Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Charm School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)
Източник
p2pbg.com

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга първа

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954–508–015–9

 

 

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга втора

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954-508-015-9

История

  1. — Добавяне

4.

Лиза Роудс седеше в офиса на дежурния на първия етаж в административната сграда на легацията. Часовникът на стената сочеше 20,45. През цялата вечер телефонът изобщо не бе звънял. Това съвсем не беше посолство, около което се тълпят разгневени хора, нито пък имаше някаква вероятност да бъде вдигнато във въздуха от терористи. Пък и Москва не бе град, където полицията би позвънила, за да те информира, че е задържала в изтрезвителното десетина твои съотечественици. Тя запали цигара и задраска един ред от статията, която подготвяше за пресата.

Вратата се отвори и в малката канцелария се подаде главата на Кей Хофман — шефката на Лиза.

— Здрасти! Нещо интересно?

— Да, но в Рим. Здравей, Кей. Заповядай, влез.

Кей Хофман влезе и седна върху радиатора под прозореца.

— Ето. Така ми е добре на дупето. Навън е доста студено.

Лиза се усмихна, загледана в Кей Хофман. Кей бе почти на петдесет, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Можеше да мине за приятно закръглена или пък едра. Във всеки случай, според мъжете, бе сладострастна и непринудена.

— Не мога да ти предложа нищо за пиене — каза Лиза.

— Не се притеснявай. Просто реших да се отбия на тая измишльотина — традиционния прием на посланика в петък вечер.

Лиза кимна. Коктейлът, който посланикът даваше всеки петък вечер, бе един вид развлечение в края на работната седмица. По традиция на приема можеха да присъстват всички американци, намиращи се в Москва, и на времето, когато се брояха на пръстите на двете ръце, получаваха индивидуални покани. Но сега, с разширяването на търговския обмен и туризма, това бе нещо като отворена покана за всички и човек трябваше просто да знае за нея. Служителите в посолството се радваха да срещнат нови физиономии, а приходящите американци обикновено много се впечатляваха от събитието. Нещо като да седиш на една маса с капитана на кораба, помисли Лиза.

— Ела с мене. Обади се на охраната и им кажи къде ще бъдеш.

— Не, благодаря, Кей.

— Понякога там идват доста интересни мъже. Затова ходя. Ти си млада и красива, Лиза. Ти ще ги привлечеш, а аз ще ги сваля.

Лиза се засмя.

— Миналата седмица — продължи Кей — срещнах един интелигентен мъж, който бе дошъл в Москва, за да урежда износа на коняк от Армения в Щатите. Идва тук веднъж на месец. Отсяда в хотела на Търговския център, значи има пари и връзки.

— Красив ли е?

— Да. Много — усмихна си Кей.

Лиза също се усмихна, но насила.

— Нямам настроение за това тая вечер.

Кей сви рамене:

— За какво пишеш?

— О, за онази рок група „Ван Хален“, която свири в Колонната зала.

— Как бяха?

— Заболя ме главата от тях. Но човек би помислил, че Джон Ленън е излязъл от гроба и раздава безплатно дънки „Levi’s“ на всеки.

— Напиши нещо хубаво.

— Опитвам се.

— Какво стана с оня политически офицер — Сет Алеви?

— Не ми се говори за това.

— Добре. — Кей погледна часовника си. — Ще хвана последния половин час. После ще сляза долу в бара при боулинга. Освен ако не ми излезе късметът.

Лиза се усмихна.

— Може да се видим по-късно.

— Трябва ти мъж, миличка — каза Кей и излезе от стаята.

След няколко минути телефонът звънна и червената лампичка започна да примигва, което значеше, че й се обажда дежурният военен от охраната. Тя вдигна слушалката.

— Роудс на телефона.

— Говори младши сержант Хайнс, госпожо. Обади ми се някакъв мъж, който казва, че е поданик на Съединените щати. Иска да разговаря със съветника по защита на гражданските права.

Веждите й се повдигнаха.

— По защита на гражданските права? Защо?

— Не иска да каже. По гласа ми се струва, че е младеж. Не иска да каже и откъде се обажда.

— Свържете ме с него.

— Да, госпожо.

Телефонът щракна и тя чу младши сержант Хайнс да казва:

— Говорете, господине. Обади се мъжки глас:

— Ало?

— На телефона госпожица Роудс. С какво мога да ви помогна?

Известно време отговор не последва, след това гласът каза:

— Искам да говоря със съветник по защита на гражданските права. Ако е възможно, нека да е някой от въздушните сили.

— По какъв въпрос, господине?

— Важно е. Отнася се за сигурността на държавата.

Тя провери дали касетофонът е включен на запис.

— Тогава не е много подходящо да говорите по телефона.

— Зная. Но нямам друг избор. Трябва да ви кажа за това веднага, преди да са ме хванали.

— Кой ще ви хване?

— Знаете кой.

— Добре… — Тя се замисли за малко. Това би могло да бъде клопка или пък шега, но интуицията й подсказваше, че не става въпрос нито за едното, нито за другото. — Как се казвате, господине?

— Не може ли да ме свържете със съветник?

— Знаете ли с какво се занимава този съветник?

— Не… но ми казаха да разговарям само с него.

— Кой ви каза?

— Телефонът ви подслушва ли се?

— Сигурно да.

— О, Господи! Можете ли да изпратите някой да ме прибере? Имам нужда от помощ.

— Къде се намирате?

— А възможно ли е аз да дойда при вас? Мога ли да вляза в посолството?

На Лиза Роудс и се стори, че сега той звучеше още по-объркан и навярно малко пиян.

— Чуйте ме — каза тя леко заповеднически, — кажете ми за какво става въпрос и ако намеря за необходимо, ще ви свържа с някой защитник на гражданските права. Става ли?

— Да… да, окей.

Тя извади от едно чекмедже ръководството с указания за дежурния и го запрелиства, докато говореше:

— Американски гражданин ли сте?

— Да, аз…

— Как се казвате?

Последва пауза, после гласът отговори:

— Фишър. Грегъри Фишър.

— Къде се намирате?

— В хотел „Русия“.

— Регистриран ли сте там?

— Да.

— Взеха ли ви паспорта, когато се регистрирахте?

— Да.

— Ами тогава не можете да влезете в посолството — милиционерите, съветските милиционери, ще ви спрат на входа.

— О!

— В коя стая сте?

— Седемстотин четирийсет и пет. Но не се обаждам от стаята си.

— А откъде?

— От една телефонна кабина във фоайето.

— По каква работа сте в СССР?

— В СССР?

— В Съветския съюз.

— О… не съм по работа…

— Турист ли сте?

— Да.

— Кога пристигнахте в страната, господин Фишър?

— Миналата седмица.

— С каква група сте?

— Група ли? Не съм с група. Дойдох с кола.

— Дошли сте с кола до Москва?

— Да, със собствената си кола. Точно на това се дължи част от проклетия проблем.

— Какво се случи?

— Колата, Понтиак Транс Ам.

— Да, добре. Кажете ми накратко защо ви е нужна помощ и защо искате да разговаряте със съветник по защита на гражданските права.

Тя чу нещо като въздишка в слушалката, после той каза тихо:

— В случай, че не дойдете да ме вземете оттук навреме, ще ви кажа всичко, което мога, преди да са ме пипнали.

Лиза Роудс помисли, че Грегъри Фишър преценява правилно обстоятелствата.

— Тогава говорете по-бързо — каза тя.

— Окей. Бях в Бородино в около пет часа днес следобед — отидох да разгледам бойното поле там. Изгубих се в гората…

— Полицията спря ли ви?

— Не. Т.е. да, но тук, в Москва.

— Защо?

— Защото съм шофирал през провинцията по тъмно.

Тя помисли, че това сигурно не е най-същественото от неговия разказ. Нарушение на пътния лист бе едно нещо. Настояването за разговор със съветник защитник — служител, който малко или много е офицер от разузнаването, шпионин, така да се каже — беше съвсем друго.

— Продължавайте, господин Фишър.

— На пътя, северно от Бородино мисля, че беше, срещнах един човек — американец…

— Американец?

— Да. Той каза, че е пилот от американските въздушни сили…

— И беше на пътя северно от Бородино? През нощта? Сам? С кола?

— Сам. Без кола — пеш. Беше ранен. Чуйте ме, не зная колко време ми остава…

— Продължавайте.

— Името му е майор Джак Додсън.

— Додсън — Лиза се замисли, това име й бе непознато.

— Додсън каза, че се води безследно изчезнал. Бил военнопленник, свален във Виетнам…

— Какво? — тя се изправи в стола си като струна. — Това ли ви каза?

— Да. Каза ми още, че е пленник тук — в Русия, повече от двайсет години. В някакво място, което той нарече „Школата за магии на госпожа Иванова“. Близо е до Бородино. Той избягал. Дадох му пари и географски карти. Не искаше да се качи в колата ми. Тръгна през гората за Москва. За посолството. Има и други американци — пленници, които…

— Спрете. Не затваряйте — тя натисна бутона за изчакване. В указателя на дежурния намери бързо телефонния номер на апартамента на военното аташе — полковник Сам Холис, с когото се познаваше слабо. Позвъни му, но никой не отговори. „По дяволите! И Сет е на онова проклето празненство.“ Реши да приготви подробен доклад за Холис, но вместо това звънна в кабинета му, който беше два етажа по-горе. Някой вдигна телефона веднага след първото позвъняване и тя чу мъжки глас:

— Холис на телефона.

Опитвайки се да овладее вълнението си, тя каза:

— Полковник Холис, обажда се Лиза Роудс от дежурния кабинет.

— Да, кажете.

— От хотел „Русия“ ми се обади някакъв американски гражданин. Звучи доста притеснен. Каза, че иска да разговаря със съветник по защитата на гражданските права, за предпочитане е да е аташе на въздушните сили.

— Защо?

— Ще ви пусна да чуете записа.

— Да, ако обичате.

Лиза Роудс включи касетофона към линията на Холис.

— Свържете ме с него — каза Холис, когато записът свърши.

Тя включи телефона към другия и освободи бутона за изчакване.

— Господин Фишър? Чувате ли ме? Отговор не последва.

— Господин Фишър?

— Да… Един мъж стои до…

— Свързах ви с човека, с когото искате да разговаряте. Чу се гласът на Холис.

— Господин Фишър, казвате, че се обаждате от фоайето на хотел „Русия“.

— Да, аз съм…

— Във фоайето има ли много хора?

— Не. Защо?

— Кой стои до телефонната кабина?

— Някакъв мъж. Чуйте ме, да се опитам ли да дойда в посолството?

— Не, господине. Стойте там. Не напускайте хотела. Не се качвайте повече в стаята си. На последния етаж в хотела има ресторант. Отидете там и се запознайте с някои западни граждани, по възможност — англоговорещи, и стойте при тях, докато дойда. Разбрахте ли?

— Да… да.

— Как сте облечен?

— Със сини дънки… с черна шуба…

— Добре, момчето ми. Бързо вървете в ресторанта. Ако някой се опита да ви спре, ритайте, викайте, крещете, бийте се. Разбрахте ли ме?

— Да… да, аз… — Гласът на Фишър стана напрегнат. — О… Господи!… Побързайте!

— След 10 минути съм там, Грег — каза Холис успокояващо. — Тръгвайте за ресторанта. Лиза чу, че телефонът щракна, когато Фишър остави слушалката.

— Госпожице Роудс, нужна ми е кола.

— Вече поръчах, полковник. С шофьор.

— Ще докарам господин Фишър тук. Поръчайте да приготвят една стая за гости в резиденцията и предупредете хората от охраната.

— Да, господине.

— Останете в дежурната.

— Разбира се.

Последва тишина, после Холис каза:

— Добре се справихте, госпожице Роудс.

Той затвори, преди тя да успее да отговори. Лиза остави телефонната слушалка. „Вие също, полковник Холис.“