Нелсън Демил
Школа за магии (22)

22.

От касетофона в апартамента на Алеви се разнасяха патриотични песни в изпълнение на хора на съветската армия.

— Защо не смениш тая идиотщина? — попита Холис.

— Веднага. — Алеви отвори вратичката на уредбата и изключи касетофона. — Понякога пускам и музика, която те харесват.

Холис погледна през прозореца към 10-етажния блок отвъд улицата. На последния етаж КГБ бе разположил хората си и електронната апаратура, с която наблюдаваше и подслушваше района на посолството. Той се запита до каква ли степен успяват да го правят.

— Какво да бъде — Тина Търнър или Принс?

— Каквото ти предпочиташ, Сет.

Алеви пусна Принс.

— Това ще ги накара да грабнат бутилките с водка.

— След това се обърна към Холис. — И така, да се върнем там, където спряхме предишния път — какво правят тия триста американски пилоти в оня затвор, за да заслужат пребиваването си в него, т.е. да не ги убият.

— Да поразмишляваме малко на глас — каза Холис.

— Ако допуснем, че на онова място има затворени американски военнопленници, то тогава защо нашето правителство не предприема нищо по тоя въпрос?

Алеви сипа малко бренди в кафето си.

— Нямахме отговор до миналия петък вечер.

— Но вашите хора са знаели нещо и преди това.

— А как трябваше да реагираме? Ако президентът бе направил запитване, макар и по дискретен начин, към съветското правителство, оттам щяха да отговорят: „За какво намеквате? Да не се опитвате отново да осуетите мирните начинания?“ И знаеш ли какво? Те са съвсем прави. А ако президентът се ядоса и отправи публично обвинение, той ще трябва да отзове нашия посланик, да изгони техния и да провали срещата на високо равнище и мирните преговори. А ние така и няма да се доберем до някакви доказателства.

— И целият свят страшно ще ни се ядоса. Онова момче, дето го хванаха в Кремъл, се ползва с широка популярност в пресата, Сам. Казва, че иска да ни бъде приятел.

— Тогава не трябва да позволява на своите бивши съмишленици от КГБ да измъчват и да убиват американци — прекъсна го Холис.

— Интересна мисъл — съгласи се Алеви. — Това именно е част от сложността на проблема, с който се сблъскваме. Това момче е наследило 300 американски военнопленници. Но КГБ е този, който движи нещата около оня лагер. Доколко КГБ го е информирал по въпроса за лагера? Доколко са го осведомили какво знаем ние за Школата за магии? По тези въпроси не трябва да казваме много неща на правителството си, нали, Сам? Сигурно КГБ иска да осведоми правителството за този сериозен и комплициран проблем в последния момент. Съветското военно министерство и КГБ и преди са играли подобни игри. Тях хич не ги е грижа за мира между Изтока и Запада.

— А твоите хора не се ли опитват да саботират мирните инициативи?

— Не твърде често. — Алеви се засмя малко ехидно. — Ами твоите от Пентагона?

— Никой не е с чисти ръце — отговори Холис.

— А ти самият, Сам?

— Аз съм за мир, постигнат с честни средства — каза Холис. — Ами ти? Не си на страната нито на Съветския съюз, нито на разоръжаването, нали?

Алеви сви рамене.

— Само ти предавам указанията отгоре. Правя това, което ми нареждат. Предупредиха ме да не притеснявам съветското правителство с разкрития, които подсказват, че те навярно са задържали в плен американски граждани. — Алеви се изтегна на кушетката. — И аз слушам и изпълнявам. Един ден Буров просто премества лагера или пък застрелва всичките ония пилоти и край на всичко.

— Ето защо трябва да действаме бързо, Сет.

Алеви се бе вторачил в тавана.

— Прав си. Онези мъже там вече отдавна да са мъртви, ако не е Додсън. Той е едно живо доказателство и е на свобода. Но Буров държи Школата за магии и намиращите се там хора под властта си. Ако пък пипне Додсън преди нас… Все още продължавам да се надявам Додсън да се добере до посолството ни.

— Аз пък все още продължавам да мисля — каза Холис — за онези почти хиляда изчезнали пилоти и за онези триста, за които знаем, че се намират в Школата за магии. Предполагам, че броят им е бил по-голям, но малко по малко… поради естествени причини, самоубийства, екзекуции… Триста човека. Мисля, че сега животът им зависи от нас, Сет. Дипломатите да го духат.

Алеви се вгледа за момент в Холис.

— Знаеш ли, Сам, за тези две години, през които работим заедно, така и не можах да разбера кой си.

— Чудесно.

— Но сега вече си ми ясен. Този път си решил да нарушиш правилата на играта, да заложиш на карта кариерата си, световния мир и собствения си живот, за да измъкнеш онези пилоти от там. Хладнокръвният Сам Холис, Полковник Акуратност, отново е необузданият пилот, готов да бомбардира всичко, което му се изпречи на пътя. — Алеви се усмихна. — И въпреки това всички продължават да смятат, че играеш точно по правилата, а аз съм оня негодник, който ги нарушава. Те изобщо не подозират какво аз знам за теб. От това би могло да се извлече някаква полза. Добре дошъл в моя свят, Сам Холис.

Холис не отговори.

— Помисли за отрицателните последици от целта, която преследваш — продължи Алеви. — Да предположим, че освободим ония мъже там — чрез преговори или по някакъв друг начин. За Бога, можеш ли да си представиш как триста американски военнопленници на средна възраст се приземяват на летище „Дълис“ с един от полетите от Москва? Даваш ли си сметка какъв изблик на ярост ще предизвика това сред широката общественост?

— Да, ако моята собствена ярост е някакъв критерий за общественото мнение на Америка.

— Точно така. Да оставим срещата на високо равнище, преговорите за разоръжаване, търговията, пътуванията, „Болшой театър“, заводите. Тогава честта ни ще бъде неопетнена, но няма ли да изложим мира на опасност.

— За какво намекваш, Сет? Вашингтон не ги иска, така ли?

— Сам си отговори на тоя въпрос. — Алеви стана и си наля още кафе и бренди. После изключи касетофона. — Какво да ти пусна сега?

— През тези две години, откакто съм тук, съм слушал всичко, което е написано от 1685 година насам. Така че ми е все едно.

— Слушат ли ти се гайди? Чуй това. Оркестъра на шотландските хайлендери. Един англичанин от британското посолство ми я даде. Каза, че руснаците ненавиждат гайдите. — Алеви пусна касетата със запис на гайди и тъпани. — Нека да се върнем към въпроса защо именно тези пилоти са все още в плен на руснаците. След като са били изстискани като лимони от съветските въздушни сили, защо се е появил КГБ и е поел в свои ръце нещата около онова място?

Холис отпи от кафето си.

— Заради това, че са нещо като резервоар с идеи. Резервоар с идеи за КГБ. Един курс, който е продължение на обучението в Института за Америка и Канада.

— Точно така — отговори Алеви. — Само дето самата идея е малко по-зловеща.

— Какво имаш предвид?

— Според нас тия военнопленници ни носят вреда, Бог да им е на помощ. Така че нашата загриженост не е чисто хуманна. Ако беше така, тогава твоето цинично предположение, че по-скоро ще ги оставим да изгният там, за да спасим международното разведряване, е съвършено правилно. В действителност, Сам, нашата загриженост, т.е. загрижеността на моята компания, е свързана с неотложните проблеми на националната сигурност. — Алеви се приближи до Холис: — С една дума ние смятаме, че тоя шибан затвор — лагер е школа за съветски агенти, които говорят, общуват, мислят, действат и навярно чукат като американци. Разбираш ли?

Холис кимна.

— Знам, че е така. Знаех го още от самото начало. Школа за усъвършенстване, следдипломна школа, училище за магии… каквото и да е там.

— Точно така. Ако нашата теория е правилна, то всеки, завършил тази школа, не може да се различи от родения и израсъл в добрата стара Америка. Когато оттам излезе някой агент, той има акцент от Южен Бостън, точно както майор Додсън, или пък от Южна Каролина, или от Северна Дакота. Тоя човек би могъл да ти каже коя е жената на Ралф Крамдън или да те победи в някоя викторина „Въпроси и отговори“. Разбираш ли?

— Кой игра шортстоп за „Доджърс“ през 1956-а, Сет?

Алеви се усмихна заядливо.

— Фил Ризито. — Махна с ръка. — Както и да е, изключено е да бъда един от тях.

— А защо не?

— Моята компания те приема на работа не само защото говориш като тях. Те разпитват майките, бащите, учителите ти от гимназията. Работата е там, че повечето частни компании искат само да им представиш документи за раждане, образование и т.н. — Алеви се намръщи. — Но въпроса ти си го биваше. Сигурно ще ти се наложи пак да го задаваш. — И добави: — Ти вече си се срещал с един от завършилите Школата за магии.

— Мъжа в стаята на Фишър? Шилър?

— Да. Как беше той? Безупречен, нали?

— Да, чак тръпки ме побиват, като се сетя. — Холис се замисли за момент. — Та според вас тия… които са излезли от това училище, са се внедрили в американския живот, в самата Америка?

— Убедени сме. Може да не работят точно за моята компания, но биха могли да работят за някои от нашите нещатни сътрудници. Биха могли да ми бъдат съседи в Бетезда или пък да изхвърлят боклука в Главната квартира на ЦРУ. Биха могли да ми поставят телефона и да ми отчитат сметките. Биха могли да посещават школи по компютърно обучение или пък други технически школи и съвсем спокойно биха могли да постъпят в армията. — Той погледна Холис. — Е, та кой игра шортстоп за „Доджърс“ през 1956-а?

— Хауди Дуви.

— Пук! Мъртъв си — Алеви отново си наля бренди.

— Искаш ли нещо?

Холис забеляза, че Алеви изглежда уморен и отпуснат, което се дължеше предимно на кофеина и отчасти на алкохола. Холис отиде до масичката с напитките и си сипа последното кафе.

— Значи те крякат като патици, изглеждат като патици и дори снасят яйца като патици. Но с тая разлика, че не са патици.

— Не, не са, Сам. Това са истински червени лисици. Лисици насред кокошарника. Или, ако предпочиташ — сатани в светия храм.

— Как смяташ, колко души са завършили това училище?

— Когато е започнало всичко това, там навярно е имало повече американци — да ги наречем инструктори, — отколкото са сега. Школата за магии може би съществува вече 12–15 години. Обучението навярно продължава поне една година. Може би броят на учениците е равен на броя на инструкторите. Малкият червен ученик асимилира американеца като цяло — знания, личност, акцент и така нататък.

— Нашествието на похитителите на човешки тела.

— Съвършено точно. Така че от училището годишно са излизали няколко стотици агенти. Да приемем, че някои от русначетата са изчезнали оттам поради лошите си резултати и че някои от американските инструктори също са изчезнали в буквалния смисъл на думата. Освен това ние не смятаме, че институтите на КГБ в Москва или в Ленинград са в състояние да осигурят толкова много студенти, подходящи за тази школа за следдипломна квалификация — така нарекохме това обучение. Но майор Додсън го е нарекъл „Школата за магии на госпожа Иванова“ и това е право от устата на един достоверен източник. Предполагам, че американците, които се намират там, са го нарекли така на шега. Ние все още не знаем как го наричат руснаците. Навярно нещо като Шпионска школа № 5. Както и да е, не сме сигурни, че абсолютно всички завършили са се внедрили в Щатите. Така че, да отговоря на въпроса ти — според мен броят на завършилите тази школа е някъде между 1500 и 2000. А може и да са повече.

— Искаш да кажеш, че в Америка вече има около 2000 руски агенти, които минават за американци?

— Минават не е точната дума — каза Алеви. — Те са американци. Първите дипломанти са там от цели 15 години. Достатъчно дълго време, за да осъзнаят американската мечта. Е, с малко помощ от страна на приятелите си. Достатъчно дълго време, за да са се оженили и да имат деца, които сега са членове на юношеската Спортна лига. Достатъчно дълго време, за да са в състояние вече да нанасят реални злини.

— И досега никого ли не са хванали?

Алеви поклати отрицателно глава.

— Поне аз не съм чул за такъв. Доскоро никой и не подозираше за това. А и какви хора да търсим? Такива, които пият чая си от стъклена чаша, или пък пишат буквата N отзад напред?

— Хора, хванати при опит за шпионаж.

— Та те вероятно не вършат шпионската си работа по традиционния начин. Навярно са разпределени в различни категории: изчакващи агенти, агенти с определена цел, агенти с влияние и т.н. Прикритията им са безупречни и те никога не привличат вниманието върху себе си. Дори и да пипнем някого да шпионира, доста ще се поозорим, за да докажем, че е роден и израсъл във Волгоград, след като той упорито поддържа своята версия.

— Но ако сложите електроди на топките му и токът го раздруса, докато проговори на руски, тогава ще чуете самата истина.

— Да ти кажа ли нещо? Не мисля, че такъв човек би проговорил на руски. Но дори и да се издаде, каква полза от това? Та той не е част от никаква клетка или верига. Той трябва да работи сам за себе си, за да може тази система да действа в тяхна полза.

— Но той би трябвало да има някакъв контролиращ началник, Сет. Някой от съветското посолство във Вашингтон, или в делегацията на ООН в Ню Йорк, или пък в консулството в Сан Франциско. Каква е ползата от него, ако работи изцяло сам за себе си? Как им предава резултатите от работата си? Не биха се доверили на тайни радиостанции и изоставени обекти, нали?

— Разбира се. Той трябва да предаде резултатите от своята работа и да се отчете лично устно. Затова отива на почивка в чужбина, както всички останали американци. Може би дори се записва в някоя от груповите екскурзии до Москва. Както предполагаме ние, всичките контакти на агентите се осъществяват в чужбина.

Холис пристъпи към висок бюфет — очевидно антикварна рядкост. Лавиците му бяха отрупани с малки фигури от порцелан — статуетки от 18 век на дами с дълбоко изрязани деколтета и златни къдрици и на господа в къси голфове и с перуки. Нищо не им пречи да бъдат французи или англичани от същия период, помисли Холис, но в тях имаше нещо, което не беше съвсем в ред, нещо различно от оригиналните статуетки, които бе виждал в антикварните магазини в Лондон. Той отвори бюфета и взе една фигурка, висока около 15 сантиметра — мъж, облечен в жокейски дрехи. Обърна се към Сет и го попита:

— Какво е това, Сет? Татарско или монголско влияние? Или влиянието на казаците? Защо те са по-различни от нас? Знаем, че могат да приличат на скандинавци или на немци, като Буров например, но има нещо повече от генетичното наследство. Става въпрос за една съвсем различна душевност и психика, за една наследствена памет. Става въпрос за вечното чувство, че са по-низши от онези на Запад и че са се повлияли от Европа и от кирилицата, и от славянския фатализъм, и от едно опозорено християнство, и от кой знае още какво, дявол да го вземе! Но каквото и да е то, човек може да го забележи; те могат да се забележат, така както истинският творец отдалече може веднага да различи копието от оригинала. — Той погледна фигурката в ръката си и я подхвърли на Алеви. — Разбираш ли?

Алеви я пое внимателно.

— Разбирам. Но не можем да открием всичките две хиляди по тоя начин. — Той остави статуетката.

— Естествено. — Холис понечи да затвори бюфета и забеляза кутията от Палех, която Лиза купи от антиквариата на улица „Арбат“. Спомни си техния разговор и осъзна, че още тогава бе разбрал онова, което Алеви току-що му каза за Школата за магии. Една зловеща мисъл мина през ума му — ами ако самата Лиза е продукт на това училище? Разбира се, това не бе възможно, имайки предвид безупречното й минало, което бе двукратно проверено от разузнавателните служби на Държавния департамент. Но след като той самият се усъмни за миг, то какъв ли страх и недоверие биха завладели американското общество, армията, институциите и правителството, ако се разчуе, че сред тях навярно работят около две хиляди агенти на КГБ.

Алеви заговори отново:

— Всъщност мисля, че открихме двама от тях. И то тук, при нас. В посолството, Сам. Точно под носа ни. Можеш ли да се досетиш?

Холис се замисли. Трябваше да изключи мъжете и жените, чиито досиета се проверяваха на най-високо ниво. Тогава оставаха само тези, които придружаваха своите семейни половинки без самите да са назначени на работа в посолството, военнослужещите от охраната, обслужващият персонал. Неочаквано в главата му изникнаха две имена, сякаш винаги бе знаел за тях. Спомни си откъслечни фрази от разговори, дребни подробности, които му се бяха сторили странни преди, но не им бе обърнал достатъчно внимание, защото тогава не знаеше за съществуването на Школата за магии.

— Нашият дружелюбен общ работник и милата ни икономка, семейство Келъм — каза той.

— Великите умове разсъждават по подобен начин. Когато са ги назначили, са им направили само проучване от Първа степен, каквото се изисква за работата им. Преди известно време се обадих на Лангли. Сега, както изглежда, техният произход не се потвърждава. — Алеви потри уморените си очи и продължи: — Поискал съм да се проучат наново барманът, готвачите, шофьорите и целият американски обслужващ персонал. Мислехме, че като се отървем от руската прислуга, си решаваме проблема със сигурността в посолството. Но когато те работеха тук, ние ги дебнехме като ястреби и ги държахме на разстояние. А сега всичките тези американци, считани за не много опасни за държавната сигурност, си се разхождат съвсем свободно, защото са американци. Но някои от тях са руски вълци в агнешки кожи.

Холис си представи как семейство Келъм се мотаят из жилището му, тършуват по бюрото, преглеждат писмата му. Буров е знаел дори и колко уиски пие той, и каква марка слипове предпочита. Представи си двамата Келъм — мила двойка на средна възраст, според официалната версия — от Милуоки, и си спомни кратките разговори с тях.

Алеви сякаш четеше мислите му.

— Келъм! Не са ли точно като нас? — попита той.

— Не, ние двамата с теб не сме абсолютно еднакви. Америка е толкова разнообразна, колкото и самият Съветски съюз. Когато слухтим из Русия, и ти, и аз се представяме за балтийци, но когато се намираме в някоя балтийска република, се правим на украинци или беларуси. Сигурно и те правят така. Ония, които са усвоили, да речем, бостънски акцент и поведение, няма да действат в Бостън, защото там номерът им няма да мине успешно. А сега да отговоря на въпроса ти — да, тия Келъм наистина ме подведоха.

— И мене. Но вече знаем и можем да предприемем малка чистка. И все пак, доста щети са били нанесени. А сме хванали само двама, остават още около 2000. Трябва да измислим някакъв супердяволски трик, за да открием тия хора, разпръснати от единия, та чак до другия край на Америка. Да не говорим за военните ни бази из цял свят, а и колкото и да ни е неприятно да признаем — за посолствата ни.

Холис се бе замислил и сякаш не чуваше.

— Но преди малко ти каза нещо много… Тия съветски агенти са се оженили, създали са си приятелски кръг, имат си вече американски деца, живеят си добре.

— И може би сега, както ти предполагаш, Сам, чувствата им са доста объркани. И въпреки това нито един от тях не ни е потърсил. А защо? Според нас, отчасти защото нямат никакво основание да го направят. Някои от тях вече са изменили на каузата си по един или друг загадъчен начин. КГБ знае, но хич не го е грижа, стига агентите да продължават да ходят на почивки в чужбина по няколко пъти в годината и да предават резултата от работата си. И навярно наградата за 15 или 20-годишна служба е пенсия — пенсия в Америка, ако това е тяхното желание. Каква по-голяма ирония от това! Естествено има и други неща, които карат някого да води двойствен живот: идеологията, парите и страхът. КГБ е в състояние да унищожи едно цяло семейство тук — в Русия, или там — в Америка, ако някой измами доверието му. И все пак това са изключително добре подбрани агенти. Повечето не се нуждаят от никакви заплахи или стимули. Много от тях няма да бъдат подмамени и прелъстени нито от американския начин на живот, нито от демокрацията, нито от каквото и да е друго.

— Не вярваш в това, което говориш, нали?

Алеви потри слепоочията си.

— Знаеш ли, Сам, ние доста надценяваме положителните страни в нашата система. Знам, че това е ерес, но си е самата истина. Двеста милиона Ивановци и Наташи съвсем не възнамеряват да бягат в Америка само защото знаят, че при нас има свобода и съдомиялни машини. Руската душа притежава някаква необяснима чистота, някакъв безумен патриотизъм, подобен на нашия, и някаква вяра, че един ден нещата и при тях ще се оправят. — Алеви отново си сипа бренди. — Не искам да кажа, че няма да успеем да пипнем в даден момент един-двама от тези агенти, но както вече споменах, това няма да сложи край на цялата тая история.

В сумрака Холис погледна събеседника си. Алеви, изглежда, разбираше руската душевност много повече, отколкото той досега бе смятал. Голяма част от служителите на ЦРУ обичаха да изследват всички промени в съветското общество, което всъщност бе в процес на разпадане от години. Те изпращаха наблюденията си на съответните административни органи, които се радваха на добрите новини. Но това общество се разпадаше от незапомнени времена и все още си бе на мястото, а руснаците винаги са се борили и са отстоявали своя бит, култура и език и винаги са защитавали родината си.

Холис си наля уиски и доста се измъчи, докато хване едно полуразтопено ледче в сребърната купа за лед.

— А къде е слабото място в тяхната операция, Сет?

— Не съм много наясно. Имам някакви идеи. Но добре знам какъв е нашият проблем. Всъщност съществуват два основни проблема. Първият е да установим що за мрежа е това, което всъщност не е толкова мрежа, колкото нещо като сеещи зараза организми сред американското общество. После трябва да спрем това училище, за да не бълва повече зараза. Не съм направил аз тая аналогия. Така казаха ония от щаба. Те много обичат аналогиите.

— Забрави третия проблем, Сет. Да измъкнем пилотите оттам.

Алеви погледна Холис.

— Да. Но това е част от задачата по закриването на училището. Костеливият орех в цялата тая история са двете хиляди агенти, които вече са се внедрили в Америка. Не ми се иска да го казвам и дори да си го помисля, но може да се наложи още 40–50 години да живеем с тях.

— Ако Америка доживее дотогава — вметна Холис.

Алеви не обърна внимание на забележката и заключи:

— Та това е случаят, за чието разплитане и ти помогна малко, Сам.

— А за какво ще се използва тази информация?

— Ами само преди дни, полковник, имахме няколко възможности за действие. Но сега, след като те изритват оттук, след като Додсън все още е свободен, а Фишър — мъртъв, и най-сетне, след като ти си се промъкнал там и си предизвикал Буров, те вече знаят, че ние сме разбрали, и възможностите ни рязко и бързо намаляват. Те ще преустановят дейността в онази школа и ще заличат и най-нищожните доказателства. Ще преместят всичко на друго място и ще ни предложат да разведат някоя американска делегация из заподозряната местност. Докато стигнем дотам, училището ще се е превърнало в почивен дом за московски пенсионери или нещо подобно. Така че, както ти сам каза, трябва да действаме бързо.

— Защо не започнем с арестуването на семейство Келъм и да ги накараме да говорят?

— Ще ми се, но все още не сме абсолютно сигурни, че са руски агенти, и не ми се иска да улесним още повече КГБ. И без друго доста им подсказахме. Затова се налага много да внимаваме със семейството. А и те може да са си истински американци с всичките им там граждански права.

— Искаш ли да ти помогна, или не?

— Ще ми помогнеш, ако стоиш настрана.

— Никога не съм стоял настрана. Искам онези пилоти да се измъкнат оттам и ще работя заедно с теб, докато това се осъществи. Ако ли не, ще действам сам, както аз си знам.

— Да, вярвам ти — кимна Алеви. — Сигурно и аз щях да направя същото, ако ти или някой друг военен излага на опасност живота на триста агенти на ЦРУ. Лоялността е чудесно качество.

— Няма нужда да ми го казваш.

— Чуй ме, Сам. Казах ти всичко — държавни тайни, истини за дипломатическата политика и едно разкритие, което е толкова значимо, че би могло да прати по дяволите съветско-американските отношения за години напред. Направих го, за да те убедя, че ние не спим. Работим усилено, за да измъкнем онези пилоти и да ги приберем у дома. Иска ми се да вярвам, че ще проявиш здрав разум. Не вдигай по тревога твоите хора от Пентагона. Окей?

— Окей.

Холис дори за миг не си помисли, че Алеви наистина вярва в каквото и да е. Освен това не смяташе, че той възнамерява да следва линията на правителството по пътя към разведряването. За Алеви няма да има нищо по-добро от това, ако той вдигне на крак всички в Пентагона. Холис не смяташе също, че Алеви загуби цял час само за да го накара да си затваря устата. Бе убеден, че през тези няколко дни, които му оставаха в тая страна, ще си има още работа със Сет Алеви и ще научи още неща за Школата за магии.

— Не казвай на Лиза за това. Твое задължение е да я накараш да забрави за всичко. Ясно?

— Ясно.

— И помни, че статутът ти на персона нон грата поставя под въпрос твоя дипломатически имунитет. Предай това и на Лиза. Бъдете изключително внимателни, ако решите да излезете от района на посолството.

— Добре.

— А, и още нещо. Искам да ми направиш една услуга.

— Да?

— Ела довечера с мен горе на покрива.

— За какво?

— Един-два пъти на месец се качвам на покрива, за да псувам Съюза на съветските социалистически републики. Отивам горе и крещя: „Хей, вие от КГБ, лайна такива! Здравейте!“ После се впускам в моите анализи на причините за буксуването на съветското общество.

— О, Господи, нищо чудно, че толкова те мразят.

— Да го духат! Точно това ми се прави тая вечер. Ела с мен.

Холис погледна часовника си.

— Ами аз… — той се чудеше дали Лиза е останала в апартамента му, или си е отишла.

— Хайде, тръгвай. Не се стягай. Добре ще ти се отрази.

— Да, надявам се чистият въздух да ми се, отрази добре.

— В това е силата на духа. Какво ще ти направят? Ще те изритат ли? Или ще те убият?

— Не могат да направят и двете едновременно — отбеляза Холис.

Той взе бутилката с бренди от масичката и Алеви го поведе нагоре към антрето на третия етаж. Изкачиха се по една стълба и отвориха капандурата.

Излязоха на плоския покрив над жилището на Алеви. Стояха под падащия тихо сняг и гледаха града наоколо, когато камбаните на Ивановата кула удариха два часът.

— Първият сняг падна по-рано тая година — каза Алеви.

Червените звезди върху кубетата и кулите на Кремъл светеха ярко, но кръстовете, които кои знае защо не бяха свалени, бяха тъмни и не се виждаха.

— Навярно по това време в Москва всичко е затворено — каза Алеви, — с изключение на дежурните служби на милицията и КГБ. Дори метрото е затворено. По времето на Сталин в тоя час Лубянка е започвала да бълва своите хищници. — Той взе бутилката с брендито от ръката на Холис, отпи една голяма глътка и започна да крещи: Ей, вие там, чувате ли ме? Събудете се, глупаци! Тук е самият Алеви — суперагентът, суперевреинът. — Той се обърна към Холис и продължи с нормален тон: — Тайните ченгета бродели из града със списъци в ръце и цяла Москва е чакала да се съмне притаила дъх. И всяко утро градът осъмвал в страх, изплашените до смърт човешки същества в него бързали към своите кабинети и фабрики и се правели, че не забелязват, ако някой не се появи на работа. Казват, че стенанията, писъците и изстрелите, идващи от Лубянка, се чували наоколо. Що за варварско минало е това! Като погледна натам, Сам, виждам един враждебен и непонятен за мен град. Надписи с необикновени букви, сгради с фантастични форми, а небето е винаги оцветено в тоя зловещ червеникав отблясък, който смразява кръвта и те кара да мислиш понякога, че си попаднал на Марс.

Холис се вгледа за момент в Алеви.

— А защо не потеглиш обратно за земята с първия космически кораб?

Върху лицето на Алеви се появи неловка усмивка.

— Ще го направя, разбира се. След една-две години.

На Холис му се прииска да му каже, че ако той продължава да ги дразни както сега, в никакъв случай няма да изкара още една година. Но реши, че няма да го направи, защото ония ги подслушваха. Пък и самият Алеви го знаеше.

— И вас! — изкрещя Алеви.

На последния етаж в блока отсреща се отвори прозорец и някакъв мъж отвърна на английски:

— Да ти го начукам аз, евреино!

Алеви се изсмя и отново изкрещя нещо на доста вулгарен руски, което Холис преведе приблизително като: „Ближи задници, чети «Правда» и ще станеш началник“.

— Да тръгваме, Сет — каза Холис и хвана Алеви за ръката.

Алеви се дръпна.

— Няма. — Отново отпи от бутилката и я подаде на Холис — На ти. Напий се и си мисли за някоя хубавица. Чувал ли си оня виц за… как беше… „Горилите от КГБ никога не излизат с курви, те просто живеят с Мери Палм.“ — Алеви се олюля и едва не изпусна чашата от ръката си.

— Сет… — На Холис му бе ясно, че Алеви е доста пиян и приказките няма да му повлияят. Очевидно това бе поредният му месечен катарзис, а Холис се бе научил да се отнася с уважение към хората тук, когато ги обхване някаква моментна лудост.

От отсрещния прозорец се чу друг глас, пак на английски:

— Кой е другият педераст с тебе? Холис ли?

Холис реши, че това е гласът на Игор. Той отпи от брендито и отвърна на руски:

— Видях майка ти да проси в парка „Горки“, за да събере пари за наема на квартирата.

Алеви изръмжа от задоволство:

— Много добре го измисли.

В продължение на 15 минути в снежната нощ се сипеха обида след обида от двете страни. Холис, който вече бе замаян от пиенето, помисли, че тая среща между Изтока и Запада трябваше да се състои на по-високо равнище, но Алеви и двамата руснаци изглеждаха доволни от този ритуал.

— Посланикът не те ли е мъмрил за тия разговори? — попита Холис. Алеви изпи и последната глътка от брендито и пусна бутилката на снега.

— Да го духа! — Той се заклатушка към отворената капандура на покрива и махна за довиждане на ония от другата страна.

— Спокойной ночи!

Двамата руснаци отговориха:

— Good night^[1]!

Алеви заслиза неуверено по стълбата.

Холис погледна назад към блока отсреща и видя, че двамата мъже му махаха. Единият изкрещя на английски:

— Приятно пътуване към къщи, Сам.

После се изхилиха. Както и пожеланието на Буров, и това сега не му се стори съвсем искрено.