Нелсън Демил
Школа за магии (9)

9.

След като повървяха по улица „Арбат“, Сам Холис и Лиза Роудс стигнаха до площада със същото име. Минаха покрай статуята на Гогол и се насочиха към входа на метростанция „Арбатска“ с козирка във форма на звезда в другия край на площада. Ресторант „Прага“ се намираше отляво и пред входа му все още имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да обядват. В северния край на площада се виждаше сградата на телеграфо-пощенската централа, построена от бетон и стъкло.

— Тук се е намирала църквата „Свети Борис“ — каза Лиза, — а ей там е била църквата „Свети Тихон“, построена през X век. Комунистите са съборили и двете, но аз ги имам на стари снимки.

— Книга ли ще издаваш, или ще се опиташ да възбудиш съдебен процес?

— И двете.

Влязоха в метрото и започнаха да си проправят път към ескалаторите. В последния момент Холис сграбчи Лиза за ръката и я помъкна към противоположния изход на станцията. Отново се озоваха на площада зад един фонтан.

— Какво правиш? — запита тя.

— Няма да се връщаме в посолството с метрото.

— О… Няма ли да взимаме кола оттам?

— Следвай ме. Върви бързо.

Холис се отправи към източния край на площада. Лиза вървеше след него. Минаха покрай множество будки и прекосиха опашки от хора, наредили се за квас, безалкохолни напитки и сладолед.

— Къде отиваме? — прошепна тя.

Той я стисна за китката и я дръпна към едно жигули.

— Влизай!

Холис отиде до вратата на шофьора и оттам незабавно излезе мъж, когото Лиза бе виждала в посолството. Холис се мушна зад волана, а мъжът затвори вратата и му каза:

— Резервоарът е пълен, съединителят малко заяжда, куфарчето ви е на задната седалка. Късмет!

— Благодаря. — Холис включи жигулито на скорост и подкара по Калинински проспект, след това неочаквано направи обратен завой и после зави на запад.

Непрекъснато поглеждаше назад в огледалото.

Лиза мълчеше.

Холис натисна здраво педала по широкия булевард и след две минути пресече улица „Чайковски“, после мина по Калининския мост над Москва и покрай хотел „Украйна“. След няколко минути преминаха покрай Бородинската панорама и излязоха от централната част на града през Триумфалната арка. Холис караше с петдесет километра в час.

— От колко осеммилионни града можеш да излезеш само за десет минути? Москва е същински рай за шофьорите — проговори той най-после.

Лиза не каза нищо.

Холис бръкна под седалката и измъкна оттам черна вълнена шапка и тъмносин шал. Сложи шапката на главата си и подаде шала на Лиза.

— Вместо госпожица ще бъдеш старица. Моля те, сложи го да те видя. Тя сви рамене и уви глава с шала, като го омота около шията си.

— Това съм го гледала в един филм.

— В една музикална комедия, нали?

— Да.

След десетина минути минаха покрай разпръснати високи блокове в строеж, които приличаха на самотни сиви бетонни кораби сред море от вълнисти треви.

— Незаконно е да караме кола без дипломатически номер — каза Лиза.

— Така ли?

— Откъде взе тая?

— От хотела на Интурист. Наета и платена с карта „Америкън Експрес“.

— Значи си ги снабдил с твърда валута, която да използват срещу нас във Вашингтон — заяви тя саркастично. — От някой разузнавач, естествено.

— Дадох само четирийсет долара. Един човек на КГБ едва ще си плати обяда с тях.

Тя отново сви рамене.

— Москва става все по-голяма за КГБ. Западното влияние нараства: коли под наем, карти „Америкън Експрес“, няколко американски банки. Сега за нас е по-лесно да действаме — заговори Холис.

— Разсъждаваш точно като него.

— Като кого?

— Като Сет. Твърде ограничено.

— Знам.

Холис усещаше, че доброто й настроение се бе изпарило. „Сигурно, помисли той, е нервна и разтревожена покрай смъртта на Фишър.“

Решението да вземе със себе си аматьор, непосветен в работата му, не бе най-умното за тази седмица. Но смътно чувстваше, че това ще бъде добре за нея. И Алеви го бе разбрал. А от гледна точка на задачата му една жена, която засега нямаше връзки с разузнаването, беше чудесно прикритие. Ако Алеви и Холис бяха поискали заедно пропуск, КГБ щеше да организира цяла въоръжена дивизия да ги преследва.

Холис осъзна, че разсъждава точно като Алеви. Как иначе да си обясни това, че помоли Лиза Роудс да тръгне с него на едно пътуване, от което можеше и да не се върне жива?

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— За това, че разсъждавам като Сет.

— Господи, това се казва човек нащрек. Нищо не му убягва — усмихна се тя.

Той не отговори.

Лиза погледна през прозореца и каза замислено:

— Ако Грег Фишър е дошъл откъм Смоленск и Бородино, той се е движел по този път.

— Да, точно така.

— Минал е покрай посолството.

— Знам.

Пресякоха околовръстното шосе и Лиза каза:

— Някога тук имаше плакати с надписи „Напред към комунизма“. Но предполагам, че властите са осъзнали глупавото значение на този лозунг, поставен на път, който се движи в кръг.

Холис се засмя.

— Ти си чудесен екскурзовод. Ще разговарям с Интурист да те назначат при тях за уикендите. — Холис измъкна лист хартия от джоба си и й го подаде. — Пропускът ти.

— Важи само до полунощ.

— Ще успеем да отидем и да се върнем дотогава.

— Мисля, че можем да преспим някъде в провинцията.

Холис не отговори веднага, след това каза:

— Не съм си взел четка за зъби.

Лиза му се усмихна, после насочи вниманието си към пейзажа наоколо. Сред откритото поле се виждаше малко селце с около двайсетина къщи. Доста примитивни огради отделяха дворовете, пълни с кокошки и прасета, а кални пътечки свързваха порутени постройки с къщите отпред. Къщите колиби бяха покрити с ръждясала ламарина и тя помисли, че всеки силен дъжд сигурно побърква обитателите им. Питаше се как ли живееха тия хора, когато температурите слезеха до 30–40 градуса под нулата.

— Невероятно.

Той проследи погледа й.

— Да, шокиращо е, нали? А само на петнайсет километра оттук е столицата на една мощна ядрена сила.

— Това е първото ми пътуване в провинцията.

— Аз съм ходил тук-там. На изток към Урал и на север към Ленинград е още по-зле. Повече от половината селско население не живее в прилични жилища, няма подходящо облекло и е недохранено, въпреки че именно те — селяните, произвеждат храната.

Лиза кимна.

— Човек чете и слуша за тези неща, но не ги вярва, докато не ги види с очите си.

— Виждаш ли онова възвишение ей там? — посочи Холис. — Зад него има борова гора, в която е скрита най-модерна радарна площадка — команден център на всички установки за съветски антибалистични ракети около Москва. Разходите за построяването й са достатъчни, за да се изградят прилични жилища на половината селяни в тоя район с необходимото водоснабдяване и парно отопление. Или оръжие, или хляб. Някои общества не могат да си позволят и двете.

Тя кимна.

— Половината от нашия национален бюджет и 60 процента от техния… Невероятни разходи потъват в строежа на ракетните установки. Сега във Вашингтон се говори, че тия разходи ще ги има вовеки веков. — После той добави: — Забрави, че съм ти казвал за местонахождението на тая ракетноядрена площадка.

Тя разсеяно кимна. Помълчаха малко.

— В работата си срещам руснаци, които осъзнават противоречията в системата им — каза тя.

— Те ни харесват и биха искали вместо ракетни установки да се строят силози за зърно. Но правителството им е внушило, че ракетите са им нужни, защото ние може да ги нападнем.

— Ами, прави са. Ти разграничаваш хората от правителството, но според мен хората получават такова правителство, каквото заслужават. А в този случай може би и по-добро.

— Това не е вярно, Сам. Руснаците може да не разбират демокрацията, но по някакъв странен начин са се отдали с пълна страст на свободата.

Холис вдигна рамене.

— Винаги съм смятала, че комунизмът тук е историческа случайност. Никога няма да доживее стотния си рожден ден.

— Не смея да мисля какво ли ще предприемат тия хора след това — отговори сухо Холис.

— Наистина ли си такъв силен хардлайнер, или просто искаш да ми противоречиш?

— Нито едното, нито другото. Просто обработвам информацията. Това са ми наредили да върша тук.

— Понякога мисля, че съм единственият човек в посолството, който се опитва да намери нещо добро тук, някаква надежда. Толкова е потискащо да живееш сред циници, мазни дипломати и параноици — възкликна Лиза.

— О, знам. Виж, ако ще бъдем приятели, нека да охладим страстите около политиката.

— Окей.

Отново се умълчаха. Небето се бе смрачило и по предното стъкло падаха капчици дъжд. Във въздуха бе надвиснала някаква потискаща тишина, някаква сивота, която проникваше чрез зрението и се загнездваше в мозъка, сърцето и душата.

— Тук, на открито сред полето, ми се струва, че разбирам легендарната славянска меланхолия — каза Лиза.

— Да, но трябва да видиш и безкрайните слънчогледови поля през лятото. Гледката на огромните слънчогледи ще спре дъха ти.

— Наистина ли? — Лиза помисли, че думите на Сам Холис й казаха за него много повече, отколкото самият той мислеше. — Ще трябва да ми ги покажеш, когато дойде лятото.

— Окей.

— Ех, да си бях взела фотоапарата! — Тя погледна часовника си. — Ще стигнем ли до моргата навреме?

— Ако е затворена, все някой ще я отвори.

Неочаквано Холис зави рязко волана и жигулито тръгна по тъмна отбивка, оставяйки диря след себе си и вдигайки облак прах.

— Какво правиш?

— Нищо. — Холис подкара колата към другия край на една от малките заоблени могили, които разнообразяваха тук-там равнинния терен на запад от Москва. Той спря автомобила така, че да не се вижда от пътя. Протегна се назад, отвори куфарчето на задната седалка и извади далекоглед, после излезе от колата. Лиза го последва и те се изкачиха на тревистото хълмче. Стигнаха до върха. Холис коленичи и дръпна Лиза до себе си. Фокусира бинокъла към дългия прав път и каза:

— Май сме сами.

— В Щатите мъжете казват: „Искаш ли да отидем някъде, където ще бъдем сами?“ Тука казват: „Май сме сами“ или „Май си имаме компания“ — отговори Лиза.

Холис огледа небето, след това и полето наоколо и подаде бинокъла на Лиза.

— Погледни нататък.

Тя погледна през бинокъла към източния хоризонт.

— Москва… Виждам кремълските кули.

Холис бе вперил поглед към ожънатите ниви.

— Беше някъде тука.

— Кое?

— Дотук някъде е стигнала немската армия. Било е по това време на годината. Немските разузнавателни патрули са съобщили точно това, което ти току-що каза. Видели са кулите на Кремъл през биноклите си.

Лиза го погледна с недоумение.

Известно време Холис унесено мислеше, после продължи:

— Немците решили, че войната вече е свършила. После Господ, който очевидно не го е било много еня и за двете страни, наклонил везните в полза на червените. Валяло сняг, макар че било рано за зимата, при това валяло силно. Немците били премръзнали, дори пушките им засичали от студ. Червената армия си отдъхнала, после атакувала под падащия сняг. След три години и половина руснаците стигнали до Берлин и оттогава светът е различен.

Холис се обърна на север и се загледа в залязващото слънце. С гръб към Лиза той заговори сякаш на себе си.

— Понякога се опитвам да разбера това място и тези хора. На моменти се възхищавам на това, което са постигнали. Понякога се отнасям с презрение към това, което не могат да постигнат. Но все пак смятам, че приличат на нас повече, отколкото си признаваме. Руснаците се смятат за велики, както и ние; и те притежават същия авантюристичен и предприемачески дух, който ние сме наследили от предците ни; и те като нас се гордеят с постиженията си. По характер са прями и открити — нещо, което не съм срещал другаде в Европа или Азия, но затова пък със сигурност го има в Америка. Искат да са първи във всичко, искат да са номер едно. Но все пак може да има само един номер едно, следващият е номер две.

Холис слезе от хълмчето и влезе в колата. Лиза го последва и се мушна до него. Излязоха на пътя и продължиха по магистралата Минск — Москва. Разминаха се със случаен камион. Холис забеляза, че картофите в него са малки, а зелките — черни. Не видя други зеленчуци, нито птици или добитък, нито пък млечни продукти. Откритието му всъщност не беше никаква тайна за московските домакини.

От време на време Лиза поглеждаше към Холис. Тя свали прозореца.

— Усещаш ли миризмата?

— Каква миризма?

— На пръст. В Москва не можеш да подушиш такава миризма.

— Да, не можеш — отговори той.

Лиза гледаше през прозореца, заслушана в тишината на късната есен, поемайки уханието на влажната плодородна земя.

— Това е тя, Сам, Русия. Не Москва или Ленинград. Русия. Погледни ония бели брези там. Виж малките листенца — червени, жълти, златисти. Гледай какво става, когато подухне лек ветрец. Виждаш ли? Какво друго би могло да бъде по̀ руско от това — мънички, обагрени брезови листенца, полюшващи се на фона на сивото небе, на фона на един самотен пейзаж? Толкова е унило, толкова е красиво, Сам. Кремъл не може да промени това. То е непреходно, вечно. Боже мой, това е тя, Русия!

Холис се обърна към нея и очите им се срещнаха.

Той погледна напред и за пръв път усети присъствието на земята.

Тя продължи, а вълнението й растеше:

— Виж дима, който се вие над комините в онова село ей там. Облаците са се скупчили в късния следобед. Огнищата са запалени, за да прогонят студа. Чаят кипи, картофите и зелето врят. Стопанинът поправя оградата или ралото под дъжда. Черната кал лепне по дебелите му ботуши. Пие му се чай и му се иска да влезе вътре в топлата колиба. Виждам коняри, чувам балалайки, виждам самотни дървени църкви на аления хоризонт… Чувам съвсем ясно как техните камбани огласят тихите поля… — Тя се обърна към него: — Сам, не можем ли да спрем в някое село?

— Мисля, че ще се разочароваш — отговори й той нежно.

— Моля те. Друг път едва ли ще имаме такава възможност.

— Може би по-късно… ако остане време. Обещавам ти.

Тя му се усмихна.

Продължиха пътуването си в мълчание — двама души в една кола, пътуваща на запад срещу залязващото слънце, откъснати от посолството, от града, от света, съвсем сами.

Холис я поглеждаше от време на време. Хрумна му, че Лиза му допада, защото знаеше точно какво харесва.

Минаха покрай малки селца, колхози и държавни стопанства. Бяха почти по средата на пътя за Можайск, когато тя попита:

— Опасно ли ще бъде?

— Много.

— Защо аз?

— Имах чувството, че усещаш, че нещо в тая история вони. Помислих, че ще искаш да разследваш предположенията си.

— Но аз… нямам опит.

— Но нали отдалече надушваш разузнавачите? — Той се усмихна. — Не ти ли се струва твърде вълнуващо.

— Искаш да се хвана на въдицата, полковник. — Тя го мушна в ребрата закачливо. — Та ти дори не знаеше, че подушвам разузнавачите отдалече, когато ми предложи да тръгна с теб.

— Добра забележка. Вече започваш да мислиш като агент от разузнаването, виждаш ли? — Холис погледна часовника си, после спидометъра и огледалото за задно виждане.

— Холис, ти да не си от мъжете, които се опитват да подмамят жените с по-свободни разбирания? — попита тя. — Аз съвсем не съм от жените, които смятат, че слабият пол може да върши всичко, което върши силният пол.

— Това не е нито социологически експеримент, нито въпрос на лични разбирания, госпожице Роудс. Просто смятам, че би могла да ми помогнеш, а в същото време си и добро прикритие.

— Окей.

— И чудесна компания — добави Холис.

— Благодаря.

Жигулито бе една от малкото частни коли по магистралата, но Холис знаеше, че тя привлича много по-малко вниманието, отколкото някой американски форд с дипломатически номер. Знаеше още, че така той и Лиза лесно можеха да минат за Иван и Ирина, излезли на разходка през почивните дни. Руските агенти — Борис, Игор и другите, които дебнат пред вратата на американското посолство, вече са усетили, че Холис отново ги е прецакал. Сигурно много са се ядосали, а от своя страна техните шефове са се ядосали на тях. Всички бяха ядосани. Освен Фишър. Фишър бе мъртъв.

— Сигурно усещаш, че не съм така жизнена и весела, както на обяд — каза тя.

— Ами да узнаеш за смъртта на някого, пък бил той и непознат, е доста разстройващо.

— Да, пък и…

— Малко си напрегната.

— Освен това…

— … си открила, че не съм толкова интересен, колкото си помисли в началото.

— Напротив. Може ли да ти призная нещо? Страхувам се от цялата тая бъркотия. Седях си снощи в кабинета, преди да позвъни Грег Фишър, и си мислех, че нашите две страни тъкмо отново се сближават. Гласност и всичко останало. Нали разбираш?

— Да.

— Казах си: „Моля те, Господи, не позволявай да се повтаря Афганистан, нека да няма повече отвличания на самолети, никакви Ник Даниловци.“

— Това е като молитва да няма повече смърт и данъци.

— Но защо винаги трябва все нещо да има? Тая работа отново ще провали всичко, нали? Отново ще се отзоват дипломатите и от двете страни, отново ще се преустанови културният и научният обмен и ще хукнем пак да се надпреварваме по оня проклет път към ракетните площадки. Нали?

— Това не ме засяга — отговори Холис.

— Но това засяга всички ни, Сам. Нали живееш на тази планета.

— Понякога. Някога се издигах на 1800 метра над нея, поглеждах надолу и си казвах: „Ония хора там долу са абсолютни идиоти.“ После поглеждах нагоре към небето и питах: „Какво си си наумил, Господи?“ После пусках бомбите. Спасявах се от ракетите и „МИГ“-овете и се прибирах у дома да си пийна биричка. Не изпадах нито в цинизъм, нито в угризения. Просто се съсредоточавах върху незначителния проблем да си пусна бомбите и да си изпия бирата. Точно така е и сега.

— Но си разговарял с Бога. Питал си го за неговите планове.

— Той никога не ми отговаряше. — Холис продължи: — Все пак, за твое сведение, светът все още върви към разведряване. Всички мислят за мир. Всичко ще се промени, без да забележим.

Тя извади пакет „Кент“ от чантата си.

— Имаш ли нещо против?

— Не.

— Искаш ли?

— Не. Свали малко прозореца.

Тя смъкна стъклото и запали цигара.

Холис се отклони от магистралата по селски път и продължи с голяма скорост. Жигулито подскачаше по него и настрани хвърчаха камъчета.

— Защо отби от магистралата? — попита тя.

С карта в ръка Холис сви рязко наляво по друг път, после — надясно.

— За щастие преди няколко години британец направил карта на малките странични пътища отстрани на магистралата около Москва — каза той. — Този маршрут минава встрани от Можайск. На картата няма имена, само знаци. Трябва да търсиш умряла крава.

Тя се усмихна въпреки растящото си безпокойство.

— Нарушаваш пътния лист.

— Все още нищо не си видяла.

— Предполагам, че отиваме в Бородино.

— Точно така. — Холис продължаваше да кара по изровените селски пътища. Всеки път, когато се разминаваха с някой случаен камион или трактор, той махваше с ръка. — Тоя проклет съединител така заяжда, но колата добре се справя. Жигулитата са всъщност фиати. Затова вървят добре по черните пътища.

Пресякоха беларуската железопътна линия и малко след това Холис забеляза електрическите стълбове отстрани на стария път от Минск за Москва. В далечината се виждаше Можайск.

— Е, почти стигнахме. Чудя се дали Борис и Игор не крачат нагоре-надолу по главната улица в очакване да се появим.

— Кои са Борис и Игор?

— Очите и ушите на КГБ около нашето посолство.

— О-о!

Холис прекоси главното шосе и продължи по черните пътища. След 15 минути стигнаха до пътя с тополите за Бородино и свиха по него. Солис видя отпред каменните колони и издигащите се врати, които водеха към някогашните бойни полета. Те бяха затворени, а когато се приближиха, забелязаха, че са заключени и с катинар.

— Мисля, че по това време на годината исторически обекти от тоя род се затварят рано — каза Лиза.

— На това разчитах. — Холис отби колата между две тополи и я вкара в канавката. Караше по нея, а после отново излезе на пътя и се насочи към музея. — Никога ли не си идвала тук?

— Нали ти казах, че изобщо не съм излизала от Москва… освен на почивка в нашата финска дача.

Холис кимна. Финската дача, наречена така заради архитектурата и сауните, бе сграда, построена съвсем наскоро на река Клязма, на един час път с кола северно от Москва. Тя бе предназначена за служителите на американското посолство. Наблизо до нея се намираше и дачата на посланика, в която почиваха и по-високопоставени лица, близки до ранга му. Една покана да прекараш уикенда във вилата на посланика бе едва ли не наказание. Но финската дача бързо спечели добра репутация, а семейни там не ходеха. Една нощ през прозореца на спалнята си в дачата на посланика Холис се бе заслушал във веселите гласове на мъжете и жените и в плясъка на водата в топлите басейни, долитащи откъм финската дача сред гората. Катрин, която тогава бе с него, бе казала: „Защо на тях им се разрешава да се забавляват толкова свободно, а ние тук трябва да пием шери с някакви нищожества, които си придават важности?“ Само след месец тя замина „на пазар“ в Лондон.

— Много пъти ли си ходила там?

Тя го погледна.

— Не… това е нещо като коледното тържество в службата, а в понеделник сутрин всеки гледа да отбягва другите. Нали разбираш?

— Мисля, че да. — Холис видя мястото за паркиране, покрито с чакъл. Музеят бе вляво. — Идвал съм веднъж тук. Имаше прием на военните аташета миналия октомври по случай годишнината от битката между немци и руснаци тук през 1941-ва. Интересно място.

— Така изглежда.

Умълчаха се, а колата продължаваше да се движи по тясна алея. Слънцето се бе скрило и наоколо бе тихо. Тя забеляза ярки блещукащи звезди сред разпръснатите облаци. Учудиха я дълбоката тишина и непрогледната тъмнина на провинцията нощем.

— Зловещо е.

— Романтично е.

Тя неволно се усмихна. Луната надникна иззад облаците и освети десетина лъскави обелиска, застанали като блещукащи стражи над мъртвите.

— Бородино — каза Холис тихо. — Фишър трябва да е пристигнал по тоя път, покрай музея. Номерът е да се проследи къде се е за губил на връщане. Протегни се назад и потърси в куфарчето една топографска карта.

Тя измъкна нещо.

— Това ли е?

— Да. Разтвори я и я сложи на коленете си. Ако ни спрат, просто я докосни с пламъка на запалката си. Хартията ще изгори моментално без много светлина и пушек и няма да остави пепел.

— Добре.

— Под седалката ти трябва да има фенерче с червен филтър.

Тя се наведе и измъкна фенерчето.

— Знаем — каза Холис, — че е минал през бойното поле, а след това според думите му се е озовал на някакъв път сред гора, северно от Бородино, някъде по това време на деня. По на север е Москва река и има електрическа централа и воден резервоар. Така че той трябва да се е намирал някъде по средата между това място тук и реката. Гората, означена на картата, трябва да е наблизо. Виждаш ли я?

— Да. — Тя вдигна очи от картата. — Виждам борове ей там по хълмовете.

— Да. Това са възвишенията, които са точно южно от Москва река. Приближаваме до някакъв разклон.

Тя насочи фенерчето към картата.

— Ето, виждам го тук. Ако свиеш наляво, пътят ще завие обратно и ще тръгне нагоре по хълма.

Холис кимна. Лявото разклонение като че ли се насочваше обратно към музея, но не беше точно така. Точно тук сигурно Фишър бе направил своята фатална грешка. Холис зави наляво.

Продължиха напред със загасени фарове. Теренът започна да се издига. Сред тревистото поле се извисяваха няколко бора, после пътят навлезе сред гъста борова гора и стана много тъмно.

— Можеш ли да виждаш? — преглътна Лиза.

— Само от време на време светвай фенерчето напред през прозореца.

Тя свали стъклото и в колата нахлу студен въздух. Червената светлина осветяваше пътя и Холис следваше лъча.

— Как си? — попита той.

— Окей. А ти?

— Добре — отговори Холис. — Хубава гора. Харесва ми тая дума — бор. Предизвиква толкова мисли, типично руска. Представям си дълбоките тъмни борови гори на стара Русия, дърводелци и дървосекачи, дървени колиби, борова смола ври над пукащите клонки в огъня. Прилича ми на приказка. Бор.

Тя го погледна, но замълча.

Продължиха по пътя. Жигулито се движеше много бавно, а моторът му ревеше на първа скорост.

— Мога ли да си запаля цигара? — каза Лиза.

— Не.

— Започвам да треперя.

— Искаш ли да се върнеш?

Тя се поколеба, после отговори:

— По-късно.

След десет минути стигнаха до някакъв знак отстрани на пътя и Холис спря колата. Лиза насочи фенерчето към надписа и двамата прочетоха: „СПРИ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! ВЪРНИ СЕ НАЗАД!“

— Това — каза Холис — трябва да е мястото. Вече бях започнал да се притеснявам, че сме тръгнали по друг път.

— Но ние наистина тръгнахме по друг път.

Холис слезе от колата и се огледа. Откри малкото пространство за обръщане отдясно на пътя. Вдигна капака на колата и измъкна кабелите за задните светлини и стоповете, после се качи зад волана. Подкара към площадката, но вместо да обърне, продължи нататък сред боровете, докато жигулито измина двайсетина метра навътре в гората. Обърна колата, после изключи мотора.

— Сам, нека си тръгваме.

— Чуй! — дръпна я надолу той.

Тишината на гората бе нарушена от бръмченето на дизелов мотор. После видяха, че към тях се приближават фарове.

— Смъкни се надолу — прошепна Холис.

И двамата се свлякоха върху килима от борови иглички с лице към телта. Светлината от фаровете ставаше все по-ярка и те вече виждаха колата, която се движеше бавно по изораната ивица между двете огради. Колата се приближаваше все по-близо, а ревът на мотора ставаше все по-силен. Холис видя, че това е всъдеходна машина с открита каросерия. В кабината седяха двама души, а отзад — шестима войници с каски. Двама бяха заели позиция при куполната картечница, други двама стояха до един прожектор, а последната двойка държеше оръжието си готово за стрелба.

Холис се надяваше това да е обичайна патрулна проверка, но войниците му изглеждаха нащрек и доста напрегнати. Когато колата беше на десетина метра от тях, Холис различи специалните униформи на граничния патрул на КГБ.

— Покрий лицето си с шала и скрий ръцете си — пошушна на Лиза.

Холис дръпна плетената шапка ниско върху челото си и тя се превърна в ски маска. Сложи си черни найлонови ръкавици и зачака. Всъдеходът беше пред тях отвъд оградата на не повече от 4–5 метра. Холис предположи, че микрофоните и сензорните устройства са засекли нещо и патрулът е бил изпратен да провери дали това нещо е четириного или двуного. Той чуваше разговора на мъжете, после откъм кабината се разнесе пращящ глас от радиопредавател: „Е, будни ли сте всички там? Какво правите, Гречко?“ Мъжът до шофьора отговори в микрона: „Друсам круши с члена си.“ Гласът по радиото се засмя: „Ако застреляш една мечка за полковника, той ще ти разреши да шибаш цяла Москва. Ако застреляш шпионин, тогава той ще се възползва от тая възможност.“ Гречко отговори: „Щом е така, значи сме по следите на една мечка.“ Шофьорът се захили, закова спирачките и машината спря точно срещу Холис и Лиза. Прожекторът щракна и лъчът му блесна върху изораната полоса, а после започна да осветява гората зад тях. Лъчът се насочи близо до Холис и Лиза, озарявайки с ярката си синкава светлина папратите и стволовете на дърветата ниско по земята. Лъчът тръгна към тях, мина над телата им, продължи нататък, после бързо се върна назад и се спря върху трупа на сърната, който лежеше на десетина метра от оградата. После се отмести отново и продължи да осветява по-нататък.

Холис усещаше, че Лиза цялата трепери. Намери ръката под тялото й и я стисна. Чакаха. След минута всъдеходът отмина. Останаха неподвижни, притаили дъх.

Едва след пет минути Холис коленичи предпазливо с ръка върху гърба на Лиза. Той напрегнато се огледа в тъмнината, целият превърнат в слух, после й подаде ръка да стане. Тръгнаха в противоположна на оградата посока и само на три метра сред дърветата Холис видя двама патрули от органите на КГБ да идват към тях с насочени за стрелба автомати АК–47.

Светкавично съобрази, че нито Лиза ги е забелязала, нито пък те тях. Лиза се обърна към него, за да му каже нещо. Патрулът улови движението. С един замах Холис бутна Лиза на земята, клекна ниско долу и измъкна своя „Токарев“. Натисна спусъка на пистолета със заглушител и единият от войниците се хвана за гърдите. Другият се вцепени, като видя как приятелят му се строполи на земята, после се обърна и насочи автомата си напред. Холис прати два изстрела в гърдите му, после се приближи към тях. Бяха още живи. Лежаха по гръб, а от устните им струеше кръв. И двамата бяха много млади, може би нямаха двайсет години. Холис взе автоматите им и ги метна на рамо. Докато ги покриваше с борови клонки, до него се приближи Лиза.

— О, Господи!… Сам!

— Тихо!

Той прехвърли единия автомат на рамото й, хвана я за ръката и те забързаха през гората. Холис не мислеше вече за микрофоните, след като навън имаше патрули, които също вдигат шум.

След десет минути пресякоха пътя недалеч от колата. Холис набързо определи местоположението им и намери жигулито сред дърветата. Хвърлиха двата АК–47 отзад и се метнаха вътре. Холис запали мотора и подкара колата, но вместо да излезе на пътя, навлезе още по-навътре в гората и започна да маневрира сред боровите стволове:

— Сам, къде караш?

— Във всеки случай не към пътя. Светни фенерчето и търси широко място за минаване. Тя се протегна навън с фенерчето.

Холис лъкатушеше сред боровата гора. Зад тях се чуваше мотор и те видяха фарове по пътя, по който бяха дошли.

— Дърветата се сгъстяват. Внимавай! — каза Лиза.

Холис удари бронята между два дънера и жигулито се заклещи. Опита се да го подкара назад, но съединителят отказа да превключи.

— Проклета трошка!

Най-сетне потегли назад, измъкна колата оттам и намери друга пролука сред дърветата. Ниските клони удряха предното стъкло и оставяха лепкави иглички по него. Холис знаеше, че е възможно да се мине с кола през вечнозелена гора. Цели колони и камиони с въоръжение бяха преминали през тия руски борови гори по време на войната, без да съборят нито едно дърво. Работата беше в това да се намери необходимото свободно пространство.

— Лиза, продължавай да светиш напред.

— Окей. Погледни натам.

Тя насочи фенерчето и Холис видя широка полянка. В действителност това бе отъпкано от дивеч пространство, подобно на тунел сред дърветата, с размери колкото да мине доста едър мъжки елен. Съвсем достатъчно за жигулито. Холис подкара колата натам.

Лиза се обърна назад.

— Струва ми се, че виждам светлини сред гората. — Тя го погледна. — Ще успеем ли?

— Няма проблеми.

Холис бе чул, че руснаците не са сигурни дали си имат работа с шпиони или с мечки. Но ако открият двете тела, цялата околност ще загъмжи от полиция, от войски и от КГБ.

Трасето се смъкваше стръмно надолу и жигулито започна да се хлъзга, въпреки че Холис удряше спирачки. Изведнъж колата изскочи от дърветата и се устреми право към някакъв дол. „Почакай!“ Жигулито се свлече на дъното и се пльосна в малка рекичка, като едва не се преобърна. Холис зави рязко надясно и подкара колата по речното дъно. Натисна педала още по-здраво. След малко брегът стана по-плосък, а реката — по-широка и дълбока. Моторът започна да се дави. „Намокри се.“ Холис зави с волана към място, където брегът бе по-нисък, и натисна педала до дупка. Колата подскочи на брега, върна се назад, после моторът изрева и жигулито излезе от речното корито. През облаците се подаваше синият полумесец и те видяха, че пред тях се простира полето на Бородино.

— Добра кола за черни пътища — каза Холис.

Лиза запали цигара и пое дълбоко дима, а ръцете й трепереха. Издиша голям облак пушек.

— Искаш ли една?

— Не, пуши си.

— Не мислех, че имаш това предвид, когато ми предложи разходка в провинцията.

— Е — отговори Холис, — това е провинцията и ние пътуваме през нея. — Той спря автомобила в малка брезова горичка. Взе двата автомата и ги изхвърли през прозореца сред високата трева, после метна пистолета си, кобура и резервните пълнители. — Изгори картата.

Лиза провеси картата през прозореца и я докосна със запалката. Хартията блесна и моментално изчезна, оставяйки само малко кълбенце дим след себе си.

— Всъщност още не сме излезли от гората — каза Лиза.

— Ей сега ще излезем. — Холис включи колата на скорост и я подкара през вълнистите тревисти поля. От билото на едно хълмче забелязаха пътя, по който бяха влезли в гората. Холис пое курс успоредно на пътя, цепейки директно през полето. Над главите си чуха хеликоптер и Холис сви в сянката на един гранитен обелиск. Хеликоптерът премина, хвърляйки собствената си сянка. Холис изчака, докато машината се снижи над гората около Школата за магии, после отново подкара колата.

— Съвсем не съм хладнокръвна — обади се Лиза, сякаш току-що завършваше някакъв негласен разговор със самата себе си.

Холис я погледна.

— Повдига ми се.

— Да, отвратително е. Да убиваш хора. Някога унищожавах хора с бомби. Тогава не ги виждах. Дишай дълбоко.

Тя подаде глава през прозореца, пое дълбоко дъх и се отпусна назад на седалката.

Холис натискаше здраво педала по затревеното поле. Той знаеше, че сега от изключително значение бяха времето и мястото. Ако можеха да стигнат там, където трябваше да бъдат — в моргата в Можайск, щяха да се измъкнат. Но ако ги хванеха тук, на открито, доказателствата щяха да бъдат против тях.

Стигнаха до коларски път, който опасваше очертанията на бойното поле. От другата страна на пътя имаше ниви. Холис реши, че на жигулито му бе все едно, и го подкара по черния тракторен път на север към Москва река. Пътят свършваше при шосето край Москва река и Холис зави надясно. Така щяха да влязат в Можайск от запад, а не откъм Москва, където можеха и да ги чакат вече. Включи фаровете и изхвърли шапката си през прозореца. Лиза също хвърли шала и се изтупа, после изчисти и боровите иглички от дрехите на Холис, докато той шофираше. Влязоха в Можайск, без да срещнат никакво друго превозно средство по пътя. Градът изглеждаше зловещо безлюден за събота вечер. Холис пъхна някаква хартия в ръцете на Лиза:

— Упътването до моргата.

Най-сетне пристигнаха пред една схлупена измазана постройка близо до железопътната линия. Над вратата й висеше дървена табела с надпис: „МОРГА“. Холис погледна часовника си. Беше точно осем часът. Слязоха от колата и тръгнаха към вратата.

— Ако не ти се влиза, почакай тук — каза Холис.

— Влиза ми се. И друг път ми се е налагало. Другото ми се случва за първи път.

— Държа се геройски.

— Благодаря. А ти си голям смелчага.

— Да, обичам да се перча пред жените. Затова те взех със себе си.

Той натисна някакво копче, на което пишеше „НОЩЕН ЗВЪНЕЦ“, и те зачакаха. Холис сложи ръка на рамото на Лиза и усети, че тя вече не трепери. „Много смела жена е“, помисли той.

Тежката дървена врата на моргата се отвори и зад нея се показа мъж с униформа на полковник от КГБ.

— Влезте! — каза той на английски.