Нелсън Демил
Школа за магии (8)

8.

Сам Холис нахлузи дънките, след това и кожените ботуши. Пъхна нож в левия ботуш, а над десния препаса кобур за пистолет. Провери своя „Токарев“ — 7,62 милиметра. Той бе почти като модела на „Колт-Браунинг“ — малко модифициран от руски оръжейник на име Токарев, който му дава името си, забравяйки да плати лицензно право на „Колт“ или на „Браунинг“.

Холис зави отпред на дулото къс заглушител и бутна пистолета в кобура над глезена си, после смъкна крачола на дънките. Облече черно вълнено поло, а отгоре — коженото яке, в което имаше четири пълнителя с по осемдесет патрона.

После излезе от жилището си и прекоси широкия квадратен двор. Тревата под ботушите му бе прогизнала, но небето се изясняваше и иззад облаците се подаваше слабо слънчице.

Три момчета тийнейджъри ритаха топка. В едното Холис разпозна Лари Ешмън, сина на командир Пол Ешмън — аташе на военноморските сили. Другото момче — Том Карузо, бе син на генералния консул. Третият се казваше Кевин и бе син на Джейн Лаури — търговски офицер.

— Полковник Холис! Идвате ли? — извика синът на Ешмън.

— Разбира се.

Карузо и Лаури се разпределиха в защита, а Холис се затича косо по терена. Двете момчета бяха близо и Холис чуваше шпайковете им да шляпат по прогизналия торф. Без да има предварителни планове, той реши, че трябва да държи същата позиция и спрямо Ешмън. Протегна ръце, хвърли бърз поглед назад през рамото си и видя топката като кафяво петно във въздуха — широко и дълго. Напрегна всичките си сили и усети как тя докосва крайчетата на пръстите му, той я овладя и притисна силно до гърдите си. Ботушите му не издържаха на опъна и Холис се претърколи напред, стиснал здраво топката между дясната си ръка и лакътя. Чу Ешмън да крещи:

— Край! Браво, полковник!

Холис седна, а Карузо му подаде ръка.

— Много добре, полковник! Изправи се с помощта на Карузо.

Лаури приближи и също подаде ръка. Когато Холис понечи да я хване, видя, че момчето държи автоматичния му пистолет. Холис го пое и пъхна в кобура, после натисна силно закопчалката на ремъка.

— Много сте бърз, полковник. Дори и с това желязо над глезена — каза Лаури. Карузо се опита да сдържи усмивката си.

— В академията наистина бях много добър — каза Холис.

Момчета се усмихнаха.

Холис ги погледна. „Навярно се чувстват много самотни тук, помисли той. Няма училищни забави, няма съботни танци, няма плажове, ски, приятели, момичета. Няма я Америка.“

— Опитайте се да извлечете някаква полза от служебния престой тук, момчета. Излезте навън в Москва и опознайте руснаците.

Те кимнаха.

— Внимавайте да не ви види Ваня с тия шпайкове. — Холис имаше предвид руския градинар, който се бе вманиачил в поддържането на ливадата и дори бе звънил за съвет на Скотс в Кълъмбъс, Охайо.

Той продължи да върви към другия край на двора. Стигна до жилищните сгради, намери вратата на Лиза Роудс и натисна звънеца. Тухлените постройки за несемейни бяха тесни, на три етажа. На първия етаж, където в Щатите обикновено се намираше гаражът, тук имаше перално помещение и килер. От малко антре стълби водеха нагоре към всекидневната, трапезарията и кухнята. На третия етаж имаше една или две спални, а в някои къщи, в зависимост от ранга на служителя, имаше и кабинет или домашен офис. Лиза живееше в жилище с една спалня. Холис чу стъпките й по стълбите и вратата се отвори.

— Здравейте! — усмихна се тя. — Помислих си, че сте се затичали към мен с пълна пара, после видях момчетата.

— Чакахте ли ме?

— Не, просто проверявах как е времето. Какво изпуснахте на тревата?

— Портфейла.

— О… — Лиза излезе през вратата и се завъртя. — Така достатъчно всекидневно ли изглеждам?

Холис я огледа. Беше с боти, с черни джинси и тъмносиньо ватирано яке, което руснаците наричаха „ватник“. Изпод яката й се подаваше черно поло като неговото.

— Много добре — каза той.

— Ще ми обясните ли защо поискахте да облека тъмни дрехи?

— Защото съм фаталист. Хайде да тръгваме.

Тръгнаха по пътеката, която минаваше покрай жилищните сгради и водеше към изхода в задния край на комплекса. Тя каза:

— Питам сериозно, Сам… Може ли да си говорим на ти?

— Разбира се.

— Защо тъмни дрехи?

— Ще ти кажа по-късно.

Излязоха през задната врата, където се намираха войнишките постройки, и самотният патрул ги поздрави. Холис приближи милиционерската будка на тротоара и поздрави на руски двамата съветски младежи. Отговориха му доста студено.

— Когато се приберете от дежурство, предайте на двата поста, които бяха на главния вход снощи, че полковник Холис им се извинява, че не е реагирал както трябва — каза той.

Те замълчаха, после единият отговори:

— Непременно ще им предам, полковник.

— Лек ден!

Холис и Лиза тръгнаха по улица „Деватински“.

— За какво става въпрос? — попита Лиза.

— Малко се поядосах, когато ми поискаха паспорта. Просто случилото се в хотел „Русия“ ми дойде много.

— Добре беше, че се извини.

— Военната коректност го изисква. — После Сам добави: — Освен това не искам тия копелета да смятат, че могат да се доближат до мене.

Продължиха по улица „Чайковски“, където преди бе старото посолство.

— Къде ще отидем да обядваме? — попита Лиза.

— В ресторант „Прага“.

— Тогава да минем по улица „Арбат“. Трябва да спра там за малко. Свиха надясно и закрачиха по широкия булевард.

— За разлика от обикновено днес има слънце — каза Лиза.

— Да.

— Често ли ходиш в „Прага“?

— Не.

— Чел ли си наскоро някоя хубава книга?

— Не се сещам.

— Някой ми бе споменал, че си бил свален в Северен Виетнам.

— Точно така.

— Но не са те пленили.

— Не, паднах в морето и ме спасиха.

— Тая работа с майор Додсън има по-особено значение за теб, нали?

— Може би да.

— Май не си на „ти“ със структурата на сложните изречения, а?

— Зависи от темата на разговора.

— Съжалявам.

Повървяха малко в неловко мълчание. После пресякоха улица „Чайковски“ завиха по „Арбат“ при внушителната сграда на Министерството на външните работи — още един сталински небостъргач с островърхи кубета и кулички.

— Влизал ли си някога там? — попита Лиза.

— Няколко пъти.

— Как изглежда отвътре?

— Била ли си някога в сградата на Държавния департамент?

— Да.

— Е, точно така изглежда и съветското външно министерство, само дето бръщолевенето е на руски.

Вървяха по „Арбат“, отскоро превърната в първата и единствена търговска улица за пешеходци в Съветския съюз. Беше съботен ден и наоколо имаше стотици хора, всички с големи чанти. Улицата бе покрита с тухлени павета. Тук-там млади дръвчета се опитваха да пуснат корени в големи бетонни саксии. По цялата й дължина се виждаха пейки, декоративни улични лампи и саксии с цветя.

Понякога сравняваха „Арбат“ с Лефт Банк или Джорджтаун, с Гринидж Вилидж или Сохо. Но Холис смяташе, че „Арбат“ си беше „Арбат“ — уникално място, където човек можеше да се докосне до един изчезнал свят, който не е бил добре познат, докато е съществувал. Настоящият режим се опитваше да запази наследството на „Арбат“, като ремонтираше красивите сгради и реставрираше фасадите на някои магазини, доста шикозни за времето си. Въпреки че Холис не можеше да разбере с каква цел прави това правителството в едно общество, което не намира нищо в шикозността, изискаността, туризма или потребителството. Навярно това поведение се обясняваше със слабо прокрадваща се буржоазна сантименталност, макар Холис да не го вярваше.

— Харесва ли ти тук? — обърна се той към Лиза.

— Донякъде. Но е прекалено излъскано, ако разбираш какво искам да кажа.

— Виждала ли си неизлъсканите части на „Арбат“?

— О, да. Познавам всяко кътче, останало от старата Москва.

— Така ли?

— Подготвям фотографски очерк.

— Интересно! Това хоби ли ти е?

— Може да се каже. Искам да го публикувам.

— Успех! Ти русофил ли си?

Тя се усмихна смутено.

— Да, малко. Харесвам хората, езика, старата Русия…

— Няма нужда да се оправдаваш. Няма да те арестувам.

— Ти се шегуваш, но човек трябва да внимава какво говори и на обществени места, и на четири очи по този повод.

— Зная.

Те минаваха ту от едната, ту от другата страна на улицата, зяпайки по витрините. Повечето магазини бяха специализирани: „Свет“ — магазин за осветителни тела, „Аптека“ — за лекарства, и така нататък. Имаше и снекбарове, и колички за сладолед, наричани от руснаците „магазини за здравословна храна“, в които се продаваха предимно млечни продукти. Пред един от тях Холис видя дълга опашка от жени, деца и бебета в колички, което означаваше, както бе научил вече, че току-що са докарали прясно мляко. Лиза спря пред една сергия на улицата и купи букет хризантеми от жена в бяла престилка.

— Руснаците харчат много пари за парникови цветя — каза тя.

— Навярно ги ядат.

— Не, слагат ги в мрачните си апартаменти и мръсните канцеларии. Цветята са духовната им храна.

— Руснаците са един голям парадокс, не си ли съгласна? Говорят много за руската си душа, но почти никога не споменават сърцето си.

— Може би…

— Вместо „сърдечен разговор“ те казват „задушевен разговор“. Отегчавам се от тия „задушевни“ разговори.

— Навярно това е въпрос на семантиката на…

— Понякога мисля, че проблемът е чисто генетичен.

— Всъщност у мен тече руска кръв.

— О, наистина ли? Аз май доста се раздрънках.

— Ще ти простя. — Както си вървяха, тя хвана ръката му и обясни: — Баба ми и дядо ми по бащина линия са се казвали Путятови. Имали са голямо имение и великолепна тухлена къща край град Казан на река Волга. Имам стара снимка на къщата.

— Запазена ли е още?

— Не зная. Когато баба ми — Евелина Василиевна, я видяла за последен път в деня на бягството си, все още е била там. Дядо ми имал 500 работници на нивите си. Ще ми се да потърся родствениците си, но външното министерство не ми разрешава. — Тя замлъкна за момент, после добави тъжно. — Какво толкова ще им направя, ако прекарам една събота и неделя в провинцията в търсене на корените си.

— Каза ли им, че си аристократка и наследничка на помешчик, притежавал 500 крепостни селяни?

— Разбира се, че не. — Тя се засмя, после продължи доста унесено: — Обзалагам се, че там още помнят името Путятов.

— С добро ли?

— Кой знае. Това не е като Западна Европа, където човек може да отиде и да издири предшествениците си. Тук връзките са прекъснати, цели семейства са унищожени, две световни войни, революция, гражданска война, политически чистки, чуми, насилствена колективизация… Какво ще правя, ако открия къщата или някой Путятов?

— Не зная. Но ти ще знаеш. Нали имаш руска душа?

Лиза се усмихна, но нищо не отговори, а го поведе към някакъв магазин, чийто позлатен дървен надпис гласеше — „Антиквар“.

— Това е най-хубавият от трите антикварни магазина в Москва. Другите два са предимно за стари неща — обясни тя.

Влязоха и продавачката — очарователна млада жена, облечена изискано, поздрави сърдечно Лиза, а тя й подаде хризантемите.

— Анна, това е приятелят ми Сам — каза Лиза на руски.

— Добър ден — поздрави на руски Холис.

Тя го изгледа за момент.

— В посолството ли работите?

— Понякога.

— Тогава сигурно познавате един мой добър приятел — Сет Алеви.

— Чувал съм за него.

— Поздравете го от мен, ако го видите.

— Непременно, ако го видя.

— Моля, заповядайте — тя махна с ръка, — разгледайте.

Холис само наблюдаваше, докато Лиза се зарови из магазина, пълен предимно с мебели, килими и лампи, които съвсем не приличаха на антики. Все пак имаше масички, отрупани с интересни дреболийки — сребърни украшения, предмети от слонова кост, тройки звънчета, керамични изделия, позлатени рамки за картини и предмети от яспис, порфир и други полускъпоценни камъни от Урал — остатъци от един загинал свят. Холис се запита дали Лиза не търси тук фамилията Путятови.

Той забеляза, че в магазина липсваха кръстове, икони и каквито и да е други религиозни реликви, макар че религиозното изкуство е било преобладаващата форма на изкуство в дореволюционна Русия. Тук имаше неща, които човек никога не би намерил в друг московски магазин, въпреки че липсваха предмети с истинска художествена стойност. Повечето ценни неща бяха отдавна иззети от правителството за музеите или за жилищата на съветския елит. Останалата част беше изнесена от Русия или пък унищожена при първоначалния изблик на ярост през революцията. От време на време на Запад се появяваше нещо значително — неизвестно досега ювелирно яйце от Фаберже, някоя икона на Рубльов, а съвсем наскоро в галерията Сотбис бе продаден на търг пейзаж на Левитан на анонимен купувач, за който се предполагаше, че е руски дезертьор. Но доказателствата за съществуването някога на царска Русия и свещена Русия можеха да се видят най-вече в съветските музеи, отворени всеки ден от десет до шест, с изключение на понеделник.

Холис взе мастилница, изработена от литовски кехлибар. В кехлибара имаше инкрустирано някакво насекомо, което той не можеше да разпознае. Разглеждаше мастилницата и мислеше за Сет Алеви, за Лиза Роудс и за продавачката в антикварния магазин, която знаеше прекалено много.

— Харесва ли ти това? — Лиза посочи кръгла лакирана кутийка.

Холис се доближи до нея и взе малката черна кутийка. Върху капака й имаше нарисувана изящна, гъвкава руска доячка с кобилица през рамо. Лакът беше плътен и лъскав, а дрехите на момичето — ярки и ефирни. На дъното й имаше лепенка с цената — четиристотин рубли.

— Мисля, че е оригинална кутия от Палех. Може би е отпреди революцията. Можеш ли да познаеш? — попита тя.

Холис знаеше, че е трудно да се различат старите кутии от новите, които все още се изработваха в село Палех. Качеството бе запазило висотата си, а стилът бе останал непроменен въпреки революцията и факта, че вече всички занаятчии бяха наемници на държавата. Следователно за тях годините нямаха значение, само размерът. Тази тука можеше да се купи от „Берьозка“ за стотина рубли.

— Не мисля, че си заслужава четиристотинте рубли — каза той.

— Точно този отговор очаквах от един мъж.

Холис сви рамене.

— Освен това Анна ми е симпатична — добави тя.

— Анна не е собственичка на магазина. Великият руски народ е собственикът. Анна работи за държавата.

— В действителност това тук е многостранна измишльотина. Нарича се „оказион“ — магазин за комисионна търговия. Знаеш ли какво представлява?

— Не.

— Хората носят тук разни неща и ги залагат. Анна взима комисиона за всичко, което продаде. Другото отива за човека, който е донесъл стоката. А Анна разделя комисионата с държавата. Нещо близо до свободната търговия.

— Не бях чувал.

— Разрешено е само за употребявани стоки.

— Интересно.

— Анна притежава това, което ние наричаме усет. Тя ми запазва някои неща.

— И за Алеви също.

— Да. И обича „Кемъл“.

— Моля?

— Цигари. Цигари „Кемъл“.

— А-ха.

— Ще купя тая кутийка. — Тя отиде до щанда и заговори с Анна, след това й наброи четиристотин рубли. Лиза уви кутията в хартия и я пъхна в чантата си. После бутна пакет „Кемъл“ зад щанда.

— Обади ми се, ако се появи нещо от порцелан със сребърен или златен обков.

— Непременно.

Взеха си довиждане и Холис излезе на улицата. Лиза го последва и продължиха разходката си под следобедното слънце.

— За тая кутия това бяха много пари — осмели се най-после Холис.

— Да, зная.

— Винаги ли излизаш с четиристотин рубли в чантата?

— Аз съм истинска рускиня. Никакви кредитни карти, никакви чекове. Само няколко стотици рубли, в случай че видя нещо за купуване.

— Те обикновено търсят храна и облекло. Тази кутия беше… е, не е моя работа.

— Онова място не ти ли напомни нещо? — попита Лиза.

— На пръв поглед не.

— Помисли. Един роман. Онзи, за който ние всички тук често се сещаме.

— А, да. Магазинчето за стари вещи в „1984“. Онова, което беше под контрола на Полицията на мисълта, в него заловиха горкия Уинстън Смит. Сега, като ми каза, се сетих. Тоя магазин от Полицията на мисълта ли се контролира?

— Надявам се, че не.

— Откъде ви познава тая жена с Алеви и откъде знае, че работите в посолството? Защо идва Сет Алеви в този магазин?

— Хубав въпрос. Мислех, че ти ще можеш да ми отговориш.

— Със сигурност не мога.

— Сет ми дава пари, за да купувам оттук разни неща. Всъщност той ми казва какво да купувам. Покупките са винаги прекалено скъпи. Този път бе тая кутия. Не трябваше да ти го казвам, но той не е много искрен с мене.

Холис не каза нищо.

— Дали е нелоялно от моя страна?

— А ти дължиш ли му лоялност?

Тя сви рамене.

— За някои неща. Както и да е, казах ти, за да не мислиш, че съм съвсем празноглава. Беше ми заповядано да купя кутията.

Холис кимна.

— Да, не се връзваше много с характера ти.

— С характера и с кесията ми. Значи ти не знаеш нищо за тоя антикварен магазин?

— Не.

Продължиха разходката си. Холис наблюдаваше как хората, насядали по пейките и саксиите, ядяха сладолед и малки питки с месо. Повечето ги поглеждаха разсеяно, а някои и по-дълго се заглеждаха в тях. Представителите на Запада в Москва все още бяха голяма рядкост, така че привличаха вниманието, а един московчанин ще разпознае западняка толкова лесно, колкото и западнякът би разпознал казак на кон. Холис помисли, че слънцето поставя Москва и жителите й в много неблагоприятно положение — някак си сивотата не изглежда толкова сива под едно облачно небе.

Лиза отново го бе хванала за ръката и Холис я поглеждаше с крайчеца на окото. Сега, след като му бе казала, той смътно откриваше в нея нещо руско. Навярно това се дължеше само на внушение, също както когато гледа Джули Кристи в ролята на Лара на Пастернак на фона на Москва в Холивуд.

Холис намираше Лиза за доста красива. Сега откри, че тя имаше изпъкнали скули и остри черти като на жените от славянските народи. Тенът й бе светъл, а очите й — големи и сини. Кестенявата й коса бе като на разчорлена самодива — прическа много популярна сред по-младите жени в Москва, както вече бе забелязал. Устните й стояха малко като нацупени. Тя или се усмихваше, или хапеше долната си устна, когато се замислеше.

— Да няма муха на носа ми? — каза тя, без да се обръща.

— Не… аз… просто търсех да открия руските ти черти.

— Не са по лицето. В краката и стъпалата са. Къси, набити крака и големи стъпала. Дебели бедра.

— Не смятам.

— Да се обзаложим ли?

— Ами… готово.

Тя се усмихна и го поведе по една странична улица, наречена „Калачная“, т.е. сладкарска. Улиците на „Арбат“ напомняха имената на придворните занаятчии от X век, които някога са живели и работили тук: „Плотников“ — дърводелец, „Серебрянин“ — бижутер на сребро, и така нататък. Сменените след революцията имена бяха отново възстановени. Сякаш страната е тръгнала на носталгично пътешествие, помисли Холис.

— Сега пък къде ме водиш? Да ми показваш руските си черти ли? — попита Холис.

— Не. Да обядваме. Нали ме покани на обяд?

— Да, но аз се обадих и резервирах места в хотел „Прага“.

— О, мислех си, че изборът ще бъде мой.

— Добре, но насам няма никакви ресторанти.

— Има един.

— Как се казва?

— Мисля, че няма име.

Тя пресече улица „Калачная“ и той я последва по стълбите на някаква стара сграда с гипсова мазилка, очевидно принадлежала на богат търговец. Влязоха в голямо антре и Холис усети миризмата на зеле и риба.

— Това, което усещаш, не идва от ресторанта, а от наемателите. — Тя му посочи някаква врата под огромно стълбище и те заслизаха към мазето.

Лиза отвори вратата в края на стълбите и пред Холис се откри голямо, слабо осветено помещение с нисък дървен таван. По стените и пода имаше ориенталски килими, а във въздуха се носеше миризмата на ароматен тютюн. Към тях се приближи стара жена и им се усмихна толкова широко, че Холис помисли, че по погрешка си е сложила чужди зъбни протези.

— Салам алейхум! — поздрави ги тя.

Лиза отговори на поздрава и тръгна след нея към ниска масичка, покрита с мръсна червена покривка и прибори, които не си подхождаха. Лиза и Холис седнаха. След като размениха обичайните любезности, жената, която не говореше много добре руски, попита:

— Приятелят ви харесва наша кухня?

— Обожава я. Бихте ли ни донесли бутилка от онова вино от сини сливи?

Жената се отдалечи.

— Това място има ли го в Синия пътеводител? — огледа се Холис.

— Не, господине. А трябва да го има. Храната е превъзходна.

— Еврейска ли е?

— Не. Азербайджанска. Казах „салам алейхум“, а не „шалом алейхем“. Близки са, но е малко като арабски.

— Разбирам.

Холис забеляза, че няма свободни маси и другите обядващи — повечето мъже, очевидно не бяха руси. Всъщност руска реч не се чуваше. Москва, според впечатленията на Холис, ставаше все по-разнолика в етническо отношение, тъй като все повече хора от съветските малцинства прииждаха към центъра на империята. Режимът не одобряваше тази миграция, а кореняците московчани се ужасяваха от нея. Съветското правителство твърдеше, че няма статистически данни за промените в етническото съотношение, но Сет Алеви бе докладвал, че според пресмятанията му близо 20 процента от населението на Москва не е руско. Градът бе приютил узбеки, арменци, украинци, татари, тюрки и десетина други съветски малцинствени групи. В заключение Алеви бе казал, че като резултат от това етническо разнообразие Москва става все по-космополитна и изтънчена. Другият извод бе, че тя започва да сплотява цялата империя подобно на другите бивши имперски столици, пълнейки се с далавераджии, кариеристи, спекуланти и паразити. Такива като Миша. Там, където руснаците виждаха проблем, Сет Алеви и Сам Холис откриваха нови перспективи.

Холис забеляза, че повечето от клиентите ги гледаха. — Това място безопасно ли е? — попита той.

— Мисля, че да.

— Ресторантът не ми изглежда държавен.

— Той се снабдява самостоятелно. Нещо като частен клуб. Ръководи се от азербайджански производствен кооператив. Всичко е съвсем законно.

— Разбирам.

— Ял ли си някога в заведение от тоя тип?

— Не.

— Храната е по-добра, отколкото в най-добрите ресторанти.

— Ясно.

Келнер се доближи до масата и остави една купа с бяло грозде и една с мандарини.

— Виждаш ли? Кога за последен път си виждал мандарини?

— В един сън миналата седмица.

Холис взе нож и обели една мандарина. Раздели парчетата и двамата с Лиза я изядоха смълчани, вземайки си от време на време и от сладките гроздови зърна.

— Избави ме от скорбут.

Лиза изтри уста с носната си кърпичка, защото липсваха салфетки.

— Всички азербайджанци, живеещи в Москва, идват тук. Кухнята е типично национална.

Холис кимна. В другите „национални“ ресторанти в Москва — „Прага“, „Берлин“, „Букурещ“ и „Будапеща“, храната бе типично руска. А в „Хавана“ единственото кубинско нещо бе захарта на масата. В „Пекин“ сервираха борш.

— Как откри това местенце? — попита той.

— Това е дълга история.

Холис помисли, че тя би могла да се преразкаже с една-единствена дума — „Сет“.

— Разрешено ни е да посещаваме такива места. Повечето западняци не знаят за тях или, ако знаят, нямат желание да се хранят в подобни заведения — поясни Лиза.

— Не мога да си обясня защо.

— Усещаш ли миризмата на подправките?

— Слабо. За разлика от тютюневия дим… Лиза се облегна и запали цигара.

— Ресторантите — каза тя — са нещо като барометри, които показват какво не е наред в една страна.

— Как така?

— Искам да кажа, че Москва има 8 милиона жители и половината от тях се опитват да си направят резервация в двайсетте сносни ресторанта.

— Да, доста е претъпкано — съгласи се Холис, — но в „Прага“ сигурно още ни пазят масата.

— Виж, ако е разрешено да се отварят частни ресторанти, само за една нощ ще се излюпят около петстотин. Така е и с магазините, и с всичко останало.

— Това би означавало заплаха за съществуването на системата.

— Каква заплаха?

— Една страшна, ужасна заплаха. Ще бъде същото, като да запалиш свещ в тъмното. Всички ще се трупат около нея и ще палят оттам своите свещи. Тогава ще видят едва забележимите недостатъци на системата. После… Знае ли някой какво ще стане после?

— Разсъждаваш доста задълбочено за един военен.

— Мисля, че трябва да ти благодаря. Чела ли си наскоро нещо хубаво на Гогол?

Тя се усмихна.

— Истината е, че съм голяма негова почитателка. Чел ли си „Мъртви души“?

— Та кой не я е чел?

— На Запад той не е познат много и според мен това се дължи на факта, че героите му не могат да се оценят извън един руски контекст. Не смяташ ли, че е така?

— Права си.

— Навярно знаеш, че статуята на Гогол се намира в края на тая улица. На площад „Арбат“. Виждал ли си я?

— Трудно може да я пропусне човек.

Сливовото вино пристигна и Лиза напълни чашите. Холис вдигна тост:

— Както казват селяните: „За къса зима, много месо и сухи съчки за огъня.“

— Пропусна нещо.

— Да. „И гореща жена в леглото ми.“

Те отпиха.

Лиза го погледна над очилата си.

— Сам, откъде си всъщност?

— Отвсякъде. Аз съм отроче на военновъздушните сили.

— Какво, с ченгел ли трябва да ти вадя думите?

— Е, добре, ще ти разкажа за себе си — засмя се той. — Родил съм се през Втората световна война във военновъздушната база в Травис. Докато навърша осемнайсет, обиколих цялото земно кълбо. После четири години бях във военновъздушната академия. Дипломирах се и постъпих в училище за пилоти изтребители. Направих пътешествие до Виетнам през 1968-а, а после още едно — през 1972-а. Именно тогава ме свалиха над Хайфон. Успях да долетя до морето, скочих с парашут и военноморската въздушна спасителна служба ме измъкна от водата. Имах малко драскотини и хирурзите ми забраниха да летя. По това време баща ми бе бригаден генерал и успя да ми уреди временно назначение в Пентагона, докато се оправя. Аз се стегнах някак си и изкарах курс по български език. Както сигурно знаеш, българският е коренът на всички славянски езици, нещо като латинския за романските. Както и да е, бях три години военно аташе в София, после ми дадоха назначения и в други страни, членки на Варшавския договор, след това, преди да се усетя, бях вече толкова вътре в тая работа, че не пожелаха да ме върнат отново в редовете на въздушните сили. — Холис отпи от виното. — Винаги съм подозирал, че зад цялата тая история с посолствата е стоял баща ми.

— Значи си вършил шпионската работа съвсем неохотно?

— Не, не неохотно. Но не и с ентусиазъм. Просто… не знам. Освен това не съм шпионин.

— Окей. А после, преди около две години, са те изпратили тук. Големите съюзници!

— Единствените съюзници в тая работа.

— А семейството ти?

— Баща ми се пенсионира преди няколко години. Сега живее с майка ми в Япония. Не знам защо. Много са странни двамата. Мисля, че са увлечени от сектата Ва Зен. Прекалено дълго са обикаляли света. Те дори не познават Америка, а това, което познават, не харесват. Напомнят ми римските центуриони или британските офицери колонисти. Чувала си, нали? След Втората световна война в Америка се оформи цяла такава прослойка.

— Като нас.

— Да, като нас. Мисионерите на империята.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам по-малка сестра, която се омъжи за пилот от гражданската авиация и сега живее на Филипинските острови. Нямат деца. Имам и по-голям брат, който работи на Уолстрийт, носи жълта вратовръзка и печели прекалено много пари. Женен е и има две деца. Той е единственият истински американец в семейството. — Холис се усмихна. — Като дете след петнайсетото ни преместване разви алергия към пътуванията. Философията му е, че човек не трябва въобще да напуска зоната на своето астрономическо време.

— Зоната на астрономическото си време?

— Да. Не знаеш ли? Той живее в източната зона. За нищо на света не иска да я напуска, нещо повече — ограничава се само с пътувания до 20 градуса географска ширина вътре в зоната си. Може лесно да си смени пощенския код, но се опитва да не излиза от рамките на своя телефонен код. Неговият е 212!

Лиза едва сдържаше смеха си:

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Какво интересно семейство! Поддържате ли връзка помежду си?

— Да. А ти? Разкажи ми нещо за Лиза.

Тя се направи, че не го чу.

— Доколкото си спомням, ти имаше и жена.

— Жена? О, да, Катрин. Отиде на пазар в Лондон. — Мисля, че вече половин година пазарува.

— Толкова ли стана?

— Разделени ли сте от закона?

— Не, извън закона.

Лиза понечи да продължи разговора, но вместо това наля още вино.

Съдържателката се доближи до масата и двете с Лиза обсъдиха дневното меню. Лиза поръча и за двамата.

— Цената е фиксирана — обясни тя. — Само три рубли. Менюто се сменя според това колко е часът. Така е по-добре, отколкото в големите ресторанти, където непрекъснато ти обясняват, че това, което си поръчваш, в момента го няма. — Тя отчупи парче пита и сложи половината в чинията му, после доста учудено попита: — Български ли каза? Наистина руският ти ми звучеше странно. Не го говориш с американски акцент, но и с руски не е.

— Говоря и малко полски.

— Обиколил си целия Източен блок — каза тя и се засмя, спомняйки си думите му, че е обиколил целия свят.

Холис също се засмя.

— Руснаците са убедени, че само един руснак може да говори руски език. Въпреки това Сет Алеви го говори почти перфектно. Ако се старае, някой московчанин би го взел за ленинградчанин, и обратно.

— Особено по телефона. Но да бъдеш руснак не е само въпрос на език. Така е с всички националности, но руснаците се отличават по особен начин. Забелязал ли си например, че руските мъже се движат от раменете надолу? Американците използват само краката си.

— Да, забелязал съм.

— Изражението на лицата също е различно, както и жестовете им. Да си руснак значи да съчетаваш целия им национален и културен дух. Нито аз, нито ти, нито Сет можем да минем за руснаци, така както не можем да минем и за ориенталци.

— В това долавям мистицизъм, госпожице Путятова. Лиза се засмя.

— И все пак, чудя се дали това не би могло да се постигне? — каза Холис. — Искам да кажа, ако един американец се подложи на специално обучение, в необходимата културна атмосфера и така нататък, може ли да мине за руснак сред група руснаци? И обратно, може ли един руснак да мине за американец на някое американско барбекю?

Лиза помисли, преди да отговори.

— За известно време — може би, ако никой не търси измамата. Но не и при внимателно наблюдение. Все нещо ще го издаде.

— Мислиш ли? Ами ако руснакът, който вече е научил английски, отиде в специално училище? Училище с американски възпитатели? Нещо като… училище за усъвършенстване? Едно цялостно потапяне в Америка, да речем, за една или повече години. Дали ще се получи точно копие на американския възпитател?

Лиза помълча замислена.

— И възпитателят, и ученикът трябва изцяло да се посветят на това… Един американец би трябвало да има сериозни основания, за да се отдаде на такова нещо… — После тя добави: — Говорим за шпиони, нали?

— Ти го каза, не аз. Много си проницателна. — Холис смени темата. — Руският ти е абсолютно правилен граматически. Добре се справяш и с разговорния език. Но забелязвам, че акцентът, ритъмът и речевите ти модели не са като на московчаните, не ми звучиш да си го учила и в Монтерей или Висбаден.

— Не, не съм го учила в нашите езикови училища. Учила съм го от баба си.

— Евелина Василиевна Путятова?

— А, значи си внимавал? Странно за един мъж.

— Аз съм шпионин. И слушам.

— И наблюдаваш, и запаметяваш. Все едно, баба ми беше чудесна жена. — Лиза угаси цигарата и продължи: — Родена съм и съм израснала в Сий Клиф — спретнато селце с къщи във викториански стил на северния бряг на Лонг Айлънд. В Сий Клиф има голяма руска колония още от времето на царска Русия. После революцията и Гражданската война предизвикали втора вълна от емигранти, сред които били моята баба и дядо, тогава двайсет и няколко годишни и съвсем отскоро женени. Бащата на моя дядо бил царски офицер, убит от германците, така че дядо ми — Михаил Александрович Путятов, наследил имението и титлата му. Родителите на баба ми били арестувани и разстреляни от местните болшевики, а майката на Михаил — моята прабаба, се самоубила. Роднините ми и по майчина, и по бащина линия се разпръснали из цяла Русия, други емигрирали. Усетили, че всичко е свършено, Михаил и Евелина грабнали бижутата и златото си и избягали. Установили се в Сий Клиф — далече, далече от Волга.

— Баба ти ли ти разказа всичко това?

— Да. Навярно няма друг европейски народ, освен руския, който да отдава такова голямо значение на историческите факти, предавани от уста на уста. В една страна с традиционно силна цензура кой друг би разкрил историческата истина, ако не старите хора?

— Но те невинаги са най-достоверните свидетели на миналото.

— Сигурно е така, особено когато става въпрос за големите исторически събития. Но те могат да ти кажат кой е бил обесен заради кражба на храна и кой — за това, че е притежавал земя.

— Вярно е. Продължавай.

— В хола на красивата ни стара викторианска къща в Сий Клиф имахме сребърен самовар и когато бях малка, Евелина ме настаняваше до него и ми разказваше руски народни приказки. Когато поотраснах, ми описваше живота си в имението на родителите си, спомняше си и за моя дядо. Щом навърших 16, тя ми разказа за революцията, за Гражданската война, за епидемиите и за глада. Спомените й ме трогваха дълбоко, но мисля, че бяха повлияни от омразата й към комунистите. Предполагам, че и аз бях повлияна от личната й омраза, въпреки че не съм сигурна дали точно това бе целта й.

Холис мълчеше и слушаше.

— Но тя ме научи и да обичам — да обичам стара Русия, хората, езика, православната църква… — Погледът на Лиза се зарея в празното пространство пред нея, после тя продължи. — На стената на баба висяха три красиви икони и едно старинно шкафче, в което имаше ръчно изработени предмети от майстори занаятчии и миниатюрни портрети върху порцелан на нейното семейство, на Николай и Александър. В нашата колония цареше атмосфера на омраза към комунистите — ти, струва ми се, би казал към болшевиките. Близо до дома ни има руска православна църква и по ирония на съдбата Съветската мисия към Организацията на обединените нации притежава малка площ на няколко километра разстояние от нея. В неделите баба ми и аз ходехме на църква, а понякога отивахме заедно със свещениците и другите богомолци при входа на Съветската мисия и се молехме. Нашата неделна свещена процесия със запалени свещи винаги минаваше покрай онова място. Днес това се нарича демонстрация. Тогава му казвахме просвещение на антихристите. Както виждаш, Сам, Евелина Василиевна Путятова ми е оказала значително влияние. Почина, когато отидох в колежа.

Известно време и двамата мълчаха, а после Лиза продължи:

— Постъпих в университета във Вирджиния и завърших курса по съветска културология. Издържах успешно приемния изпит за специалността „Международни отношения“, преминах през устните интервюта и проверката на специалните тайни служби. Класирах се сред първите в списъка на Информационния център на Съединените щати, но трябваше да мине година, преди да ме назначат на работа при тях. Изпратиха ме за една година в Консулския отдел на посолството в Медан, Индонезия. Бяхме само 6 души в занемарена сграда на два етажа и аз не можех да проумея каква беше работата ни и как ще разширим перспективите на Америка там. По-голямата част от времето си прекарвахме в пиене на бира и игра на карти. Почти се побърках. После получих първото си сериозно назначение от Информационния център — в американската библиотека в Мадрас, Индия, и там работих две години. След това се върнах за година във Вашингтон — изкарах курс за допълнителна квалификация и работих известно време към управлението на Информационния център. После — две години в Берлин, където най-накрая използвах руския си. След Берлин най-после получих това, което исках — Москва. И ето ме сега тука. С още един разузнавач.

— Харесваш разузнавачите, значи.

— Винаги ги надушвам.

Холис се усмихна.

— Никога не съм се омъжвала, нито пък съм била сгодена. Следващия месец ставам на двайсет и девет — добави тя.

— Ще ме поканиш ли на партито в твоя отдел?

— Разбира се.

— А родителите ти? — попита той.

— Те все още живеят в къщата ни в Сий Клиф. Баща ми е банкер, майка ми — учителка. От верандата ни се вижда пристанището и през лятото седят на нея и наблюдават лодките. Много е красиво и те са безкрайно щастливи заедно. Може някой ден да се отбиеш у дома.

Холис не знаеше какво да отговори и затова попита:

— А имаш ли братя или сестри?

— Имам по-голяма сестра. Разведена е и живее у дома. Имам племенник и племенничка. Родителите ми им се радват. Искат да се оженя и да се установя някъде по-наблизо до тях. Гордеят се с моята кариера в дипломатическия корпус, но не са много въодушевени от сегашното ми назначение. Особено майка ми. Тя е развила фобия по отношение на Русия.

— Според мен имаш вид на човек, който може сам да се грижи за себе си. Знаеш ли, в средата на 50-те години баща ми бе назначен на Лонг Айлънд — във военновъздушната база Мичъл. Смътно си го спомням.

— Да. Вече е затворена.

— Знам — отговори Холис. — Какво стана с онова място?

— Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?

— Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.

Тя се засмя.

— Значи няма да минеш успешно теста наш — ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.

— Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.

Лиза наля и последното вино в чашите.

— Е, сега вече знаем по нещо един за друг — погледна тя Холис.

— Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.

— Какво, за Бога, е това? — попита Холис, след като донесоха обяда.

— Това е довта — супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“^[1] — и тя се засмя.

Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.

— Имаш ли време да видим Траурния влак? — забеляза погледа му тя.

— Кое?

— Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.

— А, онзи влак. Ще мина да го видя.

— Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс — каза Лиза.

— Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.

— Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?

— Не се шегувай.

— Не се шегувам — отговори Холис.

— Къде, как?

— Трябва да ходя до Можайск по работа. Имам пропуск и на твое име.

— Наистина ли? С удоволствие ще дойда. По каква работа?

— Лоша, Лиза. Грегъри Фишър лежи в моргата на Можайск.

Лиза спря да дъвче, загледана вторачено в масата. Преглътна с усилие и каза:

— О, Боже мой, Сам! Горкото момче…

— Все още ли ти се идва?

Тя кимна.

Съдържателката им донесе силно турско кафе и меденки. Холис изпи кафето си. Лиза седеше и не проговаряше. Запали цигара и се обърна към Холис:

— Той… да не се е опитвал да избяга, или пък…

— Не. Казаха, че на път към Москва е катастрофирал преди отбивката за Бородино. Следователно изобщо не е пристигал в хотел „Русия“.

— Лъжат.

— Както и да е, това си е тяхната страна. Ще ти обясня подробностите в колата. Но искам да те предупредя, че ако дойдеш с мен, не мога да гарантирам безопасността ти.

— Безопасността ми?

— Мисля, че в КГБ са доволни, че са разрешили проблема. Едва ли смятат за необходимо да инсценират още една катастрофа. От друга страна, логиката им е съвсем различна от нашата, следователно са непредсказуеми.

Тя кимна.

Знаят, че ти си приела обаждането на Фишър — добави Холис. — И знаят, че името ти е на пропуска. Това не те превръща задължително в мишена, но човек никога не може да бъде сигурен какво са замисляли те. Все още ли ти се идва?

— Да.

— Защо?

— А защо отиваш ти, Сам? Тая работа е за някой от Консулския отдел.

— Ще слухтя насам-натам. Досещаш се, нали?

— И затова ли съм облечена в тъмни, всекидневни дрехи, а ти носиш пистолет на глезена си?

— Точно затова.

— Ами… ще ти помогна в разузнаването. Приятно ми е да бъда с теб. Благодаря.

— Пак заповядай. Освен това мисля, че още от самото начало бях вътре в играта, не си ли съгласен?

— Да, така е. — Той се изправи и остави шест рубли на масата. — Е, храната никак не бе лоша. На това място цари някаква задушевност и няма подслушвателни устройства, както в хотел „Прага“ или в някой друг от реномираните московски хотели. Две звезди и половина!

— Благодаря за чудесната ти компания — изправи се тя. — Следващия път ще черпя аз.

— Следващия път ще избирам аз.

— Можеш ли да намериш по-задушевно място това тук?

— Ти кажи — отговори Холис. — Знам едно свърталище на КГБ.

— Майтапиш ли се?

— Не.

— Чудесно! Ще ме заведеш там.

Излязоха от ресторанта и за пръв път от дълго време насам Холис почувства, че е с повишено настроение.