Нелсън Демил
Школа за магии (39)

39.

В кабината на Ми-28 стана студено. Алеви, Милс, Бренън и О’Шей последователно се разходиха около вертолета, оглеждайки очертанията на мината с нощния визьор, монтиран на снайперската пушка „Драгунов“. С помощта на черно тиксо Милс промени регистрационния номер на вертолета от П-113 на П-413, за да се застраховат, в случай че с летателен апарат или в самата Школа за магии бяха засекли нещо от радиопредаванията за катастрофата на 113. Пилотът на Аерофлот започна да стене в тъмнината и Бренън, който в този момент бе с пушката извън вертолета, показа главата си през вратата и каза на Алеви.

— Трябваше да вземем едно одеяло за него.

Алеви се изуми на състраданието, което Бренън прояви към човека, когото бе готов да изхвърли от вертолета от хиляда метра височина.

— Няма да замръзне. Ще доживее, докато някой го намери утре сутринта — каза Алеви. След това взе от джоба си още една кърпа, напоена с хлороформ, и я подаде на Бренън.

— Приспи го пак.

Бренън изчезна в тъмнината и след няколко минути се върна. Пилотът престана да стене.

Следващият час премина без произшествия. Капитан О’Шей бе на поста и наблюдаваше тясната стръмна пътека, която се виеше надолу по склона на кариерата. Внезапно той свали пушката и скочи на горното стъпало до вратата.

— Нещо идва по пътя.

Бренън изскочи от вертолета и грабна пушката от О’Шей. Коленичи, насочи я към пътя и нагласи фокуса на визьора към склона на стотина метра от тях. О’Шей се покатери обратно на пилотското място и се приготви за излитане.

Бренън проследи движението, прицели се и стреля. Заглушителят на пушката изпука, а дулото, снабдено с устройство за намаляване яркостта на огъня, просветна за миг. Бренън се изправи и се върна при отворената врата на вертолета.

— Голям елен. Не го уцелих. Много хубава пушка — добави той.

— Хайде да тръгваме — предложи Алеви в един часа и трийсет минути.

Бърт Милс, който бе застанал на пост, скочи обратно във вертолета и предаде пушката на Бренън. О’Шей запали двата реактивни двигателя и ги остави да загреят няколко минути, наблюдавайки приборите на таблото.

— Спомняш ли си как се пилотира това нещо? — попита Алеви, седнал в креслото на втория пилот.

— Да — насили се да се усмихне О’Шей. — Но не знам как да излетя.

Той постави лоста за управление на въртенето на перките в неутрално положение и натисна лоста за общата тяга до крайно долно положение. После включи регулатора на общата тяга и същевременно натисна лоста напред. Вертолетът започна да олеква и да отлепя колелата си от земята, а завихрянето на въздуха накара носа на машината да се наклони наляво. Той натисна по-силно десния крачен педал, за да изправи носа. Вертолетът се издигна вертикално нагоре, обгърнат от облак прах и ситни камъчета. О’Шей го остави да се издигне, като наблюдаваше индикатора на въртеливото движение и броя на оборотите и се опитваше да задържи вертолета изправен по време на изкачването. Машината се издигна над мината.

Под тях проблесна ярката светлина от експлозията на фосфорните гранати, които изгориха камарата от дрехи и багаж. О’Шей натисна лоста за въртеливото движение напред и вертолетът започна диагонално изкачване в посока север. Когато набраха 800 метра височина, О’Шей изви носа на запад и нагласи лостовете за управление за поддържане на праволинеен полет напред.

— Ти лиши летенето с вертолет от силни емоции — отбеляза Алеви.

— Успях да опитомя това нещо — каза О’Шей и се облегна в креслото.

— Радвам се да го чуя.

— Бил и Бърт, внимавайте за други летателни апарати — каза О’Шей. — Могат да ни видят и без светлини. Сет, намери ми магистралата Москва — Минск или река Москва.

Алеви погледна през предното стъкло. Нощта бе все така ясна и звездната светлина леко осветяваше земята, въпреки че луната бе почти залязла. Алеви огледа терена под тях и накрая откри река Москва, която криволичеше през тъмните полета и гори подобно на потъмняла метална лента.

— Мини вляво на реката — каза той на О’Шей.

О’Шей зави на югозапад.

Алеви се вгледа в земята отдолу и след няколко минути се обади:

— Ето там. Магистралата. Виждаш ли я?

— Да — каза О’Шей, навеждайки се напред. Той обърна вертолета в желаната посока и полетяха над магистралата.

— В един часа, на нашата височина — извика Милс.

Към тях приближаваха премигващите светлини на някакъв летателен апарат. Скоростта на движение на двете машини беше твърде висока и внезапно светлините се оказаха много близо до тях по курс, който предполагаше сблъскване. О’Шей изви Ми-28 надясно и другата машина, огромен товарен вертолет Ми-8, профуча от лявата им страна.

— Господи! — възкликна О’Шей. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви: — Ако ни е засякъл така, както сме без светлини, ще съобщи за нас. Според мен ще предизвикаме по-малко подозрение, ако летим със запалени навигационни светлини. Ако ни търсят, Сет — добави той, — те така или иначе използват радар с въздушно базиране.

— Надявам се, че търсят този вертолет в горите около Шереметиево — отговори Алеви. — Ще летим без светлини.

Те продължиха на запад, като държаха курс между Москва река и магистралата, която се простираше горе-долу паралелно на реката. Алеви погледна към индикатора за скоростта, който показваше 120 км в час.

— Скоро трябва да видим светлините на Можайск.

— Не виждам никакви светлини. Там долу няма жива душа — обади се Бренън.

— Ето там. Това Можайск ли е? — Милс се наведе напред и посочи наляво.

Алеви погледна светлините на около пет километра пред тях. В този час те бяха малко, но можеше да се види ивица светлинки, пресичащи Москва река. Това навярно беше Можайският мост.

— Тук наоколо няма много други селища, така че би трябвало да е градът. Карайте към него, капитане.

— Добре — О’Шей коригира курса и насочи носа на Ми-28 право към Можайск.

След няколко минути видяха осветения център на малкия град, където се пресичаха двете главни улици: улицата, която се простираше от север на изток, водеше към моста, а напречната й беше старият път Минск — Москва.

— Слез на петстотин метра и следвай реката — каза Алеви.

О’Шей се спусна към река Москва и мина над моста. От тази височина реката изглеждаше по-ярка и отразяваше студената светлина на звездите и последните останки от лунното сияние.

— Обичах да летя над реките — обади се О’Шей. — Веднъж изкачих Хъдсън с Пайпър Широки. Минах по дължината на цяло Колорадо с Чесна… Сега летя над Москва… в отвлечен Ми-28… Дървена глава.

Настана минутно мълчание.

— Намали скоростта — каза Алеви.

О’Шей намали скоростта до деветдесет километра в час. Алеви погледна часовника си, след това картата и каза:

— Господа, скоро ще кацаме.

Никой не отговори. Всички са професионалисти, помисли Алеви, и всеки от тях е предизвиквал съдбата до предела на възможното в съответната професия. Те бяха, всеки по свой начин, хладнокръвни, сдържани и делови. Бяха пресметнали рисковете и установили, че са малко по-благоприятни, отколкото при руска рулетка с пистолет с пет гнезда. Всички бяха ужасно изплашени, но и ужасно възбудени. Алеви имаше чувството, че усеща насъбраната около него енергия, нетърпението да разберат дали планираната от тях игра ще може да се реализира на земята. Алеви огледа южния бряг на река Москва.

— Някъде там в боровата гора е. По-ниско и по-бавно, Ед — каза той на О’Шей. — Завий над гората.

— Добре — О’Шей се отклони от реката и намали скоростта, като слезе на двеста метра височина. Алеви хвърли поглед назад към Бренън и Милс, които седяха в тъмната кабина и оглеждаха терена през страничните прозорци. Не ги беше питал за мотивите им да участват в тази операция, нито пък ги бе агитирал да дойдат с него. Просто им бе начертал плана за действие и ги бе попитал смятат ли, че може да успее, и искат ли да се присъединят към него. Бяха отговорили положително и на двата въпроса. Това беше всичко.

Алеви погледна през предния прозорец към ширналите се под тях тъмни борови гори. Когато гората свърши, видя широкото хълмисто поле, изпъстрено, както знаеше, с каменни паметници. Бородинското поле.

— Подминахме го. Обърни — каза той на О’Шей.

О’Шей остави вертолета да увисне във въздуха, завъртя го на 180 градуса и го превключи на движение напред. Отново минаха над края на гората и без Алеви да казва нищо, О’Шей намали още скоростта и слезе на двеста метра.

— Там — Милс пръв го видя. — Десет часа, един възел.

Всички погледнаха наляво и видяха разчистена ивица земя, която разсичаше гъстата тъмна гора. Алеви мярна за секунда очертанията на наблюдателна кула и забеляза, че границите на лагера не бяха осветени с прожектори. Сега бе епохата на подвижните електронни сензори, детектори на звука, радарите и устройствата за нощно виждане. Стените на затворите използваха всички постижения на съвременните технологии, особено в Съветския съюз.

— Да определим посоката на вятъра — каза Алеви на Бренън.

— Добре.

Бренън бръкна в кожената чанта и намери димния индикатор. Той отвори част от плексигласовото странично стъкло, изтегли щифта на индикатора и го хвърли през прозореца.

О’Шей остави вертолета да увисне на височина двеста метра и се загледа в белия пушек, който се носеше на талази сред дърветата под тях.

— Вятърът е от север, около пет възела — каза О’Шей. — Близо осем километра в час. Възможно е наблюдателните кули вече да чуват шума на перките — добави той. — Ако ще се приземяваме в лагера, трябва да запалим светлините.

— Правилно — отговори Алеви. Той превъртя ключа за навигационните и премигващите сигнални светлини. — Знаеш какво трябва да правиш — каза той на О’Шей.

— Да — О’Шей отново превключи от висене на преден ход, като поддържаше високи обороти на двигателя и голям ъгъл на перките, за да получи максимална подемна сила при ниска скорост, без това да доведе до губене на контрол върху машината. Тя зави надясно и се приближи към северната граница на лагера, като се движеше паралелно на оградата от запад на изток. Сега всички виждаха наблюдателните кули, разположени на около двеста метра една от друга по периметъра на разчистената зона.

— Подай ми кутиите — каза Алеви на Бренън.

— Всичко е наред. Аз ще се оправя.

— Дай ми ги.

Бренън извади от чантата на Алеви четирите метални кутии без надписи и му ги подаде. Известно време Алеви ги разглежда, после свали предпазната жълта лента и нагласи часовниковия механизъм на всяка от тях. Отвори прозорчето на вертолета и пусна първата кутия на около петстотин метра от северната граница на лагера. Изчака няколко секунди, след това хвърли и втората кутия, после третата и накрая четвъртата приблизително срещу североизточната ъглова наблюдателна кула. Беше сигурен, че никой от часовите в наблюдателните кули не бе видял нещо да пада от вертолета.

— Добре, капитан О’Шей. Да отидем в лагера.

О’Шей зави надясно и те навлязоха в лагера, минавайки над наблюдателните кули и телената ограда на височина от около сто и петдесет метра.

— Вертолетната площадка е в западната част на лагера — каза Алеви. — Дръж този курс.

Той натисна копчето на светлините за приземяване и изпод долната част на корпуса блесна ярък сноп светлина. Алеви премести лоста за насочване на прожектора и лъчът пробягна по върховете на дърветата. Руснаците навярно вече се опитват да установят радиовръзка с нас, помисли Алеви. Не знаеше тяхната честота. Руснаците са нервни и безкомпромисни, когато става въпрос за защита на въздушното им пространство, но Алеви се надяваше, че тук, в сърцето на Русия, те първо ще задават въпроси, а после ще стрелят. Надяваше се, че и да са видели димния индикатор, са го взели за онова, което се предполагаше да изглежда, че е, тоест приспособление за определяне посоката на вятъра при кацане, а не за онова, което всъщност беше — средство, което да определи къде да хвърлят четирите метални кутии, така че, когато съдържащият се в тях газ бъде освободен, да се разпростре над лагера. Това беше един от случаите, помисли си Алеви, в които маниакалният им страх от нападение от страна на подлите империалисти не беше само мания.

— Не би трябвало да открият огън по нас. Но ако някой от онези долу се изнерви и натисне спусъка, бъди готов да приземиш — каза той на О’Шей.

— Знам.

Внезапно на стотина метра пред тях в небето се издигна лъч светлина, след което бавно премина по корпуса на вертолета, като освети кабината и, както се надяваше Алеви, познатия знак на Аерофлот. Аерофлот и Червената армия бяха почти едно и също нещо, смяташе Алеви, така че не би трябвало да предизвикат подозрение. Лъчът се спря върху тях, докато се снишаваха към земята.

— Може би това е прожекторът на вертолетната площадка — каза О’Шей.

— Добре — Алеви насочи светлините за приземяване към прожектора и видя на не повече от триста метра пред тях естествена поляна сред гората. Той хвана лоста за управление на светлините за приземяване и подаде международния сигнал: „Повреда в радиопредавателя, искаме разрешение за кацане.“

— Добре, Ед, хайде да се приземяваме — каза на О’Шей.

Готово — О’Шей започна да се спуска към вертолетната площадка.

Надземният прожектор се отдели от тях, лъчът се спусна надолу и почна да шари по поляната, като им посочваше пътя.

Бренън оглеждаше земята с нощния визьор на пушката си.

— Има ли делегация по посрещането? — попита Милс.

— Няма никой на площадката — отговори Бренън. — Виждам дървена барака в края на поляната. Там има площадка и човек, който движи прожектора. До него има автомат АК-47. Не виждам нищо друго.

О’Шей зави надясно, готвейки се за кацане срещу вятъра.

— Ще бъде ли това кацане вълнуващо като предишното? — попита сухо Милс.

— Не — отговори О’Шей.

Той намали мощността на двигателите и мина на петдесет метра над дървената барака, като се насочи към центъра на площадката. Всички мълчаха. Алеви усети как сърцето му започна силно да бие, а устата му пресъхна.

— Господа — каза той, като се изкашля. — Това няма да ви донесе нито пари, нито медали, нито слава, нито официално признание, нито снимки пред Белия дом. Там долу ще ни бъде дяволски горещо, а може и да свършим в някой неизвестен гроб в тази руска гора. И така, искам да ви благодаря, че станахте доброволци за тази мисия.

Никой не му отговори.

Алеви погледна часовника си. Беше два часът и три минути. Лагерът вероятно бе потънал в сън и хората в него не знаеха, че възможното освобождение от дългото им пленничество беше съвсем близо.

О’Шей дръпна ръчката за въртеливото движение, вертолетът присветна със светлините си, увисна за момент, после меко кацна на тревната вертолетна площадка на Школата за магии.

— Добро приземяване, Ед — похвали се на глас О’Шей.