Нелсън Демил
Школа за магии (5)

5.

Полковник Сам Холис — военно аташе на Америка в Съветския съюз, излезе от кабинета си и взе асансьора надолу към приземния етаж на сградата на посолството. Отиде в дежурния кабинет отстрани на празното фоайе и отвори вратата.

Лиза Роудс се обърна към него.

— Да?

— Холис.

— О… — Тя се изправи. — Не ви познах в цивилни дрехи.

— Срещали ли сме се?

— Няколко пъти.

Тя го огледа набързо. Бе облечен с кожено яке, дънки и кожени ботуши. Наближаваше петдесетте, беше висок и строен. Стори й се доста симпатичен, въпреки че в него имаше нещо строго. Беше с бледосини очи и русолява коса, малко дълга за военен. Спомни си, че той имаше служебни връзки със Сет.

— Не искам да говорите за това с когото и да било — каза Холис.

— Зная.

— Добре. Въпреки това има един човек… Познавате ли Сет Алеви? Съветник по политическите въпроси.

— Да.

— Господин Алеви е на някакво тържество в града…

— Зная.

— Откъде знаете?

— Покани ме да го придружа.

— Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.

— Да, чрез хората му тук.

— Точно така. Моля ви, направете го.

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Вече казах на хората му да го извикат да дойде.

Холис впери очи в нея. И тя се вторачи в него.

— Зная, че се занимава с подобни случаи.

Холис тръгна към вратата, после се върна.

— А вие занимавате ли се с подобни случаи?

— О, не. Аз работя в информационния център. Аз и Сет сме просто приятели.

Спогледаха се за момент. Холис реши, че тя е към трийсетте. Имаше няколко лунички и беше с червеникавокестенява коса. Не беше от онзи тип жени, които веднага забравяш, че си срещнал, и в действителност той съвсем не бе забравил случайните им срещи в посолството. Освен това знаеше, че тя и Алеви доскоро бяха гаджета.

— Ще се видим по-късно — каза той и излезе.

Лиза го проследи с очи, докато мъжът бързо пресече през фоайето към изхода. „Силен, тих тип. Тихият Сам.“

Сам Холис излезе във влажната мъглива нощ. Вдигна ципа на якето си и се запъти към един син форд, който го чакаше в предния двор със запален двигател. Седна на седалката до шофьора.

— Здрасти, Бил.

Шофьорът, служител от охраната, на име Бил Бренън, подкара колата бързо през двора, заобиколи кръглото пространство с осветеното национално знаме и се насочи към вратата.

— Къде отиваме, полковник?

— Хотел „Русия“. — Холис погледна Бренън. Той беше около петдесет и пет годишен, едър, леко плешив, а носът му очевидно някога е бил чупен. На Холис все му се струваше, че и Бренън би желал да счупи нечий нос.

— Носиш ли си патлака? — попита Холис.

— Ъ-хъ. А ти?

— Не. Нямах време да го взема.

— Ще ти дам назаем моя, ако обещаеш да убиеш някой комуняга.

— Дадено.

Вратата се отвори и колата мина край дежурните, после покрай съветската милиционерска будка на тротоара. Бренън караше бавно, за да не привлече вниманието на ония от КГБ, дето ги следяха от сградите наоколо.

— Натисни газта!… Те знаят къде отиваме — каза Холис.

— Разбрано — Бренън вдигна скоростта нагоре по тъмната тиха уличка и зави надясно по широката и добре осветена „Чайковски“. Нямаше много движение и Бренън се справяше отлично.

— Да се подчиня ли, ако ни спре полиция?

— Не, прегази ги — отговори Холис и добави: — Не тръгвай по прекия път по Калинински проспект.

— Ясно.

Фордът набираше все по-голяма скорост във външното платно, задминаваше автобуси и трамваи и бързо профуча покрай кръстовището при Калинински проспект. Бренън лапна една дъвка, започна да дъвче и да прави балони.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Ще се ориентираш ли при хотел „Русия“?

— Познавам движението наоколо, знам къде е паркингът и всичко останало. Вътре не съм влизал.

— Добре.

Бренън познаваше улиците на Москва дори по-добре от московски таксиметров шофьор, но според Холис той пет пари не даваше за нея. Движеше се непрекъснато по улиците й и в същото време твърдеше, че никога не е виждал Червения площад, защото движението по него е забранено.

— Ще има ли бъркотия? — попита Бренън между балоните си.

— Навярно да. В „Русия“ има някакъв американски гражданин.

— Комитетът как е разбрал, че отиваме там?

— Ами хлапакът — американският гражданин — се обади в посолството и каза, че е в опасност.

— О-хо!

Холис се замисли върху обаждането на Фишър. Той предположи, че пътната полиция наистина е спряла момчето само заради това, че е нарушило графика в пътния си лист. Но Фишър вече е бил обзет от параноя заради случката при Бородино. Ако бе запазил спокойствие, щеше да успее да дойде в посолството и да разкаже всичко. Вместо това — телефонното обаждане за две копейки може би вече му струваше свободата и дори живота.

И все пак, помисли Холис, бе постъпил смело. Глупаво, но смело. Холис щеше да му го признае, без да го кара да се чувства неудобно. Как да измъкне Фишър от страната бе проблем, за който щеше да мисли след това.

— В какво се е забъркал?

— Нарушил е пътния си лист.

— Много въпроси ли задавам?

— Все още не.

— Окей. Значи фуча като смахнат по улиците на Москва с едно военно аташе в колата си, за да спасявам някакъв си хлапак, който отишъл в шибаната зоологическа градина, вместо да отиде до шибания паркинг или пък каквото и да е там?

— Вече задаваш прекалено много въпроси.

— Ясно.

Известно време и двамата мълчаха. Пукането на балоните започваше да лази по нервите на Холис. Мислеше за телефонното обаждане. Кой е майор Джак Додсън? Какво, за Бога, е правил един военнопленник в гората край Бородино? Само Грегъри Фишър можеше да отговори на тия въпроси.

— Току-що задминах една паркирана кола с ченге вътре — каза Бренън. Холис се обърна назад.

— Той е в почивка.

— Точно така.

Холис погледна скоростомера и установи, че се движат със сто и тридесет километра в час. Улица „Чайковски“ смени името си няколко пъти, докато извиваше на юг и на изток, и се сля с тъй наречената Втора изходна пътна артерия. Пресякоха Москва река по Кримския мост, заобиколиха отдясно парка „Горки“ и продължиха на изток нагоре по широкото шосе с шест платна. Холис погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто напуснаха посолството.

— Виждаш ли го? — попита Бренън. Холис надникна през задното стъкло.

— Не още.

— Добре.

Неочаквано Бренън зави рязко наляво и гумите на колата изсвириха. Те префучаха през площад „Добринин“, после по улица „Ординка“, право на север към центъра на Москва и хотел „Русия“. Холис знаеше, че този маршрут ще им отнеме няколко минути повече, но така нямаше да се натъкнат на хората на КГБ, които щяха да се опитат да пресекат пътя им, заобикаляйки дежурните милиционери около Кремъл.

— Ако ме пипнат за превишена скорост, ще ме изритат от страната — каза Бренън.

— Това притеснява ли те?

— Не… Но си нося колта — четиридесет и пет калибъра. Това може да усложни нещата. Дипломатическият ми имунитет не е много стабилен.

— Ако ни заковат, ще взема пистолета и ще опера пешкира.

— А-а… няма нужда. И без друго вече ми дойде до гуша от тая гадна страна.

— Карай.

Бренън натисна педала по-силно нагоре по улица „Ординка“. Пъхна още дъвка в устата си и балоните станаха по-големи.

Холис повдигна левия крачол на дънките си, пъхна ръка в ботуша и измъкна сив нож с щемпела на военновъздушните сили. Пъхна ножа в колана под якето. Бренън го погледна с крайчеца на окото, но нищо не каза.

Холис вече виждаше Москворецкия мост на около половин километър пред тях, а отвъд него хотел „Русия“ ставаше все по-голям с всяка измината секунда. Няколкото коли по пътя сякаш бяха спрели на място. Зад тях се чу продължително свирене на клаксон. Холис погледна през задния прозорец.

— Ченгетата.

— Чувам. Каква е колата?

— Лада.

— Скапана таратайка. Мощността й е почти колкото на електрическа самобръсначка.

— Каквато и да е, но са по петите ни.

— Няма да е задълго.

Фордът полетя напред и Холис видя, че ладата изостана. Полицейската кола нямаше сирена, нито буркан на покрива и клаксонът утихна, въпреки че Холис знаеше, че продължава да свири, защото фаровете на ладата присветваха всеки път, когато шофьорът натиснеше клаксона.

Бренън профуча през моста със сто и петдесет километра в час и пред очите на Холис се мярнаха някакви размазани пешеходци, които бяха спрели на тротоара на моста и се бяха ококорили. Фордът слезе от моста, като подскочи във въздуха, после отцепи по крайбрежното шосе и профуча диагонално край наблюдателната кула на ъгъла на Кремъл. Когато приближиха до входната алея на хотел „Русия“, Бренън попита:

— От източната страна ли?

— Да. Ти продължавай. Връщай се обратно в посолството. — Бренън измъкна колта от кобура през рамото си.

— Трябва ли ти това?

— Не. Дръж го у себе си или пък го метни някъде. Както решиш. — Бренън зави към източния вход на хотела.

— Готов ли си?

Холис забеляза, че на малкия паркинг няма никакъв понтиак и тази подробност го обезпокои.

— Готов съм. Добра работа свърши. — Бренън намали пред входа.

— Късмет! — Той пукна един голям балон.

— И на тебе.

Холис скочи в движение и тръшна вратата, а Бренън набра скорост по алеята към изхода. Холис се пъхна в преддверието на хотел „Русия“ и портиерът го спря.

— Пропуск.

— Комитет — отговори Холис, профучавайки край него.

Мъжът буквално подскочи и понечи да отвори вътрешната врата към фоайето, но Холис вече бе влязъл. Отиде право при асансьора и натисна копчето за последния етаж. Комитет. Комитет за държавна сигурност — КГБ. Магическа дума. Ключ за всяка врата. Фактът, че той бе пристигнал с американска кола и бе облечен с американски дрехи, нямаше никакво значение за портиера. Никой друг не би се осмелил да произнесе тази дума.

Асансьорът пристигна. Холис се качи с него на десетия етаж, слезе и се затича към западния край.

Хотел „Русия“ бе един объркан лабиринт от четири отделни крила с повече от три хиляди стаи, които бяха свързани така, че да образуват квадрат около един вътрешен двор. Източното крило бе хотелът на Интурист, западното крило бе само за граждани на Съветския съюз и гости от Източния блок, а в северното и южното крило имаше апартаменти за привилегировани комунисти. Крилата бяха свързани помежду си на няколко етажа, но не и на приземния. Холис знаеше, че трябва да имаш основателна причина, за да минеш от едно крило в друго. Източното си бе източно, западното — западно и повечето туристи от Запад дори не знаеха за съществуването на други гости в хотела. Но тук, на покрива, Изтокът и Западът почти се срещаха в тая построена в полувизантийски стил смахната сграда. Холис стигна до входа на ресторанта и бара, където седеше една от ония вездесъщи навъсени тьотки, охраняващи като че ли всяка врата в Москва. Тя го огледа.

— За бара — каза Холис.

Тя кимна рязко и му посочи вратата. Холис влезе в едно голямо фоайе. Отляво се виждаше черна затворена врата с надпис на английски „БАР“. Пред него имаше две отворени врати, зад които се виждаше претъпканият ресторант. По врявата, наздравиците, смеха и облеклото Холис позна, че повечето от хората бяха руснаци. Надникна вътре. Оркестърът свиреше американска джазова музика и дансингът бе така препълнен, че на танцуващите им бе трудно дори да стоят там. Сватбарска компания бе насядала около голяма кръгла маса и булката — красиво момиче в бяло, бе единственият човек на масата, който все още се държеше изправен. През главата на Холис светкавично премина мисълта, че тя има задни мисли. Холис огледа залата и с облекчение установи, че Фишър не е тук. Един мъж се приближи към него, като въртеше глава.

— Бар — посочи той зад гърба му.

— Спасибо.

Холис мина през черната врата и влезе в бара, където за валута човек можеше да си купи западен твърд алкохол и маркови коктейли. Това бе нощно заведение на капиталистическия упадък, извисяващо се точно над Червения площад.

Холис огледа тъмната зала. Барът бе пълен, но за разлика от руския ресторант пиянското бръщолевене бе по-приглушено и не толкова цинично. Клиентелата се състоеше най-вече от западноевропейци и почти всички бяха гости на хотела. „Русия“ не привличаше много американци и той се чудеше как е попаднал Фишър тук. Сред европейците винаги имаше и по няколко съветски представители на висшите кръгове с достъп до западняците и техните пари. Във всеки бар в Москва, работещ с твърда валута, винаги се намираше и по едно „ухо“ на КГБ, което бе в състояние да подслушва на десет езика.

Холис обиколи залата, но не видя никой, който би могъл да бъде Грегъри Фишър. Това, реши той, никак не с хубаво.

Имаше и бар на самообслужване, където посетителите трябваше сами да си взимат питиетата. Холис си проправи път сред тълпата и се обърна към бармана на перфектен руски:

— Търся приятеля си. Американец. Млад човек със сини дънки и късо черно яке.

Барманът го стрелна с поглед, но не спря да приготвя напитки.

— Американец ли казвате? Не, не съм виждал такъв човек.

Холис излезе от бара и забърза към асансьорите в източното крило. Слезе на седмия етаж. Дежурната го изгледа с любопитство.

— Гость?

— Не. Посетител. — Той се наведе над бюрото и погледна блондинката право в очите: — Фишър.

Тя отклони погледа си.

— Грегъри Фишър. Американец.

Дежурната премести едно шишенце с гланц за устни от едната ръка в другата, после поклати отрицателно глава.

Холис погледна таблото с ключовете зад нея и видя, че ключът за стая седемстотин четирийсет и пет липсва. Отдалечи се, а тя извика след него:

— Не може да отивате натам.

Холис не й обърна внимание. Намери стая седемстотин четирийсет и пет и почука. Отговор не последва. Почука отново, този път — по-силно.

— Кой чука? — обади се глас зад вратата.

— От посолството съм.

— От посолството?

Холис чу превъртане на ключ и вратата се отвори. Шкембест мъж на средна възраст, сънен, по халат, надникна иззад нея.

— Всичко наред ли е?

Холис го погледна, след това огледа и стаята.

— Търся господин Фишър.

Мъжът си въздъхна с облекчение.

— О, помислих, че у дома се е случило нещо. Нещо с жена ми. Казвам се Шилър. Всичко е наред, така ли?

— Да — Холис го гледаше вторачено.

— Чух ви да казвате „посолство“ и нали знаете…

— Току-що ми се обади господин Фишър и ми каза, че е в стая седемстотин четирийсет и пет.

Безпокойството на Шилър се смени с леко раздразнение.

— Е, и? Не е тук, приятелче. Не го познавам. Проверете в четиристотин петдесет и седем. В тая скапана страна всичко е възможно.

И това е, помисли Холис, самата истина. Но все пак предположи:

— Навярно са ви настанили в една стая. Тук го правят понякога.

— Така ли? Господи, що за място е това?

— Дали в гардероба ви няма и нечий чужд багаж?

— По дяволите, не. А, да не би да е с онази група от „Америкън Експрес“? Видяхте ли дребната екскурзоводка от Интурист, която е с тях? За Бога, човек може да я схруска. Навярно вашият приятел сега бистри политиката с нея — той се ухили. — Е, ще се видим в Болшой. — Мъжът затвори вратата.

Холис постоя за малко пред стаята, после отново тръгна към асансьорите. Дежурната бе изчезнала. Холис мина зад бюрото й и отвори чекмеджето с пропуските. Прегледа ги набързо, но не намери такъв с номер седемстотин четирийсет и пет. Как е получил Шилър ключа за стая седемстотин четирийсет и пет, без да си остави пропуска?

Холис слезе с асансьора долу във фоайето, но там нямаше пукната душа. Отиде при регистратурата и натисна звънеца. На вратата зад бюрото се появи регистраторката.

— В коя стая е Грегъри Фишър? — попита Холис на руски.

Момичето поклати глава.

— Няма такъв тук.

— Кой е в стая седемстотин четирийсет и пет?

— Не мога да ви кажа.

— Тук има ли представител на Интурист?

— Не. Утре сутринта в осем. Лека нощ — тя се обърна и изчезна в офиса. Той погледна към изхода и видя, че там стоеше друг портиер. „Наляво и надясно изчезват хора буквално пред очите ми. Странна страна!“

Холис ожесточено мислеше. Хрумнаха му няколко възможности, включително и тази, че всичко това бе провокация на КГБ, примамка да го въвлекат в някаква компрометираща ситуация. Но ако искаха да го пъхнат в капана, имаше много по-прости начини — в избрана от тях утрин, докато тича по крайбрежната „Шевченко“, можеха да го прегазят, ако желаеха смъртта му.

Холис мислеше за гласа на Фишър, за думите му, за неподправения страх в интонацията му. Фишър е реалност. Но той трябваше да докаже, че Фишър е пристигнал до този хотел жив и е попаднал в лапите на КГБ. Ако успееше да го направи, тогава и казаното от Фишър за майор Джак Додсън най-вероятно щеше да се окаже истина.

Холис се протегна през бюрото и взе телефона. Набра седемстотин четирийсет и пет и изчака, докато телефонът иззвъня десетина пъти, после затвори. Лоша работа.

Огледа се. Установи, че е сам и представлява лесна мишена. Сега можеха да го хванат, когато си поискат.

Прекоси бързо фоайето, а стъпките му отекнаха по каменния под. Влезе в тъмния коридор към магазин „Берьозка“, измъкна ножа си и се мушна в телефонната кабина, която най-вероятно бе използвал Фишър. Пусна две копейки в автомата и набра посолството. Обади се дежурният военен и Холис помоли да го свържат с офиса на Лиза Роудс. Тя му отговори веднага.

— Обаждал ли се е нашият приятел? — попита Холис.

— Не. Няма ли го там?

— Изчезнал е.

— Връщате ли се? — обади се тя след кратка пауза.

— Да, това смятам да направя.

— Имате ли нужда от помощ?

Холис се нуждаеше от помощ, но не искаше да вдига много шум. Посланикът недвусмислено бе дал да се разбере, че той, Сет Алеви и останалите им колеги трябва да знаят, че разузнавателните им операции са си тяхна лична работа и никога не трябва да разстройват дипломатическата мисия. Холис продължи с онзи телеграфен и рязък тон, с който всички те говореха по телефона.

— Шофьорът ми върна ли се вече?

— Не. Не е ли с вас?

— Не, наредих му да се прибере. Мисля, че вече трябва да е там.

— Сигурна съм, че не е. Има ли вероятност да е катастрофирал или колата да се е повредила по пътя?

— Твърде голяма. Властите ще съобщят за това.

— Разбирам. — Тя пое дълбоко дъх. — Да ви изпратя ли кола?

— Не, ще се върна с градския транспорт. Върна ли се приятелят ви от онова тържество?

— Всеки момент ще бъде тук. Искате ли да дойде при вас?

— Няма нужда — отговори Холис.

— Може ли да ви звънне там някъде?

— Не, но най-вероятно аз пак ще се обадя.

— Какво да правим, ако не се обадите?

— Нека той сам реши, когато се появи.

— Добре. — И добави: — Прослушах лентата. Звучи автентично.

— Да. И аз така мисля. Ще направя всичко възможно да намеря оригинала.

— Късмет!

Холис затвори и се върна обратно по тъмния коридор с ножа в ръка. Стигна до фоайето и го пъхна под якето си. „Е, ако не се върна, посланикът ще може да раздуха тая история.“ Напусналата го вече съпруга Катрин ще получи пенсията му и застраховката за живот. Отдавна му се искаше да пише на адвоката си във Вашингтон да промени завещанието му. Усложненията, произтичащи от международните съпружески отношения, бяха безкрайни. Безкрайни. Понякога му се приискваше да бъде в своя стар Фантом Г–4 и да не мисли за нищо друго, освен за вражеските МИГ-ове и за ракетите, засечени от радарите му.

Холис обмисляше обстоятелствата. Позвъняването на Фишър в посолството бе предизвикало реакцията на КГБ, но на тях им бе необходимо време, за да предприемат действия. Следователно Фишър е успял да стигне до бара.

Холис отново взе асансьора, качи се на последния етаж и влезе в бара. Поръча уиски със сода и се обърна към бармана на руски:

— Не се ли е появявал моят приятел?

— Не, съжалявам. Три долара.

Холис плати. Добре облечен мъж се изправи до него, бутна чашата си към бармана и каза с британски акцент:

— Джин с тоник — „Гордън“ и швепс. И с парченце лимон този път, спасибо.

— Тук няма лимони от времето на революцията — обърна се Холис към мъжа.

— Що за място е това, а, янки? — засмя се англичанинът.

— По-различно.

— Ужасно сте прав. На почивка ли?

— По работа.

— И аз. — Питието му пристигна без лимон и барманът му поиска три лири. Холис се отдалечи от бара, а англичанинът го последва.

— Нямат и сервитьорки от революцията насам. Човек трябва сам да си взима пиенето, а те си изчисляват курса както им хрумне. Три долара, три лири, за тях няма разлика. Моят джин ми струва повече, отколкото вашето уиски.

— Следващия път пробвайте да им дадете три лирети. Мъжът се засмя.

— Не са чак такива глупаци. Казвам се Уилсън.

— А аз Ричардсън — отговори Холис. Те се чукнаха.

— Наздраве!

— Стори ми се, че говорите на руски, а? „Спасибо“ и „пожалуйста“. Кое какво е? — попита Уилсън.

— „Спасибо“ е благодаря, а „пожалуйста“ — моля.

— О, винаги се обърквам. Какво направихте, че барманът ви обърна внимание?

— Казах „комитет“.

— Комитет?

— Точно така. Това винаги привлича вниманието тук. Отдавна ли сте в бара?

— Вероятно от час. Защо?

— Търся един мой приятел. Американец, около двайсетгодишен, с дънки и шуба.

— Искате да кажете яке?

— Да, яке.

— Струва ми се, че го мярнах. В тая окаяна страна никой не се облича прилично. Проклетите червени комуняги унищожиха всичко. Нямат и обноски, нито пък стил.

Разбирате какво искам да кажа, нали? Естествено не ги обвинявам, че не носят кожени якета, след като никой не се облича по този начин.

— Забелязахте ли дали разговаря с някого?

Уилсън се огледа.

— Видях го да седи някъде там… Да, разговаря.

— С кого?

— А, сега си спомням. Виждате ли оная добре облечена двойка? Мисля, че са „жабари“. При тях имаше някакъв младеж. Може да е бил вашият човек. Беше си дръпнал малко повечко и двама служители на хотела го изведоха. Момчето бе малко… войнствено — мисля, че вие така му казвате. Измъкнаха го набързо навън. Не смятам, че имат успехи в тая насока — половината народ в проклетата им страна е непрекъснато пиян. Навярно са го отвели в стаята му.

— Кога стана това?

— Преди около петнайсет-двайсет минути.

— Благодаря. — Холис мина покрай масите и седна на фотьойла срещу мъжа и жената. — Свободно ли е?

Мъжът измънка някакъв отговор.

— Говорите ли английски? — попита Холис.

Мъжът поклати глава.

— А вие, madame?

— Малко — погледна го тя.

Холис се наведе през масата и заговори тихо и ясно:

— Търся един приятел — американец, младо момче. Казаха ми, че преди малко е седял при вас.

Преди да отговори, жената стрелна с очи мъжа до нея.

— Да. — После продължи на доста добър английски. — Беше му зле. Заведоха го в стаята му.

— Каза ли ви как се казва?

— Да.

— Фишър ли?

— Да.

— Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?

Жената не отговори, но кимна едва забележимо.

— Каза ли ви защо?

Мъжът се изправи и се обърна към жената:

— Allons^[1]!

Тя не помръдна:

— Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?

— Опиат.

— Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. — Тя се изправи.

Холис също стана.

— Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?

— Да.

Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.

— Има ли още нещо?

Очите й срещнаха неговите.

— Вие аташето ли сте?

— Да.

— Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. — Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: — Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.

— Триста? Той ви каза триста?

Тя кимна.

Холис сграбчи жената за ръка.

— Какво друго ви каза Фишър?

— Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.

— Руснакът повярва ли на съпруга ви?

— Мисля, че да.

Холис пусна ръката й.

— Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.

— Разбирам.

— Добре. Благодаря ви, мадам.

Тя се усмихна съвсем леко.

— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?

Холис не отговори.

— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.

Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.

Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.

Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството — съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях — и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“

Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.

Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение — ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.

Все пак имаше някои московчани, които оставаха по улиците до последния момент. И точно един от тях — младеж на около осемнайсет, сега идваше срещу Холис. Носеше найлонова торбичка „Адидас“ и бе облечен с евтино три четвърти палто от изкуствена кожа. Беше с американски дънки, но със съветски обувки. Той го заговори на добър английски и бе изключително любезен:

— Извинете, господине, имате ли цигари?

— Не, а ти?

— Да. — Момчето подаде едно „Марлборо“ на Холис, даде му и огънче и сам запали една. Младежът се оглеждаше насам-натам. Холис забеляза, че няколко други черноборсаджии ги наблюдаваха.

— Казвам се Миша. Приятно ми е да се запознаем — представи се той.

Известно време пушиха заедно. Холис хвърли угарката през моста. Очите на Миша проследиха изхвърлената цигара, после той се обърна към Холис:

— Виждате ли оня край на площада? — Миша посочи южната страна на Червения площад, ограден от Кремълската стена, гърба на „Василий Блажени“, хотел „Русия“ и Москва река.

— Там се приземи немецът Матиаш Ръст. Бях тук същия ден. Каква гледка бе само!

Холис кимна. Мястото, където кацна Ръст, се бе превърнало в част от неофициалната екскурзионна разходка по Червения площад. Средностатистическият московчанин, доста циничен по природа, бе очарован от полета на този млад човек. Съветският съд му даде четири години. Като военно аташе Холис доста се обезпокои от последиците на този полет, когато някои от приказливите му колеги от съветските военновъздушни сили и от Министерството на въздушната отбрана бяха уволнени. Но като пилот Холис се възхищаваше от дързостта на младия летец. Щеше му се самият той някой ден да направи нещо също толкова налудничаво.

— Той прелетя заради мира — каза Миша.

— Рудолф Хес също.

Миша сви рамене.

— Никаква политика. Никаква икономика. Имате ли нещо за продаване?

— Може би да. А ти какво предлагаш, Миша?

— Имам неразбит черен хайвер. Триста грама. Отлично качество. В „Берьозка“ е по шейсет долара. Но аз ще ви го дам за един стек американски цигари.

— Нямам цигари у себе си.

Миша отново се огледа, сетне каза:

— Ами тогава четирийсет долара.

— Противозаконно е да търгуваме с валута.

Миша се отдръпна назад.

— Моля?

Холис стисна ръката му.

— Цялата вечер ли си тук на моста?

— От няколко часа…

— Видя ли една американска кола да минава крайбрежното шосе преди около два часа?

Миша дръпна от цигарата си.

— Може би. Защо?

— Не е твоя работа. — Холис притисна Миша до перилата на моста. — Какво предпочиташ — да изкараш четирийсет долара или да поплуваш в реката?

— Аз лично не съм видял колата. Но един приятел я е видял. Минала по крайбрежното шосе преди около два часа.

— Каква марка била?

— Според него — Понтиак Транс Ам. Имала спойлер отзад. Цвят — тъмен.

— Как е познал приятелят ти, че е била Транс Ам?

— От списанията. Нали знаете. Плащам по три долара или по петнайсет рубли за „Коли и автомобилисти“. Същото и за „Писти и…“

— Дали приятелят ти е видял накъде е отишла?

— В хотел „Русия“. — Миша добави: — После се случило нещо много странно. Те бързо отишли в „Русия“, за да разгледат колата и да поговорят с шофьора. От моста забелязали, че е младо момче, навярно американец. Но когато стигнали до крилото на Интурист, видели, че колата излязла откъм хотела и поела по улица „Разин“ с двама по-възрастни мъже в нея.

— Двама руснаци ли?

— Двама руснаци — Миша се поколеба: — От ония, с каменните лица. Разбирате ли какво искам да кажа.

— Да. Не видяхте ли и още нещо необичайно тази вечер?

— Да, видяхме. Преди около час. Аз и всички останали на моста видяхме как един син форд Феърлейн профуча по моста. Едно ченге го следваше, но копелето нямаше никакви шансове. Тия фордове могат да се движат като по състезателна писта. Имат ги в американското посолство. Вие от посолството ли сте? Това да не е била вашата кола?

Холис се обърна и тръгна обратно към подлеза. Миша го последва. Слязоха по стълбите. Холис му подаде две двайсетдоларови банкноти и каза:

— Ще купя хайвера.

Миша неохотно извади кутийката хайвер от спортното си сакче, предаде я на Холис и започна отново да се пазари:

— Ще ви дам още три кутийки и един руски кръст за якето ви. Холис мушна хайвера в джоба си и каза на руски:

— Миша, прибирай се у дома и не се връщай повече на този мост. Мъжете с каменните лица ще те търсят.

Момчето се облещи и устата му увисна.

Холис изкачи стълбите и тръгна по моста. Пресече го пеш, усещайки от всички страни погледите на останалите чейнджаджии. Капитализмът, замисли се Холис, подобно на секса, е хормонален; той съществува тук, на Москворецкия мост, и отвъд „Василий Блажени“ — само на един хвърлей разстояние от Кремъл. Има го около всеки хотел и пазар, навсякъде из Москва — в малки изолирани клетки, които един ден може да се размножат и да разклатят основите на цялата държава. Подобно на комунизма в царска Русия капитализмът е новата пагубна идеология.

Холис излезе на улица „Ординка“. Опитваше се да измисли такъв маршрут с метрото, който да го отведе обратно в посолството жив.