Нелсън Демил
Школа за магии (35)

35.

Утрото на празника на Вси светии обещаваше денят да бъде студен и мразовит. Холис стана от леглото и отиде в банята — панелна кутийка, използвана обикновено при строежа на блокове, — която бе прикачена към къщата им на стената до спалнята. Водата от чешмата беше хладка и той предположи, че газовият бойлер отново се е развалил.

Лиза стана и си сложи дебело подплатен пеньоар върху нощницата. Влезе в дневната и разпали огъня, след това отиде в малката кухня и приготви кафе в електрическата кафеварка.

Холис се избръсна, взе си душ и обу един от четирите анцуга, които му бяха дали. Присъедини се към Лиза в кухнята и те отнесоха чашите си с кафе в дневната, където седнаха пред огъня.

— Утре е твой ред да приготвяш огъня и кафето — каза Лиза.

— Знам.

— Добре ли спа?

— Предполагам, че да.

— Притеснява ли те, че спим заедно, без да правим секс? — попита тя.

— Не, но краката ти са студени.

— Не можем ли да си намерим печка с дърва?

— Не мисля да оставаме тук дълго.

— Това е добре.

— Мисля си — каза тя, — че колкото и примитивно да е това жилище, то е като палат в сравнение със селската изба. Имаме си електрическа кафеварка, тостер, котлон, хладилник, водопровод в къщата, топла вода…

— Хладка вода.

— Пак ли?

— По-късно ще видя какво му е станало.

— Хубаво е да има мъж в къщата.

— За да поправя всичко.

— Съжалявам за секса.

— Аз също. Но за да бъда напълно откровен, трябва да призная, че и на мен не ми се иска твърде много. Мисля, че това място потиска либидото ми.

— Сериозно ли говориш? — загрижено го погледна Лиза.

— Да. Просто вече не чувствам желание.

— Сигурен ли си? — тя остави чашата си на ниската масичка.

— Напълно сигурен.

— Не… не можем да допуснем да ни причинят и това — каза тя, след като се замисли за момент.

— Няма нищо.

— Не, има. — Лиза сложи ръка на рамото му. — Защо… защо не се върнем в леглото?

— Не мисля, че ще мога да го направя много добре.

— Ще бъде чудесно, Сам.

— Ами… добре. — Той стана и двамата се върнаха в спалнята. Холис погледна към иконата, която сега висеше над двойното легло. — Това място подходящо ли е за религиозни изображения? — попита той.

— О, да. Руснаците ги слагат навсякъде. Както католиците слагат разпятия над леглата си.

— Щом казваш. — Той погледна към леглото и двамата застанаха неловко до него, сякаш щеше да им е за първи път. Лиза се освободи от халата си, след това застана пред електрическата печка, свали нощницата си през главата и я пусна в краката си пред печката. Стоеше гола, а яркото оранжево сияние от реотаните се отразяваше върху бялата й кожа.

Холис свали анцуга си и те се прегърнаха. Той я целуна по устните, после по гърдите, след това клекна и прокара езика си по корема й, по космите на венериния й хълм и докосна с него срамните й устни.

— О… Господи… — Тя коленичи пред него и те започнаха да се галят на топлината на електрическата печка. — Този приятел е голям и твърд като камък. Съвсем си си добре.

— Какво облекчение.

— Ти ме разсъблече с измама — тя го погледна сърдито.

— Не аз.

Те се изправиха заедно и легнаха в застланото с дебели завивки легло. Холис се качи върху нея, тя го пусна в себе си и обви крака около кръста му.

— Сам… колко глупава съм била… — прошепна тя. — Точно от това съм имала нужда… от твоята любов.

— Това е всичко, което имаме тук, Лиза.

— Сам, искам да живея. Имаме нужда от още време… Твърде рано е всичко да свърши.

— Да, би било твърде рано. Обичам те, Лиза. Не го забравяй.

Те се движеха бавно, без да бързат, като хора, които знаят, ме имат много часове пред себе си, но малко дни, като войници, които се връщат в отпуска от фронта, спомни си Холис, когато времето се брои по минути и всяка минута е изпълнена със своя собствена стойност и малки удоволствия, които никога преди не са били изпитвани и оценявани.

Ръцете на Лиза се плъзгаха нежно и бавно по врата му, по раменете, надолу по гърба и после отново нагоре по гръбначния му стълб. Холис сложи шепите си под дупето й и я повдигна нагоре, като същевременно се опитваше да проникне още по-дълбоко в нея. Той свърши и спазмите му я доведоха до оргазъм.

Те лежаха неподвижни, заслушани в пълната тишина, царяща в стаята, чуваха дишането и туптенето на кръвта в ушите си.

— Нашата победа — каза Лиза и се притисна до него.

Излязоха да потичат покрай главния път. Подминаваха ги и други, предимно мъже, които тичаха в различни посоки. Всички им махаха.

— Колко приятелски настроено общество — каза Лиза. — Като в Сий Клиф в събота сутринта. Но къде са жените?

— Предполагам, че рускините не бягат за здраве.

— Вярно. Никога не съм ги виждала да тичат в Москва. Завиха вдясно от главния път и извървяха няколкостотин метра.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

— Да навестим Буров у дома му.

— Можеш да отидеш там без мен — тя се обърна да си върви, но той я хвана за ръката. — Няма да отида в къщата на този човек.

— Той ни покани.

— Не ме интересува. Не разбираш ли? Опитай се да се поставиш на мое място, като жена. Искаш ли да ти го обясня образно. Той стоеше в килията ми, докато жената ме претърсваше много основно.

— Разбирам — кимна Холис. — Ще му кажа, че не се чувстваш добре.

— Защо искаш да ходиш там?

— Защото трябва да си върша работата. Трябва да видя всичко, което мога.

— Но по каква причина?

— Не знам точно, но не искам да бъда неподготвен, когато нещо се случи.

За момент Лиза стоя мълчаливо, после се обърна и тръгна към къщата на Буров.

Главният път свършваше при един плавен завой, откъдето в далечината се виждаше караулка, високата телена ограда под електрическо напрежение и вратата от същия тип. Двамата часови на КГБ ги наблюдаваха, докато се приближаваха. Един от тях свали оръжието си и го стисна под мишницата си.

— Стой!

Холис и Лиза спряха и мъжът тръгна към тях.

— Махайте се! — каза той на английски. — Вървете си!

— Имаме среща с полковник Буров — каза Холис на руски. — Аз съм полковник Холис.

Часовият ги изгледа от главата до петите, после попита на руски:

— Вие новите американци ли сте?

— Точно така. Въпреки че руският ми е малко по-добър от вашия.

Часовият го погледна, после се обърна, отиде до караулката и се обади по телефона. Махна на Холис и Лиза, които минаха през вратата и тръгнаха по асфалтовата пътечка, широка колкото за велосипед. До караулката имаше кучкарник, зад чиято телена ограда ръмжаха шест немски овчарки. Кучетата незабавно започнаха да лаят и се изправиха с опрени на телената мрежа лапи.

Холис и Лиза продължиха по пътеката. Дачата на Буров бе разположена сред високи борове, разредени, за да пропускат малко светлина към къщата и земята. Сред килима от борови иглички и шишарки се подаваха пъновете на отрязаните дървета.

Самата дача представляваше двуетажна дървена постройка, с общо взето, модерна архитектура и огромни прозорци. На покритата с чакъл пътека до къщата бе построен нов гараж, в който беше паркиран понтиакът. Холис отиде до входната врата и почука.

Вратата се отвори и един часови на КГБ ги покани вътре. Влязоха в широко преддверие, където имаше бюро за дежурния, един стол и окачалка за дрехи.

Дежурният ги въведе в голяма приятна всекидневна с облицовани с борови дъски стени.

Буров стоеше по средата на стаята, облечен в униформените си панталони, ботуши и риза, но без сако.

— Добро утро.

Холис не му отговори и се огледа. Видя, че мебелите бяха руско производство, но нямаха нищо общо с боклуците, сред които живееше народът. Всичко в стаята изглеждаше така, сякаш току-що е било донесено от фоайето на хотел „Украйна“ — мебелировката беше от 30-те години, масивна и трайна, на Запад биха нарекли този стил „арт деко“, руснаците официално го назоваваха социалистически реализъм, а народът му викаше сталинистки стил. По стените висяха големи платна, на които бяха изобразени необичайно красиви селяни, щастливи заводски работници и бойци от Червената армия, готови за битка. Единственото, което липсваше в тази сякаш извадена от 30-те години стая, помисли си Холис, бе усмихнатият Чичо Джо — или поне някоя негова снимка.

— Както казвате вие в Америка — каза Буров, като проследи погледа на Холис, — такива неща вече не се правят. През последните години пожертвахме качеството заради количеството. Има много хора, които искрено искат да се върнем към времето, когато производството на некачествени стоки и лошото строителство се наказваха с разстрел.

— Вероятно има и по-малко крайни методи за контролиране на качеството — каза сухо Холис. — Но вие сте сталинист, Буров?

— Ние не използваме тази дума — отговори Буров. — Но определено се възхищавам от този човек, макар и не от всичките му методи. Седнете, моля. — Буров им посочи далечния ъгъл на стаята, където имаше стара руска порцеланова камина, в която горяха дърва — единственото наистина старо нещо в стаята. Холис и Лиза седнаха в креслата, чиято дървена част бе направена от черно лакирано дърво, обковано с неръждаема стомана.

Буров направи знак на дежурния да напусне.

— Ако трябваше да отгатна какъв е вашият вкус, полковник Буров — каза Лиза, — щях да предположа, че е точно това.

Той недоверчиво се усмихна.

Тя се загледа в големите платна с жънещи пшеница селяни — едри здрави мъже и жени с усмихнати открити лица и развети червени забрадки.

— Никога не съм виждала такова нещо по полята — обади се Лиза. — Предполагам, че и художникът не е виждал.

— Наричаме това идеал. — Той седна на дивана срещу тях. — Е, как я карате?

— Ние сме в затвор — отговори Холис. — Как мислите, че я караме?

— Не сте в затвор — кратко отговори Буров. — Кажете ми — от това, което сте видели досега, какво мислите за школата?

— Впечатлен съм — каза Холис.

Буров кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Първи делови въпрос. — Буров погледна Холис. — Нападнали сте Сони Еймис.

— Защо не поговорим най-напред за физическото насилие, което бе упражнено върху госпожица Роудс и мен от Виктор, Вадим и от вас?

— Това не беше насилие. Това беше делови въпрос, а и всичко се случи, преди да станете част от света на тази школа, затова и не може да се обсъжда. Защо ударихте Сони? Защото е оскърбил госпожица Роудс?

— Не, уреждах делови отношения.

— Аз определям правилата тук, полковник Холис. Много съм стриктен, когато става въпрос за законите и правилата. И съм справедлив. Пращам курсантите в затвора, ако ги хвана да се бият, закачат жените, крадат и така нататък. Веднъж застрелях курсант заради изнасилване. Трябва да има ред и дисциплина, за да може тази школа да работи. Тук не е като в Америка. Ако решите да останете — добави Буров, — ще проведа пълно разследване на случая, за да разбера чия е била вината.

— Семейство Ландис няма вина — каза Лиза. — Ние ги поставихме в неудобно положение. Всичко беше между Сони и мен. Това не е човек, а свиня.

— Така ли? — усмихна се Буров. — Той беше чудесно момче, преди да почне да гледа американски филми. — Буров се разсмя.

— Приятен ден — Лиза стана.

Буров я върна обратно на стола й.

— Не. Моля ви. Стига словесни престрелки, някои неща, които трябва да обсъдя с вас.

Лиза седна с нежелание.

Известно време Буров наблюдаваше Холис и Лиза, после каза:

— Вероятно сто чули някои неща за мен и за това как управлявам този лагер. Питате се навярно какви са мотивите ми за всичко това. Обикновено хората ми задават такива въпроси, когато се сблъскат с някоя силна личност.

— Да — каза Холис, — а когато се сблъскам с някой ненормален, се опитвам да открия какъв тип шизофрения в увредила мозъка му.

— Не се заблуждавайте, че съм луд — леко се усмихна Буров. — Не съм, Холис, това, което съм разработил тук, е най-съвършената разузнаваческа школа в света. Всеки премиер и всеки член на централния комитет и на политбюро през последните десет години знаят моето име.

— Това невинаги е преимущество — напомни му Холис.

— Досега беше. Ще ви кажа какви са мотивите, които ме ръководят. Първият е безкрайно дълбоката ми омраза към Запада, за която, предполагам, се досещате. И колкото и смешно да звучи, тя се породи едва след като ми се наложи да си имам работа със стотици американци, едва тогава се научих да ви мразя, да мразя културата ви, глупавите ви книги и списания, безсмислените ви филми, егоизма ви, липсата на чувство за историзъм и безразличието ви към страданията, постоянно нарастващата консумация на абсурдни стоки и услуги и най-накрая невъобразимо нелепия ви късмет, който ви помага да избегнете всички нещастия.

— Това обхваща почти всичко — усмихна се Холис, после попита: — Но нали не твърдите, че сте научили всичко това от затворниците си?

— Инструкторите. Не, научих го от западната помия, която ме заливаше. Голямата ирония на тези пилоти е, че вероятно те са най-доброто, което може да предложи детинското ви общество. А вашата нация и правителството ви ги пропиляха така, както си позволяват да пропиляват всички ценни ресурси, с които разполагате. Вече ви намекнах за това в ресторанти в Лефортово и може би сега ще се съгласите с мен.

— Бих могъл, но няма да го направя. Вече съм обмислил всичко, Буров. Не се чувствам нито предаден, нито използван. Така че, ако този е методът, който използвате, за да накарате някого да намрази Америка, забравете го.

Буров се облегна на дивана и преметна крак върху крак.

— Добре. Но помислете за това. Ще ви кажа още нещо смешно и нелепо, което много ме забавлява. Когато курсантите ми отидат в Америка, те ще станат по-добри, по-работливи, по-знаещи и спазващи закона граждани, отколкото онези, които вие сами създавате.

— Вероятно даже ще си плащат и данъците.

Буров се взира в Холис няколко секунди, после продължи:

— Вторият ми мотив е чисто интелектуален. Просто съм очарован от предизвикателството да превръщам руснаци в американци. Мисля, че никога не е правено нищо подобно в такъв широк мащаб. А предвиждам и значително разширяване на възможностите в бъдеще. Следвате ли мисълта ми?

— Опасявам се, че да.

— Да. Планирам създаването на още подобни училища.

— И откъде ще си доставите инструкторите?

— Ще ги отвлечем, както отвлякохме вас и американките, които сега са тук. Но с по-широк размах. Мисля, че може да използваме подводници за залавянето на цели увеселителни корабчета. — Той се усмихна. — Може би ще опитаме в Бермудския триъгълник.

— Как може това да ви кара да се усмихвате? — каза Лиза. — Толкова е жестоко.

— Това е война — отговори Буров. — Знаем, че е жестоко. Вие не го разбирате. — Той отново насочи вниманието си към Холис. — След десет години ще имаме училища, подготвящи представители на всички основни индоевропейски нации по света. В цяла Европа, Южна Америка, Канада, Северна Африка, Австралия и Нова Зеландия — навсякъде, където етническият руснак може да мине за местен жител, ще има руснаци, които ще са се загнездили в самата тъкан на тези нации. До края на века ще покрием земята с мъже и жени, които изглеждат и се държат като германци, французи, англичани и всякакви други, но ще работят за Москва. Какво ще кажете? — попита той Холис.

— Това е много амбициозна програма за страна, която от седемдесет години се опитва да създаде новия съветски човек и още не може да се похвали с успех.

— Прекомерно много приказвате — каза Буров, като се наведе към Холис.

— Знам. Често ми навлича неприятности.

Буров кимна.

— Ето, това ми дава сили да работя.

— Добре. Сега може ли да си вървим?

— Не. Имам и други въпроси.

В стаята влезе възрастна рускиня, която носеше поднос с чайник и чаши. Тя остави подноса върху печката, погледна към Холис и Лиза и излезе.

— Заповядайте — каза Буров.

— Ако тази жена е затворник — отговори Лиза, — няма да се докосна до нищо, донесено от робинята ви.

— Какви скрупули имате! — Буров щракна с език. — Всъщност това е любимата ми майчица. — Той се изправи и наля три чаши чай. — Да. Имам майка. Имам и жена и сладка малка дъщеричка, Наталия. — Подаде чаша на Лиза, която тя прие, след това даде чай и на Холис и остана да стои до печката. Известно време се взира в Лиза, след това я попита: — Питам се дали не бихте искали да работите тук. В тази къща. Бих желал да учите Наталия на английски. Тя сега е на десет. Може би ще се съгласите да й станете нещо като гувернантка.

— Полковник Буров, вероятно се шегувате.

— Не. Искате ли да се запознаете с Наталия?

— Не.

— Нима ни намирате толкова отблъскващи?

— Имам много руски приятели, но вие не сте между тях.

— Ще видим — сви рамене Буров. — Времето лекува много рани.

— Това ли е единствената причина да ни поканите тук? — попита Холис и остави чашата си на пода до стола.

— Не. За съжаление възникна малък проблем. Началниците ми в Москва не одобриха решението ми да ви дам седмица за размисли. Така че трябва да вземете решението си сега. Надявам се, ще се съгласите, че е по-добре и за двама ви да бъдете тук, отколкото в някой неизвестен гроб.

— Отговорът ми е не — Холис стана.

— Не? Няма да работите тук за нас? — изгледа го с недоверие Буров.

— Точно това казах.

— Тогава ще трябва да ви разпитаме най-подробно, след което да ви застреляме.

— Следователно, няма какво да губя, ако сега ви убия.

Буров остави чашата си на камината и се дръпна настрани от Холис. Лиза се изправи. Изглежда, Буров не можеше да реши дали да извика дежурния, или не.

— Въоръжен ли сте? — попита той Холис.

— Нямам нужда от оръжие, за да ви убия.

— Така ли? Мислите се за толкова силен? Аз също се грижа за формата си.

— Чудесно. Тъкмо ще бъде по-интересно. — Холис се приближи до Буров.

— Останете на мястото си! — рязко му заповяда Буров.

— Сам, моля те — намеси се Лиза. — Ще работя за вас — каза тя на Буров. После се обърна към Холис. — Моля те, Сам. Говорихме вече. Не си заслужава да платим с живота си за това. Кажи „да“. Моля те. — Тя сграбчи ръката му. — Какво значение има дали ще се появят още двама инструктори? — После отново се обърна към Буров. — Ще се съгласи. Само му дайте малко време.

Буров сякаш се замисли. Загледа се в Лиза и отговори:

— Заповядано ми е днес да получа отговор от вас. Ако до шест часа не кажете „да“, незабавно ще бъдете отведени в килиите. Разбирате ли?

Лиза кимна.

— Днес съм в добро настроение и ще ви кажа защо — продължи Буров. — Заловихме майор Додсън. Беше на по-малко от двеста метра от западната стена на посолството ви. И така, на чия страна е съдбата, какво ще кажете?

Холис не отговори и се обърна, за да си ходи.

— Да, сега можете да вървите — каза Буров. — Съобщете ми какво сте решили в кабинета ми в шест часа следобед. — И той посочи вратата.

Холис и Лиза излязоха в преддверието и дежурният им отвори да си вървят. Тръгнаха надолу по пътеката към караулката, където един от часовите на КГБ им отвори портала. Продължиха да вървят по главния път.

— Искаш да спечелиш време, нали? — попита Лиза.

— Да, но нямаше нужда да правиш това — каза Холис.

— Направих го за теб, Сам. Видях че самолюбието заслепява разума ти. Никога не съм предполагала, че можеш така да загубиш самообладание.

— Нищо ми нямаше, когато влязохме там — отговори Холис. — Но… после се замислих за него.

— За онова, което ми е причинил? Не трябваше да ти казвам.

Холис не отговори.

— Ядоса се и на това, което той каза за Америка.

— От всичко по малко. Благодаря ти, че разреди напрежението. Сигурен съм, че не ти е било лесно да го направиш.

— Сега си ми длъжник.

— Да. Какво ще кажеш за една вечеря?

Продължиха да се отдалечават от дачата на Буров.

— Заловили са Додсън.

— Много лош късмет за Додсън — кимна Холис. — Но може би това ще успокои Буров и ще го откаже от мисълта да премести лагера.

— След като си толкова загрижен школата да остане на мястото си, значи вярваш, че някой ще дойде да ни потърси.

— Добро умозаключение. Започваш да мислиш като офицер от разузнаването.

— А ти говориш като такъв. Отговори ми на въпроса, Холис.

— Мисля, че ще е по-добре да сме тук, а не някъде другаде, ако се опитат да ни спасят — усмихна се той. И добави: — Не ме насилвай, Лиза. Понякога разсъждавам на глас, защото нямам с кого да говоря за всичко това. Сега говоря сам със себе си.

Холис смяташе, че Алеви със сигурност знае, че са отвлечени, и всъщност бе предвидил отвличането им, затова той, в нетипичен за него сантиментален порив, се бе опитал да убеди Лиза да не се качва на този полет. А и при двете им срещи рано сутринта в деня на заминаването им Алеви му бе намеквал за спасителни акции в Школата за магии — навярно, както Буров бе предположил, искаше да се опита да измъкне двама-трима мъже като доказателство. Затова бяха и всичките въпроси на Алеви за съветския вертолет Ми-28. Явно, това бе начинът, по който се канеше да го направи.

Но след това, на Шереметиево, Алеви бе казал, че могат да направят размяна, след като сега можеха да сложат ръка на трите хиляди випускници на Школата за магии, намиращи се в Щатите. Алеви никога не лъжеше колегите си, той просто даваше десет верни отговора на един и същи въпрос.

Той се опита да се постави на мястото на Алеви, което не бе съвсем невъзможно, защото работеха в една и съща област, и следователно се предполагаше, че трябва да мислят по подобен начин при разрешаването на даден тип проблеми. Предположи, че Алеви не само знае, че те с Лиза са отвлечени, но и подозира, че са били откарани в Школата за магии. Алеви не би искал Лиза да прекара твърде дълго време в ръцете на Буров, защото, освен офицер от разузнаването Алеви бе и влюбен мъж. Същевременно той не би желал и Холис да остане твърде дълго при Буров, защото не искаше Буров да разполага с мозъка на Холис за продължителен период.

— Мисля, че подценихме интелекта на Буров — прекъсна мислите му Лиза.

— Да, малката му реч ме впечатли. Цялата му мотивация не е нищо повече от едни сковаващи го във вериги привилегии — добави Холис. — Той е куку.

— Ти наистина говориш твърде много — разсмя се Лиза. — Да се върнем и да му го кажем.

— По-късно.

— А какво искаш да правим до шест следобед?

— Да изследваме. Да откриваме. Готова ли си за един дълъг ден?

— Разбира се. Обичам да гледам как работиш. Интересно ми е.

Той я прегърна през раменете и те тръгнаха надолу по главния път. Подминаха търговския център, след това щаба и се приближиха към стената на Пост 000.

— В десет часа сутринта трябва случайно да се натъкна тук на Пул — каза Холис.

Те се изкачиха по стълбичките към верандата и влязоха в сградата. В залата за развлечения имаше десетина инструктори и двойно повече курсанти. В единия край на стаята четирима мъже играеха билярд, а пред телевизора имаше група, която гледаше „Взвод“.

Намериха Пул на масата за карти, където играеше покер с трима курсанти. Пред него имаше купчина пулове и пачка лагерни бонове. Един от играчите беше Джим Хъл, младият мъж, когото Лиза бе притеснила в гимнастическия салон. Той се усмихна на Лиза, но тя му хвърли студен поглед и той отново насочи вниманието си към картите.

— О, здравейте, полковник — извика Пул и вдигна поглед от картите си. — Госпожице Роудс. Искате ли да седнете?

— Не, благодаря. Някой ми каза, че сте в комитета по събиране на дърва.

— Да, разбира се. Ей сега ще дойда. Нека да си довършим разиграването.

Холис и Лиза седнаха на близката маса. Мъжете доиграха картите си и един курсант взе мизата с две двойки аса и шестици.

— Това се нарича „ръката на мъртвеца“ — каза Пул на тримата курсанти.

— Защо? — попита един от тях.

— Защото това е ръката, която държал дивият Бил Хикок, когато някой го застрелял в Мъртвата гора — обясни Пул. — Това е градче в Американския запад. Не мога да си спомня в кой щат. Но тази ръка носи нещастие дори ако спечелите с нея. Аса и шестици. Когато някой има такова раздаване в покера, го наричаме „ръката на мъртвеца“. — Пул стана. — Ще се върна по-късно. Не отмъквайте парите ми.

Тримата младежи се разсмяха.

Пул изведе Холис и Лиза навън и застана в края на главния път, по-далеч от стените на Пост 000.

— Мъртвешката ръка са аса и осмици — отбеляза Холис.

— Така ли? Колко съм глупав. — Той се усмихна и прошепна. — Трябва да им погаждам по някой номер поне веднъж на ден, иначе се чувствам потиснат.

— Хващали ли са ви някога? — попита Лиза.

— Разбира се. Дузина пъти. Тогава Лена — това е жена ми — отива за една седмица в карцера. — Той ги погледна. — Тя няма нищо против. Гордее се с мен, когато я отвеждат. Прекарала е четири години в лагер, където са режели трупи, преди да дойде тук. Тукашните килии са като хотел „Риц“ в сравнение с онези, в които е живяла там, а и не трябва да пере и да оправя леглата, когато е в карцера, защото там няма такива. Когато се прибира вкъщи, аз й приготвям огромна вечеря.

— Но те сигурно могат да причинят много по-страшни неща и на нея, и на вас, ако поискат — каза Лиза.

— Могат. Обаче се колебаят. Обясних ви вече, че сега използват много повече примамката и по-малко пръчката. Но мисля, че един ден отново ще се върнат към силовите методи. Всъщност дори имам чувството, че този момент наближава.

— И вие ще продължите да саботирате учебната програма? — попита Лиза.

— Естествено. Разбирате ли, това може да не означава нищо за вас, тези малки лъжи, като тази за асата и шестиците. Но аз си спомням една истинска случка, за която някога четох. Един британски пилот бил затворен с други летци в някакъв немски замък по време на Втората световна война. Той прекарал там няколко години, не петнайсет или двайсет, но чувството му на огорчение, породено от факта, че не може да навреди по някакъв начин на враговете си, станало неудържимо. Затова той изрязал парчета гнило дърво от гредите в замъка и ги вградил в здравите греди, за да знае, че след сто години целият замък ще бъде унищожен от изгниване. Можете ли да разберете тази психология?

— Да — отговори Холис. — Чувал съм подобни истории.

Пул ги обгърна с ръце и ги придърпа по-близо до себе си.

— Е, нещо такова изпитваме и правим и ние тук — тихо каза той. — Само че имаме по-модерен вариант от гредите на замъка. Понякога си мисля за тези кратки курсове, които им провеждаме, като за сбор от силиконови чипове. Предполага се, че въвеждаме правилния софтуер в тези чипове, така че информацията да може да достигне до големия компютър в главата на руския курсант. Но ние леко увреждаме чиповете, когато ги поставяме. Тези малки недостатъци все се изплъзват на качествения контрол. След това руснакът заминава на Запад с тези малки несъвършенства, заложени в компютъра му, който работи добре през по-голямата част от времето, но може да прояви малките си несъвършенства в неподходящ момент. Някой ден, при добро стечение на обстоятелствата, може би когато се опитва да лети със скорост два пъти по-голяма от тази на звука, на шестдесет хиляди фута височина и пълна мощност на двигателите, той ще се опита да маневрира и погрешният микрочип ще го провали в решителния момент. И малката повреда ще се окаже фатална. Може да се случи един от тези глупаци вътре някой ден да играе карти с човек от ЦРУ и ако му се падне ръка от аса и шестици, да направи глупав коментар. Разбирате ли?

— Много добре.

— Стараем се.

— Знам.

— И така, пушите ли кубински пури?

— Не.

— Вече пушите. — Пул извади два метални цилиндъра за пури от джоба на якето си и ги подаде на Холис, който ги пусна в своя джоб. — Тук са имената на всички американци, минали през това място — каза Пул. — Където е било възможно, има подписи, дати на пристигане в лагера, а където е необходимо, има и дата на смъртта. Това е динамит, полковник, и той ще избухне, ако успеете да го измъкнете оттук и да го занесете в посолството.

— Знам.

— Но може би в посолството не искат динамит.

— Може и да не искат. Но ще направят онова, което са длъжни да сторят.

— Ще го направят ли? Надявате ли се, че… добре, няма пак да ви задавам този въпрос. Как прекарахте сутринта? — попита Пул.

— Предполагам, знаете, че посетихме Буров. Нормално ли е да ви кани в къщата си?

— Някога беше. Нещо като да те поканят на шери при главния учител. Но комитетът по етиката го отмени още преди години. Отиваме само ако има заповед лично от него да се явим на рапорт. Никога не приемаме никакви напитки, дори чаша вода. Мисля, че това много го оскърби, и вече не кани никого.

— Добре.

— Ще ми кажете ли какво искаше от вас?

— Ами по принцип искаше да ни разстреля, ако не се съгласим да работим тук.

— Ако можехте да бъдете сигурни, че просто ще ви разстреля, бих ви посъветвал да му кажете да го направи и да се свършва с всичко. Но той ще ви подложи на разпити, които никак няма да бъдат приятни.

— Знам — отговори Холис. — Всъщност той ни предостави като избор да минем през по-приятните разпити с наркотици и полиграф, ако приемем да работим тук. И в двата случая той ще измъкне от нас информация, която бих предпочел да не знае.

Пул погледна Холис, после Лиза и попита:

— И вие ли сте от разузнаването?

— Да, но съвсем отскоро. Преди правех преглед на печата.

— Трябва да му отговорим до шест часа — продължи Холис. — Ще му кажем „да“, но се опитвам да спечеля време, преди да се стигне до полиграфа.

Защо ви е да печелите време? — Пул се втренчи в Холис.

Добър въпрос, помисли Холис. Ако искаше да отговори на Пул, трябваше да каже: „За да дам време на хората от Вашингтон да се поразмърдат.“ Той знаеше, че Сет Алеви ще представи на президента много убедителен доклад, доказваш, че Лиза Роудс и Сам Холис не са изгорели във вертолетна катастрофа, а са отвлечени и се намират в Школата за магии. Освен това Алеви щеше да каже на Националния съвет за сигурност, че в главата на Сам Холис има много повече информация, отколкото те биха искали да стигне до руснаците. Алеви щеше да намеква за не съвсем ясни неща, да моли, да убеждава и да заплашва. Може би дори бе отвел генерал Суриков в Белия дом и точно в този момент показваше зловещия микрофилм с трите хиляди съветски агенти на потресения президент и съветниците му по сигурността. В крайна сметка дори хората от Вашингтон щяха да осъзнаят, че трябва да се направи нещо, даже ако това прати по дяволите процеса на разведряване.

— За какво печелите време? — повтори въпроса си Пул.

Холис не отговори на този въпрос, но информира Пул:

— Буров каза, че са хванали Додсън.

— Джак… заловен?

— Така казва Буров.

Пул бе като вцепенен, но бързо се овладя.

— Сега ще започне кървавата баня.

— Довечера ще поговоря с Буров. Ще видя какво мога да направя.

— Нищо не можете да направите.

— Поне ще опитам.

— Добре… Довечера е това идиотско празненство, посветено на Вси светии. Започва в седем. Трябва да се явим заедно с жените си.

— Значи ще поговорим там. Капитане, рано ли ви е за едно питие? — добави Холис.

— По принцип да. Но мисля, че тази сутрин ще направя изключение.

— Всичко хубаво.

Пул се отдалечи, сякаш бе изпаднал в транс.