Нелсън Демил
Школа за магии (34)

34.

Сам Холис коленичи пред камината в малката дневна и запали подпалките под дървата.

— Винаги съм обичала огъня в камината през студените зимни вечери — каза Лиза. — Това бе едно от нещата, които ми липсваха в Москва и на другите места, където съм работила.

— Е, на това работно място няма да ти липсва. — Той раздуха огъня.

— Предполагам, че човек може да се преструва — каза тя, загледана в разгарящите се пламъци. — Искам да кажа, докато сме в тази стая, само ти и аз. Можем да се преструваме, че сме си вкъщи, а не на шестдесет мили от Москва. Може би другите затворници са успели да не полудеят именно благодарение на това.

Холис не беше напълно сигурен, че те са успели да не полудеят. Спомни си какво им каза Тим Ландис за тъжните часове рано сутрин.

— Ще пуснеш ли видеото?

Тя отиде до рафтовете с книги от дясната страна на камината и разгледа видеокасетите.

— Какво по-точно искаш?

— Нещо шумно.

Тя избра „Роки 4“ и го превъртя до боя с руснака, след което седна на двойното канапе до Холис. Той я прегърна през раменете и заговори тихо.

— Как мина чаят със Сузи и приятелките й?

— Ужасно. Не можах да се сдържа, станах и си тръгнах. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Сам, тук има още шест американки. Две от тях са били отвлечени от Холандия, където са били на ски ваканция, а една друга, Саманта, е била отвлечена, докато се е разхождала из Карпатите в Румъния. Останалите три са обявени за изчезнали по време на плуване, две в Черно море и една в Балтийско море край бреговете на Източна Германия. Имало е и още две, но те са се самоубили.

Холис не каза нищо.

— Сам, просто ми се къса сърцето. Как могат тези мръсници да причиняват такива неща на хората? Да ги откъсват от семействата им… да им отнемат живота…

Известно време Холис съзерцаваше огъня, после каза:

— Те ни наричат Главния враг. С главна буква. Вярват, че ако Главният враг бъде победен, повечето от проблемите им ще се разрешат. Междувременно Америка отделя на Съветския съюз някакво внимание, равнозначно на 10 от работните ни проблеми.

Лиза се загледа в телевизора. Роки и руснакът се биеха и тълпата вече изпадаше в истерия.

— Този филм е глупав. Знам, че е глупав. Но защо не ми се струва така идиотски като първия път, когато го гледах?

— Разбирам какво имаш предвид — усмихна се Холис.

— И ти ли мислиш за тях като за Главния враг? — каза тя.

— Знаеш ли, понякога ми е приятно да мисля, че правя нещо и за тях — каза Холис и вдигна крака върху ниската масичка. — Естествено не говоря за членовете на партията и за КГБ. Имам предвид руските хора и другите националности, затворени извън нашия затвор. Не мога да забравя за Яблоня, Лиза. Такава, каквато беше, когато пристигнахме там, такава, каквато я видях от вертолета, и такава, каквато можеше да бъде, ако хората от Москва бяха различни.

Тя го погледна, след това положи глава на рамото му:

— Как ли се е измъкнал оттук майор Додсън?

— Все още не знам.

— Какво прави, докато ме нямаше?

— Буров идва.

— Какво искаше?

— Искаше просто да види как сме.

— Какъв мръсник!

— Не се оставяй тези хора да те пречупят, Лиза.

— Проблемът е в него. Той… той те удари… зашлеви ми шамар… Той…

— Какво?

— Той беше… в килията ми… докато… жената ме претърсваше…

— Добре. Сега не мисли за това. Трябва да разбереш, че през цялото време той е искал да работим за него. Затова сме тук, а не на Лубянка. Затова и не ни причини нищо, което според него да не можем да му простим.

— Разбирам.

— Донесе ни и разни неща за четене — каза Холис. — Готова ли си да прочетеш за смъртта си?

Известно време тя мълчаливо гледа право пред себе си, после кимна.

Холис стана и отиде до едно шкафче на библиотеката. Върна се с куп вестници и списания и седна отново до нея. Протегна й лонгайлъндския „Нюз дей“, отворен на страницата с некролозите.

Лиза погледна към снимката си и прочете заглавието: „Лиза Роудс загинала при катастрофа“. Тя се изкашля.

— Сигурно майка ми им е дала тази стара снимка. Винаги я е харесвала…

Холис забеляза как на вестника капна една сълза и го взе от ръцете й. Стана и наля две чаши бренди. Подаде й едната и тя отпи. Опита се да се овладее.

— Семейството ми ме е погребало… Горкият татко. Струва ми се, че го виждам пред очите си как се опитва да сдържи сълзите си. — Тя погледна към Холис. — А ти? Твоето семейство?…

Холис отвори „Вашингтон пост“ на страницата с некролозите.

— Отдали са ми всички военни почести в Арлингтън. Вероятно родителите ми са недоволствали от това, че е трябвало да долетят от Япония.

Тя погледна към некролога и бавно го прочете.

— Не съм знаела, че си толкова значителна фигура.

— Просто обстоятелствата около смъртта ни са породили известен интерес. Ето… — той отвори едно по-късно издание на „Вашингтон пост“ и й посочи една статия в първия свитък със заглавие „САЩ приема съветското обяснение и нарича фаталната катастрофа нещастен случай“.

Тя го погледна, после отново се съсредоточи върху статията и прочете:

Държавният департамент заяви вчера, че е „задоволен по същество“ от обяснението, дадено от Съветския съюз за смъртта на двамата американци, загинали миналата седмица при катастрофата на съветски военен вертолет близо до руския град Минск. В изготвеното изявление, разпространено тук и в Москва, департаментът нарича катастрофата „трагична злополука“ и заявява, че не вижда причина в това да се търси някаква „злонамерена игра“.

Американското посолство в Москва е поискало от съветската страна да проведе пълно разследване на обстоятелствата около смъртта на полковник Самюъл Дж. Холис, 46 г., военно аташе от военновъздушните сили на САЩ, и Лиза Роудс, 29 г., заместник на завеждащия Отдела за връзки с обществеността при Информационната служба на САЩ. И двамата са били екстрадирани от страната, когато вертолетът, в който са летели, се е разбил по неизвестни причини. Фактът, че Холис и Роудс са били обявени за „персона нон грата“ от съветската страна и са пътували в руски военен вертолет без съпровод на други западни представители, когато е станала катастрофата, бе дал повод за безпокойство в Държавния департамент.

Чарлз Банкс, един от служителите в американското посолство в Москва, е казал, според цитат от вчерашното изявление, че посолството е „задоволено по същество“ от съветското обяснение за инцидента. Банкс е заявил, че няма повод да се смята, че Холис и Роудс са били обект на „злонамерени действия“. Вчера в Москва, в съветския вестник „Правда“, излезе статия в три колони за вертолетната катастрофа. В нея се казва, че пилотът на вертолета и неговият помощник също са загинали при катастрофата. „Правда“ рядко публикува материали за злополуки на територията на Съветския съюз и това кара американските дипломати да виждат в нея публично извинение за случая от страна на Кремъл.

Изявлението на Държавния департамент бе публикувано вчера часове след погребението на Холис в Националното гробище в Арлингтън, което бе съпроводено с всички военни почести. Роудс също е била погребана вчера в Сий Клиф, малко селище на Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Високопоставен служител на Държавния департамент каза, че вчерашното изявление е било публикувано, за да успокои семействата и за да сложи край на „неоправданите твърдения“ на пресата по повод на тяхната смърт.

Съветското правителство нареди на Холис и Роудс да напуснат страната преди две седмици, след като ги обвини, че са предприели непозволено пътуване с автомобил през страната. Държавният департамент отказа да потвърди или отрече съветските обвинения, но говорител на американското посолство в Москва призна, че по това време Холис е бил изпратен от посолството до Можайск със знанието и разрешението на съветското правителство, за да изиска тялото на американския турист Грегъри Фишър, 23 г., от Ню Канаан, Кънектикът. Фишър загинал при автомобилна катастрофа в околностите на Москва по-рано този месец и според думите на говорителя Холис е разследвал този случай. Както каза говорителят, Роудс е придружила Холис до Можайск, защото били приятели, а не защото е била изпратена с мисия от посолството. Но независимо от това и двамата са разполагали с пропуски, издадени от съветското правителство, които са необходими за служителите на посолството при пътуване извън Москва.

Като компенсация за експулсирането на Холис и Роудс Държавният департамент е разпоредил експулсирането на двама от служителите на съветското посолство във Вашингтон. Официален представител на Държавния департамент отрече, че тази поредица от експулсирания, след редица години на добри дипломатически отношения, може да се разглежда като сигнал за забавяне в пропукването на леда. „Това е само отделен инцидент — казал служителят — и няма да се отрази на развиващите се отношения и инициативи между двете страни.“

Членовете на семейство Фишър заявиха вчера, че все още не са доволни от обяснението, което Съветският съюз и Държавният департамент дават за смъртта на Грегъри Фишър. Един от членовете на семейството заяви, че намира за „странно“, че Холис и Роудс били експулсирани, а по-късно и загинали, след като започнали да разследват смъртта на Фишър. Но от Държавния департамент казаха, че не виждат връзка между двата случая.

Решението на Кремъл за експулсирането на Холис и Роудс се оценява като твърде строго от американските дипломати, които казаха, че обикновено съветското правителство се ограничава с изпращане на формални оплаквания в случаите, когато открие нарушения на ограниченията за пътуване из страната. Острата реакция от съветска страна подтикна някои от западните дипломати да признаят, че Холис и Роудс вероятно са се възползвали от пътуването, за да огледат строго охраняваните съветски военни обекти в този район. Но Пентагонът и Информационната служба на САЩ решително отрекоха възможността Холис и Роудс да са били въвлечени в каквато и да било дейност, свързана с „наблюдение и шпионаж“. Информационната служба на САЩ разпространи остро изявление, в което подчертава, че служителите му „никога не са участвали и никога няма да участват“ в разузнавачески дейности. „Информационната служба на САЩ не е част от този свят“, каза говорителят на Информационната служба. Говорителят на Пентагона призна, че „в някои страни, включително и в Съветския съюз, посолствата използват военните аташета за събиране на информация за разузнаването“, но отрече Холис да е взимал участие в подобна работа. Приятели на семейство Холис казаха, че баща му, генералът от авиацията Бенджамин Холис, е поискал от Пентагона подробна информация около смъртта на сина си. Един от тях заяви, че генерал Холис е бил загрижен, защото тялото на сина му било така обгоряло, че не могло да бъде разпознато със сигурност.

Високопоставен служител в посолството в Москва, посетил мястото на катастрофата, казал на Джералдин Калахан от московското представителство на „Вашингтон пост“, че след като се разбил, вертолетът изгорял с „неестествена интензивност“, а огънят бил толкова силен, че напълно изпепелил четирите тела на борда. „Останките бяха просто прах и парчета кости и разпознаването им бе напълно невъзможно“ — уточнил той.

Пентагонът отказа да коментира състоянието на телата и желанието на генерал Холис за допълнителна информация. Но говорителят на Пентагона, генерал Ърл Вандермулън, каза вчера, че „военният вертолет е бил с турбореактивен двигател и че не е невъзможно пожарът, възникнал при катастрофа с такъв тип вертолет, да предизвика изключително буен огън, особено ако резервоарите му не са били пълни“. Семейство Холис не направи никакво изявление и отказа да говори с журналистите по време на погребението.

Държавният департамент съобщи, че съветското правителство дало за злополуката следната информация:

Холис и Роудс се качили на полет на Пан Ам 415 миналия петък в Москва, като се предполагало, че това трябва да бъде директен рейс от Москва до Франкфурт. Самолетът бил принуден да направи аварийно кацане в Минск, след като съветските власти съобщили на пилота по радиото, че в самолета има поставена бомба. Поради дипломатическия си статут Холис и Роудс били информирани от служителите в Минск, че могат незабавно да се завърнат в Москва с военен вертолет, който ще ги достави навреме за полета на Луфтханза до Франкфурт. Вертолетът с Холис и Роудс на борда катастрофирал петнадесет минути след като напуснал летището в Минск.

Майк Салерно, кореспондент на „Пасифик Нюз Сървис“, каза, че седял до Холис и Роудс при излитането на самолета на Пан Ам от Москва. Според думите му Холис и Роудс се зарадвали на възможността да се завърнат в Москва с вертолет. Те го помолили да уведоми американското посолство за измененията в плановете им за полетите, което той и направил. „Съветските власти ми предложиха също да се кача във вертолета до Москва — каза Салерно, — но аз нямах нищо против да поостана в Минск. Сам Холис и Лиза Роудс бързаха, за да хванат връзката за другия полет във Франкфурт.“ Говорител на Пан Ам съобщи, че съветските власти задържали самолета в Минск цяла нощ, преди да му разрешат да продължи полета си, а пътниците прекарали нощта в местния хотел. Съветската страна отказа да даде информация за бомбата.

Приятели на семейството казаха, че генерал Холис посрещнал тялото на сина си в сряда във военновъздушната база „Андрюс“. Полковник Холис е бил женен, но живеел разделен от жена си Катрин през последните шест месеца, както съобщи един приятел на семейството. Катрин Холис пристигна вчера във Вашингтон от дома си в Лондон, за да присъства на погребението, но отказа да говори с журналистите.

Роудс бе погребана миналата седмица в Сий Клиф, Ню Йорк. Майка й, Ива Роудс, описа дъщеря си като „енергична млада жена, която се гордеела с работата си“ и била „почитателка на руския език и култура“. Говорител на Информационната служба на САЩ каза, че Роудс била смятана за „много добър служител“ от колегите си. Проявявала определен интерес към руската история. Работела в Информационната служба от шест години, последните две от които в Москва.

Холис, изявен ветеран от войната във Виетнам, постъпил в авиацията през 1962 г. като випускник на военновъздушната академия на САЩ. Отговарял за поддържането на връзки със съветската армия, от взаимен интерес за двете страни.

Държавният департамент заяви, че смята случая за приключен, освен ако не се появи „съществена нова информация“ във връзка с „катастрофата на вертолета“.

Лиза затвори вестника и се загледа в горящите дърва. Холис наля още две чаши бренди. Забеляза, че бузите й са облени в сълзи.

— Те нищо не подозират — каза накрая тя.

— Поне не официално. — Но Сет…

Холис леко се подразни, но отговори:

— Да, Сет вероятно знае.

— Нямаме нужда от него, за да се измъкнем оттук — каза тя, почувствала раздразнението му. — Можем да се справим и сами. Ти успя да ни измъкнеш от Можайск и от държавния кооператив.

— Точно така. Ще поработим върху това заедно.

Тя погледна към вестниците, разпилени по масата, стана, събра ги и ги хвърли в огъня. Пламъците осветиха цялата стая и Холис огледа лицето й във внезапната ярка светлина. Помисли си, че Лиза вече бе на път да се овладее. Забеляза, че някъде между Арбат и това място бе доста остаряла.

Седна до него на двойното канапе и хвана ръката му. Филмът на видеото продължаваше да се върти, огънят гореше, а брендито започна да ги хваща. И двамата заспаха.

 

 

Чукане по вратата събуди Холис и той седна. Видеофилмът беше свършил, а огънят гаснеше. Часовникът на камината показваше 10,15 вечерта. Той се изправи.

— Къде отиваш? — промърмори събудилата се Лиза.

На вратата се почука отново. Холис отвори. На студа отвън стоеше мъж на около петдесет години, облечен в яке за ски.

— Извинете за безпокойството, полковник. Срещнахме се в гората. Аз съм Луи Пул. Може ли да вляза за малко?

— Зависи. Роден сте Луи Пул, или сте един от летящите червеи на Буров?

Капитан Пул се усмихна.

— Предполагам, че срещата на пътеката може да се сметне и за нагласена, но мога да ви заведа при петдесетина души тук, които бяха в Ханой заедно с мен.

— Заповядайте.

Пул влезе и поздрави Лиза. Застана до огъня, за да се стопли, след това каза:

— Може ли да пуснем малко музика?

Лиза постави една от касетите на Додсън в портативния радиокасетофон и стаята се изпълни с гласа на черна госпъл певица.

— Почти са се отказали да подслушват къщите, защото откриваме микрофоните и ги изключваме. Освен това пускаме музика или използваме жестове и пишем. Всички владеем езика на знаците. Някой намери книга за него в библиотеката още преди години и докато руснаците се усетят, ние вече бяхме усвоили говоренето със знаци.

— В посолството също използвахме опростен знаков език — кимна Лиза.

— Да. Значи разбирате за какво става въпрос. Може би цялата къща е пълна с подслушвателни устройства специално за вас. Съветска технология. Но мисля, че все още не са създали една проста фурна за еднофамилна къща.

— Бренди? — попита Холис.

— С удоволствие.

Холис му наля малко в чашата. Пул го изпи и продължи.

— Трябва много да внимавате с насочените микрофони извън къщите. Те са монтирани на наблюдателните кули. Добре е да се снишавате в деретата и доловете и да шумолите с клони, докато говорите.

— Предполагам, че има много неща, които трябва да научим — обади се Холис.

— Да. Мога да ви организирам една работна среща в близките два дни.

— Много мило от ваша страна, капитане.

— Лю. Нека ви се представя малко по-подробно. Аз съм адютантът на генерал Остин. Познато ли ви е това име?

— Разбира се — отговори Холис. — Той беше командир на Осми тактически отряд в Ку Чи. Единственият свален американски генерал. Безследно изчезнал, смята се за мъртъв.

— Да. Но той си е съвсем жив. Според правилника в лагера между нас няма началник, заместник-началник или каквато и да е ръководна длъжност. Но ние всички сме военни, нали така? Затова, както сме обучени да го правим, създадохме нелегална организация в лагера за военнопленници. Разбирате ли?

Холис кимна.

— Може би с изненада ще откриете, полковник Холис, че духът на съпротивата продължава да съществува тук след близо две десетилетия. Надявам се, че това не ви учудва.

Холис не отговори.

— Въпреки че, откровено казано — продължи той, — не сме направили много, като изключим използването на всички възможности за саботиране на учебната програма. Всъщност, като равносметка на бягствата, Додсън е едва вторият човек, който сме успели да измъкнем оттук. Комитетът по бягствата изпробва буквално всичко известно от аналите за бягства от затворнически лагери, включително и полета с балон с нагорещен въздух. Но изглежда, между нас има предатели, или пък това са руските жени, макар да се предполага, че те не би трябвало да знаят за плановете ни за бягство. А може и просто разузнаването на КГБ да работи твърде добре. Но каквато и да е истината, досега нямахме никакъв успех.

— Какво се случи с първия избягал? — попита Лиза.

— Това бе Джини Ромеро, капитан от авиацията. Хванаха го и го разстреляха на спортното игрище с още петима души, за да ни послужи за урок. Това се случи преди девет години.

— А Додсън? — попита Холис. — Той как успя да се измъкне?

— Нямам право да ви кажа.

— Добре.

Пул погледна към Холис и Лиза и продължи.

— Вашето присъствие тук събуди много надежди — погледът му потърси очите на Холис и той попита: — Основателно или не?

— Сега не съм готов да ви отговоря — отвърна Холис. Стори му се, че Пул възприе думите му като положителен отговор.

— Добре, причината да дойда тук е да ви поканя на среща с генерал Остин — каза Пул.

— Сега?

— Да. Сега.

Холис се замисли за момент, след това отговори:

— Предполагам, не се надявате при тези обстоятелства да приема властта на генерал Остин?

— Мисля че разбирам.

— Добре, капитане, ще бъда съвсем откровен, разберете ме правилно. Аз заемам реална и почетна длъжност като действащ полковник от авиацията на САЩ. Статутът на вашите хора в известен смисъл е спорен.

Пул погледна Холис, после се обърна и се втренчи в огъня.

— Добре. Всъщност генерал Остин допускаше, че може да кажете това. Поканата му не е заповед. Дори, ако желаете, мога да го помоля той да дойде тук.

— Няма да е необходимо, при условие че приемете позицията ми.

— Приемам я.

— Тогава водете ни, капитане — каза Холис и взе канадките от закачалката.

Холис, Лиза и Пул излязоха в студената нощ, а Пул осветяваше с фенерче пътя пред тях.

— Има ли вечерен час? — каза Холис.

— Не. По-рано имаше много строги правила и ограничения. Сега са останали съвсем малко. Руснаците бавно загряват — добави той, — но в крайна сметка осъзнаха, че тоталитарните методи не отговарят на целите им, а и отнемат твърде много време. И макар че управляват тази изостанала страна със страх и насилие, това е най-свободната квадратна миля в Съветския съюз.

— Разбирам. Идеята на Буров ли е?

— До голяма степен. Той е живял няколко години в скандинавските страни и там е научил, че добре нахраненото свободно население може да бъде не по-малко продуктивно и готово да сътрудничи от тероризираното. Това е голяма крачка напред за един руснак — разсмя се невесело Пул.

Те излязоха на главния път близо до стените на Пост 000. Завиха надясно, на изток към щаба, и продължиха да вървят рамо до рамо по неосветения път.

— Следим много внимателно събитията по света — каза Пул — и може би сме по-добре осведомени за съветско-американските отношения от средния американец, живеещ в страната си. И определено знаем повече от всички руснаци под нивото на Кремъл.

По пътя срещу тях се зададоха фарове. Колата забави ход и спря, пред тях, като фаровете й ослепително блестяха в очите им.

Тримата се приближиха към шофьорското място и когато светлината вече не ги заслепяваше, Холис разпозна колата — Понтиак Транс Ам. Зад волана седеше полковник Буров.

— Добър вечер, госпожице Роудс, капитан Пул, полковник Холис — каза той.

Отговори му само Пул.

Холис забеляза, че предното стъкло на понтиака беше здраво, а по цялата кола не личаха никакви следи от удар.

— Да, колата на господин Фишър — каза Буров. — Всъщност предполагам, че той изобщо не е катастрофирал. Поне не с тази кола. — Буров потупа волана. — Хубава машина.

Лиза застана до Холис.

— Мръсник! — каза тя.

Буров не й обърна никакво внимание.

— Седалките са от истинска кожа, има и еъркъндишън. Всички ли карате такива коли у вас? — обърна се той към Холис.

Холис погледна ниската лъскава кола, чийто двигател меко бръмчеше на самотния път сред руската борова гора, и униформения офицер от КГБ зад волана.

Буров разбра, че няма да получи отговор, и продължи.

— Отивам малко да покарам. Бих ви поканил да дойдете с мен и да ми покажете някои неща, но ще напускам пределите на лагера. Искам да изляза на магистралата за Минск и да видя дали наистина може да вдигне 140 мили в час. За съжаление мога да я изкарвам само нощем — добави Буров, — когато наоколо няма чужденци. Някой може да я види и да събере две и две, както казвате вие.

— Надявам се, че ще се пребиете с нея — каза Лиза.

— Това не би било добре — погледна я Буров. — Моето присъствие е най-големият късмет, който е имал този лагер. Ако аз си отида — кой знае? — Той отново погледна към Холис.

— Предполагам, че отивате да посетите генерал Остин. Или сте тръгнали да берете гъби?

— Генерал Остин — отвърна Холис. — Ще ни закарате ли?

— Опасявам се, че ако ви пусна да влезете в тази кола — разсмя се Буров, — съблазънта да направите някоя глупост ще бъде твърде голяма. Както открих, вие с госпожица Роудс имате доста неуравновесени характери. — Буров вдигна дясната си ръка и им показа автоматичния си пистолет. — Така че ще се наложи да повървите пеша. Добре е за сърцето. Приятна вечер. — Холис включи на скорост и даде газ. Понтиакът избръмча, подскочи и спря. Буров запали отново и успя да потегли с леко свистене на гумите. Холис се загледа в стоповете му, които се отдалечаваха към главния вход. Под осветения номер на бронята на колата имаше надпис: „Военнопленниците и безследно изчезналите не са забравени!“

— Все пак се надявам, че ще се пребие — каза Лиза и се обърна към Холис. — Отвратително е. Да кара колата на човека, когото е убил. Той е луд.

— Това ли е колата на американското момче, загинало при катастрофата? Фишър? — попита Пул.

— Да.

— Четохме за случая в американската преса. А Ландис ни каза, че знаете за Додсън от Фишър. Срещнали ли са се? Фишър успял ли е да влезе във връзка с посолството?

— Не мога да говоря за това сега — каза Холис.

Пул кимна и попита:

— Къде точно се намираме?

— Къде мислите, че се намирате? — погледна го Холис.

— На няколко километра на север от Бородинското поле — отговори Пул.

Холис кимна.

— Разбрахме го по време на полета, с който ни докараха от Ханой — беше ясно, че кацнахме в континентална Русия. Потвърдихме го и по наблюдения на слънцето и звездите. Климатът също е по-скоро характерен за Средна Русия, а не за Сибир. Но най-важният показател са всички тези самолети, които се снишават в югоизточна посока. С годините трафикът се увеличава. Решихме, че вероятно отиват към Москва.

— А как отгатнахме, че сте близо до Бородино?

— По топовната стрелба — отговори Пул. — На всеки седми септември и на петнайсети и шестнайсети ноември се чува салют от двадесет и един топовни изстрела на няколко километра на юг. Това са годишнините от двете битки при Бородино. Нали така?

Холис отново кимна. Всъщност предишната година той бе присъствал лично на церемонията.

— Е — каза Пул, — предполагам, че въпросът всъщност е: Стигнал ли е Додсън до посолството?

— Да, това е въпросът — отговори Холис.

Продължиха да вървят. Когато минаваха пред масивната сграда на щаба, Пул попита:

— Прекарахте известно време в задните стаи, нали?

— Според руските стандарти не твърде много — отговори Холис.

— Почти всички тук са минали през камерите. Но Буров има по-изтънчени методи за наказание. Хвърлянето на инструкторите в килиите понижава продуктивността им, затова затваря там руските ни жени и приятелки, когато някой наруши правилата. Сега повечето от нас имат жени и деца — заложници на съдбата, — така че в известен смисъл ни стана по-трудно да действаме.

Пътят зави и се спусна надолу зад завоя и Холис осъзна, че внезапно е станало по-тъмно. Вдигна поглед към небето, но видя само тъмнина.

— Маскировъчната мрежа — обясни Пул.

Холис се сети, че това е районът с маскировъчно покритие, който бе забелязал от вертолета.

— Сам, погледни! — извика Лиза.

Пред тях Холис видя слаби лампи, окачени на електрическите стълбове. Когато приближиха, той съзря павиран паркинг с бели маркировъчни линии. Зад паркинга се виждаше редица от десетина тъмни витрини на магазини, които много наподобяваха на търговски център в крайните квартали на голям град. Най-големият магазин в редицата беше обширен „7-илевън“^[1] с отличителните бели, зелени и червени цветове на рекламата.

— Виж, това е магазинът, който търсехме по пътя за Можайск.

— Невероятно — каза Лиза, загледана в него.

Тя тръгна през слабо осветения паркинг към редицата магазини от червени тухли. Холис и Пул я последваха.

Вляво имаше обществена пералня на самообслужване, банков клон на Северноамериканската банка, магазин за алкохолни напитки, „Суинис Ликърс“, бръснарница с име „Мейн Ивент“ и козметичен салон „Тресис“. Вдясно се намираха магазинът за домашни потреби на Кругър, канцеларски магазин, магазин за цигари, аптека, имаше и книжарница с видео и аудиокасети, а в края на редицата се виждаше закусвалнята „Дънкин Донътс“.

— Всичко това законно ли е? — попита Холис.

— Не. Но се опитваме да докараме представителство на туристическата фирма, работеща с „Америкън Експрес“.

Холис подмина закусвалнята и надникна през витрината на книжарницата.

— Макар и в различна степен, всички тези магазини са тренировъчни площадки — каза Пул. — Пазарува се с лагерните талони, с изключение на книжарницата. Там всичко се взима само под наем. Тя е нещо като аудио и видео библиотека, но е оформена като нормална книжарница с цел обучение. Получаваме широк спектър публикации, книги, видеокасети, както и някои прилични аудиокасети и плочи.

Лиза погледна към изложените на витрината нови луксозни издания на американска и английска художествена и научна литература.

— Някои от тези книги ги нямаше дори в книжарницата на посолството. — Видя класическата книга на Джон Барън „КГБ“ и публикацията на съветския политически емигрант Аркади Шевченко „Разрив с Москва“. — И те ви разрешават… на вас и на така наречените студенти, да четете тези неща?

— Те просто нямат избор, не е ли така? — отговори Пул. — Ако не ги прочетат сега, ще ги прочетат в Щатите, където това може да промени мирогледа им. Така че тук ги ваксинират срещу истината.

Холис надникна през витрините на магазина за канцеларски материали и аптеката.

— На вас тук, изглежда, нищо не ви липсва.

— В материално отношение не, полковник. Знаете какво ни липсва.

Холис не отговори, а продължи към магазина за домашни потреби.

— Повечето от стоките са американски.

— Да — отговори Пул. — Повечето от домакинските уреди и мебелировката в лагера са американски. Така нещата са еднотипни и по-лесно се поддържат. Затова и всичко работи.

— Сами ли си ги поправяте?

— Да, с помощта на курсантите. Повечето съветски мъже не са много сръчни в домакинските ремонти. Предполагам, че това е така, защото живеят в държавни жилища, които оставят да се разпадат. Учим ги как да поправят всичко вкъщи през почивните дни. — Пул се усмихна. — Така че един ден, когато американските им съпруги им мрънкат да поправят някое течащо кранче, да могат да се оправят, без да викат водопроводчика. Или както казваме — добави Пул: — Колко руснаци са необходими, за да се смени една крушка? — Десет. Девет, за да попълнят формулярите за крушката, и един, за да я завие.

Холис, Лиза и Пул се приближиха до огромната стъклена витрина на „7-илевън“-а.

— Тук купуваме повечето от пакетираната храна и консервите — обясни Пул. — Част от тях са американски, част финландски, има и съветски. В зависимост от доставките. Прясното месо и зеленчуците купуваме от склада близо до главния вход, взимаме каквото има, макар че съществува купонна система. Това е като навсякъде другаде в страната.

— Но доколкото разбрах, вие тук получавате заплати? — каза Холис.

— Да. Тези талони… — Пул извади петдоларова банкнота от портфейла си я подаде на Холис.

Двамата с Лиза я разгледаха на слабата светлина на уличната лампа. Банкнотата изглеждаше като пет долара, но всъщност беше цветно ксерокопие. Единствената разлика беше лошото качество на хартията и обратната страна, на която нямаше нищо.

— Това е част от психологическия им подход, с който се опитват да ни предпазят да не станем истински зомбита — каза Пул. — Трябва да балансираме личния си бюджет и други такива неща. Курсантите също. Те например си плащат за това, че живеят у нас. Банковите операции и финансовите въпроси са едни от най-важните части в учебната програма. Оказа се, че е много по-трудно, отколкото предполагате, да обучите тези хора на чувство за финансова отговорност. Те са свикнали да изхарчват месечната си заплата за първите потребителски стоки, които видят по пътя си на връщане от работа. Но все пак икономическият модел тук не е много близо до действителността — добави Пул. — Например не плащаме данъци. — Той се усмихна.

— Откъде взимат всички тези американски реклами и други съоръжения за магазините? — попита Лиза. — Например надписа „7-илевън“?

— Пристигат от Москва — отговори Пул. — Предполагам, че бихте го нарекли нещо като ателие за декори. Оттам са и материалите за представителството на Северноамериканската банка. По-дребните неща, потребителските стоки и така нататък идват по дипломатическите куриери или чрез Центъра за международна търговия в Москва. Видях снимка на тази сграда в едно списание. Построена е от Армънд Хамър. Прилича на сградата Тръмп в Ню Йорк. Цялата е от стъкло, месинг и мрамор. Е, това е една истинска малка Америка, нали? Вие били ли сте там?

— Да — отговори Лиза. — Точно така изглежда. Нещо като открита врата към Запада.

— Много повече, отколкото предполагате — откликна Пул. — Изпращат курсантите да живеят в хотела като награда за завършване на школата. Прекарват там един месец, като се срещат със западни бизнесмени и видни личности. Нещо като спирка по пътя към целта. След това заминават на Запад.

Холис продължи надолу по редицата, подмина пералнята и банката и спря пред витрината на „Суинис Ликърс“. Започна да разглежда стоката и рекламите на витрината на различни западни спиртоварни и винарски изби. Имаше професионално изработена реклама на световноизвестни италиански вина със снимки от слънчева Италия и малки хартиени италиански знаменца. В една плетена кошница бяха подредени бутилки „Принципеса Гави“ и „Банфи Брунело ди Монталчино“, две много популярни вина, внасяни в големи количества в Америка.

— Това са много хубави вина. Можете ли да си ги купувате? — попита Лиза.

— Можем да купуваме вината, преди да се вкиснат. Понякога можем да купуваме и западни концентрати. Зависи от доставките. Можем да купуваме всичко съветско, което пожелаем. — След това добави: — Всички много се смяхме, когато прочетохме, че водката „Столичная“ е започнала да става популярно питие в Америка. Винаги съм готов да пийна един бърбън „Кентъки“.

— Казаха ми, че тук има и други тренировъчни съоръжения — обади се Холис. — Кухни, канцеларии и други.

— Те са точно тук, под краката ви. Има широк подземен тунел. Слиза се по стълбите зад магазините. Долу има обширен офис със стая за приемане на посетители. Направена е, за да могат студентите да се запознаят с деловия етикет и офис техниката. Компютри, копирни машини, машини за охлаждане на напитки, електрически бормашини. Столова. Има и зала, в която прожектират току-що излезлите по екраните филми, незаписани още на видеокасети. Не знам как ги доставят. Има и две изключително модерни домашни кухни, обширна библиотека с наръчници, регистратури на хотел и на мотел, модел на митническа служба на летище и кантора за коли под наем, където две неприятни рускини обиждат хората. Изобщо не им се налага да играят. Някога са били държавни чиновнички. Курсистите намират за забавен факта, че държавната транспортна фирма обобщава модела на съветския живот. — Пул се усмихна и продължи. — Долу репетират закриване на фирми, интервюта за работа и така нататък. Най-обичаното развлечение е брокерската фирма на И. Ф. Хътън — добави той.

— И на борса ли си играят тук? — попита Лиза.

— Основното развлечение на капиталистическите паразити — усмихна се Пул. — Там играят всички — курсантите, инструкторите и жените. Руснаците ни изпращат по въздушна поща борсовите котировки, така Школата за магии изостава само с два дни от Уолстрийт. — Той мрачно се засмя. — Всички пострадахме по време на борсовата криза през 1987-а. Но сега вече съм с печалба от около шест хиляди долара.

Холис и Лиза се спогледаха.

— Учебната програма тук е твърде широкообхватна — продължи Пул. — Но като оставим настрана езика и социалните навици, не може да се навлезе в дълбочината на проблемите, трудно е да се въведат познанията и жизненият опит на един 25-годишен американец в главата на руснак на същата възраст за краткия период от тринадесет — четиринадесет месеца. Това е средната продължителност на престоя им тук. Разбира се, те пристигат с добър английски и някакви познания за Америка. Всички са завършили разузнаваческата школа на съветските военновъздушни сили близо до Москва и Института за Америка и Канада.

Холис кимна. Като офицер от разузнаването можеше да оцени добре изготвената програма. И докато американските разузнавателни служби бяха пренасочили основното си внимание от хората към сателитите, статистическите анализи и други пасивни методи за събиране на информация, съветската страна продължаваше да разчита главно на човешкия фактор. „Това е твърде иронично, помисли си Холис, като се има предвид мястото на индивида в ценностните системи на двете общества.“ Холис винаги бе вярвал, че съветският подход, който поставяше на първо място човека, разузнавача, бе по-правилният. Алеви също вярваше в събирането на разузнаваческа информация чрез шпионска мрежа от хора. Холис подозираше, че това бе и една от причините те с Лиза да се намират в Школата за магии.

Лиза надникна през прозорците на бръснарницата и на козметичния център и попита Пул:

— А жените от лагера наистина ли идват да си правят тук косите?

— О, да. Фризьорите и в двата салона са от ГУЛАГ. Всички служители тук са дошли от ГУЛАГ, повечето са жени, които вече са женени или поддържат връзки с американските инструктори. Тук живеем в един странен малък свят. Както виждате, обстановката е като в крайните градски квартали. Предполагам, че е така, защото повечето от нас са от крайните квартали.

— Но няма нито коли, нито градски транспорт — каза Холис.

— Не. Нито пък туристическа компания. — За момент Пул сякаш се замисли за нещо, после продължи. — Населението на несъществуващия град леко надхвърля хиляда души. При последното преброяване бе установено, че има двеста осемдесет и двама бивши американски пилоти и приблизително същия брой руски жени, плюс децата ни. Освен това тук са и шестте отвлечени американки — вече седем, има и известно количество руски обслужващ персонал и медицински лица, също от ГУЛАГ. След това идват курсантите, разбира се — те са около триста във всеки един момент. Има и около петдесет руснаци — наставници, както ги наричат. Всъщност това са офицери — наблюдатели — по един на всеки шест курсанти. Следват офицерите от разузнавателната служба на КГБ, които могат да говорят и разбират английски. След това поделението за охрана на КГБ, около шестстотин души, които живеят предимно в собствения си лагер и патрулират по периметъра. Всъщност ние не ги смятаме за част от населението на лагера. Никога не ни се налага да си имаме работа с тях, а на тях им е забранено да се опитват да влязат във връзка с нас.

Пул замълча за момент и после си пое дълбоко дъх.

— Ето това е. Хиляда души, които живеят на тази нещастна квадратна миля, като по цял ден се преструват. Преструват се до момента, в който преструвката заприлича на действителност, а действителността, за която четем и която гледаме на видеокасетите, заприлича на репортаж от някоя измислена планета. Да ви кажа, понякога си мисля, че съм луд за освидетелстване, а понякога си мисля, че руснаците са ненормални. — Той погледна Холис, после Лиза. — Вие сте пристигнали току-що. Какво мислите?

— Ще се въздържа от оценка, въпреки че смятам, че няма значение дали всички сте полудели или не. За мен проблемът с това място е, че то работи.

— Да, така е — кимна капитан Пул. — Тук сме обучили хиляди малки чудовища. Дано Господ да ни прости.

Прекосиха отново паркинга, върнаха се на главния път и продължиха по-нататък.

— Може ли да ви попитам нещо, капитане? — каза Лиза. — Имали ли сте някога чувството, че нашият начин на живот… съблазнява тези курсанти?

Пул се приближи още повече към тях и тихо отговори:

— Да. Но мисля, че това е само повърхностно. Така както един американец би могъл да бъде съблазнен от Таити или Париж. Те не искат всичко това за тяхната страна. Или може би някои от тях го искат, но само при спазване на техните условия.

— Руснаците все още отъждествяват материалното благополучие и добрия живот с духовната поквара — кимна Лиза.

— Вие наистина познавате руснаците — изгледа я Пул, докато вървяха. — Те са просто обсебени от тази мисъл. Нямат Бог, но се тревожат за духовния си живот, живеят в бедност, което се предполага да е добре за руските им души. Въпреки това се стремят да откраднат всичко, което им попадне под ръка, и питат за още. А малкото, които се добират до богатство, бързо се отдават на хедонизъм и затъват в него, защото нямат водеща светлина, ако разбирате какво имам предвид.

— Това не е специфично само за руснаците — отбеляза Холис.

— Така е — съгласи се Пул, — но има нещо, което е. Повечето от тях сякаш притежават някаква тъмна вътрешна същност, непроницаем център, който не пропуска до себе си заобикалящата ги светлина. Няма значение колко книги четат и колко филми гледат. Те нито чуват, нито виждат. Естествено има единици, и дори не само единици, може би 2% от тях, които се отварят към външния свят. Но щом това се случи, наставниците бързо ги намират, макар че те се опитват да се прикриват. И КГБ ги отстранява. Може би сме успели да изпратим няколко пробудени люде от тук. Но не вярвам да са успели да вземат устния изпит — така наричаме маратона от полиграфски сеанси, през които трябва да минат. — Пул продължи да говори все така тихо на Лиза и Холис. — Все се надяваме, че един от тях ще успее да стигне до Америка и да отиде в най-близкото бюро на ФБР с шпионската история на века. Случило ли се е такова нещо? — попита той.

Холис поклати глава.

— Невероятно.

Холис се радваше, че благодарение на Пул има възможността да открие, че мъжете тук продължаваха да се чувстват като американски воини и все така презираха руснаците.

— Колко са американските военни, затворени тук? — попита Холис.

— Трудно е да се каже. От началото, тоест от около 1965-а до края на въздушната война над Северен Виетнам през 1973-а оттук минаха стотици мъже. Повечето от тях сега са мъртви. Съставихме списък от близо четиристотин и петдесет авиатори, за които знаем, че са застреляни, умрели от недохранване или са се самоубили. Бяха бурни времена, а и ние нямахме възможност да водим точна статистика. Но сега имаме този списък — прошепна Пул, — скрили сме няколко копия на различни места в лагера.

Холис спря и тримата застанаха много близо с лице един към друг.

— Мога ли да получа списък на загиналите?

— Да, разбира се.

— И справка за хората, които са тук сега?

— Да.

— Джак Додсън разполагаше ли с тази информация?

— Разбира се. Нима искате да кажете, че може да успеете да изнесете тази информация вън оттук?

— Не съм казал, но очевидно мисля за нещо такова.

Пул кимна.

— Има и друго, което трябва да знаете — каза той. — След подписването на Парижкия мирен договор, когато вече се предполагаше, че всички военнопленници са освободени, тук продължиха да пристигат американски пилоти от северновиетнамските затвори. Както можете да се досетите, те бяха в изключително лошо състояние. В средата и края на седемдесетте оттук минаха петдесетина такива мъже. Последният пристигна през 1979-а. — Пул погледна към Холис. — Тези хора казаха, че в северновиетнамските лагери за военнопленници все още има американци. Имаме списък на хората, които ни дадоха тази информация, и на американските военнопленници, които са останали в Северен Виетнам. — Пул премести погледа си от Холис към Лиза, докато продължаваха да стоят лице в лице в тесен кръг, и добави: — За това сме подписали и показания. Имаме и списък на двеста осемдесет и двамата души, които са тук сега, придружени от подписи, положени под декларации, свидетелстващи за положението им на затворници тук и разкриващи характера на тази школа. Ще бъде чудесно, ако успеем да доставим тези документи като доказателство във Вашингтон.

Холис кимна.

Имаше други, които пък мислеха, че никак нямаше да бъде добре.

— Пристигнах тук през юни 1971 — продължи Пул. — Преди това изкарах шест месеца в северновиетнамските затвори. — За момент се замисли: — Както казах, със съветски транспортен самолет ме докараха от Ханой в една военновъздушна база недалеч от тук. Нямах представа къде отиваме. Бяхме десет души. Смятахме, че вероятно руснаците ще се явят като посредници между американците и северновиетнамците и ще бъдем разменени срещу северновиетнамски военнопленници или руски разузнавачи. Дори когато вече пристигнахме с покритите камиони, все още не знаехме, че от нас се очаква да обучаваме съветски пилоти. Но щом го разбрахме, осъзнахме, че никога няма да се измъкнем оттук, след като знаем такава тайна.

Холис кимна. Тайната бе разкрита, но хората бяха още тук. Чудеше се дали Пул и другите си дават сметка за това.

Продължиха да вървят рамо до рамо по пътя и да си говорят шепнешком.

— Тук има ли църква? Имате ли служби? — попита Лиза.

— Не. Това е единственото нещо, което не ни позволяват, и то е много показателно. Разрешиха ни да имаме групи по изучаване на Библията, защото поискахме да имаме такива. Но курсантите нямат право да взимат участие в тях дори като форма на обучение. В Америка те могат да станат капиталисти или крайнодесни политици, ако желаят, но чух, че им е забранено да се присъединяват към която и да е църква, освен ако не е абсолютно необходимо за прикритието им.

— Това противоречи на идеята, че тук трябва да се радвате на американската свобода — отбеляза Лиза.

— И аз не го разбирам напълно — отговори Пул. — Отдават такова голямо значение на атеизма и говорят толкова лоши неща за религията, че можеш да си помислиш, че всъщност вярват в Бога.

Продължиха да вървят по главния път, след това завиха по тясна, покрита с трупи пътека, която се изкачваше нагоре по едно хълмче в гъсто залесената гора. Холис отбеляза, че тази част от лагера изглеждаше необитаема.

В края на застланата с трупи пътека имаше полусрутена изба. Единственият й прозорец слабо светеше, а от каменния й комин се виеше пушек.

— Една от последните автентични постройки — обясни Пул. — Генерал Остин я хареса повече от така наречените американски къщи, въпреки че полковник Буров би предпочел генералът да се настани нормално като всички останали. Генералът не си взе руска жена, защото казва, че все още е женен за госпожа Остин — продължи Пул, когато наближиха вратата на дървената изба. — Мисля, че й е останал верен — добави той. — Генералът има по-силна воля от мен. Трябва да знаете също, че той отказва да обучава курсанти.

— Защо тогава КГБ не се е отървало от него? — попита Холис.

— Дадохме им да разберат, че ако го направят, ще стачкуваме или ще се разбунтуваме. Имаме доста голяма стойност като учебно пособие — като робите, когато търговията с роби е в застой. Предполагам също, че нямат нищо против да ни дадат една малка победа, за да можем да мислим, че все още сме мъже.

Пул почука на вратата. Тя се отвори и зад нея се показа мъж на близо седемдесет години, добре запазен, с късо подстригана прошарена коса и стоманеносиви очи. Цветът на кожата му беше много блед, но изглежда, това се дължеше по-скоро на липсата на слънце, отколкото на лошо здравословно състояние. Холис помисли, че има вид на човек, който е понесъл твърде много, твърде дълго време — и го е понасял сам.

Известно време генерал Остин ги наблюдава мълчаливо, после ги покани да влязат, без да проговори. Отиде до стереосистемата, сложена върху една разклатена пейка, и постави плоча на грамофона. Цигулките и духовите инструменти на „Четирите годишни времена“ на Вивалди изпълниха малката стая. Остин им посочи две дървени столчета, разположени близо до разпадащата се каменна камина. Холис и Лиза седнаха. Пул седна на подобно борово столче срещу огъня. Остин се отпусна на брезовия люлеещ се стол.

Холис огледа дървената стая. Беше с размерите на кухнята на Павел и Ида, но определено по-оскъдно обзаведена. Люлеещият се стол и уредбата бяха единствените удобства, нямаше меки столове, черги на земята, нито домакинска техника. Имаше няколко настолни лампи с абажури, разпръснати из стаята, чиито шнурове се събираха при единствения електрически контакт. Груба дървена преграда разделяше стаята на две и ограничаваше мястото за спане, където на земята до армейското походно легло гореше електрическа печка. До леглото имаше купчини книги, списания и вестници.

Генерал Остин заговори с много тих глас, който едва се чуваше сред музиката на Вивалди.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, полковник. — Той погледна към Лиза. — Вие също, госпожице Роудс.

— Вероятно бихте предпочели да не бях дошла — каза тя.

— Ако беше така, щях да го кажа.

— Да, сър — улови се да отговаря тя.

— Полковник Холис държи да знаете, че е дошъл тук по свое желание — каза капитан Пул.

Остин кимна, но не каза нищо.

— Знаете ли за случая с майор Додсън? — обърна се той едновременно към Холис и Лиза.

Холис кимна.

— А имате ли някакви новини от майор Додсън?

— Не, генерале — отговори Холис, предпочитайки да използва това обръщение пред почтителното „сър“.

— Какво мислите, че ще направи нашето правителство, ако майор Додсън се свърже с посолството или с някой западен журналист? — попита Остин.

— Генерале, не мога да водя разговор от такъв характер с човек, с когото току-що съм се срещнал. Човек, който не е свободен. И, извинете ме, човек, който е компрометиран.

За известно време генерал Остин се люля в стола си, загледан в пространството.

— Разбирам вашата сдържаност — каза той най-накрая. — Но трябва да призная, че очаквах от вас най-малкото някакво послание отвън.

— Не нося никакво послание. Аз съм офицер от разузнаването и съм инструктиран да не разисквам безполезни за хората въпроси, независимо от ранга, заеман от конкретния човек.

— Мисля, че мога да определя по-добре от вас имам ли нужда да зная това, за което питам.

Холис не му отговори направо.

— Генерале, упоиха ме с наркотици и Буров ме разпита, но поне досега не съм издал повече от абсолютно необходимото, което да позволи на Буров да ме оцени като потенциален предател. Затова съм тук, а не в килията. Каквото и да знам, то надали ще ви донесе някаква полза.

— Полковник, можете ли поне да ни кажете дали нашето правителство знае, че сме тук? — попита Пул.

— Не, не мога. — Холис погледна към Остин. — Искам да ми кажете как Додсън се е измъкнал оттук.

— Знаят го само шепа хора — отговори Остин. — Ако използвам собствените ви аргументи, вие не се нуждаете от тази информация.

— Ако хванат Джак Додсън — добави Пул, — те ще го измъчват така, както измъчваха капитан Ромеро, и ще го принудят да разкрие имената на мъжете от комитета по бягствата. Тогава те ще започнат да измъчват и тях, за да разберат дали няма и други. Двама от тези мъже сме аз и генерал Остин. Така че, ако ви кажем как Додсън е избягал, ще съществува рискът под влияние на изтезанията да признаем на КГБ, че вие също знаете тайната. Тогава може да измъчват и убият и вас, и госпожица Роудс. Позволяват ни много неща, но няма да толерират опити за бягство. Така че, ако продължите да настоявате да узнаете как Джак Додсън се е измъкнал оттук, трябва да сте наясно, че може да попаднете и в кървавата баня, която ще последва евентуалното му залавяне.

Холис погледна към Лиза и тя му кимна.

— Добре — проговори Остин. — С катапулт — и той започна да обяснява. — Ние сами си сечем дървата за огнищата. Проектирахме си катапулт, изрязахме частите му и ги разпръснахме из гората. Един ден преди няколко седмици, преди да почнат студовете, сглобихме катапулта, увихме майор Додсън в дебели одеяла и го изпратихме над оградата от бодлива тел. — Генерал Остин добави още малко подробности. — Имахме намерение да изпратим още трима души на кратки интервали, след това да нарежем катапулта и да го изгорим в огнищата. Но поради лош късмет точно тогава по браздата между двете телени огради мина моторизиран патрул, освети ни и видяха катапулта.

Изоставихме останалата част от плана ни за бягства и се прибрахме незабелязано по къщите си. Вдигнаха тревога, така че Джак Додсън не получи особено големи шансове.

— Остин погледна към Холис и Лиза. — Е, както виждате, вече знаете как е избягал Додсън. Исках да изпитам смелостта ви.

— Не се нуждаем от проверки, генерале.

— Но аз не съм сигурен в това. Дори не знам какво ви е довело, вас двамата, тук.

— Случайността и съдбата ни доведоха тук, генерале.

— Ние възприемаме вашето присъствие като благоприятен знак — кимна Остин. Той се наведе към Холис в люлеещия се стол. — Ще ви кажа нещо, полковник. Много искаме да се приберем у дома, но мисля, че всички сме готови да пожертваме живота си, ако можем да помогнем на един човек да се измъкне от тук и да разкаже за нас на света. Ако искате да бъдете този човек, ако имате някакъв изготвен отвън план, трябва само да ни кажете. Готови сме на всичко.

Холис кимна в знак на признателност.

— Това е много смело решение — каза Лиза. Тя погледна към Холис. — Сам?

Холис не отговори.

— А самият катапулт, полковник — продължи Пул, — се намира зад щаба, където го държат под стража 24 часа в денонощието. Никой не ни е казал защо, но тъй като вече сме се научили да разгадаваме руския начин на мислене, ние знаем. А вие знаете ли защо? Вие, госпожице Роудс?

Отговор не последва и Пул продължи:

— Ако заловят Додсън, той ще е първият, но този път без предпазната обвивка от одеяла. Ако не го намерят и не успеят да разберат кои са членовете на комитета по бягствата, просто ще изберат десетина души наслуки. Така че дори да ни смятате за достойни за презрение предатели, не бива да мислите, че сме се превърнали в послушни играчки в ръцете на руснаците. Защото наистина сме извършили нещо, за което сме готови да умрем.

— Аз не ви осъждам — каза Холис на Пул. — Просто ви напомням, че всички сте нарушили кодекса за поведение на военнопленниците, като сте започнали да сътрудничите на врага. Да, аз също го направих до известна степен. И след като всички приемаме този факт, можем да пристъпим към следващото ни задължение според член на кодекса, който ни повелява да се опитаме да избягаме. Защото не мисля, че бройката, която сте постигнали — двама души за две десетилетия, — е много впечатляваща.

— Полковник, не смятам, че имате право… — започна Пул с почервеняло лице.

— Полковникът е прав — прекъсна го Остин. — Руснаците премахнаха отдавна онези от нас, които отказваха да им сътрудничат, други наши колеги извършиха явно или скрито самоубийство. Това, което е останало и което виждате, полковник Холис и госпожице Роудс, са предателите. Затова сме и живи. Ето защо, между другото, и Ърни Симс е мъртъв. Нали така, полковник?

— Така е, генерале.

— Полковник — Пул се изправи, — нека да ви цитирам някои от правилата, които се отнасят към военнопленниците. Първо: „Дори като военнопленник вие продължавате да бъдете под закрилата на Съединените щати, няма да бъдете забравен.“ Второ: „Правителството ще използва всички възможни средства, за да установи контакт с вас, да ви окаже подкрепа и да издейства освобождаването ви.“ Погледнете ме в очите, полковник — каза Пул на Холис, — и ми кажете, че нашето правителство е изпълнило задълженията си към нас. Кажете ми, че не сме забравени и изоставени на произвола на съдбата. Кажете ми, че те не знаят, че сме тук.

Холис погледна Пул право в очите.

— Ако знаеха, че сте тук, капитане, те щяха да направят нещо, за да ви измъкнат.

Пул се вгледа внимателно в Холис, след това пое дълбоко дъх.

— Тогава нека да ви кажа какво правим тук, вместо да бягаме. Саботираме учебния процес и при най-малката възможност. Оправдаваме живота си с това, че ако успеем да живеем достатъчно дълго, за да изведем един от нас оттук, ще можем да предупредим страната си за съществуването на това място. И в това има някакъв смисъл, полковник. Защото, както виждате, това не е просто военнопленнически лагер, тук много по-важни са други правила. Опитваме се да поддържаме самосъзнанието и честта си на офицери. Например мога да ви кажа, че досега тук не се е появило нито едно канарче. Имаме си доверие един на друг, но не сме приели приятелството на нито един руснак. Ситуацията е особена и ние се стремим да се справяме с нея според обстоятелствата. По тази причина генерал Остин основа комитет по етика. — Пул погледна към Холис и Лиза. — Вярвам, че няма да останете тук за двадесет години, но ако това се случи, искрено се надявам да успеете да запазите чувството си за дълг и чест.

— Искате да кажете, че бихте желали да видите как ще си взема думите назад — каза Холис.

— Точно така — рязко отговори Пул.

— Е, може би това ще стане — Холис се изправи.

Лиза също стана и се обърна към Остин и Пул.

— Аз… Мисля, че от всичко видяно и чуто мога да кажа, че сте направили най-доброто, което сте могли.

— Не, знаем, че не е така — генерал Остин също се изправи. — И приятелят ви го знае. — Той погледна Холис и продължи: — Поражението във Виетнам, Уотъргейт, иранските контри, срамният епизод със заложниците в Иран, Ливан и така нататък. Ние сме далечни свидетели на двадесет години нещастия и унижения, сполетели Америка. Но не сме ги използвали като оправдание за срамното си и безволево поведение.

— Вие не сте длъжни да се оправдавате пред мен или когото и да било другиго — каза Холис. — Длъжни сте да отговаряте само пред надлежно съставена съдебна комисия, ако някога стигнете до вкъщи.

Остин се беше замислил и Холис се запита дали изобщо го е чул.

— Вкъщи — каза Остин. — Знаете ли, всички гледахме по видеото как военнопленниците от Виетнам се завърнаха вкъщи. Видяхме хора, които познавахме. Някои от нас дори видяха съпругите и близките си, които искрено споделяха радостта на другите семейства, с които се бяха запознали в общата мъка. — Остин изгледа последователно Холис и Лиза. — Мисля, че руснаците не можеха да ни измислят по-жестоко мъчение от това да ни покажат тези филми.

Лиза се обърна и бързо излезе от стаята. Холис тръгна към вратата.

— Прочетохме и за постоянните усилия за откриване на местонахождението на военнопленниците, полагани главно от частни организации и отделни семейства, а не от правителството ни, както бих искал да бъде — каза Пул. — Знаете ли колко депресиращо е това за нас? И защо не се е намерил дори един достатъчно умен човек, който да стигне до някои умозаключения? Самонасочващи се ракети срещу американски пилоти. Господи, та руснаците и северновиетнамците бяха съюзници! Толкова много акъл ли е нужен, за да се досети човек? Защо никой не се е сетил, че може да сме тук? В Русия? — Пул се вгледа в лицето на Холис. — Или може би са се досетили? Нима Вашингтон толкова се опасява от възможните последици, че го е страх да направи нещо? Така ли е, полковник?

— Не мога да отговоря на тези въпроси — каза Холис и добави: — Но имате личната ми дума, че ще направя всичко възможно, за да ви заведа у дома. Лека нощ, генерале. Капитане. — Холис взе фенера и излезе.

Намери Лиза отвън и видя, че е плакала. Хвана я под ръка и тръгнаха надолу по тъмната, застлана с трупи пътека. Стигнаха до главния път и завиха надясно, обратно към къщата си.

— Беше жесток — каза тя, след като се овладя.

— Знам.

— Но защо… Как можеш да бъдеш толкова суров към хора, които са страдали толкова много?

— Не одобрявам онова, което са направили.

— Не те разбирам, не разбирам принципите ти, нито…

— Не е и необходимо. Това е моят свят, не твоят.

— По дяволите! Твоят свят ме забърка във всичко това!

— Не. КГБ те въвлече в това. Има много злини, които трябва да бъдат поправени тук, Лиза — добави той. — Аз не съм съдия и не мога да издавам присъди, но по дяволите, аз съм свидетел. Разбирам какво виждам и знам, че не съм един от тези престъпници. Моля те да го запомниш.

Тя го погледна и осъзна, че е много разстроен от тази среща.

— Видя се на тяхно място, нали? — попита тя. — Някога те са били твои другари. Не им се сърдиш и не ги презираш. Съжаляваш ги и чувството ти е толкова силно, че не можеш да го овладееш. Така ли е?

— Да, така е — кимна той. Прегърна я през раменете. — Не мога да им дам надежда, Лиза. Това ще е много по-жестоко от всичко друго, което мога да им кажа. Те го разбират.

Тя се притисна по-плътно до него.

— Ърни Симс е мъртъв и погребан, Сам. Сега трябва да намериш мир и спокойствие.