуваното море, докато дългата му опашка се изправи вертикално нагоре. Неволно се приближиха към перилата, наблюдавайки как вертолетът за миг се задържа на повърхността, преди морето да нахлуе през отворената му врата и да потъне с предната част надолу в черните води на залива. Опашката му сякаш им помаха за сбогом и Холис усети, че козирува: забеляза, че О’Шей направи същото.

Моряците бързо отидоха при трите преносими сигнални прожектора за мъгла, които бяха свързани с кабели към захранването на кораба. Откачиха ги и ги изхвърлиха зад борда. Холис помисли, че в това има нещо странно и обезпокоително. Беше ясно, че трябва да се освободят от вертолета. Но фактът, че се освободиха и от тези дребни прожектори, показваше, че капитанът взима предпазни мерки срещу възможно посещение и претърсване от страна на съветските власти — или най-малкото срещу някакъв оглед от въздуха. Холис се зачуди дали няма и други веществени доказателства, които капитанът да е готов да изхвърли зад борда.

Холис погледна на юг през левия борд и видя два кораба в далечината на хоризонта. Може би бяха забелязали приземяването на вертолета и ако ги бяха наблюдавали с бинокли, навярно бяха видели, че блъснаха машината в морето. Ако корабите бяха съветски или на някоя от страните от Източния блок, сигурно щяха да докладват за видяното по радиопредавателя. Нещо повече, радарът на съветската флота вероятно бе засякъл неидентифициран летящ обект, който според характеристиката на полета можеше да се определи като вертолет. Възможно бе дори да са видели странното му спускане до нивото на морето и да са стигнали до заключението, че е кацнал на кораб, който също фигурира на екрана им. А въпреки трите мили териториални води според международните спогодби руснаците възприемаха цялата част от залива край Ленинград като своя неприкосновена зона.

Милс, изглежда, се сети за какво мисли Холис. Той кимна към двата кораба на хоризонта.

— Затова са искали да кацнем през нощта.

— Да, но радарите работят и нощем.

— Казаха ми, че кацането ни ще изглежда като катастрофа на радара — отговори Милс.

— Възможно е. Зависи от това кой Иван се взира в екрана.

— Е, значи това е тест, който позволява да се разбере на чия страна е всъщност Господ.

— След всичко, което направихме в Школата за магии — усмихна се мрачно Холис, — мисля, че трябва да разчитаме само на себе си.

Холис се обърна и се отдалечи от перилата. Четирима моряци носеха носилки, с които прекарваха Додсън и Буров към квартердека.

— Лечебница — каза на Милс единият от моряците.

Друг моряк им направи знак с ръка и те го последваха през вратата на квартердека и по тесните стълби нагоре към горната палуба, като по коридора не срещнаха жива душа. Младежът ги качи още една палуба по-нагоре и ги въведе в боядисана в бяло каюта с широки люкове, която се намираше точно зад мостика. Той излезе, без да отрони нито дума, и Холис свали черната си маска. Лиза, О’Шей, Милс и Бренън последваха примера му.

Те се спогледаха и Холис помисли, че всъщност бяха толкова смазани от умора, напрежение и мъка, че не би било никак чудно просто да се опънат на койките в каютата и да заспят.

Най-накрая Милс се усмихна и каза весело:

— Е, приятели, следващата спирка е Ливърпул.

Бренън изсвири продължително и извика:

— Успяхме!

Известно време се потупваха по гърбовете и си стискаха ръцете, а Милс, Бренън и О’Шей разцелуваха Лиза.

— Вие сте дяволски добър пилот на вертолет, генерале — каза въодушевено О’Шей на Холис. — Къде се научихте да управлявате вертолети?

— Някъде между Новгород и Ленинград — отвърна Холис.

— Изиграхте ме — разсмя се Милс. — Ей, вижте, тук има кафе и бренди. — Милс отиде до масичката, под люка на която имаше електрически кафеник. Взе пет чаши за кафе, наля във всяка една от тях по малко бренди и ги раздаде. Вдигна чашата си и каза: — За…

— За Сет Алеви — прекъсна го Холис. — И за мъжете и жените, които останаха там.

Всички пиха, но тази наздравица някак си попари радостта им. Всички пиха още кафе и още бренди. В каютата имаше столове до масата и те седнаха, само Холис остана да гледа изправен през един от четирите люка в каютата. Гледаше към морето, към Финландския залив, който винаги, когато го виждаше, му напомняше за разтопено олово, което, както и сега, бавно се надигаше, като тежките бягащи вълни минаваха през всички нюанси на сивото по странната му повърхност, в която нищо не се отразяваше. Видя, че от север иде рядка мъгла, раздрана неочаквано от слаба вихрушка, носеща се като лек воал през димната завеса. Сивото небе, сивото море и сивият бряг образуваха един неизменен пейзаж със сивите борови гори, от чиито клони влагата постоянно се стичаше върху мочурливата земя. Това бе мрачно и усойно кътче от земята, пред което Московска област изглеждаше слънчева и живописна. Холис разтърка очи и почеса наболата по бузите си брада. Действието на упойката отслабваше и той почувства, че бузата му започва да пулсира. Хрумна му, че срещата им с кораба можеше да се подреди сред по-дребните чудеса, случили се след бягството им от Школата за магии.

Вратата на каютата се отвори и в помещението влезе висок мъж с червена брада на около петдесет години. Беше облечен с много дебел бял пуловер и дънки. Без да каже нещо, той си наля чаша кафе, след което непринудено седна на ръба на масата.

— Добре дошли на борда на „Лусинда“ — каза той с британски акцент. Аз съм капитан Хюгс. Както ми казаха, вашите имена не трябва да ме интересуват.

— Бих искал да ви благодаря за това, че оставихте сигналните светлини да светят и след изгрева на слънцето — каза Холис.

— Да ви кажа честно, бяхме ги изключили — каза капитан Хюгс, като погледна към Холис, — но оставихме вахтения на пост и той ви забеляза. Така че след известна вътрешна борба реших да ги запаля отново.

— Много любезно от ваша страна — каза Милс.

— Ние самите не бяхме съвсем по график — сви рамене капитанът. — Проклетите руснаци не бързат много при оформянето на документите, а и лоцманският ни кораб закъсня.

Капитан Хюгс погледна към О’Шей, Милс и Бренън в униформите им на КГБ, след това се обърна към Холис и Лиза.

— Предполагам, че можете да разкажете някаква страхотна история. Между другото, кацането ви беше или най-доброто, или най-лошото приземяване на летателен апарат върху кораб, което някога съм виждал. Предполагам, че вие си знаете какво е било всъщност. Превозваме дървен материал, ако това ви интересува — добави той. — Бор, бреза и трепетлика. Отглеждат добър дървен материал, защото Бог бди над горите им, а не над тях. — Хюгс се усмихна и допълни. — Докарахме им пресни зеленчуци. Те обичат да изкарват на пазара нещо хубаво в навечерието на честването на годишнината от великата революция. Не мога да кажа, че одобрявам търговията ни с тях, но работата си е работа. А това ме навежда на мисълта за следното. Дадоха ми десет хиляди лири, за да се съглася на това, и ще получа още петдесет хиляди, когато ви доставя в Англия. Така че сте доста ценни.

— Надявам се, че не сме ви коствали повече, отколкото струваме — отговори Холис. — Имате ли сведения от радара за приближаващи към нас кораби?

— Не, но мога да ви уверя, че наблюдаваме много внимателно военноморската база в Кронщад. Щом я подминем и навлезем в откритите води на залива, ще си отдъхна с облекчение.

— Ние също.

— Никакви пари не биха били достатъчни, за да ме примамят да участвам в това — каза Хюгс. — Но ми казаха, че е много важно и за двете ни страни.

— И наистина е така.

— Тази сутрин, преди да напуснем Ленинград, един пристанищен хамалин ми пъхна лист хартия в ръката — каза капитанът. Той подаде посланието на Холис.

Холис разгърна листа и видя, че е страница от някаква стара шифрограма. На листа бе изписана днешната дата и някаква честота. Надписът гласеше: Дюк Пол, на вниманието на Ч. Б.

— Това е дипломатическият ни шифър — прошепна Милс, като надникна през рамото на Холис.

Холис кимна и върна бележката на Хюгс.

— Капитане, бихте ли помолили радиста си да закодира според този шифър следното съобщение: „На вниманието на Банкс. Кацнахме на определеното място. Докладът за положението ще последва.“ Оставете го без подпис. И го изпратете на тази честота.

Хюгс кимна и добави:

— Двамата ви приятели в болничната стая си почиват добре. Лекарят би искал да узнае нещо за историята на заболяването им.

— И двамата са претърпели физически травми. Наскоро и на двамата е инжектиран натриев пентанол. Човекът с анцуга е наш приятел. Този в пижамата не е. Трябва да бъде държан под ключ по време на пътуването ни.

— Ще изпратя стюарда да ви донесе закуска — каза Хюгс и тръгна към вратата. — Ще ви подготвим каюти за спане. Междувременно можете да се разположите в тази стая за колкото време искате.

— Благодаря.

Хюгс излезе от каютата.

Холис се върна до люка, но не видя навън нищо, освен сгъстяващата се мъгла.

— Всички свършихме добра работа — каза той. — Не ми харесва онова, което направихме, но го направихме добре.

Милс си наля още бренди.

— Да, и независимо дали това има значение за нас, или не, бих искал да ви кажа, че желаех всички тези мъже да се завърнат вкъщи… с новите си семейства. Аз не съм религиозен — добави Милс, — но може би им е по-добре там, където са сега. Дори не съм сигурен, че те наистина продължаваха да искат да се завърнат вкъщи.

Никой не му отговори.

Мислите на Холис го върнаха към дома на Ландис и той се сети за момченцето на Ландис, Тими, и за онова, което Ландис каза за него: „Бедното ми малко момче“. Може би, помисли Холис, но само може би, сега те са намерили душевен покой. Холис седна пред масата.

— Ще напиша бележка на Чарли — каза той на Милс.

— Бъди мил — усмихна се Милс. — Може би не е спал цяла нощ от безпокойство за нас.

Холис дръпна лист хартия към себе си и започна да пише на нормален, некодиран английски:

„Скъпи Чарлз, пише ти Сам Холис, който ти изпраща тази бележка не от гроба, а от «Лусинда». Лиза Роудс, Бил Бренън, Бърт Милс и капитан О’Шей са тук с мен. С нас са и майор Додсън от военновъздушните сили на САЩ, и полковник Пьотр Буров от КГБ, който е наш пленник. Сет Алеви е мъртъв. Преди да умре, той ми разказа за споразумението ви с ЦРУ, Белия дом, военното разузнаване и всичко останало. Школата за магии е окончателно закрита, както се предвижда в гореспоменатото споразумение. Трябва да ти кажа, Чарлз, че ти и твоите хора сте значително по-подли и безчувствени от мен и от Алеви, както и от всички действащи генерали и разузнавачи, с които някога съм се срещал. Бих искал някой ден да те взема със себе си по време на операция, за да можеш малко да си разшириш мирогледа. Но поради липса на такава възможност те моля да дойдеш да ни посрещнеш в Лондон след четири дни, считано от днес. Хората, които са с мен, са живи свидетели на убийството на близо триста американци по заповед на собственото им правителство. Трябва да обсъдим това, за да примирим фактите с личния си морал и законните нужди на националната сигурност. Ела, подготвен за дълъг разговор.“

Холис

Холис подаде написаното на Милс, който го прочете, кимна и предаде на другите.

— Капитане — обърна се Холис към О’Шей, — идете в радиорубката и кодирайте това съобщение. Останете с радиста, докато го изпрати, и изчакайте отговора.

— Да, сър.

О’Шей взе посланието и излезе от каютата.

— Английските капитани имат ли право да женят хората на борда на кораба си? — попита Лиза и сложи ръка на рамото на Холис.

— Да, но бракът е в сила само по време на пътуването — за пръв път се усмихна Холис.

— Това е достатъчно.

Милс седна в един стол, прозя се и каза сам на себе си:

— За последните двадесет и четири часа пътувах с едно московско такси, с автобус на Аерофлот, с вертолет на Аерофлот, със ЗИЛ-6, с Понтиак Транс Ам, а сега с Божия помощ се намирам на английски търговски кораб.

Бренън извади пакет дъвки от джоба си и започна да разгъва една, после спря и се загледа в нея.

— Сет Алеви ми ги купи от Центъра за международна търговия. Странен човек беше. Винаги създаваше впечатлението, че е прекалено спокоен, сякаш мислите му са някъде другаде. Но ако се сблъскаш с него в посолството, винаги те наричаше по име и успяваше да си спомни нещо за теб, което да каже. Винаги ми е правило впечатление, че шефовете никога не говореха много ласкаво за него, но хората от охраната, морските пехотинци, секретарките и всички други имаха високо мнение за него. — Бренън върна дъвката в пакетчето и го мушна в джоба си.

Известно време никой не се обади, а след няколко минути в каютата се върна О’Шей и подаде на Холис лист хартия.

Холис го погледна и прочете на глас:

„От Чарлз Банкс. Много се зарадвах на съобщението ви. Поздравявам ви за добре свършената работа. Съжалявам за Сет. Ще ни липсва. Ще ви посрещнем в Ливърпул. Чакам с нетърпение да видя всички ви в Лондон. Аз черпя. Специални поздрави на Лиза.“

Подпис: Чарлз

Холис погледна към О’Шей, Милс, Бренън и Лиза. Радиограмата бе дотолкова типична за стила на Чарлз Банкс, че всички бяха на път да избухнат в смях.

— Какво любезно копеле — най-сетне каза Милс. — Много ми се иска да му размажа лицето от бой, но не мога да се накарам да го направя. Така че ще се наложи да изпием по едно питие с него.

— Винаги съм го харесвала — каза Лиза. — И още го харесвам. Но вече не му вярвам.

Холис се замисли над това, че никога не се бе доверявал на Чарлз Банкс. Нямаше да му вярва и в Лондон.

Възрастен стюард влезе в каютата с поднос, на който имаше портокалов сок и горещи бисквити. Той ги остави на масата и каза с произношение, което напомни на Холис за филм на Хорейшо Хорнблауър:

— От името на капитан Хюгс. Първият офицер преотстъпва каютата си на дамата — добави той. — А за вас, господа, ще поставим койки в мъжката спалня. Капитанът ме помоли да ви предам, че не са засекли нищо на радара и няма никакви съобщения. Ако имате нужда от още нещо, обадете се на мостика и някой ще се погрижи за вас.

Милс благодари на стюарда и той излезе.

— Понякога, когато се намираме в Русия, забравяме за какво и за кого се борим — каза Милс. — И когато после отидем на Запад в отпуска или в командировка и се срещнем с някой лондонски шофьор, или пък някой като този стюард, си спомняме какво означава думата „вежливост“. Тогава разбираме, че никога не сме се сблъсквали с това явление в работническия рай.

Всички седнаха около масата и О’Шей отбеляза:

— Истински портокалов сок.

Започнаха да се хранят мълчаливо.

— Харесва ми Лондон — каза Бренън без никакъв повод. — Обичам начина, по който говорят жените там.

— Не мислех, че е толкова забавно да се пилотира вертолет — усмихна се О’Шей. — Мога да се запиша в школа за пилоти на вертолети в близко бъдеще.

— Това е добра идея — отбеляза Холис.

Дъвчейки замислено маслена бисквита, Милс каза:

— Любопитен съм да разпитам Додсън и Буров. Това ще бъде много интересна задача. Чудя се как ще се отнасят един към друг в друга среда.

— Никой да не се смее, но възнамерявам да се върна в Русия някой ден — Лиза огледа всички, седнали около масата. — Кълна се, че ще го направя.

Никой не се разсмя.

— Аз също — каза Холис.

О’Шей се изправи и погледна Бренън и Милс.

— Защо да не потърсим спалното помещение и да не подремнем?

Милс и Бренън се изправиха.

— Ще надникна в болничната стая — каза Милс на Холис — и ще поддържам връзка с мостика за евентуални радиограми или засичане на неприятелски съдове на радара. Но имам чувството, че успяхме да се измъкнем. Победихме ги.

— Трябваше да го направим — отговори Холис.

Милс си взе черната маска и тръгна към вратата.

— Забелязах, че хъркаш, когато беше задрямал във вертолета — каза Милс на Холис. — Защо не останеш да спиш някъде другаде?

Милс и Бренън излязоха от каютата. Лиза и Холис се спогледаха през масата.

— Изглеждаш тъжен — най-сетне промълви Лиза.

Холис не отговори.

— Всички сме тъжни, Сам — каза Лиза. — Щастливи сме, че спасихме собствените си кожи, но ни е мъчно за другите.

— Това беше последното и най-страшно предателство. Правителството вече бе изменило веднъж на тези мъже и сега го направи отново. Заровихме последните отломки и свидетелства от войната в земята, завинаги.

— Защо не се опиташ да оставиш всичко това в миналото?

— Ще се опитам. Сега, когато кръгът се затвори, вече няма смисъл да вървя по този път, защото това би означавало да се въртя в безкраен кръг. Ще се опитам да продължа напред.

Лиза извади сатинирана кутийка от джоба си, остави я на масата и я отвори. Известно време се взира в съдържанието й, после взе кехлибарения наниз и го обви около пръстите си.

— Сет ми го даде, докато те чакахме пред къщата на Буров. Може ли да го задържа?

— Разбира се. Само не го носи — добави Холис.

Тя го погледна и разбра, че говори сериозно. Постави огърлицата обратно в кутийката и я затвори.

Холис извади няколко смачкани листа хартия от джоба си и ги разстла на масата, като ги притисна с оловните фигурки за маркиране на карти.

— Това са имената на хората, на живите и на мъртвите… сега вече всички са мъртви, които са били в Школата за магии от самото й създаване досега.

— Това ли ти даде Луи Пул?

— Да. — Той се взря в намачканата хартия. — Симс… тук е и Симс… — Той се вгледа в далечината и каза: — В мемориалните паметници на жертвите от виетнамската война до имената на безследно изчезналите слагат кръстчета.

— Да, виждала съм ги.

— И когато смъртта на някой от безследно изчезналите се потвърди, около кръстчето издълбават кръг. — Той погледна към Лиза. — Искам тези хора да бъдат официално обявени за мъртви и семействата им да бъдат известени за това. Искам да използвам този списък за нещо смислено.

— А този списък — попита Лиза, като кимна — не е ли опасно да го имаш… Искам да кажа, след като се смята, че Школата за магии никога не е съществувала?

— Мисля, че за нас би било по-опасно да го нямаме. Това е единственото реално доказателство, което ние с теб притежаваме, за съществуването на Школата за магии. Това е нашата застраховка за живот.

Тя кимна с разбиране.

— Ще го изпратя с писмо на баща ми в Япония — каза Холис. — Ще накарам някой моряк да пусне писмото в Ливърпул, преди да напуснем кораба. След това, когато, пристигнем в Лондон, ще си поговорим за много неща с нашия приятел, господин Банкс. — Той я погледна. — Е, а ти какво искаш да получиш от всичко това?

— Аз го получих — усмихна се тя. — Теб.

Той й се усмихна в отговор.

— А имаме и убиеца на Грегъри Фишър — добави тя. — Да, зная, че Буров не е единственият убиец. Системата е тази, която убива. Но така ще има поне малко справедливост.

Холис си сръбна от кафето. Лиза се прозя. Слънцето се промъкваше между закрилите небето облаци и лъчите му проникваха през люковете и се задържаха за малко на масата.

Вратата се отвори и един моряк влезе и каза:

— Капитанът иска да знаете, че задминахме Кронщад. Сега вече без съмнение сме в независими международни води.

— Благодаря.

— Още една крачка към дома — погледна Лиза към Холис.

— Ще се приберем — Холис се изправи и отиде пред люка на десния борд. Известно време той се взира в морето, а когато се обърна, откри, че Лиза е застанала зад него. Те се вгледаха един в друг, след това тя импулсивно го прегърна.

Стюардът отвори вратата на каютата, промърмори нещо и излезе.

— Господи, Сам — каза тя, като зарови лице на гърдите му, — толкова съм уморена… Може ли да се любим тази сутрин? Родителите ми са погребали дъщеря си… Те ще се побъркат от радост, като ме видят… Ела с мен вкъщи… Искам да те запозная със странното си семейство… Сам, може ли да си поплача за Сет? Нали може?

— Разбира се. Ти цялата трепериш. Нека те заведа до стаята ти.

— Не, прегърни ме — каза тихо тя. — Не можем ли да се престорим, че след като обядвахме на Арбат, сме излетели за Ню Йорк и междувременно просто нищо не се е случило?

— Не, не можем. Но можем да направим така, че всичко това да има някакъв смисъл. Да се опитаме да разберем цялата тази бъркотия в отношенията между нас и тях. Може би ще се опитам да ти разкажа за съветските военновъздушни сили, а ти ще ми обясниш творчеството на Гогол. Така и двамата ще научим по нещо, от което никой друг не се интересува.

— Ще ми бъде приятно — тя се разсмя и го притисна по-силно към себе си. — По-късно ще ти разкажа една руска приказка, за да те приспя.

Те дълго стояха мълчаливи, заслушани в шума на двигателите и на морето, усещайки под краката си люлеенето на кораба и движението му напред на запад, далеч от Русия.