Нелсън Демил
Школа за магии (40)

40.

Вертолетът стоеше по средата на поляната, а двигателите му още работеха. Бренън я Милс скочиха на земята под прозорците.

Сет Алеви погледна часовника си. Беше точно два и пет.

— Капитане — каза той на О’Шей, — ще излетиш не по-късно от три и четирийсет и пет, със или без пътници на борда, като това включва всеки един от нас, или и тримата, взети заедно. Разбрано ли е?

— Разбрано.

— Изключи двигателите.

О’Шей изключи двигателите и перката спря да се върти.

Лъчът светлина от близката радиокабина, която бе на стотина метра разстояние, опипа вертолета, като се спря на пилотската кабина, прозорците, знака на Аерофлот и накрая на регистрационния номер, П-413, на опашката.

Алеви се качи отново в кабината и отвори вратата отляво.

— Късмет — каза Бренън.

— Приличаш на руснак — добави Милс.

Алеви скочи на земята, сложи офицерската фуражка и решително тръгна към прожектора и дървената барака.

— Надявам се наистина да приличам — каза си той.

Мъжът, който стоеше зад прожектора, го изключи, слезе от платформата и тръгна към Алеви. Когато се приближи на десет метра, Алеви видя, че е млад войник от отряда за охрана на КГБ, с АК-47 на рамо. Часовият спря и извика предупредително:

— Стой! Идентифицирайте се!

Алеви спря и отговори рязко на руски:

— Майор Воронин! — той пристъпи към войника, който бе заел стойка мирно, но автоматът все още висеше пред гърдите му, а пръстът му бе на спусъка. Алеви спря на няколко крачки от него. — Тук съм, за да се срещна с вашия полковник — каза Алеви, защото не знаеше дали Буров използва тук псевдонима или истинското си име — Павличенко, — което му бе казал Суриков.

— Глух ли сте, човече?! — викна му Алеви. — Тук съм, за да се срещна с полковника ви!

— Да, сър!

— Изпратил ли е кола да ме вземе?

— Не, сър. Нямам никакви заповеди във връзка с вашето пристигане.

— Жалко за вас — каза Алеви, използвайки любимия сарказъм на офицерите от КГБ. — Как се казвате, редник?

— Фролев.

— Е, добре, Фролев, обадете се и ми извикайте кола.

— Да, сър. — Фролев се обърна кръгом и замарширува обратно към радиокабината.

Алеви го последва. Фролев мина покрай платформата с прожектора, към която, както Алеви забеляза не беше закачено никакво транспортно средство. Избата беше обикновена дървена постройка от нацепени дърва с дежурния метален покрив. Имаше няколко прозореца, а на покрива стърчаха комин и две антени. От бараката към близкото борово дърво се точеха два кабела — един за електричеството и един за телефона.

Фролев отвори вратата на единствената стая в избата и се дръпна встрани, за да направи път на Алеви. От центъра на тавана висеше гола крушка. Вътре имаше още двама души — с един повече, отколкото бе очаквал. Единият мъж спеше на походно легло, поставено до срещуположната стена на бараката. Върху равномерно повдигащия му се гръден кош лежеше издание на „Децата на Арбат“ на Рибаков с твърди корици.

Другият мъж, един сержант, седеше над шахматна дъска и изучаваше партия шах. Затваряйки вратата, Фролев извика:

— Мирно!

Сержантът скочи на крака, а заспалият се изтърколи от леглото и се изпъна мирно.

Алеви огледа стаята. В далечния ъгъл имаше керамична кахлена камина, върху която вреше и изпускаше пара един чайник. До дясната стена имаше дълга маса, на която бе поставен радиоапарат за УКВ, още един за къси вълни и два телефона.

Алеви се приближи към шахматната дъска и огледа фигурите.

— Вие с белите ли сте? — попита той Фролев. — Как сте се набутали в такава каша?

Войникът любезно се засмя. Сержантът, мъж на средна възраст, застанал до дъската, се изкашля и каза:

— Извинете, майоре.

— Да, сержант? — Алеви погледна към него.

— За съжаление не знам нищо за вашето пристигане.

— Сержант — бързо се намеси Фролев, — това е майор Воронин, който идва при полковник Буров. Иска кола.

Сержантът кимна и се обърна към Алеви.

— Сър, не можахме да се свържем с вас по радиото.

— Моят пилот също не можа да се свърже с вас. Ще проверя радиопредавателя заедно с него. Обадихте ли се на дежурния офицер, за да го уведомите за приземяването ни?

— Не, сър, но сега ще го направя. — След това се обърна към войника до походното легло:

— Кавански, обади се на лейтенант Челцов.

Кавански веднага тръгна към военния радиопредавател. Алеви внимателно си пое въздух. Всичко вървеше добре. Или пък годините, прекарани в тази страна, му бяха помогнали да си представя правилно как тези хора ще реагират при определени обстоятелства. Сержантът не се беше обадил на дежурния офицер, защото не искаше да го тревожи, получавайки в отговор само нещо като рязкото: „Какво, по дяволите, искате да направя аз? Да размахам крила и да хвана вертолета? Разберете кой е и ми се обадете!“

Алеви непринудено отстъпи встрани, така че да може да наблюдава и тримата мъже. Кавански вдигна полевия телефон и посегна към номератора.

Без да прави резки движения, Алеви извади пистолет със заглушител и направи първата дупка в гърдите на Фролев, който още стоеше до вратата с АК-47 в ръце. Фролев трепна, но сякаш не разбра, че е прострелян. Алеви се обърна и изпрати втория изстрел в обърнатата към него страна на Кавански. Мъжът извика от изненада, изпусна телефона и се хвана за ребрата.

Сержантът реагира бързо и извади пистолет от кобура си. Алеви стреля пръв и го улучи в корема, сержантът се преди на две, падна назад върху масата и разсипа шахматните фигури. Алеви стреля отново в темето на мъжа и сержантът се строполи на земята.

После се приближи до, Кавански, който все още беше прав, и изстреля един куршум в главата му, след това отиде при Фролев, който се опитваше да се изправи на крака. Застана близо до него, но така, че да не се изпръска, и стреля в слепоочието му.

Алеви окачи телефонната слушалка и свали чайника от печката. Намери вълнена ръкавица, сложена на печката да се топли, и избърса с нея изпотената си ръка, в която държеше пистолета, и кръвта от ботушите си. Зареди пистолета с нов пълнител, пое дълбоко въздух и си припомни, че през последните две десетилетия на това място бяха живели и умирали няколкостотин американци. Овладя се и излезе навън.

Бренън и Милс вече бяха там. Бренън носеше снайперската пушка „Драгунов“, а Милс — черната кожена чанта.

— Бил, поизчисти вътре и остани там — каза тихо Алеви.

— Сигурен ли сте, че няма нужда да идвам с вас? — попита Бренън.

Алеви харесваше Бренън и знаеше, че е много смел и изпълнен с въодушевление, но отчиташе, че не умее да задържа вниманието си върху нещо достатъчно дълго време.

— Както ти казах, ако нещо стане, някой ще трябва да предупреди своевременно капитан О’Шей. Освен това не зная дали тези приятелчета тук не трябва да се обаждат някъде на определени интервали, или дали не им се обаждат на тях. Така че ако някой се обади и поиска да му докладваш за положението, просто кажи ничего — това значи няма нищо. Това е стандартният отговор на радистите, когато няма какво да докладват. Ничего.

— Ничего.

— Трябва да звучи отегчено. Прозявай се.

Бренън се прозя и през прозявката си каза:

— Ничего.

— Добре. Ако някой започне да бърбори твърде много по телефона, повтори го по-натъртено. Дръж се грубо и затвори. Предполагам, че обажданията трябва да идват от щаба — добави Алеви, — така че ще гледам да освободя местния дежурен от задълженията му. Ще ти се обадя оттам — ще отговаряш на телефона с „да“. Не „ало“. „Да“.

— Да. Ничего.

— Чудесно. А ако някой дойде насам да провери поста, ще го пуснеш да влезе и няма да му дадеш възможност да си тръгне.

— Ще накарам Драгунов да заговори на руски — усмихна се Бренън.

— Ако чуеш, че всичко отива по дяволите, без колебание се качвай на вертолета.

Бренън не отговори.

— Успех, Бил! — Алеви го потупа по рамото.

— И на вас.

Бренън внесе кожената чанта в бараката. Алеви и Милс бързо тръгнаха по тясната, покрита с борови трупи пътечка, която водеше встрани от избата и от вертолетната площадка.

— Предполагаше се, че трябваше да дочакаш сигнала ми, преди да слезеш от вертолета — каза Алеви.

— Много се забави вътре. Обадиха ли се в щаба?

— Казаха, че не са.

— Мислиш ли, че Бренън ще се справи с телефона?

— Толкова, колкото и О’Шей се справи с вертолета.

— Понякога можеш да се престараеш в планирането на дадена операция. Но тук нямаме този проблем — обади се Милс.

Алеви мрачно се усмихна. Имаше пилот, който не можеше да управлява машината си, човек на телефона, който не можеше да говори руски, и Бърт Милс, който не изглеждаше, не говореше и не се държеше като руснак. Но това беше най-доброто, което Алеви успя да намери, като се имат предвид трудностите, свързани с организирането на операция в сърцето на Русия. Ключовата дума беше „импровизация“.

— Импровизирай!

— И блъфирай — добави Милс.

Те пресякоха асфалтовия главен път на лагера и Алеви извади компаса от шинела си. Знаеше, че вдясно от тях трябваше да се намира главният портал на лагера, зад който се простираше Бородинското поле. Центърът на лагера трябваше да се намира вляво. Снимките от сателита сочеха, че там има голяма бетонна постройка, която Алеви се надяваше да е щабът.

Завиха наляво и тръгнаха забързано по ръба на пътя с три платна. След няколко минути съзряха светлините на дълга дървена постройка, която не фигурираше на снимките от сателита. Алеви видя, че от предната й страна има веранда, а когато се приближиха, чу, че вътре свири музика. Алеви посочи към надписа над входа и прочете: Пост 000. Милс кимна и посочи към апарата за кока-кола.

Алеви се качи на верандата, последван от Милс. През прозорците се виждаше голямата увеселителна зала, в която имаше двадесетина мъже и няколко жени, всички на около двадесет и пет години.

— Курсанти — каза Алеви.

Част от мъжете и жените гледаха „Дракула“ на Була Лагоши на седемфутовия видеоекран. Останалите младежи седяха на групи по столовете, пиеха и разговаряха. По стените имаше украшения за празника на Вси светии, а посред стаята стоеше голям ковчег.

— Празненство. Вси светии — каза Милс.

Алеви кимна. Не беше се сетил за това, но изглежда, че купонът свършваше. Той се взря в огромното американско знаме на отсрещната стена.

— Странно.

Когато се обърнаха да си ходят, вратата се отвори и оттам излезе мъж на средна възраст в бяло зимно яке и се закова на място на верандата. Наблюдаваше Алеви и Милс.

Алеви и Милс също се вгледаха в него. Няколко секунди никой не наруши мълчанието, после мъжът попита:

— Говорите ли английски?

Алеви кимна.

Мъжът се изкашля и каза със заваления си пиянски глас:

— Добре тогава, хайде, стреляйте.

— Да стреляме?

Вратата отново се отвори и оттам излезе млад мъж, който бързо каза на руски:

— Аз поемам отговорността за този американец, майоре.

Алеви се опита да схване за какво всъщност става въпрос и на какъв език да отговори. Явно и двамата мъже бяха много пияни.

— Името ми е Марти Бамбач — каза младият мъж на руски. — Това е Тим Ландис. Аз живея при него. Ще го заведа до вкъщи.

— Просто загубих представа за времето — каза Тим Ландис на английски. — Няма голямо значение.

Алеви започна да схваща. Ландис беше американец, който вероятно бе нарушил вечерния час, а Бамбач беше руски американец. Алеви се обърна към Марти на руски.

— Мога да си затворя очите за нарушението на вечерния час, ако поемете отговорността за него.

— Благодаря ви, майоре — отговори Марти на руски. Той се вгледа в Алеви на слабата светлина. — Вие нов ли сте тук?

— Да. Защо не влезете вътре? Искам да поговоря малко с този човек.

Марти се поколеба, после каза:

— Той не говори руски.

— Влезте вътре.

— Да, сър. — Марти се обърна към Ландис и за голямо учудване на Алеви каза на перфектен английски:

— Всичко е наред, Тим. Иска само да си поговорите, а после аз ще те заведа вкъщи. — Марти се обърна и залитайки, тръгна отново към сградата.

Ландис се олюля към края на верандата и се облегна на парапета. Разкопча ципа си и уринира.

— Да върви по дяволите това място! — той си затвори ципа и се заклатушка обратно към вратата.

— Седнете тук — каза Алеви на развален английски, като го хвана за ръката.

— Пуснете ръката ми.

— Слушайте ме. Тук ли е полковник Сам Холис?

Ландис погледна към Алеви, но не каза нищо.

— Холис и Лиза Роудс. Тук ли са?

— Холис… Жал ми е за него… той се прибра вкъщи. — Ландис поклати глава.

— Продължавайте.

— Извадиха го от супата… но ето, че сега е тук с нас, жалките нещастници… двадесет години по-късно… Но е тук. — Ландис неочаквано се опита да козирува. — Капитан Тимъти Ландис от военновъздушните сили на САЩ на вашите услуги, майоре. Кога ще отиде по дяволите това шибано място?

— Много скоро.

— Така ли? Това е добра новина.

— Къде е Холис?

— Жена ми Джейн мисли, че той е голяма работа.

— Жена ви?

— Но той си води някаква жена. Проклети жени — продължи Ландис. — Ще я убият. Твърде много говори.

— Кого? Кого ще убият?

— А?

— Лиза Роудс? Лиза Роудс ли ще убият?

— Може би. Твърде много говори. Нея и жена ми. И двете са твърде дейни. — Ландис падна в люлеещия се стол и се загледа в навеса над верандата.

— Къде е Холис?

— О… — Ландис се огледа, сякаш да се запознае с околностите. — О…, дадоха му къщата на Додсън. Зад тази сграда. На около двеста метра.

— А жената, която е с него? Лиза Роудс?

— За какво ви е всичко това? — Ландис огледа Алеви и Милс. — Те двамата достатъчно се повъргаляха в лайнарника ви.

— Какъв лайнарник?

— Шибания карцер. Всички сте еднакви лайна, вие и Буров, и всички от КГБ.

— Тук ли е Буров?

— А къде, по дяволите, още може да бъде?

— Трябва да се разкараме оттук — каза Милс, слагайки ръка на рамото на Алеви.

— Чакай — каза той на Милс. — Жената. Лиза. Тя с Холис ли е? В къщата на Додсън?

— Оставете ги на мира — Ландис несигурно се изправи на краката си, после внезапно замахна към Алеви, който отстъпи назад. — Хайде, копеле такова, застреляй ме! — извика Ландис. — Застреляй ме! Искам да умра! — Ландис залитна през верандата и падна до един стълб, закривайки лицето си с ръце. Алеви и Милс го чуваха как хлипа, а когато си тръгнаха, доловиха да вика след тях: — За Бога, измъкнете ме от тук!

— Господи… Сет, това е ужасно! — тихо каза Милс.

— Не съм си и мислил, че ще бъде хубаво, Бърт. Сега разбираш, нали?

— Започвам. Не съжалявам, че дойдох. — Той добави. — Жени?

— Уличници от лагерите, предполагам — сви рамене Алеви.

Те намериха пътеката, минаваща зад Пост 000, и тръгнаха надолу по склона към гъсто залесената падина.

— Другият човек, Марти Бамбач — прошепна Милс. — Той беше руснак. Английският му беше перфектен.

Алеви кимна.

— И защитаваше Ландис.

— Дори не мога да си представя сюрреалистичния живот, който се живее тук. Но знам, че имат затвори и вечерен час, както и че мястото е под опеката на КГБ.

Алеви бръкна в джоба на шинела си и извади оттам малък радиопредавател, включи го и издърпа антената. — Е, има сигнал. Някъде тук е. Усилва се — каза той, докато вървяха. Огледа се и за пръв път забеляза дървената къща, скрита сред дърветата. Прозорците й не светеха.

— Прилича на американска вила. Зловещо е — прошепна Милс.

Алеви тръгна между дърветата и сигналът се усили. Той хвърли предавателя в храстите и се приближи към входната врата. Нямаше ключалка, а само метална топка. Тя се завъртя, но вратата не се помръдна. Алеви подпря вратата с рамо и бавно натисна. Усети как започва да поддава, след това нещо метално падна на земята.

— Стой тук — прошепна той.

Алеви отвори и се промъкна в тъмната къща, като затвори след себе си. Включи фенера си с червен филтър и разходи лъча по стените и мебелите, след това забеляза, че в дясната стена има отворена врата, през която се виждаха светещите реотани на електрическа печка. Той мина през вратата и се намери в спалнята. Лъчът на фенерчето му се спря на иконата, закачена на стената над двойното легло. Алеви тихо тръгна по дъсчения под към леглото. Погледна надолу към Лиза Роудс, увита в дебелите юргани. Неволно се протегна, за да я докосне по бузата.

Нечия ръка стигна врата му, а в сърцето му се опря дълъг назъбен нож. Алеви успя да извие леко главата си и тихо каза:

— Здравей, Сам.

— Здравей, Сет — отговори Холис и отпусна захвата си. Той тръгна към вратата и те влязоха в хола. Холис запали настолната лампа и Алеви видя, че носи анцуг, подобен на онези, в които бяха облечени Ландис и Бамбач. Холис потърка палеца в показалеца си и Алеви кимна. Холис пусна касетка с госпъл музика.

— Дяволски начин, за да кажеш здрасти на свой приятел — тихо каза Алеви.

— Никой от приятелите ми не се облича така.

— Хладнокръвен човек си, полковник — усмихна се Алеви. Холис се поколеба, после каза:

— Всъщност много се радвам да те видя тук за разнообразие. — Той протегна ръка и Алеви я стисна. — Започвах вече да се чудя дали ще дойдеш.

— Дойдох толкова бързо, колкото можах, Сам. Прекарах цели пет дни във Вашингтон, докато уреждах тази операция.

— Какъв е планът?

— Ще те информирам в движение. Защо не събудиш Лиза?

Холис се върна в спалнята и затвори след себе си. Алеви отиде до входната врата, отвори я и каза на Милс:

— Тук са. Идваме след няколко минути.

Той затвори вратата и започна да се разхожда из стаята, като я разглеждаше. Вдигна няколко списания, след това огледа видеокасетите в библиотеката.

— Невероятно!

— Сега идва — Холис се върна в стаята.

— Не е лошо — кимна Алеви и посочи с ръка стаята.

— Не е добре, Сет.

— Разбрах, че сте имали доста трудни моменти.

— Откъде го чу?

— От капитан Ландис. Познаваш ли го?

— Да.

— Изглежда напълно съсипан — каза Алеви.

— Всички сме така. Къде видя Ландис?

— При Пост 000 — Алеви му разказа накратко.

Холис кимна.

— Цяла седмица мога да ти разказвам за тази лудница, но предполагам, че нямаме време. Как стигнахте дотук?

— Присвоих си един вертолет на Аерофлот от Центъра за международна търговия. Ми-28.

— Да. Онзи, за който ти събирах информация. Кой го кара?

— Помощникът ти. Той доста те харесва, а и би искал да преразгледаш някои от оценките, които си дал в длъжностната му характеристика.

— Ще си помисля. Кой друг е тук с теб?

— Моят човек, Бърт Милс. Той е тук отвън. И Бил Бренън.

— Бренън? Той върна ли се?

— Само за един ден.

— Разкажи ми какъв е планът.

— Ами пуснах четири кутии с нещо, наречено ТНХ, някакъв нов упойващ газ…

— Сендмен.

— Да, това е кодовото му наименование. Казват, че е много силен. Кутиите имат часовници. Имаме още около час и четвърт.

— За какво?

— За туй-онуй.

— Кого ще вземеш със себе си?

— Теб, Лиза и още двама. Това е всичко, което мога да кача на един Ми-28, но тези доказателства са напълно достатъчни, за да освободим и всички останали.

— Бих искал да остана тук — кимна Холис.

— Знам, че би искал, Сам. Но ти знаеш твърде много и аз не мога да те оставя в ръцете им. — Алеви се поколеба, после го попита. — Измъчваха ли те?

— Буров — кимна Холис. — Но с минимални последици. Тежката артилерия пристига утре от Лубянка с полиграф и електрошокови устройства.

— Значи съм пристигнал тъкмо навреме.

— Да. Суриков и внучката му напуснаха ли страната?

— Да. Миналата събота. Ленинградския канал.

— Сигурен ли си? — Холис се вгледа в него на слабата светлина.

— Да.

— Ще трябва да преговаряш и за жените, и за всички останали тук, Сет — каза Холис.

— Ландис спомена за жена си. Какви са тези жени?

— Рускини. Повечето са политически затворници. Има и около шейсет или повече деца…

— Боже Господи… — Алеви поклати глава. — Сетих се, че може да са им осигурили някакви жени. Но съпруги… деца… Привързани ли са към… Е, предполагам, че са. Опитвам се да възприема всичко това…

— Има и шест отвлечени американки, както и други руснаци от ГУЛАГ, като лагерния лекар и сестрите. Те ще влязат в споразумението за трите хиляди къртици, срещу които ще правим размяната.

— Знаеш ли, Сам, ти си истински американец — каза Алеви и погледна към Холис. — Наистина. Ти действително искаш да спасиш света, или поне онези от жителите му, които си срещнал и харесал. Е, добре, след тази вечер ще бъдем в добра позиция, за да се пазарим.

— Докъде смяташ да прелетиш с един Ми-28 с осем души на борда? — попита Холис.

— Зависи откъде духа вятърът.

— Мисля, че нито посланикът, нито Чарли Банкс ще бъдат очаровани, ако видят как един отвлечен вертолет се приземява в двора на посолството.

— Ще обсъдим това по време на полета.

— Сет, не можеш да стигнеш с Ми-28 с осем души на борда до нито една точка в свободния свят. Имаш ли предвид някакво място за зареждане, или резервен вертолет?

Лиза влезе в стаята, облечена в син анцуг и маратонки, и Алеви предположи, че това вероятно е лагерната униформа. За момент тя замръзна на мястото си, докато възприеме Алеви в униформата на офицер от КГБ, след което се хвърли към него и го прегърна.

— Сет. О, Боже мой…

— Трябва да действаме бързо — освободи се Алеви от прегръдките й. Тя кимна и взе канадката си от закачалката.

— Трябва да си взема иконата…

— Това не е твоята икона — Алеви я задържа за ръката.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е копие, Лиза. В него има предавател. Така ви открихме.

Лиза се втренчи в него, после в Холис.

— Това беше за всеки случай — каза Алеви. — Ако ви сполети нещо непредвидено. Проверих в Лубянка и Лефортово с радиопредавателя и не получих, отговор на сигнала.

— След това добави: — Надявах се, че като се имат предвид сърпът и чукът, ще ти разрешат да задържиш иконата. Вероятно мислят, че са го направили семейство Келъм. Истинската икона е непокътната.

Лиза за известно време остана мълчалива, като гледаше последователно двамата мъже, после се приближи към Алеви.

— Знаеш ли какво ми причиниха тук?

— Страхувам се, че се досещам. Точно в това е проблемът: в онова, което причиняват на хората. Бърт Милс ни чака отвън — каза той на Лиза. — Той, аз и Сам имаме малко работа тук. Ще трябва сама да стигнеш до вертолетната площадка. Бренън е там, при радиопредавателя. Може да му трябва помощ за руския, ако някой му се обади. Капитан О’Шей е на площадката във вертолета. Скоро и ние ще дойдем.

— Забрави това, Сет — каза Лиза. — Сам и аз стигнахме дотук заедно и няма да се разделим сега.

— Изобщо не си прави труда да спориш с нея — каза Холис на Алеви.

— Знам — кимна Алеви. Той извади два автоматични пистолета със заглушители и ги подаде на Лиза и Холис. Холис взе канадката си и тръгна към вратата.

— И още нещо — Алеви задържа Холис за ръката. — Мисля, че можем да отделим за това шейсет секунди.

— Алеви извади от джоба си малка кожена кутийка и я подаде на Холис. Холис я отвори и видя вътре сребърната звезда на бригаден генерал.

— Има заповед, подписана от президента — каза Алеви, — но не можах да я донеса от съображения за сигурност. Поздравления, генерале.

Холис затвори кутийката, като за момент се зачуди дали повишението беше посмъртно, или идваше малко преди смъртта. Запита се и как правителството ще си поиска обратно парите, изплатени на жена му за смъртта му, ако успееше да стигне до вкъщи, и дали в противен случай щеше да й плати допълнително. Последният въпрос, който си позволи да си зададе, бе дали генералската звезда е награда или подкуп.

— Благодаря, че я донесе — каза той.

— Честито, Сам — Лиза го целуна по бузата. — Генерал Холис.

— Благодаря.

Лиза изключи касетофона и изгаси лампата, след което те тихо напуснаха къщата. Бърт Милс ги чакаше, пъхнал ръце в джобовете на униформения си шинел от КГБ.

— Здравейте, приятели. Готови ли сте за връщане вкъщи? Този път наистина.

— Здравей, Бърт.

— Лиза идва с нас — каза Алеви.

Те бързо пресякоха поляната и тръгнаха обратно към главния път.

— Насочени микрофони. Говорете тихо и на руски — прошепна Холис. Алеви кимна.

— Има ли пеши патрули? — прошепна той на руски.

— Тази вечер има — отговори Холис и обясни накратко за вечерния час, за причините за това, както и за предстоящата екзекуция на следващата сутрин.

— Копелета — поклати глава Алеви. — Единадесет души?… Дошли сме точно навреме. Те стигнаха до главния път при Пост 000, където сега беше тъмно и тихо.

— Къде искате да отидете? — прошепна Холис.

— В щаба — отговори Алеви.

Холис посочи надясно.

Те се затичаха покрай пътя и след няколко минути видяха осветената фасада на сивата бетонна постройка. Спряха и приклекнаха в канавката край реката.

— Няма съветско знаме, нито пък други символи — отбеляза Алеви.

— Това е Америка — каза Лиза. — Но вътре в сградата е съвсем друга история.

— Какъв е планът ти, Сет? — попита Холис.

— Трябва да обезвредим щаба им, комуникационната система и подслушвателните им съоръжения, стига, разбира се, да успеем. Освен това ни трябват още двама пътници за вертолета.

Холис помисли за семейство Ландис, защото знаеше, че синът им няма да е от голямо значение във вече претоварения вертолет. Помисли и за генерал Остин и капитан Пул.

— Изборът е труден, Сет — каза той. — Но имам няколко кандидати.

— Ще те улесня. Буров в лагера ли е?

Холис погледна Алеви и кимна.

— Предполагам, че това е професионалният подход.

— Дяволски сигурно е, че е така. Да не споменаваме за личната ми обида заради забележката му за мръсните евреи. Предполагам, че и вие, приятели, имате да му връщате за някои неща.

— Това не е отмъщение, Сет — отговори Лиза, — но ако ти трябва, знаем къде е.

— Вторият човек, който ми трябва, е най-висшестоящият от американците тук — кимна Алеви.

— Това е генерал Остин — отговори Холис. — Знаеш ли къде можем да го намерим?

— Да.

— Добре. — Алеви показа главата си над ръба на канавката и погледна към сградата на щаба. — Разкажи ми за щаба — каза той.

— Вероятно в караулката има часови — отговори Холис. — Щом влезеш вътре, ще видиш пропуск и дежурен офицер. Свързочната се пада вляво. — Холис обясни на Алеви и Милс разположението на помещенията в сградата и заключи: — Килиите са на първия етаж, по средата на задната част на сградата. Джак Додсън е в една от тези килии и той е американецът, който аз искам да дойде с нас — добави Холис.

— Не — отговори Алеви. — Ще вземем генерал Остин.

— Не си прав.

— Не можеш да намериш Остин и Буров без наша помощ, Сет — каза му Лиза. — Ако Сам иска Додсън, ще вземеш Додсън.

— Няма да го взема, ако не е годен за транспортиране — ядосано отговори Алеви.

— Ще го вземеш, стига още да диша — каза Холис.

— Аз не го познавам, Сет, ти също, но той е човекът, който си е спечелил правото да тръгне с нас. Въпросът е приключен.

— Добре — троснато отговори Алеви. — Колко души мислиш, че има в щаба по това време?

— Според информацията, която имам от помощника на генерал Остин, капитан Пул — отговори Холис, — там трябва да са дежурният офицер, свързочникът, сержантът от отряда за охрана в стаята на охраната, близо до килиите, един или двама войници от отряда на КГБ и един-двама шофьори, които по това време може и да не са в сградата. Има и шест или седем души в залата за подслушване — добави той, — към която са свързани всички звукови сензори и подслушвателни устройства в лагера. Това е стаята, която трябва да обезвредим, ако искаме да се движим свободно из лагера.

— Ще обезвредим цялата сграда — отговори Алеви. — Вие двамата явно не можете да минете за офицери от КГБ — обърна се той към Холис и Лиза, — така че останете…

— Но ще минем без проблеми като затворници — прекъсна го Лиза. — Да тръгваме, Сет.

Алеви погледна към Милс, който му кимна. Те бързо обсъдиха плана, изправиха се и тръгнаха към щаба: Холис и Лиза отпред, с ръце зад гърба, а Алеви и Милс ги следваха отзад.

Часовият от караулката ги забеляза и излезе с преметнат пред гърдите автомат.

— Двама за килиите. Отворете! — посочи Алеви към входната врата.

Часовият се поколеба, след това отиде до входната врата и я отвори. Той се загледа в Алеви и Милс на по-силната светлина и явно не ги разпозна като офицери от местния батальон. Алеви му направи знак да влезе в сградата. Милс остана най-отзад и затвори вратата.

Дежурният офицер бе лейтенант Челцов, човекът, с когото Холис и Лиза бяха разговаряли, когато ги освободиха от килиите. Челцов застана мирно зад бюрото си и хвърли поглед към Холис и Лиза.

— Пак ли? — той погледна въпросително към войника от охранния отряд, който сви рамене. — Да, майоре? — обърна се Челцов към Алеви.

Милс извади автоматичен пистолет със заглушител й стреля веднъж в главата на войника. Лейтенант Челцов наблюдаваше как човекът пада, но изглежда, нищо не възприемаше. Той се втренчи в мъртвия на пода, после се обърна към Алеви, който го простреля в челото. Челцов падна обратно в стола си с разперени ръце, впил мъртвешки поглед в тавана, а от дупката на челото му бликаше топла кръв.

Лиза запуши уста с ръка, обърна се и се загледа във входната врата.

— Заключете входната врата, изчакайте пет секунди и след това донесете телата в свързочната — каза Алеви на Холис, Лиза и Милс. Той прекоси фоайето и отвори вратата към свързочната. Свързочникът седеше пред телефонната централа и четеше някакво списание. Той се обърна, погледна към Алеви, след това стана:

— Да, сър. — Едва тогава видя пистолета в ръката на Алеви.

Алеви му направи знак да се отдалечи от телефонното табло, след което стреля два пъти в гърдите му и го отпрати върху радиопредавателя. После се приближи до телефонната централа. Таблото беше ръчно и той забеляза, че след смъртта на оператора телефонните връзки вече не можеха да се осъществяват.

Холис и Милс влязоха, повлекли телата на лейтенант Челцов и войника. Бутнаха двамата мъртви под масата с радиопредавателя.

Алеви погледна към таблото с телефонните гнезда и видя надписа „Верто“ — вертолет. Той включи кабела в гнездото, натисна бутона за звънене и притисна слушалките до ухото си. От другата страна се обади глас, който звучеше отегчено, уморено — и нервно, както му се стори, — който каза: „Да. Ничего.“

— Бил, аз съм.

— Това е добре.

— Обажда ли се някой друг?

— Слава Богу, не…

— Има ли нещо, което да ми докладваш оттам?

— Не. Всичко е спокойно. Ничего.

— Добре, по телефона вече не може да ти звъни никой освен нас.

— И двата радиопредавателя непрекъснато боботят.

— Почакай. — Алеви отиде до радиопредавателите и увеличи звука. Заслуша се за няколко секунди, после каза на Бренън: — Всичко е нормално. Не се притеснявай за това.

— Добре. Поехте ли командването?

— На път сме.

— Намерихте ли ги? — попита Бренън.

— Да, сега и двамата са с нас.

— Чудесно. Поздрави ги от мен.

— Добре. Слушай сега, Бил, ако вашата част от операцията тръгне към провал, ти и капитан О’Шей трябва да бягате. А ако сте още там в три и четиридесет и пет, но ние не се появим, вие трябва да се разкарате, преди газът да стигне до вас. Разбра ли?

— Разбрах.

— До нови нареждания, Лиза ще остане в тази свързочна.

— Добре.

— Ще се видим по-късно. — Алеви се обърна към Лиза. — Подръж малко ръката на Бренън. Свързвай всички обаждания, които минават през таблото, и ги слушай. С другото си ухо следи радиотрафика на двата предавателя. Разбра ли?

Тя кимна.

— Не би трябвало да се бавим повече от петнадесет минути — каза й Алеви. — Ако чуеш, че нещо става, се обади на Бренън, след това бягай на вертолетната площадка. Нужен ми е поне един свидетел, който да успее да се измъкне от това място. Разбра ли?

Тя погледна към Холис, който кимна.

— Добре — каза Алеви. — Хайде да отидем до стаята, в която следят подслушвателните устройства.

Холис стисна ръката на Лиза, отиде до вратата и бавно я отвори.

— Чисто е.

Алеви и Милс го последваха във фоайето. Холис ги поведе по малък коридор към черна метална врата, на която пишеше „Зала за подслушване“. Тримата мъже извадиха пистолетите си и Холис бавно завъртя дръжката на вратата. След малко я пусна, погледна към Алеви и поклати глава.

— Заключено е.

Вдигна ръка, за да почука, но забеляза звънеца на касата на вратата и го натисна.

— Кой е? — обадиха се отвътре след малко.

— Челцов — отговори Холис.

— Да, сър.

Холис се отмести към неподвижната част на вратата, а Алеви и Милс прибраха пистолетите в кобурите.

— Остани тук на пост — прошепна Алеви на Холис.

Вратата се отвори и оттам се показа млад мъж по риза. Той погледна към Алеви и Милс, отскочи бързо назад и козирува, като очите му шареха напред-назад, за да открият лейтенант Челцов.

Алеви и Милс влязоха в залата за подслушване — малка стая от бетонни панели, осветена от неонови лампи. Вътре имаше шестима мъже, отделени в индивидуални сепарета, които носеха слушалки, и както Алеви предположи, следяха информацията от многобройните електронни подслушвателни съоръжения, разположени из лагера, като от време на време превключваха каналите.

Покрай отсрещната стена на стаята бяха подредени няколко ролкови магнетофона. На лявата стена бе закачена карта на лагера с обозначени на нея цифри, които, както Алеви предположи, бяха местоположенията на подслушвателните съоръжения в лагера.

Младият мъж все още стоеше в положение мирно.

— Какво мога да направя за вас, майоре? — попита той.

— Продължавайте да работите — троснато отговори Алеви.

Младежът побърза да се върне в кабината и да сложи слушалките си.

Алеви и Милс останаха по средата на стаята и се огледаха. Алеви забеляза, че над вратата има червена лампичка, която предположи, че светва, когато някой натисне звънеца, за да може операторът със слушалките да разбере, че пред вратата има човек.

— Как искаш да подходим към тях? — тихо попита Алеви.

— Те не са въоръжени, Сет — изкашля се Милс. — Не можем ли да ги обезвредим, без да проливаме кръв?

— Бих го направил, Бърт, ако имах малко повече време. — Алеви забеляза, че няколко от войниците се заглеждаха в него и в Милс, затова ги погледна сурово, с което ги върна към работата им. — Ти ще вземеш тези тримата — каза Алеви на Милс, — а аз онези тримата, ще се срещнем по средата. Започваме при три — едно, две, три… — Алеви и Милс извадиха пистолетите със заглушители и започнаха да стрелят.

Зад вратата Холис чу как телата падат на земята, чупейки разни неща. Някой извика. Той тръгна към вратата, но тя се отвори и отвътре излезе Милс, който според Холис изглеждаше така, сякаш той самият бе загубил кръв. Алеви го последва и затвори след себе си.

— Килиите — каза той на Холис.

Холис ги отведе обратно във фоайето, след това зави по дългия коридор, който водеше към задната страна на щабната сграда. Стигнаха до вратите на килиите и набързо ги провериха, докато намериха една заключена. Холис я отвори и погледна вътре. На земята лежеше мъж и дори на слабата светлина Холис успя да забележи, че дрехите му са разкъсани, а тялото — смазано от бой.

— Предполагам, че това е Додсън — каза Алеви.

Холис коленичи до човека и провери пулса му.

— Жив е. — Занеси го до свързочната зала. Чакай ме там с Лиза — обърна се Алеви към Холис.

— Вие двамата къде отивате? — изправи се Холис.

— Къде можем да намерим някаква кола?

— Отзад трябва да има един или два зила. — Той тръгна към вратата на килията. — По този коридор.

— Добре — каза Алеви. — Ще го докараме отпред. Сам, ако не пристигнем до десет минути, ти и Лиза тръгвайте за вертолетната площадка. — И добави: — Не се опитвайте да влачите Додсън със себе си. Разбра ли? Ако не се видим след малко, къде да намерим Буров? — попита Алеви.

— В източния край на главния път — отговори Холис. — Там има голяма дача. Има охрана и кучета. Не го забравяй. Не забравяй и за хората в стаята на охраната в дъното на коридора — добави Холис.

Холис се върна при Додсън и го метна през рамо. Алеви и Милс бързо се придвижиха по коридора, който Холис им бе посочил, и стигнаха до стаята с надпис „Охрана“. Алеви отвори вратата и заедно с Милс влезе в малката войнишка стая, където имаше маса с полеви телефон и шест койки. Всички бяха празни, с изключение на една на долния ред, в която лежаха голи мъж и жена. Униформата на сержант от КГБ и дрехите на жената бяха разхвърлени по пода. Сержантът бързо седна и удари главата си в горната койка, след това се измъкна от леглото и застана мирно. Жената се зави презглава с чаршафите.

— Сержант, къде са другите войници и шофьорите? — попита Алеви. Сержантът явно не успяваше да овладее гласа си, но накрая отговори:

— Един от войниците и шофьорът обикалят постовете заедно с ефрейтора от охраната. Другият войник и вторият шофьор са на постоянния си пост пред задната врата на щабната сграда.

— Има ли още някой в щаба?

— Дежурният офицер, свързочниците и хората от залата за подслушване. Майоре, бих искал да ви обясня…

— Кръгом, сержант!

Сержантът се обърна кръгом, Алеви извади пистолета си и го застреля в тила, вследствие на което човекът се просна върху захвърлените на земята дрехи. Милс изстреля три патрона в тялото, свито под одеялото. Жената подскочи, след което остана да лежи неподвижно. Милс и Алеви за момент се спогледаха, после се обърнаха и излязоха в коридора.

Намериха пътя към фоайето в задната част на сградата и отвориха металната врата, която водеше към бетонната платформа, на която стоеше един ЗИЛ-6. Ярката Меркуриева лампа, закачена на сградата, осветяваше задния двор и Алеви видя, че зад зила има нещо, което наподобява средновековен катапулт. Един войник от КГБ седеше на предната броня на зила и пушеше цигара. Близо до него стоеше набит войник от охраната с автомат АК-47, преметнат през рамото. Двамата мъже видяха, че вратата се отваря, и шофьорът се изправи. Другият мъж се обърна с лице към Алеви и Милс.

Алеви се приближи към тях и когато забелязаха, че е офицер, се изпънаха в положение мирно.

— Аз съм майор Воронин от Москва — каза Алеви на шофьора, който имаше кобур и револвер. — Това е капитан Молев. Проверяваме охраната на обекта.

— Да, майоре.

— Това редовният ви пост ли е?

— Да, майоре.

— Как се казвате?

— Страков, сър.

— Какви са задълженията ви?

— Аз и редник Филенко охраняваме задния изход на щаба.

Алеви погледна към Филенко, чийто автомат продължаваше да виси на рамото му.

— Кога очаквате да се върне другият шофьор? — обърна се той отново към Страков.

— Няма определен час, майоре. Зависи от това колко време ще отдели ефрейторът на всеки един от постовете.

— Проверява ли и тримата мъже на вертолетната площадка по време на обиколката си?

За момент Страков спря поглед върху Алеви и Алеви усети, че той започва да се замисля. Алеви знаеше, че руският му е добър, докато говори с кратки изречения и не му се налага да използва много професионални жаргони. Очевидно не приличаше много на офицер от КГБ на внезапна проверка по охраната.

Алеви забеляза, че и Филенко не е вперил погледа си право напред, а наблюдава Милс с леко извърната глава. А както Алеви подозираше, с всяка измината секунда Милс все по-малко приличаше на капитан от КГБ. Алеви си спомни за въпроса, който някога бяха обсъждали с Холис — въпроса за американците, които се опитват да минават за руснаци, и обратното.

— Дайте да видя оръжието ви — обърна се Алеви към Филенко.

Филенко свали автомата от рамото си и според устава го протегна напред, изпънат в положение за почест. Алеви хвана приклада с дясната си ръка, но Филенко не пусна оръжието. За момент двамата мъже се втренчиха един в друг.

— Майоре, бихте ли ми казали паролата за тази вечер? — каза накрая Филенко.

Милс не разбираше какво говорят, но това, което виждаше, не му хареса. Той бавно посегна към кобура си.

Внезапно вратата, през която бяха влезли, се отвори и хвърли лъч светлина върху бетонния под. Четиримата мъже погледнаха към вратата и видяха гола жена, която стоеше там с окъпано в кръв тяло. Тя неуверено тръгна надолу по рампата и залитна към тях, сочейки Алеви и Милс, след което извика на руски:

— Убийци! Убийци!

Преди Алеви да успее да реагира, той почувства, че автоматът АК-47 се изплъзва от ръката му, а дулото му се опира в стомаха му.

— Ръцете на главата! — извика Филенко.

Алеви вдигна ръце и Милс го последва, след като Страков извади револвера си. Жената пристъпи, залитайки, още няколко крачки към тях, след това падна на колене и се хвана за полите на шинела на Милс. Алеви забеляза трите рани от куршумите — една в слабините, една ниско долу на гърба до десния й бъбрек и драскотина на дясното й слепоочие. Стори му се, че Милс е доста пребледнял и изглежда така, сякаш всеки момент може да му прилошее. Жената припадна в краката на Милс.

— Кои сте вие? — попита Страков Милс. Той не разбра нито дума и втренчено го изгледа.

— Отговорете или ще ви застрелям на място! — Страков насочи пистолета си към лицето на Милс.

— Той не може да говори — каза Алеви. — Има операция на гърлото.

— На колене! — извика Страков. Алеви коленичи и Милс го последва.

— Наблюдавай ги — каза Страков на Филенко. — Аз ще доведа лейтенант Челцов. — Той хукна с пистолет в едната ръка към задната врата на щаба и изчезна в сградата.

Холис прекоси бързо предното фоайе с Додсън на рамене. Приближи се до вратата на свързочната и каза:

— Лиза, влизам.

Вратата се отвори и Лиза се дръпна настрани с пистолет в ръката. Холис сложи Додсън на земята.

— Сам… това Джак Додсън ли е?

— Сигурен съм, че да.

— Те са го… измъчвали. Ще оживее ли? — попита тя.

— Сигурен съм, че полковник Буров е оставил достатъчно живот в него, за да си заслужава екзекуцията утре сутринта. Признаците на живот, които дава, са добри. Вероятно е силно упоен, за да не може да посегне на живота си. Ще се съвземе. Ще го откарам вкъщи.

— Сам, хайде да се махаме оттук — каза тя, като кимна и се хвърли в прегръдките му.

— Скоро. Как е Бренън?

— Току-що говорих с него. — Тя се усмихна. — Казва, че му е скучно.

— Добре. А какво предават по радиото?

Тя хвърли поглед към двата радиопредавателя на масата.

— Нищо особено. Стандартни разговори досега. Кулите се викат помежду си, моторизираните патрули също поддържат връзка.

— Опитвал ли се е някой да се обади тук?

— Не чух никакви радиоповиквания за щаба.

Холис кимна. Стандартната военна процедура предвиждаше щабът да вика постовете, за да докладват за положението. Постовете се обаждаха само когато възникнеше някакъв проблем. Зачуди се кога ли мъртвият свързочник е трябвало да извика кулите, вратата и другите постове.

— Опитвал ли се е някой да телефонира? — попита той.

— Не. Няма сигнали на таблото.

— Добре. Холис помисли, че тази операция има всички елементи, които да й гарантират успех — светкавична изненада, скорост, сигурност и секретност. Но ако секретността се провалеше, трябваше да се срещнат с шестимата войници от охраната. Холис хвърли поглед към двете мъртви тела на земята. Много разгневени войници от охраната.

— Справяш се чудесно — каза той на Лиза.

— Благодаря — насили се да се усмихне тя. — Къде са Сет и Бърт? — попита Лиза.

— Търсят кола. — Той надникна през дългия тесен прозорец, който гледаше към главния път пред фасадата на сградата. — Трябва да се появят след една-две минути. Ще отида във фоайето, за да отключа входната врата и да пазя. Ти остани тук. Ще виждам тази врата от входната. Просто си поеми дълбоко въздух и си мисли за есента… в Ню Йорк.

— С теб.

Холис стисна ръката й и отиде във фоайето, където отключи входната врата. Внезапно в коридора откъм задната част на фоайето отекнаха стъпките на тичащ човек и Холис се обърна. Един мъж в шинел на КГБ се втурна с всички сили с пистолет в ръка. Още преди да види Холис, той извика:

— Лейтенант Челцов! — Закова се на място пред бюрото на Челцов, след това погледът му се спря на просмуканото с кръв кресло и на кървавите следи, останали от тегленето на телата на Челцов и на войника от охраната към свързочната стая. Погледът му проследи кървавата диря, след това той извърна глава и срещна очите на Холис.

Холис бе насочил към него автоматичния си ТД, съзнавайки, че разстоянието е твърде голямо, за да бъде сигурен, че ще улучи, а калибърът му от 6,35 мм е твърде малък, за да е сигурен, че ще го убие.

— Хвърлете оръжието! — заповяда Холис.

Мъжът внезапно се обърна около оста си и хукна към коридора. Холис стреля два пъти с пистолета, но и двата куршума улучиха бетонната стена над главата на човека, преди той да изчезне в коридора.

Холис се втурна след него. Мъжът водеше най-малко с тридесет фута, устремен напред към килиите. След това внезапно спря, подхлъзна се на боядисания циментов под и се обърна към напречния коридор, работейки усилено с краката си. Холис стреля два пъти. Мъжът му отговори с един изстрел, преди да изчезне в следващия коридор.

Холис хукна след него с всички сили, стигна до напречния коридор и без да намалява скоростта, се втурна като отчаян играч в по-тесен коридор, а маратонките му залепваха за пода. Той видя, че мъжът се хвърли в стаята на охраната и го чу да вика:

— Сержант! Сержант!

Холис удари с рамо полуотворената врата и се претърколи в стаята, готов за стрелба, точно когато мъжът се обърна и стреля по движещата се врата.

Холис изпразни последните три патрона в гърдите на човека и го видя да отстъпва, сякаш някой го беше бутнал назад. Мъжът насочи пистолета си към лицето на Холис, после загуби равновесие и падна назад.

Холис се хвърли върху него и се вцепени, след като видя върху какво е паднал: на земята лежеше голото тяло на друг човек, а под главата му имаше локва кръв.

Холис се наведе и издърпа пистолета от ръката на мъжа, когото беше застрелял, после огледа слабо осветената стая на охраната, видя разхвърляните по земята дрехи — униформа на КГБ и женски одежди.

Забеляза, че долната койка на едно от леглата бе просмукана с кръв, и разбра, че Алеви и Милс вече са минали оттам.

Мъжът, когото бе застрелял, простена и Холис коленичи до него. Шинелът му бе още студен, явно току-що бе влязъл отвън, а това означаваше, че е дошъл откъм задната врата, където се предполагаше, че Алеви и Милс търсят превозно средство. Холис се изправи, хванал пистолета на ранения в ръка.

Човекът го погледна и очите му се напълниха със сълзи. Холис разпозна в него един от пазачите, които го охраняваха, докато беше в килията — този, който му беше казал, че няма да му бъде до чукане.

— Съжалявам… съжалявам… — каза човекът на руски.

— Ставаме двама — Холис извади пълнителя от пистолета на пазача и го премести в своя. Той се прицели в главата на човека, поколеба се, след това се обърна и бързо излезе в коридора.

Филенко коленичи и прекатури голата жена по гръб.

— Това е жената на сержанта. Защо сте я застреляли? Ти! — изкрещя той на Алеви. — Отговори!

— Филенко, ще наредя да ви разстрелят…

— Млъкни! Не сте руснаци. Кои сте?

— Естонец.

— Тогава говори на естонски. Знам няколко думи.

— Добре. — Без да откъсва поглед от Филенко, Алеви каза на английски: — Бърт, брой до три… Едно, две…

Вратата отново се отвори, но Филенко не свали погледа си от Алеви и Милс, когато извика:

— Иван, намери ли…

Внезапно тялото на Филенко подскочи два пъти, той изпусна пушката си и падна на земята, като се хвана с ръце за гърдите.

Холис изтича надолу по рампата, докато Алеви и Милс се изправяха. Милс грабна пушката на Филенко, а Алеви каза на Холис:

— Единият от тях влезе някъде вътре…

— Той е извън играта.

— Добре. Да приберем и тези двамата.

Холис видя, че Филенко е все още жив и сега лежеше по гръб, следейки с очи разговора на тримата мъже. Холис отиде до полуприпадналата жена, която стенеше на студения под, и коленичи до нея.

— Джейн Ландис…

— Познаваш ли я? — попита Алеви.

— Да. Това е жената на мъжа, когото сте срещнали — Тим Ландис. Вие ли я застреляхте? — погледна той към Алеви.

— Беше легнала със сержанта от охраната — каза Алеви. — Не…

— Да.

— Тя беше крайно антисъветски настроена.

— Не и когато я видяхме.

— Може би ги е шпионирала.

— Или пък е шпионирала за тях — отбеляза Алеви. — Може би го е правила, за да помогне на мъжа си… Не знам.

— Нито пък аз, Сам.

Холис погледна към Джейн Ландис и тя също се вгледа в него.

— Сам… помогни ми — размърда устните си и проговори тя.

— Господи, ужасно съжалявам — каза Милс, като притеснено се изкашля.

— Няма значение. Преместете я вътре — каза Алеви.

— Това нещо там какво е? — попита Алеви, докато Холис вдигаше жената на ръце.

— Това е нещото, с което Додсън се е измъкнал от тук — отговори Холис. — Мисля, че Буров е възнамерявал да го използва утре за екзекуцията на Додсън и останалите десетима.

— Исусе Христе! — възкликна Милс.

— Искам го този човек — кимна Алеви.

Холис преметна Джейн Ландис през рамо и я понесе нагоре по рампата. Милс и Алеви го последваха, като влачеха Филенко за ръцете към сградата на щаба.

Завиха по тесния коридор с килиите, бутнаха Филенко в една от тях и я заключиха.

— Трябва да я заключим тук, Сам — каза Алеви на Холис. — Не знам коя е и не ме интересува.

— Тя умира, Сет.

— Не ме интересува. — Алеви отвори вратата на една килия. — Тук вътре. Холис с нежелание постави Джейн Ландис на студения под и коленичи до нея. Не ме изоставяй, Сам.

Холис се накани да й поиска обяснение, но после помисли, че Джейн Ландис, или каквото и да беше истинското й име, беше многопластова като матрьошка: една черупка в друга черупка, в друга черупка — всяка изглеждаща като истинска и всяка от тях куха, всяка влизаща точно по мярка в другата.

Алеви постави ръка на рамото на Холис и Холис се изправи, след което огледа килията.

— Точно тук ме държаха. Лиза беше в съседната.

Алеви не каза нищо.

Холис излезе, а Алеви затвори и заключи вратата.

— Ако оживее — каза той на Холис, — ще бъде включена в размяната. Холис се съмняваше и в двете.

— Благодаря, че дойде да ни потърсиш — каза Милс на Холис.

— Би трябвало да се придържаме към предварително приетите си планове — каза Алеви, който явно не беше чак толкова доволен от това.

— Беше ли планирал тези двамата да ви хванат? — попита Холис.

— Иди обратно в свързочната — каза Алеви на Милс. — Обади се още веднъж на Бренън, след това развали радиопредавателите и унищожи телефонния пулт. Сам, ти ще дойдеш с мен, ще вземем зила и ще го докараме отпред. Хайде да тръгваме.

Холис и Алеви забързаха към задната част на сградата с пистолети в ръце. Отвориха вратата и видяха, че зилът е паркиран на светло.

— Аз ще мина пръв. Прикривай ме! — каза Алеви. Той изтича до зила и скочи в шофьорското кресло.

Както повечето военни коли зилът нямаше ключ за запалване и Алеви натисна бутона на стартера. Двигателят се запали от първия опит. Холис скочи до него, Алеви включи на скорост и подкара камиона край сградата.

— Не бих искал Лиза и ти да подлагате на съмнение моята роля като ръководител на тази операция — каза Алеви.

— Мисля, че подлагаме на съмнение здравия ти разум.

— Знам какво правя, Сам — Алеви погледна Холис.

— И аз знам какво правиш. И го прави без мен.

— Тогава си върви. Не ми е нужен никой от вас.

— Ще си тръгна, ако ме оставиш да взема и Милс. Той не заслужава да го караш да умре заради обезсмъртяването ти.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За амбицията ти да ти отделят една глава в историята на секретните служби на Лангли и Лубянка.

— Смяташ, че си ме разбрал, нали? — отговори Алеви.

— Мисля, че до голяма степен.

— Е, аз не съм самоубиец. Бих искал утре да бъда в Лондон.

Холис не отговори.

Милс прекоси бързо фоайето, отключи входната врата и се приближи към свързочната. Застана до вратата и тихо каза:

— Лиза, аз съм, Бърт Милс.

— Добре, Бърт.

Милс влезе и затвори вратата.

— Къде е Сам? Той беше във фоайето…

— Със Сет е. Ще докарат колата пред изхода.

Лиза забеляза тялото на Додсън, положено на земята близо до двамата убити войници от охраната на КГБ. Той коленичи до него и се вгледа в премазаното му от бой лице.

— Господи… — провери пулса му. — Жив е. — Погледна към Лиза. — Разбирам защо Сам иска да го вземем, Лиза, но този човек е едно бреме, от което нямаме нужда.

— Въпреки това — отговори Лиза, — ако Сам държи да го измъкнем оттук, ще го направим.

Милс я погледна, сви рамене и се изправи.

— Защо се забавихте толкова много?

— Натъкнахме се на някои изненади — отговори той, без да споменава за Джейн Ландис.

— Всичко е наред.

— Бърт… — каза тя, като го погледна. — Тези убийства… просто ми прилошава от всичко това.

— Ще говорим за това, когато бъдем извън обсега на КГБ. И на мен ми прилошава от тях. Тя кимна.

Милс се приближи към телефонното табло и си сложи слушалките, след това натисна бутона за звънене.

— Да. Ничего — отговори му един глас.

— Бил, тук е Бърт Милс.

— А… всичко наред ли е?

— Дотук добре. Как е при теб?

— Ами не знам…

— Какво има?

— Ами една от наблюдателните кули насочи за известно време прожекторите си към нашия вертолет. — Вероятно О’Шей се е поизнервил. — Но нищо не стана. Продължавам да слушам радиопредавателите, но разбирам, колкото разбирам китайски.

— Дай ми честотите на предавателите.

— Чакай. — След няколко секунди Бренън се обади отново и даде на Милс честотите. — Сега мълчат.

Милс провери съответните радиоприемници на бюрото и установи, че честотите са същите.

— Добре, Бил, аз ще разстроя двата предавателя, ти направи същото. След това ще унищожа таблото на телефонната централа, така че това е последното ни чуване. Ще се видим по-късно. Не заспивай!

— Да — засмя се Бренън.

Милс насочи автоматичния си пистолет към таблото на телефонната централа и стреля в кабелите. Разлетяха се искри и стаята се изпълни с миризмата на изгоряла електрическа инсталация. Върна се при двата радиопредавателя, които тихо пращяха, и увеличи звука им.

— Какво казват? — попита той Лиза.

Лиза слушаше как някакъв глас говори на руски от предавателя на къси вълни.

— Някой, който се представи като „Наблюдателна кула“, вика вертолетната площадка — отговори Лиза.

— Точно от това се опасявах.

Милс бръкна в джоба си и извади лентата, която беше използвал, за да промени регистрационния номер на вертолета. Той облепи с нея ключовете за превключване на двата предавателя в положение изключено.

— Сега предавателите не работят ли?

— Само на тези честоти. — Той огледа двата апарата, след това посочи някаква метална пластинка с надпис. — Какво пише тук?

— Автоматична настройка… — прочете Лиза. — Нещо такова.

— Това е. — Той завъртя ключа над надписа и стрелката за определяне на честотите започна да се движи по скалата. — Това се използва за откриване на най-мощните радиопредавания в района, като например някое радио на кола — каза Милс — Но когато микрофонът е поставен постоянно в това положение, радиопредавателят се превръща в широкообхватно устройство за смущаване на радиосигнали. — Милс настрои предавателя на къси вълни по същия начин. — Това ще унищожи цялата им радиосистема.

— Но същевременно може да им сигнализира, че нещо не е наред — каза Лиза.

Милс имаше тревожното чувство, че отрядът за охрана на КГБ вече подозираше нещо.

— Почти свършихме работата си тук.

— Наистина ли?

— Донякъде. — Милс погледна часовника си, а после Лиза. Никой не проговори. Холис и Алеви паркираха зила пред щаба и влязоха във фоайето.

— Влизаме — извика Алеви пред свързочната. Двамата влязоха в стаята и Лиза се втурна в прегръдките на Холис.

Алеви коленичи до Додсън и го огледа. Анцугът му бе разкъсан и пропит с кръв, тялото му мръсно, а косата сплъстена. Небръснатото му лице беше натъртено и подпухнало, а носът му изглеждаше счупен. Алеви повдигна клепачите на Додсън.

— Наистина е доста зле.

— Очевидно — отговори Холис. — Прекарал е около две седмици на открито, след това са го били дни наред. Но мисля, че е най-вече упоен. Ще се оправи. Идва с нас.

— Добре. Хайде да тръгваме — Алеви се изправи.

— Към вертолета ли отиваме? — попита Лиза.

— Не — отговори Алеви. — Отиваме да хванем Буров.

— Защо, Сет?

— Защото затова дойдох тук.

— Затова ли дойде тук? — Лиза сграбчи ръката му.

— Ами… Дойдох заради теб и заради Сам. Но…

— Сет, тук е пълно с руснаци. — Тя погледна към Холис. — Колко са, Сам? Шестстотин или седемстотин?

— Какво значение има? — троснато отговори Алеви.

— Не смятам да влизам в престрелка с тях. Просто искам да съм си тръгнал оттук, преди да са се събудили. Нямам време за спорове. — Той погледна към Лиза. — Защо ти и Сам не вземете Додсън и не го откарате с колата до вертолетната площадка?

— Оставаме с теб — отговори Холис на Алеви. Той погледна към Лиза. — Добре ли си?

— Обезумявам от страх.

— Е, добре — каза Алеви, демонстрирайки нехарактерно за него спокойствие, — аз също. Така че да свършваме по-бързо и да се прибираме вкъщи.

Милс помогна на Холис да качи Додсън на гърба си и те забързано прекосиха фоайето. Алеви отвори входната врата и погледна навън.

— Чисто е.

Втурнаха се надолу по стълбите на щаба, Милс отвори задната врата на зила и помогна на Холис да намести Додсън в пространството зад задните седалки.

— Вие двамата седнете долу — каза Алеви.

Холис и Лиза седнаха на земята, а Алеви подкара колата по пътя и зави надясно към дачата на Буров.