Нелсън Демил
Школа за магии (18)

18.

Холис, Алеви и Лиза стояха във фоайето на административната сграда.

— Заповядайте у дома да пийнем по нещо — предложи Лиза. — Имам нужда от нещо по-силничко.

— Трябва да изпратя едни съобщения тая вечер, преди във Вашингтон да е станало пет часа. Ще се видим утре — каза Алеви и се запъти към асансьора.

— А ти? И ти ли трябва да изпращаш вечерни съобщения? — обърна се Лиза към Холис.

— Не, ще дойда да пийнем набързо по едно.

— Набързо? — усмихна се тя.

— Както и да е.

Излязоха на терасата отзад и по алеята стигнаха до жилищните постройки. Тя отвори вратата на апартамента си и го поведе към всекидневната.

— Какво ще пиеш?

— Скоч без лед.

Лиза сипа питиетата. Холис се огледа. Апартаментът бе в съвременен стил. В единия край на всекидневната бе кътчето за трапезарията, а оттам се влизаше в малка кухничка. Спалнята трябва да бе на горния етаж. Мебелите, както и повечето дреболийки наоколо, бяха от Финландия — най-близката западна страна, от която най-лесно можеха да се внесат качествени стоки за бита.

Това бе жилище, типично за който и да е американски служител от средната класа, но всеки висш съветски бюрократ би завидял на Лиза.

Тя му подаде питието и вдигна тост:

— За поредната ни приятна среща — после пусна касета с музика на Рахманинов.

Холис се вгледа в една икона на стената.

— Оригинална ли е?

— Да. На баба ми е. Ще ми е доста трудно да я изнеса от страната, като си тръгна оттук.

— Ще я сложа в дипломатическата си чанта.

— Сериозно ли говориш? Благодаря ти, Сам.

— Възнамеряваш да напускаш ли? — попита той.

— Не, но някакво вътрешно чувство ми подсказва, че дните ми тук са преброени.

Холис кимна с глава. Лиза седна на единия край на кушетката, а той на другия.

— Не става въпрос само за Додсън — каза тя. — Там има стотици като него, нали? Точно това искаше да ми кажеш… когато ние… в спалнята на Павел.

Холис я погледна.

— Сигурно съм казал прекалено много неща — отговори той най-после.

— Няма да издам на никого това, което си казал. Вие със Сет обменяте ли си информация?

— Ние си продаваме информация. В тая работа човек не получава нищо просто ей така. Моят отдел — военното разузнаване — стои на малко по-ниско стъпало от ЦРУ. Така че трябва да пазя стола, на който седя. Всичко е доста дребнаво. Но състезанието е типична американска черта.

— Но вие се разбирате добре. Имам предвид, личните ви отношения.

— Да. Той е мой приятел.

Тя кимна.

— Какво ще кажеш, ако сменим темата, а?

Тя се изправи и отиде до прозореца, който гледаше на север, отвъд тухления зид. Между две сгради на отсрещната страна на улицата тъкмо бяха опънали огромен плакат в чест на предстоящото честване на годишнината от Октомврийската революция, която според Григорианския календар се пада на седми ноември.

— Погледни плаката: „Миролюбивият съветски народ настоява за прекратяване на американската агресия“. Това за мен ли е предназначено? — учуди се Лиза.

— Обади се на регионалната комисия и питай.

— Те са затънали в работа по подготовката за техния Великден — измърмори Лиза. — Тези проклети червени знамена навсякъде на това ужасно място призовават, подмамват, прославят — като драсканици по стените, субсидирани от държавата. Боже мой! Знаеш ли, Сам, когато дойдох тук за пръв път, бях потресена от рисунките със сърп и чук, които виждах на всяка крачка, бях просто ужасена, защото ние сме свикнали да реагираме срещу някои символи, както срещу пречупените кръстове. Веднъж един висш партиен служител ми каза, че от вида на кръстовете в Кремъл го побивали тръпки, а като видел държавния печат на нашето посолство, се вбесявал. — Тя се усмихна тъжно: — Иска ми се да не ни се повишава адреналинът, когато видим червени петолъчки, или еврейски жълти звезди, или каквото и да е там друго. Но ние сме като ония глупаци на другаря Павлов, Сам. Приучиха ни да плещим глупости.

— Кои са те?

— Те са това, което ще бъдем ние след двайсет години. Ние се учим да бъдем като тях.

— Налей ми още.

— От същото ли?

— Естествено. Само че този път повече.

Тя му наля двойно уиски, после седна близо до него.

— Може ли да ти кажа нещо? Ужасно се изплаших в Лефортово. За втори път ме поставяш в такава ситуация.

— Утре вечер ще гледаме кино. Ще дават „Рамбо 8“.

— Ей, спомняш ли си — засмя се тя, — когато оня руски хлапак се прехвърли през стената, влезе в кино салона и изгледа целия филм, преди да се усетят, че е вътре?

— Да, спомням си. Тогава посланикът отсече няколко глави от охраната.

— Момчето просто искало да гледа филма. Кой филм даваха всъщност?

— „Роки 9“.

— Кога ще се освободят тия хора, Сам? Според мен им трябват двеста милиона като онова момче. Кога ще стане това?

— Навярно никога, Лиза.

— Не говори така. Човешкият дух…

— Да подхванем някоя по-приятна тема, ако обичаш. Хареса ли ти вечерята?

— Та ние дори не вечеряхме. — Тя скочи: — Умирам от глад. По-миналата вечер готвих разолник. Остана малко от нея.

— Какво е това?

— Супа от мариновани зеленчуци.

— Благодаря, предпочитам да си пия скоча.

— Опитвам се да се науча да готвя традиционната руска кухня.

— Обади ми се, когато се научиш.

Тя отиде до хладилника, извади парче наденица и започна да яде.

— Обичаш ли чесън? Тъпкана е с чесън.

Холис стана.

— Спиш с дрехите си и ядеш чесън преди лягане. Мисля, че е време да си тръгвам.

— Не. Остани. Говори ми. Не искам да оставам сама тая вечер.

— Тук, в района на посолството, си в пълна безопасност.

— Знам. — Тя замислено продължаваше да дъвче наденицата, а след малко добави: — Десетина пъти ти се усмихнах долу в проклетото фоайе, после в асансьора…

— Това ти ли беше? И това усмивки ли се наричат?

— Сам, ти не си спомняш, но аз бях на онова малко празненство по случай изпращането на Катрин. Тогава знаеше ли, че тя няма да се върне?

— Усъмних се, когато я видях да събира всичките си неща.

— А-ха, добра шпионска работа си свършил. Ще се развеждате ли?

— Опитвам се да разбера на коя страна ще бъде правосъдието. Може да отскоча до Щатите и да подам молба за развод, или изобщо да направя нещо. Но не мога да реша в коя държава ще живея. Навярно в Сибир, ако не внимавам.

— Значи сте в процес на развод?

— Да. Но коя женена двойка не е в процес на развод в наше време?

— Да ти разкажа ли за Сет?

— Не, докато не спреш да дъвчеш скапаната наденица.

Тя остави наденицата на барплота.

— Искаш ли да ти покажа моите снимки?

— С удоволствие.

Лиза отиде до шкафа под етажерките с книги и измъкна оттам два албума. Постави единия на масичката за сервиране, седна до Холис и разгърна другия върху скута си.

— Тази е първата снимка, която направих, когато пристигнах в Москва. Това са последните дървени къщи, които някога опасваха пътя до Шереметиево. Сега вече ги няма.

Тя прелистваше страниците и Холис забеляза, че под всички снимки има листчета с напечатан текст. Повечето бяха черно-бели, но имаше и цветни, правени през пролетта и лятото. Това бяха снимки на църкви и храмове, с отбелязани дати на тяхното разрушаване. Имаше и такива, правени по време на самото разрушаване, и други — на новопостроените на същото място сгради. Не беше романтик по отношение на архитектурата, но ефектът на тези фотоси беше потресаващ. Често до заснетите стари дървени къщи се виждаха и хора, някои стояха надвесени на прозорците, други простираха пране в дворовете или пък разговаряха през плетовете. Бяха груби като небоядисаните дървени къщи и също като тях идеално се вписваха в общия пейзаж от тесни улички, заплетени руски брезови дървета и огромни слънчогледи, забулили оградите. На фотосите се виждаха и кучета и котки, въпреки че през двегодишния си престой в Москва Холис не бе видял нито едно куче или котка. За свое най-голямо учудване той не разпозна поне едно от фотографираните места и ако не знаеше, че това е Москва, би помислил, че става въпрос за някой малък провинциален град сред степта. Сякаш сред бетонните грамади на Москва се криеше друг град.

— Много интересно, Лиза. Невероятни снимки!

— Благодаря.

— Къде се намират тия места?

— Всички са непосредствено преди околовръстното шосе, защото нямам право да излизам извън града. Част от тях са били отделни села, но с времето са влезли в границите на Москва. Други са стари квартали в центъра на града, несъборени все още, защото са скрити сред големите бетонни блокове.

— Много американски градове преминават през същия етап на грозно строителство — отбеляза Холис.

— Да — каза Лиза, — но това се дължи на спора между естетиката и печалбата. А тук целта е да се вкарат всички в жилищни блокове, където ще могат лесно да се наблюдават. И това не се отнася само за градовете. Един ден цялата провинция ще изглежда като оня совхоз, който видяхме.

— Това не е наш проблем — каза Холис.

— Сигурно си мислиш, че страдам от някаква мания, и навярно си прав. Но не мога да разбера какво право имат тия бюрократи да унищожават домовете на хората или пък културни и религиозни паметници, които по един или друг начин принадлежат на света. Виж тия снимки — „Малий театър“ точно до „Болшой“, Московския художествен театър „Станиславски“, храма „Свети Николай“. Всички били обявени за разрушение, но няколко московски художници и писатели подочули за това и изпратили протестно писмо. Така станало и с квартал „Арбат“. Моряците корабокрушенци все още се държат, но никой не е в състояние да спре тези набези над миналото. Ще съборят дори Кремъл до основи, ако са сигурни, че ще се измъкнат безнаказано.

— Може би ще могат да го продадат на някой американски бизнесмен, който да го превърне в увеселителен парк.

Холис отгърна следващата страница от албума и видя снимка на Лиза на верандата на някаква къща във викториански стил. Това би могло да бъде нейната собствена къща в Сий Клиф, ако до нея не стоеше някакво семейство, чиито членове много приличаха на руснаци, а възрастните пиеха московска бира от бутилки. На снимката беше и Сет Алеви, сложил ръка на главата на Лиза, необичайно усмихнат. Надписът под снимката гласеше: „Аз и Сет на лов в Татарово с истински брокери на недвижимо имущество.“

— Глупости — намръщи се Лиза и прелисти страницата. Продължи да му показва останалите снимки, но Холис вече не внимаваше. Тя като че ли го усети и остави албума на масичката за сервиране.

— На снимката е едно еврейско семейство. Дисиденти — каза тя, след като помълча.

Холис стана и си наля още едно питие.

— Е, смяташ ли, че някой издател в Ню Йорк би се заинтересувал от това? — попита Лиза.

— Може би. Снимките са много добри. Имаш усет.

— Благодаря. Може ли да те снимам за моя албум?

— Не.

— Сърдиш ли се?

— Може би.

— Ами… съжалявам… Не трябваше да ти казвам за това, но той се заинтересува силно от моята работа, от тоя очерк. Каза, че има връзки в няколко издателства… Затова от време на време ходехме заедно да снимаме.

— Добре, добре.

Холис вярваше, че Алеви е говорел искрено. Всъщност ЦРУ имаше много връзки с издатели, чиято цел бе да издават антисъветска литература. Той не знаеше как точно ги подмамваха и дали издателите знаеха с кого си имат работа, но бе подочул, че тая програма се осъществява доста успешно. Подозираше, че Лиза няма и представа, че и с това Алеви я бе пъхнал в още една от дребните си странични игрички. Така или иначе, албумът имаше големи достойнства. Холис бе убеден, че един ден щеше да види книгата в някоя книжарница, а на първа страница ще има изказани благодарности към Сет Алеви и неговата компания. Тоя мъж наистина знаеше как да съчетава работата с удоволствието.

— Нали ми каза, че ще бъде опасно — прекъсна Лиза недоброжелателните му мисли.

Холис я погледна:

— Моля?

— Това, което става. Опасно ли е.

— Да. Опасно е.

— Не можеш ли да ми дадеш още някои факти?

Хрумна му ужасната мисъл, че Лиза докладва всичко на Сет Алеви. Но ако това наистина бе така, то тогава излизаше, че той съвсем не познава хората, както досега смяташе.

— В основни линии знаеш всичко — каза Холис. — Ще ти обяснявам подробностите тогава, когато обстоятелствата го налагат.

— Ще играя в тая игра, Сам — усмихна се тя, — но няма да говоря с вашите термини. Ще си говоря на английски.

Той също се усмихна в отговор на думите й:

— Когато ти се прииска да се откажеш, просто кажи: „Отказвам се.“ Нищо повече не е необходимо.

— Наистина ли имаш нужда от мен?

— Тук не са много енергичните и пламенни американци. Знам, че това е в противоречие с правилата на твоята Информационна агенция, да не говорим пък за правилата на Пентагона. Но наистина имам нужда от теб.

— Окей. Спечели ме. — Тя се усмихна многозначително. — Е, какво мога да направя сега за теб?

Холис не обърна внимание на този въпрос.

— Обзалагам се, че знаеш къде се намира гробът на Гогол.

— Естествено че знам. — Тя се засмя. — Има ли някой да не го знае?

— Да, необразованите в културно отношение, с които работя, включително и моя милост. Къде се на мира?

— Защо се интересуваш? Забава ли ще има там?

— А, значи вече са те питали за това?

— Разбира се.

— Е?

Тя пъхна пръст под колана му.

— Всяко нещо по реда си. Чувствам се ужасно, когато си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ.

Холис остави питието си на края на масата.

— Така че — каза тя, — нека да го направим още веднъж.

— Ами… — той погледна часовника си.

Тя го прегърна и целуна, после плъзна пръсти и отново усети белезите по гърба му.

— Сега можеше да си в Школата за магии.

— Предполагам, че си права.

— Но вместо това си тук. Жена ти е в Лондон. Грегъри Фишър е мъртъв, а майор Додсън е Бог знае къде. Как ще свърши всичко това?

— Нямам представа.

— Кога изтича назначението ти тука?

— Когато реши Пентагонът. А твоето?

— След двадесет месеца. А при това положение може би и по-рано. Какво ще стане, ако единият от нас трябва да си тръгне преди другия?

Холис не отговори.

— Стъпка по стъпка — Лиза кимна към стълбището. — Нека първо да се изкачим по тези стълби.

Тръгнаха по тях към спалнята й. И там обзавеждането беше финландско — светъл ясен, фински кристал, предмети от Сотка, Фърбиг и Арика — все имена, с които служителите в американското посолство отдавна бяха свикнали и високо ценяха. На тавана беше закрепено едно китайско хвърчило, а опашката му висеше по стената над леглото.

— Много е красиво.

— Ти си третият мъж, който влиза в тая спалня.

— Това наистина е особена привилегия. Виж, съзнаваш ли, че аз съм почти двадесет години по-възрастен от теб?

— Другите двама също. Е, и какво?

Холис я погледна. Нещо в Лиза Роудс силно го привличаше. Тя беше малко мъжкарана, но в същото време много женствена, наивна и пряма, а освен това — и проницателна. Понякога се държеше съвсем трезво, а понякога реагираше по детски необмислено.

— Двадесет и девет определено ми харесва — каза Холис.

— Никога не съм опитвала тая поза.

— Говоря за твоята възраст.

— О-о… — Тя се засмя сконфузено, после изхлузи обувките и разкопча блузата си. — Остани до утре сутринта. Искам, когато се събудя да бъдеш до мен. Както в Яблоня.

— Би било чудесно.

 

 

Будилникът иззвъня и Холис се протегна да го натисне, но той не бе на мястото си. Лиза го изключи откъм своята страна.

— А, значи и ти си имаш своя страна.

— Къде съм?

— В Париж. Казвам се Колет.

— Приятно ми е да се запознаем.

Щорите бяха спуснати, а завесите покриваха плътно прозореца според тукашните заповеди. Холис светна лампата.

— Преди обичах много слънцето да влиза сутрин през прозореца ми — каза Лиза.

— Аз също — отговори той, — но тук така или иначе няма слънце, само микровълни, идващи откъм отсрещните сгради.

Тя се сгуши до него и прокара ръка по слабините му, докато в същото време го целуваше по бузата.

— Много си нежна.

— А ти не си — отбеляза тя.

— Дай ми малко време.

— Разбирам. — Тя стана от леглото и отиде в банята.

Холис чу, че пусна водата. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той го остави да звъни известно време. После, в противоречие с трезвия разум, вдигна слушалката.

— Ало?

— Добро утро — беше гласът на Сет Алеви.

— Добро утро.

— Исках да говоря с теб.

— Тогава ми се обади в моя апартамент.

— Но тебе те няма там.

Холис провеси крака от леглото.

— Опитай пак.

— Искам да се видим в единадесет тази сутрин — троснато отговори Алеви.

— В 10,30 имам среща с двама полковници от съветските военновъздушни сили.

— Тя е отложена.

— Кой я отложи?

— Помоли и Лиза да дойде на срещата. И нейната програма е освободена за този час. Ще се видим в обезопасената стая на Отдела за разузнаване. — Алеви затвори.

— Къде си? — провикна се Лиза от банята.

— Сега съм си на моята страна. — Холис стана.

„Копеле.“ Помисли, че Алеви би могъл да изчака и да се обади в кабинета му. Замисли се за живота на американците тук, между тухлените стени. Тук човек би могъл да играе боулинг, да плува в закрития басейн, да играе скуош или да гледа някой филм в киното. Но ако нито едно от тия занимания не ти е по вкуса, би могъл да се побъркаш, както твърдеше за себе си жена му, или пък да се отпуснеш в едно или друго що-годе относително приемливо за обществото поведение — сексът извън семейството, алкохолизмът или социалната отчужденост бяха тук твърде често срещано явление. По-приемливите начинания включваха четенето на дълги руски романи, работа по шестнадесет часа в денонощието или пък опознаване на местните хора и страната им, така както правеше Лиза. Последното хоби обаче би могло да те изправи пред разочарования и проблеми, защото страната домакин, за разлика от повечето други страни, не се ласкаеше от подобен интерес и не искаше другите да я опознават. Дори перфектното владеене на езика им вече те правеше потенциален шпионин. Ксенофобията е толкова присъща на руснаците, колкото и борша им, мислеше Холис. И ако нещата тук, между стените, не са достатъчни, за да те сломят, отвъд стените са мъжете и жените на Седми отдел на КГБ — така наречените „слухари на посолството“, които непрекъснато държаха под строго наблюдение сградите и всеки индивид вътре в тях.

Холис дръпна завесите само няколко сантиметра и надникна навън в току-що пукналото се утро.

Новото посолство трябваше да бъде построено точно тук, защото това бе единственото място, отпуснато им от съветското правителство. Освен нездравословните изпарения от реката имаше още един проблем. Ниското местоположение даваше чудесна възможност на КГБ да инсталира в целия участък наоколо подслушвателни устройства, чиито микровълни действаха с дълъг обхват и техният ефект върху човешкия живот не беше изяснен, но се подозираше, че един от резултатите е левкемия.

Дори телефонните разговори вътре в самия район, например между апартаментите на Алеви и Лиза, се подслушваха, а стаите непрекъснато се наблюдаваха, поради което щорите почти винаги бяха спуснати.

Лиза излезе от банята само с една кърпа около врата си.

— Кой се обади?

Холис я погледна в сумрака. С дрехи изглеждаше слаба, почти фина. Но гола — имаше едри гърди и добре закръглени бедра. Космите й отпред бяха леко червеникави.

— Лицето ми е тук горе.

— О, да… — каза Холис. — Обади се Сет.

— А…

— Иска да разговаря и с двама ни в единадесет. Програмата ти за деня е изчистена.

— Сега пък какво мислиш, че ще искат?

— Кой знае?

— Да не би да си имаме неприятности заради… това? — попита Лиза.

— Аз — може би да. Аз съм женен. Вие, несемейните, винаги се измъквате.

Тя се замисли, после каза:

— Това не бе много добра идея. Постъпих егоистично. Ти можеш да изгубиш повече неща от мен.

— Дами и господа, току-що приключи задължителната реч след коитус.

Те стояха на метър разстояние един от друг, и двамата голи. Погледът на Лиза мина по тялото му от горе до долу.

— Я какво чудо си имаш там! Малкият е много палав.

Холис се усмихна, въпреки че бе ядосан от обаждането на Сет.

— Хайде да сбъркаме ония слухари от КГБ с нашите сексуални желания — каза Лиза.

Тя хвана ръката му и го поведе към банята. Любиха се под душа и въпреки протестите му тя го обръсна с розовото си пластмасово ножче. Даде му четка за зъби, после слезе в кухнята да приготви кафе.

Докато се триеше с хавлията, Холис разгледа множеството женски дреболии на етажерката в банята. Предположи, че и Катрин е имала почти същите, но никога не ги бе забелязал. Всичко това тук му се струваше съвсем непознато. Несъзнателно взе някакво шишенце с тоалетно мляко и го помириса.