Нелсън Демил
Школа за магии (11)

11.

Веднага щом се отдалечиха от моргата, Холис забеляза, че ги следва черна чайка. Намали скоростта по тъмните тихи улички на Можайск и чайката направи същото.

— Полковник Буров е проклет кучи син — обади се Лиза.

— Сигурно се е скарал с жена си тая сутрин.

— Дали знаеше за отклонението ни при Бородино, или не?

— Просто направи правилно заключение. Съвсем скоро след като открият двамата простреляни патрули, няма да има никакви съмнения.

— Ще се опита ли да ни убие заради това?

Преди да отговори, Холис помисли малко.

— Не, не заради това.

— А заради онова, което видяхме ли?

— Може би — отговори Холис. — Все едно, нали още в Москва ти казах, че тия хора са непредсказуеми. Нашата най-добра защита е да бъдем още по-непредсказуеми.

— Искаш да кажеш, че не трябва да ходим в онова стопанство?

— Точно така.

— Ще успеем ли да се върнем в Москва?

— Никакви шансове… — Холис отново погледна в огледалото назад. — Както се казва, „имаме си опашка“.

— Тогава да отидем някъде другаде, където да бъдем сами.

Холис се усмихна. Стигнаха до центъра на града, където дървени двуетажни сгради обгръщаха кръгово кръстовище. Уличните лампи светеха, но нямаше други доказателства, че тук живеят хора. Главната улица продължаваше извън града в старото шосе от Минск за Москва и Холис тръгна по него на запад към селското стопанство. Чайката ги следваше. Холис се питаше дали вътре не са Борис и Игор.

Шосето извиваше настрани и се отдалечаваше от Москва река. Съвсем скоро установиха, че се движат по доста тъмен, зле асфалтиран път, сами сред обширните руски поля. Холис не виждаше никакви светлинки, освен фаровете на чайката зад него.

— Коя е по-бърза — чайката или жигулито? — попита Лиза.

— Не питай.

— Нямаш друго оръжие у себе си, нали?

— Тук, на откритото, могат доста лесно да ни убият.

— Не е чак толкова лесно. Може би просто искат да се уверят, че ще стигнем до стопанството без каквито и да е инциденти?

— Може би.

В действителност Холис не можеше да разбере какво точно им готвят. Съжаляваше, че изхвърли пистолета, но според съветските закони той бе криминален престъпник, а криминалните престъпници винаги унищожават доказателствата. И наистина, ако хората в чайката намереха неговия „Токарев“, най-малкото щяха да го обвинят в убийство, дипломатическият му имунитет изобщо нямаше да му помогне. Най-вероятно щяха да го убият. От друга страна, ако сега пистолетът му бе у него, можеше да елиминира ония от чайката.

Лиза прегледа плика, пълен с документи и чекове, които Буров им даде.

— Дори и да са убили онова момче, много са коректни по отношение на закона.

— Само когато им отърва. Усети ли, че полковник Буров се притесняваше за майор Джак Додсън?

— О, да. Майор Додсън е все още на свобода с рублите и картите на Грегъри Фишър.

— Точно така. И ако майор Додсън успее да стигне до посолството, закъдето, предполагам, е тръгнал — добави Холис, — тогава върху вентилатора ще се изсипят тонове лайна и ще се разхвърчат чак до Вашингтон. Само след седмица всички ще си бъдем у дома и тук ще остане само портиерът да изпълнява ролята на шарже д’афер.

Лиза не каза нищо.

На три километра след града Холис и Лиза забелязаха огромна дървена табела, забита на два кола, с името на совхоза. Под него се четеше въодушевено обещание: „Ще се борим да преизпълним плановете на Централния комитет.“

— Е, съдружник, добре дошъл в Мързеливото червено революционно октомврийско ранчо — каза Лиза.

Холис леко се усмихна и зави по чакълестия път, после продължи към стопанството. Вече се различаваха множество голи дървени селскостопански постройки, ръждясали навеси и бетонна сграда на три етажа, за която Холис реши, че е комуната, където живеят селскостопанските работници и техните семейства, бекярите и приходящите работници и механици — всички под един покрив. Апартаментите се състояха от самостоятелни всекидневни и спални, но кухните, трапезариите, тоалетните и баните бяха общи. Според Холис в тия панелни сгради, издигащи се сред кооперативните блокове, имаше нещо от „Смелия нов свят“, имаше нещо неестествено у хората, които ги обитаваха, без да имат собствен двор или градина, у хората изкачващи се пеш по стълбите до квартирите си.

Лиза погледна назад:

— Фаровете на чайката също свиха по тоя път… Току-що светлините на колата изгаснаха.

Холис мина покрай комуната и забеляза малката тухлена постройка, за която Буров ги бе осведомил, че е административната сграда. Един от прозорците светеше. Холис изгаси фаровете, мина покрай сградата и продължи нататък.

— Не мислиш ли, че това може да е клопка? — попита Лиза.

— Твърде е възможно.

— А сега какво ще правим?

— Нашето малко жигули няма големи шансове по главното шосе, но тук, по черните пътища, ще можем да се измъкнем от чайката — отвърна Холис.

— Това още едно нарушение на пътния лист ли ще бъде?

— Твърде е възможно.

Не беше достатъчно светло, но Холис успяваше да следва мръсния чакълест път по заобикалящите ниви на славния руски чернозем. Той натисна педала и винаги когато забележеше разклонение, удряше спирачки и завиваше по него. Без светлини жигулито бе буквално невидимо и след петнайсет минути криволичене напосоки Холис заяви:

— Изгубихме чайката. Но за съжаление и ние се изгубихме.

— Шегуваш ли се?

— Някъде назад не видя ли мотелчета?

— Да, много назад. На разстояние две години и 18 хиляди километра. Но, Сам, ти наистина знаеш как да осигуриш чудесни развлечения на една жена. Позволи ми следващия път аз да платя обяда.

— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор, госпожице Роудс, колкото и да е блудкаво. Е, все пак според мен по-добре е да си се изгубил, от колкото да си мъртъв. Смятам да спим под някой навес и да изчакаме да се съмне.

Лиза спря отоплението и свали прозореца.

— Навън температурата е почти под нулата, а все още е само девет часът.

— Да, наистина е малко студеничко. Взела ли си си гащи с крачоли?

— Сам, трябва да намерим някакъв подслон. — Тя се замисли за момент, после продължи. — Според мен вече сме доста далеч от онова държавно стопанство. Ако случайно открием колхоз — може селяните да ни приютят за някоя и друга рубла. Само да не задават въпроси.

— Да не задават въпроси? Тук, в Русия?

— Колективните стопанства се различават от държавните. В колхоза ще усетиш гостоприемството на руския селянин. Имам им доверие.

— Та ти никога не си ходила по селата! Откъде знаеш, че селяните са дружелюбни?

— Инстинктът ми подсказва.

— Мисля, че си чела твърде много руски романи от XX век. — Той сви рамене. — Е, добре. Ще ти се доверя. — После добави. — Желанието ти да видиш руско село ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше.

Пътят бе силно изровен от селскостопански машини. Изобщо нямаше чакъл, а само пръст и пепел. Движеха се на запад и след петнайсет минути на хоризонта се появиха електрически стълбове. Подкараха към тях и стигнаха до първата изба на едно малко селце. Холис намали скоростта и каза:

— Не се виждат никакви светлини. Всичко е тъмно.

— Минава девет часът, Сам. Те са уморени. Нали са селяни. Това не е Москва.

— Вярно. В Москва си лягат в десет. — Холис спря колата и надникна през прозореца. — Струва ми се, че завихме наляво към миналия век.

Той изгаси мотора и двамата се заслушаха в мъртвата тишина. Холис слезе от колата и се огледа. Като по-голямата част от селска Русия, и това селце се перчеше, че има електричество, но Холис не видя никакви телефонни жици, никакъв автомобил, нито дори постройка, достатъчно голяма да бъде гараж. Селото беше просто добре изолирано.

— Очевидно не възнамеряват да показват това място на чужди високопоставени личности — каза Холис.

Предният прозорец на една от избите светна, а след него се появиха още няколко светлинки. Отвори се врата и на калната пътека излезе мъж.

— Говори ти — обърна се Холис към Лиза.

Мъжът се доближи и Холис видя, че е някъде между четиридесет и шейсетгодишен. Бе обут с дебели галоши и навярно току-що се бе облякъл набързо.

— Привет! Ние сме американски туристи — заговори на руски Лиза.

Мъжът мълчеше. Отвориха се още няколко врати и на калната пътека излязоха и други хора.

Холис се огледа. От двете страни на пътя имаше по около десетина изби, а зад тях се виждаха кочини и кокошарници. Около всяка градина имаше ограда, а в ъгъла на всеки двор — външна тоалетна. На десетина метра надолу по пътеката се виждаше един-единствен кладенец с ръчна помпа. Цялото място изглеждаше невероятно запуснато и на този фон селата около Москва му се сториха процъфтяващи.

Около Холис, Лиза и жигулито вече се бе насъбрала тълпа от около петдесетина души — мъже, жени и деца. Холис каза на Лиза на английски:

— Кажи им, че идваме от Земята с послание за мир и искаме да ни заведат при техния вожд.

Тя го погледна, едновременно ядосана и разтревожена, после се обърна към мъжа, който бе излязъл пръв.

— Колата ни нещо се повреди. Можете ли да ни подслоните за през нощта?

Селяните се спогледаха, но за голямо учудване на Холис никой нищо не каза. Най-после селянинът, към когото се обърна, проговори:

— Искате да спите? Тук?

— Да.

— Недалече оттук има държавно стопанство. Там ще има свободни места, защото реколтата вече е прибрана.

— Мисля, че колата няма да издържи дотам. Тук има ли телефон или някаква кола? — попита Холис.

— Не. Но мога да изпратя някое момче с колело дотам.

— Не искаме да ви създаваме такива главоболия — каза Холис, а гласът му прозвуча толкова любезно, че сякаш изненада мъжа. — По-добре аз и жена ми да останем тук, при вас.

Холис се вгледа внимателно в лицата на хората. Бяха грубовати, кожата им бе напукана и имаше цвета на земята, върху която стояха. Дрехите им не се различаваха кой знае колко от дрипави парцали, а подплатените им ватники съвсем не бяха така чисти като ватника на Лиза. Мъжете бяха брадясали, а жените съчетаваха оная необикновена руска комбинация от дебели тела и изпити лица. Половината от зъбите им бяха почернели или изобщо липсваха и от мястото, където стоеше, Холис долавяше киселата миризма на пот, смесена с миризмата на водка. „Господи, помисли Холис, това реалност ли е?“

— Може би идеята ми не бе много добра. Искаш ли да си тръгваме? — каза Лиза на английски.

— Вече е твърде късно. — Той се обърна към мъжа. — Ще ви платим за нощувката.

Мъжът поклати глава.

— Не, не, но ще ви продам малко масло и марули, а в Москва ще можете да изкарате доста повече пари от тях.

— Благодаря — каза Холис. — Ще преместя колата, за да не пречи на движението. — Той се обърна към Лиза. — Върви да се запознаеш.

Холис се качи в колата и я подкара надолу по пътя към купа сено, която бе мярнал на идване. Паркира жигулито така, че да не се вижда от пътя, взе куфарчето си и излезе. Върна се при хората и завари Лиза да бърбори с тях.

— Нашият домакин се казва Павел Фьодорович, а това е жена му Ида Агарьова. Всички са впечатлени от нашия руски — обясни Лиза на английски.

— Каза ли им, че си графиня Путятова, а навярно те са твоя собственост?

— Не се заяждай, Сам.

— Окей.

— Освен това разбрах, че мястото се нарича Яблоня — ябълково дърво, и е едно от селцата на голямото кооперативно стопанство, наречено „Червен пламък“. Административният център е на около пет километра на запад. В него не живее никой, но в тракторния навес има телефон. Утре сутринта там ще има монтьори и ще можем да използваме телефона.

— Много добре. Повишавам те в чин капитан.

Холис се представи като Джо Смит.

— Наричайте ме Йосиф — каза той.

Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил — шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше, всички се усмихваха, а някои от по-старите дори сваляха шапките си с лек поклон — древен руски жест на уважение сред селяните. Холис искаше да се махнат от пътя, защото чайката можеше да се появи отнякъде.

— Жена ми е уморена — каза той на Павел.

— О, да. Последвайте ме.

Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.

Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче:

Щи да каша, пища паша.

Зелева чорбица и каша

са нашата храница.

Павел измъкна два стола.

— Седнете, седнете.

Холис и Лиза седнаха.

— Водка. Чаши — изломоти Павел на жена си.

Вратата се отвори и в стаята влязоха мъж и жена с момиче на около 15–16 години и едно по-малко момченце. Жената остави на масата купа с краставици и се дръпна настрани с децата. Мъжът седна близо до Холис и се усмихна. Влезе още едно семейство и сцената се повтори. Жените стояха прави около стените, а яките им ръце бяха скръстени на гърдите — като сиамски слуги, готови да се размърдат, ако някой поиска нещо. Децата седяха на пода до нозете на майките си. Ида даде на някои от тях кисел — гъста напитка, приготвена от сок от круши с картофено брашно. Мъжете — вече около петнадесет — седяха около масата на столове, които децата бяха донесли отнякъде. Лееше се водка, а някой донесе и американско бренди. Всички пиеха от изпочупени и не съвсем чисти кафени чашки. Масата се отрупа със закуски — руския еквивалент на ястия за коктейл, предимно нарязани зеленчуци, купа с варени яйца и солена риба. След втората водка Холис се обърна към Лиза:

— Това означава ли, че и ние ще трябва да ги поканим на коктейл?

— Чудесно, невероятно изживяване! — отговори Лиза развълнувано.

— Да, наистина е така — замисли се Холис.

Той протегна чашата си и някой моментално му я напълни с водка. Нямаше много приказки, повечето от репликите бяха молби да се подаде тая или оная купа или бутилка. Вонята наоколо бе непоносима, но след четвъртата водка Холис като че ли вече не я усещаше.

— Точно затова пият.

— Защо?

— Убива обонянието им.

— Убива и болката — каза Лиза. — Притъпява разума, унищожава тялото, и накрая ги убива. Дали щяхме да бъдем по-различни от тях, ако се бяхме родили в това село?

Холис огледа безизразните загорели лица, безформените тела, празните очи и напуканите ръце.

— Не знам. Знам само, че тук нещо не е в ред. Виждал съм селяни в Азия, които живееха и изглеждаха по-добре.

Лиза кимна.

— Тези хора, както и техните прадеди, се третират зле от господарите им. А и трябва да се има предвид руската зима. Тя винаги взима своя данък от тялото и духа.

— Да, така е — съгласи се Холис.

Той, руският селянин, бе обект на интерес за литературата, фолклора и университетските професори. Но никой не се бе опитал да разбере неговия вътрешен мир.

Лиза огледа стаята и срещна очите на всички.

— Щастлива съм тук — възкликна тя спонтанно.

В отговор й се усмихнаха четиридесет лица.

— Откъде сте научили руски? — попита хазяинът.

— От баба ми.

— А — зяпна мъжът срещу нея. — Значи вие сте рускиня?

Това предизвика нов тост и чашите отново се напълниха и пресушиха до дъно.

— А ти откъде си научил тоя лош руски? — потупа по рамото Холис мъжът зад него. Всички се засмяха.

— От тая бутилка — вдигна Холис литрова бутилка водка. Отново всички се засмяха.

Импровизираното парти продължи. Холис огледа горещата задимена стая и хората наоколо. „Сякаш се сливат с кафявите дървени стени, мислеше той, тяхната миризма, цветът им, самото им съществуване са плод на дървения материал и на черната земя.“ Погледна Лиза, която се смееше с някакъв млад мъж срещу нея, и помисли, че през целия ден не я бе виждал толкова весела и жизнена. Безрезервният начин, по който тя възприемаше тия хора, и привързаността й към тях го привличаха. Вече бе убеден, че много я харесва.

Жените и по-големите деца пиеха чай и Холис се загледа в тях, а после в мъжете. Отново се замисли за руските селяни. И правителството, и жителите на градовете се отнасяха с тях като с хора втора категория и доскоро дори не им се издаваха паспорти вътре за страната. По този начин ги закрепостяваха към селата им, сякаш все още бяха крепостни. Но и сега, когато имаха паспорти, Холис знаеше, че не ходят никъде. А бяха сто милиона — „тъмните хора“, както ги наричали в царска Русия и както, без съмнение, към тях се е обръщала и бабата на Лиза. Те влачеха товара на държавата и на света върху превитите си плещи, а в замяна получаваха нищожна отплата. Пребивали са ги от бой помешчици и комисари, вкарвали са ги в колективните стопанства като стадо овце, ограбвали са реколтата им, а те самите са умирали от глад. И за да бъде завършен процесът на унищожаване на техните души, ги откъснали от църквата им и от светото причастие. А когато страната се е нуждаела от многочислена армия, хиляди от тези злощастни клетници са били изпращани на фронта, където са умирали безропотно като животни. За Майка Русия.

— Бог да им е на помощ — каза Холис на глас.

Лиза го погледна и разбра веднага.

— Бог да им е на помощ — повтори тя.

Както и очакваха, заваляха въпроси за Америка — отначало малко плахо, после един след друг в безкраен поток. Холис и Лиза трябваше да отговарят на два-три едновременно. Питаха само мъжете, а жените продължаваха да стоят отстрани и да мълчат.

— Вярно ли е, че банките могат да ти вземат стопанството, ако не си платиш дълговете? — попита един мъж.

— Да — отговори Холис.

— А какво ще правиш след това?

— Можеш да си намериш работа в града.

— А ако не си намериш работа?

— Получаваш… — Холис погледна Лиза и попита: — Как беше на руски „социална осигуровка“?

— Мисля, че беше „благо“. Госстрах.

Всички кимнаха в знак, че са разбрали.

— А какво е наказанието за укриване на продукцията?

— Селскостопанският производител е стопанин на всичко, което е произвел. Той има право да го продава когато и на когото поиска, за да получи най-високата цена.

Мъжете се спогледаха с недоверие.

— А какво ще стане, ако не успее да го продаде?

— Чел съм, че предпочитат да избият добитъка си, но да не го продават на безценица — обади се друг селянин.

— Ами ако реколтата се провали? Как ще изхрани семейството си?

— А ако всичките му прасета и крави измрат от някоя болест? Държавата ще му отпусне ли помощ?

Холис и Лиза се опитваха да задоволят любопитството им, признавайки, че не са много вещи по проблемите на селското стопанство. Но докато обясняваше, Холис осъзна, че тези въпроси бяха сами по себе си една метафора. Това, от което най-много се страхуваше средностатистическият руснак, бе беспорядок — хаосът. В Русия споменът за времето, когато в страната са се ширили безпорядъкът, гладът, гражданските войни и социалното разцепление, бе много силен. Руснаците не можеха да си представят държавата без могъщ вожд, без Сталин, без цар, който да въдворява ред и да се грижи за народа. Те бяха готови да заменят свободата си за социална сигурност. Следващата стъпка беше да повярват в това, което се опитваше да им внуши правителството: „Робството е свобода.“

— Ако разговаряхме с капиталисти, паднали от Марс, щяхме да имаме повече общи теми за разговор — обърна се Холис към Лиза.

— Справяме се добре. Просто бъди откровен с тях.

— Кога ще им кажем да вдигнат бунт? След като свърши водката или след като ги убедим, че всички селскостопански работници в Америка притежават по две коли?

Неочаквано от пода се изправи момиче на около 15 години и попита:

— Госпожице, на колко години сте?

— Почти на трийсет.

— А защо изглеждате толкова млада?

Лиза се усмихна.

— Майка ми — момичето посочи жената зад себе си, която изглеждаше на 50, — майка ми е на 32 години. А защо вие изглеждате толкова млада?

На Лиза й стана неудобно.

— Майка ти изглежда толкова млада, колкото и аз — каза тя.

— Прибирай се вкъщи, Лидия! — извика един от мъжете.

Момичето тръгна към вратата, но после пое дълбоко дъх и се доближи до Лиза. Вгледа се в нея и докосна ръката й.

— Има толкова много неща, за които можем да си говорим, Лидия — хвана Лиза ръката на момичето и пошепна в ухото й. — Може би утре ще продължим, ако имаме време.

Лидия стисна нежната ръка, усмихна се и изтича навън.

Холис погледна часовника си. Беше почти полунощ. Нямаше нищо против всичко това да продължи чак до зори, но черната чайка, която вероятно още дебнеше по тъмните пътища, не излизаше от ума му.

— Жена ми е бременна и има нужда да поспи — каза той на Павел и се изправи. — Доста дълго ви задържахме. Благодаря за гостоприемството ви и най-вече за водката.

Всички се засмяха. Хората се изнизаха навън така, както бяха пристигнали — на групи, и всички мъже се ръкуваха с Холис и измърмориха на Лиза „лека нощ“. Жените си тръгнаха без много формалности.

Павел и Ида изведоха Лиза и Холис от кухнята през една завеса от одеяло. От другата страна веднага се озоваха в спалня и Холис установи, че в къщата няма всекидневна. В спалнята имаше две кушетки с купчина юргани върху тях, но Павел им посочи врата от груб чамов материал и те влязоха в друга вътрешна спалня. Това бе последната от трите стаи в дървената къщурка и Холис се досети, че е спалнята на стопаните. Средната стая бе за сина и дъщерята, които тази вечер сигурно щяха да спят в кухнята.

— Това е леглото ви — каза Павел.

И тая стая се осветяваше от една-единствена крушка, провесена на кабел от греда на тавана. Отопляваше се от електрическа печка с един реотан. Двойно легло и два дървени скрина почти запълваха цялото пространство, а дъсченият под бе покрит с парцалена черга. В стената имаше забити пирони, които явно се използваха за закачалки, защото на един от тях висеше кален мъжки панталон.

Стаята имаше само един прозорец с изглед към задния двор. Холис забеляза, че вътрешната стена между двете спални бе от грубо издялани борови летви с дупки от чепове в тях, натъпкани с вестник. Мина му през ума странната мисъл, че на министъра на селското стопанство може да му се прииска да прекара един месец от зимата тук, за да оцени по-добре огромния напредък в жизнения стандарт на руския селянин от времето на царска Русия насам.

— Беше чудесно! — обърна се Лиза към Ида и Павел. — Благодаря, че ни показахте истинската Русия. — После добави с лека усмивка: — До гуша ми е дошло от тия московчани.

Павел се усмихна в отговор и каза на Холис:

— Мисля, че съвсем не сте обикновени туристи, но каквито и да сте, сте честни хора и тук ще можете да преспите в безопасност.

— Няма да имате неприятности, ако хората от Яблоня не дават обяснения на непознати — каза Холис.

— Та кой разговаря с тях след прибирането на реколтата? С тях не си говорим чак до пролетната оран.

Ида подаде на Лиза топче тоалетна хартия, която бе твърда и шумеше.

— Ако ти се наложи да излизаш навън. Когато бях бременна, пикочният ми мехур непрекъснато ме тормозеше. Лека нощ.

Жената и съпругът й излязоха.

— Истинска перина — пухен дюшек — опипа Лиза леглото.

— Алергичен съм към перушина. — Холис пъхна ръце в джобовете си. — Бих предпочел тракторен навес пред това.

— Престани да мърмориш.

Той се приближи до леглото, вдигна единия край на дюшека и го заоглежда по шевовете — проверяваше дали няма дървеници.

— Какво търсиш? — попита Лиза.

— Търся си шоколадов бонбон под възглавницата.

Тя се засмя.

Холис отметна юргана и огледа и чаршафите, но дървеници нямаше. Само дюшекът бе на петна и от него стърчаха перушини. Нещата, които за нас са съществена необходимост. Изведнъж почувства остър гняв към Катрин заради това, че непрекъснато се оплакваше от живота в посолството.

Мръсният дюшек изобщо не впечатли Лиза и тя започна да се оглежда наоколо.

Холис отиде до прозореца, на който нямаше завеси. Оттам навяваше студ и той виждаше дъха си. Опита се да го отвори и се успокои, като установи, че това ще стане лесно, ако им се наложи да бягат оттук. Лиза се доближи и погледна навън.

— Това е тяхна частна собственост. Всеки има право точно на един декар. Частните стопанства са по-малко от един процент от обработваемата земя, но в тях се произвежда почти тридесет процента от селскостопанската продукция на Съветския съюз.

— Москва би могла да се поучи от тази статистика, ако изобщо я е грижа.

— Всичко е точно както го описваше баба ми — каза Лиза унесено. — Това тук е миналото на селото, което винаги се представя като „романтично“ от интелектуалците в Москва и Ленинград. Чистотата на руската земя. Все още я има. Защо не дойдат от градовете тук, за да я видят?

— Защото няма водоснабдяване по домовете. — Холис се дръпна от прозореца и каза рязко: — Пък и тя вече не е тука. Лиза. Изчезнала е. Това е един селски бордей, а селяните изобщо не ги е грижа. Не виждаш ли? Не виждаш ли колко изостанало е всичко? Всеки мъж, всяка жена, всяко дете в това село искат едно-единствено нещо — еднопосочен билет до някой град.

Тя седна на леглото и се загледа в краката си, после бавно кимна.

— И въпреки че е колхоз, колективно стопанство, то все пак е собственост на държавата. Единственото нещо, което притежават тези хора, са мръсните дрехи и мазните кухненски съдове. Що се отнася до дървените къщурки и до тъй наречените частни стопанства, правителството пет пари не дава за тях. Целта е селата да се унищожат и всички да се включат в държавните стопанства, където ще бъдат два пъти по-непродуктивни и ненужни в условията на същинския комунизъм. Ако оня тъпак Буров дойде тук с лист хартия, подписана от Москва, ще може да премести тия хора в совхоза „Четиридесет години Октомври“ и да срине Яблоня със земята.

— Разбира се, че си прав — каза Лиза, след като помълча. — Хората са отчуждени от земята, а тя е като сираче. Миналото е мъртво. Мъртва е селската култура. Мъртви са селата. Ония копелета в Москва спечелиха.

— Е, много е късно, за да говорим за политика и да философстваме — вече поуспокоен каза Холис.

— Да, късно е.

— Надявам се, че си преценила правилно тия селяни и КГБ няма да ни събуди с тропане по вратата в три часа през нощта.

— Мисля, че не съм сгрешила.

Изведнъж му хрумна, че Лиза имаше досадния и опасен навик на Алеви да намесва руснаците в неща, които можеха да им навлекат неприятности. Той се съмняваше дали тия клети несретници в Яблоня знаят, че е противозаконно руснак да разговаря с чужденци, още по-малко — да ги храни и да им дава подслон.

Холис погледна Лиза. Тя събу ботушите и чорапите и си размърда пръстите. Последва неловко мълчание и той се запита какво трябва да направи или да каже.

Лиза се обади първа:

— Тук е много студено. — Тя легна върху долния юрган с дрехите и се зави с другите два чак до брадичката. — Много студено.

Холис си съблече якето и го закачи на един от пироните, после заби ножа си в гредите до леглото. Седна на скрина и си събу ботушите. Усети, че сърцето му тупти по-силно от обикновено, и изведнъж всички думи сякаш се изпариха от главата му. Най-накрая все пак се сети:

— Няма ли да ти е по-удобно, ако легна на пода?

— Не, няма. А на тебе?

Холис за момент се поколеба, после свали пуловера и дънките си и ги метна на скрина. Дръпна връвчицата на лампата и се мушна в леглото до Лиза по тениска и шорти. Прокашля се и каза:

— Не исках да убия въодушевлението ти относно селска Русия, селяните и всичко останало. Знам, че и емоционално си свързана с тях, а според мен е чудесно, че можеш да виждаш нещата откъм хубавата им страна. Това ми харесва. Това е то темпераментът на младостта.

— Хъркаш ли?

— Понякога. А ти?

— Зависи кого ще попиташ. Да не съм легнала в твоята половина?

— Нямам си моя половина.

— Тогава с теб е лесно да се спи. Защо носиш сини шорти? Това да не е навик от службата ти във военновъздушните сили?

Холис се отмести настрани и се загледа навън през прозореца.

— Спокойной ночи!

— Уморен ли си?

— Да, сигурно — отговори той.

— А аз съм превъзбудена. Какъв ден само!

— Бъди добре дошла!

— Искаш ли да си поговорим?

— Достатъчно неща казах.

— Да не си ядосан за нещо? Звучиш ми ядосано.

— Просто съм уморен. Сигурно аз те ядосах.

— Нали не се сърдиш, че легнах с дрехите?

— Те са си твои. Щом искаш да ги мачкаш, твой проблем.

— Преди да ме назначат тук, съм имала три дълготрайни връзки, три краткотрайни, една любовна афера с един женен мъж и две случайни срещи за по една нощ. Когато пристигнах в Москва, се обвързах с един човек, който след това си замина. После дойде ред на Сет и…

— По-бавно — каза Холис. — Свършиха ми пръстите на ръцете и краката.

Лиза се надвеси над него и сложи ръка на рамото му. Той се обърна към нея и вторачено я загледа на мъждивата светлина, идваща от прозореца.

— Застреля двама въоръжени патрули на КГБ и окото ти не мигна, а сега трепериш — каза тя.

— Студено е.

— И аз съм нервна. Но те желая. Може и да не осъмнем тая нощ.

— Звучи ми като думите на моя щурман, който казваше: „А ако зората се пукне?“

— Всичко едно по едно.

— Добре. А Сет? Как ще реагира, като научи?

Тя не отговори.

Холис я остави да докосва босия му крак с нейния, а той обгърна главата й и я целуна. Съблякоха се под юрганите и се сгушиха в прегръдките си. Тя прекара ръце по гърба му и пръстите й напипаха гладки жилести възли.

— Рани — обясни той.

— О!

Холис се претърколи върху й и съвсем лесно проникна в нея.

— Сам… хубаво е… топло е…

— Топло… да. — Той впи устни в нейните, докато навлизаше по-дълбоко, и усети как тя разтвори още повече бедрата си под меката пухена завивка, после се изтласка нагоре с изненадваща сила. Тя стенеше, а бедрата й започнаха да се повдигат нагоре-надолу още по-бързо, после движенията станаха по-бавни и по-равномерни.

Лиза изрита завивките и обгърна гърба на Холис с крака, после го хвана с ръце за таза, притисна го още по-силно към себе си, притрепери и притихна изнемощяла.

След преживяния оргазъм Холис също се укроти и те лежаха, нежно прегърнати. Лиза сложи глава на гърдите му. Той прекара пръсти през косите й.

— Чувам сърцето ти — каза тя.

— Добра новина. А пък аз усещам дъха ти.

Тя го целуна по гърдите.

— Господи, дари ми мирен и спокоен сън.

— Амин!

Холис лежеше буден, с отворени очи, вторачен в непрогледната тъмнина и заслушан в дълбоката тишина. Лъхна го на цигарен дим от съседната стая и някой се изкашля. По стъклото зашумоляха сухи листа, после отново настъпи тишина. Не след дълго плъх или мишка затопурка по гредите на тавана.

След около час по пътя забръмча мотор на чайка, следвана от тракането на верижно превозно средство, най-вероятно бронетранспортьор. Той зачака да чуе тропота на ботуши по замръзналия двор, трясъка на входната врата, а след това и стъпките по дървения под. Но скоро бръмченето на моторите отзвуча и наоколо отново се възцари тишина. Холис се питаше дали тях търсят или Джак Додсън, а може би търсеха и тримата? Малцина ценни граждани в тази страна бяха с неизвестно местонахождение, а фактът, че трима чужденци бяха в неизвестност свидетелстваше за сериозна повреда в системата, която мнозина не биха могли да възприемат.

Холис затвори очи и се отпусна. Стори му се, че Лиза бълнува нещо в съня си, а после съвсем ясно я чу да казва: „Колата се повреди… Аз съм дежурна… Той е и твой приятел, Сет.“

Холис смяташе, че е невъзпитано да се заслушва в бълнуванията на жените, с които спи, но това бе първата жена, която бълнуваше на руски.

Той се унесе в лек, неспокоен сън и също сънува.