Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Charm School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)
Източник
p2pbg.com

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга първа

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954–508–015–9

 

 

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга втора

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954-508-015-9

История

  1. — Добавяне

20.

В шест часа вечерта телефонът в кабинета на Холис иззвъня.

— Холис на телефона.

— Алеви се обажда. Свободен ли си да отидем на един коктейл?

— Не. Имам уговорка за вечеря след половин час.

— Ще се наложи да я отложиш за след един час.

— Тогава защо ме питаш? От къде на къде се разпореждаш с моята лична и служебна програма?

— Само със служебната. Имаме работа.

Холис огледа кашоните с нещата си наоколо.

— Вече не съм на работа.

— О, не вярвай на всичко, което чуваш. Освободен си само от задълженията си на военно аташе. Наистина ли повярва, че си освободен и от задълженията си на таен агент?

— Не.

— Ще те чакам у дома след десет минути. Знаеш ли къде живея?

— Мисля, че ще те намеря. — Холис затвори и позвъни в апартамента на Лиза, но никой не му отговори. Набра номера на помощника си, капитан О’Шей.

— Ед, на работа ли си довечера?

— Да, сър, докъм осем часа.

— Окей, ако госпожица Роудс… познаваш ли я?

— Да, сър.

— Ако се обади или мине да ме търси — тя е на пазар из града, — кажи й, че ще бъда… в апартамента си към седем и трийсет.

— Да, сър. А дотогава може ли да ви намеря някъде?

— Предполагам.

— В града ли ще ходите?

— Не, капитане, ще си бъда тук. Защо?

— Просто питам, полковник.

— Кой ти нареди?

О’Шей замълча за няколко секунди, след това отговори:

— Никой, сър. Нали съм ваш адютант.

Холис остави слушалката, а след малко О’Шей се появи в кабинета му с черна дъсчица и написа с тебешир: „Генерал Бруър от Вашингтон ми заповяда да му докладвам за всичко, което правите.“ В отговор Холис написа на своята дъсчица: „Дръж ме в течение.“ О’Шей кимна и каза на глас с тон, сякаш току-що влиза в стаята:

— Извинете ме, полковник, реших, че е редно да ви информирам, че се обаждаха от информационните служби на почти всички посолства тук, включително от британското, австралийското, канадското, а също и от някои западноевропейски. Искат да разберат поради какви причини сте обявен за персона нон грата. Естествено препратих ги към пресофиса. Но те настояват да разговарят лично с вас извън протокола.

— Някой спомена ли името на Фишър?

— Да, сър. Опитват се да намерят връзка между смъртта на Фишър, пътуването до Можайск и изгонването ви.

— Доста подозрителни хора, а?

— Да, сър.

Холис си облече палтото.

— Ако ме потърси някой си полковник Буров, прехвърли разговора в апартамента на господин Алеви. Ще бъда там.

— Да, сър. — О’Шей изтри написаното върху двете дъски.

— Дръж здраво форта, Ед.

Холис излезе, взе асансьора надолу към фоайето и през задната тераса се озова в двора. Тръгна направо, като гледаше да заобикаля алеите. Беше студено и от сивото небе се сипеше ситен сняг. Част от жилищата наоколо светеха и през прозорците им се виждаха хора. Някои — насядали пред синия екран на телевизорите, други вперили очи в първия сняг през прозорците на спалните си на третия етаж. Жилището на Лиза не светеше.

„Всичко наоколо толкова много прилича на Америка с червените си тухли“, помисли Холис. Гледката му напомняше залепените една за друга тухлени къщи от предградията на американски град или пък жилищните сгради в някоя въздушна база или колеж. Всичко е толкова обикновено и спокойно, че чак ти става скучно. Връщайки се назад към женитбата и изминатия си жизнен път, той осъзна, че бе поел прекомерно големи рискове в личния си живот. Толкова големи, колкото никой нормален човек не би дръзнал да предприеме. Дано поне Катрин да се е поучила от всичко това.

Стигна до дома на Алеви и натисна звънеца. Алеви го посрещна и поведе нагоре по стълбите. Изкачиха се във всекидневната. Холис идваше тук за пръв път и беше изненадан от размерите и мебелировката на жилището му. Наоколо бе пълно с разкошни руски антики — такива, каквито Холис бе виждал досега единствено в музеите. По стените висяха маслени картини, подът бе застлан с два самаркандски килима, а върху полираните дървени мебели изобилстваха изящни порцеланови и дървени предмети. На перваза на прозореца лъщеше огромен сребърен самовар.

— Никак не е зле за един съветник по политическите въпроси — забеляза Холис.

Алеви натисна някакво копче в стената и стаята се изпълни с тиха музика, която трябваше да заглуши гласовете им за подслушвателните устройства. Оркестър балалайки изпълняваше руски народни мелодии.

— За всичко това плаща моята компания. Нищо не е от бюджета на дипломатическата мисия — отговори Алеви.

— Добре, добре. Не съм и помислил, че ние — останалите простосмъртни от посолството, ще трябва да пестим дори от кламерите, за да мериш сили с експонатите на Зимния дворец.

— Заповядай, седни. — Алеви се доближи до махагонов бюфет с дърворезба. — Скоч, нали?

— Да, благодаря. — Холис седна във фотьойл, покрит с плюшено зелено кадифе. — Пентагонът не проявява такова разбиране към правата на гражданите както твоята компания.

Алеви му подаде едно питие.

— Ами ела да работиш в моята компания. С удоволствие ще те приемем.

— Не, благодаря. Иска ми се отново да летя. Точно това искам след цялата тая каша.

— Е — каза Алеви, — и моята компания има самолети. Но според мен това ще бъде чиста загуба за истинския ти талант.

— А какъв е истинският ми талант?

— Шпионажът — отговори Алеви. — В тая област ти си по-добър, отколкото сам смяташ. — Той вдигна чашата си. — За твоето благополучно завръщане у дома!

Те отпиха от питиетата си. Холис остави чашата си върху сребърен поднос в единия край на масата.

— Според мен аз съм експерт именно в областта на летенето.

Алеви седна в дървено кресло, полирано в черно.

— Летенето може да е твоята любов, но шрапнелът в задника ти ме кара да оспорвам качествата ти като пилот.

— Измъкнал съм се от шестнадесет ракети, но всички ми натякват за седемнадесетата — усмихна се Холис.

— Животът е едно лайно, Сам. Виж, не съм те викнал тук, за да те вербувам. Но това си е сериозно предложение. Помисли.

— Разбира се.

— Не каня много хора тук — каза Алеви.

Холис огледа стаята. Лиза, естествено, бе сред канените. Можеше да си представи как се прелъстява една русофилка в такава обстановка.

— Бих могъл да ти разясня някои неща по въпроса, защото си в тоя занаят — продължи Алеви.

— По отношение на вътрешното обзавеждане ли?

— Не, по отношение на разузнаването. Всичко, дето виждаш тук, струва цяло състояние. Има дори едно ювелирно яйце на Фаберже, царски сервиз за хранене и разни други подобни ценности. Както и да е, това е един от начините, по които плащаме, за работата ни в Съюза. Чувал си за магазини за комисионна търговия, нали, където съветските могат да носят за продажба семейни реликви и други вещи с неизяснен произход. Чу за тези магазини съвсем наскоро. Няма да изпадам в подробности, но тая истина на съветската система ни дава възможност да осигуряваме пари тук и там. Ясно ли ти е?

— Не си длъжен да ми даваш обяснения.

— Не, но въпреки това получи едно. Но то има класифициран печат „свръхсекретно“.

Холис се замисли за момент, после каза:

— Лиза не е много благонадеждна по отношение на сигурността.

— На нея никога не съм казвал това, което ти току-що чу. Обясних й, че нещата тук са били собственост на посолството ни през дореволюционния период. — Той погледна Холис. — Един от хората ми случайно ви е видял да излизате от антикварния магазин на улица „Арбат“. Ето защо си помислих, че някои нейни приказки са разпалили любопитството ти. — Алеви стана и си наля още едно питие. С гръб към Холис той продължи: — На това му се вика конфузна ситуация, нали така? Искам да кажа, тая работа с една и съща жена и така нататък. Сега седиш тук и си мислиш, че с Лиза навярно сме го правили на онова там, и сигурно си прав.

Холис не отговори.

— Вече си наясно със себе си, че я харесваш, и поради тази причина си решил, че пък не харесваш мен.

— Винаги сме се разбирали с теб.

— Точно така. И аз не мога да реша, че не те харесвам. Защото тя все още не ми е безразлична и ми се ще да я върна отново при мен.

— Тя си тръгва оттук — каза Холис.

— Да, вярно. Както и да е, исках двамата с теб да сме наясно.

— Тогава стига си дрънкал празни приказки.

— Прав си. Пространството наоколо съвсем не е празно. И с теб трябва да свършим някои неща, преди да си тръгнеш, затова да се заемаме за работа.

— Каква работа?

— Трябва да ми докладваш за Бородино. Сега сме само двамата и можем да не се преструваме както пред Банкс и Лиза.

— Недей да говориш от мое име, Сет.

— Искаш ли още едно питие?

— Не.

— Ела. — Алеви отвори някаква тясна вратичка в коридора.

Холис очакваше, че зад нея има килер, но вместо това се озова в тъмна стая без прозорци и тапицирани с кожа стени, голяма около три й половина квадратни метра. Стаята се осветяваше от 60-инчов видеоекран. — Това е моята малка обезопасена стая. Тук си имам само няколко електронни дреболийки. Напълно са ми достатъчни да си подготвям упражненията за домашна работа. Сядай.

Той му посочи стол и Холис седна. Алеви се настани до него на един въртящ се стол и се обърна към екрана. От масичката пред тях взе дистанционно устройство и натисна едно от бутончетата. На екрана се появи снимката на мъж на около трийсет години, облечен в униформа на офицер от въздушните сили.

— Майор Джак Додсън — каза Алеви. — Безследно изчезнал по време на бойна акция на 11 ноември 1970 година. Видян за последен път от един пилот да катапултира от ударен „Фантом“ над долината на Червената река между Ханой и Хайфон. Свидетелят съобщава, че е бил невредим. И въпреки това Додсън никога не се е появявал в ханойските списъци на военнопленници. Сега вече смятаме, че сме наясно къде е изчезнал.

— По подобен начин изчезна и моят щурман — Ърни Симс.

— Да, знам.

След снимката на Додсън се появи друга. На Холис му бяха нужни няколко секунди, за да разпознае Ърни Симс.

И двамата замълчаха.

— Не знам дали той е тук, в Русия, Сам.

Холис не отговори.

— Не можем да започнем войната отначало, но понякога ни се удава възможност да променим малко настоящето, за да направим миналото да изглежда по-добро — добави Алеви.

Холис го погледна в сумрака, но не проговори. Алеви изключи видеоекрана и те останаха в тъмната стая смълчани. Алеви пръв наруши мълчанието:

— Имам още снимки за показване, но сега е твой ред да разказваш. Бородино. Хайде, Сам, започвай.

— Обещай, че ще ни назначат на едно място с Лиза, ако пожелаем. Услуга за услуга.

Алеви изу обувките си и вдигна крака върху някаква поставка. Обели една дъвка и я лапна.

— Е… мисля, че това е по-лесно, отколкото да я убеди човек, че справедливостта ще възтържествува.

Холис се вторачи в тъмнината и започна:

— Отидохме на север от полето при Бородино. То е опасано от хребет, покрит с борове. — Холис разказа подробно на Алеви за цялата им екскурзия и за изводите, до които бе стигнал по отношение на онова място. Алеви го слушаше напрегнато и съсредоточено.

— Приличаше ти повече на затвор, отколкото на забранена зона, така ли? — попита той.

— Да. Нещо като местен ГУЛАГ.

— Патрулни двойки от КГБ ли каза?

— Да.

— Какви бяха униформите им? Масленозелени, с вишневи околожки?

— Да.

— С фуражки или с каски?

— С фуражки. Защо питаш?

— С автомати АК–47 ли бяха?

— Да. Освен това в открития всъдеход видях прожектор и картечница с оптически мерник, предполагам. Но защо питаш за всички тия неща? Нищо не разбирам.

Алеви не отговори.

— Ти си луд — промърмори Холис.

— О, знам, знам. — Алеви продължи да го разпитва. — Не видя ли дали не бяха от съветските военновъздушни сили, не различи ли техни отличителни знаци или маркировка?

— Не, никакви.

— Окей. И като се върна в кабинета си, се зарови из папките с документи, нали така? Какво намери?

Холис потупа с пръсти облегалката на фотьойла. Не му беше лесно да споделя военни тайни с друг, да ги изрича на глас, но реши, че му е дошло времето.

— Открих, че въздушното пространство над района е забранено за граждански полети.

— Това се отнася за деветдесет процента от въздушното пространство на тая страна.

— Да, прав си. Открих също един стар доклад за базите на съветските военновъздушни сили, направен от моята служба преди около петнадесет години. Папката бе озаглавена „Бородино — север“ поради липса на съответно руско наименование. Тъй като на мястото не е имало въздушна площадка, в доклада се казва, че това е сухоземно училище. Навярно там са се провеждали тренировки за оцеляване, въпреки че по-голямата част от земите наоколо са изключително плодородни. Дори и гората е с много ценен дървен материал. Но в доклада няма нищо повече.

Алеви кимна.

— Доскоро районът не представляваше интерес за нас. Но когато се заинтересувах, там се намесиха някои хора. От разказите на местни жители излезе, че преди около петнайсет години това наистина е било база на съветските военновъздушни сили, което напълно съвпада с твоя стар доклад. Но после униформите на военните летци били заменени с униформи на КГБ и с цивилни облекла. По думите на местното население служителите от базата на практика преустановили всякакви контакти със село Бородино, с Можайск и с останалите околни селища. Оттам излитали и се връщали хеликоптери, очевидно за и откъм Москва. Изводът е: базата е свръхсекретна. Личният състав се ползва с преференции в Москва — и така нататък, и така нататък. — Алеви погледна Холис. — Добре. Твой ред е.

— Намерих някакви стари спътникови фотографии — каза Холис. — Но са правени през 1974-а или 1975-а от височина 2400 метра с камери, които нямат разделителните способности на сегашните сателити.

— Какво са казали фотоекспертите за тях? — попита Алеви.

— От въздушното разузнаване са търсели неща, интересуващи ги лично. Направили са извода, че базата, която, както изглежда, е разположена на площ от около триста хектара, няма военностратегическо значение, нито пък е от особена важност в тактическо отношение. Точно тук свършват материалите в папката за „Бородино — север“. С това случаят е бил приключен.

— А ти как смяташ, какво е това място? — попита Алеви.

— Школата за магии на госпожа Иванова — отговори Холис.

— А какво представлява тая школа?

— Ти ще отговориш на тоя въпрос. И ако имаш още снимки, а аз съм сигурен, че имаш, дай да ги видим.

Алеви отново натисна дистанционното устройство, екранът светна и на него се появи забавено спътниково изображение на обработваеми земи.

— Сателитът преминава от североизток на югозапад — каза Алеви. — Снимката е правена в един чудесен летен ден. Онова там е пшеница. Сега ще я увеличим. — Кадърът се увеличи и на екрана в едър план се появи мъж, седнал в червен трактор, пълен със слама. — Ей сега ще се появи и Москва река.

„Снимката като че ли е направена от около шестстотин метра, помисли Холис, въпреки че сателитът може да се е намирал на сто и шейсет хиляди километра над земята.“

— Така… — продължи Алеви. — Виждаш ли началото на боровата гора? А ето и онова, което си видял от земята — изсечена от боровете площ на около петдесет метра в дълбочина. Ако се вгледаш по-силно, ще различиш и концентричните кръгове бодлива тел. Ето там… виж наблюдателната кула. — Алеви натисна бутона за стоп и фокусира изображението още по-близо. — Часовоят в кулата си чеше задника и изобщо не подозира, че този момент ще остане за бъдещите поколения, заснет от силното око на сателита.

— Кога са правени тия снимки? — попита Холис.

— Миналия юни. Добре. А сега — към центъра на базата. Там се виждат доста борови дървета и няма почти нищо друго. Но да спрем ето тук. — Той отново спря картината. — Сега погледни в горния край на екрана. Това изсечено пространство е площадка за хеликоптери. Виждаш ли как е повалена тревата от перките на ротора? Ето тук са и отпечатъците, където са кацали хеликоптерите. Виждаш ли?

— Не.

— Е, и аз не ги виждам. Но така ми обясниха фотоекспертите. Добре. А сега се озоваваме при някаква постройка — дървена колиба, но нищо друго почти не се вижда поради покривалото на вечнозелената гора. Съветските хора обичат да използват боровите си гори като прикритие от нашите сателити. Някой ден цялата им шибана държава ще се скрие под вечнозелени гори. Окей. Това пък е началото на полето при Бородино, онова там е старият път Минск — Москва, а ей там е новата магистрала Минск — Москва. Чудесно постижение на съвременната наука, а? Руснаците сигурно се пукат по шевовете, като си помислят за нашите сателити. — Алеви изключи видеото. — Това е всичко.

Известно време и двамата стояха мълчаливи в сумрака, после Алеви каза:

— Направихме спектрален и инфрачервен анализ на боровата гора. Там долу има топлинни източници, превозни средства, хора, множество малки постройки и няколко по-големи — повечето дървени, — разпръснати из тоя квадратен километър и половина. Населението е между четиристотин и осемстотин души, макар мястото да има възможност да побере и повече. Всъщност навремето броят им сигурно е бил доста по-голям.

— Там има около триста американски военнопленници — каза Холис.

Алеви го стрелна с поглед.

— Откъде знаеш това?

— Французойката ми каза. Знае го от Фишър, а той от своя страна е получил информацията от Додсън.

Алеви кимна.

— Свързахме се с нея в Хелзинки, но тя отказа да говори. — После попита: — Има ли още нещо?

— Това, което ти вече знаеш. Бившето училище на съветските въздушни сили е сега школа за подготовка на кадри за КГБ.

Алеви се почеса по брадичката.

— Триста ли каза?

Холис кимна.

— Господи Боже мой!

— Така реагирах и аз, когато научих.

Алеви погледна Холис.

— Това ли са в основни линии нещата, които трябва да знам?

— Да, това са. А аз?

— Е, за останалото може да се досетиш, Сам. Тези хора там не са дезертьори, естествено: те са военнопленници от Виетнам. Северновиетнамците са ги заменили с руснаците навярно за някоя от ония ракети „земя — въздух“, дето са ви сваляли. Руснаците получиха плодовете от ракетите си — живи американски пилоти. Quid pro quo.

Холис кимна.

— Съществуват… — продължи Алеви — всъщност колко? Навярно хиляда пилоти, за които все още нищо не се знае, нали? За Северновиетнамците те са били само едни военнопленници, които трябва да се пребиват от бой до смърт, да се държат гладни, докато умрат, и да се показват пред репортерските камери. За руснаците обаче те са били ценен източник на информация за съветските военновъздушни сили.

— Да. — Холис се изправи. — И ето че създават училище за подготовка на кадри за тези войски, в което за инструктори използват потенциалните си врагове. Винаги сме имали някакви подозрения за това.

— А тези пилоти — попита Алеви — дали са им били полезни по отношение на военната подготовка? Какво ти подсказва твоят професионален инстинкт?

— Ще ти издам една военна тайна, защото си ми симпатичен — отговори Холис. — Преди години израелците ни предадоха пленени от тях египетски и сирийски пилоти, обучавани в Съветския съюз. С помощта на опиати и хипноза успяхме да изтръгнем от тях доста ценна информация за програмата за обучение на пилоти изтребители във въздушните сили на Съюза.

— Добре, но каква е ползата, след като и летателните машини, и тактиката се променят непрекъснато?

— Ползата не е кой знае каква, защото врагът може да се използва само за определен период от време. Както ти отбеляза, оборудването и тактиката непрекъснато се обновяват.

— Ами тогава — попита Алеви — какво правят сега тия американски пилоти от времето на войната във Виетнам там — на онова място, Сам? Преди петнайсет — шестнайсет години те са обучавали пилоти за техните военни самолети. Но сега са безполезни. Защо не се отърват от тях? За какво ги използват сега? Ето това е въпросът. Имаш ли някаква идея?

— Ще си помисля.

Телефонът иззвъня.

— Това може да е за мене — каза Холис.

Алеви махна с ръка към телефона и Холис вдигна слушалката.

— Холис на телефона.

Беше капитан О’Шей.

— Обажда се Буров.

— Свържи ме. — Холис се обърна към Алеви: — Фантомът от моргата в Можайск.

Алеви го посъветва:

— Не бъди груб с него. — После вдигна другата слушалка, за да чува разговора.

В слушалката прозвуча гласът на Буров:

— Полковник Холис ли е?

— Да, на телефона.

— Как се чувствате? — тонът на Буров бе дружелюбен.

— Отлично. А вие?

— Исках да ви се обадя през работно време, но все още съм много зает с историята около двамата убити, за които ви казах по-рано. Да не би да прекъсвам вечерята ви?

— Не, тук, в малка Америка, вечеряме в осем. Тъкмо гледах един видеофилм за Съветския съюз, направен от сателитите на разузнавателните служби.

Буров се изсмя.

— Какво съвпадение! Аз пък тъкмо прослушвах някакви записи на разговори, проведени във вашето посолство.

— Живеем в света на електрониката. Кога ще мога да се срещна с майор Додсън в Търговския център?

— Вече разговарях с него. Той не желае да се среща с когото и да е от вашето посолство.

— От неговото посолство. А защо не желае?

— Не вижда никакъв смисъл.

— Смисълът е да се уверим, че е жив и здрав и че иска да остане в Съветския съюз.

— Това е сто на сто сигурно — отговори Буров.

Холис малко се изненада от лекотата, с която Буров използваше американския военен жаргон.

— Не че проявявам недоверие към един полковник от КГБ, но какво става със снимката във вестник „Правда“? — попита той.

— Мога да ви я покажа.

— Без фотомонтажи, нали? Искам снимката и негатива.

— Това не мога да направя. Мога само да ви я покажа.

— Тогава си я задръжте за вас.

— Не зная какво друго мога да кажа, полковник Холис.

— Можете да кажете „да“.

— Ще разговарям отново с майор Додсън.

— Нима? Ами как ще реагирате, ако ви кажа, че майор Додсън е тук, в посолството, и че ни разказа невероятно интересни неща?

— Не насилвай нещата — прошепна Алеви на Холис.

В първия момент Буров замълча, след това отговори:

— Не е възможно, полковник. Само преди двадесет минути разговарях с него.

— Не ми се вярва.

— Ами щом е при вас, дайте ми го да го чуя.

— След няколко дни можете да го видите по телевизията.

Макар и сдържан, тонът на Буров издаваше вълнението му.

— Пак ще ви потърся във връзка с майор Додсън.

— Чудесно! Къде мога да ви намеря, полковник Буров?

— Можете да се обадите в Лефортово и да оставите съобщение за мен.

— Нямате ли домашен телефон, на който да ви търся в почивните дни?

— Съжалявам, но нямам. Просто звъннете в Лефортово. Там работят денонощно без прекъсване.

— А не мога ли да ви търся в Можайск или Бородино?

— Не, аз работя тук.

— В кой отдел?

— Не е важно за вас.

— А имате ли собствено име?

— Да, Пьотр.

— Съвсем християнско. Обзалагам се, че родителите ви са били християни.

— Това не е ваша работа — отговори Буров троснато.

— Добре, добре, Пьотр.

— Не се заяждайте с мен, Холис. И без друго вече ви дължа нещо.

— Е, това вече си е оня Буров, когото познавам. Как ви е ченето?

Алеви се усмихна.

— Непрекъснато ми напомня за вас — отговори Буров. — Знаете ли, Сам, от това, което съм чувал за вас, разбрах, че животът ви досега върви добре. Гледайте късметът да не ви напусне.

— Това заплаха ли е?

— Не, ясновидство. Не мога да си позволя да ви заплашвам по телефона. Вашите хора записват всичко.

— Тогава да запишем и вашия отговор на моя следващ въпрос: къде е колата на господин Фишър?

— Задайте тоя въпрос на московската полиция.

— Оттам отговориха, че не е при тях. От Америка пристигна екип от съдебни експерти, за да направи оглед на колата. Къде е тя, полковник Буров?

— Ще се опитам да разбера.

— Моля ви, направете го. И се постарайте този път да се справите по-добре, отколкото с другите неща, за които ви бях помолил. Е, полковник, извинете ме, но ако няма какво друго да кажете, нека да приключим, защото трябва да продължа с оня видеоматериал, подготвен от разузнавателните сателити. Тъкмо бях стигнал до новия завод за ракети на твърдо гориво край Калининград, който се вижда съвсем ясно, но около него се забелязват множество разхвърляни материали. Предайте на когото трябва, че е добре всичко това да се подреди.

Буров отговори, без да обърне внимание на казаното:

— Между другото един мой приятел от Лондон ми съобщи, че жена ви прекарва половината част от времето си на Бонд Стрийт. Надявам се, че не разполага с вашите кредитни карти. Или пък всичко е за сметка на мъжа, с когото излиза всекидневно. От това, което чух, излиза, че е доста заможен.

— Сам, откажи се. Не можеш да спечелиш тая битка — прошепна Алеви. Холис кимна.

— Окей, Буров. Ще ви държа в течение по отношение на майор Додсън.

— И аз вас, полковник. Случайно ми се обади един друг мой приятел от Министерството на външните работи и ми съобщи неприятната вест за преждевременното ви отпътуване от страната ни. За мен бе истинско удоволствие да работя с вас. Бихме могли да обядваме заедно, преди да си тръгнете. Да речем, в понеделник. Искате ли отново да се срещнем в ресторант „Лефортово“?

— Разбира се. Ще се опитам да го вместя в програмата си.

— Добре. А с кого ще работя след понеделник?

Алеви посочи с пръст към себе си.

Холис отговори по телефона:

— Със Сет Алеви. Познавате го, нали?

— О, да. Тук всички познават господин Алеви. С нетърпение очаквам отново да се срещна с него. Предайте му моите сърдечни поздрави.

— Непременно ще му ги предам.

— Ако не се видим, полковник, или пък ако не се чуем, ви пожелавам пътуването към къщи да мине без проблеми.

— И аз това искам.

— Лека нощ.

— Лека нощ, полковник Буров. — Холис остави телефонната слушалка. — Мръсен кучи син!

— Боже мой, та той така добре говори английски, нали? — забеляза Алеви.

— Защото си има работа с много американци.

Алеви поклати глава.

— Ама и ти го вдигна под пара за майор Додсън. Сега има да се чуди дали знаем само някои неща за Школата за магии, или пък знаем всичко. От време на време е добре човек да го увърта и да чака да види какво ще излезе накрая. Понякога излиза заек, понякога — мечка стръвница.

— Нямам проблеми с мечките. Заредил съм се добре с ловни патрони.

— Това е страна на мечките — засмя се Алеви.

— Без паника, Сет. Ти можеш да се справиш. Ще ми пишеш как вървят нещата.

Алеви отново се засмя.

— Голям идиот си. Вбесяваш, го, после ме оставяш да се оправям сам-самичък.

— Та нали ти пожела. Иначе щях да го предам на моя заместник.

— Не, аз ще се заема с Буров. Той е надежден източник. Струва ми се, че след като се изясни цялата тая история, ще мога даже да излизам на разходка с него. Дори бих могъл да работя с него.

— Нали сте от един дол дренки.

Алеви не отговори.

— Трябва да тръгвам.

Холис отвори вратата на обезопасената стая и излезе. Алеви го последва в коридора. Когато влязоха във всекидневната, Алеви каза:

— Довечера трябва да чакам и да изпращам няколко съобщения. Ела пак към един след полунощ.

Холис тръгна към стълбите.

— Защо?

— Дотогава може да имам отговори на още въпроси. А пък и сам ще имам още въпроси. Мисли за това за какво се използва Школата за магии.

Холис слезе по стълбите, взе палтото си и излезе навън. „А за какво, по дяволите, смяташ, че мисля?“ — каза на себе си.