Нелсън Демил
Школа за магии (19)

19.

Тоя път срещата им бе в обезопасената стая на Отдела за разузнаване, защото в своята обезопасена стая посланикът имаше среща с четирима мъже, пристигнали току-що от Вашингтон. Очевидно положението бе доста напечено. Служителите в посолството, дори и тези, които нямаха нищо общо с дипломацията и разузнаването, разбраха, че става нещо необичайно, защото се случиха доста неща: Бренън отлетя за Лондон, целият в бинтове; волги, фордове и чайки фучаха нощем.

След като си тръгна от Лиза, Холис както обикновено отиде в снекбара. Установи, че закусва в компания от шестима на маса за четирима. Опитаха се да го подмамят да говори, като му пуснаха най-различни слухове, но Холис им отговори кратко и неопределено нещо от рода на: „Аз съм само служител на военновъздушните сили. Не знам нищо повече от това, което знаете вие.“

Чарлз Банкс се покашля леко. Погледът му срещна очите на Холис, после и на Лиза, и той започна:

— Полковник Холис, госпожице Роудс, имам неприятното задължение да ви информирам, че съветското правителство е изпратило официално оплакване срещу вас двамата. Подробностите не са важни. И двамата сте обявени за персони нон грата. — Той ги изгледа отново: — Имате пет дни да оправите нещата си тук и да напуснете страната. Ще отлетите в понеделник сутринта.

Лиза погледна Алеви, после Холис. И двамата мълчаха. След малко тя заговори с развълнуван глас:

— Това не е честно. Не е честно, Чарлз.

Банкс не й обърна внимание и продължи:

— Както може би знаете от работата си тук, съветско — американските отношения са на път да се подобрят. В резултат на това се влошават китайско — американските отношения. Китайците сега искат да започнат преговори с руснаците. Подготвя се ново преразпределяне на световните сили и нашето правителство се тревожи да не остане изолирано.

— Не съм имала намерение да нарушавам баланса на световните сили — прекъсна го саркастично Лиза. — Не мисля, че това е целял и Сам. Нали, Сам?

Холис се направи, че не я е чул. Алеви едва сдържа усмивката си. Банкс преглътна и се облегна назад.

— Балансът на световните сили, госпожице Роудс, не е шега работа.

— Не съм някоя празноглавка, Чарлз — отвърна троснато Лиза. — Нито пък имам намерение да променям същността си, или пък да правя компромиси с принципите си, за да угодя на моментните нужди на своето правителство. Убийството си е убийство. Освен това там, някъде навън, се намира един американски военнопленник, който е в опасност. Щом не мога да му помогна, а и вие няма да го направите, тогава ще подам оставката си и ще направя този случай публично достояние.

— Благодаря за разсъжденията ви, госпожице Роудс — отговори Банкс хладно. — Моля да разберете, че оттук не ви изритват Щатите, а съветското външно министерство. Ние не искаме нито сътрудничеството, нито оставката ви, нито каквото и да е друго от вас. Искаме само да си съберете багажа и да си тръгнете, така както ни умоляват. И нищо няма да правите публично достояние.

Лиза се извърна на другата страна и като че ли не обърна никакво внимание на Банкс.

— Във вашето досие — обърна се той към Холис, — както и в досието на госпожица Роудс, няма да има нищо, което да уронва престижа ви. Ще направим изявление, в което ще съобщим, че напускането ви не се дължи на непристойно поведение. Това задоволява ли ви, полковник?

— Генерал.

— Моля?

— Искам да получа звание „генерал“, господин Банкс.

— О… разбирам. Да, ще предам това на… съответните хора. Ако имате необходимите прослужени години, необходимите заслуги и други…

— Не, нямам, но ще предадете на главнокомандващия да пренебрегне тия подробности.

Банкс задържа погледа си върху Холис, после продължи:

— И на двама ви ще дадат тридесетдневен отпуск. Ще получите и нови назначения, които ще бъдат перспективни за бъдещите ви кариери.

— Искаме да бъдем назначени на едно и също място — обади се Лиза.

Банкс погледна Алеви, после се обърна към нея.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— От гледна точка на сигурността.

— Какво означава това?

Банкс погледна часовника си така, че всички да го забележат.

— Трябва да се кача горе. Господин Алеви през това време ще ви разясни подробностите по отпътуването ви. — После добави с по-мек тон. — Лично аз съжалявам, че си тръгвате. Всички смятаме, че работата ви е изключително ценна за цялата дипломатическа мисия. Вашият руски е просто несравним. Сам, Лиза, желая ви късмет. — И Банкс излезе.

Алеви отиде до барчето и си наля водка и леденостуден портокалов сок. Имаше и подноси с различни деликатеси.

— Заповядайте, вземете си. Чарлз нареди да сервират някои вкусни неща, за да се почувствате по-добре.

Лиза стана и си наля гореща вода за чай от сребърна кана.

— Сам, искаш ли нещо? — попита тя Холис.

— Кафе, ако обичаш.

Тя му поднесе кафето и седна на стола до него. Алеви сложи на масата табла, отрупана с червен и черен хайвер, сметана, препечени филийки и масло.

— Когато тук ти бият дузпата, поне замазват положението с масло — забеляза Лиза.

Алеви дъвчеше някаква сладка.

— Не си справедлива, Лиза. — Той изтри пръстите си с памучна салфетка. — Сега ще ви прочета някои точки от Закона за държавна сигурност, в който се казва, че сте длъжни да не говорите за това, което сте видели, чули или чели, докато сте заемали своите длъжности тук.

Алеви им прочете инструкциите и накрая ги помоли да разпишат някакви заявления — част от стандартната процедура в подобни случаи.

Алеви седна срещу тях и остави питието си на масата. Намаза си триъгълна филийка със сметана и хайвер и се обърна към тях:

— Така е по-добре.

— Мисля, че с масло е по-хубаво — отговори Холис.

Алеви отхапа от филийката и го погледна хладно.

— Исках да кажа, че е по-добре, че ви изритват. Ако не ви гонеха, това би означавало, че КГБ е убедило политбюро да им даде още една възможност да ви пипнат. Очевидно политбюро, в ролята си на пъдар, е отговорило на КГБ, че вече са пропуснали шанса си и че ловният сезон за разни там Лизи и Самовци е приключил.

Холис допи кафето си.

— Това ли е всичко, Сет?

— Не. Съветвам и двама ви да не напускате района на посолството през дните, които ви остават.

— Възнамерявам да си купя някои изделия на руските художествени занаяти, преди да си тръгна, да направя снимки, и други такива неща — каза Лиза.

— Това е моят личен съвет — вдигна рамене Алеви. — А следващото е официална заповед — не трябва да напускате вратите на посолството сами и не трябва да излизате след залез-слънце.

— Мислех, че за нас сезонът е приключил — обади се Холис.

Алеви стана и си наля още едно питие.

— Там, където има пъдари, има и бракониери. — После добави: — Ако от това ще се почувствате по-добре, искам да ви осведомя, че и нашето правителство е изритало военното им аташе и съветника им към масмедиите от Вашингтон. В утрешните вестници ще пише.

— Освободена ли съм от служебните си задължения? — попита Лиза.

— О, да. И двамата. „Интердийн“ — една западногерманска компания, ще се погрижи за багажа ви. Трябва ви време, за да си подготвите нещата.

— Кой ще се срещне с Аса в неделя? — попита Холис.

— Ще се наложи ти да го направиш. Кажи му, че за него ще се погрижи някой друг. Ще уточните подробностите. Не го изпускай.

— Ще го измъкнем ли?

— Ако ти даде това, което му поиска.

— А защо не изритаха и тебе? — попита Лиза Алеви. — Ти си тоя, дето насочи пистолет срещу Буров.

— Ами — отговори Алеви — самото КГБ иска аз да си остана тук, водено от принципа, че е по-добре да си имаш работа с дявола, когото познаваш. А и ако ме бяха изритали, тогава и ние щяхме да изритаме техния висш резидент във Вашингтон, така както се случи през 1986-а. Това пък ще доведе и до други изритани. Вече никой не иска това да се случва. Резултатът е равен — два на два.

— Дипломацията притежава някаква невероятна алогичност, която се превръща в своего рода нейна логичност — отбеляза Лиза.

— Ще сложа мисълта ти в рамка и ще я закача в обезопасената стая на посланика. — Алеви се усмихна на Лиза и се загледа за момент в нея, след това попита, като се опитваше гласът му да звучи по-меко: — Е, лейди Лиза, къде ще прекарате отпуската си?

— Не знам… това ми дойде съвсем изневиделица. Сигурно в Ню Йорк…

Алеви погледна Холис:

— А ти?

— Не съм много сигурен. Предполагам, в Лондон, за да се заема с оная работа. После, може би, в Япония — да видя как старите се справят с религията на Зен. След това — в Ню Йорк, да видя брат си, който не желае да напуска своята астрономическа зона. — Замисли се и добави: — Може да отида и до Ню Канаан, за да изкажа съболезнования на семейство Фишър.

— И аз ще отида — кимна Лиза.

— Да не сте посмели — каза Алеви ядосано. — Добре ще се погрижат за вас, ако се опитате да проявите съпричастие. И двамата можете да си изберете да работите където пожелаете по света, с изключение на страните зад желязната завеса. Това ви предлагат.

Лиза продължи думите му:

— Стига да не сме заедно. Това твоя идея ли беше?

— Няма да удостоя този твой въпрос с отговор.

— Е, аз ще обсъдя всичко това с моите хора — изправи се Холис. — Моята служба има предимство при уреждане на подобни въпроси.

— Свърши ли?

— Не. Сега бих искал да ми разкажете за отклонението си до Бородино.

— Няма много за разказване — отговори Холис. — Все пак аз наистина застрелях двама от патрула на КГБ.

— Господи! Сериозно ли говориш? — скочи на крака Алеви.

— За съжаление да.

— Боже мой! От това им е прекипяло. Защо, по дяволите, не ми каза? Големи късметлии сте, щом сте още живи.

— Беше неизбежно.

— Добре, добре. Какво друго се случи при Бородино?

— Ще ти дам подробен доклад преди отпътуването си. — След кратка пауза той продължи: — Но както се казва сред дипломатическите кръгове, quid pro quo^[1].

— Не искаш ли сега да го направим? — запита в отговор Алеви. — Е, но както също се казва, аз няма да се съглася при каквото и да е задължително условие. Ще ми кажеш всичко без никакви предварителни условия и без каквито и да е гаранции, че ще получиш нещо в замяна. Ако не го направиш, ви гарантирам и на двамата, че покривът над главите ви ще се срути.

— Не заплашвай един убиец, Сет — отговори Холис съвсем спокойно.

Алеви и Холис се гледаха вторачено, после Алеви се усмихна.

— Съжалявам. Просто предавам заповеди.

Лиза се доближи до Алеви и каза доста троснато:

— Когато ни информираш как ще бъде разследвано убийството на Грегъри Фишър и какво правиш за майор Додсън, ние ще ти кажем какво видяхме при Бородино. Това няма да бъде поредният случай, при който просто се отписва от дневния ред смъртта на един американски гражданин заради интереса на някакви дипломатически маневри.

— Не си играй на журналист, който разследва разни интересни случаи, Лиза — отвърна Алеви. — Ти си кореспондентка на Информационната агенция на Съединените Щати.

— Чух, че приятелите ти във Вашингтон вече са го направили — каза Холис.

— Нямам нищо общо с онова — отговори Алеви.

— С кое? — попита Лиза.

— Нищо. — Алеви тръгна към тапицираната с кожа, добре уплътнена врата. — Вижте, съгласен съм, че това е гадна работа, която унищожава човешкото у човека, но са необходими събития като тези от последните дни, за да стане всичко реалност. Не съм ли прав? Във военното разузнаване се занимавате с разни статути, цифри, способности и дърдорите за термоядрено разрушение. Празни приказки. Но сетне някой вонящ тъпак те залепва за някоя кола така, както на мен ми натикаха ташаците чак в корема с ритници и… гледай ти! Съветско — американската борба за надмощие взела съвсем нова насока и се задълбочила. — Алеви отвори вратата. — Имам много добри основания да се погрижа за всичко това. Чарли Банкс може да вдига пара и да плещи баналности ако ще и цял ден, а аз цял ден ще се усмихвам и ще кимам с глава. Но си гледам работата, а той да си гледа неговата. Що се отнася до вас двамата, дипломатите ще кажат, че този проблем не е по силите ви и е извън вашата власт.

— Аз сам ще реша това — каза Холис, докато излизаше заедно с Лиза. — Не ти или дипломатите.

— Знам, че ще го направиш, Сам. — Алеви продължи с по-мек тон: — О, тържеството е в събота, в шест и тридесет, в залата за приеми. Ще дойде и посланикът. Тържествата в чест на заминаващи си персони нон грата са много по-забавни, отколкото обикновените прощални тържества за някой, чието назначение е изтекло. Подгответе се за малко майтапи. Имайте готовност да изнесете остроумни речи поради какви причини са ви били шута и други такива неща. — Алеви протегна ръка за довиждане.

— Не позволявай на това място, на тая работа да унищожи човешкото у теб — каза Лиза.

Алеви се замисли за момент, преди да отговори:

— Докато все още съм в състояние да изляза в студената нощ, за да помогна на една преследвана от закона жена, със сигурност съм окей.

— Надявам се.

— Аз също — Алеви затвори вратата.

— Какво е станало във Вашингтон? — попита Лиза Холис, докато отиваха към асансьора. Холис помисли малко, после отговори:

— Приятелите на Сет във Вашингтон организирали нападение на едно момиче — дъщеря на съветски дипломат. Оставили я в района на Американския университет със счупена челюст.

Лиза застина на място.

— Но… Сет не е знаел, нали?

— Мисля, че не. — Ала Холис бе сигурен, че Сет е знаел за това.

Тя отново тръгна.

— В службата на Сет има хора, които се разправят с руснаците по неофициален начин — на междуличностна основа — поясни Холис. — Сами са се нарекли банда „Зъб за зъб“. Една счупена ръка в Москва или Будапеща е сигурна гаранция за нещо подобно във Вашингтон или Лондон.

Лиза поклати глава.

— Тая философия на разплата на всяка цена в действителност е довела до намаляване броя на счупените крайници. Всъщност нещата през последните няколко години доста поулегнаха. Фактът, че Буров е избрал да действа грубо, е доста красноречив… Той показва колко загрижени са ония от КГБ. Това е сигнал за Сет и за мен, че нещата могат много бързо да излязат извън контрол.

— Те не са много остроумни, нали?

— Не, те реагираха прекалено твърдо и привлякоха вниманието на всички.

Качиха се с асансьора на седмия етаж и тръгнаха към кабинета на Лиза.

— Не можем ли да свършим нещо полезно до понеделник? — попита Лиза.

— Не трябва да говорим много извън обезопасените места.

Тя кимна.

— Вярно ли е, че ние самите се подслушваме? За да се види кой нарушава правилника за сигурност и разговаря там, където не му е мястото?

— Навярно е така. Уморих се да шепна на ушите на разни хора, с които не се познавам чак толкова добре.

— Ти не съжаляваш, че си тръгваш, нали?

— Не, но не ми харесват обстоятелствата, при които си тръгвам. А ти?

— Аз съм тъжна. Но се радвам, че това засяга едновременно и двама ни. Можем да се сближим още повече там навън, Сам. — Тя се усмихна. — Генерале.

Отвърна й също с усмивка.

— Те ще си сътрудничат. Ако преди това ние не го направим. — Той погледна часовника си. Ще отида да прибера нещата си от кабинета.

— И аз.

Постояха така за момент, после Лиза каза:

— Запиши следното в досието ми: мисля, че се влюбвам в тебе.

— Малко по-силно, ако обичаш, за да стигне до микрофона.

Тя се усмихна.

— Ще се видим ли довечера?

Той отвори вратата на кабинета й.

— За вечеря, става ли?

— Да, при теб. Но аз ще готвя.

— Имам само бира и горчица. Но ще отида да напазарувам, ако ми дадеш списък с необходимите продукти.

— Не, аз ще отида до Първи гастроном. — И тя обясни: — Ще приготвя нещо типично руско. Ти купи водката.

— Не трябва да напускаш района сама — напомни й Холис.

— Да, но Първи гастроном няма обслужване по домовете.

— Бъди предпазлива.

— Отивам само до гастронома.

— Бъди внимателна.

— Разбрано, сър. — Лиза се обърна и влезе в кабинета си.