Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Charm School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)
Източник
p2pbg.com

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга първа

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954–508–015–9

 

 

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга втора

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954-508-015-9

История

  1. — Добавяне

38.

В увеселителната зала се бяха събрали близо хиляда души, но това бяха най-тихите хиляда души, сред които Холис бе попадал някога.

Сградата бе заобиколена от въоръжения отряд за охрана на КГБ и на всички бе забранено да напускат „тържеството“ преди полунощ. Голямата зала беше полутъмна, осветена само от черни свещи и ухилените лица на тиквени фенери. Барът и останалите странични стаи бяха пълни с мъже и жени, които разговаряха тихо със сърдити гласове. От време на време някой проплакваше. Независимо от огромното количество храна и напитки Холис забеляза, че никой не беше пиян, а храната бе останала почти недокосната, дори курсантите явно се чувстваха притеснени, помисли Холис. Маските бяха свалени и в буквалния, и в преносния смисъл — никой не носеше маска за празненството и никой не играеше ролята си.

По средата на залата стоеше драпиран в черно ковчег, пълен с бира, един от декорите на празненството, който беше придобил друго значение. Около ковчега нямаше никой.

Буров не се появи и Холис си го представи как седи във вилата с жена си пред порцелановата камина, чете Пушкин или гледа американски филм по видеото. Холис знаеше, че няма да бъде сред десетината, избрани за екзекуцията наслуки, и се чувстваше някак виновен, защото беше един от двамата американци в залата, които не бяха изправени непосредствено пред лицето на смъртта. Знаеше, че Лиза изпитва същото. Когато каза на Луи Пул за плана на Буров да екзекутира Додсън и още десет души, те се поколебаха дали да съобщят за това на хората. Но накрая Пул, Лиза и той бяха стигнали единодушно до решението, че всички имат право да знаят.

По време на така нареченото празненство имаше някои инциденти: Джейн Ландис се изплю в лицето на един от курсантите, а една от отвлечените американки, Саманта Уелс, разби стереоуредбата, която свиреше погребална музика, за да ги въведе в атмосферата на празненството. Двама американски пилоти, Тед Бруър и още един, излязоха навън и се опитаха да пробият кордона от войници на КГБ, но ги принудиха насила да се върнат вътре в залата. Капитан Шуилър, с когото Холис се бе срещнал на пътеката заедно с Пул и подполковник Мийд, удари един от курсантите, но сбиването бе бързо прекратено. За чест на курсантите, помисли си Холис, те приемаха сдържано словесните обиди и изглеждаха по-скоро смутени. Холис реши, че сигурно след тази луда нощ школата ще бъде затворена за цели седмици, ако не и месеци.

Генерал Остин седеше в малка стая и говореше с постоянно сменящи се групи от по двайсет-трийсет жени и мъже, така че накрая повечето от двеста осемдесет и двамата американци, както и техните жени и приятелки, бяха чули по някоя дума от него. Холис си проби път към тази стаичка и чу генерал Остин да казва: „Опитът за бягство е единственото честно и достойно нещо, което сме извършили тук. Вече няма да има десетгодишни прекъсвания между опитите ни. А ако те искат да разстрелват по десет от нас при всеки опит, нека бъде така. Можете да смятате тази школа за закрита.“

Известно време Холис го слуша, след това отиде до бара и си взе чаша бира. Лиза го намери и го хвана за ръката.

— Сам, не мога да издържам повече всичко това.

— Още няколко минути — каза той и погледна часовника си. — В полунощ всичко ще свърши.

Той огледа залата и забеляза Сони и Марти да си говорят в един ъгъл. На малка масичка седяха четиримата курсанти, с които се бе запознал в къщата им. „Ерик Ларсън прилича сега повече на Евгени Петрович Корниенко“, помисли Холис. Всъщност курсантите вече не знаеха как точно да се държат и Холис се запита защо ли ги подлага Буров на това изпитание. Надяваше се може би, че ще си извлекат поука от онова, което предстоеше да се случи — поуката, че държавата е всемогъща и измяната е равносилна на смърт. Но това те вече знаеха.

Капитан Пул се приближи до Лиза и Холис.

— Мъжете и жените са готови да се държат здраво един за друг — каза той. — Можем да се разбунтуваме още тук и още сега. Можем да откажем да си тръгнем и да задържим курсантите като заложници. Можем да нападнем къщата на Буров. Можем всички да се втурнем към главния портал и може би някои от нас ще успеят да се промъкнат и да стигнат до посолството.

Холис погледна към Пул и двамата разбраха, че той не говори за реално осъществими неща, а за различни форми на самоубийство.

— Оръжието е в тях, капитане — каза Холис. — Това е основното в днешния двайсети век. Който има автоматично стрелящо оръжие, владее положението.

— Предлагате да дадем единайсет жертви и да оставим всичко така? — попита той с наведена глава.

— Да. Трябва да оцелеем, за да опитваме отново и отново. Някой трябва да се измъкне оттук. Това казва и генерал Остин, а той е шефът. А и не смятам, че след тази нощ животът ще продължи постарому.

— Не — отвърна Пул, след като се замисли за момент. — И знаете ли това е за добро. Всички ние бяхме прекалено приятелски настроени към тези хора. Имахме своите удобства, жени, деца, интелектуална свобода… Беше ни трудно да се ядосаме и да останем ядосани. Сега това се промени. — Той погледна към Холис и Лиза. — Мисля, че вашето присъствие беше онази плесница по лицето, от която се нуждаехме, за да се събудим.

— Може би думите ми в дома на генерал Остин са звучали жестоко — изкашля се Холис, — но мога да ви уверя, че мнението ми не се е променило. С това не искам да ви създавам впечатлението, че не ме е грижа за вас.

— Разбирам.

Удари полунощ и хората започнаха тихо да напускат залата.

— Довечера ще се молим — каза Пул на Лиза. После се обърна към Холис. — Буров е разпоредил да се въведе вечерен час в дванайсет и трийсет, така че на практика до зори всички сме под домашен арест. Не можем да продължим да се срещаме и да обсъждаме всичко това. Наказанието за нарушаване на вечерния час е разстрел на място. Затова ви желая лека нощ, ще се видим на футболното игрище утре сутринта. — Той се обърна и си тръгна.

Холис помоли Лиза да почакат, докато всички американци се разотидат. Странно, помисли Холис, но повечето курсанти остават. Забеляза, че започнаха да пият, и както и предполагаше, някои от тях се приближиха към Лиза и него.

Джеф Руни ги поздрави с по-малко ентусиазъм, отколкото при запознанството им. Холис и Лиза не отговориха.

— Искам само да ви призная, че всичко това ме кара да се чувствам ужасно — каза Руни.

— Ще се почувстваш още по-зле, когато стигнеш до Щатите и ФБР те залови — изрече на един дъх Холис, като го гледаше право в очите. — Във федералния затвор ще можеш да си мислиш за това колко много съжаляваш до края на живота си. — И злобно добави: — За изпитите си за военновъздушните сили ще можеш да се готвиш на топло, генерале.

Руни не намери думи за смислен отговор. Около тях започнаха да се събират още курсанти.

— Те не са ви казали, че средният брой на разкритите ви агенти е двеста годишно, нали? — продължи Холис.

— Не… те… не съм чел за нито едно…

— Дори западните вестници не знаят всичко, глупако — рязко го сряза Холис. — Разкарай се от очите ми.

— Съжалявам…

— Ти знаеш, Руни — каза Лиза. — Ти знаеш колко чудовищна е тази система. Вие всички знаете и за вас няма извинение. Достойни сте само за презрение. Разкарайте се!

Руни, изглежда, нямаше намерение да помръдне, нито пък постоянно нарастващата тълпа от мъже и жени.

— Съжалявам. Наистина. Не мога… не мога да разбера защо полковник Буров…

— Защо не организирате някакъв протест и не се обърнете към полковник Буров.

— Ние не можем…

— Не, не можете, защото сте толкова американци, колкото и Чингис хан или полковник Буров. Нямате представа какво означава да си свободен човек, с всички произтичащи от това права и задължения.

— Имам представа. Научих го тук.

— Това не се учи — пристъпи по-близо до него Лиза. Тя го бутна с пръст в гърдите. — Трябва да живееш с това всеки ден. Хайде, Руни, хайде, упражни правото си на свобода на словото, което се гарантира и от двете конституции. Упражни правото си да поискаш поправянето на допуснатата несправедливост. Това ще бъде добър урок за теб. — Тя се огледа. — За всички вас.

Никой не проговори и Холис почти физически усети, че някои от около стотината курсанти в залата задълбочено размишляваха, докато част от тях бяха изобразили на лицата си онова отсъстващо изражение, което хората имат, когато, чувайки призив да хванат оръжието, се правят, че говорещият не се обръща към тях. Близо половината от курсантите обаче изглеждаха готови да предприемат нещо.

— Разбирате ли, че тук имате право на живот, на свобода и на стремеж към щастие не повече от затворниците. Задавали ли сте си понякога въпроса какво става с курсантите, които отпадат от това училище? — попита Холис.

— Опитвате се да ни измамите по типичен за Запада образец — извика Джон Флеминг, един от младежите, които бяха срещнали на баскетболното игрище. — Няма да слушаме западното ви измамничество.

— Ако ще спориш с тях, направи го като американец, а не като тъп руснак — извика му Марти, пансионерът на семейство Ландис.

Чуха се и одобрителни възгласи, и освирквания. Сузи Трент излезе от тълпата и тръгна срещу Лиза.

— Какво става с курсантите, които пропадат?

Преди Лиза да успее да отговори, Джеф Руни й извика.

— Млъкни! Неприятности ли искаш да си навлечеш?

— Искам да знам.

Другият пансионер на семейство Ландис, Сони, излезе от тълпата, заобикаляща Холис и Лиза, и се обърна към курсантите.

— Аз ще говоря като американец. Тези двамата престъпват правата ни за свобода на събиранията и свобода на словото. Те ни подтикват към метеж и представляват реална и действена заплаха за нашето спокойствие. Предлагам да ги подложим на граждански арест и да ги заведем в щаба.

Холис бе впечатлен от познанията на Сони в областта на правото и умението му да изопачава законите.

— Вашият началник Пьотр Буров — каза Холис — възнамерява да екзекутира незаконно…

— В това няма нищо незаконно! — извика Сони. — Тук има надлежно създадени закони, Холис, и Додсън наруши един от тях. Знаел е, че това престъпление се наказва със смърт.

— А какво ще кажете за десетимата случайно избрани, които ще бъдат екзекутирани с него? — изправи се Холис лице в лице срещу Сони. — Това се нарича репресия и тя е незаконна във всяко цивилизовано общество.

— Искате да кажете, че ние не сме цивилизовани? — Сони приближи лицето си към Холис.

Лиза бутна Сони в гърдите.

— А вие как наричате екзекуцията на военнопленник, който изпълнява задълженията си и упражнява правата си за бягство според Женевската конвенция?

Сони погледна към Лиза, без да изпуска Холис с ъгълчето на очите си. В стаята настъпи пълна тишина и някой тихо каза:

— Тя е права. Екзекуцията е незаконна според международните закони.

Няколко души измърмориха нещо в знак на одобрение.

— Повечето от нас са от военновъздушните сили на Червената армия — изкашля се Ерик Ларсън. — Знаем че не бива да се екзекутира наш колега, офицер. Може би бихме могли да напишем петиция до Буров…

— Няма нужда да си правите труда — каза Буров, докато влизаше в стаята. Следваха го шест въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. Той погледна към курсантите, после към Холис и Лиза.

— Е, какво, опитвате се да разигравате тук американската революция? Вече направихме своята революция, благодарим ви.

Холис се приближи към Буров и каза:

— Смятам, че този випуск никога вече няма да бъде същият, полковник.

— Мисля, че сте прав.

— Отменете тези екзекуции.

— Не. Убеден съм повече от всякога, че имаме нужда от това, което ще се случи утре. Всички. — Буров погледна към Марти, после към Джеф Руни, Сузи Трент и някои други. — Поздравявам ви за добрата игра — каза той. — Някой външен човек би могъл да повярва, че мислите онова, което казвате — усмивката му бе крайно неприятна.

— Вярвам в това, което чух за убийствата утре — тихо каза Сузи Трент.

Буров погледна към нея, после към останалите.

— Желае ли някой да добави още нещо към коментара на младата дама? Първоначално никой не проговори, после Джон Флеминг се обади:

— Да, полковник, мисля, че тя винаги е изказвала нелоялни и неправилни съждения за нашата социалистическа родина.

Холис забеляза, че сега никой не каза на Флеминг, че говори като тъп руснак, затова се обади:

— Ти си истинско лайно!

— Сега е дванайсет и двайсет и пет, полковник — каза Буров, като си погледна часовника. — Ако вие с госпожица Роудс тръгнете веднага, може би ще успеете да се приберете преди вечерния час. В противен случай има много голяма вероятност патрулите да ви застрелят. Приятна вечер.

Холис хвана Лиза за ръката и я поведе към вратата.

— За благото на всички, моля ви, размислете! — каза тя на Буров.

— По-добре побързайте. Бих искал да ви видя утре в кабинета си, а не в моргата. — Той обърна гръб на Холис и Лиза и каза на курсантите: — Продължете празнуването на Вси светии.

Холис изведе Лиза в голямата зала, където се бяха събрали около двеста курсанти, притиснати плътно към вратата на бара. Те бързо се отдръпнаха, за да направят път на Холис и Лиза. Двамата излязоха навън в студения влажен въздух и поеха по пътеката към дома си. Известно време никой не продума.

— Господи, гордея се с теб, Сам.

— И ти се справи добре.

Стигнаха до бараката си и влязоха вътре. Лиза заключи вратата, отпусна се в креслото и загледа угасналия огън.

— Една искра. От това ли имат нужда? Или им трябва цяла факла? — Тя въздъхна дълбоко и погледна към тавана. — Аз просто не разбирам тези хора. Никой не ги разбира.

— Това е така, защото те самите не се разбират — отговори Холис. — Но ако някой ден успеят да се разберат, ако спрат да се притесняват за това как гледа на тях Западът и започнат да се превръщат в онова, което наистина са, тогава Първата руска революция ще се превърне просто в пролог към втората революция.

— Но кога?

— Когато станат готови. Когато няма да са в състояние да отричат заобикалящата ги действителност.

— Надявам се да доживея да го видя. — Тя мрачно се усмихна. — Надявам се да доживея до утре. — Лиза се изправи. — Хайде да си лягаме.

— Отивай. Имам нужда да остана малко сам.

— Добре.

Тя го целуна, отиде в спалнята и затвори вратата след себе си.

Холис изгаси лампата и остана да седи в тъмнината сам с мислите си. Не за пръв път реши, че Алеви просто ги бе предал и изоставил. Холис съобразяваше, че Алеви има много основателни причини за това — типични за Алеви основания. И все пак усещането, макар и противоречащо на действителността, че Алеви не е способен на такова предателство, не го напускаше. Освен, разбира се, ако не изпитваше чувството, че самият той е бил предаден. А може би Лиза бе предала Сет Алеви, своя любовник? Холис не знаеше. Навярно Алеви пък се смяташе за предаден от Холис. Сексуалната ревност бе толкова силна движеща сила във взаимоотношенията между мъжете и жените, колкото всичко останало, и неведнъж бе довеждала до краха на цели нации и крале.

Холис се загледа в тъмнината. Времето минаваше, но въпреки че бе уморен, не му се спеше. Обзе го странното усещане за сигурност. Струваше му се, че това е последният ден на Школата за магии.