Нелсън Демил
Школа за магии (33)

33.

Когато започна да се свечерява, Холис и Лиза излязоха от къщата и тръгнаха на юг към футболното игрище.

— Тук можем ли да говорим? — попита Лиза.

— Не по пътеките. По-късно.

Намериха футболното игрище, но то беше пусто, и те продължиха на юг покрай бетонния бункер със спортния комплекс.

— В почивната база ли отиваме?

— Не, просто се разхождаме.

— Като последния път, когато ме доведе в тези гори?

— Е, този път не е чак толкова опасно. Този път сме от вътрешната страна на бодливата тел.

Пътеката свърши и Холис се покатери по клоните на издигащото се пред тях борово дърво като по стълба. Той изчезна от погледа й за десетина минути, след това слезе и се отърси от игличките.

— Какво видя? — попита Лиза.

— Лагера на отряда за охрана.

— Защо искаше да го видиш?

— Така съм обучен — усмихна се. — Не мога да направя нищо срещу това.

— Предполагам, че е така.

Върнаха се назад по пътеката. По едно време Холис сви встрани от пътя и я заведе в малка долинка. Седнаха рамо до рамо на полегатия склон.

— По пътеките може да има монтирани подслушвателни устройства, а може да има и насочени микрофони, с които да ни следят — каза тихо Холис. — Но тук можем да говорим, стига да го правим тихо.

— Сега вече трябваше да сме в страна, където никой не се притеснява за такива неща. По дяволите! — Лиза грабна една клонка и удари с нея килима от борови иглички на земята. — До края на живота си ли ще останем тук?

— Надявам се, че не.

— Сет знае ли къде сме?

— Мисля, че знае, че не сме загинали във вертолетната катастрофа. Може би се надява да сме тук, а не на някое друго място. Всъщност наистина имаме късмет, че сме тук, а не на Лубянка.

— Добре де, а сега ще ни спасява ли, ще ни разменят ли, или какво?

— Не знам.

— Знаеш. Защо не ми дадеш поне някаква надежда?

— Казах ти — отговори Холис и взе ръката й. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Колкото по-малко знам и аз, толкова по-добре. Знаеш какво са полиграфът и серумите на истината. Буров без съмнение ще измъкне всичко от нас.

— Казах на Буров почти всичко, което знаех — кимна тя. — Нищо не можех да направя, Сам. Но не предадох хората от Яблоня. — Тя го погледна.

— Нея я няма — каза той и я прегърна през раменете. — Видях селото от въздуха. Изгорили са го.

Известно време тя рови с пръчката в земята, после каза тихо:

— Ах… тези мръсници…

— Била си много смела, като си се опитала да ги прикриеш.

— Не бях смела — поклати глава тя. След малко продължи: — Винаги съм си мислила, че ще мога да издържа… но след седмица вече бях никой. Не бях Лиза. Срамувам се от себе си.

— Те са професионалисти, Лиза — отговори Холис. — Могат да пречупят всекиго. Имали са възможността да се упражняват върху милиони хора, преди да попаднат на теб. Не бъди строга към себе си.

— Но аз нямах никаква представа какво могат да ти причинят… — кимна бавно тя.

— Мисля, че си имала.

— Да, сега разбирам — тя го погледна. — КГБ винаги е било за мен някаква абстракция, някаква страшна приказка, която ти и Сет ми разказвахте, за да ме уплашите, за да внимавам с руските си приятели, с ходенето на църква… Но сега… Боже мой, те са самото зло! Колко наивна съм била.

— Не се задълбочавай в това.

— Още треперя.

Той я прегърна по-силно, а тя сложи глава на рамото му.

— Буров се опита да ме накара да те намразя. Каза, че съм тук, защото съм съучастник в убийствата, които си извършил. Но аз знаех, че това е лъжа. Те не се интересуват от двамата мъртъвци. Интересуват се от онова, което знаем и което сме.

— Да. Известно ти е, че те не се подчиняват на нашите морални норми, въпреки че се възползват от всяка възможност да ги обърнат срещу нас. Не си престъпник. Ти си политически затворник.

— Да, политически затворник.

— Тези часови бяха нещастна случайност, произтичаща от собствената им противозаконна дейност.

— Да. Ще го запомня. — Тя пое дълбоко въздух: — Аз… аз се молех, но мисля, че на няколко пъти загубих вярата си.

— Това се е случило и с Христос на кръста. Той също е бил човек.

— Помогна ми да се почувствам по-добре — тя хвана ръката му.

— Чудесно. А ще се почувстваш още по-добре, ако успеем да изравним резултата тук.

— Не желая да говоря за това, Сам. Уморена съм от тази неспирна вендета. Искам само да не съм тук и да измъкнем и нашите хора.

— Добре. — Той се изправи. — Тогава да поговорим с някои от тях и да видим с какво можем да им помогнем.

Лиза също се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Сам… надявам се, че ще ме разбереш… но ми се струва, че не трябва да спим заедно… Поне за известно време.

— Разбирам.

— Наистина ли? Това няма нищо общо с теб.

— Всичко е наред.

— Обичам те. — Тя го целуна и хванати за ръце, те тръгнаха обратно към пътеката.

— Мислиш ли, че ще ми дадат една Библия? — попита тя.

— Мисля, че ще ти дадат почти всичко, което поискаш. Точно това е целта им. Те не се опитват да ни промият мозъците. Напротив. Те искат да бъдеш Лиза. И искат да произведеш още Лизи.

— Няма да го направя.

— Със сигурност ще го направиш.

— Никога не съм казвала, че ще го направя. Ти го каза.

— Искаш ли да те разстрелят?

— Може би.

— Лиза, играй просто за да печелим време — каза Холис и я погледна. — Съгласна ли си?

— Знаеш ли, мисля че тези пилоти тук се опитват да печелят време вече цели двадесет години.

— Една седмица. Обещай ми.

— Една седмица — кимна тя.

Те се върнаха на пътеката и продължиха разходката си. Холис помисли, че боровата гора беше приятна — истински руски бор, изпълнен с птици и дребни животни. Пътеката от дървени трупи бе осеяна с шишарки, а земята бе застлана с килим от борови иглички. Тук-там се срещаха и нискорасли дъбове, в подножието на които червени катерички събираха жълъди. Холис и Лиза излязоха от един завой и неочаквано пред тях се разкри хълмче, покрито с жълта трева, на върха на което растяха дузина бели брези, осветени от лъчите на отслабващото следобедно слънце. Лиза хвана Холис за ръката, изкачиха се на върха на хълмчето и застанаха сред брезите.

— Въпреки обстоятелствата е много красиво. А това какво е? — и тя посочи нещо.

Холис се обърна към залязващото слънце и прикри очи с ръка. Сред редките борове на стотина метра от тях се извисяваше мрачно висока сива наблюдателна кула, която се открояваше като тъмен силует в падащия здрач.

— Това е нещото, заменило куполите на църквите като преобладаваща форма в руските пейзажи. Наблюдателна кула.

Той не можеше да види оградата от бодлива тел, но знаеше, че е там. На двеста метра от първата забеляза и втора наблюдателна кула. Холис предположи, че ако лагерът имаше площ около два квадратни километра и кулите са разположени на двеста метра една от друга, по периметъра му трябваше да има четиридесет. Във всяка една трябваше да има поне двама часови, на смени от осем часа, което означаваше, че лагерът разполагаше с отряд от не по-малко от двеста и четиридесет души само за наблюдателните кули. Вероятно имаше още поне двеста за пешите патрули по периметъра и за главния вход, плюс хората в щаба и на вертолетната площадка. Следователно, като взе предвид видяното от въздуха и на земята, Холис реши, че в лагера има около шестстотин души отряд за охрана на КГБ. Това бе голяма сила: Доста хора, чиято цел бе да опазят около триста американци. Но за КГБ бе от съдбовно значение нито един от тях да не избяга. И в продължение на две десетилетия, изглежда, бяха успели да го направят. И тогава Додсън бе направил привидно невъзможното и сега всички от командващата йерархия, от Буров до политбюро, бяха силно обезпокоени. Холис се запита как ли Додсън е успял да се измъкне.

— Това е краят на сегашния ни свят, нали? — попита Лиза, загледана в наблюдателната кула.

— Изглежда, е така.

— Бих искала да имам криле.

— Сигурен съм че авиаторите, затворени тук, си спомнят времето, когато са имали такива.

Те слязоха от хълмчето, върнаха се на пътеката и поеха в посоката, от която бяха дошли.

— Все още чувствам слабост — каза Лиза.

— Искаш ли да спрем?

— По-късно. Искам да походим, докато още има слънце. Ще те хвана за ръка.

Когато излязоха от един завой на пътеката, те видяха, че срещу тях се задават двойка младежи, облечени в джинси и зимни спортни якета.

— Дръж се приятелски и се преструвай на инструктор — каза Холис на Лиза.

— Една седмица.

Двойката се приближи с усмивка към тях.

— Здравейте, аз съм Джеф Руни — представи се мъжът, — а това е Сузи Трент. Вие трябва да сте полковник Холис и Лиза Роудс. — Той им протегна ръка.

Холис я стисна и усети твърдото му властно ръкостискане.

— Радвам се да се запознаем — Руни подаде ръка на Лиза.

Холис огледа младия мъж. Беше на около двадесет и пет години, вероятно бе напуснал военновъздушните сили на Червената армия преди две-три години. Не беше изключено да е учил няколко години в университета, а после да е прекарал известно време в разузнаваческата школа на военновъздушните сили. Определено бе учил една година в Института за Америка и Канада в Москва. Беше тъмнокос и по-скоро нисък, така че не приличаше много на ирландец, както подсказваше името му, но вероятно легендата му включваше майка от славянски произход.

— Търсехме ви — каза Руни. — Ходихме до къщата ви и ни казаха, че сте тръгнали насам.

Холис и Лиза не отговориха, но изглежда, благоразположението на Джеф Руни не можеше да бъде смутено от нищо.

— Полковникът ни предложи да ви намерим — каза той. — Искаше Сузи да се запознае с Лиза.

Сузи Трент се усмихна. Тя беше дребна жена на двадесет и една-две години, с пепеляворуса коса, остро носле, акне и бюст, твърде голям за цялото й телосложение. Говореше английски с акцент.

— Чудесно е, че сте при нас, Лиза. Аз съм тук от шест месеца и посещавам женската група. Много сме малко. Дванадесет курсистки и само шест инструкторки. Време е да премина към индивидуално обучение, но няма достатъчно преподавателки. Затова се надявам, че може да станете моя наставничка и да ме обучите да приема вашата самоличност.

— Добре, стига да искате — каза Лиза, като си пое дълбоко въздух. Насили се да се усмихне. — Но няма да може да спите с приятеля ми.

Джеф и Сузи се разсмяха от все сърце.

— Лиза, ще дойдете ли да пиете с нас чай днес следобед? — попита Сузи. — Събираме се след училище, в пет и половина. Всички момичета.

— Жени.

— Да. Срещаме се в многоетажната постройка. Всеки знае да ви каже къде е.

— Може да ви каже.

— Да, благодаря ви. Може. Знам правилото, но се колебая при практическото му прилагане.

— Когато се колебаете, казвайте „може“. Много американци допускат тази грешка. Когато руснаци говорят английски, те са склонни да бъркат в другата посока и използват твърде много „зная“ и това бие на очи.^[1]

— Ще го запомня.

— Запомнете и че американците не се приближават толкова близо до хората, колкото вие до мен.

— О, да. Извинете. — Тя отстъпи крачка назад и попита: — Бяхте ли богата в предишния си живот? Ще трябва ли да уча навиците и поведението на богатите?

Лиза погледна към Холис.

— Родена съм в семейство от средната класа.

— Къде?

— Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк.

— О… тогава ще ме изпратят другаде. Исках да отида в Ню Йорк.

— Сузи, не мисля, че Лиза се интересува от това — намеси се Джеф Руни. — Не си много тактична, не ти ли се струва?

— Разбира се. Извинете.

— Моят старец работи в съветското външно министерство — каза Руни на Холис, — така че в известен смисъл усвоих речника и много от познанията още вкъщи. Затова си мисля, че през последните ми месеци ще трябва да наблегнем повечко на жаргона, използван в посолствата. Вече съм на „ти“ с жаргона на американските авиатори и флотата. Между другото, ние имаме и няколко типа от армията. Главно пилоти на вертолети. Какво ще кажете?

— Звучи добре.

— Чудесно — каза Руни така, сякаш Холис можеше да отрече. — Разбрах обаче, че двамата може да решите, че не искате да останете — добави той, после внимателно се вгледа в Холис и каза, като остави маската му леко да се пропука. — Това би било голяма грешка.

Холис не отговори.

Руни се усмихна и продължи:

— Както и да е, иска ми се, като завърша школата, да се опитам да направя кариера във военното разузнаване и да стигна до поста на военно аташе като вас. А в крайна сметка бих искал да бъда назначен на работа в НАТО.

— Добър избор.

— Така е. Проблемът е, че местните специалисти по внедряването смятат, че няма да мога да издържа на проверката за сигурност, като се има предвид произходът ми. Роден съм в Москва, баща ми е член на партията и така нататък. — Руни се разсмя. — Е, искам да кажа, че ще трябва да си изработя цялостна легенда, разбира се. Но ще бъде страхотен удар, ако успея да проникна в американското военно разузнаване. Взех вече няколко изпита за проверка на способностите и за постъпване на работа в авиацията — американската авиация, разбира се — и се справих доста добре. Убеден съм, че под ваше ръководство ще мога да се подготвя наистина добре.

— Това е доста амбициозно от ваша страна — каза Холис и се изкашля. — Но ще бъда много изненадан, ако успеете да издържите проверката за сигурност. Как мислите да го направите?

— Ами вижте, с всички наши хора, които вече са внедрени там, това сега става по-лесно. Ще се представя за сирак, разбирате ли, ще посоча несъществуващо вече сиропиталище и няколко починали осиновители. Удостоверенията за раждане не са никакъв проблем. Имаме хора в бюрата по статистика за населението в няколко града, които ще се погрижат за това.

— Но как ще се справите със справката за личните ви познати?

— Знаете ли, тази програма се разработва тук от петнадесет години. Така че мога да посоча хора, чиято надеждност е утвърдена там. Създадена е цяла мрежа от стари приятели, училищни познанства и всичко друго. Първите пристигнали са имали значително по-големи трудности. Ние, от новата вълна, попадаме на вече подготвена почва.

— Доколкото зная, випускниците на школата не трябва в никакъв случай да поддържат връзка от съображения за сигурност.

— Така ли? Кой ви го каза?

— Не си спомням.

— Създадени са малки групи — поклати глава Руни. — Както и по целия свят. Точно така направихме революцията тук, така ги правим и навсякъде другаде. Групи, изолирани една от друга от съображения за сигурност, които преследват една и съща цел. Идеята е възникнала преди революцията и все още функционира. Благодарение на този метод е невъзможно да се провали цялата организация. Доколкото зная, в Америка се използва същият принцип. Всяка група работи, за да подпомага професионалния живот на членовете си.

— Това е много интересно.

— Наистина. Така че не се безпокойте за проверката ми за сигурност, полковник. Само ме запознайте с вътрешната информация за разузнавателните служби в авиацията, обучете ме на малко посолски жаргон и ми обяснете най-добрата тактика, която ще ми помогне да се добера до такъв пост. Останалото е моя работа. Става ли?

— Става.

— Бих искал моят старец да е генерал от военновъздушните сили като вашия — добави той. — Е, но един ден аз ще бъда генерал от военновъздушните сили и за моите деца всичко ще бъде по-лесно. Американската мечта, нали така, полковник? За нас, емигрантите, е винаги малко по-трудно. — Той се разсмя. — Независимо дали сме легални, или нелегални. Но ще успеем. Ние работим повече.

Холис се вгледа по-внимателно в Руни. Школата за магии бе успяла да изведе разузнаваческия идеал за най-дълбоко прикритие до максимално възможната реализация, помисли си той; тук разрушаваха самото понятие за самоидентичност, което всички човешки същества на този свят смятат за непоклатимо. Всеки индивид на тази земя, помисли Холис, представлява сложна смесица от език, навици, условности, жестове и обща митология, които, взети като цяло, го определят като член на дадена нация, култура или общество. И самата мисъл, че всичко това може да бъде подменено, беше зловеща. Но му се струваше, че това бе типично за руснаците. Още в древна Русия благородниците и висшите класи са говорели на френски, обличали са се по английски маниер и са се учели да мислят по немски модел. Всичко това бе израз на характерната за руснаците мания да се опитват да бъдат нещо, което не са. Изведнъж Холис осъзна, че това място представляваше всъщност един усъвършенстван модел на актьорската техника на Станиславски — една странна и гротескна сцена, където всички актьори изчезваха в нощта и играеха ролите си в реалния свят. Холис реши, че е дошло време завесата на тази сцена да падне завинаги.

— Полковник? Тук ли сте?

— Тук съм — Холис погледна към Руни.

— Е, вероятно искате да се поогледате наоколо — продължи той с усмивка, — така че няма да ви задържаме. Но в петък вечерта ще имаме събиране. Ще имате възможност да се запознаете с много от хората тук. Идете при Чък да си вземете маски.

— Маски?

— Ами да. Вси светии. В петък е Вси светии.

— Вярно.

— Усмихнете се. Тук не е чак толкова лошо — каза Сузи, като погледна Лиза.

Лиза нито се усмихна, нито й отговори.

— Никой няма да ви бие, ако казвате каквото мислите — добави Джеф. — Поговорете с другите инструктори и ще се убедите. Ще се видим на Велика събота.

— Радвам се, че се запознахме — махна с ръка Сузи.

— Гледайте да не се загубите.

— Добре дошли в лагера — добави Джеф. — Не се приближавайте твърде много до оградата.

Те отминаха надолу по пътеката. Холис и Лиза запазиха мълчание за около минута, след това Холис каза сухо:

— Симпатични младежи. Много амбициозни.

— Да ми прости Господ — отвърна Лиза, — но исках да им прережа гърлата.

— А може би и те са искали да прережат нашите. — Холис се замисли за малко. — Ужасяващо е.

— Тръпки ме побиват — съгласи се Лиза и се загледа в тях, докато изчезваха зад завоя. — Тя е още много „сурова“. Предполагам, че от мен се очаква да я шлифовам. Просто не мога да го повярвам, Сам.

— Всичко ми се струва някак нереално. — Холис се вгледа в старата борова гора. Дърветата хвърляха тъмночервени сенки, сред тях се виеше пътеката, покрита с дървени трупи, идваща отникъде и водеща в нищото. Вятърът бе утихнал и всичко бе някак си застинало и неподвижно. Ето ме тук, помисли Холис, в сърцето на Русия, мъртъв за целия свят, затворен в пространство, оградено от бодлива тел, за да участвам в някакъв безумен експеримент. Закъснях с петнадесет години, но ето ме най-накрая тук.

Те тръгнаха да се връщат, но свиха по пряка пътечка, която водеше на изток.

— Добре ли се справих? — попита Лиза. — Говоря за „мога“ и „зная“.

— Чудесно. Но те не повярваха нито за миг, че участваме във всичко това доброволно.

— Това е добре. Не обичам да лицемернича.

Стигнаха до една къща в кънтри стил, сгушена сред боровите дървета. Беше направена от червени тухли, бяло дърво и зелен асфалтов покрив. Към портата на гаража водеше камениста пътека, но по нея нямаше никакви следи от изкарване на кола. Отдясно на гаража видяха около петдесетгодишен мъж, който завързваше наръч съчки. На клона на близкото дърво беше завързана автомобилна гума, на която се люлееше около петгодишно дете. Холис тръгна към тях по пътеката. Лиза го последва и когато наближиха, мъжът се обърна.

— Здравейте. Аз съм нов — каза Холис.

Мъжът ги огледа.

— Сам Холис! Чух, че сте тук. А това трябва да е Лиза Роудс. — Човекът избърса ръце в широките си кадифени джинси и се здрависа с Холис. Говореше носово като тексасец.

— Аз съм Тим Ландис. Мисля, че се познаваме, Сам.

— Да… — за момент Холис се обърка: — Господи, та ти беше първи пилот в нашата ескадрила.

— Точно така. Ходехме заедно на някакви безумни оперативки. Спомням си, че създаваше доста проблеми на стария генерал Фулър. — Ландис се обърна към Лиза. — Веднъж Холис улучи всички забранени цели и каза на Фулър, че трябва да хвърляме балони с вода, за да не насъскаме някого срещу нас.

Холис представи Лиза на Ландис и те си стиснаха ръцете.

— Не мога да разбера как се чувства човек тук — като в чистилището след смъртта, или сякаш живееш в ада? — попита тя.

— Ами зависи от това с какво настроение се събуждате сутрин и какво сте сънували през нощта — отговори с разбиране Ландис. После си потърка челото. — Вижте, тук съм от близо двадесет години, не се чувствам като у дома си, но и вече не знам какво значи да имаш дом. Освен понякога, когато се събуждам посред нощ и мога да си спомня и да усетя отново всичко това — добави той.

За известно време настъпи мълчание, после Ландис се усмихна на Холис.

— Хей, Сам, радвам се, че не те свалиха.

— Ами всъщност ме свалиха. Над Пърл Харбър. Последната атака във войната. Но ме извадиха от супата. — За момент Холис се поколеба, после каза: — Вторият ми пилот беше Ърни Симс. Той тук ли е?

— Вече не — отговори Ландис.

— Значи е бил тук?

— Да.

— И?

— Ами… виж… това стана през 1974-а. Точно беше пристигнал тук от Ханой. Всъщност, сега като го споменаваш, си спомням, че ми каза, че е бил с теб. Каза, че и ти си бил свален, но не знаеше какво ти се е случило. Така че и него са го извадили от същата супа, предполагам. Имал разкъсана артерия, но хирурзите го закърпили и когато пристигна тук, вече беше добре.

— Какво се случи после?

— Застреляха го.

— Защо?

— Ами, той им каза да се разкарат. Каза на местния шеф, някакво лайно от военновъздушните сили на Червената армия, чието име не мога да си спомня, че няма да работи за тях. И те го разстреляха.

Холис кимна.

— По онова време можеха да получат колкото си щат пилоти от жълтите, така че си позволяваха да разстрелват опърничавите — каза Ландис. — После войната свърши и ръководството на лагера започна да преминава в ръцете на КГБ. Знаете ли всичко това?

— Не.

— Искате ли да ви разкажа?

— Някой друг път.

— Добре. Съжалявам за Симс. Но мисля, че тук има още няколко души от групата ни, които трябва да познаваш. Джеси Гейтс?

— Лудия Гейтс?

— Същият — Ландис изреди още дузина имена, от които Холис си спомни три или четири. — Ей, да ви представя моя малчуган — каза Ландис. Той се обърна към момчето и го повика. — Тими, ела да се запознаеш с един мой стар приятел.

Момчето скочи от гумата и хукна към тях.

— Тими, това е… какъв си сега, Сам, генерал? — попита Ландис.

— Полковник.

— Страхотно. Тими, това са полковник Холис и госпожица Роудс. А това е Тимъти младши.

Всички си стиснаха ръцете и момчето се усмихна срамежливо.

— Тими е почти на шест — каза Ландис. — Тук има още няколко деца на неговата възраст, но не са много. Но той така или иначе предпочита по-големите. Нали така, момчето ми?

Тими кимна.

— Джоуи Рийвс е най-добрият ми приятел и е на девет. — Той погледна към Холис. — Вие от Америка ли сте?

— Да.

— Някой ден и аз ще отида в Америка.

— Чудесно. Там ще ти хареса.

— Ще отида там, за да работя в името на мира.

Холис не отговори.

— Америка е чудесна страна.

— Да, така е.

— Но е управлявана от лоши хора.

Холис погледна към Ландис.

— Говориш ли руски? — попита го Лиза.

— Не — отговори момчето. — Но учим много неща за Русия на английски.

— И какво ви учат.

— Русия е велика страна, която работи в името на мира. Някой ден Русия и Америка ще станат приятелски страни. Тогава татко, мама и аз ще можем да си заминем оттук и да отидем да живеем в Америка, ако искаме. Или в Русия. Русия е наблизо. Америка е много далеч оттук.

— Америка също иска мир — каза Лиза, като коленичи и взе ръката на момчето в своята.

— Но в правителството има лоши хора.

Холис сложи ръка на рамото на Лиза и тя се изправи.

— Върви да играеш — каза Ландис на сина си.

Момчето хукна нанякъде. Ландис се загледа след него.

— В началото си мислеха, че сексът ще ни е достатъчен, но после разбраха, че някои от нас имат бащински инстинкти, а жените ни искат да имат деца. Тогава ни оставиха да си направим бебета. Искат да се чувстваме спокойни и да се залисваме с ежедневните си проблеми. Но решенията на едни проблеми водят до други. Като децата например. Сега тук има около шестдесет. Най-голямото е детето на Бруъп, Рик. Той е на десет. Жената на Тед Бруъп, Светлана, забременя първа, след като вдигнаха забраната.

— И какъв е проблемът? — попита Холис.

— Ами те не знаеха как да възпитават тези деца. Затова измислиха тази смесена система, според която обучават децата по леко изменена американска учебна програма на английски език, като им преподават допълнително и история на Русия, и съветската идеология. Всичко това е доста изнервящо. Те смятат, че ще могат да изпратят тези деца в Америка също като руските курсанти. Но аз не съм сигурен, че това ще стане. Мисля, че когато децата пораснат, ще осъзнаят, че ги държат в затвор. — Ландис погледна сина си, който отново се люлееше на гумата. — Горкото ми момченце.

Лиза погледна момчето, после Ландис.

— Казвате ли им истината вкъщи?

— Не.

— Защо не? Бихте могли по много деликатен начин…

— Госпожице Роудс, те ми казаха, че ако разберат, че го правя, ще убият момчето. Няма да ми го вземат, а ще го убият. Ще убият и жена ми.

— Господи! Извинете.

— Тук ни държат с железни юмруци, облечени в кадифени ръкавици — сви рамене Ландис. — Той се обърна към Холис. — Кажи ми, Сам, чувал ли си нещо за жена ми? Искам да кажа, за американската ми жена, Маги?

— Не, струва ми се, че не. Но ще опитам да си спомня.

— Ще го направиш ли? Много ще ти бъда благодарен. Имах двама сина, Тимъти… другия ми Тимъти… и Джош. Вече трябва да са станали зрели мъже. Тим трябва да е на тридесет, а Джош на двадесет и четири. Сигурен съм, че са успели да се оправят. Надявам се също, че Маги се е омъжила повторно. — Ландис прекара ръка по лицето си.

Холис почувства странна празнота в стомаха си.

— Виж, Тим — каза той, — струва ми се, че присъствието ми те разстройва, така че по-добре да…

— Не, не. Ей, няма да задавам повече такива въпроси. Вие двамата вероятно също сте малко объркани. Елате да се запознаете с Джейн, жена ми. Рускиня е, но името Джейн й харесва.

— Не, благодаря…

— Хайде. Тя ще ви хареса. Политически затворник е. Истинска антикомунистка. Осъдили са я на тридесет години, но в лагерите това е равносилно на смъртна присъда. Изкарала е там две години, след което й предложили работа тук, защото е учила малко английски в училище. Много бих искал да се запознаете с нея.

— Ще се радваме да я видим — каза Лиза, след като се спогледаха с Холис.

— Чудесно. — Те тръгнаха към къщата и Ландис продължи: — Тя е пристигнала тук, я да видим… преди петнадесет години. Срещала се е с най-различни мъже в продължение на две години — всички го правехме тогава. Безумни времена. После постепенно повечето от нас се оформиха на двойки.

Ландис отвори вратата и извика:

— Скъпа, имаме гости.

— О!… Тим, в къщата е пълен безпорядък — извика отвътре един глас на английски със силен руски акцент.

Холис и Лиза се спогледаха, без да знаят дали да се смеят, или да си ходят.

Ландис им посочи пътя към кухнята. Холис забеляза, че холната гарнитура беше поизносена и не отговаряше точно на представата за американски стил. Беше от бяло дърво, произведена през петдесетте години вероятно в Скандинавия. Подът бе покрит с руски паркет от лиственица, а не дъб, застлан с ориенталски килим от някоя от съветските близкоизточни републики. Холис забеляза, че в секцията има нов телевизор „Сони“ с видео и аудиосистема.

Когато влязоха в кухнята, Холис усети, че се озоваха в истинска малка Америка. Кухнята беше добре и доста съвременно оборудвана, а в ъгъла имаше маса за закуска. Единственото нещо, което като че ли липсваше, беше съдомиялната машина. На белия пластмасов плот стоеше кафеварка на „Дженерал Илектрик“. Госпожа Ландис чистеше цвекло на мивката.

— Джейн, това са новите ни съседи — Лиза Роудс и един мой стар боен другар — капитан, не, полковник Сам Холис — каза Ландис.

Джейн Ландис избърса ръце в престилката, погледна ги и двамата, след това протегна ръка на Лиза и каза:

— Здравейте.

Холис реши, че е на около четиридесет. Беше доста привлекателна, добре поддържана жена с прошарена черна коса, подстригана по момчешки. Носеше пуловер с поло яка, карирана шотландска пола и евтини обувки. Холис незабавно си представи късна есен някъде на североизток. Събота следобед, мъжът подготвя дърва за огнището, докато жена му, все още привлекателна независимо от възрастта си, приготвя кафе. През широкия прозорец на кухненския ъгъл за закуска се вижда синът им, който си играе между боровите дървета. Илюзии.

— Значи мръсниците ви отвлякоха и двамата? — каза Джейн Ландис и стисна ръката му.

Холис й се усмихна. Искаше му се да я прегърне.

— Да, мръсниците ни отвлякоха.

— И защо? Всъщност те нямат нужда от особена причина. Сядайте. Нали ще пиете кафе? — Тя сложи четири чаши на масата и отиде към прозореца в ъгъла за закуска, за да донесе захар и сметана. — А какво предвещава за нас вашето присъствие тук? Спасени ли сме, или обречени?

— Мисля, нито едното, нито другото — отговори Холис, докато сядаше. Той вдигна пръст към тавана с жест, който се надяваше тя да разбере незабавно.

— О — каза Джейн Ландис. — Мисля, че след като изминаха петнадесет години, те едва ли се интересуват какво говорим. Вече знаят всичко, което ние знаем. Но може би след вашето пристигане ще започнат да подслушват отново. Така че ще ми отговорите някой друг път. — Тя наля кафе в четирите чаши. — Не е американско, етиопско е. Всеки път, щом притиснат някоя нова държава, те изнасят оръжие, за да получат срещу него някакви продукти. Сега започват да пристигат банани от Никарагуа. Само от Афганистан получаваме ковчези.

— Казах ти, че е върла антикомунистка — каза Ландис, който бе седнал срещу Холис. — Някой ден ще си навлече беля на главата. Така е, нали, Джейн?

— Да вървят по дяволите. Надявам се, че ни слушат. — Тя заговори на Лиза. — Прекарах две години в лагера Кандалакша близо до Мурманск, на север, недалеч от Арктическия кръг. И за какво? Защото написах писмо на тази свиня Брежнев, в което протестирах срещу изпращането на съветски войски в Полша за потушаване на размириците там. Това стана през декември 1970 г. Имам мъж и две дъщери. Съобщили им, че съм умряла в Кандалакша. Никога повече няма да ги видя.

— Съжалявам.

— Да. Ние всички съжаляваме. Съжалявам, че дойдох тук. Ако бях останала в Кандалакша, вече щях да съм мъртва. Просто червата ми се преобръщат, като си помисля, че продължавам да работя за тях. Американците, които са тук, включително и Тим, ги мразят, но ги мразят по някакъв особен, американски начин — в свободното си време, и го изразяват с идиотски мъртвешки хумор. Те просто не могат да си представят как може да ги мрази един руснак.

— Баба ми е била рускиня — отговори Лиза на руски. — Мисля, че ви разбирам.

— О! — очите на Джейн светнаха и тя отговори на английски: — Ще станем приятелки.

— Лиза има благородническа кръв — каза Холис на английски.

— Добре де, това ще й го простя — направи гримаса Джейн.

Всички се разсмяха. Холис отново се смая от факта, че дори антикомунистически настроените руснаци бяха научени толкова силно да мразят Романови и старата аристокрация. Може би това бе един от най-големите успехи на Съветите в сътворяването на новия съветски гражданин. Така, останали без минало, към което да искат да се върнат, и с вродения си страх от бъдещето руснаците можеха да бъдат контролирани лесно. Изглежда, никой нямаше представа кой или какво би трябвало да смени комунистическия режим. Това беше страна, лишена от въображение.

— Не бива да говорите руски — каза Тим Ландис на Лиза. — Това е сериозно нарушение.

— Малко е нелепо — отговори Лиза.

— Забранено ми е да уча Тим на руски — каза Джейн Ландис. — Това е един от начините, по които държат охраната настрани от американците. Страхуват се от американското влияние.

— Но в такъв случай как имат доверие на курсантите? — попита Лиза.

— До известна степен, налага им се — отговори Джейн. — И вероятно по някакъв начин ги наблюдават в Щатите. Доколкото разбрах, те ги подлудяват от разпити с полиграф още преди да напуснат това място — добави тя. — Ако забележат и най-малкото колебание, курсантът бива обявен за негоден и го отстраняват.

Тим Ландис почука по масата и посочи към тавана.

— Прати ги по дяволите — сви рамене Джейн.

Известно време пиха мълчаливо кафето, след това Лиза попита:

— Тази къща… тя си е само за вас, като жилище, или я използвате и като тренировъчна… как го наричате?

— Да, така е — отговори Джейн Ландис. — Използва се за подготовка на курсистите. Не е само за наше удобство. Сега имаме двама пансионери. Предполага се, че трябва да ги наричаме пансионери, тези две млади свине, които живеят тук. Изпращат ни ги няколко месеца преди да отпътуват, така че, слава Богу, не ни досаждат непрекъснато. Но когато са тук, с мен е много трудно да се живее. Нали така, Тим?

— Да.

— И вие ги учите как да се оправят в къщата?

— Това е — усмихна се тя. — Трябва да ги учим как да използват сифона на тоалетната. — Тя се разсмя.

— Джейн ги пере и им готви — услужливо добави Тим. — Те ми помагат да поправям къщата и в по-тежката домакинска работа. Разправям им по малко за живота вкъщи, за поправянето на различни неща и други такива.

— Тия двамата са истински задници — каза Джейн. — Единият от тях се опита да ме сваля, а после бе достатъчно нагъл, за да твърди, че било само в рамките на обучението.

— Къде са сега? — попита с усмивка Лиза.

— Днес имат урок по кормуване — каза Ландис, като си погледна часовника. — Карат нагоре-надолу по главния път. Руснаците купуват старите коли от посолството ви и ги докарват тук.

— Винаги съм се чудел за какво им са — кимна Холис. — Никога не съм виждал да ги карат в Москва.

— Е, сега вече знаете за какво им са — каза Ландис.

— Както ви е известно, повечето съветски граждани не могат да карат кола. Дори младежи като тези двамата, повечето от които са се готвели да станат пилоти, за Бога! Така че тези двамата — Сони и Марти — ще се върнат тук всеки момент и ако искате, ще имате възможност да ги видите.

— Добре — отговори Холис.

— Сони е онзи, който ме опипваше — каза Джейн Ландис на Лиза. — Дръж тази свиня под око. Има си хормонални проблеми.

— Разбрах.

Холис си пиеше кафето и зяпаше през широкия прозорец. Опитваше се да се постави на мястото на Тим Ландис и да си представи какво е било във военнопленническия лагер в Северен Виетнам, как след това са го прехвърлили във военнопленническия лагер на съветските военновъздушни сили, за да обучава пилотите им, и накрая прерастването на лагера в Школата за магии. След това жена, син. Близо две десетилетия. Кой беше Тим Ландис сега? Дори самият Тим не знаеше това. Искаха ли да се приберат вкъщи? Как ли щеше да реагира Маги Ландис? Беше се омъжила повторно преди десет години. Холис знаеше, защото познаваше офицер, който бе летял до Сан Диего за сватбата. При условие, че успееха да измъкнат тези хора от това място, какво щеше да стане с новите им жени и деца, трябваше ли да ги последват? С всеки следващ час, прекаран в лагера, Холис си задаваше все повече въпроси и намираше все по-малко отговори. Възможно бе обаче окончателният отговор да е, че просто всички ще умрат тук от старост.

Тим Ландис стана от масата, намери молив и бележник, написа нещо и го подаде на Холис. Холис прочете: „Знаете ли нещо за майор Додсън? Стигнал ли е до посолството?“

Холис написа в отговор: „Знаем за него по информация от Грегъри Фишър. Случаят с Грегъри Фишър е описан в американската преса. Додсън все още се издирва.“

Ландис прочете бележката, кимна и се обърна на другата страна. Холис помисли, че Тим плаче. Той смачка листа и го сложи в джоба си.

Джейн тъкмо се канеше да каже нещо, когато задната врата на кухнята се отвори и двама млади мъже на около двадесет и пет години влязоха в стаята.

— Здравейте. Кои са тези? — попита единият от тях.

Тим Ландис явно вече се бе овладял и ги представи. Холис огледа двамата курсанти. Марти беше леко набит и носеше сив анцуг и скиорско яке. Имаше приятно, усмихнато лице и Холис помисли, че изглежда почти безвреден. Сони беше необикновено красив, с къдрава черна коса, тъмни очи и усмивка на устата, която според Холис някои жени биха намерили за чувствена.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Сони на Лиза. — Всички тук говорят само за вас.

— Така ли?

— Да. — Очите на Сони се впиха в нейните. — Тук има още само шест истински американки.

— Защо просто не си ги размножите на снимки?

Сони се засмя.

— Кажете, вие със Сам наистина ли сте влюбени, както разправят, или сте просто приятели?

— Престани, Сони — намеси се Марти.

— Това изобщо не ви влиза в работата — каза Лиза, като изгледа хладно Сони.

— Напротив. Искам да сваля поне една истинска американка, преди да ме прехвърлят оттатък. — Той се усмихна.

Ударът на Холис уцели Сони в корема и той се преви на две. Младежът се залюля из стаята, като от устата му излизаха странни звуци, след това падна на колене, опитвайки се да възстанови дишането си.

— Ще си имате ли проблеми заради това? — попита Холис семейство Ландис.

— Отдавна си го просеше — отговори Тим Ландис и поклати глава. — Ще уредя всичко с наблюдаващия го офицер.

— Добър урок за него — добави Джейн Ландис. — Той, изглежда, не познава етикета, възприет при отношенията с жените.

— Някой кавалер с по-гореща кръв ще убие това момче в Щатите — вметна Марти, докато помагаше да отнесат Сони до кухнята.

— Благодарим за кафето — каза Холис на семейство Ландис.

Тим Ландис взе едно фенерче от шкафа.

— Ще ви потрябва, за да намерите обратния път.

— Пак ще си поговорим — каза Лиза на Джейн Ландис.

— И двамата много ми харесвате — отговори тя.

Тим Ландис излезе да ги изпрати и подаде фенерчето на Холис.

— Благодаря ви, че наминахте да ни видите. Някой ден ще ви поканим на вечеря. Джейн готви американска кухня.

— Лиза готви руска — каза Холис.

— Лека нощ — усмихна се Ландис. Тръгна да си върви, но после се върна. — А, сетих се нещо, Сам. Нещо, което ми каза Симс. Всъщност той знаеше какво се е случило с теб. Мислех си за някой друг.

Холис стоеше неподвижно в тъмнината с фенерчето в ръка.

— Симс каза, че двамата сте паднали заедно в океана — Ландис се бе приближил плътно до него. — Каза, че японците изпратили лодки, и го хванали, но теб успели да те измъкнат с Веселия зелен гигант. Съдба, нали?

— Да.

Ландис се приближи още повече и тихо продължи.

— Ърни Симс каза, че си плувал към него и си му крещял да се приближи към теб. Каза че ти е махал да се разкараш оттам, защото е мислел, че е смъртно ранен, но ти си продължил да се приближаваш и да го викаш. Каза че се е зарадвал, когато видял как вертолетът те спасява, радвал се е за теб, радвал се е, че има жив свидетел при залавянето му. — Ландис добави: — Той говореше с най-добри чувства за теб, Сам.

— Благодаря — кимна Холис и заедно с Лиза се отдалечиха от къщата.

— Добре ли си? — попита Лиза и стисна ръката му.

Той отново кимна. И така, помисли си, направих последните записки в пилотския си дневник и мога да го закрия.

Известно време вървяха в пълно мълчание, после Лиза се обади:

— Искаш ли да бъдеш сам?

— Не, повърви с мен. Говори ми.

— Добре… Един въпрос: защо удари Сони — защото е руснак, или защото ме сваляше?

— О, не знам. Предполагам, че преди всичко от мъжко честолюбие. Всъщност на мен ми е трудно да възприемам тези хора като руснаци. Просто видях млад негодник, който се държеше като простак.

— Не изглеждаше зле.

— Кучка.

Тя се усмихна и стисна ръката му. Те се прегърнаха и се целунаха.

— Сам… Сам…

— Да?

— Не ме изоставяй. Ще умра, ако ме оставиш. Не си взимай руска жена, ако останем тук.

— А какво ще кажеш само за приятелка?

— Не се шегувай!

— Извинявай.

Те продължиха надолу по пътеката и се насочиха към къщата, определена за тях.

— Как се женят хората тук? — попита Лиза.

— Мисля, че просто съобщават на другите, че са семейство.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да. Това означава ли, че си готова да работиш тук?

— Ще живея тук, но ще работя срещу тях. Някой ден ще бъдем отново свободни. Сигурна съм.

— Аз се чувствам свободен — каза той и взе ръката й. — Бедният Тим Ландис току-що ми върна свободата.

— Знам.

Те продължиха да вървят по тъмната пътека към къщата си. Холис забеляза, че по другите пътеки също се движат светлинки — като самолети, загубени в нощта, които търсят своето летище, помисли той. Внезапно си спомни за един надпис, който висеше в параклиса на военновъздушната база във Фу-Бай. Това беше новогодишното послание на английския крал Джордж до поданиците, останали на бойното поле в началото на Втората световна война, и Холис си го спомняше съвсем ясно: „Аз казах на човека на прага на годината: «Дай ми светлина, така че да тръгна с вяра напред към неизвестното.» А мъжът ми отговори: «Повери съдбата си в ръцете на Бога. Той ще бъде за теб най-ярка светлина, повела те по път, по-сигурен от познатия.»“