Нелсън Демил
Школа за магии (2)

2.

Лиза Роудс видя, че е пет часът, и си наля един бърбън в пластмасова чашка от кока-кола. Отиде до прозореца на кабинета си, който се намираше в Отдела за връзки с пресата към американското посолство. Прозорците на седмия етаж гледаха на запад към Москва река. Отвъд реката се издигаше хотел „Украйна“ — сграда на двайсет и девет етажа в претенциозен сталински стил, която имаше изглед към крайбрежната улица „Тарас Шевченко“.

Районът наоколо, един от най-бедните квартали в Москва през ХХ век, след масовото събаряне и последвалото усилено строителство под ръководството на съветската власт бе превърнат в доста по-чисто, но от друга страна — доста по-безинтересно място. През двете години на пребиваването си в Москва тя видя да се събарят не само дървени постройки, но и чудесни каменни жилищни кооперации и църкви. Правителството сякаш не се консултираше с никого по тези въпроси. Според нея някъде съществуваше специален план за цялостна промяна на облика на Москва, но никой никога не бе вземал предвид мнението на гражданите, живеещи в града. „Да им имам гадния обществен договор!“ — каза си тя на глас.

По-надолу над реката се виждаше мостът „Калинин“, свързващ проспект „Кутузов“, който отиваше на запад покрай хотел „Украйна“ и продължаваше нататък, до магистралата Минск — Москва. Тя проследи пътя с очи, докато го изгуби от погледа си на фона на бледото залязващо слънце. Русия… Огромна и негостоприемна шир, подходяща по-скоро за първобитни конници и пастири, отколкото за тази мощна европейска империя и нейните градове. „Без съмнение, помисли тя, това е най-закостенялата и тромава империя, която някога е съществувала; една цивилизация, чиито корени като че ли безвъзвратно са изчезнали в тънката земна почва като корените на крехката бяла бреза.“

Вътрешният телефон иззвъня. Лиза се дръпна от прозореца и вдигна слушалката.

— Роудс на телефона.

— Здравей — обади се мъжки глас. — Днес е първият ден от Ханука^[1].

— Така ли?

— Поканен съм от религиозни дисиденти на тържество в Садовники. Може да ти хареса.

— Довечера съм дежурна.

— Ще уредя да те сменят.

— Не… не. Благодаря ти, Сет.

— Наистина ли всичко свърши?

— Да, струва ми се.

— Не искаш ли да направиш няколко снимки там?

— Трябва да приключа една статия за пресата.

— Е, поне няма да си навлечеш никакви неприятности довечера. Лека нощ.

Тя не можа да разбере дали Сет Алеви имаше предвид тях двамата или тържеството.

— Лека нощ.

Тя затвори телефона, събу се и вдигна краката си върху бюрото. Закрепи чашката с бърбъна на коленете си, запали цигара и започна да оглежда тавана, облицован със звукоизолационни плочки. Новото американско посолство бе разположено върху площ от 10 акра мочурлива земя, почти по средата между Москва река и старото посолство на улица „Чайковски“. Намираше се в тази сграда вече повече от десет години. Построено бе от западногерманска фирма, подписала договор с американски концерн от Ню Йорк. Ако това подценяване на социалистическия труд и качество на строителството бе обидило съветското правителство, то поне устно никога не го бе признавало. Затова пък руснаците се наслаждаваха да провокират дребни затруднения и да забавят неимоверно дълго изпълнението на проекта с разни бюрократични изисквания. Това бе една от причините строежът да отнеме почти пет пъти по-дълго време от необходимото. А другата причина бе, че във всеки панел, доставен на строителната площадка от руснаците, имаше инсталирано подслушвателно устройство. След избухналия скандал с подслушвателите се развихриха скандали, касаещи сексуалното поведение на някои американски служители от охраната. Последва размяна на обвинения и контраобвинения между Москва и Вашингтон. Американската дипломатическа мисия в Москва бе атакувана по всевъзможни начини и повече от година цялата тая бъркотия заемаше непрекъснато първите страници на пресата в Щатите. А портретът на държавния секретар, който махаше усмихнат от една открита лимузина, бе разлепен доста неуместно по улица „Чайковски“.

Според източниците на Сет Алеви, руснаците добре се бяха посмели на всички тия истории. А самите американски дипломати в Москва се чувстваха като глупаци и за известно време отбягваха контактите с други посолства.

Най-накрая нещата в новото посолство дойдоха на мястото си благодарение на малко позакъснялата изобретателност на янките и на доста голямото количество долари на същите тези янки. Но Лиза Роудс знаеше, че у служителите на американското посолство се наслои горчива обида, която им влияеше при вземането на решения. Всъщност, мислеше си тя, каквито и отношения на добра воля да бяха съществували между американците от посолството и техните съветски домакини, те постепенно се промениха и се стигна до една почти неприкрита враждебност. Държавният департамент сериозно обмисляше да подмени целия личен състав на посолството от двестатина способни и опитни мъже и жени с нови дипломати — не толкова сърдити като сегашните. Тя искрено се надяваше това да не стане. Искаше й се да продължи да работи тук.

Лиза Роудс разклати леда в питието си. Затвори очи и издуха дима от цигарата към тавана.

Мислеше за Сет Алеви. Връзката й с главния шеф на ЦРУ в Москва не се беше отразила на кариерата й. Той можеше да задейства връзките си и да я оставят в Москва дори ако департаментът вземеше решение да я отзове. А освен това го обичаше. Или поне преди го обичаше. Не бе много сигурна. Но да бъде обвързана с него, означаваше да бъде обвързана с неговия свят, а на нея това никак не й харесваше. Не си представяше такова бъдеще нито за кариерата си, нито за живота си въобще. При това беше и опасно. Самото й пребиваване в Москва бе достатъчно опасно само по себе си.