Нелсън Демил
Школа за магии (32)

32.

На окървавената маса имаше горещ чай, варени яйца, хляб и конфитюр.

— Яжте колкото искате — каза войникът, — но ако изцапате, ще трябва да почистите. Не говорете.

Холис и Лиза седнаха. Холис погледна към петната от кръв под храната. Те бяха ръждиви, а не яркочервени на цвят, и Холис предположи, че Лиза всъщност не разбира от какво са. Зачуди се също дали не е просто животинска кръв, напръскана, за да плаши затворниците и да забавлява пазачите им.

Ядоха бавно, но въпреки това и двамата получиха спазми в стомаха. Пазачът ги изведе от стаята и ги вкара в нещо, което приличаше на гардеробна, която вероятно се използваше от нощния пазач, предположи Холис. В стената имаше вградени шкафове, мивка, тоалетна, а в ъгъла — открит душ. Пазачът посочи към душа.

— Хайде. Измийте се.

Двамата се съблякоха и се изкъпаха с топла вода и сапун. Една жена им донесе пешкири, прибор за бръснене, бельо и чисти топли дрехи. Холис се избърса, избръсна се и се облече, като забеляза, че дрехите бяха с етикет „Джокей“. Лиза бързо се облече, избягвайки да поглежда към пазача. Жената посочи един кашон, пълен с маратонки „Адидас“, и всеки от тях си намери по един чифт, който им ставаше.

— Елате с мен — каза пазачът.

Заведе ги в източното крило на сградата, където минаха през врата, на която пишеше „Клиника“. Посрещна ги медицинска сестра и ги отведе в отделни стаи за преглед. Войникът остана при Холис. После в стаята влезе пълна жена на средна възраст, която се представи като лагерен лекар.

Тя прегледа повърхностно Холис, като прояви най-голям интерес към сърцето му, и Холис си спомни за огромното внимание, което руснаците обръщат на сърдечните заболявания.

— Страдам от недохранване и прекарах две седмици в студена килия — кратко каза той. — Удариха ме по челюстта, ритнаха ме по тестисите и по слънчевия възел. Също така чувам някаква течност в белите си дробове.

Тя отново преслуша дробовете му, каза му да диша дълбоко и го почука по гръдния кош.

— Да. Имате малко вода в дробовете. Ще се оправите.

— Ще се оправя след още две седмици глад?

— Не говорете — каза войникът.

— Говоря с лекарката — каза Холис, като погледна към мъжа. — Защо вие не млъкнете?

— Само разговори на медицинска тематика — рязко отвърна пазачът. Лекарката даде на Холис хапче и чаша вода, която явно имаше нужда от миене.

— Какво е това? — попита Холис.

— Просто витамини.

— Тогава го изпийте вие. — Той й върна хапчето.

Тя се загледа в него, след това сложи хапчето в устата си и го изпи с водата от чашата. След това тихо каза.

— Аз също съм затворник тук. Политически затворник.

— Разбирам. Извинявам се за грубостта си.

Тя му даде още витамини и той ги изпи.

— Ще се оправите. Сърцето ви е в добро състояние — каза тя. Холис стана от леглото за прегледи и се облече.

— Какво умира първо тук, душата или сърцето?

— Душата умира. Сърцето се пръсва.

Холис се вгледа внимателно в жената. Трябваше веднага да забележи, че не е свободен човек, но в Русия това трудно се откриваше и беше много относително.

— Благодаря ви — каза й Холис.

Пазачът го отведе в чакалнята и след около пет минути Лиза се присъедини към него.

— Последвайте ме — каза надзирателят и ги поведе нагоре по стълбите към кабинета на Буров.

Когато влязоха, Буров ги покани:

— Седнете.

Те седнаха на столовете срещу него.

— Сега отново сте американци. Нали, Холис? — каза Буров.

— Да.

— Добре ли се чувствате?

— Да.

— Добре. Ще се почувствате много добре, като ви кажа, че двете ви смъртни присъди условно са заменени с доживотен затвор.

— Какво е условието? — попита Холис.

— Условията са две. Първото е да минете през тест с полиграф. Второто е да се съгласите да работите тук.

Лиза и Холис не отговориха.

— Ако откажете, ще бъдете екзекутирани за убийство.

— Искате да станем предатели — каза Лиза. — Отговорът е не.

Буров не й отговори на това, но каза:

— Би трябвало да знаете, госпожице Роудс, че вашият приятел вече е посочил, че е съгласен да работи тук срещу помилването на живота му.

Тя погледна Холис.

— Не съм казвал обаче, че съм съгласен да се подложа на разпит с полиграф — каза Холис на Буров.

— Не — отговори Буров, — но така или иначе ние ще изцедим от вас цялата информация, с която разполагате. Има няколко метода за разпит. Аз предпочитам полиграфа и натриевия пентанол пред електрошоковете и побоя, особено като се има предвид, че при първите достоверността на получената информация е много по-голяма. Сигурен съм, че вие с госпожица Роудс също ще ги предпочетете.

— Мога да работя тук за вас — каза Холис. — Но не мога да ви разкрия тайни от областта на разузнаването, които могат да провалят или да поставят в опасност живота на други агенти.

Буров започна да почуква с пръсти по масата, местейки погледа си от единия към другия.

— Не можете да се пазарите във вашето положение. Вие вече сте мъртви и никой не знае, че сте тук. А причината да сте тук е, че знаете твърде много за това място, и ние искаме да разберем какво точно знаете.

— Тук сме за това, че сме убили двама от часовите — припомни му Холис. — Затова сме осъдени на смърт.

— Е, и това също, разбира се — Буров се загледа в Холис. — Знаеш че с покачването на кръвната захар хората отново стават такива, каквито са били преди гладуването. В твоя случай, Холис, аз не харесвам твърде много старата ти същност. Моля, постарай се да контролираш сарказма си.

— Да, сър.

— Във вашия случай — Буров се обърна към Лиза — разпитът вероятно ще доведе до научаването на твърде малко информация и в никакъв случай няма да застраши ничия сигурност. Така ли е?

Лиза колебливо кимна.

— Следователно за вас въпросът стои така: искате ли да живеете и да работите тук, или предпочитате да бъдете разстреляна? Отговорете.

— Искам… искам да бъда с полковник Холис.

— Тук? — усмихна се Буров. — Или на небето?

— Където и да е.

— Каква преданост — Буров погледна към Холис. — И така, какво е решението ви? Холис за момент се замисли, после отговори.

— Бихме искали и двамата да бъдем освободени от килиите си и да поживеем тук известно време, преди да решим дали искаме доброволно да станем инструктори в тази школа.

— Добре — кимна Буров. — Мисля, че когато видите колко добре можете да живеете тук, ще решите, че не искате да умрете пред отделението за екзекуции. Но все още не сме решили въпроса с разпитите ви.

— Нека да го решим, след като госпожица Роудс и аз отговорим на въпроса дали ще работим тук или не. Необходими са ни десет дни.

— Печелите време — усмихна се Буров.

— За какво ни е? Аз съм мъртъв. И двамата сме мъртви.

Буров стана и отиде до прозореца. Известно време съзерцаваше дърветата, след това кимна.

— Една седмица. — Той се обърна към Холис и се втренчи в него. — Но само ако заподозра, че кроиш нещо или ме лъжеш — Буров посочи към Лиза, — тя ще умре. И както ти казах, не чрез разстрел.

Холис и Лиза не продумаха. Буров се приближи към тях и погледна към Холис.

— Ти си достатъчно интелигентен, за да разбереш, че ви позволявам да се пазарите с мен, защото предпочитам да ви оставя живи. Искам да сте живи, за да мога да ви разпитвам не само сега, но и винаги, когато имаме някакви проблеми с американското разузнаване, които вие можете да ни разясните. Искам да останете живи и защото си създадохме много проблеми, докато ви представим за мъртви. Вие и двамата сте много ценни кадри за това училище и в перспектива можете да ни бъдете от голяма полза. И на последно място, но не и най-маловажно, искам да ви имам и двамата под ръка. Завинаги. Забавлявате ме.

— Но не се смеете — отбеляза Холис.

Буров дълго гледа Холис с безизразно лице, след това се обърна и отиде зад бюрото си. Извади тежък револвер от най-горното чекмедже и изпразни пет от шестте гнезда за куршуми. След това се върна при Холис и Лиза.

— Не, не става въпрос за онова, което наричате руска рулетка. Стани. — Той подаде оръжието на Холис. — Увери се, че зареденото гнездо е поставено така, че да изстреля куршума, ако натиснеш спусъка.

Холис провери пълнителя.

— Хайде — Буров отстъпи крачка назад. Холис стоеше с револвера в ръка.

— Давам ти възможност да станеш герой на родината си, макар и непризнат, и да задоволиш собствените си желания. Направи го.

Холис погледна Лиза.

— Е — продължи Буров. — Поне ме накарай да полазя малко в краката ти. Кажи ми да падна на колене и да те помоля да пощадиш живота ми.

Холис не каза нищо.

— Не? Научи ли нещо? Каква власт ти дава дулото на оръжието? Зависи от това кой държи оръжието. Ти, или аз. Властта никога не произлиза от дулото на оръжието. — Той се обърна към Лиза. — Стани.

Тя се изправи.

— Вземи револвера.

Тя се поколеба, но го взе от Холис.

— Виждате ли — каза Буров, — правите онова, което ви казвам, въпреки че вие държите оръжието. Застреляй ме.

— Не.

— А! А сега какво научихме? Цивилизованите хора мислят крачка напред. Какво ще стане, ако ме убиете? Нима проблемите ви ще свършат? Не, те едва тогава ще започнат.

— Буров се ухили. — Но истинският патриот би пожертвал живота си, за да ме ликвидира.

Лиза погледна револвера в ръката си.

— Има само една причина, поради която няма да ви убия — каза тя. — Може би ще успеете да я разберете. Вярвам в Бога. Никога не бих убила човек, дори и вас.

— Така ли? — Буров грабна пистолета от ръката й. — Християните не убиват хора? Трябва да се върна към учебниците си по история. Какво беше онова малко стихотворенийце… „След две хиляди години клади преминахме към отровни газове.“ Какви лицемери сте само.

— Ние поне се опитваме. Вие не правите и това.

Буров седна на ръба на бюрото си и се загледа в нея.

— Нека ти дам един съвет, госпожице Роудс. Ако успееш да убедиш приятеля си да ни се подчини, ще бъдеш в безопасност. Без него ти си нищо. Просто една жена. Спомняш ли си как в моргата в Можайск с отвращение отдръпна ръката си от мен? Е добре, представи си тогава още много и много мръсни руски ръце върху себе си. Не, недей да ме проклинаш. Знам, че и двамата имате малко запазена гордост. Просто си затвори устата и обмисли всичко, за което си говорихме тук. Станете. — Буров хвърли пистолета на бюрото и им заговори почти дружелюбно. — Е, добре. Искате ли да се поразходите малко на чист въздух? Предполагам, че сте любопитни. — Буров им посочи вратата и поговори с охраната. След това каза на Холис и Лиза: — След малко ще се присъединя към вас.

Войникът ги поведе надолу по стълбите и им показа една пейка близо до входната врата, през която бяха влезли за пръв път в тази сграда, след което ги остави сами. Холис огледа фоайето. Както и останалата част от постройката всичко изглеждаше някак си неугледно, но от стената ги гледаше задължителният портрет на Ленин. Портретът беше окачен над бюрото на пропуска и Холис забеляза, че дежурният офицер е същият лейтенант, който си бе поиграл с пистолета, докато той пишеше молбата си за помилване. Лейтенантът го погледна и се усмихна.

От мястото си Холис виждаше отворената врата на свързочната и оператора, седнал пред таблото на централата. Човекът свърза ръчно един телефонен разговор и Холис осъзна, че централата не е автоматична. Вляво от оператора се намираше радиостанцията, която бе забелязал при първото им влизане в сградата. Разпозна скалата за къси вълни, но не можеше да види останалата част от апарата.

— Любопитството ви ви доведе дотук — каза лейтенантът на руски. Той стана и затвори вратата към свързочната. След това се обърна към Холис и Лиза и извади пакет цигари.

— Пушите ли?

И двамата поклатиха глави.

— Казвам се Челцов.

— Изобщо не ми пука — отговори Холис на руски.

Лейтенант Челцов сви рамене и седна на мястото си. Той се загледа в тях.

— Американците започнаха да ми харесват.

— А те харесват ли ви? — попита Холис.

— Всички тук се опитват да се разбират колкото се може по-добре — усмихна се лейтенантът. — Това не е затвор.

— Бихте могли да ме заблудите.

— Е, ще видите сами. Полковник Буров е много умен мъж. Тук американците се ползват с голяма свобода. Защото американците са свикнали да имат голяма свобода. Не е ли така?

— С изключение на американските комунисти.

— Това не е съвсем вярно. Знаем какво става в Америка.

— И как се връзват тези познания с онова, което ви учат в училище? Например, когато става въпрос за американските комунисти?

— Партията казва какво трябва да знаят хората за свое добро — сви рамене младият офицер.

— Вие определено вече не вярвате в това — каза Лиза.

— Вярвам — лейтенант Челцов си запали цигара. — Значи вие ще станете инструктори при нас.

— Обмисляме предложението — отговори Холис. — Разкажете ми още за това колко умен е полковник Буров.

— Той е достатъчно умен, за да ви остави да разполагате свободно с всичко тук, докато имате добри резултати — усмихна се младият мъж. — Но ако открие, че някой американски инструктор е излъгал руски курсант за нещо в Америка, тогава… — лейтенантът допря показалец до слепоочието си и вдигна палец нагоре. — Разбирате ли?

— А вие сте екзекуторът, Челцов? — попита Холис.

Мъжът не отговори.

— Говорите ли английски? — намеси се Лиза.

— Не. Никой от служителите на КГБ не говори английски.

— А американските инструктори? — попита Холис. — Те говорят ли руски?

— Предполага се, че те не трябва да знаят руски, но научават по малко. Разбирате ли, руските курсанти и американските инструктори тук трябва да общуват само на английски. Охраната няма право да говори с курсантите и с инструкторите, освен в случай на крайна необходимост.

— Тогава как става така, че вие сте научили много неща за Америка? — попита Лиза.

— Човек научава по нещо оттук-оттам — усмихна се Челцов.

— А какво ще стане, ако полковник Буров разбере, че сте понаучили нещо оттук-оттам? — попита тя и опря пръст в главата си.

Лейтенантът се върна към документите на бюрото си.

— Руският ви е чудесен. Внимавайте как го използвате.

Известно време седяха в мълчание, след това Холис каза на Лиза на английски:

— Да не си отказала цигарите?

— Мисля, че да. — След това добави. — Но предполагам, че има и по-лесни начини.

— Ще живееш по-дълго.

— Мислиш ли? — След няколко минути тя каза: — Сам, знам, че тук сме в много трудно положение. Но… аз няма… да приема условията им.

Холис потърка палеца и показалеца си — сигнал за напомняне за електронните подслушвателни устройства.

Тя докосна брадичката си в знак, че е разбрала, и прошепна в ухото му:

— Това беше игра, нали? Имам предвид… твоето…

— Капитулиране.

— Да. Това.

— Ще поговорим по-късно — каза той.

Те чакаха близо половин час и Холис заподозря, че Буров иска да им даде този момент за психическо приспособяване, за да осъзнаят, че извън тези врати могат да разполагат с относителна свобода, и да я сравнят с ада в задната част на постройката.

Най-накрая Буров се появи, облечен в зеления си шинел, и лейтенант Челцов скочи и застана мирно.

— Намери им някакви канадки — каза Буров на дежурния офицер. След това се обърна към Холис и Лиза. — Искам да направите две неща. Първо, когато излезете от тази врата, забравете какво ви се е случило тук вътре. Второ, не забравяйте какво би се случило тук вътре. Ясно ли се изразявам?

— Разбрахме — отговори Холис.

— Добре.

Лейтенантът подаде на всеки от тях по една бяла канадка и те ги облякоха.

— Последвайте ме — каза Буров.

Излязоха след него от щаба в студената утрин. Слънцето светеше, макар и слабо, и Холис забеляза колко бледа е Лиза. Пое дълбоко въздуха, изпълнен с мирис на бор.

Буров, изглежда, също се наслаждаваше на утрото.

— Денят е хубав, въпреки че е малко хладно — каза той. — Предполагам, че вие двамата го чувствате по-осезаемо, като се има предвид, че разполагате със съвсем тънък слой тлъстини.

— Ще ви затрудни ли много да престанете да правите неуместни намеци за онова, което се случи в миналото? — отговори Холис.

— Благодаря, че ми напомнихте — Буров пусна една тънка усмивка. — Тук започваме на нов лист. Няма минало. Това е скритата философия на нашата институция. Инструкторите нямат лично минало, само културно минало, което предават на курсантите. Курсантите нямат нито лично, нито културно, а само политическо минало, за което милеят, но не говорят никога.

Холис имаше ясното усещане, че Буров е планирал предварително този момент, и с нетърпение очакваше да им покаже школата, за да види реакцията им.

— Впечатляващо — каза Холис.

— Много — съгласи се Буров. — И моля, казвайте всичко, което мислите. Имате картбланш да критикувате, да се оплаквате, дори да задоволявате любовта си към сарказма. Хайде, елате да се поразходим.

Те последваха Буров покрай сградата на щаба и поеха по покритата с дървени трупи алея, която водеше на юг към онова, което Холис бе определил като спортна площадка. Излязоха от гората зад редовете от пейки, които бе забелязал, и Буров ги заведе до откритото тревно игрище. На игрището Холис видя два отбора от млади мъже, които играеха американски футбол.

— Трудна игра — отбеляза Буров.

— Правят я да изглежда по-трудна, отколкото е — сухо отговори Холис.

— Така ли?

Холис забеляза двама мъже на средна възраст от другата страна на тъчлинията и още двама на полето.

— Треньорите и двамата съдии — каза Буров. — Бих искал курсантите да могат да играят с инструкторите си, както правехме преди години. Тогава правехме някои добри игри. Но истината е, че инструкторите започват да остаряват.

— Имате предвид американците.

— И инструкторите, и курсантите, всички са американци, така че не използвам този термин, за да ги разграничаваме.

— Разбирам.

— Както и да е, идеята ни е да научат основните правила на играта. Всички физически упражнения тук са под формата на някакъв американски или широко разпространен спорт. Но вашите сателити ни ограничават. Играем и малко бейзбол, но ако бяхме построили тук бейзболно игрище, вашите хора щяха да се чудят какво точно става в сърцето на Русия. — Буров се усмихна. — Но сега, след като откриха, че ние сме измислили бейзбола, започнахме да усъвършенстваме играта и вече мога да построя игрище и тук.

— Истинско игрище?

— Каквото и да е.

— Трябва да са особено неприятно за вас. Сателитите — каза Холис.

— О, да. Затрудняват много от нашите дейности. Така че се крием в боровата гора, както по времето на татарите, Наполеон, Хитлер и всички останали. — Буров погледна към небето. — Ние идваме тук от време на време просто за да видим откритото пространство и да усетим слънчевите лъчи. Разбирате ли?

— Да.

Буров кимна и каза:

— Елате. — Той ги поведе през полето, като продължи да говори. — Сега в Америка се играе много повече европейски футбол, така че курсантите ни могат да се изявят блестящо там, ако имат някакви спортни наклонности. По една случайност един от най-добрите аматьорски отбори по европейски футбол в Северен Ню Джърси е под треньорското ръководство на наш възпитаник.

— Наистина ли? Знаете ли какво става с всичките ви курсанти?

— Уви, не. Предаваме ги на управление „С“ за внедряване в Щатите. Знаете ли какво представлява това управление?

— Да. Подразделение на екипа на първия човек.

Буров погледна към Холис, без да се спира.

— Но понякога ни разказват някои интересни случки от историите в управление С. Това повдига духа ни.

— Какво става с курсантите, които се провалят на изпитите? — попита Лиза.

Известно време Буров помълча, после отговори:

— Караме ги да подпишат декларация, че никога няма да кажат на никого и дума от това, което са видели тук. Същото, което се прави при всяка операция на разузнавателните служби.

— Мисля, че по всяка вероятност ги убивате — отбеляза Лиза.

— Хайде, хайде, госпожице Роудс. Недейте така.

Те мълчаливо прекосиха полето и навлязоха в гората по една от страничните пътеки. Пътеката свършваше пред малка бетонна постройка, която приличаше на бункер, и те влязоха в нея. Бункерът беше напълно празен и Холис се запита какво правят там. Буров ги поведе към средата на стоманения под, натисна едно копче на стената и застана до тях. Стоманената плоча в средата на помещението започна да потъва надолу.

Спускаха се в шахтата няколко секунди, след това спряха. Двете плъзгащи се врати се разтвориха и Буров ги въведе в елегантно обзаведена стая с тръбна мебел и облицовани с велур стени. На бюрото в ъгъла седеше млад мъж, облечен в тенис фланелка, и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Добре дошли в спортния клуб.

Холис действително усети миризмата на хлор и забеляза леката пара във въздуха, типична за спортните центрове. Младият мъж зад бюрото остави вестника и каза весело на английски:

— Здравейте, полковник. Кого сте довели?

— Нови членове, Франк. Полковник Холис и госпожица Роудс.

— Чудесно. — Младият мъж им подаде ръка. — Франк Чапман. Миналата седмица прочетох известието за смъртта ви.

Холис се поколеба, след което стисна ръката му.

— Ако вие сте Франк Чапман, аз съм Лев Толстой — каза той.

Чапман не се усмихна.

— Ще ги поразведа наоколо — каза Буров на Чапман.

— Разбира се.

Буров ги въведе през една запотена стъклена врата в някакво преддверие.

— Тук е мъжката съблекалня, а женската е там. Нямаме много жени курсантки, защото имаме само шест инструкторки. Сега вече може би седем.

Лиза не каза нищо.

— Това е спортната ни зала — продължи Буров. — Трябваха ни повече от милион рубли да я построим под земята, а западните тренировъчни съоръжения струват половин милион долара.

Последваха Буров по дългия коридор.

— Тук има финландски сауни, парни бани, солариуми, вани за масаж. Това е самата спортна зала. Гимнастическият салон. Тези две жени са нови курсантки. Опитват се да придобият фигури на американки — като вашата, госпожице Роудс. — Буров се усмихна и се загледа в двете рускини, които се потяха на тренировъчните колела. — Знаем колко важни контакти се завързват в спортните клубове — продължи Буров, — както и че най-преуспелите американци практикуват някакъв вид спорт през свободното си време. Знаем, че голфът и тенисът са най-разпространени сред висшите и управляващите класи. Но в цяла Русия няма нито едно игрище за голф, затова нашите курсанти гледат партии голф на видеозапис, след което, когато пристигнат в Америка, се записват на уроци. Играем и малко тенис, но истинската игра научават на място. Тук наблягаме главно на общата физическа подготовка. Заниманията с отделните спортове идват по-късно. Оттук, моля.

Стигнаха до края на коридора, който водеше в обширен гимнастически салон. Няколко млади мъже играеха гимнастика, като се упражняваха на лостовете, гредите и халките.

— Това е нещо, в което сме особено добри — каза Буров. — Много добре оформя тялото. Нашите курсанти, както мъжете, така и жените, се избират до известна степен и по физическите им данни. Когато пристигнат на Запад, много от тях завързват любовни връзки с американци, които могат да им бъдат в помощ. Разбирате ли?

— Имате ли представа колко девалвирали са схващанията ви за морала? — рязко го запита Лиза.

— Да, според вашите критерии. Имаме различи критерии.

— Вие нямате никакви критерии. Точно затова тази страна е морално и духовно разрушена. Преподавате ли на курсантите си юдейско-християнския морал?

— Доколкото мога да преценя, при вас също няма голямо излишество от тези ценности.

— Били ли сте някога в Америка?

— За съжаление не. Мислите ли, че това би могло да ми бъде от полза, госпожице Роудс? Може би не.

Буров се усмихна. Той посочи към далечния ъгъл на гимнастическия салон, където шестима младежи по шорти играеха баскетбол.

— Елате.

Прекосиха дървения под на гимнастическия салон и се приближиха към шестимата курсанти. Холис забеляза, че прическите им бяха типично американски, и много се изненада от поведението им — походката, усмивките, израженията на лицата, движенията на ръцете. Не приличаха изобщо на който и да е руснак, когото бе виждал, и бяха започнали да се доближават до характерното за американците физическо излъчване.

— Господа, това са Сам Холис и Лиза Роудс — каза Буров. — Те вероятно ще се присъединят към школата. Представете се.

Шестимата млади мъже любезно ги поздравиха, като казаха изречения от типа на: „Приятно мг е да се запознаем“, „Чудесно е, че сте сред нас“, „Добре дошли при нас“.

Холис научи, че се казват Джим Хъл, Стан Кучик, Джон Флеминг, Кевин Съливан, Фред Бор и Винс Панзарело. Помисли си, че имената напълно подхождаха на външния им вид.

— Струва ми се, че четох за вас двамата във вестниците — каза Фред Бор.

— Да — отговори Буров. — Те загинаха при вертолетна катастрофа.

Лицата на младежите просветнаха в знак, че се сещат за какво става въпрос. Поговориха малко, при което Холис бе впечатлен не само от безупречния им английски, но и от непринуденото им държане с полковник Буров. Знаеше, че това е било трудно психическо препятствие за тях и за Буров.

Лиза се заслуша за малко в разговора, после се загледа в младежа на име Джим Хъл. Той беше на двайсет и две-три години, с руса коса, със сравнително приятни черти, облечен само с шорти и гуменки. Лиза огледа тялото му от горе до долу, след това улови погледа му и го изгледа по начин, чието значение не можеше да се сбърка. Хъл очевидно се притесни и се заинтересува от нея. В крайна сметка той се усмихна глупаво, сведе очи и наведе глава. Буров и Холис забелязаха това и Холис изведнъж разбра, че внезапно Джим Хъл напълно бе престанал да прилича на американец. Американците на неговата възраст наистина понякога са срамежливи и неопитни в отношенията си с жените, но Холис знаеше, че начинът, по който Хъл изрази смущението и притеснението си, разкриваха руското момче зад маската, която носеше.

— Този човек не се оправя много добре, нали? — обърна се Лиза към Буров.

— Опасявам се, че курсантите ни не са свикнали с агресивните американки — отговори рязко раздразненият Буров. — Да тръгваме — добави той.

Отново прекосиха гимнастическия салон. Лиза заговори на Холис така, сякаш Буров го нямаше.

— Знаеш ли, Сам, когато един млад човек го удари хормонът, сърцето му се разтупти и лицето му промени цвета си, вече не може да се каже, че той е в състояние да се контролира напълно.

— Мисля, че си спомням за тези неща.

— Добре, а като оставим това настрана, какво мислите за тях? — прекъсна ги Буров. — Кажете ми честно.

— Мисля — отговори Холис, — че шестимата ви баскетболисти миришеха на колбаси и зеле.

— Имате предвид в буквален или в преносен смисъл?

— И в двата.

— Аз не мисля така.

— Тогава не си правете труда да ме питате.

Буров зави по един малък коридор и отвори стъклената врата, която водеше към голям плувен басейн. Буров посочи водата, където плуваха двама мъже и две жени.

— Това е мястото за нощни забавления, а в петък вечер, опасявам се, се превръща в арена за забранени увеселения. Това е вечер за голо къпане. Събира се най-разюзданата част от учащите се тук. Не съм напълно сигурен дали това е проява на американската или руската разпуснатост. — За момент Буров се замисли, после каза: — Ще ви кажа, че открих нещо общо: в Америка, както и в Русия, хората проявяват някакви пуритански наклонности и се стремят към висок обществен морал, но в личния си живот допускат доста волности. Мисля, че като велики империи ние свързваме духовния и моралния упадък с политическата разруха и падение. Спомняме си за Рим. Какво ще кажете за това?

Холис си помисли, че Буров е бил принуден да почне да разсъждава самостоятелно в резултат на заемания от него пост. Не беше изключителен интелект, но бе умен, стремеше се да оцелее и затова беше отворен към външния свят.

— Има по-добри примери за сходство между руснаците и американците — каза Лиза.

— Да, но няма по-интересен от отношението им към секса. Последвайте ме, моля.

Те обиколиха останалата част от подземния спортен комплекс и Холис осъзна, че това място бе най-малкото една от причините, поради които Буров не искаше да напусне лагера и да премести школата на друго място. Докато Школата за магии бе в първоначалната си, руска форма, преместването му не представляваше никакъв проблем. Но с построяването на по-добри жилища и на този спортен комплекс Буров бе затънал в това, което сам бе нарекъл американски комплекс.

Те напуснаха подземния етаж, като използваха отново асансьора, който ги изкачи до бетонния бункер. Буров ги изведе от постройката и посочи на юг.

— Тази бодлива тел огражда лагера на отряда за охрана на КГБ. Те осигуряват постовете на наблюдателните кули и патрулират периметъра на лагера. В самия лагер има много малко хора от този отряд и повечето са в щаба. Вие няма да имате никакви поводи да се приближавате към този лагер, нито да говорите с когото и да било от хората в него. — И Буров добави: — Те така и така не ви обичат, защото убихте двама от колегите им. Ясно ли е?

— Напълно — отговори Холис. Зад бодливата ограда и наблюдателните кули на този лагер и на всички други лагери в тази страна, помисли си той, се простира много по-обширният ГУЛАГ, наречен Съюз на съветските социалистически републики. И всеки метър от всеобхватните стени на този затвор беше под наблюдението на елитните командоси на КГБ, наречени Управление за охрана. Повече от половин милион на брой, те често бяха по-добре обучени и въоръжени от Червената армия и тяхното съществуване даваше възможност на КГБ да малтретира не само населението, но и армията, и самата партия, на която се бяха заклели да служат.

— А вие самият не сте ли от Управлението за охрана? — попита Холис, докато вървяха по пътеката.

— Веднъж вече ме питахте за това по телефона, нали? Е, сега мога да ви отговоря. Аз съм от Управлението за оперативни действия. Знаете за какво става въпрос, нали?

— Разбира се — политически убийства, саботажи, отвличания и изнудвания.

— Ние не се възприемаме точно по този начин. Но горе-долу с това се занимаваме. Започнах кариерата си в това управление и ме изпратиха за няколко години в скандинавските страни. Но в този лагер съм, както казах, от десет години — пет като заместник-комендант и пет като комендант. Както и всички останали тук, назначението ми е доживотно. Центърът не насърчава преместванията на служители от това място. Много от руснаците, които работят тук, включително медицинският персонал, са политически затворници, които са били пренасочени тук от ГУЛАГ. — След това добави: — Между другото, от записа на разговора ви с Фишър чух, че американските инструктори наричат това място Школата за магии на госпожа Иванова. Сарказмът специфична черта на американските пилоти ли е, или се е просмукал в цялото ви общество?

— Характерен е за цялото общество — отговори Холис. — Имаме вечерни курсове по сарказъм.

— Сега вие сте саркастичен.

Тримата продължиха да вървят през гората и ако някой ги наблюдаваше отдалече, щеше да реши, че си говорят съвсем приятелски. Холис разпитваше Буров за някои неща, а Буров му отговаряше открито, подчертавайки многократно че вътре, между стените на лагера, има много малко тайни.

— Основният недостатък на тази школа — посочи Буров — е, че всички инструктори мъже са бивши пилоти. Тяхната довоенна история е доста различна, което е добре, но професионалният опит и начинът им на живот са твърде сходни и това пречи да получим пълен разрез на американското общество. Пристигането на двама американци с по-различен опит ще бъде голяма придобивка за обучението тук — добави Буров.

— Моля ви — каза Холис, — спестете ми професионалния жаргон.

— Но ние тук го използваме.

— Как наричате хората с автоматите? Персонал по охрана на лагера?

— Не, те определено са отряд за охрана на КГБ, добре обучени командоси, които имат заповед да стрелят на месо.

— Значи — каза Холис — е много вероятно да съм убил онези двамата при самоотбрана. Когато убихте Грегъри Фишър, също ли действахте при самоотбрана?

— В известен смисъл да — отговори Буров, след като се замисли за малко.

— Аз не мисля така, полковник Буров — троснато каза Лиза. — Мислила съм за това. Тоест, мислих защо ви се е наложило да го направите. Трябвало е да размажете главата на момчето в предното стъкло, да размажете гръдния му кош във волана…

— Моля ви, госпожице Роудс, нямаме нужда от образни описания. Освен това моралното ви възмущение започва да става отегчително.

— Казахте ни, че можем да казваме какво мислим. Не искате ли да научите нещо за моралните норми на Запада?

— Не, а и търпението ми си има граници.

— Моето също.

Буров буквално си хапеше устните от гняв и Холис си помисли, че сигурно съжалява, че ги е пуснал от килиите им.

Те отново прекосиха футболното игрище и се върнаха на главния път близо до сградата на щаба. Буров зави на запад към централния вход. На около сто метра по-нататък видяха дълга дървена постройка с приятна веранда и машина за кока-кола. Качиха се на верандата.

— И двамата изглеждате уморени — каза Буров и пусна петдесет копейки в машината. — Обира ни парите. — Той подаде една кутия на Лиза, следващата на Холис и задържа третата за себе си. — Това е истинското нещо — засмя се той.

Холис и Лиза отпиха от колата и откриха, че наистина е оригинална.

Буров ги покани да седнат в люлеещите се столове и те се загледаха в боровите дървета от другата страна на пътя. Някога Холис бе сядал на подобна веранда в една ловна хижа в Северна Каролина и бавно бе отпивал разхладителна напитка от кутия, вдъхвайки аромата на боровете и говорейки с жена си.

Буров се загледа в далечината, люлеейки се бавно със стола, и на Холис му се стори, че той също си спомня с носталгия за нещо, въпреки че Холис не можеше да си представи за какво. Може би за времето, когато бе работил в Скандинавия като професионален убиец.

— В тази страна има само един господар — каза Буров. — Ние. КГБ. Известни сме като щита и меча на партията, но в действителност не служим нито на партията, нито на държавата и определено не на народа. Ние служим на себе си. Дори военните се страхуват от нас, а те също имат оръжие. Но ние открихме, че най-силното оръжие е илюзията. Създадохме илюзията, че сме навсякъде, така че хората не се осмеляват дори да прошепнат името ни. И това, което виждате тук — той направи широк жест с ръка, — също е илюзия. Какво е мнението на специалистите ви за разчитане на снимки от космоса за това място? — попита Буров.

— Те мислеха, че може би това е руската представа за изолирано училище за малолетни престъпници.

Лиза задуши смеха си.

Буров погледна Холис и стисна устни. Пръстите му ритмично почукваха по облегалката на люлеещия се стол.

— Позабавлявахте се. — Буров се изправи. — Да влезем вътре.

Буров ги въведе в сградата, наречена Пост 000. Вдясно от фоайето имаше увеселителна зала и те застанаха на входа, на разстояние от двайсетината души, които се бяха разположили в ярко осветения салон.

На отсрещната стена висеше американското знаме, което Холис бе забелязал през прозореца. На стените в безпорядък и без особено старание, както реши Холис, бяха окачени и картонени фигурки, характерни за сезона: тикви, плашила, черна котка, няколко пуйки и двойка поклонници. Всички те изглеждаха като качествено изработена украса за забавления и Холис реши, че вероятно са произведени в Щатите.

— Потискащо е — каза Лиза, след като огледа есенната украса.

Холис си спомни за коледната елха в увеселителната зала на военновъздушната база във Фу-Бай.

Холис забеляза рафтче със списания, закачено на стената, където имаше десетки американски периодични издания, като „Таймс“, „Роуд енд Трек“, „Плейбой“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“. В далечния край на стаята имаше кът за четене, около който бяха наредени лавици със стотици книги. Имаше маси за игра на карти и шах, билярдна маса и дори видеоигри.

— По-възрастните мъже са ваши сънародници — каза Буров. — Те се придържат в крак с живота в Америка с помощта на видеокасети, които ни изпращат посолството и консулските ни служби във Вашингтон, Ню Йорк и Сан Франциско по дипломатическите куриери. Книги, списания и вестници пристигат ежедневно с редовните полети до Москва.

Няколко от мъжете на средна възраст ги погледнаха, но Холис забеляза, че нито един от тях не задържа погледа си върху Буров и никой не се приближи към тях.

Холис съсредоточи вниманието си върху един приятен мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше много добре в кадифените си джинси, ризата с разкопчана яка и плетен вълнен пуловер. До него седеше по-млад мъж и двамата гледаха телевизия. Холис виждаше екрана: Тони Рандъл и Джак Клъгмън се караха в кухнята на апартамента си. Холис не можеше да чуе говора, но позна, че е част от филма „Странната двойка“.

Младият мъж избухна в смях, обърна се към по-възрастния и проговори на английски с ясно изразено нюйоркско произношение:

— Все още не мога да разбера дали тези хора са евреи, или не.

— Това не е съвсем ясно — отговори американският му инструктор.

— Унгър е еврейско име, нали?

— Точно така.

— Значи Унгър може да е бял евреин.

— Какво е това бял евреин? — попита американецът.

— Никога ли не си чувал този израз? Това е евреин, който не се държи като евреин.

— Никога не съм го чувал — каза инструкторът.

— Бил ми го каза — курсантът се беше замислил за момент. — Той ми каза, че това е комплимент. Друг ми каза, че е обида. Ти сега пък казваш, че никога не си го чувал.

— Не мога да знам всичко — каза американецът и сви рамене.

— Какво е — обида или комплимент? — обърна се Буров към Холис.

— Това е доста голям комплимент — отговори Холис.

— Мисля, че лъжете — усмихна се Буров и добави. — Тук малко се послъгва. Винаги сме имали проблеми с това. Но обикновено съумяваме да проверим тези неща.

Холис огледа американците в стаята, негови братя — пилоти в миналото, и сърцето му се сви от мъка. Той хвана Лиза за ръката и я изведе от стаята. Буров побърза да ги последва и те застанаха на покритата веранда пред сградата. Буров продължи мисълта си.

— Разбирате ли, най-трудно се улавят лъжите, които представляват просто спестяване на някаква информация. Нашите инструктори не се престарават много, така че… — Той погледна към Холис. — Притеснява ли ви нещо?

— Не.

— Напротив, тези мъже. Колко съм нетактичен. Те са добре, Холис. Приспособили са се.

Лиза сложи ръка на рамото му и Холис кимна.

— Добре.

Буров остави кутията си върху машината за кока-кола. Помълча около минута и каза на Холис:

— От Минск ми се обади един човек на име Феликс Василиевич. Беше разстроен от нещо, което сте казали по негов адрес, въпреки че не ми каза много подробности. Чудя се дали се досещате за какво и за кого говоря.

— Говорите за Майк Салерно.

— Да, така е. Как го разкрихте?

— Скачаше на крака и козируваше всеки път, когато видеше съветски офицер.

— Хайде сега, полковник Холис. Не ви преча да си изливате сарказма както искате, но това е лъжа, а ви предупредих какво ще стане, ако лъжете.

— По начина, по който пушеше цигарата си — отговори Холис. И обясни подробно за какво става въпрос.

— Разбирам — кимна Буров.

Лиза гледаше в недоумение ту единия, ту другия.

— Майк?… — попита тя Холис.

— Да. Вие, госпожице Роудс, не сте разбрали, така ли? Добре. — Той погледна към Холис.

— Но вие знаете, полковник, че ако човек не е осведомен като вас, че в овчето стадо се крият вълци, тази малка грешка би минала незабелязано. О, ни най-малко не подценявам интелигентността ви. Но много по-умни от вас са били заблуждавани успешно от випускници на нашата школа. Близкият приятел на госпожица Роудс, Сет Алеви, нееднократно е бил заблуждаван от нашите американци. Да се ограничим да споменем само семейство Келъм.

— Семейство Келъм? — каза Лиза. — Дик и Ан? — Тя погледна към Холис.

Холис кимна.

— Боже мой… Боже мой… — поклати глава Лиза. — Не мога да го повярвам.

— А има още три хиляди в Америка, в посолствата ви и в задокеанските ви мисии — усмихна се Буров, изпълнен с искрено задоволство. — Фантастично е, нали?

Лиза се вторачи в Буров.

Холис местеше погледа си от единия към другия. Надяваше се Буров да е разбрал и да е повярвал колко малко знае Лиза. Надяваше се и Лиза да е разбрала защо не я бе информирал за всичко, както тя искаше.

— А как разкрихте семейство Келъм? — Буров се обърна към Холис.

— Просто проверихме досиетата им. Но иначе са много добри актьори.

— От десет дни нямаме никаква връзка с тях — замислено каза Буров. — Предполагам, че Алеви ги разпитва. Всичко е много неприятно. Той опитен ли е в провеждането на разпити?

— Нямам представа — отговори Холис. След това попита: — Сега, след като Додсън избяга, а Алеви държи семейство Келъм, възнамерявате ли да преместите школата?

— Бих предпочел да не го правя — сви рамене Буров. — Но както казахте, започва да става напечено. Какво щяхте да направите, ако вие бяхте комендант на лагера?

— Ами щях да си кажа, че това си е моята страна и аз я управлявам, а не американците. Нито американците, нито Кремъл биха могли да ме притиснат така, че да избягам и да тръгна да се крия някъде другаде. Ще създам една илюзия — подигравателно довърши Холис.

— Всъщност може би вие искате да създадете някаква илюзия — каза сам на себе си Буров. — Е добре, ще видим.

Лиза стоеше до парапета на верандата и наблюдаваше как дузина мъже тичат рамо до рамо по пътя. Докато тичаха, мъжете пееха песента „С вдигната котва“^[1].

— Изглежда, всички курсанти я харесват. — Буров също ги наблюдаваше. — Аз лично предпочитам химна на военновъздушните ви сили. — Буров погледна часовника си. — Хайде да вървим, ако сте готови.

Те последваха Буров надолу по стълбите на верандата, след което продължиха по пътя. Той зави по една покрита с трупи пътека, водеща до дъсчена постройка в неясно изразен американски стил, скрита сред боровата гора.

— Това е жилище за четирима курсанти — каза Буров.

Той почука и отвори вратата. На земята в малката дневна седяха четирима млади мъже и играеха на „Въпроси и отговори“. Буров им направи знак да продължат.

Холис отново бе впечатлен от американската им непринуденост и напълно нетипичното за руснаците поведение — така както се бяха разпрострели на пода без обувки, всички по дънки и ватени блузони. А бяха сами и явно не очакваха посещение. Забеляза, че на един блузон пишеше „Исус е Господ“, надписът на друг бе „Спасете делфините“.

Един от младежите заговори Буров с акцент, който Холис разпозна като характерен за щата Вирджиния.

— Този вариант на играта е просто отвратителен. Обикновените глупости във „Въпроси и отговори“ включват някакви общи познания. Но това издание е дяволски трудно. Съмнявам се, че повечето американци знаят тези гадости.

— Така ли? — Буров се обърна към Холис. — Играете ли на това нещо?

— Имам някаква представа.

— А вие? — попита Буров Лиза.

— Не.

Буров сви рамене и каза на Холис:

— Направете ми една услуга, полковник. Задайте някакъв въпрос на курсантите ми. Моля ви. Ще бъде поучително и за вас самия.

Холис за момент се замисли, после се обърна към четиримата младежи.

— Какъв е приблизително броят на съветските мъже, жени и деца, загинали по време на сталинистката диктатура?

Четиримата младежи се спогледаха, след това се обърнаха към Буров. Буров им кимна.

— Отговорете, ако знаете.

— Чел съм за това във вестници и списания — отговори единият от тях. — Мисля, че двадесет милиона е близо до вярната бройка.

— Вярвате ли в това? — попита Холис.

Отново настъпи мълчание.

— Аз не вярвам и те също не вярват — проговори Буров. — Но когато отидат в Америка, ще кажат, че го вярват. Нямах предвид този род въпроси — студено добави Буров. — Хайде, задайте им някакви тривиални въпроси. Вие, госпожице Роудс. Опитайте.

— Изобщо не знам такива въпроси — каза Лиза.

Буров й подаде куп карти от „Въпроси и отговори“. Тя сви рамене и ги прелисти. Започна да чете.

— Коя страна е произвела ТУ-144 — първия реактивен самолет, който излита и катастрофира?

Младежът с надпис „Спасете делфините“ на блузона отговори:

— Съветският съюз.

— Коя руска постройка е започнала да се издига под светлините на прожекторите малко след полунощ на съдбовния 13 август 1961? — намери друг въпрос Лиза.

— Берлинската стена — отговори мъжът с надпис „Исус“.

— Благодаря ви, госпожице Роудс, това е достатъчно — каза Буров.

— Вижте — каза младежът с акцент от Вирджиния на Лиза, — ние, американците, наричаме това „тривиални“ въпроси, но част от тях са доста трудни за вашите средни руснаци.

Лиза погледна към Холис и той прочете в очите й колко трудно й е да повярва, че тези мъже са руснаци. Буров също забеляза това и се обърна към младежа с надпис „Исус“ на фланелката.

— Ще нарушим правилата, за момент можете да бъдете отново руснаци.

— Слушам, полковник — каза младежът, който незабавно скочи на крака. Той погледна към Холис и Лиза и продължи отново на руски: — Някога името ми беше Евгени Петрович Корниенко. Преди единадесет месеца постъпих в тази школа, която наричаме Инкубатора — това е един скрит период от живота ми, по време на който ще претърпя пълна метаморфоза и ще излетя като пеперуда. Ще нося името Ерик Ларсън. Може би ще имам някакви неясни спомени за предишния си живот на гъсеница, но ще имам красиво обагрени крилца и ще летя под слънчевите лъчи. И никой, който ме види, няма да си спомня за гъсеницата.

Буров кимна и мъжът седна на мястото си. Холис имаше чувството, че Евгени Петрович бе по-убедителен като Ерик Ларсън. Холис осъзна и че както бе посочил Буров, много от тези мъже наистина бяха подбрани не само по интелект, но и по физически данни. Повечето от онези, които вече бяха видели, бяха привлекателни, много от тях имаха светла кожа, типична за руснаците от Севера, която им придаваше съвсем американски вид, когато към всичко се добавеха поведението и дрехите.

Буров благодари на четиримата мъже и тръгна към вратата. Но Холис се забави, за да ги попита:

— Знае ли някой кой е спечелил Бородинската битка?

— Не съм много добър по история — отговори Ларсън, — но мисля, че Наполеон е отмъкнал победата в този случай. Нали така, момчета?

Всички кимнаха утвърдително.

— Трябва да препрочетете своята история, полковник — каза Холис на Буров.

Буров не отговори и изведе Холис и Лиза извън къщата. Продължиха разходката си. Холис забеляза, че постройките в лагера бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга, така че на моменти имаха чувството, че вървят през безлюдна гора. След това внезапно се появяваше някоя къща или пък съзираха тръгнал нанякъде човек. Холис забеляза трима мъже, облечени с палта, които вървяха срещу тях по покритата с трупи пътека.

— Инструктори — каза Буров.

Холис се загледа в тях, докато ги наближаваха и си говореха, и си помисли, че те наистина почти приличат на трима достопочтени преподаватели, дошли на почивка сред гората, които обсъждат имуществени въпроси или Чосър. Когато се срещнаха на пътеката, Буров ги представи един на друг.

— Майор Пул, капитан Шилър и подполковник Мийд, разрешете да ви представя полковник Холис от Военновъздушните сили на Съединените щати, бивше Военновъздушно аташе в американското посолство, и госпожица Лиза Роудс от Информационната служба на САЩ, също бивш служител на американското посолство.

Петимата американци се спогледаха.

— Как, по дяволите, се озовахте тук? — наруши мълчанието подполковник Мийд.

— Отвлякоха ни — отговори Холис.

— Господи, този път сте попрекалили — каза Мийд на Буров.

— Ако следяхте по-внимателно вестниците, както се предполага да правите, господа — каза Буров с тънка усмивка, — щяхте да сте прочели за смъртта на полковник Холис и госпожица Лиза Роудс във вертолетна катастрофа.

— Точно така — кимна майор Пул. — Вие сте военновъздушното аташе.

— Бях.

— Значи вие двамата сте истински американци? — каза капитан Шилър. — Помислих си, че вероятно сте от летящите гъсеници на полковник Буров от поредните випуски.

— Не — отговори Холис. — Истински сме.

— Наистина четох за вас, но това вие ли сте? — недоверчиво продължи подполковник Мийд.

— Утре ще получите списанията от миналата седмица, в тях има снимки. Ще дойдат видеокасетите и телевизионните информационни програми от миналата седмица.

— Е, съжаляваме, че ви срещаме тук — сериозно им кимна Шилър.

— И ние съжаляваме, че сме тук — отговори Холис. Чувстваше, че имат да го питат за много неща, едно от които беше Додсън, но сега не беше подходящото време за това. — Скоро ще си поговорим — каза Холис.

Те кимнаха. Буров се раздели набързо с инструкторите и поведе Холис и Лиза по-нататък.

— Както виждате — каза той, — къщите тук са американски. Освен това в едно друго подземно съоръжение имаме няколко тренировъчни обекта — американска кухня, няколко делови и професионално специализирани бюра, стаи, пълни с американска апаратура, и така нататък. Ще ви ги покажа някой друг ден. Но в обучението ни се акцентува главно на нюансите в езика и културната среда: изражение на лицето, облекло, междучовешки отношения и други неща в този дух. Ежедневните неща като супермаркетите и бензиностанциите лесно се научават и в самите Съединени щати.

— Например как се пуши цигара — каза Холис.

Буров повървя мълчаливо и след малко отговори:

— И дребната грешка може да се окаже фатална. — А после продължи: — Един от основните ни проблеми явно е изражението на лицето. Много странно, лицето е нещо толкова индивидуално, а същевременно хората от различни култури изразяват различните неща по различен начин чрез мимиката на лицето.

— Московчаните винаги имат израз на тихо отчаяние — отбеляза Лиза, — освен когато са пияни, тогава изглеждат меланхолични. Никога не се усмихват, само на децата си.

— Така ли? — каза Буров. — Знаете ли, никога не съм го забелязвал. Но точно в това е въпросът. Вие сте го забелязали. Другата голяма трудност е английският език. Броят на думите е огромен. Имате близо половин милион думи. Ние имаме по-малко от сто хиляди. Английският определено е много богат език. Завиждам ви за езика, с изключение на правописа и граматиката.

Буров продължи да говори, докато вървяха по покритата с трупи пътека през гората.

— Сега си спомням една история с един от нашите випускници, който неотдавна пристигнал в Америка и изпаднал в затруднено положение пред автомат за празни кутии от напитки — каза Буров. — Изглежда, че е сложил пълна кутия с кола в автомата, въпреки че изобщо не ми е ясно защо го е направил. — Той се усмихна при мисълта за случката, след това добави. — Предполагам, че е нещо като разчитането на снимки от сателитите. Виждате всичко, но не е като да сте на земята. Трябва сами да стъпите на място и да вдишате въздуха на страната, да усетите ритъма на живота й, за да я опознаете истински.

— А какво става, ако я опознаете и обикнете? — попита Лиза.

— Това може да се превърне в проблем — отговори Буров. — Но сме отработили този въпрос. Пак посредством илюзия. Нашите възпитаници са лоялни към нас, но ние им вдъхваме чувството, че и в Америка са под постоянно наблюдение. Знаят също така, че се грижим много добре за семействата им тук. Разбирате ли?

— Полковник, вие определено владеете отлично тънкостите на нашия език — отбеляза Холис.

— Благодаря.

Те отново прекосиха главния път и поеха по пътека, която минаваше зад Пост 000 и се спускаше по един полегат склон надолу през гората.

— Сега опитваме нещо ново — каза Буров. — Випускници на школата, които са прекарали поне шест години в Америка, се връщат тук като инструктори. Този проект трябва да продължи и да се развива, не можем вечно да разчитаме на чуждестранни инструктори. — И добави: — Петър Велики накрая също го е осъзнал. В началото е довел твърде много чужденци. Това е историята на страната ми — опитваме се да присадим западните познания и култура на тази необработена земя. Но в крайна сметка получаваме това, което искаме от Запада, и продължаваме да развиваме тези знания на местна почва. Школата няма да умре, защото чуждестранните преподаватели умират, както е станало по времето на Петър Първи. Ние ще обучим наши преподаватели да обучават и те ще подготвят другите. Някой ден това училище ще произвежда две хиляди американци годишно. До края на века във вашата страна ще има пета колона, чийто обхват и влияние ще позволят на Съветския съюз да се превърне тихомълком в един от акционерите на Америка, а някой ден може да станем и председатели на управителния съвет.

Холис и Лиза не отговориха. Буров ги поведе към дървена къща, построена в стил Кейп Код, със зелени капаци на прозорците и покрив от кедрови греди.

— Това беше жилището на майор Додсън. Можете да го ползвате през следващата седмица, докато вземете решение за бъдещето си. Заповядайте.

Буров отвори вратата и ги подкани да свалят канадките си, след това включи няколко от подвижните електрически печки в помещението. Посочи на Холис подготвената камина и той запали огъня.

Холис огледа стаята. Беше обзаведена в селски стил, но много удобно. Разгледа книгите на етажерката до огнището и видя, че вкусовете на Додсън клоняха към романтичните истории и криминалните произведения.

— Тази врата води към малка кухня — каза Буров на Лиза. — Там ще намерите чаши и нещо за пиене.

— Така ли?

— Ще бъдете ли така любезна да ни приготвите по нещо за пиене? — попита Буров след кратко колебание.

Лиза го изгледа недружелюбно и отиде в кухнята.

— Тази жена е много… независима — каза тихо Буров на Холис. После добави: — Американка. Как се оправяте с тях?

— Интересни са — каза Холис.

— Те са разглезени кучки. — Буров седна в креслото близо до огъня. — Зимата дойде. Свикнахте ли с руската зима?

— Почти напълно. Получих наградата „Джоуел Барлоу“.

— Да, чух този запис.

Холис не отговори.

— Не разбрах всичко, но трябва да ви кажа, че бях вбесен. Беше обидно, злонамерено и изпълнено с омраза.

— Наистина бе проява на лош вкус — съгласи се с него Холис. — Може би не трябва да подслушвате какво си говорят другите.

— Приятелката ви харесва Русия.

— Но не и хората, които управляват Русия сега.

— Сега и завинаги.

— Не мисля така, полковник Буров.

— Бъдете реалист, полковник Холис.

— Опитвам се.

Буров сви рамене и добави:

— Мога ли да ви дам един съвет? Опитайте се да я накарате да си затваря устата. Тук сме доста снизходителни, защото това е единственият начин да използваме мозъците ви години наред. Но някои от инструкторите отидоха твърде далеч.

— И вие ги застреляхте.

— Само като крайна мярка — отговори Буров. — Седнете. Не приличате на себе си. Седнете.

Холис седна на един двоен диван срещу камината. Лиза се върна с три чаши на малък метален поднос и подаде една на Холис.

— Бренди. — Тя също си взе и остави подноса на малка масичка. Буров взе чашата си и я вдигна.

— За новия ви дом — пи сам. — И така, не смятате ли, че това е за предпочитане пред мъченията, глада и смъртта?

— Все още не сме сигурни — отговори Лиза.

Известно време Буров я съзерцаваше, после каза:

— Секса. И двамата се питате как се справяме с този проблем. Видяхте няколко жени. Част от тях са курсантки, а има и шест американски инструкторки, с които още не сте се срещнали. Но тук има и много други жени, докарани за американските преподаватели. Би било нереалистично да очакваме, че тези мъже ще функционират нормално през всичките тези години без жени. Но Додсън например бе от онези, които сякаш не се нуждаеха от женска компания. Подразбрахме, че не е допускал никакви сексуални контакти, и чух, че го е правил, за да остане верен на жена си. Вярвате ли на това?

Буров изпи глътка бренди.

— Е, в началото много мъже имаха безразборни полови контакти. Но сега повечето от тях са се установили и са създали моногамни връзки. Всички жени са от ГУЛАГ, преобладават политическите, но има и няколко криминални, главно икономически престъпления. Добре образовани са и американците успяват да поддържат доста добри и трайни взаимоотношения с тях. А и повечето от жените са с антисъветски настроения, точно така и са стигнали до ГУЛАГ в началото. Много от тях имат доживотни присъди, а тези, които са нямали, са ги получили тук.

— Тези двойки женени ли са законно? — попита Лиза.

— Не, поне според съветските закони. Били са извършени някакви църковни бракосъчетания. Освен това, както ви казах, все още имаме и диваци — онези, които ходят в басейна в петък вечер. Животът тук е такъв, какъвто сами си го направите. Като на Запад. — И добави: — Мисля, че по ирония на съдбата тук ще изпитвате по-малко носталгия по Америка, отколкото в посолството.

Холис откри, че брендито го е ударило в главата, а и Буров вече му бе омръзнал до смърт.

— Бихме искали да останем сами — каза той.

— Разбира се — Буров стана. — Прекарахте две доста изморителни седмици. — Той отиде до вратата. — Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към домакина в щаба. В източния край на главния път има търговски център. Тук всички получават заплата. Ще ви дам парите ви за седмицата като аванс. Ще намерите пътните си чанти в спалнята, която е зад тази врата. За съжаление багажът ви бе предаден на роднините ви.

— А иконата на госпожица Роудс? — попита Холис.

— О, ще кажа да ви я изпратят, ако искате. Кой е изрязал сърпа и чука върху нея?

— Предполагам, че семейство Келъм — отговори Холис.

— Мислите ли? Спомням си ги от времето, когато бяха тук — беше преди десет години. Рядко изпращаме двойки, но възнамеряваха да постъпят като домашни прислужници в някакво влиятелно семейство на политици. Доколкото разбрах, в Америка трудно се намират слуги, така че не е проблем човек да си намери работа като такъв. А веднъж влезли в къщата, получават неограничен достъп до всичко. — Буров добави: — Тук обучаваме хората да проявяват лична инициатива, нещо, което за съжаление не е характерна черта за руснаците. Но в разузнаваческата дейност това е половината от играта. Не сте ли съгласен, полковник?

— Ако десакрализацията на свещени предмети е пример за инициативността, на която ги учите, не сте разбрали за какво точно става въпрос.

— Това наистина е било доста жестоко от тяхна страна. Но ще ви я изпратя, ако искате. Нещо друго? Не? Добре, прекарах приятна сутрин. Надявам се, че и за вас е било така. — Буров си тръгна.

Холис огледа стаята, след това надникна в спалнята.

— Не е точно по моя вкус.

— Искам да знаеш и никога да не забравяш, че те обичам — каза Лиза и обви ръце около него.

— Надявам се. Има изгледи да останем тук до края на живота си. А ти си мислеше, че посолството ти навява клаустрофобия.

— Няма да останем до края на живота си. Не! Ще се приберем вкъщи или ще умрем, докато се опитваме да се измъкнем оттук.

— Не ставай глупачка — Холис потърка пръстите си един в друг.

Тя кимна.

— По-късно ще се поразходим.

— Да. Изтощена съм. Не ми е добре. Господи, Сам, беше ужасно… Тази килия… Мразя този човек.

— Легни тук. — Той я премести на дивана и я зави с една канадка, после седна в креслото.

— Бях ли храбра? — попита Лиза.

— Много.

— Не искам да чувствам толкова омраза.

— Заспивай. Ще поговорим по-късно.

— Да.

Известно време Холис съзерцава огъня. Замисли се върху двойствеността в личността на Буров: ту порочен и садистичен, ту почти приятен. Спомни си за тримата американски офицери, които срещнаха на пътеката. Изглеждаха изтерзани като нещастни призраци — изгубени души, кръжащи безспир в затвореното пространство между живота и смъртта. Опита се да си представи оставането си тук за две десетилетия, но не успя. Опита се да проумее чудовищната система, създала място като това, но пак не успя. Опита се да измисли някакъв начин, за да се измъкнат оттам, но и това не успя.