Нелсън Демил
Школа за магии (12)

12.

Лиза се събуди от шум в задния двор.

— Навън има някой — разтърси тя Холис за раменете.

Той отвори очи. Чу се изскърцването на врата.

— Тоалетната е навън.

— О!

От кухнята се носеха гласове, а кукуригането на петел разцепи ранното утро.

— Мога да видя дъха си — каза Лиза и издиша. — Виждаш ли?

— Да, много ясно.

Отвън Холис мярна Зина, дъщерята на Павел и Ида, да се връща от тоалетната. Мина покрай прозореца, на който нямаше перде, но не се обърна към него.

— Днес е неделя сутрин, Сам, а църквите по цяла Русия са замлъкнали. Холис кимна.

— И на мен ми се иска отново да чуя камбанен звън.

Поседяха малко, замислени и заслушани в утринните песни на птиците, а после Лиза нежно се обърна към него:

— Харесва ли ти сутрин?

— Кое? О…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ. Нека да го направим още веднъж.

— Добре.

Отново се любиха, а после лежаха под юрганите, загледани в дъха си, докато се пукна зората.

— Това се нарича пушене в леглото — обади се Лиза.

Тя го обгърна с ръка и потърка пръстите на краката си о неговите.

— Обърни се.

Холис легна по корем, а тя дръпна юргана надолу. На слабата светлина видя белезникаво виолетовите белези, които започваха от врата му и стигаха чак до хълбоците.

— Сега виждам, че доста си го бил загазил. Боли ли те?

— Не.

— Запали ли се?

— Един шрапнел ме улучи.

— А самолетът взриви ли се?

— Ами, не сам. През опашката му премина една ракета „земя-въздух“.

— Разкажи ми всичко, моля те.

Холис отново легна по гръб.

— Добре. Беше двадесет и девети декември 1972 година. По ирония на съдбата се оказа, че това е била последната американска офанзива над Северен Виетнам. Коледните бомбардировки. Спомняш ли си?

— Не.

— Все едно. Летях до Хайфон, пуснах бомбите и се насочих обратно към Южен Виетнам. Тогава Ърни Симс — моят щурман, който седеше зад мен — каза съвсем хладнокръвно: „Към нас идва ракета.“ И ми зададе някакви координати, за да избегнем удара. Но ракетата „земя-въздух“ беше точно зад нас и аз не успях да се измъкна. Последното нещо, което Ърни каза, бе: „О, не!“ После чух експлозия, таблото за управление блокира и самолетът загуби управление. Навсякъде наоколо и по седалката се бе разплискала кръв. Помислих си, че това е моята кръв, но тя беше на Ърни. Моят Р–4 изпадна в свредел над Южнокитайско море. Натиснах копчето за катапултиране и двамата със Симс изхвръкнахме от кабината. Парашутите ни се отвориха и ние паднахме във водата. Задържах се отгоре за известно време и докато наблюдавах приближаващите се военни лодки, си представях живота във военнопленнически лагер.

Холис се привдигна и се загледа през прозореца. След малко продължи:

— Видях Симс в спасителната жилетка на около стотина метра от мен. Водата му бе подействала като компрес и ми се стори, че е в съзнание. Извиках му и той ми отговори. Една от лодките почти бе стигнала до него. „Сам, хванаха ме“ — изкрещя. Заплувах към него, но той ми махна да бягам. Така или иначе, не можех нищо да направя. Видях как виетнамците го качиха на лодката. После се насочиха към мен. Но военноморските въздушни спасителни хеликоптери вече се бяха появили и техните картечници и ракети сипеха огън над врага. Един от тях ме изтегли от водата. Видях, че лодката, на която бе Симс, пое към бреговите батареи на Северен Виетнам. Нашите хеликоптери се отказаха от преследването… Откараха ме на санитарен кораб.

Лиза мълчеше и слушаше.

Холис продължи:

— По-късно разбрах, че съм последният пилот, свален над Северен Виетнам. Прочетох името си в една документална книга за войната във Виетнам. Много съмнителна слава. Симс също бе отбелязан като последния безследно изчезнал.

— Боже Господи! Какво си преживял! — След кратка пауза тя попита плахо. — Мислиш ли, че Симс… искам да кажа, той не се ли появи?

— Не. Води се безследно изчезнал.

— А… смяташ ли, че… да спра ли да те разпитвам за това?

Холис отговори на въпроса, който тя така и не довърши:

— Не знам какво можех да направя. Но бяхме един екипаж и аз отговарях за него. Може би… може би не си спомням последователността на събитията, разстоянието между мен и него, времето, когато се появиха нашите хеликоптери… Мисля, че просто изцяло бях изключил. Не зная какво можех да направя. Освен да бях доплувал до него, да се погрижа за раните му и да го придружа в пленничеството му. Може би точно това трябваше да направя като командир на самолета.

— Но ти си бил ранен.

— Дори не знаех.

— Тогава си бил изпаднал в шок.

— Всичко е свършено. — Холис сви рамене. — Това е.

Тя сложи ръка на рамото му. Изминаха няколко минути в мълчание, после Холис каза:

— Е, и за да затворя кръга: името на Ърни Симс никога не се появи в списъците на убитите или на военнопленниците в Северен Виетнам, така че официално той все още се води безследно изчезнал. Но аз видях, че го качиха на лодката. И сега с тая история около Додсън отново се замислям за всичко това. За всички ония момчета, чиито парашути са видени да се разтварят във въздуха и за които нищо повече не се е чуло. Чудя се дали Ърни Симс и още хиляда други като него не са стигнали до Русия.

— До Русия…? — Лиза намери якето си под юргана и измъкна цигара от джоба. Запали я и вдиша дълбоко.

— Искаш ли?

— Може би след малко.

— Това е като опиат, Сам.

— Опиат… да — Холис я погледна. — Ей, трябва да се размърдаме вече. — Той провеси крака от леглото, после отиде до скрина, върху който бяха дрехите му.

— Имаш хубаво тяло — подсвирна Лиза тихичко.

— Я не се занасяй. — Той я погледна, както се бе изправила гола до електрическата печка и събираше дрехите си между завивките. — Бедрата ти не са дебели, но стъпалата ти наистина са големи.

Облякоха се и минаха през другата спалня в кухнята, където Ида ги посрещна с „добро утро“ и им даде леген с топла вода, кърпа и сапун. Измиха се на масата отстрани, където все още стоеше коритото с мръсните съдове. Лиза се извини и се отправи към тоалетната. Холис излезе на студа и тръгна към черния път. Чайката не бе оставила никакви следи по замръзналата кал, за разлика от гъсениците на другото превозно средство. Недоумяваше защо не спряха да претърсят селото. „Късмет — каза си той. После прибави: Мързел.“ Въпреки че може би някой все още ги търсеше.

Холис тръгна по калния път към задния двор и срещна Лиза, която се връщаше.

— Не е ли забавно? — каза тя.

Холис я увери, че не е, и продължи нататък. Когато се върна в кухнята, завари Павел и Лиза да седят на масата. Там бяха и децата на Павел — Михаил и Зина. Учеха по математика и пишеха домашните си, въпреки че бе неделя. Холис седна, а Ида му сервира варено яйце, каша и чай. Руският чай, както винаги, бе чудесен. На масата имаше парче черен хляб и купа масло. Холис заговори с децата за училище.

— Кой е любимият ти предмет? — попита той Михаил.

Момчето се усмихна и отговори на английски.

— Английски език.

Холис се засмя и продължи разговора на руски:

— Зная, че в Москва всички ученици учат английски, но не знаех, че английски се учи и в провинцията.

Момичето отговори неуверено на развален английски:

— Всички в училище учи английски. Понякога ние говори между нас.

— Имаш ли любим американски автор? — попита на английски Лиза.

Михаил отговори:

— Малко познаваме Джек Лондон и Джеймз Болдуин. „Огънят следващия път“ в Америка ли е издадена?

— О, да. Чела съм я — отговори Лиза.

— Затворили него в затвор? — попита Зина.

— Не. Получи голям хонорар. Комиссионные.

— Наш учител каза него затворили в затвор — настоя Михаил.

— Не, не са го затворили.

Зина се обърна към брат си на руски:

— Видя ли? Миналата година един преподавател ни обясни, че го арестували, след като публикували книгата. Тая година друг преподавател ни каза, че не са му разрешили да издаде книгата и той избягал във Франция.

Холис обели вареното яйце. Той се чудеше защо правителството е въвело изучаването на английски в училищата. Някой параноик би отсякъл: „За да могат някой ден руснаците да управляват Америка.“ Но сигурно имаше и още нещо. Бе чувал ученици в Москва да разговарят на английски помежду си. Каквато и да бе причината за правителството, за учениците това бе върхът на модата. Вероятно просто смятат, мислеше той, че има надежда.

— Американци учат ли руски? — попита Зина на английски.

— Не — отговори Лиза. — Само неколцина.

— Много добре говори руски. Но от кой район е твой акцент?

— Може би малко от Казан, до Волга. Малко от Москва. Руският на баба ми бе доста старовремски и навярно аз все още говоря с нейния акцент.

— Много хубаво звучи — каза Зина. — Культурно.

Холис забеляза, че Павел и Ида засияваха всеки път когато някое от децата заговореше на английски. Той отвори куфарчето си, за да види дали му бяха пъхнали нещо за четене, както правеха всеки път, когато се налагаше някой да пътува из СССР. Намери един брой на списание „Тайм“ и го сложи пред Михаил и Зина.

— Това може да ви помогне за английския. — После добави: — Внимавайте да не попадне в ръцете на властта.

Двамата го погледнаха с онова изражение, което бе виждал всеки път в подобни ситуации. Отначало — едва доловима радост, след това — престорено безразличие сякаш контрабандната литература не означаваше нищо за тях. После се появяваше едва ли не срам и безмълвно признание, че тяхното правителство ги „контраслира“.

— Унизително е, помисли Холис.

Михаил и Зина огледаха списанието внимателно — чак до телчетата, които държаха страниците. Прелистиха го тук-там безразборно и го отвориха на цветна реклама на буик. Освен реклами на най-новите марки коли имаше и реклами на парфюми, феерично бельо и джинси от известни дизайнери, които привлякоха вниманието на Михаил. Павел се наведе, за да вижда по-добре, а Ида спря работата си и застана до децата.

Посолството разпространяваше сред хората всяко западно периодично издание, което получаваше. Но дори случайно да се окажеше захвърлено на боклука, в края на краищата то преминаваше през ръцете на хиляди московчани, преди да се разпадне. И ако повечето жители на Москва и Ленинград все пак са виждали поне веднъж в живота си каквото и да е издание на английски език, то Холис се съмняваше, че в Яблоня или в колективното стопанство „Червен пламък“ някой дори е зървал такова.

Холис забеляза, че Михаил и Зина се зачетоха в някаква статия за предстоящите избори. Погледна часовника си и установи, че е точно седем.

— Време е да тръгваме — изправи се той.

— Днес е мой ред да събирам яйцата. Извинете ме. Благодаря — каза Михаил и излезе.

Зина помогна на майка си да измие съдовете. Лиза се опита да се включи, но Ида не й разреши.

Холис излезе навън след Павел. Селянинът тръгна към другия край на стопанството си, където в малка кочина имаше три прасета.

— Коритото тече и вече до гуша ми дойде да пренасям кофи вода от кладенеца — обърна се той към Холис.

— Не можеш ли да го поправиш?

— Трябва ми борова смола или катран. Но не мога да склоня ония глупаци да ми дадат.

— Кои глупаци?

— Глупаците от канцеларията на колективното стопанство. Казват ми, че нямат. Е, може и да нямат. — После продължи: — Трудно е човек да се снабдява с каквото му е необходимо за частното си стопанство.

— Понякога издълбан дънер върши по-добра работа от едно корито.

— Да, така е. Но ще ми трябва доста голям дънер. Имам чудесна брадва. — Помълча малко и каза: — Ама ще е по-лесно, ако ми дадат катран.

— Тук ходите ли на църква?

— Църква ли? Та тук няма църква. Само в големите градове. Веднъж видях една стара църква в Можайск, но тя е превърната в музей. Не влязох.

— Някога искало ли ти се е да ходиш на църква?

Павел се почеса по главата.

— Не знам. Може би, ако имах възможност да говоря с някой свещеник, щях да мога да отговоря на въпроса ти. Никога не съм виждал поп, но от книгите знам как изглежда. Американските фермери ходят ли на църква?

— Да, повечето от тях ходят.

Павел погледна небето.

— Задава се дъжд. А може и да е сняг. Виждаш ли ония облаци там? Като станат светлосиви като оня, другия, а не както са сега — бели или черни, може да завали сняг.

Павел погледна надалече, отвъд кафявите поля, и заговори с оня унесен, тромав глас, който Холис вече добре познаваше и свързваше с тъй наречения руски фатализъм.

— Снегът става толкова дълбок, че децата не могат да отидат на училище, а ние не можем да излезем от домовете си. По принцип са длъжни да чистят пътищата, но не го правят. Седя си вкъщи и пия. Понякога бия жената и децата ей така — за нищо. Имах още една дъщеря — Катя, но тя умря една зима от спукване на апендикса. Казват, че един ден ще ни преместят в някой совхоз. Може би. Но не съм сигурен дали ми се иска да напускам тая къща. Какво правят американските фермери през зимата?

— Поправят машините, чистят хамбарите, ходят на лов. Някои се хващат на работа. В Америка не е толкова студено през зимата като тук.

— Да, знам.

— Откога съществува Яблоня?

— Кой знае? Дойдохме с майка ми след войната. Баща ми загина на фронта. Правителството изпрати майка ми тук от едно по-голямо село, което било изгорено от германците. Веднъж един човек ми каза, че Яблоня била част от земите на Романови. Други пък смятат, че е била владение на богат граф. Някога е била по-голяма от сега. Имала е хамбари и конюшни, където хората са държали собствените си коне, каручки и рала. Имало е и още два кладенеца. Но помпи не е имало. Сега си имаме помпа. Някои казват, че е имало дори църква някъде по пътя за следващото село. Но и онова село е изчезнало. От тифус. Изгорили го. Сигурно са изгорили и църквата. Или германците, или комисарите. Кой знае?

— Липсва ли ти родината? — внезапно попита той Холис.

— Нямам родина.

— Нямаш родина?

— Живял съм на много места.

Поговориха си още малко и Холис каза:

— Трябва да тръгваме. Страхувам се, че за Яблоня, няма да е добре, ако някой тук — децата или бабките, се разприказват за нашето идване.

— Знам. След като си тръгнете, ще им поговоря.

Холис пъхна в ръката на Павел банкнота от десет рубли. Павел я погледна и мушна в джоба си.

— Докарай колата тук и ще ти дам пет килограма масло. В Москва за него ще ти дадат двадесет рубли.

— Отиваме в Ленинград. Все едно, парите са за гостоприемството ви. До свидания!

Холис се обърна и се отправи към къщата. Лиза бе готова за тръгване. В ръката си държеше торба от зебло.

— Ида ми даде малко мед и круши — каза тя. Холис измъкна куфарчето изпод масата.

— Благодаря, Ида. Довиждане, Зина.

Той хвана Лиза за ръката и двамата излязоха. Като отиваха надолу по пътя, чуха старец да пее: „Говорила баба деду что в Америка поедет. Ах тъй, старая пизда, не поедешь никуда.“^[1]

Минаха зад купата сено и до жигулито намериха малкото момиче на име Лидия.

— Добро утро, Лидия. Чудех се дали ще те видя преди тръгване — усмихна се Лиза.

Момичето не отвърна на усмивката и бързо каза на руски:

— Тук има едно момче — Анатолий. Член е на комсомола. Според мен той ще съобщи на милицията за идването ви.

— Не могат ли другите деца да поговорят с него?

— Анатолий не говори с никого и няма да послуша никого от Яблоня — поклати глава момичето.

— Павел Фьодорович ли е вашият отговорник тук? — обърна се Холис към Лидия.

— Не ни позволяват да си имаме отговорник. Но да, той е.

— Тогава му кажи това, което току-що каза на нас. И гледай Анатолий да не напуска днес селото.

Тя кимна.

— Благодарим ти. Жалко, че не можахме да си поговорим по-дълго — каза Лиза.

— Искам да науча повече неща за Америка.

Лиза се поколеба, но после извади визитна картичка от чантата си и я подаде на Лидия.

— Ако някой път дойдеш в Москва — от училището или на екскурзия, обади се на този телефон, но да е от някоя телефонна кабина, и кажи само малкото си име. Искай да ме повикат. Лиза Роудс.

Лидия се загледа в надписа и големия печат и произнесе:

— Лийза Роудс.

Лиза целуна момичето по бузата. Лидия отстъпи назад, премести поглед от Лиза към Холис, после се обърна и побягна.

— Не трябваше да им оставям онова списание и ти не биваше да й даваш визитката си — обади се Холис.

— Неотдавна ми каза, че не можеш да им позволиш да ти диктуват как да живееш. Те сеят страх и подозрение, които проникват сред хората.

Холис кимна.

— Да тръгваме.

Качиха се в колата и Холис включи мотора. Изчака да загрее.

— Оставих десет рубли в спалнята — каза Лиза.

— За мене ли?

— Ти получаваш твърда валута. — Тя се засмя. — Много твърда.

Холис се усмихна.

— Аз пък дадох десетачка на Павел. Та, как смяташ, ще минем ли само с една вечеря, или ще трябва да ги поканим за цял един уикенд?

— Сториха ми се приятни.

— Той бие жена си. — Холис се опита да включи колата на скорост, но съединителят отново бе заял. Той започна да отпуска и да натиска педала и най-сетне успя да включи на втора. Окей.

Излязоха на черния път и завиха в посока, противоположна на тази, от която пристигнаха.

— Ще ходим ли да търсим оня телефон? — попита Лиза.

— Не бих рискувал.

— Къде отиваме? Можайск е в другата посока.

— Не отиваме в Можайск, а в Гагарин.

Холис натисна клаксона и кимна на Павел, Ида, Михаил, Зина и на всички, които им махаха от дворовете си.

— Яблоня — каза той. — Дълго време няма да мога да забравя това място.

— Аз също.

Минаха покрай последната изба и Холис натисна газта. Жигулито подскачаше по набраздената замръзнала кал.

— Когато изгрее слънцето, черната кал ще стане на пудинг. Някога оръдията са затъвали чак до оръдейните кули — каза Холис.

— А защо в Гагарин?

— Между Можайск и Москва има хора, които търсят майор Додсън, а навярно и нас. Тръгваме на запад, където се надявам, че все още не са уведомени за заблудили се американци. Ще бутнем колата в някоя канавка, а после ще вземем влака за Москва. Става ли?

— Имам ли избор?

— Можеш да пътуваш и отзад — отляво или отдясно.

— Много си съобразителен. — Лиза запали цигара.

— Човек може много неща да научи от едно пътуване из чужда страна. Свали малко прозореца, ако обичаш.

Холис караше на запад по правия черен път. Не можеше да си представи, че руската държава няма средства да асфалтира или поне да покрие с чакъл пътищата. Може би, помисли той, това е просто още един начин да се задържат селяните там, където са, и да се направи мизерният им живот още по-нещастен. Той знаеше, че трябва да изкара жигулито на асфалт, преди да се размекне калта.

— Знаеш ли къде е пътят? — попита Лиза.

— Трябва да е някъде на петдесет километра западно оттук по старото шосе от Минск за Москва. А, да, освен това мисля, че това е…

— … още едно нарушение на шибания пътен лист.

— Какво става с онова сладко момиченце, което толкова ми се прекланяше?

Тя се засмя.

— Отначало ти предизвикваше у мен страхопочитание. Точно затова ме придума да легнем заедно.

Според Холис най-доброто, което можеше да направи, бе да изостави тая тема на разговор.

— Имам нужда от един душ.

— Сигурен ли си?

Той здраво натисна педала. Беше осем и няколко минути и между дупките вече се виждаше вода, а не лед. Пресметна, че имаха около петнайсет минути, преди жигулито да заседне в калта.

— Как мислиш, тия хора от Яблоня ще си имат ли проблеми? — попита Лиза.

— Ако никой не съобщи за срещата им с чужденци — не, но ако милицията разбере или пък онова малко комсомолско лайно им каже, ще стане зле. В разузнаваческите кръгове се говори за лоялност от страна на средностатистическия Иван по отношение на държавата. Някои казват, че е лоялен, други — че не е. В Америка, ако на вратата на Джо Смит почука руснак и помоли да го приютят тайно за през нощта, Джо светкавично ще натисне до дупка педала към ФБР — защото смята, че така трябва, а не защото се страхува, че ФБР ще го измъчва, ако не ги е информирал. От друга страна, Иван е полупатриот, полужертва на терора. Лично аз смятам, че с Яблоня е свършено.

Известно време Лиза не проговори, след това промълви:

— Трябваше да се сетя за опасността, на която ги излагаме… а аз мислех само за нас.

— Не се притеснявай. Просто се надявам КГБ да не се изтърси там тая сутрин. Трябват ми няколко часа преднина.

Холис усещаше, че пътят става все по-мек, и чуваше как калта плиска по калниците. Изведнъж в далечината забеляза конска каруца с картофи.

— По дяволите! — знаеше, че не може да забави ход зад каруцата, без да заседне в тинята. — Дръж се!

Застигна каруцата и зави рязко вляво, минавайки на сантиметри от нея, а левите гуми отидоха в канавката. Колата се раздруса, после изскочи пред коня и изпръска животното от горе до долу, но продължи напред, клатушкайки се.

— Ух! — Лиза пое дълбоко дъх.

След пет минути стигнаха до страничен път, покрит с чакъл, и Холис зави на север по него. Натисна газта до петдесет километра в час и шумозаглушителят малко се успокои.

— Искаш ли круша? — попита Лиза.

— С удоволствие.

Тя извади една круша от торбата, изтри я в ръкава си и му я подаде. В далечината Холис видя електрическите стълбове покрай старото шосе Минск — Москва. Отхапа от крушата.

— Хубава круша! — Той зави на запад по асфалтираното шосе. — Остават около двайсет минути до село Гагарин.

Не се виждаха никакви коли. Холис натисна педала, докато жигулито вдигна деветдесет километра в час. И тогава в огледалото забеляза, че някаква черна кола се приближава към тях. Сигурно се движеше със сто километра в час, защото разстоянието помежду им бързо се стопяваше. Когато автомобилът ги приближи достатъчно, Холис разпозна силуета на чайка. Погледна таблото и видя, че тахометърът сочи червената линия.

— Майната му!

Лиза също погледна назад.

— О, по дяволите! Те ли са?

— Не знам.

— Какво ще правим?

— Ще блъфираме и ще заплашваме. Ще им кажем, че вече сме позвънили в посолството ни. Ако намеря за необходимо и ми се удаде възможност, ще се опитам да ги убия. — Той измъкна ножа от ботуша си и го пъхна в якето си.

— Сам, страх ме е.

— Ще се оправим. Дръж се нагло с тях, флиртувай.

Чайката бе вече само на петдесет метра зад тях и се изнесе вляво чак в насрещното платно. Лиза гледаше право напред. Холис погледна през страничното стъкло и се усмихна.

— Махни им.

— Какво?

Чайката се изравни с тях и клаксонът й изсвири. Две млади двойки им помахаха весело. Момичето на седалката до шофьора посочи с пръст смачкания калник и започна да се криви така, сякаш пие от бутилка и шофира, олюлявайки се насам-натам. Младежът отзад пък пращаше въздушни целувки на Лиза, а компаньонката му го пляскаше закачливо по ръката. Чайката ги задмина.

— Щури хлапетии московчани. Накъде е тръгнала тая страна?… — каза Холис.

Лиза си пое дълбоко дъх. После отвори козметичната си чантичка, сложи малко руж на бузите и внимателно начерви устните си.

— Ще си сложа и сенки, когато спреш някъде. — Тя среса косата си. — Искаш ли да те среша? Много си рошав.

— Окей.

Тя го среса и допълни:

— Трябва да си купим четки за зъби. Искам да изглеждаме добре пред тях.

— Пред кои „тях“?

— Пред хората в Гагарин или ония от КГБ, или пред Буров. Когото срещнем най-напред.

— Ти изглеждаш прекалено добре. Прикрий малко хубостта си — каза Холис.

— Каквото и да направя, няма да минем за руснаци, Сам.

— Ще се опитаме да скрием, че сме служители от американското посолство. Тя сви рамене и изтри ружа и червилото от устата си с носна кърпичка.

— Аз поне съм облечена с ватник. А ти приличаш на Индиана Джоунс с тия ботуши и това кожено яке. — Тя прекара пръсти през косата си. — Е, не можахме да си вземем по един душ.

— В подобни ситуации стандартният изход е да се опитаме да минем за другари съидейници от някоя от балтийските републики. Там се обличат доста добре, имат вид на западняци и говорят съвсем нетипичен за руснаците руски. Съгласна ли си да кажем, че сме от Литва? Или пък да се представим за латвийци, а?

— Искам да съм естонка.

— Прието.

След десет минути от двете страни на пътя се появиха схлупени изби, а по-нататък и сгради с боядисани дървени огради. Холис намали скоростта.

— Това е Гагарин.

— На космонавта Гагарин ли е наречено?

— Да. Той е роден в едно от близките села. От схлупена изба до космическа капсула, представяш ли си, от дървена колиба към звездите. Трябва да им се признават заслугите на тия хора, когато има за какво.

Стигнаха до средата на Гагарин — областен център на района. Това е град с около десет хиляди жители. Достатъчно голям, помисли Холис, за да не бият на очи жигулито и неговите пътници. Подобно на Можайск и това селище изглеждаше така, сякаш всичките му жители бяха заминали на луната за уикенда. Единствените забележителности на града бяха някакъв ресторант и музей за жизнения път на Гагарин.

Холис спря колата насред безлюдната улица и свали прозореца. Огромна бабка, омотана цялата в черно, носеше на рамо щайга досущ като мъж.

— Вокзал? — попита Холис.

— Добре, добре. — Тя отвори задната врата на жигулито, метна щайгата вътре и с мъка намести дебелите си месища до нея. Задницата на колата потъна надолу. Холис погледна Лиза, усмихна се и вдигна рамене.

— Где вокзал? — запита той отново.

— Там, там. Завий ей там. Откъде сте?

Холис сви по тясна уличка и видя жп гарата — покрит бетонен перон.

— От Естония.

— В Естония разрешават ли ви да карате със смачкани калници? Тук непременно трябва да ги поправите.

— Да, майко.

— Къде са ви шапките и ръкавиците? Да не би да искате да пипнете пневмония?

— Не, не.

Холис спря на малък паркинг до перона. Слезе от колата и помогна на старицата да се качи по няколкото стъпала. Лиза ги последва с дипломатическото му куфарче в ръка и те си запроправяха път през тълпата към дървената каса на перона. Разгледаха разписанието и установиха, че следващият влак за Москва щеше да пристигне след двайсет минути. Холис почука на прозорчето на касата, дървеният му капак се плъзна настрани и зад него се показа жена на средна възраст със сива униформа. Зад нея весело бумтеше печка.

— Два билета до Москва — каза той.

Тя го погледна.

Холис знаеше, че продавачките са длъжни да изискват вътрешните паспорти от пътниците, но те рядко спазваха това изискване. За да не направи жената изключение, той добави:

— Възможно ли е оттук да си купим билети до Ленинград и до Талин?

— Не. Естонци ли сте?

— Да.

Продавачката протегна глава, за да огледа Лиза, после се обърна към Холис:

— За Ленинград и Талин ще трябва да си купите билети от Москва. Двайсет и две рубли и седемдесет и пет копейки, моля.

Холис подаде парите и взе билетите и рестото.

— Спасибо.

Докато се отдалечаваха от касата, Лиза хвърли поглед назад:

— Дали няма да позвъни на милицията?

Холис мина зад дървената будка на касата, извади ножа и сряза телефонния кабел.

— Няма. А ако излезе от будката, ще се върнем обратно в жигулито.

— Нещо ми подсказва, че ще ни измъкнеш от цялата тая бъркотия — хвана го Лиза за ръката.

— Нали ти ни вкара в нея — добави тя.

Холис не отговори.

— А какво щеше да направиш, ако ни бе поискала паспортите или картите за самоличност?

— От чисто любопитство ли питаш, или се опитваш да навлезеш в моя занаят?

— И едното, и другото.

— Ами тогава щях да… кажи ти, де.

Лиза се замисли за момент:

— Щях да се престоря, че не мога да ги намеря, щях да си тръгна и после да платя на някой селянин да купи два билета.

— Не е лошо — поклати глава Холис.

Двамата тръгнаха по студения сив перон, който приличаше на сцена от „Доктор Живаго“, с всичките тия представители на човешкия род, облечени в черни палта и забулени в тъмни шалове. Наоколо бъкаше от възрастни селяни — мъже и жени — с 14–15-годишни момчета, които им помагаха. Всички мъкнеха щайги, кашони и куфари, претъпкани с млечни продукти и последните за сезона пресни зеленчуци. Те се бяха запътили към едно място — към Москва, където трябваше да се нахранят осем милиона гърла, които държавната система за разпределение не успяваше да задоволи както трябва. Част от селяните щяха да отидат на свободните пазари — един неохотен компромис на правителството с капитализма, а други нямаше да стигнат по-далеч от някоя странична уличка близо до московската жп гара.

На Холис му направи впечатление, че селянките седят като мъже — с опънати напред крака и отпуснати в скута ръце. Наоколо нямаше нито един бръснат мъж и никой от хората на перона не беше облечен в прилични дрехи. Жените носеха гумени ботуши или галоши, а обувките и ботушите на мъжете бяха от естествена кожа, но смачкани и нацепени от дълго носене. Срещнаха и няколко момичета, обути в пластмасови ботуши в най-различни крещящи цветове — червено, жълто, светлосиньо.

По релсите се разнесе тракането на експрес „Белорусия“. Всички се изправиха и примъкнаха стоките си към края на перона така, че там се образува същинска стена от кашони и щайги. Влакът спря, вратите се отвориха и Холис скочи вътре, последван от Лиза. Седнаха на две празни места до купето на стюарда.

След десет минути вагонът беше претъпкан с вързопи и влакът потегли. Холис погледна часовника си. Беше девет и трийсет. Влакът трябваше да пристигне на Беларуската гара на площад „Горки“ доста преди пладне.

Скованата сдържаност на пътниците на перона скоро премина в оживен разговор, вицове и смях. Приказките бяха селски и груби, но в тях нямаше превземки и между тези хора сякаш съществуваше връзка, въпреки че повечето от тях се срещаха за пръв път. Тази близост се дължи не само на пътуването, помисли Холис, но и на това, че всички споделят една и съща съдба — съдбата на унижените и оскърбените. Колко различно бе всичко наоколо в сравнение с московското метро, където игла да изпуснеш, ще се чуе дори и в пиковите часове.

Хората се черпеха с храната, която носеха, и се шегуваха с качеството на продуктите.

— Дори и московчанин не би купил твоите ябълки — каза една жена.

— Ще кажа, че това са репички — бе отговорът.

Всички се засмяха.

Старец поднесе нарязан домат под носа на Холис. Той взе капещото парче от загорелите му пръсти.

— Благодаря ти, старче. — Подаде го на Лиза: — Изяж го.

Тя се поколеба, после го напъха в устата си.

— Вкусно. Дали някой не носи портокалов сок?

— Гледай да не им привличаме вниманието. Прави се на заспала или на простодушна.

— Мога ли да си запаля цигара? — прошепна Лиза на руски.

— Не тука. В тоалетната.

— Искаш ли още една круша? Или малко мед.

— Не, скъпа.

Холис огледа вагона. Беше доста приличен. Чист, с дантелени пердета на прозорците и малки вазички, прикрепени към первазите, в които имаше по една истинска роза. Установи, че колкото повече неща виждаше от Русия, толкова по-малко разбираше тази страна. Но прозорците бяха мръсни и това някак си го успокояваше.

Разговаряха малко. Холис каза на Лиза, че може да стане само ако й се налага да използва тоалетната. Кондукторката — жена на средна възраст, едва си проправи път и когато стигна до тях, ги удостои с малко повече внимание, отколкото изискваше проверката на билетите им.

— Московчани ли сте? — попита тя.

— Не, естонци сме — отговори Холис. — От Москва отиваме в Ленинград, после у дома — в Талин.

— А-ха. Много добре говорите руски. — Тя огледа Лиза от горе до долу: — Имате много хубави ботуши.

— Благодаря.

— В прибалтийските републики винаги има по-хубави стоки. Това не мога да го разбера. — Подаде билетите на Холис. — Приятно пътуване!

— Благодаря.

Влакът набираше скорост. Пуснаха музика — не класическа или фолклор, която обикновено се чуваше на обществени места, а нежна, приятна за ухото музика, съветска музика.

Влакът спря на гарата в Можайск. И тук цареше същата блъсканица, хората мъкнеха същите издути картонени куфари и невзрачни вързопи. Пътниците се качваха само в последните два вагона. На перона имаше войници и милиционери. Холис и Лиза се отпуснаха в седалките и се престориха на заспали. Влакът потегли и продължи пътешествието си сред мрачния руски пейзаж.

На гара Галицино спряха само за пет минути и скоро след като потеглиха, видяха Ленинските възвишения.

— Почти сме у дома — отбеляза Лиза. — Не, съвсем не сме си у дома.

Влакът спираше за кратко на малките гарички в предградията — Кунчево, Фили, Тестовская.

— Защо не слезем? Оттук можем и пеша да се приберем в посолството — предложи Лиза.

— Нали казахме, че пътуваме за Ленинград, следователно трябва да слезем на Беларуската гара.

— Аз пък искам да сляза тук. Стига ми толкова.

— Седни.

Лиза отново седна на мястото си.

— Съжалявам. Малко се поизнервих. Вярвам ти. Справи се великолепно. Дори и да се случи нещо и да не стигнем до посолството… А как ще влезем в посолството, ако ония „слухари“ ни чакат близо до вратата?

— Ще ти покажа един номер.

— Няма да е зле.

Експрес „Белорусия“ от Минск пристигна на стогодишната Беларуска гара в дванайсет без десет. Холис и Лиза слязоха бързо и си запроправяха път сред тълпата. Холис забеляза, че завръщащите се в далечните си родни места хора съвсем не бяха опразнили торбите. Те отново бяха претъпкани, но този път с дрехи, обувки, домакински уреди и различни видове московски глезотии. Най-ненужното нещо, което връщаха обратно, бяха останалите след пазаруването им рубли. Няколко добре облечени московчани поглеждаха враждебно провинциалистите и в погледите им сякаш се четеше неодобрение заради това, че и селяните вече ги конкурират в пазаруването на стоки.

Холис и Лиза минаха покрай патрулни двойки на КГБ, каквито имаше на всеки транспортен възел в Съветския съюз и от които еднакво се стряскаха и чужденците, и местните граждани. От гарата излязоха на площад „Горки“, сред който се издигаше огромната статуя на писателя. Небето бе сиво както обикновено, а въздухът, за разлика от свежия въздух в провинцията, бе мръсен и задимен. Пресякоха площада и тръгнаха към Кремъл по улица „Горки“ — главната улица на Москва. Холис вкара Лиза в хотел „Минск“ и влезе в телефонна будка в края на фоайето. Набра номера на посолството и разговаря с патрула, после с дежурния офицер, който се оказа заместникът му — капитан О’Шей.

— Ед, аз съм. Разбра ли?

— Да, сър.

— Става дума за „светкавица“ — каза Холис, използвайки кодовата дума за личен спешен случай. — Осигури ми кола при позиция „Делта“. След десет минути.

— Да, сър. Ще дойда лично.

— Не, остани там и ми намери господин Девет. Искам да говоря с него.

— Господин Девет много се разтревожи за вас. Той е в кабинета си.

— След десет минути.

— Да, сър. Добре дошли у дома.

Холис затвори телефона и се обърна към Лиза.

— Сет е много разтревожен за теб.

Лиза не отговори. Излязоха от хотел „Минск“ и продължиха надолу по „Горки“.

— Чудесно го уговори. Къде е позиция „Делта“? — попита Лиза.

— Забравих.

Тя го погледна.

— Будалкаш ли ме?

— Да. Това е при Първи гастроном. Знаеш ли го?

— Разбира се. Но ние, московчаните, все още му викаме „Елисеевски“ — така са го наричали преди революцията. Най-хубавия гастроном в Москва. Всъщност — единствения. А дали ще успеем?

— Така изглежда.

Минаха покрай Драматичния театър „Станиславски“, прекосиха площад „Пушкин“ и градинския пръстен, който някога е бил външната стена на града. Стигнаха до красивата фасада на Първи гастроном, после минаха отзад.

— Предполагам — каза Холис, — че КГБ не може да различи позиция „Делта“ от Таймс Скуеър. Сменяме позициите всеки път, когато ни се налага да ги използваме. Така че не би трябвало тук да ни чака някой от КГБ. Но пък те винаги пращат по една-две коли да се навъртат около всеки автомобил на посолството. Веднага щом се появи нашата кола и намали малко, ще скочиш отзад, ще се мушнеш бързо и аз ще те последвам. Окей?

— Гледала съм това в един филм.

Зачакаха. Лиза запали цигара.

— Това е последната. Но в кабинета имам един пакет. Или може би вкъщи.

По „Горки“ с доста голяма скорост се зададе черен форд и Холис видя отпред двама от охраната, а на задната седалка седеше мъж, който приличаше на Сет Алеви. Зад форда се движеше черна чайка. Изведнъж фордът зави рязко към бордюра и удари силно спирачките. Задната врата се отвори, Лиза се пъхна до Алеви, качи се и Холис и дръпна вратата, докато колата вече набираше скорост.

— Здравей, Сет — каза Лиза.

— Няма да е зле да ми дадеш някакво обяснение, полковник — обърна се Алеви към Холис.

Холис не отговори.

— Къде е колата? — попита Алеви.

— На гарата.

— На коя гара?

— Гагарин.

— Гагарин? Какво, по дяволите, сте правили там?

— Взехме влака за Москва.

— Сет, искаш ли круша? — отвори Лиза голямата торба.

— Не — Алеви скръсти ръце и погледна през страничното стъкло.

Чайката се доближи плътно до тях и шофьорът натисна газта, но отпред се появи друга чайка и те се оказаха приклещени. Американецът отпусна педала и трите коли продължиха опасната си игра, криволичейки наляво-надясно в пакет през центъра на Москва по Калинински проспект.

След десет минути фордът стигна до посолството и мина покрай милиционерската будка, пресече тротоара и влезе през вратата. Чайката зад тях изсвири с клаксона и мъжът на седалката до шофьора извади ръка през прозореца и им показа среден пръст. Хората от охраната във форда върнаха поздрава на ония от КГБ. Фордът заобиколи пилона със знамето и спря пред входа на административната сграда. Холис, Лиза и Алеви слязоха.

— Не се обиждайте, но и двамата миришете — забеляза Алеви.

— Смятам да отида да взема един душ — каза Лиза.

— Идеята ти не е лоша.

— Свържи се с моргата в Можайск — обърна се Холис към Алеви. — Кажи им да не чакат ескорт и им нареди да откарат трупа до товарния сектор на летище Шереметиево. Изпрати там някой офицер от консулството да се погрижи за тленните останки. — Той извади кафяв плик от куфарчето си. — Тук са всички документи, включително разрешителното за експортиране и една разписка за ковчега, който те искат да им се плати, преди да го изпратят.

— Помислих, че вие сте вътре в проклетия ковчег. Обадих се в съветското външно министерство, в КГБ…

— Все едно да се обадиш на убиеца.

— Къде нощувахте?

— Това служебен въпрос ли е? — попита Холис.

— Скрихме се в едно село, наречено Яблоня… — намеси се Лиза.

— Скрихте се? От кого?

— От един тип на име Буров — отговори Холис, — човек на КГБ, полковник. — Холис го описа.

— Познаваш ли го?

— Може би. Ще поразпитам. Добре, ще ви чакам след трийсет минути в обезопасената стая на шестия етаж. И двамата. Ще успеете ли?

— На мен ми трябва един час — каза Лиза, обърна се и влезе в сградата.

Алеви погледна изпитателно Холис.

— Знаеш ли, грешката е моя, че ти разреших да я вземеш със себе си.

— Мисля, че я излекувах от увлечението й по шпионажа.

— На мен пък ми се струва, че е станало точно обратното. Сработихте ли се добре?

— Тя много ми помогна.

— Може би трябва да я завербуваме — каза Алеви.

— Притежава всички необходими качества. А в момента нямаме никакви жени сред нас.

— Ще позвъня на Лангли. Кое е най-впечатляващото й качество?

— Чувството за хумор пред лицето на опасността.

— Ще трябва да го обсъдим в най-скоро време.

— Добре. Но не и на открито, където микрофоните подслушват всичко.

Холис се обърна и влезе в сградата. Прекоси фоайето и излезе на задната тераса. Лиза беше там и го чакаше.

— За какво разговаряхте със Сет?

— За твоите качества.

Тръгнаха по пътеката, обградена с брези, към нейното жилище.

— Чудех се дали ще се върна отново тук — проговори тя.

— Да не съм чул повече оплаквания от апартамента ти!

— Няма, сър. Обичам банята си. Ще целуна плочките.

Холис погледна към полянката. Джон Улман от Консулския отдел учеше сина си да кара велосипед на две колела. Докато ги нямаше, бяха направили плашилото и в нозете му имаше три тикви, издълбани по най-причудливи начини. Холис се обади:

— Но няма царевични стъбла.

Тя проследи погледа му.

— Да, няма царевични стъбла.

И двамата се усмихнаха.

— Как ще я караме сега? — осмели се да попита Лиза.

Холис сложи ръце в джобовете си и сви рамене.

— Това отговор ли е?

— Как я караш със Сет?

— Всичко свърши.

— Тогава защо е ядосан?

Тя метна чантата на рамото си.

— Ами отговори си сам. — Обърна се и се отдалечи по пътеката. Холис постоя малко, после тръгна през двора към жилището си.