Нелсън Демил
Школа за магии (41)

41.

Зилът се движеше по тъмния път.

— Сет — обади се отзад Лиза, — не ни трябва Буров. Просто вземи още един американец. Къщата на генерал Остин се намира точно до този път. Ти искаше него.

— Но вие искахте Додсън. Има място само за още един и това ще бъде полковник Пьотр Буров. Нали, Сам?

Холис не отговори.

— Сет, имаме проблеми на вертолетната площадка — каза Милс. Той обясни за прожекторите и за опитите на кулата да се свърже с поста чрез радиопредавателя.

Алеви малко помълча, после каза:

— Хайде да не се изнервяме излишно. На път сме да осъществим успешно удара на десетилетието. Ти какво смяташ, Сам?

Холис помисли, че всеки разумен човек би приел очевидните факти и би заключил, че операцията започва да се проваля. Но Алеви беше фанатик, а Холис не вярваше на фанатици.

— Сам?

— Мисля, че всички сме с единия крак в гроба. — Холис се обърна към Милс. — Бърт? Ти какво ще кажеш?

Милс, изглежда, се разкъсваше между разума и предаността си към Алеви, които, както знаеше, бяха две взаимно изключващи се неща. Милс погледна към Алеви.

— Сет… имаме Сам и Лиза, имаме и един американец… вертолетът е препълнен. Може би е време да свиваме знамената.

— Сам, изборът е твой. — Алеви се обърна назад към Холис. — Ти искаш ли да хванеш Буров, или ще се задоволиш да го оставиш да живее? Може би утре, когато се събуди след действието на сендмена, той ще убие двадесет американци.

— Това не е игра на нерви — рязко отговори Холис.

— Не изпитвам смелостта ти. Просто искам да знам дали имаш някакви лични сметки за уреждане. В нашата работа човек може да си позволи личните пристрастия да му помогнат във взимането на решение за действие. Е?

Холис погледна към Лиза, после каза на Алеви:

— Карай напред.

— Мисля, че сме се опознали взаимно — отбеляза Алеви.

Лиза се отпусна на пода и погледна към Холис. Той отвърна на погледа й. Припомни си пътуването им до Новодевичите гробища, когато пак седяха на земята в колата с Джейн Елис и Бети Ешмън. В сравнение с това, което ставаше сега, онова пътуване му изглеждаше като детска игра. Но това беше закономерният резултат от всичко, започнало в Москва. Лиза го ритна по крака и се опита да се усмихне.

— Новодевичите?

Той кимна. Те имаха кратка, но забележителна история.

— Придържай се към петнадесет километра в час — каза Холис на Алеви — или ще привлечеш вниманието им.

Продължиха напред. Алеви взе един завой и възкликна:

— Какво, по дяволите, е това?

Холис се поизправи и погледна през прозореца.

— Това е търговският център „При боровете“. Никога ли не си виждал търговски център?

— Боже Господи… — разсмя се Милс.

Алеви погледна защитната мрежа, която скриваше небето, после зави през паркинга и мина бавно покрай редицата от магазини.

— „7-илевън“?

— Декорите се изготвят в Мосфилм.

— Наистина ли? — Той огледа всички витрини, покрай които минаха, и няколко пъти поклати глава.

— Не е лошо… а те…

— Ще те информирам за всичко в Лондон — рязко отговори Холис. — Хайде да вървим.

Внезапно на пътя се появиха фарове и те видяха огромен военен транспортьор ЗИЛ-131 да преминава през паркинга и да се насочва към щабната сграда.

— Ако спре пред щаба, надали ще харесат онова, което ще видят там — каза Милс.

Алеви натисна газта и зави обратно към пътя, озовавайки се точно зад транспортьора. Фаровете на Алеви осветиха покритата с брезент каросерия и те видяха, че вътре има около двадесет души, въоръжени с автомати АК-47. Алеви натисна клаксона си и присветна с фаровете. Шофьорът на транспортьора извади ръката си през прозореца, след което спря колата. Той излезе и тръгна към тях.

— Страков? — извика той.

— Наведете се — каза Алеви на Холис и Лиза. Той отвори вратата си и нареди на Милс: — Мини зад волана. — Алеви скочи на земята и тръгна към шофьора на другия камион, който закриваше с ръка очите си от ярката светлина на фаровете.

— Кой е? — попита шофьорът.

— Майор Воронин.

Човекът се изпъна мирно и козирува.

— Къде карате тези хора? — попита Алеви.

— Да сменим патрулните постове — отговори шофьорът.

— Кои постове?

— Кула едно и две, главния портал, щаба и вертолетната площадка, сър. Току-що смених охраната на дачата.

— Дачата на полковник Буров?

— Да, сър.

— Колко войници оставихте там?

— Трима.

Алеви погледна към двадесетимата въоръжени мъже в каросерията на камиона, чиито глави бяха обърнати към него.

— Хората в щаба и на вертолетната площадка получиха още по два часа наряд за невнимание при изпълнение на служебните си задължения — обърна се той към шофьора.

— Да, сър. По чия заповед?

— По моя, ефрейторе. Идете направо при кулите и главния портал, след това върнете останалите си хора в караулната.

— В бараките, сър.

— Да, в бараките. — Алеви почувства, че изпод фуражката му започват да се стичат капки пот и да струят по челото му. — Свободен сте.

Шофьорът се поколеба, след това козирува и се обърна на пета.

Алеви се върна при зила и седна на седалката до шофьора.

— Обърни, Бърт — каза той на Милс.

Милс се затрудни да намери задната скорост, след това я включи и зилът изгасна.

— По дяволите!

Големият транспортен камион стоеше на пътя пред тях. Милс включи отново двигателя и спирайки на три пъти, зави неубедително на тесния път, докато транспортьорът бавно потегли напред. Никой не продума. Милс подкара колата към дачата на Буров.

— Не мога да карам руски коли — тихо каза той.

— Чух какво си говорихте и не съм напълно сигурен, че той ще ти се подчини — каза Холис на Алеви.

— Ти не разбираш руския начин на мислене.

— Но разбирам военния начин на мислене. Хората приемат всякакви заповеди от собствените си офицери, но не се подчиняват непременно на нарежданията на офицер, когото не познават.

— Струва ми се, че се справям — каза Алеви, след това попита: — Да се връщаме ли искаш, или да продължим?

— Продължавайте — отговори Холис.

Лиза въздъхна отчаяно и се обърна към Милс.

Моля те, Бърт, не можеш ли да вразумиш тези двамата?

— Не — отвърна Милс, след като се замисли за момент.

— Това караулната на дачата ли е? — попита Алеви след минута.

— Да, тя е — отговори Холис, като надникна през предното стъкло. — Вилата е заградена с телена ограда. Между оградата и къщата има кучета. В караулката трябва да има двама войници и още един в самата дача. Но човек никога не може да бъде сигурен.

— Шофьорът също ми каза, че са трима. Ти поеми войника, който се приближава към нас — каза Алеви на Милс, — а аз ще се заема с другия.

— Добре.

— Вие отзад залегнете.

Милс намали скоростта и се приближи към караулката. Алеви погледна към обикновената на вид дача зад вратата, разположена на около сто метра в тъмнината. Милс рязко спря зила, той подскочи и изключи. Отново го включи.

— Никога не съм можел да се оправям с предавките.

Той извади пистолета и го остави в скута си. Един от войниците се приближи към шофьорската врата и надникна през прозореца.

— Да, капитане? — Милс изстреля един-единствен куршум между очите на войника, докато Алеви отвори вратата си и застана на прага. Вторият войник все още беше в караулката. Алеви забеляза, че той отчаяно удря по полевия телефон и се протяга да си вземе пушката. Алеви се прицели внимателно от покрива на зила и изстреля всичките си шест куршума в караулката. Разхвърчаха се стъкла и трески и мъжът падна на земята.

Милс изключи фаровете.

Алеви тръгна към портала, а Холис слезе от зила.

— Той е мой — каза Холис, като сграбчи Алеви за ръката.

— Добре — кимна Алеви. — Но не го убивай.

— Знам.

— Разполагаме с тридесет и четири минути, за да стигнем до вертолетната площадка — погледна към часовника си Алеви.

— Нека дойда с теб — каза Лиза на Холис. — Ще ти помогна да се справиш с поста вътре в къщата.

Холис кимна. Той отвори телената врата и се обърна към Алеви.

— От лявата страна на къщата се намира понтиакът на Грег Фишър. Ще го вземем с нас.

— Понтиакът на Фишър? Тук…? — неразбиращо попита Алеви.

— Буров го кара. Ключовете вероятно са на таблото.

— Чудесна идея, Сам — кимна Алеви. — Този ЗИЛ-6 сигурно вече го търсят. А след като понтиакът е на Буров, може и да не го спрат.

— А може да ни потрябват и скоростта му, и по-доброто му управление. Зилът е много противен — добави Милс.

— Всичко това е може би истина — отговори Холис. — Но аз искам този Транс Ам, просто защото… го искам. — Той хвана Лиза за ръката и хукна по дългата асфалтирана пътека към дачата.

Внезапно от тъмнината се появиха двете немски овчарки и се хвърлиха към тях от две различни посоки. Холис приклекна в позиция за стрелба, прицели се и стреля в по-близкото куче вляво от него. Пистолетът му изщрака тихо, но кучето силно зави. Холис се претърколи надясно точно когато втората овчарка стигна до него и Лиза. Той сякаш надуши голямото куче точно в секундата, преди да му вкара куршум в устата.

— Добре ли си? — попита Холис, като стана и помогна на Лиза да се изправи на крака.

— Добре съм.

Те стигнаха до входната врата и Холис й кимна. Тя натисна дръжката и установи, че е отворено. Лиза сложи пистолета в джоба на канадката си и се промъкна вътре.

Часовият седеше на стола си в обширното антре, осветено от слаба лампа, и се целеше в нея с автоматична пушка. Лиза притвори вратата след себе си и застана неподвижно.

— Коя сте вие? — попита часовият.

Тя сложи пръст пред устните си и прошепна на руски:

— Аз съм Лиза Роудс. Новата американка. Полковникът иска да ме види.

— Не ми е казвал такова нещо — каза часовият.

— Но е казал на мъжете навън.

— Защо предполагате, че иска да ви види полковникът? По това време? — усмихна се часовият.

— Иска да спи с мен.

Часовият самодоволно се усмихна и остави пушката си на бюрото.

— Ще трябва да се кача горе и да го извикам — той свали ботушите си. — Идете в дневната и се съблечете. Налага се да го прави там, защото старата е горе. — Часовият бе застанал на пода по чорапи.

Лиза рязко отвори вратата и отскочи встрани.

Холис се втурна през вратата и стреля, докато човекът се протягаше към пушката си, след това се хвърли напред и го хвана, преди да падне на земята. Той сложи мъжа да седне обратно на стола и едва тогава забеляза кървавата пяна, показала се на устата му вследствие на раната в гърдите, която го караше да хрипти, докато се опитваше да поеме дъх.

Холис хвана Лиза за ръката и я изтласка към входната врата.

— Тръгвай — прошепна той. — Няма да спорим.

— Моля те, Сам… Внимавай…

Холис отвори вратата и я избута навън, след това се върна при часовия, който го гледаше втренчено. Холис мина зад него, сложи ръка на рамото му и изстреля един куршум в тила му, като го придържаше облегнат на стола.

После напусна антрето и тръгна към стълбите. Стъпалата изскърцаха, но той продължи нагоре.

— Наталия, ти ли си, скъпа? — обади се женски глас. Холис спря. Чуха се стъпки и женският глас извика отново:

— Пьотр, Наталия си е в стаята.

— Часовият е — отвърна й Буров. — Ела да си легнеш.

Холис отново чу стъпки и звука на затваряща се врата. Той изкачи и останалите стъпала и стигна до обширното антре на горния етаж. Вляво от него имаше две полуоткрехнати врати, които вероятно водеха към спалните на дъщерята на Буров, Наталия, и на майка му. Вдясно имаше затворена врата, която навярно бе спалнята на съпрузите. Холис се приближи към нея, ослуша се, после натисна дръжката, отвори вратата и се претърколи странично в стаята, заемайки позиция за стрелба с насочен към леглото пистолет.

— Не мърдай!

Стаята беше тъмна, с изключение на някаква малка червена светлинка и когато очите на Холис свикнаха с тъмнината, той видя, че това всъщност бе червена звезда, сияеща на върха на дървено изображение на кремълската Спаска кула. Това бе странно, но още по-странно изглеждаше празното легло, върху което лежеше парцалена кукла. Холис разбра, но беше твърде късно.

Предпазителят на пистолет прищрака зад гърба му и чу гласа на Буров:

— Хвърли оръжието.

Холис хвърли пистолета си.

— Не ставай — каза Буров. — Обърни се насам на коленете си.

Холис бавно извъртя тялото си към Буров. Буров светна лампата и Холис видя, че той стои на вратата бос и по пижама, с голям пистолет, насочен към него.

— Семействата в някои страни се упражняват в стрелба — каза Буров. — Ние тук имаме други упражнения. А вие мислите, че руснаците са глупаци.

Холис не отговори.

— Глупак е онзи — продължи Буров, — който стои на колене пред дулото на оръжието. — Буров погледна с любопитство към Холис. — Какво търсеше тук?

— Исках да те убия, идиот такъв.

— Не, в такъв случай просто щеше да стреляш в леглото. А ти каза „Не мърдай!“. Искаше да ме плениш. Откъде намери този пистолет?

— Това не е твоя работа.

— Сам ли си?

— Как мислиш?

— Мисля, че не. Уби ли часовите?

— Да.

— А кучетата ми?

— Да.

Буров кимна замислено, после каза:

— Телефонът ми не работи, а и мисля, че долу има ваши хора. Следователно и двамата сме в трудно положение.

Холис нищо не каза.

— Това бунт ли е? Би било лудост. Тук има шестстотин въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. За живота на Додсън ли искате да преговаряте?

— Искам да ти дам урок, че властта на дулата на оръжието е ограничена. Зависи и от други фактори. Авторитетът не може да се крепи само на дулата на оръжието. Научи ли нещо?

— Застани на четири крака и изпълзи дотук! — кресна му Буров.

Холис застана на четири крака и излезе в антрето, докато Буров отстъпваше назад.

— Надясно! — каза Буров.

Холис запълзя по коридора, а Буров се приближи до него толкова, че да може да го удари с голата си пета по главата. — Ще ти покажа на кого принадлежат властта и авторитетът тук.

Буров отведе Холис в съпружеската спалня.

— Легни по гръб!

Холис се преобърна по гръб, а Буров се измести така, че да не попада в полезрението му, след което постави крака си върху лицето на Холис.

— Махни якето и пуловера и свали панталоните си до глезените.

Холис бавно седна и съблече канадката и пуловера, а след това смъкна панталоните си, като през цялото време Буров оставаше зад гърба му.

Буров хвърли якето настрани.

— Легни и сложи ръцете си под задника!

Холис легна и подложи ръце под себе си. Буров пребърка канадката на Холис.

— Какво е това? — попита той и хвърли намерената сребърна генералска звезда върху голите гърди на Холис.

Холис не отговори и Буров го ритна по темето.

— А какво има в алуминиевите кутийки от пури, Холис? Имена… а, списък на преподавателския състав, на живите и на умрелите. Къде смяташе да го носиш?

— Едно копие в Москва и едно във Вашингтон.

— А, така ли? Аз пък не мисля така.

На Холис му се стори, че гласът на Буров стана по-напрегнат. Чу го да се отдалечава към другия край на стаята и погледна към него. В ниша до прозореца имаше радиопредавател и Холис видя как Буров го включи и той светна.

— Ще извикам цялото отделение за охрана, Холис — каза Буров и вдигна слушалката.

— Къде са жена ти, дъщеря ти и майка ти?

— Защо питаш? — обърна се Буров към него.

— Това място е обградено и ще има престрелка. Ще им гарантирам безопасно излизане от къщата.

— Ти нищо не можеш да гарантираш, лайно такова.

— Могат да си тръгнат сега. Преди да се обадиш.

Буров се приближи към Холис със слушалките в ръка.

— Къщата не е обградена — ритна той Холис по бузата.

— Знаеш, че е. Часовите са мъртви, а телефонът ти е прекъснат.

— Но не и радиопредавателят ми.

— Тогава се обади, тъпо лайно — каза Холис на руски, — и върви по дяволите заедно с жена си, дъщеря си и грозната си стара майка.

Буров отново ритна Холис по лицето. Той приближи слушалките до ушите си и заслуша непрекъснатия сигнал на радиосмущенията, които идваха от отворените микрофони на радиопредавателя в щаба и на вертолетната площадка. Изруга тихо, след това отново се зае с радиопредавателя и превключи на друга честота. Чу откъслеци от разговор, после смущенията заглушиха и тази честота. Той погледна към Холис и каза на руски в микрофона:

— До всички станции, до всички станции! Тук е полковник Буров. Всеобща тревога, всеобща тревога! Незабавно изпратете отряд от отделението за охрана в къщата ми! Внимавайте за въоръжени затворници…

— Курсанти! — извика Холис. — Курсанти!

— Затвори шибаната си уста!

— Защо ти не затвориш твоята? И без това никой не те чува. Не виждаш ли, че радиопредавателите не работят, тъпанар такъв? Руснаците не разбират ли от електроника? — добави Холис на руски.

Буров захвърли слушалките и изтича до Холис, целейки с крак главата му. Холис бързо седна и Буров загуби равновесие, когато кракът му прелетя във въздуха. Холис се повдигна на ръце и замахна с крака, като събори Буров на земята. Дясната ръка на Холис се вкопчи в револвера на Буров и задържа цилиндъра му неподвижен, докато Буров се опитваше да стреля. Холис бръкна с пръстите на лявата си ръка в очите на Буров, след това притисна ларинкса му. Буров изхърка, но не отслаби захвата върху пистолета. Лявата ръка на Буров удари Холис два пъти по врата, преди той да сграбчи китката му. Холис успя да изрита панталона и обувките си и удари Буров с коляно в тестисите.

Мъжете се затъркаляха по пода, Холис вкопчен в пистолета и китката на Буров, като и двамата се опитваха да наместят коленете си така, че да нанесат удар в чатала на противника, всеки със съзнанието, че другият владее добре същото смъртоносно изкуство. Холис удари с глава носа на Буров и го чу да изпуква. Буров заби зъби в дъвкателните мускули на бузата на Холис и му пусна кръв, преди Холис да успее да отдръпне лицето си. Холис заби нокътя на палеца си в месестата част на китката на Буров, стремейки се към вените му, докато разкъса една и почувства как оттам рукна кръв. Никой не пророни дума, нито пък изпъшка от болка.

Холис осъзна, че Буров не го е излъгал за физическата си форма. Състоянието на самия Холис не беше толкова добро, както преди няколко седмици: той се умори и вече не можеше да прекатури Буров по гръб. Холис се намери затиснат от тежкото тяло на Буров и почувства как той освобождава ръката си с пистолета. Двамата мъже се взряха един в друг на слабата светлина и Холис видя, че от носа и дясното око на Буров тече кръв.

— Ще те прострелям в топките — тихо му каза Буров.

Холис внезапно пусна китката на Буров и с освободената си ръка приложи джудо хватка на задната част на врата на Буров. След това се пресегна през главата му, хвана брадата му и я дръпна, извивайки главата му до момента, когато чу, че прешлените му изпукаха. Буров се опита да хване ръката на Холис и да отслаби хватката му, преди вратът му да се счупи.

Холис продължи да натиска и видя как Буров изплези език, а лявото му око започна да изскача. Свободната ръка на Буров дърпаше ръката на Холис. Холис ритна два пъти Буров в тестисите с коляното си и осъзна, че защитните сили на противника му намаляват. Опита се да измъкне пистолета от ръката на Буров, но той все още го стискаше силно.

Тогава, за да спаси врата си от счупване, Буров внезапно пусна пистолета и се остави да се прекатури по гръб, измъквайки се от хватката на Холис, с която му извиваше врата. После се изправи на крака.

Холис също стана и двамата мъже се озоваха един срещу друг, приведени и залитащи.

— Хайде, ела — каза Холис и пусна пистолета на Буров на земята.

Буров не помръдна и Холис разбра, че с него е свършено. Двете очи на Буров бяха налети с кръв, а дишането му беше поривисто и пресечено от хрипове. От носа му течеше кръв, китката му кървеше. Холис се приближи до него и овладя дишането си.

— За Додсън, Фишър, пилотите, жените и децата им — каза Холис. Той стовари юмрука си върху лицето на Буров и чу как зъбите му изтракаха.

Буров залитна назад и се просна неподвижен на земята. Холис падна на колене и преобърна Буров по лице, така че да не се удави в собствената си кръв.

Той откъсна яката на пижамата на Буров и я уви около отворената вена на китката му.

Холис се простря на пода, за да проясни глава и възстанови дишането си. Докосна с ръка дясната си буза, където Буров бе забил зъбите си, и почувства как остра пареща болка пронизва мозъка му.

В рамката на вратата се появи някаква фигура и Холис различи приближаващ се към него чифт черни военни ботуши. Той погледна нагоре и съзря лицето на Сет Алеви. Зад Алеви стоеше Лиза. Холис се опита да се изправи, но ръката на Алеви натисна рамото му.

— Поседи малко.

Алеви вдигна пистолета от земята и отиде до Буров.

— Сам, добре ли си? — Лиза се втурна към него.

Той кимна и се обърна към Алеви.

— Радиопредавател — посочи той.

Алеви остави Буров и отиде до предавателя, отскубна пластмасовите слушалки заедно с кабелите и ги запрати в металния корпус на радиопредавателя.

— Успя ли да се свърже?

— Не ми се вярва.

Холис навлече панталона, а Лиза му помогна да си сложи ризата и канадката. Обу и маратонките, но не успя да завърже връзките и Лиза отново му се притече на помощ. Холис се изправи несигурно на крака и набута разхлабените хартиени рула със списъците в джоба си, а Лиза подаде звездата му.

Алеви обърна Буров по гръб и погледна лицето му, а след това попита Холис:

— Вие двамата май не се обичате много?

Холис не отговори.

— Защо сте наранили баща ми? — каза някакъв глас на руски.

Всички се обърнаха към вратата. Там стоеше по нощница уплашено десетинагодишно момиченце. Зад него бе застанала пълна жена на средна възраст с дебело подплатен пеньоар, а отзад едва се забелязваше възрастната жена, която Буров бе представил за своя майка.

Жената на средна възраст погледна към Холис, после към Лиза и накрая към облечения в униформа на КГБ Алеви.

— Съпругът ми мъртъв ли е?

— Не, госпожо — отговори й на руски Алеви, — просто е в безсъзнание.

— Не разбирам какво става — изхлипа тя. Алеви и Холис се спогледаха.

— Няма да ги убиете — каза Лиза на английски.

— Баща ми ще се оправи ли? — попита момичето, Наталия.

— Да — отговори на руски Лиза.

Изведнъж старата жена бутна снахата и внучката си и се втурна в стаята, коленичи до сина си с обляно в сълзи лице и започна да го гали.

— О, Господи, бедното ми момче. Пьотр, Пьотр, Господ да те пази, мъничкият ми. — Холис си спомни репортажите по новините през Втората световна война, които показваха как стари бабушки ридаят, коленичили над телата на синовете и съпрузите си. Боже мой, колко ли такива като Буров са износили в огромните си утроби тези свети възрастни жени.

— Не можем да ги вземем, но не можем и да ги оставим… — каза Алеви на английски.

— Не Сет! — рязко отговори Лиза.

— Искам Буров да знае, че са живи — каза Холис на Алеви. — По-късно това може да ни послужи.

— Добре — кимна Алеви. После се обърна към жената на Буров на руски: — Вие ще останете в къщата, или кучетата ще ви разкъсат. За известно време ще оставим тук няколко войници. — Алеви се наведе, за да вдигне Буров, но Холис го отблъсна встрани, с доста усилия положи Буров на рамо и го понесе към вратата, докато възрастната жена продължаваше да го гали.

— Ще го откараме в болницата — каза Лиза на Наталия и я погали по главата. — Скоро ще си бъде пак у дома. Жената и майката на Буров понечиха да последват Холис надолу по стълбите, но Алеви ги спря.

— Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред.

Лиза и Алеви последваха Холис.

— Беше мил с тях — каза Лиза на Алеви.

Той не отговори.

Транс Амът ги чакаше пред входната врата с отворен гюрук. Милс излезе от колата и заедно с Холис сложиха Буров в задното отделение при Додсън. Милс върза китките на Буров с парче метална жица. Холис погледна надолу към двамата пребити мъже: Додсън с разкъсания си анцуг и Буров с опръсканата си с кръв пижама бяха еднакво неузнаваеми в лицата. Кръгът се затваря, помисли Холис, и събитията, предизвикани от катапултирането на Додсън през телената ограда, наближаваха развръзката си.

— Аз ще карам — каза Холис. — Бърт, дай ми шинела и фуражката си и седни отзад до Лиза.

Холис нахлузи униформения шинел и фуражката на КГБ седна на шофьорското място и запали колата. Милс и Лиза се качиха отзад, а Алеви седна до Холис.

Холис включи колата на скорост и засили нагоре по шосето, мина през портала и продължи по тъмния криволичещ път.

— Разполагаме с още двадесет и две минути до сендмена — каза Алеви, когато прекосяваха търговския център. — Твърде много време.

— Това всичко ли е, Сет? Можем ли вече да си ходим? — попита Лиза.

— Да. Вертолетът е пълен.

— Дяволски пълен — добави Холис. Той натисна газта и увеличи скоростта до шестдесет мили в час.

Точно когато приближиха щаба, въздухът бе раздран от пронизителна сирена.

— Струва ми се, че това има нещо общо с нас — каза Алеви.

Пред осветената сграда на щаба бяха спрели няколко зила и дузина войници от отряда за охрана на КГБ обикаляха около тях. Един се приближи към банкета на пътя и започна да маха на Холис да влезе в паркинга пред щаба.

Холис натисна педала на газта до земята и подмина щаба като стрела.

— Какво според теб искаше този? — попита Алеви.

— Не зная.

Холис видя, че стрелката на километража му сочи деветдесет мили в час. Те прелетяха покрай Пост 000.

— Гледайте за отклонението към вертолетната площадка — каза Холис.

— Все още не са напълно сигурни кой е и какво е — обади се Милс.

— Е, надявам се да го проумеят, след като ние си тръгнем оттук — каза Алеви.

— Приближават ни две коли — каза Холис, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

Алеви погледна през рамото си и очите му срещнаха погледа на Лиза.

— Ти си необичайно мълчалива — каза той.

— Мисля за вертолета — усмихна се нервно тя.

— След пет минути сме във въздуха.

— Все още са след нас — каза Холис.

— Взриви ги — каза Алеви на Милс. — Опитай с това — той подаде шапката си на Милс.

— Добре. — Милс извади фосфорна граната от джоба на коляното си, нагласи часовника на нула и постави гранатата в шапката. — Каква е отсрочката при нула?

— Седем секунди.

— Добре. Можеш ли лекичко да открехнеш вратата си? — Милс издърпа часовниковия механизъм, за да зареди гранатата, и изброи до четири, след това бутна шапката на пътя. — Пет, шест.

Първата кола, ЗИЛ-6, беше на около двеста метра зад тях и сменяше светлините с надут клаксон.

— Седем.

Фосфорната граната избухна под първия зил, който излетя от пътя и се разби в дърветата, след което резервоарът му експлодира. Парчета горящ фосфор се разлетяха на всички страни и възпламениха боровите дървета.

Вторият зил, голям транспортен камион, продължи да ги следва, но не откри стрелба.

— Недоумява какво означава всичко това — каза Милс. — Не му се ще да открие огън по колата на полковника.

— Сам! Ето го пътя към вертолетната площадка! — извика Лиза.

Холис заби спирачки и рязко извъртя волана надясно. Колата поднесе, но не излезе от пътя. Холис превключи на по-малка предавка и отново даде газ по тесния чакълест път. Понтиакът подскочи, Холис го овладя и стрелката на километража достигна шейсет, после седемдесет мили в час.

Холис видя на около двеста метра пред себе си очертанията на радиорубката със слаба светлина в единия от прозорците. Видя и част от поляната, но не забеляза вертолета.

Сирената все още виеше, а прожекторите на наблюдателните кули осветяваха горите извън пределите на школата. В лагера кипеше живот, а шестстотинте войници от отряда за охрана бяха на крак.

— Ще вземем Бренън в движение — каза Холис.

— Проклетият камион ни настига! — каза Алеви, като погледна назад. — Спри тук и прегради пътя, или ще ни последват до вертолетната площадка.

— Добре — Холис натисна спирачките. Понтиакът поднесе и застана напречно на пътя. Той извади ключовете от таблото, загаси фаровете и всички се измъкнаха от колата.

Зилът зад тях намали скорост и спря на около сто метра, осветявайки ги с фаровете си. Алеви носеше Додсън на гръб, а Холис взе Буров.

— Лиза, изтичай напред и кажи на Бренън, че идваме — каза Алеви. Лиза извади пистолета си и хукна напред по пътя.

Холис видя сенките на последните десетина войници, слезли от камиона и насочващи се към тях. Някой извика на руски:

— Идентифицирайте се!

— Задръж ги за няколко минути, Бърт — каза Алеви на Милс.

— Добре — Милс извади пистолета си, претърколи се под понтиака и зачака войниците да се приближат.

Холис и Алеви се затичаха към бараката, понесли Додсън и Буров на гърбовете си.

Милс се прицели и изстреля всичките осем куршума на пистолета си със заглушител. Някой извика и въздухът незабавно бе разкъсан от глухия пукот на автоматите АК-47, наподобяващ гърма на фойерверки. Черната нощ бе прорязана от зелените откоси на автоматите и прозорците на понтиака се разлетяха. Милс зареди и изстреля още осем куршума.

Холис и Алеви тичаха приведени напред, като търсеха опора в каменистия път, когато краката им започнаха да се огъват под тежестта. Холис все още не успяваше да види вертолета на площадката.

Лиза тичаше пред тях и когато стигна на двайсетина метра пред дървената барака, извика:

— Бил! Бил! Бренън!

— Лиза Роудс? — отговори й някакъв глас. — Тичай! Бързо!

Лиза спринтира последните двадесет метра и се намери в прегръдките на Бренън.

— Добре, хайде. Поеми си дъх. Какво става? — каза той.

Тя посочи надолу към пътеката.

— Сет и Сам… носят Додсън и Буров.

— Кой? А, да. Добре. А Милс?

— Там е. Идват. Преследваха ни.

— Така и предполагах. Добре, качвай се във вертолета, там, на поляната…

— Не. Ще чакам…

— Добре. Тогава влизай в бараката и залегни. Веднага се връщам. — Бренън хукна по пътеката и видя Холис и Алеви да идват към него. Автоматичен откос преряза клоните над главите им и те всички се хвърлиха на земята. Бренън погледна към Буров и Додсън и попита:

— Ранени ли са?

— Не — отговори Алеви. — Почиват си. Лиза…

— Да, в бараката е.

— Добре, вземи Додсън и се връщай в бараката.

Бренън застана на едно коляно и Алеви прехвърли Додсън на гърба му.

— Не можа ли да намериш хора, които да могат да ходят? — попита Бренън.

Стрелбата от автоматите брулеше клоните над главите им и поляната се покриваше с клонки и шишарки. Холис видя една овъглена катеричка да пада до него на земята. Холис не можеше да разбере дали Милс отговаря на огъня, защото пистолетът му беше със заглушител, но му се струваше, че войниците се приближават към тях и вече се различават просветващите дула на оръжието им сред дърветата.

Бренън се приведе и хукна обратно към бараката с Додсън на гръб.

— Хайде, Сам. Аз ще се погрижа за Милс — каза Алеви на Холис. — Бягай оттук.

— Опитай се да живееш достатъчно дълго, за да ми дадеш възможност да ти избия глупостите от главата — Холис метна Буров на гръб и последва Бренън, също приведен на две.

Алеви приклекна до дебело крайпътно борово дърво, извади пистолета си и започна да стреля напосоки от двете страни на пътя. Внезапно избухна експлозия, Алеви видя как някъде по пътеката пламна ярка оранжева огнена топка и разбра, че понтиакът е избухнал. Извика Милс, но не получи отговор. Алеви мушна последния пълнител в пистолета си и започна да си пробива път към бараката, като не преставаше да стреля.

Холис измина последните няколко метра между пътеката и бараката и падна на колене пред вратата. Бренън свали Буров от раменете му и сложи припадналия зад вратата до Додсън. Холис се изправи и забеляза, че в бараката вече е тъмно, но зърна Лиза, приведена под прозореца, близо до три тела в униформа, грижливо подредени край стената.

— Сам… добре ли си? — каза Лиза.

— Да. Залегни. — Холис свали шинела си и го хвърли върху Додсън.

Бренън вдигна снайперистката пушка „Драгунов“ и отиде до прозореца, за да фокусира нощния й визьор спрямо близките дървета.

— Не виждам нито Милс, нито Алеви на пътеката, но през дърветата насам се промъкват някакви хора. — Той се прицели и стреля, като затворът на пушката му със заглушител изщрака с по-силен металически звук от изстрела в целта. Прицели се и стреля отново.

— Хубава пушка, но визьорът й не е така прецизен като нашите.

Холис забеляза три автомата АК-47, изправени до другия прозорец. До тях лежеше метална кутия, пълна с патрондаши с по тридесет патрона. Той коленичи, взе един автомат и счупи стъклото.

— Не бързай да стреляш, полковник — каза Бренън. — Те все още не са насочили вниманието си към това място.

— Добре. — Холис погледна към коленичилата до него Лиза. — Ще се върна да взема Сет и Бърт.

— Не ми ли дължиш нещо? — сграбчи ръката му Лиза.

— Ей, защо един от вас не излезе да види дали О’Шей е все още някъде там? — погледна към тях Бренън. — Кажете му какво става тук.

Холис улови Лиза за ръката и я отведе до вратата.

— Наведи се ниско. — Той я избута от бараката към поляната, където клекнаха във високата до коленете им трева. На около сто метра пред тях Холис видя очертанията на белия вертолет, който се открояваше на фона на тъмните борови дървета. Въпреки стрелбата той чу бръмченето на двигателите. — Виждаш ли го?

— Да.

— Кажи на О’Шей, че всичко е наред и скоро ще дойдем.

— Ти ще дойдеш с мен — погледна го тя.

— По-късно.

— Сега!

Холис я хвана за раменете и я погледна право в очите.

— Трябва да отидеш там и да му кажеш, че идваме, иначе може да излети. А аз трябва да се върна за другите, Лиза.

— Ще скоча на земята, ако излети, Сам. Кълна се, че ще го направя. Ако ти не дойдеш, аз ще се върна за теб… — очите й се напълниха със сълзи, а тялото й затрепери.

— Тичай! — обърна я към вертолета Холис. — Приведена ниско. Хайде, тръгвай!

Тя го погледна, след това хукна през тревата към вертолета, като на всеки няколко крачки извръщаше глава назад към него.

Холис гледаше как силуетът й се смалява, колкото се приближаваше към вертолета, и внезапно се намери лице в лице с Алеви.

— Тръгвай, Сам — каза Алеви, загледан в отдалечаващата се в нощта Лиза.

— Ще взема Буров. — Холис мина покрай Алеви и тръгна обратно към бараката.

Алеви го последва:

— Теб поне те слуша. Мен никога не ме е слушала.

Холис не отговори. Стрелбата се бе приближила до тях и Холис виждаше зелената диря на куршумите да прорязва гората, въпреки че повечето от изстрелите се забиваха в дънерите на дърветата.

Те пребягаха краткото разстояние до отворената врата на бараката и се хвърлиха на пода.

— Сега са много повече — каза Бренън. — Крият се в гората и се придвижват от дърво на дърво. Предпазливи са, но ще стигнат дотук след десетина минути. Ако излязат от гората на поляната и видят вертолета, ще си имаме малък проблем — добави той.

— Трябва да ги позабавим — кимна Алеви.

Той грабна един автомат АК-47, показа дулото му през прозореца и пусна дълъг откос в близките дървета, докато се свършиха всичките тридесет патрона в пълнителя.

Гърмежите откъм гората утихнаха за няколко минути, докато войниците от отряда за охрана се прикриха зад дърветата. Когато стрелбата се поднови, Холис забеляза, че изстрелите сега бяха насочени предимно към бараката. Чуваше глухите удари на куршумите, забиващи се от външната страна на трупите. Понякога случаен куршум влизаше през разбитите прозорци и оставяйки зелена следа, се забиваше в отсрещната стена, просветвайки за малко, преди да угасне. Куршумите пробиваха металния покрив над главите им и покривните греди започнаха да се нацепват.

— Може би искаш да останем, докато започнем да различаваме цвета на очите им — каза Бренън на Алеви.

— Добре, Бил — каза Алеви и зареди нов пълнител.

— Вземи Буров и тръгвай към вертолета.

— Не, вземи Додсън, аз ще взема Буров — каза Холис.

Алеви кимна на Бренън.

— Можеш да ги проследиш с нощния визьор — Бренън подаде снайперистката пушка на Алеви, — а цевта не проблясва и не вдига шум. Използвай я, докато се приближат. След това вземи автомат и амунициите от чантата. Но по-добре всички да се махаме оттук още сега — добави Бренън.

Алеви повдигна снайперистката пушка над перваза на прозореца, прицели се в една проблеснала цев и изстреля един куршум.

— Трябва да почакам Бърт още малко — каза той. — Ще се видим по-късно. Бренън коленичи до Додсън.

— Пулсът му е добър, но наистина е много зле. — Той метна Додсън на рамо и тръгна към вратата, която не беше под пряк обстрел от гората. — Добре, ще се видим на борда — каза Бренън не особено убедено.

Той ритна вратата навън и Холис го видя да се придвижва бързо от бараката към поляната и да изчезва в тъмнината.

Холис застана на колене до Буров и провери пулса и дишането му.

— Добре е. Струва си да го вземем.

Буров се размърда, опитвайки се да вдигне глава, но Холис го бутна назад. Буров понечи да каже нещо през смазаните си устни и изпочупени зъби. После изплю кръв и слюнка и каза на руски:

— Ти… — отвори очи, — ти… Холис… Ще те убия… Ще чукам жена ти.

— Ще оживееш — отговори му Холис на руски, — но няма да ти е до чукане.

— Еб вас.

— Знаете ли къде отивате, полковник? — Алеви се приближи до Буров. — В Америка. Късметлия сте.

— Не… не… — Буров повдигна завързаните си ръце и слабо замахна към Алеви.

Алеви извади пълна спринцовка от джоба си и заби иглата й във врата на Буров, вкарвайки му доза натриев пентанол.

— Ще можеш да изпращаш картички на Наталия — каза той на Буров.

— Копеле.

— Я виж кой го казва.

Буров дочу пукота на стрелбата.

— Виждате ли… идват за вас.

— Е, Сам, твой ред е — каза Алеви на Холис. — Занеси наградата си вкъщи.

— Защо не дойдеш и ти? — отговори Холис. — Милс е мъртъв.

— Няма значение.

— Хайде да си ходим, Сет. Заслужаваш го. Обед в Белия дом.

— Аз ще издавам заповедите, генерал Холис. Тръгвай.

За момент погледите на Холис и Алеви се срещнаха, после Алеви каза:

— Приспивателният газ ще плъзне след няколко минути. Всичко ще бъде наред. По-добре тръгвай.

Чуха шум от стъпките на тичащ човек пред вратата на бараката и сграбчиха пушките си, тогава отвън се разнесе познат глас:

— Влизам!

Милс се хвърли с главата напред през отворената врата и се блъсна в Буров, който изръмжа. Милс седна на пода и пое дъх.

— Много са близо. На по-малко от сто метра. — Погледна си часовника. — Господи… време е да вървим.

Холис забеляза, че по ръцете и по врата на Милс има кръв. Надуши миризмата на петрол, а дрехите на Милс бяха обгорени.

— Ранен ли си?

— Добре съм. Измъкнах се изпод колата, преди да избухне. Е, чакаме ли нещо?

— Само теб — отговори Алеви. — Ти ще вземеш Буров. Ние ще те прикриваме с димна завеса.

Холис сложи припадналия Буров на раменете на Милс, докато Алеви отвори черната кожена чанта и извади кутиите с газа. Той застана до вратата и надникна навън.

— Дяволски близо са. — Извади предпазителя от кутията и я хвърли от вратата. Черният дим се понесе на талази и се разстла на юг, понесен от вятъра към приближаващите се войници от отряда за охрана.

Алеви извади и кутия полицейски газ от чантата и също я изхвърли навън. Полицейският газ за разправа с демонстранти се разпръсна и се смеси с димната завеса.

— Добре, Бърт, ще се видим след една-две минути.

Милс стоеше приведен до вратата с Буров на гърба и наблюдаваше разстилащия се по земята газ, изпълващ пространството между бараката и дърветата. Сред разредените изстрели започнаха да се чуват звуци от кашляне и повръщане.

— Успех — каза Милс. Той прихвана Буров и изтича от бараката, като остави димната завеса зад гърба си.

Холис залегна до вратата с АК-47 в ръка и изстреля всичките тридесет патрона от пълнителя в хоризонтален откос под дърветата, но в отговор получи съвсем малко изстрели. Погледна обратно към Милс и видя, че вече е изчезнал.

Холис огледа избата и седна, облегнал се с гръб на дървената стена. Алеви коленичи до прозореца и изстреля дълъг откос в черния дим. На пода издрънчаха празните гилзи и бараката се изпълни с миризмата на изгорял барут.

— Добре, Милс и Буров трябва вече да са на борда — каза Холис. — Искаш ли да тръгнеш пръв? Аз ще те прикривам.

— Не, ти тръгни пръв — каза Алеви и погледна часовника си. — Имаме още няколко минути.

Холис тръгна към вратата, след това погледна назад към Алеви.

— Тръгвай — усмихна му се Алеви.

Холис чуваше рева на вертолетните двигатели от поляната.

— Ще излети. Тръгвай с мен.

Алеви седеше облегнат на стената до вратата, но не отговори. Холис помисли, че откакто го познаваше, за пръв път го вижда толкова отпуснат и в мир със себе си.

— Това, което си пуснал от вертолета, не е приспивателен газ, нали?

— Не, не е — отговори Алеви.

— Нервнопаралитичен ли е?

— Да. Използвах зарин. Табун също е добър, но…

— Защо? Защо, Сет…?

— Много добре знаеш защо.

— Но… Исусе Христе, човече… близо триста американци… жените, децата…

— Те не могат да се приберат вкъщи, Сам. Никога няма да могат да се приберат в къщи. Те нямат дом. Това е техният дом. Ти го знаеш.

Холис погледна през прозореца и видя, че димната завеса започва да се разнася. Той прерови чантата и откри последната димна граната и последната кутия полицейски газ. Махна предпазителите на двете и ги изхвърли през вратата. Все още имаше отделни изстрели, насочени към тях, но преобладаващите звуци бяха от повръщане и проклятия.

— Значи Държавният департамент и Белият дом получиха това, което искаха — каза Холис на Алеви. — Това място никога не е съществувало. И ти се съгласи?

— Тръгвай, Сам. Не искам да умреш тук — каза Алеви, като си погледна часовника.

— А ти тук ли смяташ да умреш?

Алеви не му отговори направо, а отвърна:

— На път съм да убия хиляда души. — Той погледна към Холис. — Идеята беше моя. Отровния газ. В името на страната ни.

— Защо „В името на страната ни“?

— Това е компромис. В замяна на това, че ЦРУ и Пентагонът няма да пратят по дяволите мирните инициативи и всички тези глупости, ние можем да задържим колкото искаме от трите хиляди випускници на Школата за магии, които се надяваме да разкрием в Америка. Останалите могат да си вървят без съд и присъда. Това стана възможно благодарение на теб и на списъците на генерал Суриков. Това ни изведе от задънената улица. Ще открием своя собствена Школа за магии в Америка. Разбираш ли?

— Опасявам се, че да.

— Не се прави на проклет бойскаут. Ще съумеем да обърнем разузнавателната им операция срещу самите тях. Ще имаме първокласно училище за нашите агенти, а Буров и Додсън ще бъдат нещо като наставници на курсантите. Добре измислено, какво ще кажеш?

— Идеята твоя ли е?

— Разбира се. Но ще ти призная и още нещо, което не беше моя идея — добави Алеви. — Не трябваше да излезете живи от тук нито ти, нито Лиза. Твоите хора от военновъздушното разузнаване, включително и шефът ти, генерал Вандермулън, се съгласиха на това, макар и с нежелание, признавам.

— Тогава защо…

— О, не съм чак такова животно, Сам. Нима вярваш наистина, че бих могъл да я оставя да умре тук?

— Нищо, което правиш, вече не може да ме учуди, Сет.

— Благодаря. Но това не мога да направя. Колкото до теб… ами аз те харесвам, така че ти давам шанс да се измъкнеш.

Холис чу, че ревът на двигателите се усили.

— А какво стана със Суриков и внучката му, Сет? Излъга ли ме? — попита Холис.

— Опасявам се, че да. Ще останат още малко в Москва. Налага се, иначе в КГБ ще разберат, че именно Суриков е предал Школата за магии. А не можем да допуснем това, преди ФБР да е готово да ги залови всички. Знаеш го.

— Ти си едно гадно копеле.

— Аз съм патриот.

В дървените стени на бараката отново започнаха да се забиват куршуми и Холис ясно различи силния лай на тежка картечница. От стените се разлетяха трески и Холис залегна на земята.

— Залегни.

Няколко куршума улучиха радиопредавателите и те се разпаднаха. Порцелановата камина се разтресе и от нея излетяха облаци дим и пепел. Куршумите улучиха и трите тела, подпрени на отсрещната стена, и Холис чу как те изпуснаха газове, примесени с миризмата на смъртта. Холис се пресегна и придърпа към себе си един автомат АК-47, след това се претърколи по пода и стреля срещу някои от близките, проблясващи в тъмнината дула.

— Тук са, съвсем пред бараката. — Алеви явно не се вълнуваше от това. Остана да седи облегнат на стената.

— И за да прибавим към нанесените щети и малко оскърбление, моите хора ще измъкнат семейство Келъм оттук — отбеляза Алеви. — Те ще станат преподаватели в американската школа. Много са способни и проявяват желание да ни сътрудничат срещу обещанието да не ги хвърлим в Москва река.

— Каква гадост! — отзова се Холис и зареди нов пълнител. — Хората, които се предполагаше, че трябва да измъкнеш оттук, ще умрат…

— Точно така. При това доста безболезнено. Заринът е с много бързо действие.

— Според плана Лиза и аз също е трябвало да умрем. А садистът Буров ще живее, шибаните Келъм също ще живеят, а Суриков и внучката му, които рискуваха живота си за нас, остават тук, и Додсън, когото всички искахте да ликвидирате, за да му затворите устата, пътува от едно място, където е бил погребан жив, към друго, където също ще бъде погребан жив — в новата ти проклета…

— Горе-долу това е. Единственото изключение е Додсън, той беше твоя идея. Аз исках генерала. Както и да е, Чарли Банкс и бандата му са удовлетворени. Твоите хора също не са недоволни, защото честта на безследно изчезналите пилоти ще остане неопетнена. Нямаше да е лесно да се обясни това глупаво предателство…

— Те не са…

— Те са. И е напълно излишно да добавям, че ЦРУ получи онова, което искаше.

— А ти? Ти получи ли онова, което искаше, Сет?

— Предполагам, че да. Мисля, че просто получавам онова, което заслужавам.

— Разбираш ли колко чудовищно е всичко това? — Холис погледна Алеви на слабата светлина в бараката.

— Напълно. Но разбираш ли колко гениално е също така? Това е класическо преобръщане на една мащабна шпионска операция срещу нас в истински крах за тях. Спечелихме още малко време, в което дебелият декадентски Запад ще успее да износи много чифтове джинси, да си поиграе на демокрация, да поговори за мир и разбирателство, да напише още книги за диети…

Холис се хвърли през стаята и удари Алеви. Притисна раменете му към пода и приближи лицето си до неговото:

— Разбираш ли какво си направил? Нима всички във Вашингтон са напълно полудели?

— Те са изплашени до смърт, това е! — изкрещя му Алеви. — Слезте от белия кон, генерал Холис. Това е отчаяна борба за оцеляване! — той отблъсна Холис и седна.

— Тогава всички вие просто не схващате същността, по дяволите! — извика Холис. — Не можем да оцелеем, ако станем като тях! Хората като Суриков и внучката му… Ние сме тяхната светлинка в ограждащата ги тъмнина. Не разбираш ли, Сет? Току-що преживях две шибани седмици в тоталитарното общество. Ние с теб живяхме тук две години, Сет. Господи, човече, нищо ли не си научил?

Алеви извади пистолета си и го насочи в лицето на Холис.

— Не ми трябват проклетите ти лекции. По дяволите, знам какво съм направил. Признай поне, че трябваше да се направи. Или просто си затвори устата.

Холис лежеше прострян на пода, заслушан в приближаващите изстрели. Чуваше офицерските заповеди, подготвящи последния щурм през откритото пространство между пътя и бараката. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви:

— Добре… разбирам.

Помисли си за Джейн и Тим Ландис и за малкото им момченце. Припомни си мълчаливото страдание на генерал Остин, недооценената смелост на капитан Пул и трагедията на всички американци, които беше срещнал, както и на техните жени и деца. Сети се и за лекарката, която го беше прегледала, и за другите политически затворници, станали жертва на тази лудост. Помисли си за миг дори за курсантите, особено за онези, които бяха надигнали глас в увеселителната зала, както и за петстотинте или шестстотинте войници от отряда за охрана, които в известен смисъл не можеха да бъдат упреквани за нищо; там бяха и жената на Буров, и майка му, и дъщеря му.

— По дяволите!

Алеви захвърли пистолета си и сграбчи от пода един от автоматите АК-47. Той застана до прозореца и стреля непрекъснато, докато оръжието прегря и заяде. Той го захвърли и се наведе за друг автомат, когато порой от куршуми се изсипа върху остатъците от стъклото и рамката на прозореца.

Холис вдигна последния автомат АК-47 и се придвижи до прозореца, който гледаше към противоположната страна на престрелката. Вдигна приклада на оръжието и разчисти стъклото и дървените отломки.

— Къде отиваш? — погледна към него Алеви.

— Вкъщи.

— Не. — Алеви извъртя автомата си и го насочи към лицето на Холис. — Сега вече знаеш твърде много.

— Точно затова се прибирам вкъщи. — Холис се повдигна на прозореца. — Хайде да вървим.

— Спри! — Алеви изстреля няколко куршума в стената над главата на Холис.

— Не. Ще карам, както аз си знам, Сет. Не както ти искаш.

— Длъжник си ми, Сам. За това, че спасих живота на Лиза. Прикривай ме.

— Нищо не ти дължа. Ей, Сет.

— Какво?

— Ти ме прикривай! Става ли?

— Разбира се — Алеви го погледна през възцарилата се в бараката тъмнина. — Винаги съм го правил.

— Благодаря, Сет — кимна му Холис.

— Да. Ти също. Ще те следвам по петите, Сам. Ще се видим на борда.

Холис се претърколи през прозореца и залегна неподвижно на земята. Внезапно чу как войниците извикаха в хор „Ура-а-а!“. Въздухът беше разкъсан от оглушителния пукот на автоматите АК 47, който заплашително се приближаваше, след като отрядът за охрана започна последния си щурм през откритото пространство към бараката.

Холис хукна към поляната и изостави укритието на бараката зад гърба си. Вляво и вдясно от него прелитаха случайни куршуми, но той не им обърна никакво внимание, устремен към площадката пред себе си. Стигна до тревата и се просна по очи.

Чуваше зад себе си стъпки да кънтят глухо в меката пръст. Наблюдаваше как Алеви приближава към него, когато изведнъж сякаш се спъна и падна, погълнат от високата трева. Внезапно полюляващата се трева се превърна във вълните на пристанището край Хайфон, а човекът, който се опитваше да изплува отгоре, беше не Алеви, а Ърни Симс.

— Сам! Сам! — извика някакъв глас и Холис не можеше да каже дали това е гласът на Алеви, или гласът на Симс, отекващ през изминалите години. Холис се изправи и се затича към гласа.

Той стигна до Алеви, лазейки през жълтата трева. Алеви се вкопчи в крака на Холис. После, когато Холис се приведе ниско до него, се претърколи по гръб.

— Сам…

Холис разкъса сакото на Алеви и видя, че върху снежнобялата му риза плъзва тъмно петно.

— По дяволите, Сет.

Алеви се обърна по гръб и Холис притисна дланта си към кървящата рана на гърдите му.

— Лежи неподвижно, Сет. Пести си дишането. — Но Холис забеляза, че на устните на Алеви изби кървава пяна. — Спокойно. Всичко е наред.

Очите на Алеви се замъглиха, той дишаше на пресекулки, но ясно изрече:

— Върви…, върви… те чакат… не ги карай да те чакат…

— Не и този път — каза Холис след секунда колебание. — Ще се удавим или ще изплуваме заедно, приятелю. — Той хвана Алеви под мишниците и започна да го дърпа нагоре, за да го изправи, но почувства, че тялото на Алеви се напрегна, а после се отпусна. Той погледна в безизразните отворени очи на мъртвия Сет Алеви и леко го отпусна да легне върху влажната руска земя. Холис пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Мисля, че ще ми липсваш, приятелю. — А когато КГБ намери тялото му, помисли Холис, ще разберат, че ги е победил Сет Алеви, и този път няма да има око за око и зъб за зъб.

Той бавно се изправи на коляно и надникна от тревата към тъмната поляна. Вертолета го нямаше и когато погледна към небето, го видя да се изкачва във въздуха право нагоре. Погледна часовника си и видя, че е 3,48. Бяха чакали, но не достатъчно дълго. Предполагаше, че О’Шей, Бренън и Милс са се погрижили Лиза да остане във вертолета. Но въпреки всичко, помисли той, има вероятност тя да е там, на тъмната поляна. Изправи се, окачи автомата си на рамо и започна да се придвижва към средата на поляната, където преди стоеше вертолетът.

Чу зад себе си шум и погледна назад към бараката с радиопредавателите. Тя гореше и в светлината на пожара видя силуетите на войниците от отряда за охрана на КГБ, които нагазиха в поляната и тръгнаха към него.

Той се обърна отново към площадката и продължи да върви напред, въпреки че с всяка измината крачка все повече и повече се убеждаваше, че тя не е там. Радваше се, че я няма, но въпреки всичко щеше да му е приятно да я види още веднъж.

Стигна до мястото, където преди бе кацнал вертолетът, и застана на измачканата трева. Погледна нагоре, но машината вече не се виждаше на фона на тъмното небе.

Вниманието му привлече шум в гората от другата страна на поляната. Забеляза други хора, които се насочваха към него. Прожекторите на близките наблюдателни кули вече бяха обърнати към вътрешността на лагера и два от тях внимателно опипваха поляната. Единият го хвана в лъча си.

— Предайте се! — извика глас на руски, който идваше откъм бараката. — Заобиколен сте! Горе ръцете!

Холис се подпря на коляното си и стреля към бараката, след това се обърна и стреля към редицата войници, които се приближаваха към него от другата страна. И двете групи се хвърлиха на земята, но не отговориха на огъня му, защото не можеха да стрелят едни срещу други.

Наблюдаваше ги как прибягват през високата до коленете им трева, като постепенно затягаха обръча около него, залягайки и претърсвайки тревата. Лъчът на прожектора го осветяваше непрекъснато и той стреля по посока на източника на светлина, докато не угасна.

— Предай се! Стани!

Холис изстреля последните патрони от автомата си, след това извади пистолета си и зачака. Войниците бяха на петдесетина метра от него и се чуваха подвикванията им. Някой издаде заповед и групата, която идваше откъм бараката, залегна долу в позиция за стрелба. Другите коленичиха и насочиха пушките си към него като отряд за екзекуция. Той изстреля патроните от пистолета си по тях и зачака ответната канонада да разкъса тялото му.

Чакаше, но нищо не се случи. Погледна към мъжете, които бяха коленичили на земята, но вече не ги виждаше; той осъзна, че вероятно и те са залегнали на земята в положение за стрелба.

— Не се предавам! — извика на руски. — Елате и ме хванете!

Чакаше, но никой не му отговори. Чу как някой повръща и стене и разбра. Нервнопаралитичният газ идваше от север и бе достигнал първата група войници, преди да стигне до него. Забеляза, че прожекторите на кулите вече не шареха по земята, а бяха насочени неподвижно във въздуха.

Погледна назад към войниците, идващи откъм бараката, и видя, че те продължават да се движат през тревата. Холис стоеше прав с изваден пистолет и очакваше или нервнопаралитичният газ, или някой от войниците да го достигне.

Небето беше чисто и от север продължаваше да подухва лек ветрец. Не усещаше особено силен страх от смъртта, защото дълбоко в себе си бе убеден, че само благодарение на няколко секунди, подарени му от случайността в пристанището на Хайфон, не бе прекарал последните петнадесет години от живота си тук. Съдбата му бе отпуснала още малко време, но то бе време, дадено на заем, и сега бе дошъл моментът да си плати дълга, както винаги бе знаел, че ще стане.

Вече си имаше един гроб в Арлингтън и едва ли за някого имаше голямо значение дали прахът, положен вътре, е наистина от него, или пък е на някой нещастен руснак. Всички му бяха отдали дължимата почит и продължаваха да живеят живота си. Тази смърт бе някак си излишна, също както и смъртта на всички американски пилоти тук. Но всъщност той си даваше сметка, че приемайки да участва в играта на Сет Алеви, сам бе допринесъл за този изход на събитията: затова реши, че е справедливо да бъде тук заедно с всички тези хора, които никога нямаше да се завърнат у дома.

Знаеше, че би могъл да напусне бараката две минути по-рано. Но по причини, които Сет Алеви разбираше по-добре от него, бе останал — беше се почувствал твърде свързан с Алеви, твърде въвлечен в неудържимо привличащата го лудост на този човек.

Но на Алеви, готов да умре в името на убежденията си, можеше да прости всичко това. Ала хора като Чарлз Банкс или като онези, които си играеха с човешките съдби и държавите по света като с шахматни фигури, бяха нещо друго. Те бяха тези, помисли той, които имаха нужда от миризма на барут, мъртви тела и газ, за да бъдат върнати към реалността.

Холис затвори очи и извика във въображението си образа на Лиза — такава, каквато беше първият път, когато я забеляза в дежурния кабинет в нощта на изчезването на Фишър. Вгледа се назад в спомените си и си даде сметка, че в оная нощ между тях бе станало нещо. Още от самото начало той знаеше докъде ще ги отведе то, така както съзнаваше, че цялата тази история с Фишър и Додсън има вероятност да го доведе именно до този момент. И тъй като предчувствията му си противоречаха, той се бе опитал да се отдалечи от нея. И ако съжаляваше за нещо, то бе, че можеше да я обича повече, да й даде онова, което тя с такова желание бе дарила на него.

Надигна се вятър. Той дълбоко си пое дъх. Миризмата на боровете и влажната земя бе все така приятна и неподправена, защото още не бе примесена със сътворените от човека смъртоносни изпарения. Почувства, че леко му се повдига, и изпита странно усещане за пощипване по кожата. Запита се защо газът вече убива руснаците, които са по-далеч от него по посоката на вятъра, преди да е убил самия него.

С отдалечената част на съзнанието си долови равномерното пърпорене на перки. Помисли си, че приличат на крилете на черните ангели, които идват да вземат душата му. Вятърът се усили и той отвори очи. Небето над главата му бе черно като катран и Холис забеляза, че тъмнината се спуска над него като нещо осезаемо. След това видя крилете на ангелите да се въртят в нощното небе и осъзна, че това не е предизвикана от газа халюцинация, а вертолет, който разчиства въздуха около него, създавайки малко островче живот в мъртвата зона.

— Не! Вървете си! — Холис поклати глава. Пристанището в Хайфон беше големият му шанс. Заслужаваше го, но този тук — не. — Вървете си!

Вертолетът се дръпна малко встрани и той видя, че Лиза е коленичила до отворената врата на десет фута височина и протяга ръце към него. До нея стоеше Бренън, Милс надничаше през прозореца. О’Шей седеше в пилотското кресло и управляваше вертолета с умение, значително надвишаващо способностите му.

Холис поклати глава и им махна да си вървят.

— Сам! Моля те! — Тя се наведе още по-силно през вратата и Бренън я бутна назад, след което хвърли към него въже с примка на края.

За момент вертолетът увисна във въздуха и Холис видя, че трябва да се бори с вятъра, вдиган от перките му. Разбра, че О’Шей ще остане там, докато се разбие или пък всички бъдат умъртвени от газа. Холис пъхна клупа на въжето под мишниците си и почувства как тялото му се издига над земята, залюлява се, а после престана да усеща каквото и да било.